Харуки Мураками
1Q84 (51)

Трета глава
(Тенго): Всички животни бяха облечени в дрехи

Тенго прекарваше следобедите си в болницата при баща си. Сядаше до леглото му, отваряше донесената книга и почваше да чете на глас. След като изчетеше пет страници, правеше кратка почивка, после подхващаше следващите пет. И не подбираше нещо специално, а просто продължаваше онази книга, която сам четеше в момента — била тя роман, биография или нещо в областта на естествените науки. Важното бе да произнася изреченията на глас, а не самото съдържание.

Не знаеше дали бащата изобщо чува гласа му. По лицето на стария нищо не трепваше. Лежеше си там — слаб, нещастен на вид, със затворени очи, сякаш спеше. Не помръдваше хич, а и дишането му не се чуваше. Че диша, можеше да се разбере само ако човек съвсем доближеше ухо или поставеше огледалце под носа му да види дали ще се замъгли. Течността от системата капеше в тялото му, а други капки, от урината, се процеждаха в катетъра. Единствено тези тихи, бавни движения към и от него подсказваха, че е още жив. Периодично някоя сестра го обръсваше с електрическа самобръсначка, после с ножичка със заоблени връхчета подстригваше щръкналите от ушите и носа му косми и оформяше веждите му. Макар да бе в безсъзнание, тези косми си растяха. Докато го гледаше, Тенго започваше да изпитва съмнения дали всъщност има разлика между живия и умрелия. Може пък разликата поначало да не е голяма, мислеше си. Нима не е възможно да сме възприели просто заради самото удобство да твърдим, че подобна разлика съществува?

В три дойде лекарят и уведоми Тенго за най-новото в състоянието на баща му. Обяснението му бе както винаги сбито и не се променяше от единия ден на другия. Промяна не се наблюдаваше. Човекът просто си спеше и животът му полека отмираше. С други думи, смъртта бавно, но неумолимо се приближаваше и медицината бе безсилна да стори каквото и да било повече. Оставете го да си спи най-спокойно — горе-долу до това се свеждаха докторските препоръки.

Привечер се появяваха двама санитари и откарваха Тенговия баща на изследвания. Макар двойките да се сменяха, всеки път се падаха мълчаливи санитари. Може и маските на лицата им да бяха причина за мълчаливостта им, но така или иначе, никога не обелваха нито дума. Един от тазвечерните имаше вид на чужденец — нисък, смугъл и засмян зад маската си. Тенго по очите го позна, че се смее. Усмихна му се и той и му кимна.

След около половин до един час връщаха баща му в стаята. Тенго нямаше никаква представа що за изследвания му правеха. Щом откараха баща му, слизаше в столовата да пие горещ зелен чай и да убие още петнадесетина минути, преди да се качи обратно в болничната стая. И през цялото време таеше надеждата, че като се върне, пак ще завари върху празното легло въздушната какавида със спящата в нея Аомаме като малка. Но всеки път заварваше единствено мрачната стая, миришеща на болен човек, и отпечатъка от тялото му върху празния матрак.

Отиде до прозореца и заразглежда пейзажа. Отвъд градината и моравата бе тъмната редица ветрозадържащи борове, през които до ушите му стигаше плясъкът на вълните. На мощните тихоокеански вълни. Плътен, мрачен звук, като от събрани накуп души, всяка нашепваща своята си история. Сякаш търсеха нови души, които да се присъединят към тях. И нови истории за изслушване.

* * *

По-рано, през октомври, Тенго ходи на два пъти за по един ден в почивните си дни до санаториума в Чикура. Хващаше ранния сутрешен експрес. А като стигнеше там, сядаше до леглото на баща си и почваше да му приказва. Но не долавяше и най-малък признак на нещо като отговор. Баща му си лежеше по гръб и спеше дълбоко. Повечето време Тенго гледаше през прозореца. С приближаването на вечерта чакаше нещо да стане, но нищо не се случваше. Слънцето тихо потъваше и в стаята нахлуваше все по-плътен мрак. Накрая Тенго се отказваше, тръгваше си и хващаше последния експрес до Токио.

