Харуки Мураками
1Q84 (14)

Четиринадесета глава
(Тенго): Неща, каквито повечето читатели изобщо не са виждали

Комацу и Тенго се уговориха да се срещнат на обичайното си място, в кафенето до гара Шинджуку. И както винаги, Комацу закъсня с двадесет минути. Никога не идваше навреме, докато Тенго никога не закъсняваше. Това им беше стандартна практика. Комацу носеше коженото си дипломатическо куфарче и обичайното си сако от туид върху тъмносиня риза.

— Съжалявам, че закъснях — каза Комацу, макар съжалението никак да не му личеше. Напротив, беше в особено добро настроение, а усмивката му приличаше на лунен сърп призори.

Тенго само кимна, без нищо да каже.

Комацу седна насреща му:

— И извинявай, че така те назорвам. Знам, че никак не е лесно.

— Без всякакво преувеличение мога да кажа, че от десет дни насам изобщо не знам жив ли съм, умрял ли съм.

— Но пък бележиш страхотни успехи. Сдоби се с разрешение от попечителя на Фука-Ери и приключи с пренаписването на повестта — невероятни постижения за човек, обитаващ свой си малък свят. Вече те виждам в съвсем нова светлина.

Тенго остави хвалбите на Комацу без внимание.

— Прочетохте ли информацията ми за миналото на Фука-Ери? Онази, подробната.

— Разбира се. Дума по дума. Благодаря ти. Тя наистина има… как да кажа?… сложна биография. Достойна за роман сага. Но най ме изненада фактът, че попечител й е професор Ебисуно. Кажи после, че светът не е малък! Той нищо ли не ти каза за мен?

— За вас ли?

— Да. Нищо ли не каза Професора по мой адрес?

— Нищо конкретно.

Интересно — рече Комацу, явно доста озадачен. — Навремето работехме с професор Ебисуно. Аз бях този, които ходеше в кабинета му в университета да вземам ръкописите му. Вярно, много отдавна беше това, в самото начало на редакторската ми кариера.

— Възможно е в такъв случай да е забравил. Но ме помоли да му разкажа за вас — що за човек сте.

— Изключено! — смръщи се Комацу и завъртя глава. — Невъзможно! Той никога нищо не забравя. Паметта му направо може да те уплаши. А и толкова много пъти сме разговаряли за какво ли не. Няма начин да не ме помни… Както и да е, с него много трудно се работи. А ако се съди по информацията ти, и положението около Фука-Ери също не е никак просто.

— Меко казано. Държим в ръцете си буквално бомба със закъснител. Фука-Ери ни най-малко не е обикновена личност. Не е поредната седемнадесетгодишна хубавелка. Направи ли повестта й сензация, медиите ще се нахвърлят и ще изкарат наяве куп пикантерии. Ще настане истински ужас.

— Така е. Току-виж сме отворили кутията на Пандора — каза Комацу, но без да престава да се смее.

— Значи ли това, че се отказваме от плана си?

— Да се отказваме от плана си ли?

— Да. След като е толкова опасен. Да върнем тогава в купчината оригиналния ръкопис.

— Боя се, че няма да е толкова лесно. Твоята преработка на „Въздушната какавида“ вече замина за печат. Шпалтите й са готови. И щом я отпечатат, отива при главния редактор, шефа на издателството и четиримата членове на журито. Късно е вече за „Извинявайте, станала е грешка. Дайте си ни я обратно и забравете, че сте я чели“.

Тенго въздъхна.

— Станалото — станало. Не можем да върнем часовника назад — каза Комацу. Пъхна едно марлборо между устните си, присви очи и запали цигарата с един от кибритите на заведението. — Ще обмисля как да постъпим по-нататък. Ти няма нужда за нищо да мислиш, Тенго. Дори да дадат наградата на „Въздушната какавида“, ще държим Фука-Ери далече от хорските очи. Ще обявим, че е загадъчна млада писателка, която не желае публични изяви. Номерът ще мине. В качеството ми на редактор на повестта й ще се наема и с ролята на неин говорител. Всичко е изчислено. Не се притеснявай.

