Харуки Мураками
1Q84 (36)

Дванадесета глава
(Тенго): Повече, отколкото пръстите на двете ми ръце

Тенго успя да се прибере преди началото на дъжда. Стигна с бърза крачка от метростанцията до блока. На вечерното небе нямаше нито един облак, нито един признак, че иде дъжд, нито намек дори за далечни гръмотевици. И никой от минувачите не носеше чадър. Бе приятна вечер в късно лято, когато на човек му се приисква да изпие някоя и друга наливна бира, докато гледа бейзболен мач. Но напоследък Тенго бе възприел нов начин на мислене, според който всичко казано от Фука-Ери можеше да се окаже истина. По-добре да вярваш, отколкото да не вярваш, викаше си Тенго, като се уповаваше не толкова на законите на логиката, колкото на личния си опит.

Надникна в пощенската си кутия и видя канцеларски плик без обратен адрес. Веднага го отвори. Съдържаше съобщение, че сумата от 1 627 534 йени е преведена по електронен път в банковата му сметка. Платецът бе упоменат като „Офис ЕРИ“, което сто на сто беше фалшивата компания на Комацу. Освен ако преводът не бе разпореден от професор Ебисуно. Комацу бе уведомил Тенго, че ще получава част от приходите от „Въздушната какавида“ под формата на хонорар, и вероятно това бе „частта“. Без съмнение плащането е било оформено като „възнаграждение за оказана помощ“ или „хонорар за изследователска дейност“. След като се убеди отново в числото, Тенго върна съобщението в плика и го напъха в джоба си.

Милион и шестстотин хиляди йени си беше солидна сума за Тенго (той всъщност никога до този момент не бе получавал подобна сума), но тя нито го зарадва, нито го изненада. На този етап от живота парите не му бяха основен проблем. Редовните му доходи му позволяваха да живее, без да се напъва особено, и поне засега не изпитваше особени притеснения по отношение на бъдещето. И въпреки това бе заобиколен от предложения да му дават големи суми. Странен свят.

Що се отнасяше поне до пренаписването на „Въздушната какавида“, Тенго имаше лекото подозрение, че 1,6 милиона йени изобщо не го овъзмездяват за намесването му в цялата афера. Но пък, от друга страна, ако някой го попиташе директно: „Добре де, каква сума би била справедливо обезщетение?“, на Тенго щеше да му е безкрайно трудно да спомене някакво число. Първо на първо, не бе наясно дали изобщо съществува нещо като „справедливо обезщетение“ за ядовете му. Не че в света няма най-различни ядове, които не подлежат на такава оценка или за които никой не желае да плаща. Явно продажбите на „Въздушната какавида“ все още вървяха добре, което означаваше, че тепърва ще има още преводи по сметката му, но колкото повече нарастваха тези депозити, толкова повече проблеми щяха да породят. Защото всяко нарастване на обезщетението просто увеличаваше степента на Тенговото участие във „Въздушната какавида“ като свършен факт.

Помисли си дали да не върне парите на Комацу още на следващото утро. По този начин щеше да се отърве поне от малко отговорност. А и сигурно щеше да изпита душевно облекчение. Поне щеше да установи факта, че е отхвърлил обезщетението. Не че то щеше да заличи моралната му отговорност или да оправдае предприетите от него действия. Можеше единствено да му осигури „евентуални облекчаващи вината обстоятелства“, но пък, от друга страна, ефектът можеше да се окаже точно обратният — да придаде на действията му още по-подозрителен вид, все едно е върнал парите заради угризения на съвестта.

От всичките тези терзания по паричния въпрос го заболя главата, та реши да престане. Щеше да го дообмисли после, като му останеше свободно време. Парите не са живи. Няма да избягат. Ще го чакат. Вероятно.

* * *

На първо време обаче ми трябва да се преборя с проблема как да започна живота си наново, мислеше си Тенго, докато изкачваше трите реда стъпала, водещи до апартамента му. След посещението при баща си на южния връх на полуостров Босо се беше убедил в общи линии, че този човек не е истинският му баща. Освен всичко друго, бе стигнал и до една повратна точка в живота си. Очевидно пред него се разкриваше идеална възможност да остави всички неприятности зад гърба си и да започне живота си на чисто: нова работа, на ново място, с нови взаимоотношения. Макар и не напълно сигурен, имаше нещо като предчувствие, че наистина може да води някъде много по-нормален живот от досегашния.