Може би трябва да проявя повече търпение, рече си веднъж Тенго. Да стоя по-дълго с него. Току-виж се оказало, че не е достатъчно да прекарвам там само следобедите си, а после да си ходя. Вероятно е нужно да му посветя повече време. Нямаше конкретни доказателства, че така стоят нещата, но така ги чувстваше.

След средата на ноември си взе натрупалия се през годините отпуск от школата за зубрене с оправданието, че баща му е в критично състояние и се нуждае от грижите му. Което си беше самата истина. Уреди часовете му да се поемат от бивш негов състудент — един от малцината, с които Тенго поддържаше някаква връзка, макар и само един-два пъти в годината. Дори в математическия факултет, който изобилстваше с всякакви чешити, приятелят му минаваше за особен чешит, но и за ненадминат мозък. След като завърши обаче, не се хвана на редовна работа, нито взе да прави аспирантура, а предпочете да преподава, когато му скимне, математика в частна школа за зубрене за прогимназисти. В останалото време ходеше на речен риболов и правеше каквото си искаше. Но Тенго бе дочул, че всъщност е много кадърен преподавател. Само че му било писнало да е толкова кадърен. А и понеже беше от богато семейство, не му се налагаше зорлем да ходи на работа. Беше замествал Тенго веднъж и курсантите много го бяха харесали. Така че Тенго му се обади, описа му положението си и онзи моментално се съгласи да помогне.

Остана му обаче проблемът с Фука-Ери. Не беше убеден, че най-добрият вариант ще е да остави това наивно момиче самичко задълго в апартамента си. Пък и тя беше тръгнала да се крие, да не я намерят. Затова й постави директно въпроса:

— Ще съумееш ли да се оправиш сама тук за известно време? Или предпочиташ временно да се пренесеш другаде?

— Ти къде отиваш — попита го със сериозен поглед Фука-Ери.

— В котешкия град — обясни й Тенго. — Баща ми още не идва в съзнание. Отдавна спи дълбоко. Лекарите смятат, че не му остава много.

Но дума не обели за появата на въздушната какавида в болничната стая през онази вечер. И че в нея спеше Аомаме като малка. Нито за това как въздушната какавида приличаше точно — до най-дребната подробност — на описанието в повестта на Фука-Ери. И как той тайно се надява пак да му се яви.

Фука-Ери присви очи, стисна устни и се втренчи в Тенго, все едно четеше написано със съвсем ситни йероглифи послание. Той почти несъзнателно докосна лицето си, но там май нищо не пишеше.

— Добре — каза тя след време и кимна неколкократно. — За мен не се притеснявай. Ще остана у дома. — И след като поразмисли, добави: — Засега няма никаква опасност.

— Засега няма никаква опасност — повтори Тенго.

— Не се притеснявай за мен — каза пак тя.

— Всеки ден ще ти се обаждам.

— И гледай да не останеш в котешкия град.

— Ще внимавам — рече той.

Тенго купи достатъчно провизии от супермаркета, та на Фука-Ери да не й се налага да пазарува. Все лесни за приготвяне неща. Ясно му бе, че тя няма нито уменията, нито желанието да готви кой знае колко. А и никак не му се щеше, като се върне след две седмици, да завари хладилник пълен със скапана, развалена храна.

Нахвърля в една пътна чанта дрехи и тоалетни принадлежности, няколко книги, химикалки и листове. И както винаги хвана експреса от токийската гара, прехвърли се на местния пътнически влак на Татеяма и слезе на Чикура. Отби се до павилиона за туристическа информация пред гарата да си намери сравнително евтин хотел. И тъй като активният туристически сезон бе свършил, никак не му бе трудно да наеме стая в един прост пансион в японски стил, посещаван най-вече от риболовци. Тесничката, но чиста стая ухаеше на ново татами^[1]. От прозореца на втория етаж се виждаше рибарският пристан. А и таксата за стаята, включваща и закуска, бе по-евтина, отколкото очакваше.