— Не се съмнявам в способностите ви, но Фука-Ери не е някакво обикновено момиче. Не е от тези, които ще мълчат и ще се оставят да ги командват. Щом си науми нещо — прави го. И отказва да слуша нещо, което не желае да чуе. Такава си е. Няма да е толкова лесно, колкото предполагате.

Комацу се умълча и взе да върти кибритчето между пръстите си. После каза:

— Така или иначе, Тенго, вече сме вътре в играта. Не ни остава друго, освен да решим, че трябва да продължим. Като начало държа да ти кажа, че преработката ти на „Въздушната какавида“ е страхотна, забележителна, далеч над очакванията ми. Почти е идеална, бих казал. Не се съмнявам, че ще вземе наградата „Нов писател“ и ще предизвика огромна сензация. На този етап отказване не може да има. Мен ако ме питаш, да погребеш подобно произведение е равносилно на престъпление. Както вече отбелязах, нещата се движат с пълна па̀ра.

— Престъпление ли? — впери Тенго погледа си в Комацу.

— Чуй например следното — рече Комацу. — „Всяко изкуство и всяко изследване, и изобщо всяка човешка дейност се прави, за да се постигне чрез нея някакво добро; затова и доброто е обявено с пълно основание за цел на всяка дейност.“

— Това пък какво е?

— Аристотел. „Никомахова етика“. Чел ли си нещо от Аристотел?

— Почти нищо.

— Не е лошо да попрочетеш. Сигурен съм, че ще ти хареса. Когато нямам какво друго да чета, чета древногръцките философи. Никога не ми омръзват. Винаги научаваш нещо ново.

— И какъв е смисълът на цитата?

— Че доброто е крайният резултат от всичко. Тоест добро е онова, с което нещата приключват. Да оставим съмненията за утрешния ден. Това е смисълът.

— Какво ли щеше да каже Аристотел за Холокоста?

Комацу разтегна сърповидната луна на усмивката си още повече:

— В случая Аристотел има предвид най-вече изкуството, науката и занаятите.

* * *

Тенго познаваше Комацу доста добре. Знаеше и публичния, но и личния му характер. В издателската индустрия Комацу бе нещо като вълк единак, оцелял, понеже е бил свободен да прави каквото си иска. Този му образ успяваше да заблуди повечето хора. Но ако някой го наблюдаваше отблизо и вземеше предвид пълния контекст, в който се извършваха действията му, ставаше му ясно, че всяка негова стъпка е подробно премислена. Като шахматистите предвиждаше по няколко хода напред. Наистина обичаше чудатите замисли, но в същото време старателно начертаваше линия, отвъд която не си позволяваше да минава. И най-вече бе лесно възбудим човек, чиито екстравагантни жестове бяха основно за пред хората.

Комацу винаги се застраховаше, за всеки случай. Завеждаше например седмична литературна рубрика във вечерното издание на един от водещите вестници, в която сипеше похвали и критика върху съответните писатели. Критиката му винаги беше крайно язвителна — нещо, в което бе специалист. Подписваше рубриката си с псевдоним, но всички в бранша знаеха кой е авторът. И понеже, естествено, никой не обича вестниците да го споменават с лошо, всеки пишещ събрат полагаше специални старания да не го дразни. Помолеше ли Комацу някого да напише нещо, никой не смееше да му откаже. Иначе кой знае какво щеше да излезе по негов адрес в рубриката.

Тенго никак не обичаше тази по-коварна страна в характера на Комацу и начина, по който той демонстрираше презрението си към литературния свят, докато същевременно се възползваше максимално от системата. Комацу притежаваше забележителен редакторски инстинкт и винаги бе помагал много на Тенго. Съветите, които му даваше по отношение на писането, почти винаги се оказваха крайно ценни. Въпреки това Тенго все се стремеше да поддържа определена дистанция. Нямаше да допусне да се сближи прекалено с Комацу, след което онзи да издърпа стълбата изпод краката му за това, че е пристъпил определени граници. В това отношение и Тенго беше внимателен човек.

