Харуки Мураками
1Q84 (23)

Двадесет и трета глава
(Аомаме): Това е само началото на нещо

Аомаме и Аюми се оказаха идеална двойка за целите на една интимна, но изключително еротична целонощна сексфиеста. Аюми бе дребна, весела, приказлива и не се притесняваше от непознати. Наумеше ли си, нищо не можеше да я спре да не създаде едно положително отношение към която и да било ситуация. Притежаваше и здравословно чувство за хумор. Аомаме пък — обратното: стройна и мускулеста, бе по-скоро безизразна и въздържана и трудно проявяваше остроумие пред мъж, с когото току-що се е запознала. В говора й се долавяше лека нотка на цинизъм, да не кажем враждебност, а и самите й очи излъчваха някакъв скрит блясък на нетолерантност. Но, стига да поискаше, Аомаме можеше да излъчва и някаква аура на спокойствие, която действаше на мъжете като естествен магнит. Напомняше на сладникавия, сексуално стимулиращ аромат, който животните и насекомите изпускат при нужда. А това не се усвоява със съзнателни усилия. По-вероятно е да е вродено. Макар лично тя май да го бе придобила на определен етап в живота си. Така или иначе, тази аура възбуждаше неусетно не само сексуалния й партньор, но и самата Аюми, и внасяше топлота в нощите им.

Така че, щом срещнеха подходящи мъже, първо към тях се прилепваше веселата Аюми. А в подходящ момент се присъединяваше и Аомаме и създаваше уникална атмосфера — отчасти оперетна, отчасти филм ноар^[1]. Въпросът бе да стигнат до този момент; оттам нататък всичко ставаше лесно. Отиваха на някое подходящо място и (по прямите думи на Аюми) се „чукаха като щури“. Най-трудното бе да открият подходящи партньори. Предпочитаха да са двойка мъже — чисти, с приличен, леко интелектуален вид (прекалената интелектуалщина можеше да се окаже проблем, досадните разговори понякога обричаха нощта на стерилност). Освен всичко друго трябваше да имат вид на мъже, разполагащи с излишни пари. Очевидно от тях се очакваше да платят напитките и хотелските стаи.

* * *

Когато в края на юни обаче направиха опит да си уредят поредната сексфиестичка (която щеше да се окаже последната за екипа им), просто не успяха да попаднат на подходящи мъже. Сума ти време търсиха, смениха няколко бара, но резултатът си остана непроменен. Макар да бе последният петък от месеца, заведенията, които пребродиха, от Ропонги до Акасака, бяха до едно безобразно тихи, почти безлюдни. Може би се дължеше донякъде и на надвисналите черни облаци, сякаш Токио бе в траур по някого.

— Днес май няма да стане — каза Аомаме. — Викам да се откажем.

Бе вече 10:30.

— По-умряла петъчна вечер не съм виждала — съгласи се Аюми. — Язък за лилавото ми секси бельо!

— Бягай у дома и се задоволи пред огледалото.

— А, дори и на мен не ми стиска да го направя в тоалетната на полицейското общежитие!

— Както и да е, предлагам да се откажем. Ще пием по едно някъде на спокойствие, а оттам — право у дома в леглото.

— Май си права — рече Аюми. Но като че се присети за нещо, та добави: — Няма ли да е по-добре и да похапнем, преди да се приберем? Имам едни излишни трийсет хиляди йени в чантичката си.

— Излишни ли? — смръщи се Аомаме — Откъде. Нали все се оплакваш колко малко ви плащат?

Аюми се почеса по носа:

— Последния път, нали разбираш, оня ми даде трийсет хиляди на сбогуване. Уж за таксито. Нали се сещаш за ония двамата с недвижимите имоти?

— И ти ги прие? — възмути се Аомаме.

— Сигурно ни е взел за полупрофесионалистки — изкикоти се Аюми. — Бас държа, че и през ум не му е минало, че си има работа с полицайка и с инструкторка по бойни изкуства. Пък и какво толкова? Те, тия с недвижимите имоти, са червиви с пари. Заделих ги с мисълта да се почерпим някой път или нещо такова. Щото такива пари не са за редовни харчлъци.

