Харуки Мураками
1Q84 (31)

Седма глава
(Аомаме): Там, където ви предстои да пристъпите

С високия си таван и притъмнено осветление просторното фоайе в главната сграда на хотел „Окура“ наподобяваше огромна стилна пещера. Приглушените разговори на насядалите по диваните във фоайето отскачаха от пещерните стени като въздишките на изкормено животно. Дебелият мек мокет можеше да мине за праисторически мъх на далечен северен остров и поглъщаше шума от стъпките в своя безкраен отрязък от натрупано време. Прекосяващите напред-назад фоайето мъже и жени приличаха на приковани на място с някое древно проклятие призраци, осъдени да повтарят до безкрай определените им роли. Мъжете бяха бронирани в плътно прилепващи по тялото делови костюми. Стройни млади жени в шикозни черни рокли прииждаха за някаква церемония в една от многото зали на хотела. Дребните им, но скъпи накити им придаваха вид на вампирясали чинки, тръгнали на лов за кръв и копнеещи и за най-малкия намек за светлина, която да отразят. Едра двойка чужденци се очертаваха смътно като отдавна сбогували се с младостта крал и кралица, отпуснали телеса в два трона в ъгъла.

Аомаме, в бледосиния си памучен панталон, семпла бяла блузка, бели маратонки и синия спортен сак „Найки“, се чувстваше абсолютно излишна в това пълно с легенди и внушения място. Сигурно приличам на детегледачка, изпратена от някоя агенция на някой хотелски гост, рече си, докато убиваше времето, разположила се в дълбокия фотьойл. Ама аз да не би пък да съм дошла за някакво светско събитие. Имаше усещането, че някой я наблюдава, но колкото и да се оглеждаше дискретно наоколо си, не успя да забележи никого, в когото да се усъмни. Няма значение. Да гледат колкото си искат.

Когато стрелките на часовника й се заковаха на 6:50, Аомаме стана и отиде със сака си в дамската тоалетна. Изми ръцете си със сапун и огледа отново външността си. После, изправила се срещу голямото чисто огледало, пое няколко пъти дълбоко въздух. Нямаше друг освен нея в просторната тоалетна, май по-голяма от целия й апартамент.

Това ще ми е последната задача, промърмори тихо на огледалото. Щом я изпълня, изчезвам. Пуф! Като призрак. Днес съм тук, но утре няма да ме има. Само след няколко дни ще имам ново име и ново лице.

Върна се във фоайето и седна на същото място, а сака остави на съседната масичка. В него имаше малък пистолет със седем патрона и остра игла, създадена за забиване в мъжки тил. Успокой се, изкомандва се. Задачата ми е важна, а е и последна. Длъжна съм да бъда винаги хладнокръвната, сурова Аомаме.

Но така и не успя да се отърси от усещането, че нещо не й е наред. Дишането й бе необичайно затруднено, притесняваше я и забързаният й пулс. Потеше се под мишниците. Усещаше иглички по кожата си. Прекалено напрегната съм. Имам някакво неясно предчувствие, което ме предупреждава. Чука на вратата на съзнанието ми. И ми казва: „Още не е късно. Изчезвай веднага и забрави за цялата тази работа“.

На Аомаме й се щеше да може да послуша предупреждението, да зареже всичко и да обърне гръб на това хотелско фоайе. Тук витаеше нещо злокобно, задържалото се присъствие на заобиколна смърт — бавна, безшумна, но неизбежна смърт. Изключено е обаче да побягна с подвита между краката опашка. Това не е в стила на Аомаме.

Десетте минути едва се влачеха. Времето отказваше да напредва. Седеше на фотьойла и се мъчеше да овладее дишането си. Откъм призраците във фоайето продължаваха да се чуват кухи отеквания. Народът се плъзгаше тихо по дебелия мокет като души, тръгнали да търсят място за вечен покой. Единственият истински звук, който долиташе сегиз-тогиз до ушите й, бе подрънкването на сервизите за кафе върху таблите на минаващите сервитьорки. Но дори и той съдържаше в себе си някакъв съмнителен вторичен звук. Нещата не се развиваха добре. Ако отсега съм толкова напрегната, нищо няма да свърша, когато му дойде времето. Затвори очи и почти по рефлекс зашепна молитва — онази, която я бяха учили далеч назад в спомените й да казва преди всяко ядене. Колкото и отдавна да беше това, тя и досега си спомняше с кристална яснота всяка нейна дума:

* * *

Отче наш, който си на небесата, да се свети името Твое, най-чисто вовеки веков, да дойде царството Твое. Прости нам греховете наши и благослови пътищата ни смирени. Амин.