— Както отбелязах преди малко, преработката ти на „Въздушната какавида“ е почти съвършена. Чудесно изпълнение — продължи Комацу. — Само една, ама наистина една част ми се ще да преправиш, ако може. Не сега, естествено. На ниво „Нов писател“ и сега е добре. Но ще те помоля да я пипнеш отново, след като журито й даде наградата и преди излезе в списанията.

— Коя по-точно?

— Спомняш ли си пасажа, където човечетата приключват с изработката на въздушната какавида, а момичето поглежда към небето и вижда две луни?

— Как да не го помня?

— По мое мнение написаното за двете луни е недостатъчно. Искам да добавиш по-конкретни подробности. Друга молба нямам.

— Може и да е сбито. Просто гледах да не прекалявам с подробностите и да наруша гладкостта на оригинала на Фука-Ери.

Комацу вдигна ръката с пъхнатата между пръстите цигара.

— Погледни го от друг ъгъл, Тенго. Читателите ти са виждали безброй пъти небе с една луна, нали така? Но се съмнявам някой да е видял небе с две луни една до друга. Когато в едно повествование вкараш нещо, което повечето читатели изобщо не са виждали, длъжен си да го опишеш с максимална точност и с колкото се може повече подробности. Затова пък можеш да спестиш описанията на онези неща, които повечето читатели са виждали.

— Разбирам — каза Тенго. Искането на Комацу съдържаше солидна логика. — Ще дооформя частта с двете луни.

— Чудесно. Тогава всичко ще е идеално — рече Комацу и смачка цигарата в пепелника.

— Високите ви оценки за работата ми винаги са ме радвали. Само че този път не е толкова просто.

— Ти изведнъж узря — каза Комацу бавно, натъртено. — Съзря и като манипулатор на езика, и като автор. Поне в това отношение можеш просто да се радваш. Сигурен съм, че от пренаписването на „Въздушната какавида“ си научил много за писането на проза. Което ще ти е крайно полезно следващия път, когато пишеш своя книга.

— Ако има следващ път — каза Тенго.

Широка усмивка прекоси лицето на Комацу.

— Не се притеснявай. Ти твоята работа я свърши. Сега е мой ред. Връщай се на резервната скамейка, отпусни се и наблюдавай мача.

Сервитьорката дойде и наля студена вода в чашите им. Тенго изпи своята наполовина, преди да се усети, че изобщо не му се пие вода.

— Аристотел ли беше казал, че човешката душа се състои от разум, воля и желание?

— Не. Това го е казал Платон. А разликата между Аристотел и Платон е колкото между Мел Торме и Бинг Кросби. Така или иначе, в древността нещата са били много по-прости. Представяш ли си сценка на бурен диалог около масата между разума, волята и желанието?

— Отсега си представям кой ще го загуби.

— А пък аз — вдигна показалец Комацу — най ценя чувството ти за хумор.

В случая не е хумор, рече си Тенго, но само наум.

* * *

След като се раздели с Комацу, Тенго се разходи до местния клон на книжарската верига „Кинокуния“, купи си няколко книги, седна в един съседен бар, поръча си бира и се зачете. Обикновено в такива моменти успяваше най-пълно да се отпусне.

Но през въпросната вечер изобщо не успя да се съсредоточи върху четивото. Кадрите с майка му започнаха да се повтарят мъгляво в съзнанието му и не можеше да ги прогони. Смъкнала бе от раменете си презрамките на белия си комбинезон, разголила бе красиво оформените си гърди и ги бе дала на някакъв мъж да ги смуче. А мъжът не беше баща му. Беше по-едър и по-млад и с по-хубави черти. Бебето Тенго спеше в кошчето си и дишаше равномерно. Докато онзи смучеше гърдите й, по лицето на майката му се бе изписал екстаз, който му напомняше за изражението на по-възрастната му приятелка, когато имаше оргазъм.