Аомаме не си направи труда да изкаже пред Аюми мнението си по въпроса. Да вземеш пари за случаен секс с непознат мъж! За нея това бе направо немислимо. Имаше чувството, че гледа разкривен свой образ в дефектно огледало. Но пък от етична гледна точка кое е по-правилно: да вземеш пари за това, че си убила някого, или да вземеш пари за това, че си правила секс с някой мъж?

— Теб наистина ли те смущава мисълта да вземеш пари за секс от мъж? — попита я притеснено Аюми.

Аомаме завъртя глава.

— Не толкова ме притеснява, колкото ме озадачава. А ти как го виждаш? Не очаквах една полицайка да се отнася с такава небрежност към проституирането.

— Защо пък? — настоя весело Аюми. — За мен не е никакъв проблем. Че какво прави проститутката: договаря цената и получава парите си преди секса. Първото правило гласи: „Първо плащаш, после сваляш гащи“. Как иначе ще си изкара хляба, ако някой, след като е свършил, й заяви „Ама виж сега, аз май нямам пари“? Но щом нямаш предварително уговорена цена, а след това онзи ти даде някоя дребна сума „за такси“, с това той просто изразява благодарността си. И тъкмо тук е разликата с професионалната проституция. Разграничението е съвсем ясно.

Думите на Аюми съдържаха доста голяма доза логика.

* * *

Мъжете, които Аомаме и Аюми си бяха избрали миналия път, бяха на около четиридесет. И двамата имаха буйни коси, но Аомаме бе готова на компромис в това отношение. Разправяха, че работели във фирма за недвижими имоти, но ако се съдеше по костюмите „Хуго Бос“ и вратовръзките им „Мисони Уомо“, явно не бяха редови служещи в някой гигантски конгломерат от рода на „Мицубиши“ или „Мицуи“, чиито кадри са длъжни да се подчиняват на дребнави правилници, традиции и безконечни съвещания, а по-скоро се трудеха в някоя по-агресивна, по-гъвкава компания, с готино, звучащо по чуждоземски име — място, където държат на индивидуалния талант и богато възнаграждават успеха. Единият от мъжете държеше ключовете на нова „Алфа Ромео“. В Токио имало криза за офис помещения, разправяха. Икономиката вече се съвзела от нефтените шокове и давала признаци, че пак се нагрява. Капиталовият поток бил по-раздвижен от всякога и скоро нямало да има свободни офисни сгради, независимо колко небостъргачи щели да построят.

— Май сега най-печелившо е да търгуваш с недвижимости — рече Аомаме на Аюми.

— Права си — отчете Аюми. — Ако си скътала някоя и друга пара, сега е моментът да инвестираш в имот. В Токио се вливат огромни количества пари, а градът не е безкраен. Цените на имотите няма начин да не се вдигнат. Купиш ли сега, сто на сто ще спечелиш. То е, като да залагаш на конни състезания, като знаеш, че печелившият фиш е у теб. За съжаление, нисшите обществени служители като мен не разполагат с излишни средства. Ами ти, Аомаме? Занимаваш ли се с инвестиции?

Аомаме поклати отрицателно глава:

— Вяра имам само на парите в брой.

— Разсъждаваш като престъпник! — изсмя се на глас Аюми.

— Какво искаш да кажеш? Че според теб трябва да си държа парите зашити в дюшека и да бягам през прозореца, щом дойде полицията ли?

— Точно така! — щракна с пръсти Аюми. — Като Стив Маккуин в „Бягството“. Пачка мангизи и пушка помпа. Страшно обичам такива истории.

— Повече, отколкото да си на страната, която прилага закона ли?

— В личен план, да — усмихна се Аюми. — По̀ ме привличат личностите извън закона. Много по-интересни са ми от това цял ден да се разкарвам с минипатрулката и да пиша фишове за глоби. И сигурно тъкмо затова те харесах.

— Нима имам вид на човек извън закона?

Аюми кимна:

— Как да го кажа? Не знам. Просто около теб има една такава атмосфера, макар да не си точно като Фей Дънауей с автомат в ръце.

— Нямам нужда от автомат — каза Аомаме.

* * *

— По повод на оная религиозна комуна, за която стана дума миналия път. Сакигаке… — каза Аюми.