Но преди това трябваше да се погрижи за доста неща. Не можеше просто да зачеркне Фука-Ери, Комацу и професор Ебисуно и да изчезне нанякъде. Не че им бе длъжен за нещо, нито носеше някаква морална отговорност към тях. Както каза Ушикава, по текущия въпрос тъкмо те се възползваха от Тенго. Но колкото и да твърдеше, че едва ли не насила е бил въвлечен в ситуацията, без да подозира за заговора в основата й, оставаше си фактът, че така или иначе е бил замесен. Не можеше просто да си вдигне шапката и да каже: „Край, повече не участвам. Правете каквото искате.“ Независимо накъде щеше да поеме оттук нататък, ще трябва първо да доведе нещата до някакъв определен край и да подреди личните си дела. В противен случай новият му живот можеше да се окаже опетнен от самото му начало.

Като си каза „опетнен“, се сети пак за Ушикава. Ох, този Ушикава!, въздъхна Тенго. Добрал се бе до някакви сведения относно майката на Тенго, които можел да му предостави.

Ако някога ви се прииска да ги проучите, мога да ви предам всички материали за майка ви такива, каквито са. Но досието й може да съдържа и не особено приятна информация.

Тенго дори не беше си направил труда да му отговори. Нямаше никакво желание да научи новините за майка си от устата на Ушикава. Всякаква такава информация щеше да е опетнена от мига, в които излезеше от устата му. Не, Тенго не желаеше да чува такива сведения от ничия уста. Всякакви вести, свързани с майка му, трябваше да дойдат не на парче, а като „всеобхватно откровение“. Като някакъв ослепителен космически пейзаж, толкова пространен, че да му се разкрие пред очите за частица от секундата.

Тенго, естествено, не знаеше дали едно такова драматично откровение го чака в някой момент в бъдещето. И дали изобщо ще му се яви. Но се нуждаеше от нещо тъй огромно, тъй зашеметяващо в мащабите си, че да конкурира, та дори и да засенчи внушителните образи на онзи „буден сън“, който така го дезориентираше, разтърсваше и измъчваше през всичките изминали години. Трябваше му нещо, което да прочисти тези образи веднъж завинаги. С фрагментирана информация нямаше да постигне същия ефект.

Тъкмо тези мисли занимаваха Тенго, докато изкачваше трите реда стъпала.

* * *

Тенго застана пред вратата на апартамента, извади ключа от джоба си, пъхна го в бравата и го завъртя. Но преди да отвори вратата, почука три пъти, изчака, после чукна още два пъти. И чак тогава полека открехна.

Фука-Ери седеше на масата и пиеше доматен сок от висока чаша. Беше облечена в онези дрехи, с които пристигна — раираната мъжка риза и тесните джинси. И въпреки това създаде у Тенго коренно различно впечатление от сутрешното. Трябваше му известно време, за да осъзнае в какво се състои разликата: бе прибрала косите си, така че се виждаха ушите й и тилът й. Розовите й ушенца като да бяха напудрени с мека четка и създадени съвсем наскоро по чисто естетически причини, а не с практичното предназначение да чуват звуци. Или поне на Тенго така му се стори. Тънкият, добре оформен врат под ушите блестеше матово, като отгледан на изобилно слънце зеленчук — идеален, привикнал към утринната роса и калинките. За пръв път я виждаше с вързана коса и гледката му се стори чудодейно интимна и красива.

Тенго протегна ръка зад себе си и затвори вратата, но остана на място. Оголените й уши и шия го объркаха не по-малко, отколкото ако бе видял чисто гола жена. Като пътешественик, открил тайния извор, от който започва реката Нил, Тенго, все още хванал дръжката на вратата и напълно онемял, впери във Фука-Ери присвитите си очи.

— Взех си душ — каза тя на омагьосания Тенго. Говореше с такъв сериозен тон, сякаш разказваше за някакво важно събитие. — Използвах ти шампоана и балсама.

Тенго й кимна. После изпусна насъбралия се в гърдите му въздух, откъсна ръка от дръжката и заключи вратата. Шампоанът и балсамът? Пристъпи напред, към средата на стаята.

— Звънял ли е телефонът, откакто ти се обадих?

— Хич — каза Фука-Ери. И леко поклати глава.