— Не знам колко дълго ще стоя — рече Тенго, — но ще ви предплатя за три дни.

Собственичката на пансиона не възрази. Заключвали главния вход вечер в единадесет и не било редно да вкарва жена в стаята си, намекна му тя по заобиколен път. Което му се стори съвсем приемливо.

След като се настани, се обади в санаториума. Съобщи на сестрата (онази на средна възраст, която вече познаваше), че би желал да посети баща си към три, и попита дали ще е удобно.

— Съвсем — отвърна му тя. — Господин Кавана така или иначе само спи.

* * *

Така се занизаха Тенговите дни в „котешкия град“ край морето. Ставаше рано, излизаше на разходка по брега, наблюдаваше как рибарските лодки влизат и излизат от пристанището и се връщаше да закуси в пансиона. Закуската бе винаги една и съща: сушена риба с пържени яйца, нарязан на четвъртинки домат, сушено водорасло с подправки, супа мисо с миди шиджими и ориз; но незнайно защо всяка сутрин му се услаждаше. След закуска сядаше на малкото бюро и пишеше. Отдавна бе изоставил писането и сега изведнъж усети колко му е приятно да ползва автоматичната си писалка. Трудът в непозната обстановка, далече от привичното му ежедневие, му действаше освежаващо. Двигателите на влизащите в пристанището рибарски лодки боботеха монотонно и звукът галеше ухото му.

Историята, която описваше, започваше с един свят, в който на небето имаше две луни. Свят на човечета и въздушни какавиди — заел го бе от „Въздушната какавида“ на Фука-Ери, но го бе превърнал в свой собствен свят. И докато твореше, умът му живееше в същия този свят. Дори след като оставеше писалката и станеше от бюрото, мислите му си оставаха в него. Изпитваше едно особено усещане как умът се отделя от тялото му и стигаше дотам, че преставаше да прави разлика между реалния и измисления свят. Вероятно същото чувство бе изживял и героят на онзи разказ, който бе влязъл в „котешкия град“. Докато се усети, центърът на тежестта на света се беше изместил. И героят (най-вероятно) нямаше да успее повече да се качи на влак, който да го изведе извън града.

В единадесет трябваше да напусне стаята за почистване. Тогава спираше да пише, излизаше, отиваше пеш до гарата и сядаше в съседното кафене. Понякога към кафето добавяше и по някой лек сандвич, но в повечето случаи нищо не ядеше. Само вземаше сутрешния вестник и го проучваше внимателно дали не пише нещо, свързано с него. Но нищо не намираше. „Въздушната какавида“ отдавна бе слязла от списъците на бестселърите. Първото място сега се заемаше от книга за диета, озаглавена „Яж до насита и отслабвай“. Великолепно заглавие. И от празни страници да се състоеше цялата книга, пак щеше да се продава.

След като си допиеше кафето и приключеше с вестника, Тенго вземаше автобуса до санаториума. Обикновено пристигаше между един и половина и два. Бъбреше си известно време с неизменната сестра на рецепцията. След като Тенго отседна в града и взе да посещава ежедневно баща си, сестрите станаха по-любезни и по-дружелюбни — до степен, до каквато семейството на блудния син би го приело обратно у дома.

Една от по-младите сестри винаги му се усмихваше притеснено. Изглежда, се бе влюбила в Тенго. Беше миньонче, връзваше косата си на конска опашка и имаше големи очи и румени бузки. Изглеждаше да е на двадесет и нещо. Но откакто му се беше явила въздушната какавида със спящото в нея момиче, Тенго не бе в състояние да мисли за нищо друго освен за Аомаме. Пред нея всички останали жени бледнееха. Образът на Аомаме постоянно витаеше по границите на ума му.

Усещаше: Аомаме е жива някъде тук, на този свят. И бе убеден, че и тя го търси. Нали затова бе избрала онази вечер, за да го открие. И тя не го е забравила.

Освен ако видяното не беше илюзия.