Двете си бяха поръчали късна скромна вечеря и бутилка кианти в едно италианско ресторантче в спокойния квартал Иикура. Аомаме си избра салата с ивици сурова риба тон, а Аюми — ньоки със сос от босилек.

— Ъхъ — отвърна Аомаме.

— Ти ми разпали любопитството, та направих нещо като собствено разследване. И колкото повече ровех, толкова по̀ замирисваше на гнило. Сакигаке нарича себе си религия и дори е официално регистрирана като такава, но отсъствието на религия е пълно. Доктрината й се явява един вид деконструктивизъм — най-обикновена сбирщина от религиозни образи, към която са добавили малко неоспиритуализъм, модерна академичност, завръщане към природата, антикапитализъм, окултизъм и тям подобни, но нищо повече: куп подправки, но нищо по същество. Но пък може и това да е номерът: същността на тази религия да е липсата на същност. Казано по маклуънски, „Медията да е посланието“. На мнозина би се сторило привлекателно.

— По маклуънски ли?

— Ти какво? И аз попрочитам по някоя книжка сегиз-тогиз — запротестира Аюми. — Маршал Маклуън е изпреварил времето, в което е живял. Толкова популярен е станал, че хората дори престанали да го вземат на сериозно, но всичко, което е казал, е вярно.

— Тоест съдържанието е самата опаковка, така ли да разбирам?

— Точно така. Свойствата на опаковката определят естеството на съдържанието, а не обратно.

Аомаме се замисли за миг:

— Същността на Сакигаке като религия е неясна, но това няма нищо общо с причината, поради която привлича толкова много хора, а?

Аюми кимна.

— Не бих казала, че броят на присъединилите се към Сакигаке е изумителен, но в никакъв случай не е и малък. А колкото повече хора влизат, толкова повече се увеличават и парите им. Очевидно. Но кое все пак е онова, с което тази религия ги привлича? Мен ако ме питаш, основното е там, че изобщо не мирише на религия. Напротив, отличава се с изключителна чистота и интелектуалност и с привидна систематичност. Тъкмо това привлича младите от свободните професии. Понеже стимулира интелектуалната им любознателност. Дава им усещане за реализация, каквото не могат да постигнат в реалния свят — нещо осезаемо и лично. Именно тези вярващи интелектуалци, явяващи се нещо като елитен офицерски корпус, оформят мощния мозък на организацията.

— Плюс това — продължи Аюми — техният така наречен Вожд, изглежда, е крайно харизматичен. И хората му го издигат в култ. Може да се каже, че самото му присъствие се явява сърцевината на доктрината. По произход сектата не се различава особено от примитивните религии. Каквото в самото си зараждане донякъде е било и християнството. Но този човек никога не се появява публично. Никой не знае как изглежда той, как се казва или на колко е години. Общността си има свой управителен съвет, който номинално я ръководи, и има един човек, който оглавява съвета и се явява като публична фигура на официалните мероприятия, но според мен той е само фигурант. В центъра на системата няма друг освен въпросния мистериозен Вожд.

— Но той явно не желае да разкрие самоличността си.

— Значи, той или има нещо да крие, или умишлено прикрива съществуването си с цел да подсили загадъчността около себе си.

— Или е отвратително грозен — рече Аомаме.

— И това е възможно. Да е някой урод от друг свят — каза Аюми и изръмжа като звяр. — Но дори да оставим настрана този Вожд, около тая религия има още куп други скрити неща. Като например агресивното изкупуване на имоти, за което ти споменах оня ден по телефона. Всичко, което се вижда на повърхността, е само за фасон: красивите сгради, убедителната разгласа, интелигентно звучащите теории, покръстилите се бивши социални елити, практикуването на стоицизъм, йога и духовна пречистеност, отхвърлянето на материализма, органичното земеделие, чистият въздух и прекрасната вегетарианска кухня — всичко това е като нагласени снимки, като рекламите за скъпи апартаменти във висококласните курорти, които гледаш в рекламните притурки към неделните вестници. Но колкото и красива да е опаковката, имам чувството, че зад кулисите се кроят някакви подозрителни планове. Някои от които може да са и незаконни. Тъкмо това впечатление ми остана, след като прегледах куп материали.

— Но полицията засега остава безучастна.

