Харуки Мураками
1Q84 (44)

Двадесета глава
(Тенго): Моржа и шапкаря

Нямаше никакво съмнение: луните бяха две.

* * *

Едната беше луната, която си съществува открай време, а другата бе далеч по-малка, зеленикава луна, леко разкривена и светеща много по-слабо. Приличаше на бедно грозно дете, далечен родственик, натрапен на семейството от злощастни събития и нежелан от никого. Но безспорно съществуваше — не бе нито фантом, нито зрителна измама, а си висеше в пространството като останалите небесни тела — солидна маса с ясни очертания. Не самолет, не дирижабъл, не направен от човека спътник, нито изработена на шега луна от папиемаше. Несъмнено си бе скала, заела тихо и упорито своето място в нощното небе, като поставен след дълги размишления препинателен знак или дарена от съдбата бенка.

Тенго прекара няколко минути втренчен в новата луна, сякаш искаше да я предизвика; без да отклонява и за миг погледа си, дори почти без да примигва. Но колкото и да не отлепваше очи от нея, тя отказваше да помръдне. Стоеше си закотвена на нейното си място в небето с тихо, каменно-сърдечно упорство.

Тенго отпусна десния си юмрук и — почти несъзнателно — леко поклати глава. По дяволите! Точно като във „Въздушната какавида“ е! Свят с увиснали една до друга две луни. Появата на нова доота се ознаменува с появата на втора луна.

„Това ще е знак. Затова наблюдавай най-внимателно небето“, заръчало бе едно от човечетата на момичето.

Тези думи ги бе написал самият Тенго. По настояване на Комацу бе описал новата луна възможно най-конкретно и подробно. Тъкмо върху тази част от повестта бе положил най-много труд. Видът на новата луна бе почти изцяло Тенгово творение.

А Комацу му каза: „Погледни го от друг ъгъл, Тенго. Читателите ти са виждали безброй пъти небе с една луна, нали така? Но се съмнявам някой да е видял небе с две луни една до друга. Когато в едно повествование вкараш нещо, което повечето читатели изобщо не са виждали, длъжен си да го опишеш с максимална точност и с колкото се може повече подробности“.

Препоръката му бе съвсем смислена.

Без да снема поглед от небето, Тенго пак завъртя глава. Новодобавената луна отговаряше абсолютно по размер и форма на онази, чието описание сам бе измислил. Дори езикът, с който я бе описал, й пасваше почти идеално.

Не може да бъде, мислеше си Тенго. Каква е тази реалност, която имитира литературна творба?

— Не, не може да бъде — каза дори на глас. Или поне се опита. Понеже гласът му почти му отказа. Гърлото му бе пресъхнало, като да бе пробягал огромно разстояние. Изключено е. Та това е фиктивен свят — свят, който в действителност не съществува. Това бе свят във фантастичния разказ, споделян нощ подир нощ от Фука-Ери на Адзами и доработен от самия Тенго. Може ли тогава да се приеме, попита се Тенго, че това е светът от повестта? Възможно ли е да съм напуснал някак си реалния сеят и да съм влязъл в света на „Въздушната какавида“, така както Алиса пада в заешката дупка? Или пък реалният свят да е бил преиначен, че да съответства изцяло на историята във „Въздушната какавида“? И значи ли това, че едновремешният свят — познатият свят само с една луна — вече никъде не съществува? И възможно ли е всичко това да е свързано по някакъв начин със силата на човечетата?

Огледа се с надеждата да намери някакъв отговор, но пред очите му бе само съвършено обикновеният градски жилищен квартал. И не виждаше в него нищо странно или необичайно — нито Царицата на Сърцата, нито Моржа, нито Шапкаря. Не го заобикаляше нищо освен празният пясъчник и люлките, излъчващата стерилна светлина живачна лампа, разперените клони на зелковата, заключената обществена тоалетна и новият шестетажен жилищен блок (в който светеха само четири апартамента), табелата на местната управа, червеният автомат с емблемата на „Кока-кола“, неправилно паркираният стар зелен фолксваген голф, стълбове с жици и в далечината — неонови реклами в основни цветове. Най-обикновен градски шум и най-обикновени светлини. Тенго се бе пренесъл тук, в Коенджи, преди седем години. Не защото толкова му харесваше кварталът, а понеже бе успял да си намери евтина квартира в близост до станцията на метрото, за да му е удобно да пътува до и от местоработата си. И понеже не му се занимаваше да се мести другаде, бе останал. Затова пък бе опознал махалата най-подробно и би трябвало моментално да забележи и най-дребната промяна.

Но кога ли се бе появила новата луна? Тенго не можеше да каже със сигурност. Дали пък луните не са били две от няколко години насам, а той просто не ги е забелязал? Не за пръв път пропускаше да види нещо. Не следеше редовно вестниците, а пък телевизия изобщо не гледаше. Така че имаше сума ти неща, които бяха известни на всички освен нему. Да не би да й се е случило наскоро нещо, заради което луните са се увеличили от една на две? Идеше му да попита първия срещнат: „Извинявайте за необичайния въпрос, но откога луните са две? Просто имах чувството, че може да знаете отговора“. Но нямаше и кого да попита — наоколо не се навърташе дори някоя котка.