Тенго отиде до прозореца, разтвори леко завесите и погледна навън. В гледката от третия етаж нямаше нищо необичайно — никакви шляещи се подозрителни типове, нито паркирани пред сградата съмнителни автомобили; беше си най-нормален пейзаж от разпрострял се жилищен квартал. Деформираните дървета от двете страни на улицата бяха покрити с пласт сива прах. Бордюрът, маркиращ тротоара, бе доста поочукан. Покрай пътя лежаха зарязани ръждясали велосипеди. На една от стените имаше поставена от полицията табела: „Шофирането в пияно състояние — еднопосочна улица към съсипан живот“. (Да не би в полицията да работят специалисти по писането на поучителни сентенции?) Някакъв гаден на вид старец разхождаше тъпото си на вид псе. Една тъпа на вид жена мина с грозната си градска кола. Противни жици висяха между отвратителните стълбове. Изобщо цялата гледка през прозореца като да подсказваше, че светът се е спрял някъде по средата между състоянията на „жалко“ и „безрадостно“ съществуване и се състои от безкрайно струпване на всякакви случайно оформени микрокосмоси.

Но пък в същото време на света съществуваха и такива неоспоримо красиви гледки като ушите и врата на Фука-Ери. На коя от всичките тези гледки да се довери? Никак не бе лесно да реши. Като голямо объркано куче Тенго издаде едно леко изръмжаване, затвори завесите и се върна в своя си малък свят.

— Професор Ебисуно знае ли, че си тук?

Фука-Ери поклати глава. Професора не знаел.

— Няма ли да му кажеш?

Фука-Ери пак поклати глава:

— Не може да се свързвам с него.

— Защото е опасно ли?

— Може да подслушват телефона му. А по пощата няма да стигне.

— Аз ли съм единственият, който знае, че си тук?

Фука-Ери кимна.

— Носиш ли си дрехи за преобличане и други работи?

— Малко — отговори Фука-Ери и хвърли бегъл поглед към брезентовата си торба. А тя не бе особено голяма.

— Не ми пречи — каза момичето.

— Е, щом на теб не ти пречи, значи, няма да ми пречи и на мен.

Тенго отиде в кухнята, сложи чайника да заври и сипа в каничката малко чаени листенца.

— Твоята приятелка продължава ли да идва.

— Вече не — отвърна съвсем накратко Тенго.

Фука-Ери впери смълчан поглед в него.

— Засега — добави Тенго.

— Аз ли съм виновна.

— Не знам кой е виновен — поклати глава Тенго. — Но според мен не си ти. По-скоро вината е у мен. И донякъде и у нея.

— Но тя така или иначе вече не идва.

— Да. И надали ще дойде някога. Предполагам. Така че може да останеш.

Фука-Ери обмисли думите му в продължение на няколко секунди.

— Тя женена ли беше.

— Да, с две деца.

— Не от теб.

— Разбира се, че не от мен. Родила ги е, преди да се запознаем.

— Ти обичаше ли я.

— Предполагам — каза Тенго. При определени ограничени обстоятелства, добави на себе си.

— А тя теб обичаше ли те.

— Предполагам. Донякъде.

— Двамата сношавахте ли се.

На Тенго му трябваше цяла секунда да схване думата „сношавахте“. Трудно му бе да я възприеме от устата на Фука-Ери.

— Разбира се. Ти да не мислиш, че е идвала всяка седмица да си играем на „Монопол“.

— „Монопол“ ли — попита тя.

— Няма значение.

— Но вече няма да идва.

— Така поне ми бе съобщено. Че повече няма да идва.

— Тя ли ти го съобщи.

— Не, не ми го каза лично тя. Каза ми го мъжът й. Че била безвъзвратно изгубена и нямало повече да идва.

— Безвъзвратно изгубена.

— И аз не знам какво точно означава. Не можах да го накарам да ми обясни. Доста въпроси му зададох, но на много малко ми отговори. Като нарушен търговски баланс, нали разбираш? Искаш ли чай?

Фука-Ери кимна.

Тенго наля врялата вода в каничката, похлупи я и зачака.

— Какво да се прави — каза Фука-Ери.

— За кое говориш? За малкото отговори ли? Или за това, че е изгубена?

Фука-Ери не му отвърна.

Тенго се предаде и наля чай в две чаши.

— Захар?

— Равна лъжичка — рече Фука-Ери.

— Лимон или мляко?

Фука-Ери завъртя глава. Тенго сипа лъжичка захар в чашата й, бавно я разбърка и я постави пред момичето. Не добави нищо към своя чай, взе чашата си и седна срещу Фука-Ери.

— Ти обичаш ли да се сношаваш — попита Фука-Ери.