— Може и да предприема някакви тайни стъпки, но за тях не бих могла да знам. До известна степен полицията в префектура Яманаши продължава да ги държи под око. Усетих го, докато разговарях с ръководителя на следствието. Все пак да не забравяме, че от Сакигаке се пръква и Акебоно — групата, участвала в престрелката, а оттам не е трудно да се стигне до извода, че китайските калашници на Акебоно да дошли през Северна Корея: никой обаче още не е успял да го докаже. Сакигаке са още под известно подозрение, но понеже имат статута на религиозно-юридическо лице, могат да ги пипат само с кадифени ръкавици. Полицията вече е провела един обиск на селището им, от който е станало повече или по-малко ясно, че между Сакигаке и престрелката не съществува пряка връзка. Нито пък можем да знаем дали Разузнавателното управление за обществена сигурност^[2] предприема нещо. Там всичко се пази в абсолютна тайна, а и открай време не се разбират с полицията.

— Ами децата, дето са престанали да посещават държавните училища? За тях поне не научи ли нещо?

— Нищичко. Напуснат ли веднъж училището, престават да се появяват повече извън стените на селището. И няма как да разследваме техните случаи. Друго щеше да е, ако имахме конкретни улики за малтретиране на деца, но засега нямаме нищо.

— Не можете ли да потърсите сведения от хората, които са напуснали Сакигаке? Няма начин да няма поне неколцина, които са се разочаровали от религията им или им е писнало от строгата дисциплина и са си вдигнали шапките.

— Разбира се, че има постоянно движение — едни идват, други си отиват. По принцип всеки е свободен да се махне, когато си поиска. Обаче всеки новодошъл внася огромна сума, наречена „такса за ползване на съоръженията“, и подписва договор, че сумата като цяло не подлежи на възстановяване и че, стига да е готов да понесе тази загуба, всеки е свободен да си тръгне само с дрехите, които са на гърба му. Съществува организация на хора, напуснали религията, и те твърдят, че Сакигаке е опасен антиобществен култ, занимаващ се с измамни дейности. Завели са дело и издават някакъв малък бюлетин, но са толкова слаби, че влиянието им върху общественото мнение клони към нулата. Сектата си има цяла фаланга първокласни юристи и защитата им е непробиваема. Едно дело изобщо не може да ги помръдне.

— Тези бивши членове не са ли направили поне някакви изказвания по адрес на Вожда и децата в селището?

— Нямам представа — отвърна Аюми. — Не ми е попадал бюлетинът им. Но доколкото успях да разбера от проверките ми, това са дисиденти от най-нисшите редове на групата, дребни риби. Сакигаке тръбят надлъж и шир как отхвърлят всички мирски ценности, но част от организацията им е абсолютна йерархия, рязко отделяща ръководството от членската маса. За да станеш член на ръководството, ти трябва научна степен или квалификацията на специалист в определена област на професията ти. А и от самото ръководство единствено един елит от вярващи има възможността да види някога или да получи преки нареждания от Вожда, или пък да се свърже с ключовите фигури в организацията. От всички други се очаква единствено да внасят необходимите вноски и да прекарват един стерилен ден подир друг в религиозен аскетизъм на чист въздух, да се трудят на полето и да медитират с часове в определените за целта помещения. Не се различават от стадо овце, изведено на паша под зорките погледи на пастира и кучето му, а вечер се прибира в кошарата — един мирен ден подир друг. Всеки един копнее за деня, в който ще се издигне достатъчно в организацията, че да се докосне до присъствието на Големия брат, но този ден така и не идва. Точно затова обикновените вярващи не знаят почти нищо за вътрешното устройство на сектата. Дори и да се махнат от Сакигаке, не притежават никаква съществена информация, която да съобщят на външния свят. Те дори не са виждали лицето на Вожда.

— Няма ли никой отказал се сред елита?

— Нито един, доколкото ми е известно.

— Да не искаш да кажеш, че веднъж узнал тайните им, нямаш право да напускаш?

— Би могло да доведе до някои крайно драматични събития — въздъхна кратко Аюми. — Я ми кажи: това изнасилване на момиченца, за което спомена, със сигурност ли го знаеш?

— Почти, макар засега да не разполагам с никакви доказателства.