Понякога се сещаше за по-възрастната си приятелка и се чудеше какво ли прави тя. Но, както каза съпругът й по телефона, тя е вече безвъзвратно изгубена. Не е в състояние да посещава повече дома ви под каквато и да било форма. Безвъзвратно изгубена. Тези думи и досега внушаваха някакво неловко, неприятно усещане на Тенго. Звучаха му направо злокобно.

Но с течение на времето присъствието й в ума му все повече избледняваше. Спомените му за съвместните им следобеди се бяха превърнали в отминали събития. Което караше Тенго да се чувства виновен. Но докато се усети, центърът на тежестта се беше изместил. Дотолкова, че нямаше начин да се върне в предишното си местоположение.

* * *

Щом влезеше в бащината си стая, Тенго сядаше на стола до леглото му и кратко го поздравяваше. После му описваше в хронологичен ред преживяванията си от предишното им виждане. А те не бяха много. Върнал се в града с автобуса, хапнал леко в някакъв ресторант, пил една бира, прибрал се в пансиона и чел. Легнал си в десет. Сутринта се разходил, закусил и поработил към два часа върху романа си. Повтаряше едно и също всеки ден. Но не спестяваше на лежащия в безсъзнание мъж и най-несъществените подробности. Реакция от страна на слушателя му продължаваше да липсва. Все едно приказваше на стената. Но беше длъжен да изпълни тази формалност. Понякога и най-елементарното повторение има смисъл.

После Тенго почваше да чете от книгата, която носеше. Не се придържаше към определена книга. Четеше на глас от онази, която сам четеше в момента. Ако се случеше да е ръководство по експлоатацията на сенокосачка, четеше му оттам. Изговаряше текста с преднамерено бавен и ясен глас, че лесно да се разбира. Най-умишлено се стараеше да го прави.

* * *

Светкавиците навън постепенно се усилваха и за известно време пътят бе окъпан в зелена светлина, но отникъде не се чуваше гръмотевичен тътен. Може и да е имало гръмотевици, но той се чувстваше разконцентриран. Сякаш не бе способен да ги чуе. По пътя се стичаха рекички дъждовна вода. Клиентите преджапваха през водата и един по един влизаха в магазина.

Приятелят му се извърна и се облещи. После, странно защо, млъкна. Настана внезапна бъркотия и клиентите се втурнаха напред, та от натиска им стана почти невъзможно да дишат.

Някой се закашля. Изглежда, се беше задавил с парче храна. Кашлицата му бе особена, по-скоро хремава, като на куче.

Изведнъж присветна силно и освети цялата вътрешност на магазина и хората върху пръстения под. И се разнесе мощен гръм, който насмалко да разцепи покрива.

Той се изправи изненадан, а тълпата около входа се извърна като един срещу него. И едва сега той забеляза, че лицата им са като на животни — не беше сигурен дали са като на кучета, или като на лисици — и че всички животни бяха облечени в дрехи, а някои бяха изплезили дългите си езици и се облизваха.

* * *

Тенго спря да чете и погледна лицето на баща си:

— Край — рече. На това място разказът свършваше. Никаква реакция. — Е, как ти се видя?

И пак очакваната пълна липса на реакция от баща му.

В някои случаи му прочиташе онова, което бе написал преди обяд. А след прочитането му пренаписваше с химикалка онези части, от които не бе доволен, и препрочиташе презаписаното. И ако пак не му харесаше, пренаписваше го отново и пак прочиташе новия вариант.

— Преработеният вариант е по-добрият — казваше на баща си, сякаш се надяваше на одобрението му.

Но, както можеше да се очаква, баща му не изразяваше мнението си. Нито казваше, че сега е по-добре, нито че предишният вариант по му е харесал, нито че между двата няма кой знае каква разлика. Клепачите си оставаха затворени върху хлътналите му очи като тъжна къща със спуснати плътни кепенци.