Веднъж от чисто любопитство Тенго поиска от приятелката си да си сложи заради него бял комбинезон.

— С най-голямо удоволствие — засмя се тя. — Още следващия път, щом искаш. Други желания имаш ли? Всичко съм готова да направя за теб. Само ми кажи. Не се стеснявай.

— Може ли отгоре му да си облечеш и бяла блузка? Най-обикновена.

Следващата седмица тя му се яви по бяла блуза върху бял комбинезон. Той й съблече блузата, смъкна презрамките на комбинезона и засмука гърдите й. Зае точно позата и ъгъла на онзи така, както го бе видял, и в този момент усети, че леко му се зави свят. Мозъкът му се замъгли и изгуби представа за реалността. Усети в долната част на тялото си тежест, която бързо се разрасна, и докато разбере какво му е, се разтресе в конвулсиите на мощна еякулация.

— Какво ти е, Тенго? Да не би да се изпразни вече? — слиса се тя.

Той самият не беше съвсем наясно какво е станало, но после забеляза, че част от спермата е опръскала долния край на комбинезона й.

— Извинявай — рече. — Не възнамерявах така да стане.

— Няма нужда да се извиняваш — отвърна му тя развеселена. — Ей сега ще го оплакна. Нищо особено. Ами ако беше кетчуп или червено вино!

Свали комбинезона, отърка оцапаната със сперма част под чешмата в банята и го окачи да съхне на тръбата на завесата за душа.

— Толкова ли силно ти подейства? — усмихна се нежно на Тенго и потърка корема му с длан. — Значи си падаш по бели комбинезони, така ли?

— Не съвсем — каза Тенго, но нямаше как да й обясни истинската причина, поради която й бе отправил молбата.

— Само кажи на кака какво ти се играе, пиленце, и кака ще ти го уреди. Умирам за фантазии! Всеки има нужда от някаква фантазия, за да продължава да живее, не мислиш ли? Искаш ли и другия път да дойда с бял комбинезон?

— Няма нужда. Веднъж ми стига — завъртя глава Тенго.

* * *

Тенго често се чудеше дали пък младежът, засмукал пред очите му зърната на майка му, не е биологическият му баща. Несигурността му се подклаждаше от факта, че по нищо не приличаше на онзи, който се предполагаше да е баща му — инкасаторът отличник от Ен Ейч Кей. Тенго беше висок, як млад мъж с високо чело, тесен нос и прибрани уши. Баща му бе нисък, набит и абсолютно невзрачен, с ниско чело, сплескан нос и щръкнали като на кон уши. Почти нямаше черта, която да не контрастира със съответната черта у Тенго. Докато Тенго поначало бе с отпуснат и всеопрощаващ вид, баща му приличаше на скръндзав невротик. И хората често отбелязваха открито, че изобщо не изглеждат като баща и син.

На Тенго обаче му бе трудно да се идентифицира с баща си не заради разликата във външността им, а по-скоро заради душевната им нагласа и склонности. Бащата не проявяваше и най-малък признак на така наречената интелектуална любознателност. Вярно, не беше получил необходимото образование. Роден в бедност, не бе имал възможността да си изгради стройна интелектуална система. Така че Тенго по-скоро съжаляваше баща си, че е израснал в такива условия. Което не му пречеше да отчете, че у бащата липсваше дори онзи основен стремеж към знания, който се явява нещо като естествен подтик у човека. Проявяваше определен практичен усет в работата си, който му помагаше да оцелее, но Тенго не откриваше дори трошица желание у баща си да се издигне, да се задълбочи, да види пред себе си един по-широк, по голям свят.