— Дали съм обичал да се сношавам с приятелката си ли? — парафразира думите й Тенго в обикновен въпрос.

Фука-Ери кимна.

— Мисля, че да. Повечето хора изпитват удоволствие от сношаването с лице от противоположния пол, към което изпитват някакви чувства.

Но на себе си добави: А и нея много си я биваше. Така както във всяко село има поне по един фермер — майстор по поливното дело, така и тя бе майстор в секса. Обичаше да изпробва всякакви методи.

— Мъчно ли ти е, че тя вече не идва.

— Предполагам — рече Тенго. И отпи от чая.

— Понеже не можете да се сношавате.

— И затова, естествено.

Фука-Ери пак впери в нето безмълвния см поглед. Изглежда, през ума й минаваха някакви мисли за сношението. Но за какво точно си мислеше, никой не можеше да каже.

— Гладна ли си?

Фука-Ери кимна.

— От сутринта почти нищо не съм яла.

— Сега ще направя вечерята — каза Тенго.

И той почти не бе ял от сутринта и изпитваше глад. А и не можеше да измисли какво друго да прави в момента, освен да сготви.

* * *

Тенго изплакна ориза, сипа го в електрическия уред за варене на пара и го включи. Докато го чакаше да се сготви, свари супа мисо с водорасли вакаме и пресен лук, изпече на скарата една веяна скумрия, извади от хладилника малко тофу и го оваля в джинджифил, настърга парче ряпа дайкон и претопли няколкото останали му отпреди варени зеленчука. Приготви за добавяне към ориза няколко резенчета туршия от ряпа и няколко сини сливи, също от туршия. Кухничката изглеждаше възтясна за едрата му фигура, но това не го притесняваше. Беше свикнал да се оправя в нея.

— Съжалявам, но нищо по-сложно не мога да приготвя — каза.

Фука-Ери най-подробно оглеждаше умелите му действия из кухнята. После, явно силно впечатлена, разгледа подредения върху масата плод на усилията му и рече:

— Знаеш да готвиш.

— Отдавна живея сам. Готвя колкото за себе си с максимална бързина, после сам си го изяждам с максимална бързина. Станало ми е навик.

— Винаги ли ядеш сам.

— Общо взето, да. Много рядко ми се случва да седна с някого. По едно време обядвах заедно с жената, за която говорехме. Но сега, като си помисля, много отдавна не ми се е случвало да вечерям с друг човек.

— Притесняваш ли се.

Тенго завъртя глава:

— Не особено. Най-обикновена вечеря. Но все пак ми е леко непривично.

— Аз се хранех заедно с много хора. Живеехме всички накуп, когато бях малка. И след като се пренесох при Професора, пак се хранех с най-различни хора. То все имаше гости.

За пръв път чуваше Фука-Ери да произнесе толкова много изречения накуп.

— Но докато се криеше, се хранеше сама, нали?

Фука-Ери кимна.

— Къде се беше скрила?

— Надалече. Професора ми го уреди.

— И какво ядеше, докато беше сама?

— Готови неща. Пакетирани храни. Отдавна не съм яла нещо готвено като това.

Фука-Ери посвети сума време на отделянето с клечките на месото на скумрията от костите. После поднасяше парченцата риба към устата си и посвещаваше още куп време на дъвченето им, сякаш опитваше някаква рядко срещана нова храна. Накрая отпи от супата мисо, повъртя я из устата си да й усети вкуса, остави клечките на масата и продължи да размишлява.

* * *

Малко преди девет на Тенго му се стори, че дочу далечен тътен. Разтвори леко завесите и надникна навън. По съвсем почернялото вече небе се носеха злокобни на вид облаци.

— Права беше — рече, след като притвори завесите. — Навън се очертава някакво много гадно време.

— Понеже човечетата се размърдват — каза с най-сериозен вид Фука-Ери.

— И това тяхно размърдване действа по особен начин на времето ли?

— Зависи. Времето зависи от това как го гледаш.

— Какво значи „зависи от това как го гледаш“?

Фука-Ери поклати глава:

— И аз не знам точно.

Тенго също не бе наясно. Според него времето бе някакво самостоятелно, обективно състояние. Но дори и да упорстваше, надали щеше да научи нещо повече. Затова реши да й зададе съвсем различен въпрос:

— Според теб човечетата са ядосани за нещо, така ли?

— Нещо ще стане.

— От какъв род „нещо“?

Фука-Ери поклати глава:

— Скоро ще видим.