Понякога Тенго ставаше от стола, протягаше се, отиваше до прозореца и се заглеждаше в пейзажа. След няколко облачни дни най-сетне заваля. Продължителният дъжд придаде на ветрозадържащата гора мрачен, тежък вид. Вече изобщо не чуваше вълните. И вятър нямаше; единствено дъжд, който падаше вертикално от небето. През дъжда прелетя ято черни птици. И сърцата на птиците бяха и черни, и влажни. И вътре в стаята беше влажно. Всичко беше влажно — и възглавниците, и книгите, и бюрото. Но неусещащ ни времето, ни влагата, ни вятъра, ни шума на вълните, баща му си лежеше в непрекъснатата си кома. Парализата го бе обгърнала като милостива плащаница. След кратката почивка Тенго пак зачете на глас. Нищо друго не му оставаше във влажната тясна стая.

Когато му омръзна да чете на глас, млъкна и се заседя загледан във формата на спящия си баща. Напъна се да си представи какво ли му минава през главата. Що за съзнание се крие в нея — в най-скритите части на инатестия му череп, приличащ на стара наковалня? Или нищо за криене не е останало? И е заприличала на запустяла къща, от която всички вещи и уреди са изнесени и не е останала и следа от някогашните й обитатели? Дори така да беше, все някой спомен би трябвало да е останал като драскотина по стените и тавана. Култивираните толкова продължително неща не изчезват току-така в нищото. Докато баща му си лежи върху простото легло край брега, какво му пречи в същото време да е заобиколен от невидими за останалите сцени и спомени в неподвижната тъмнина на някоя задна стая в собствената му празна къща?

Влизаше младата сестричка с румените бузки, усмихваше се на Тенго, после премерваше температурата на баща му, проверяваше колко течност е останала в системата и измерваше количеството на отделената урина. Записваше всички данни върху клипборда си. Действията й бяха автоматизирани и чевръсти, като предписани от наръчник с инструкции. Тенго наблюдаваше поредицата от движенията й и се питаше как ли се чувства тя, прекарваща живота си в този крайморски санаториум в грижи за сенилни старци с мрачни прогнози. Беше млада и здрава на вид. Талията и гърдите й бяха стегнати, но обилни под колосаната престилка. По гладката й шия лъщяха златисти косъмчета. На пластмасовата табелчица на ревера й пишеше „Адачи“.

Какво ли я е довело на това далечно място, където над всичко виси забравата и безразличната смърт? От пръв поглед си личи, че е способна и трудолюбива сестра. Все още много млада и доста ефикасна. Защо ли не си е намерила работа в някоя друга област на здравеопазването — нещо по-живо и привлекателно? Защо тъкмо на това тъжно място тук се е навряла? На Тенго му трябваше да установи както причината, така и историята й. Усещаше, че ако я попита, тя ще му отговори най-откровено. Но най-добре ще е да не се заплесва по нея — все пак се намира в „котешкия град“. И някой ден ще му се наложи да се качи на влака и да се върне в света, от който е дошъл.

Сестрата си свърши работата, окачи клипборда на таблата на леглото и се усмихна стеснително на Тенго:

— Няма промяна в състоянието му. Същото си е.

— Значи, е стабилен — наложи си да каже с възможно най-бодрия си глас Тенго. — Ако трябва да го тълкуваме в положителна светлина.

На устните й се появи полуизвинителна усмивка и тя лекичко килна глава. После погледна книгата в скута му:

— Това ли му четете?

Тенго кимна:

— Съмнявам се обаче дали ме чува.

— Полезно е все пак.

— Може и да е, може и да не е, но не ми идва наум какво друго да правя.

— Повечето хора и толкова не биха сторили.

— Но и повечето хора са поначало по-заети от мен.

Сестрата, изглежда, понечи да каже нещо, но се поколеба. Накрая нищо не каза. Само погледна спящия баща, после и Тенго.

— Бъдете здрав — рече.

— Благодаря — отвърна Тенго.

След като госпожица Адачи си излезе, Тенго изчака малко, после пак възобнови четенето.

* * *

Вечерта, след като закараха баща му на изследвания, Тенго отиде в столовата, пи чай, после се обади на Фука-Ери от телефонния автомат.