Бащата на Тенго, изглежда, изобщо не изпитваше някакъв дискомфорт от тесногръдието си и от застоялия въздух в неговия малък свят. Тенго нито веднъж не го бе виждал да хваща книга. У тях вестници не се купуваха (достатъчно било да гледат редовно новините по Ен Ейч Кей, разправяше бащата). Не проявяваше абсолютно никакъв интерес към музиката или киното и никъде не беше ходил. Интересуваше го единствено повереният му инкасаторски маршрут. Правеше си карта на района, маркираше я с цветни флумастери и щом намереше свободен миг, я изучаваше така, както един биолог класифицира хромозоми.

За разлика от него, Тенго от малък минаваше за математически гений. Винаги имаше отличен по аритметика. Още в трети клас решаваше гимназиални задачи. И по другите точни науки изкарваше високи оценки, без видимо да се напъва. А останеше ли му свободен миг, започваше да поглъща поредната книга. Безкрайно любознателен във всяко едно отношение, попиваше знания от най-различни области със същата ефективност, с каквато багерът изкопава пръст. И щом погледнеше баща си, решаваше, че е изключено половината от гените, определящи съществуванието му, да произхождат от този тесногръд, необразован човек.

Истинският ми баща трябва да е някъде другаде, заключи Тенго още като дете. И само някакви особени обстоятелства, каквито спохождат нещастниците в Дикенсовите романи, са наложили да бъде отглеждан от този човек. Тенго се вманиачи на тема Дикенс, когато прочете „Оливър Туист“, след което изгълта всичко, с което местната библиотека разполагаше от този автор. И докато скиташе из Дикенсовия свят, не спираше да разкрасява най-различни версии на собствената си биография. Разкрасените варианти (или натрапчиви фантазии) в главата му ставаха все по-пространни и по-сложни. Следваха една и съща схема, но с безброй вариации. И във всяка една Тенго стигаше до извода, че мястото му не е тук. Че е по погрешка заключен в клетка. И някой ден, съвсем случайно, ще го открият истинските му родители. Ще го спасят от тясната гадна клетка и ще го върнат там, където му е мястото. И там ще се радва на най-красивите, спокойни и свободни недели, които човек може да си представи.

Баща му бе във възторг от напредъка му в учението. Гордееше се с отличните му оценки и се хвалеше на всички съседи. Но в същото време проявяваше и известно недоволство от ума и таланта на Тенго. Много пъти се беше случвало бащата като че най-умишлено да прекъсне седналия да учи Тенго. Караше го да се занимава с къщна работа или го гълчеше за някакво измислено лошо поведение. По съдържание монолозите на бащата бяха все едни и същи: по цял ден търчал като гламав да събира таксите, изминавал огромни разстояния и бил заливан от хорски ругатни, докато Тенго нищо не правел, само мързелувал и си гледал кефа. „На твоите години ми скъсваха задника от домашни задължения и брат ми и баща ми ме пребиваха от бой и за най-дребното нещо. Никога не си дояждах и ме третираха като животно. Така че не си мисли, че си много специален само защото си изкарал някоя отлична оценка.“ И така нататък, и така нататък.

Тоя човек да не би пък да ми завижда?, взе да се пита в един момент Тенго. Да ми завижда — или на мен като личност, или на живота, който водя. Възможно ли е обаче един баща наистина да изпитва завист към родния си син? Макар като дете да не съдеше баща си, Тенго не можеше да не усети как думите и действията на баща му излъчват някаква жалка злоба и изпитваше към тази злоба физическа непоносимост. Често му се струваше, че онзи не само му завижда, а че всъщност мрази нещо в сина си. Не че мразеше Тенго като човек, а по-скоро ненавиждаше нещо у Тенго — нещо, което не можеше да му прости.