— И казваш, че се извършвало системно в комуната?

— И това не е напълно доказано. Но имаме една действителна жертва. Лично я видях. Истински ужаси са творили с нея.

— Под „изнасилване“ действително проникване ли имаш предвид?

— Да. В това отношение няма никакво съмнение.

Аюми се замисли и изкриви устните си под ъгъл:

— Ясно! Остави ме да се поразровя още малко.

— Само не се увличай, моля ти се.

— Не се тревожи — отвърна Аюми. — Може и да не ми личи, ама съм страшно предпазлива.

* * *

Приключиха с вечерята и сервитьорът раздигна масата. Отказаха се от десерт, но продължиха да пият вино.

— Помниш ли как веднъж ми каза, че като си била малка, не са те закачали никакви мъже? — попита Аюми.

Аомаме я изгледа, отчете изражението на лицето й и кимна:

— Родителите ми бяха крайно религиозни. В семейството ни никога не е ставало дума за секс; същото важи и за всичките ни познати семейства. Сексът беше тема табу.

— Хубаво, но религиозността няма нищо общо със силата или слабостта на половия нагон у човека. Всекиму е известно, че сред духовенството е пълно с перверзни типове. Факт е, че задържаме куп народ, свързан с религията — а и с просветата, — за нарушения от рода на проституцията или опипването на жени в метрото.

— Възможно е, но поне в нашите кръгове нямаше и намек за подобно нещо, за някого, който да е правел неща, които не бива да се правят.

— Браво на теб в такъв случай — рече Аюми. — Радвам се да го чуя.

— При теб по-различно ли е било?

Вместо да й отговори, Аюми само сви рамене. После рече:

— Право да ти кажа, като бях малка, сума ти неща ми причиниха.

— Кой?

— Ами, брат ми. И чичо ми.

Аомаме направи лека гримаса:

— Брат ти и чичо ти ли?

— Правилно ме чу. И двамата сега са полицаи. Наскоро чичо ми дори бе отличен за тридесетгодишна безупречна служба, за сериозен принос към обществената безопасност в района и за подобряване на околната среда. Веднъж го бяха писали и във вестника за това, че спасил някаква тъпа кучка и палето й, които се запилели на някакъв жп прелез.

— И какво по-точно ти правеха?

— Опипваха ме там долу и ме караха да им правя свирки.

Бръчките от гримасата на Аомаме се задълбочиха:

— Собственият ти брат и чичо?

— Поотделно, естествено. Аз тогава бях накъм десет, а брат ми на петнадесет. Преди това чичо ми го направи два-три пъти, докато ни гостуваше.

— И ти на никого ли не се оплака?

Аюми отговори с няколко бавни завъртания на главата.

— Никому нито дума. Предупредиха ме да не се оплаквам, заплашиха ме, че ще ме пречукат, ако обеля и една дума. Но и нищо да не ми бяха казали, аз пак щях да си трая, щото ме беше страх, че пак мен щяха да ме изкарат виновна и да ме накажат. Страх ме беше да кажа на когото и да било.

— Дори и на майка ти?

— Най-вече на майка ми — рече Аюми. — Брат ми й беше любимецът, а на мен все ми разправяше колко съм я разочаровала — че съм била мърлява, дебела, недостатъчно хубава, не съм носела добри бележки от училище. На нея мечтата й беше да си има съвсем друга дъщеря — слабичка, красива кукличка, която да праща на уроци по балет. Искаше от мен нещо абсолютно невъзможно.

— Така че ти не искаше да я разочароваш още повече, а?

— Да. Ако й кажех какво прави с мен брат ми, щеше да ме намрази още повече. Вместо него да вини, щеше да каже, че аз съм си виновна за всичко.

Аомаме оглади с пръсти бръчките по лицето си. И моята майка спря да ми говори, след като на десетгодишна възраст обявих, че напускам вярата. Когато трябваше по принуда да ми съобщи нещо, пишеше ми бележки, но повече и дума не ми продума. Вече не бях нейна дъщеря. А само „онази, която напусна вярата“. След което се изнесох от вкъщи.

— Но проникване всъщност нямаше, така ли? — попита Аомаме.