Измиха заедно чиниите, подсушиха ги и ги прибраха, после пак седнаха един срещу друг на масата и продължиха да пият чай. Лично той би предпочел да пие бира, но при създалите се обстоятелства реши, че ще се въздържи от пиене този ден. Долавяше някаква заплаха във въздуха и му се щеше да е с ясно съзнание, ако нещо наистина се случи.

— Най-добре ще е да си легнем рано — каза Фука-Ери, стиснала бузите си с две длани като онзи, пищящия на моста в картината на Мунк. Само дето не пищеше, а просто й се спеше.

— Окей. Можеш да спиш на леглото ми — рече Тенго. — Аз пак ще преспя на дивана. Не ме притеснява. Навсякъде мога да спя.

Което си беше вярно. Тенго бе в състояние да заспи където и да било. Беше му нещо като дарба.

Фука-Ери само кимна. После остана загледана в Тенго за известно време, без да коментира. Накрая докосна наскоро произведените си уши, като да провери дали са си още на мястото.

— Ще ми услужиш ли с пижама. Не си нося моята.

Тенго извади втора пижама от скрина в спалнята и я връчи. Беше същата, която бе ползвала при предишното си идване — синя пижама дюс, изпрана и сгъната оттогава. Тенго я поднесе към носа си да провери дали не мирише, но не усети никакво ухание. Фука-Ери я взе, влезе в тоалетната да се преоблече, после се върна на масата. Косата й вече бе спусната. Маншетите на ръкавите и крачолите бяха навити както преди.

— Още няма девет — хвърли Тенго поглед на стенния часовник. — Ти винаги ли си лягаш толкова рано?

Фука-Ери завъртя глава:

— Днес е специален ден.

— Понеже навън се размърдват човечетата ли?

— И аз не знам. Просто се чувствам уморена.

— Вярно е, че имаш сънлив вид — призна Тенго.

— Би ли ми прочел или разказал нещо за „лека нощ“ — попита Фука-Ери.

— Разбира се — каза Тенго. — И без това нямам какво да правя.

Вечерта бе задушна, гореща, но щом легна, Фука-Ери издърпа юргана до брадичката си, като да постави плътна преграда между външния и нейния си собствен свят. В леглото имаше вид на не повече от дванадесетгодишна. Иззад прозореца гръмотевиците ставаха все по-силни, като че ли почваха да падат все по-наблизо. При всеки гръм стъклата на прозорците се раздрънкваха. Но най-странното бе, че светкавици изобщо не се забелязваха; по абсолютно черното небе пробягваха единствено мощни светкавици. И за дъжд нямаше никакви признаци. Очевидно някакво равновесие бе нарушено.

— Наблюдават ни — рече Фука-Ери.

— За човечетата ли говориш? — попита Тенго.

Фука-Ери не му отвърна.

— И те знаят, че сме тук?

— Разбира се, че знаят — каза Фука-Ери.

— Какво ли са намислили да ни направят?

— Нищо не могат да ни направят.

— Това е хубаво.

— Засега поне.

— Засега не могат ни пипна — повтори неуверено Тенго. — Но не се знае докога.

— Никой не може да каже — обяви убедено Фука-Ери.

— Но макар на нас да не могат нищо да ни сторят, могат вместо това да направят нещо на хората около нас, а?

— Възможно е.

— Да им сторят ужасни неща?

Фука-Ери присви за известно време очите си с крайно сериозен вид, като да се вслушваше в песента на някой корабен призрак.

— В определени случаи — рече.

— Предполагам, че човечетата са използвали силата си срещу моята приятелка. За да ме предупредят.

Фука-Ери измъкна ръка изпод завивката и почеса наскоро създаденото си ухо. После пак я пъхна отдолу.

— Човечетата са ограничени в онова, което могат да правят.

Тенго прехапа устна за миг, преди да каже:

— А на какво по-точно са способни?

Фука-Ери понечи да изкаже мнението си по въпроса, но размисли и се отказа. Неизказаното й мнение потъна там, откъдето бе тръгнало — в някакво дълбоко, тъмно, непознато място.

— Ти каза, че човечетата притежават мъдрост и сила.

Фука-Ери кимна.

— Но имат и известни ограничения.

Фука-Ери кимна.

— И това се дължи на факта, че са хора от гората; докато са в гората, не могат лесно да отприщват възможностите си. А пък на този свят има някакви ценности, които позволяват човек да се съпротивлява на тяхната мъдрост и сила. Правилно ли те разбирам?