* * *

Математиката предоставяше на Тенго ефикасно убежище. Бягството му в света на числовите изрази го освобождаваше от стягащата го клетка на действителността. Още като дете беше забелязал колко му е лесно да се прехвърли в света на математиката просто като щракне едно ключе в главата си. И посветеше ли се на изследването на това царство с неговата безкрайна константност, изпитваше пълна свобода. Вървеше по оплетените коридори на тази гигантска сграда и отваряше една врата подир друга. И всеки път, щом пред очите му се разкриеше нова гледка, грозните следи от реалния свят се разтваряха и постепенно изчезваха. Управляваният от числовите изрази свят му осигуряваше легитимно и абсолютно безопасно скривалище. Докато беше в този свят, можеше да забрави или да пренебрегва правилата и тегобите, налагани му от реалния.

Но докато математиката представляваше величествена въображаема сграда, светът на разказвача Дикенс бе за Тенго по-скоро един дълбок вълшебен лес. Така както математиката се издигаше до безкрай към небесата, гората се разпростираше пред погледа му смълчана, с впили се дълбоко под земята тъмни яки корени. И гората не предлагаше нито карта, нито номерирани входове.

В основното училище и в прогимназията Тенго бе всецяло погълнат от света на математиката. Яснотата и абсолютната свобода, които този свят му даваше, му действаха като магия и му гарантираха възможността да съществува. Но веднъж навлязъл в юношеството, Тенго взе да се съмнява, че това му е достатъчно. Докато се задържаше в света на математиката, нямаше проблеми, но завърнеше ли се в реалния свят (което нямаше как да не стане), отново се озоваваше в същата гадна клетка. Която с нищо не бе станала по-хубава. Напротив, усещаше как оковите стават все по-тежки. Каква е ползата от математиката в такъв случай?, питаше се. Не се ли оказва просто някакво временно спасение, което влошава още повече реалното ми положение?

След като тези му съмнения съвсем се увеличиха. Тенго взе да се дистанцира най-умишлено от света на математиката, а в същото време гората на разказите притегляше все по-мощно сърцето му. Разбира се, четенето на романи не бе нищо друго, освен още една форма на бягство. Затвореше ли страниците, пак се връщаше в действителността. По някое време взе да осъзнава, че завръщането в реалността от света на някой роман не бе толкова съкрушително, колкото завръщането от света на математиката. Но как можеше да си го обясни? След дълбок размисъл стигна до следния извод: колкото и ясно очертани да са взаимоотношенията в гората на разказа, никога не се налага едно конкретно дефинирано решение. И точно в това се състои разликата с математиката. Най-общо казано, ролята на прозата е да придаде нова форма на отделния проблем. Разказът може евентуално да внуши някакво решение в зависимост от естеството и насочеността на проблема. И Тенго се завръщаше в реалния свят, обременен с това внушение. Все едно носеше неподдаващо се на разчитане заклинание, написано върху някаква хартийка. Понякога текстът му бе несвързан и не намираше непосредствено практическо приложение. Но затова пък съдържаше една възможност. Че някой ден може и да успее да разчете магията. И тази възможност стопляше сърцето му.

Колкото по-голям ставаше, толкова повече го привличаше този вид повествователно внушение. Не че математиката не му доставяше огромна радост и сега, след като бе съзрял. Докато преподаваше на курсистите в школата за зубрене, усещаше как познатият от детството му възторг пак се надигаше най-естествено в душата му. Радостта от споделянето на тази концептуална свобода си оставаше прекрасна. Но самият Тенго вече не умееше да се губи всеотдайно в света на числовите изрази. Понеже бе проумял, че колкото и да търсеше, този свят не можеше да му даде нужното му решение.

* * *

В пети клас, след като обмисли внимателно нещата, Тенго обяви, че не желае повече да обикаля в неделя с баща си да събират абонаментната такса за Ен Ейч Кей. Искал да има повече време за учене, за четене на книги и за игра с другите деца. Както баща му си имал работа, така и той си имал свои занимания. Искал да живее нормално, като всички останали.

Всичко това Тенго изложи кратко и ясно.