— Всичко наред ли е? — попита я.

— Да, всичко е окей. Както винаги.

— И аз съм добре. Все едно и също, ден след ден.

— Но пък времето напредва.

— Точно така — съгласи се Тенго. — Всеки ден времето напредва със стойността на един ден.

И онова, което е отишло напред, няма как да се върне.

— Гарванът се върна преди малко — каза Фука-Ери. — Голям гарван.

— Той всяка вечер каца на перваза.

— И той прави едно и също ден след ден.

— Да, като нас.

— Но не си мисли за хода на времето.

— Гарваните не могат да мислят за времето. Според мен само хората имат понятие за време.

— Защо — попита тя.

— Хората възприемат времето като права линия. Все едно гледат отметки по дълъг прав прът. Тази отметка тук е бъдещето, онази, на другия край, е миналото, а ей тази точка тук е настоящето. Разбираш ли?

— Мисля, че да.

— А времето всъщност не е права линия. То е безформено. Няма форма в нито един смисъл на тази дума. Но тъй като не сме в състояние да си представим нещо, което няма форма, за удобство сме възприели, че представлява една права линия. На този етап единствено хората са способни на подобна концептуална субституция.

— Ами ако се окаже, че сме единствените, които грешим.

Тенго се замисли:

— Имаш предвид, че може да грешим, като си го представяме като права линия ли?

Отговор не последва.

— Напълно възможно е. Може ние да грешим, а гарванът да е прав. Възможно е времето изобщо да няма нищо общо с правите линии, а да е увито като пресукан геврек. От десетки хиляди години обаче човечеството вероятно си е представяло времето като права линия, която продължава вечно. И е основавало върху тази представа всичките си действия. Без да установи досега нищо, което да не съответства или да й противоречи. Но като извлечен по опитен път модел вероятно е правилен.

— Извлечен по опитен път модел — повтори Фука-Ери.

— След многобройни проби стигаш до извода, че едно определено заключение е всъщност вярното.

Фука-Ери помълча известно време:

— Докога ще си там — попита Фука-Ери, като пропусна въпросителния знак.

— В Чикура ли имаш предвид?

— Да.

— Нямам представа — отвърна откровено Тенго. — Засега смятам да стоя, докато не проумея някои неща. Понеже има неща, които не са ми ясни. Ще ми се да поостана, докато се избистрят.

На отсрещната страна Фука-Ери пак млъкна. А млъкнеше ли, все едно изобщо я нямаше.

— Ало? — каза Тенго.

— Да не изпуснеш влака — рече Фука-Ери.

— Ще внимавам — отвърна Тенго. — Да не закъснея за влака. При теб наистина ли всичко е наред?

— По едно време дойде някакъв човек.

— Какъв човек?

— Човек от Ен… Ейч… Кей.

— Инкасатор от Ен Ейч Кей ли?

— Инкасатор — попита тя, пак без въпросителна.

— Ти разговаря ли с него?

— Нищо не му разбрах.

Явно момичето си нямаше никаква представа какво е „Ен Ейч Кей“. Липсваха й някои основни културологични познания.

— Прекалено дълго е за обяснение по телефона — рече Тенго, — но става дума за една голяма организация, в която работят много хора. Обикалят всеки месец по домовете в Япония и събират пари. Ние двамата с теб не им дължим нищо, тъй като не получаваме нищо от тях. Надявам се, че не си му отворила.

— Не му отворих. Нали така ми заръча.

— Добре си направила.

— Но той ми каза „Ти си крадец“.

— Няма значение. Нищо не сме откраднали.

— Разбира се, че не сме. Двамата с теб нищо лошо не сме направили.

Фука-Ери отсреща пак се умълча.

— Ало? — каза Тенго.

Фука-Ери не му отвърна. Може би беше затворила. Макар да не чу съответния звук.

— Ало? — повтори Тенго, този път по-силно.

Фука-Ери се прокашля тихичко:

— Този човек знае много неща за теб.

— Инкасаторът ли?