— Без проникване — потвърди Аюми. — Колкото и лоши да бяха, не можеха да си представят чак такава болка да ми причинят. Дори и те не си позволиха да стигнат дотам.

— Ти продължаваш ли да се виждаш с тоя твой брат и с чичо ти?

— Откакто почнах работа и напуснах дома ни, почти не съм ги виждала. Но си оставаме роднини и работим в една и съща професия. Понякога просто не мога да ги избегна и тогава се усмихвам до уши. Нямам никакво намерение да клатя лодката. Бас държа, че те дори не помнят какво са правили с мен.

— Как така да не помнят?

— Че колко му е да забравят! — рече Аюми. — Само дето аз не мога да забравя.

— Разбира се — каза Аомаме.

— Същото като с някое историческо клане.

— Клане ли?

— Извършилите клането винаги намират логично обяснение за своите действия и дори забравят какво са извършили. В състояние са да се извърнат от нещата, които не желаят да виждат. Но оцелелите жертви никога не могат да забравят. Спомените им се предават от родител на дете. В края на краищата това е светът: една безкрайна битка на противоречиви спомени.

— Вярно — призна Аомаме и пак леко се смръщи. Безкрайна битка на противоречиви спомени ли?

— Честно казано, имах чувството, че и ти си изживяла нещо подобно — рече Аюми.

— Кое те накара да мислиш така?

— Не знам, не мога да го обясня, но просто така ми се струваше. Само дето в твоя случай надушвах и нещо като гняв. Просто ми се струваше, че не си човек на обичайните постъпки: да си имаш постоянно гадже, да излезеш с него на вечеря, да правиш секс по обичайния начин само с него. И аз съм горе-долу такава.

— Какво всъщност искаш да кажеш? Че не си в състояние да спазваш общоприетата схема, понеже като малка са злоупотребявали с теб?

— Такова усещане имах — отвърна Аюми. — Да ти кажа честно, боя се от мъжете. Или по-точно — страх ме е да се обвържа с конкретен мъж, да се нагърбя изцяло с него. Плаши ме самата мисъл за това. Но понякога ми е трудно и да съм сама. Ще ми се някой мъж да ме сграбчи, да ми навре оная си работа. Толкова ми се приисква, че ми се реве. А когато не познаваш мъжа, става по-лесно. Много по-лесно.

— Заради страха ти от мъжете ли?

— До голяма степен — да.

— Мен, струва ми се, не ме е страх от мъжете — рече Аомаме.

— Изобщо има ли нещо, от което да се боиш?

— Разбира се, че има. Най се боя от себе си. От това, че не знам какво ще направя. От това, че не знам и в момента какво върша.

— И какво вършиш в момента?

Аомаме се загледа за известно време във винената чаша, която държеше.

— И аз бих искала да знам. — После вдигна очи. — Но не знам. Не съм сигурна дори в кой свят се намирам, коя е годината.

— Годината е 1984-та. И се намираме в Токио, в Япония.

— Защо ли не мога и аз да го заявя със същата категоричност?

— Странна жена си — засмя се Аюми. — Та това са очевадни истини. „Заявяването“ и „категоричността“ са подробности.

— Не знам как да ти го обясня, но не мога да кажа, че и за мен са очевидни истини.

— Не можеш ли? — възкликна Аюми, сякаш дълбоко впечатлена. — Не съм съвсем сигурна за какво ми говориш, но едно ще ти кажа: в каквото време и на каквото място се намираш в момента, поне имаш човек, когото обичаш от все сърце, а за това мога само да ти завиждам. Точно това си нямам аз.

Аомаме остави винената чаша на масата и попи устните си със салфетката:

— Може и да си права. Абсолютно независимо от времето и мястото, където се намирам, аз наистина копнея да го видя. До смърт го копнея. Единствено в това май мога да съм сигурна и да го заявя убедително.

— Искаш ли да хвърля поглед на полицейския архив. Ако ми дадеш най-основните му данни, току-виж съм установила кой е и с какво се занимава.

— Моля те, не го търси — поклати глава Аомаме. — Мисля, че вече ти казах: ще го срещна някога, някъде по чиста случайност. Просто трябва търпеливо да изчакам този ден.

— Като в някоя дълга романтичка серия по телевизията — изрече впечатлената Аюми. — Умирам за такива истории. Само като си помисля, и настръхвам.