Баща му, естествено, избухна. Хич не го интересувало какво правят други семейства; това нямало никакво значение. Ние правим нещата по наш си начин. И хич недей да ми даваш акъл какво значи „нормален живот“, господин всезнайко. Ти пък какво разбираш от „нормален живот“? Тенго не седна да спори. Просто го гледаше безмълвно право в очите, с ясната мисъл, че каквото и да каже, баща му няма да го разбере. Добре, така да бъдело, рече баща му. Щом толкова го иска. Но щом няма да слуша баща си, и баща му ще престане да го изхранва. Да върви накъдето му видят очите.

Тенго изпълни заповедта. Събра си багажа в една торба и напусна дома им. Вече бе решил. Колкото и да беснее баща му, колкото и да крещи и врещи, Тенго хич не го е страх — дори ако посегне да го удари (което той не стори). Сега, след като му разрешиха да напусне клетката, изпита най-вече огромно облекчение.

Но пък нямаше и начин десетгодишно дете да се справи само с живота. В края на часовете този ден Тенго призна на учителката си в какво положение е изпаднал и че няма къде да пренощува. Описа й и емоционалното бреме на неделните обиколки с баща му да събират абонаментните такси за Ен Ейч Кей. Учителката му бе неомъжена жена на около тридесет и пет. Изобщо не можеше да се каже, че е хубава: носеше дебели грозни очила, но в замяна на това бе справедлива и добросърдечна. Както беше дребничка и възпитана, така можеше и на мига да избухне; хванеха ли я нервите, ставаше съвсем друг човек; нямаше озаптяване. Хората се шокираха от огромната разлика в поведението й. Тенго обаче си я обичаше и хич не се стряскаше от изблиците й на ярост.

Та тя изслуша Тенго с разбиране и съчувствие и го отведе у дома си да преспи. Постла му одеяло на дивана. На сутринта му приготви закуска. А вечерта го отведе у баща му на продължителен разговор.

Накараха Тенго да излезе от стаята, така че не знаеше със сигурност какво точно са си казали, но в крайна сметка баща му се видя принуден да прибере меча си. Колкото и ядосан да бил, нямал право да изгони на улицата едно десетгодишно момче. Законът задължавал всеки родител да издържа детето си.

В резултат от разговора на учителката с баща му Тенго бе оставен на мира през неделите. От него се искаше единствено да посвети сутринта на домашните си задължения, но след това беше свободен да върши каквото си ще. За пръв път Тенго успя да си извоюва някакво значително право от баща си. Бащата не му говори известно време, но момчето не се притесняваше кой знае колко. Спечелил бе нещо далеч по-важно. Направил беше първата си крачка към свободата и независимостта.

* * *

Тенго не беше виждал учителката си от пети клас доста време след като завърши основното си образование. Сигурно щеше да я види, ако ходеше на периодическите сбирки на стария му клас, на които го канеха, но нямаше никакво желание да се мярка на подобни мероприятия. От училище нямаше почти никакви хубави спомени. Но все пак се сещаше от време на време за учителката и за помощта, която му бе оказала.

Следващия път я видя, когато беше вече втора година в гимназиалния курс. Контузия на прасеца го бе изкарала за два месеца от училищния клуб по джудо. През което време го взеха да замества временно барабанчика в училищния духов оркестър. Оставаха им само два дни до някакъв конкурс, когато единият от барабанчиците им се премести неочаквано в друга гимназия, а вторият се тръшна с грип. Трябва ни просто някой, който да държи две дървени палки, разправяше учителят по музика, докато увещаваше Тенго да ги спаси, тъй като, така или иначе, имал излишно време заради контузията. Освен това щял да получи и няколко безплатни обяда, а пък и учителят щял да му повиши оценката по музика.