— Да. Човекът от Ен… Ейч… Кей.

— И ти каза, че си крадец?

— Не, не го каза за мен.

— Мен ли ме имаше предвид?

Фука-Ери не отговори.

— Няма значение — рече Тенго. — Телевизор не ползвам. Така че нищо не крада от Ен Ейч Кей.

— Ама той много се ядоса, че не му отворих.

— Остави го да си се ядосва. Но запомни: каквото и да стане, каквото и да ти кажат — никога, в никакъв случай недей да отключваш.

— Няма да отключвам.

След тези си думи Фука-Ери неочаквано затвори. А може и да не е било неочаквано. Вероятно за нея затварянето на телефона в този миг е представлявало съвсем естествено, дори логично действие. За Тенговия слух обаче прозвуча неочаквано. Но пък му беше ясно, че колкото и да се напъва да отгатне мислите и чувствата на Фука-Ери, нищо няма да постигне. В смисъл на извлечен по опитен път модел.

Затова окачи слушалката и се върна в бащината си стая.

* * *

Още не бяха върнали баща му. Но върху леглото все така личеше отпечатъкът от тялото му. Само че пак без въздушна какавида. В смрачилата се студена стая присъстваше единствено лекото очертание на онзи, който само допреди малко я бе обитавал.

Тенго въздъхна и седна на стола. Отпусна ръце в скута си и се загледа в отпечатъка върху чаршафа. После стана, отиде до прозореца и погледна навън. Дъждът бе спрял, но есенните облаци продължаваха да висят над ветрозадържащите борове. Очертаваше се красив залез — за пръв път от дълго време.

Тенго не можеше да си обясни как така инкасаторът е знаел толкова много неща за него. Инкасатор от Ен Ейч Кей не го бе посещавал от около година. Тогава Тенго застана на вратата и му обясни най-учтиво, че в апартамента си няма телевизор. И че изобщо не гледа телевизия. Инкасаторът ни най-малко не му повярва, но си тръгна, мърморейки нещо гадно по негов адрес под носа си.

Дали днешният инкасатор не е бил същият онзи? Май и той беше споменал нещо за това, че Тенго е крадец. Много странно би било същият инкасатор да се появи след година и да заяви, че знае много неща за Тенго. Та разговорът им на вратата не бе траял повече от пет минути.

Както и да е. Важното е, че Фука-Ери не му е отворила. Така че инкасаторът надали скоро ще се върне. Инкасаторите си имат норма и сигурно им писва да се разправят постоянно с хора, които отказват да си платят абонамента. И за да не си губят времето, сигурно прескачат домовете на хората, които им създават ядове, и събират таксата от онези, които не им правят въртели, а си плащат.

Тенго пак погледна вдлъбнатината от баща му върху леглото и си спомни всичките чифтове обувки, които баща му бе износил. А те сигурно нямаха чет — толкова години бе трамбовал по токийските улици да събира такси. И всичките му обувки си приличаха — евтини, прости, от черен бокс, с дебели подметки. Той ги носеше до последно, докато не почнеха да се разпадат по шевовете и токовете им не се разкривяха. Като дете Тенго изпитваше болка всеки път, когато ги видеше. Не му беше жал за баща му, а за обущата. Приличаха му на експлоатирани до дупка и едва берящи душа товарни добичета.

Но пък като си помислеше сега, нима и баща му не приличаше на канещо се да издъхне товарно добиче? По какво се различава от чифт износени обуща?

И пак се загледа през прозореца във все по-насищащите се цветове на залеза по западния небосклон. И се сети за въздушната какавида, която издаваше бледо, слабо сияние, а в нея спеше Аомаме като малка.

Дали въздушната какавида ще се яви повторно тук? Наистина ли времето представлява една права линия?

— Май стигнах до задънена улица — измърмори Тенго на стената. — Прекалено много променливи се събраха. Дори и аз, някогашното дете чудо, не съумявам да открия отговора.

Но стените не му отвърнаха. Нито изразиха мнение. А просто отразяваха безмълвно цвета на залязващото слънце.