Не! Имаше някого! Някъде съвсем наблизо някой забиваше гвоздей с чук в стената. Тряс-тряс, тряс-тряс, тряс-тряс. Звукът доста дълго не спря, явно изключително твърдият пирон отказваше да влезе в изключително твърдата стена. Кой пък се е хванал в този късен час да кове пирони? Озадачен, Тенго се огледа, но не видя наблизо нито стена, нито човек с чук.

Само секунда по-късно осъзна, че чува биенето на собственото си сърце. Възбудено от адреналина, сърцето му помпаше мощни струи кръв из тялото му. И бумтенето отекваше в ушите му.

* * *

Гледката на двете луни му причини лек световъртеж, като да бе нарушила равновесието на нервната му система. Приседна на върха на пързалката, облегна се на парапета и затвори очи, за да му мине. Имаше чувството, че силата на земното притегляне около него се е променила недоловимо. Че някъде се надига прилив, а другаде настъпва отлив. И че хора с безизразни лица се лутат между две състояния — на луди и лунатици.

Така както му се виеше свят, Тенго изведнъж си даде сметка, че много отдавна не му се бе явявала майка му по белия й комбинезон. Почти беше забравил видението, което го бе мъчило в продължение на години. Кога всъщност за последно му се бе привидяла? Не можеше да си спомни точно, но май бе някъде около времето, когато се захвана да пише новия си роман. От този момент нататък по някаква необяснима причина призракът на майка му бе престанал да го тормози.

И вместо това Тенго сега седеше на върха на една пързалка на детска площадка в Коенджи и гледаше двойката луни на небето. Непроницаемият нов свят го бе заобиколил тихо, като шляпаща черна вода. Може би новият проблем бе прогонил стария. И старата позната загадка е била заменена от някаква съвсем нова. При това в тази Тенгова мисъл нямаше и капка ирония. Нито му внушаваше нуждата да се оплаче. Каквото и да е съдържанието на този нов свят, явно нямам друг избор, освен мълчаливо да го приема. Няма място за капризи и щения. Не че имах някакъв избор и в другия свят, в който живях досега. Разлика не съществува. Пък и да поискам да се оплача, рече си, на кого мога да изложа оплакването си?

Твърдият сух бумтеж на сърцето му не спираше, но световъртежът постепенно отмина. Заслушан в шума на сърцето си, Тенго опря глава в парапета на пързалката и пак се загледа в двете луни на небето над Коенджи. Ама че странна гледка — нов свят с нова луна! Всичко е неустановено и в крайна сметка двусмислено. Но поне едно мога със сигурност да кажа, рече си Тенго: каквото и да стане с мен в бъдеще, никога, ама никога няма да приема за обичайна и очевидна тази гледка на увисналите една до друга две луни.

Какъв ли таен пакт бе сключила навремето Аомаме с луната? Тенго си спомни смъртно сериозния поглед в очите й, вперени в луната посред бял ден. Какво е могла да предложи на луната?

И какво ли ми предстои оттук нататък?

На десетгодишна възраст Тенго — уплашеното момче, застанало пред голямата врата на стаята — си беше задавал многократно този въпрос, докато Аомаме не изпускаше ръката му в празната класна стая. И досега си го задаваше. И изпитваше същата тревога, същия страх, същото треперене. Само дето вратата сега бе нова и по-голяма. А луната пак си висеше, само че сега бяха вече две.

Къде би могла да е Аомаме?

От висотата на пързалката Тенго се огледа, но не видя никъде онова, което се надяваше да съзре. Разтвори лявата си длан и затърси ключ към загадката, но не съзря нищо освен дълбоко прорязаните по дланта линии. На хомогенната живачна светлина му заприличаха на каналите по повърхността на Марс, но пак абсолютно нищо не му говореха. Единственото, което успя да научи от едрата си ръка, бе фактът, че се е отдалечил много от десетата си годишнина — стигнал бе чак до върха на пързалката на малката детска площадка в Коенджи, където на небето висяха две луни.

Къде би могла да е Аомаме?, запита се отново Тенго. Къде ли се крие?

„Тя може да е съвсем наблизо, каза му Фука-Ери. До нея може да се стигне пеша.“ Дали, след като е някъде съвсем наблизо, и Аомаме вижда двете луни?

Да, сигурен съм, че ги вижда, мислеше си Тенго. Не че имаше някакви доказателства, но притежаваше мистериозното убеждение, че това наистина е така. Нямаше съмнение, че и тя вижда същото, което вижда и той. Сви лявата си ръка в стегнат юмрук и така удари повърхността на пързалката, че чак го заболя.

И точно затова няма начин да не стане: няма начин да не се срещнем някъде съвсем наблизо до това място. Някой преследва Аомаме и тя се крие като ранена котка. Не ми остава много време да я търся. Но къде би могла да е? Тенго нямаше никаква представа.

— Хо-хо! — провикна се ритмуващият.

— Хо-хо! — добавиха в хор останалите шест.