Фука-Ери не му отвърна. Може би въпросът му бе прекалено дълъг.

— Ти някога срещала ли си ги тези човечета?

Фука-Ери го изгледа с празен поглед, сякаш не проумяваше смисъла на въпроса му.

— Виждала ли си ги някога в действителност? — парафразира Тенго въпроса си.

— Да — рече Фука-Ери.

— Колко човечета си видяла?

— Не знам. Повече, отколкото пръстите на двете ми ръце.

— Тоест не само едно.

— Понякога са повече, понякога по-малко, но никога не е само едно.

— Така, както си ги описала във „Въздушната какавида“.

Фука-Ери кимна.

Тенго се възползва от тази възможност да зададе на Фука-Ери въпроса, който отдавна го мъчеше:

— Я ми кажи: доколко „Въздушната какавида“ е действителна? Кое в нея наистина се е случило?

— Какво означава „действителна“ — попита Фука-Ери с равна интонация.

На което Тенго, естествено, нямаше отговор.

* * *

И пак мощен тътен се разнесе от небето. Прозорците задрънчаха. Но и този път нямаше светкавица, нито се чуха дъждовни капки. Тенго се сети за един стар подводничарски филм. Дълбочинните бомби се пръскаха една след друга и разтърсваха подводната лодка, но всички моряци бяха заключени в тъмния стоманен съд и не виждаха какво става навън. За тях оставаха само непрестанният тътен и разтърсващите подводницата трусове.

— Нали ще ми прочетеш или разкажеш нещо — напомни му Фука-Ери.

— Разбира се. Но не се сещам за подходяща за четене на глас книга. Затова мисля да ти разкажа една история, озаглавена „Котешкият град“, от книга, която не е тук.

— „Котешкият град“.

— Разправя се за един град, който се управлява от котки.

— Разкажи ми я.

— Малко е страшничка обаче за преди сън.

— Няма значение. Мога да спя след какъвто и да е разказ.

Тенго придърпа стол до леглото, седна, хвана ръце в скута си и на музикалния фон от гръмотевиците взе да й разправя за котешкия град. Вече беше чел разказа два пъти във влака и веднъж на глас на баща си, така че го помнеше доста подробно. Пък и нито сюжетът му бе нещо особено сложно, нито стилът му кой знае колко изискан, така че не се колебаеше ни най-малко да го променя на места по свое усмотрение, да прескача по-скучните пасажи или да добавя разни епизоди, които му хрумваха, докато го разправяше на Фука-Ери.

Оригиналният разказ не бе особено дълъг и въпреки това му отне доста повече време, отколкото бе предполагал, понеже Фука-Ери не спираше да му задава всякакви въпроси. И всеки път Тенго прекъсваше разказа си, за да й отговори най-внимателно как е изглеждал точно градът, как са се държали котките и що за характер е имал главният герой. Ако всички тези подробности липсваха в разказа (а то най-често бе така), Тенго си ги измисляше, както бе постъпил и в случая с „Въздушната какавида“, Фука-Ери сякаш изпадна изцяло в плен на „Котешкият град“. Умората й неусетно се стопи. От време на време затваряше очи и си представяше разни сценки от града с котките. После ги отваряше и молеше Тенго да кара нататък. А когато той стигна до края, тя ококори очи и се втренчи в него така, както една котка разтваря зениците си, за да се вгледа в нещо в мрака.

— Ти ходи ли в котешки град — попита тя Тенго, като че го притискаше да й признае истината.

— Кой, аз ли?

— Ти си отишъл в твоя котешки град. После си се върнал с влака.

— Такова чувство ли имаш?

С дръпнат до под брадичката й тънък летен юрган Фука-Ери му кимна бързо, кратко.

— Права си — призна Тенго. — Отидох до един град с котки и се върнах с влак.

— Подложи ли се след това на пречистване?

— На пречистване ли? Не, не съм, поне засега.

— Трябва да се пречистиш.

— По какъв начин?

Вместо отговор Фука-Ери рече:

— Ако си ходил в котешки град, но после не си сторил нищо, може да ти се случат лоши работи.

Страхотен гръм сякаш разцепи небосвода на две. Трясъците ставаха все по-мощни. Дори легналата Фука-Ери подскочи от страх.

— Ела да ме гушнеш — рече. — Ще трябва заедно да отидем в един котешки град.

— Защо?

— Човечетата могат да намерят входа.

— Понеже не съм се пречистил ли?

— Понеже ние двамата сме едно — каза момичето.