Тенго нито бе свирил някога на ударен инструмент, нито изпитваше подобно желание, но още при първия си опит установи с почуда, че тази дейност пасва идеално на начина му на мислене. Намираше някакво естествено удоволствие в това да раздробява времето на частици, а после да ги сглобява така, че да получи на практика поредица от тонове. В ума му звуците се явяваха под формата на диаграма. И взе да овладява ударните инструменти един подир друг така, както гъбата попива вода. Учителят по музика го запозна с перкусиониста на един симфоничен оркестър, който показа на Тенго техниката за свирене на тимпани. Овладя я само за няколко урока. И понеже партитурите му приличаха на числови изражения, много лесно се научи да ги разчита.

Самият учител по музика не можеше да се нарадва на изключителния му музикален талант:

— Притежаваш естествен усет за сложни ритми и невероятен музикален слух. И ако започнеш да вземаш редовни уроци при някой професионалист, нищо чудно и ти да станеш такъв.

Тимпаните никак не са лесни като инструмент, но го погълнаха всецяло, тъй като комбинацията от звуците, които издаваха, загатваха за безкрайни възможности. Тенго и съучениците му репетираха няколко откъса от „Симфониетата“ на Яначек в аранжимент за духови инструменти. Това щеше да е изпълнението им „по избор“ в предстоящото състезание между гимназиални духови оркестри. Яначековата „Симфониета“ не бе никак лека за гимназисти музиканти, а и тимпаните имаха видна роля във фанфарното начало. Учителят по музика, който същевременно бе и диригент на духовата музика, бе избрал „Симфониетата“ най-вече понеже разполагаше с двама превъзходни перкусионисти, та буквално полудя, когато неочаквано остана и без двамата. Следователно на Тенго се падна много тежка задача, но той ни най-малко не се стресна, а се отдаде с удоволствие на изпълнението.

Оркестърът се представи без грешка (достатъчно добре, че да вземе една от големите награди, макар и не най-голямата), а накрая се появи и учителката на Тенго от пети клас, която държеше да му стисне ръката за хубавото свирене.

— Още в първия миг те познах, Тенго. — Той се сети коя е жената, но не можа да си спомни името й. — Толкова впечатляващо звучаха тимпаните, че не се сдържах да не погледна кой свири на тях, и кого виждам, представяш ли си? Моя бивш ученик! Пораснал си оттогава, но лицето ти си е все същото. Откога свириш?

Тенго й представи сбито историята, която го бе довела в оркестъра, с което още повече я впечатли:

— Божичко, какъв талант си само, и то разностранен!

— Джудото по-лесно ми се удава — засмя се Тенго.

— А какво прави баща ти? — попита учителката.

— Добре е — отговори по навик Тенго, макар да не знаеше — и да не искаше да знае — какво прави баща му. Отдавна се бе пренесъл в общежитие и оттогава не го бе виждал.

— А вие по какъв случай насам? — попита я.

— Племенницата ми свири в оркестъра на една друга гимназия. Искаше да чуя соловата й партия. Ти смяташ ли да продължаваш с музиката?

— Връщам се при джудото, щом ми мине кракът. Мен джудото ме храни. Гимназията дава яки пари за джудото. Благодарение на тях си плащам общежитието и храната. Оркестърът не може да ми ги осигури.

— Предполагам, че гледаш да си независим от баща си.

— Ами, нали го знаете какъв е…

— Жалко обаче. При всичките ти дарби! — усмихна му се тя.

Тенго изгледа от високо дребната женица и си спомни нощта, която бе прекарал у дома й: семплото и практично, чисто и спретнато апартаментче, което обитаваше; дантелените пердета и саксиите с цветя; дъската за гладене и отворената книга. Розовата рокличка, окачена на стената. Ароматът на дивана, върху който преспа. Ето я и нея сега: стои смутена пред него като някое малко момиченце. И си даде сметка, че и той вече не е безпомощното десетгодишно дете, а як седемнадесетгодишен юноша — с едър гръден кош, набола за бръснене брада и пълноценен полов нагон. И че се чувства необичайно спокоен в присъствието на тази по-възрастна жена.

— Радвам се, че случаят пак ни срещна — каза тя.

— И аз.

Тенго наистина се радваше. Но това не му помогна да си спомни името й.