— Но когато лично ти се случва, никак не е лесно.

— Разбирам какво искаш да кажеш — рече Аюми и леко притисна слепоочия с пръстите си. — И въпреки че си толкова влюбена в него, това не ти пречи да преспиваш от време на време с непознати.

Аомаме почука с нокти по ръба на тънката винена чаша.

— Налага ми се. За да поддържам равновесието си на човешко същество от плът и кръв.

— Но това не разрушава любовта, която таиш у себе си.

— Получава се като при тибетското колело на страстите. Докато колелото се върти, едни стойности и чувства по външния му край се качват и изгряват, други падат и потъват в мрак. Но истинската обич си стои привързана към оста и изобщо не се мести.

— Колко красиво! — рече Аюми. — Тибетско колело на страстите, викаш?

И допи виното в чашата си.

* * *

Два дни по-късно й се обади Тамару. Както винаги, спести си учтивостите и пристъпи към същността на въпроса:

— Свободна ли си утре следобед?

— Напълно. Мога да дойда по всяко време.

— 4: устройва ли те?

Аомаме потвърди.

— Добре — каза Тамару. Чу се как драска с химикалка по календара. Натискаше яко.

— Как е Цубаса? — попита Аомаме.

— Струва ми се, че се оправя. Мадам ходи всеки ден да я наглежда. И момичето май се привързва към нея.

— Хубава новина.

Тя, че е хубава, хубава е, но стана и нещо не толкова хубаво.

— Не толкова хубаво ли?

Знаеше, че щом Тамару използва този израз, случилото се ще е нещо ужасно.

— Кучката умря — рече Тамару.

— Коя кучка? За Бун ли говориш?

— Да, смешната немска овчарка, почитателката на спанака. Умря нощес.

Вестта шокира Аомаме. Та кучката бе само на пет-шест години, прекалено млада, за да умира!

— Последния път, като я видях, беше съвсем здрава.

— Не умря от болест — каза безизразно Тамару. — Намерих я тази сутрин, разкъсана на парчета.

— На парчета?!

— Като че е експлодирала. Вътрешностите й се бяха разхвърчали навсякъде. Доста неприятно. Наложи се да я събирам къс по къс с хартиени салфетки. Силата на взрива направо я е обърнала наопаки. Все едно в корема й е избухнала мощна бомба.

— Горкото кученце!

— Какво да се прави… — рече Тамару. — Умря и няма да се върне повече. Ще намеря друго куче за пазач. Мен по ме притеснява начинът, по който е станало. Не мога да си представя как човек ще навре бомба в такова едро куче. Да не говорим, че при всяко приближаване на непознат тя лаеше като бясна. Просто не мога да си го обясня как е станало.

— Съгласна съм — потвърди Аомаме със сух глас.

— Жените в къщата са се наплашили до смърт. Тази сутрин я открила жената, която се грижеше за храната й. Изповръщала си червата и чак тогава намерила сили да ми се обади. Попитах я дали не са усетили нещо подозрително през нощта. Нищичко, вика. Никой не е чул гръм. Такава мощна експлозия е щяла да събуди цялата къща. Тези жени и в най-мирно време живеят с ужасните си страхове. Взривът трябва да е бил безшумен. И кучката никой не я е чул да лае. Нощта била изключително тиха, но на сутринта намерили кучката разкъсана на парченца. Органите й се разпилели навред и съседските гарвани си устроили пир. Както винаги, всички неприятности се струпаха върху мен.

— Става нещо странно.

— Бас държа — рече Тамару. — Нещо свръхестествено. И ако не ме лъже предчувствието ми, това е само началото на нещо.

— Обади ли се в полицията?

— Майната й на полицията! — изпръхтя Тамару. — Некадърници! Търсят, каквото не трябва, там, където не е нужно. Само ще усложнят нещата.

— Мадам какво каза?

— Нищо. Само кимна, когато й докладвах за случая. Нали аз отговарям изцяло за охраната. Това ми е работата.

Последва кратка пауза — бременна тишина, свързана с отговорности.

— В 4:30 утре — каза Аомаме.

— В 4:30 утре — повтори Тамару и тихо остави слушалката.