* * *

Макар и с огромна неохота, на Аомаме й се наложи да признае, че молитвата, която навремето и бе причинявала единствено болка, изведнъж се оказа източник на подкрепа. Звукът на думите успокои нервите й, спря страховете й на прага и й помогна да уталожи дишането си. Притисна клепачите си с пръсти и взе да повтаря многократно молитвата.

* * *

— Госпожица Аомаме, надявам се — каза застанал наблизо мъж. Гласът бе на млад човек. Аомаме отвори очи, бавно вдигна глава и огледа собственика му. Пред нея стояха двама млади мъже. И двамата в еднакви тъмни костюми. Ако можеше да се съди по материята и кройките, не бяха скъпи — по-скоро конфекция от евтин магазин. Не навсякъде им стояха по мярка, но пък бяха безупречно огладени. Сигурно мъжете ги гладеха преди всяко обличане. И двамата бяха без вратовръзки. Единият бе закопчал ризата си чак догоре, другият носеше под сакото нещо като сива тениска. И двамата бяха с възможно най-обикновени черни обувки.

Мъжът с бялата риза бе поне метър и осемдесет на ръст и косата му бе хваната на опашка. Краищата на дългите му вежди кривваха право нагоре, като на някаква линейна графика. Лицето му бе ведро, с добре балансирани черти като на актьор. Другият бе към метър и шестдесет и пет, остриган нула номер и с чип нос. Най-отдолу лицето му завършваше с лека брадичка, като погрешно нанесена сянка, и до дясното му око имаше малък белег. И двамата бяха слаби, с хлътнали бузи и загорели от слънцето лица. И по двамата нямаше грам тлъстина, а ако се съдеше по ширината на раменете на костюмите им, отдолу имаха много осезаеми мускули. Бяха на по-малко от тридесет години. Погледите им бяха проницателни и остри, очите им се движеха точно толкова, колкото им бе необходимо, като на животни по време на лов.

Аомаме се изправи сякаш по рефлекс от фотьойла и погледна часовника си. Стрелките сочеха точно 7:00. Съвсем навреме.

— Да. Аз съм Аомаме.

Физиономиите и на двамата останаха безизразни. Огледаха набързо облеклото й и хвърлиха поглед към синия й сак.

— Само това ли носите? — попита Нула номер.

— Да.

— Хубаво. Да вървим. Готова ли сте? — попита Нула номер. Конската опашка мълчеше, но не изпускаше Аомаме от погледа си.

— Разбира се — отвърна Аомаме. Стори й се, че по-ниският е и малко по-възрастен от другия и му е началник.

Нула номер поведе с отпуснати стъпки през фоайето към асансьорите. Подире му вървеше Аомаме със сак в ръка. Конската опашка я следваше на около два метра. Тоест тя бе в сандвич между двамата. Знаят си работата, мина й през ум. Ходеха изправени, с твърда и точна стъпка. Според вдовицата и двамата тренирали карате. От собствените й тренировки по бойни изкуства Аомаме бе наясно, че едва ли има начин да ги победи в пряка битка. И все пак не усещаше от тези двамата онази съкрушителна заплаха, която излъчваше Тамару. И не можеше да се изключи напълно вероятността да ги победи. Първата й цел в ръкопашния бой щеше да бъде да елиминира Нула номер — човека, който командваше. А останеше ли сама срещу Конската опашка, щеше да намери начин да оцелее и да избяга.

Тримата влязоха в асансьора и Конската опашка натисна копчето за седмия етаж. Нула номер стоеше плътно до Аомаме, а Конската опашка застана в ъгъла, откъдето ги държеше под око. Всичко това стана безмълвно, систематично, като добре синхронизирана двойка тенисисти.

И посред всички тези мисли на Аомаме й светна, че дишането и пулсът й са се върнали към нормалния си ритъм. Край на притесненията, рече си. Пак съм си същата хладнокръвна, печена Аомаме. Очаквам всичко да мине добре. Никакви лоши предчувствия повече.

Асансьорът се отвори безшумно. Конската опашка натисна бутона за отваряне на вратите и го задържа до излизането на Нула номер и Аомаме, после махна пръста си и също напусна асансьора. По коридора пак водеше Нула номер, следван от Аомаме, а Конската опашка играеше ролята на ариергард. Широкият коридор беше абсолютно безлюден: идеално тих, идеално чист, добре поддържан във всяко отношение, както се полага на всеки първокласен хотел — никакви стоварени пред вратите подноси с празна посуда за прибиране от рум сървиса, никакви фасове в пепелника пред асансьора, аромат на свежи цветя от поставените на подходящи места вази. Свърнаха няколко пъти и накрая спряха пред една врата. Конската опашка почука два пъти и без да изчака отговор, си отключи с електронна карта. Влезе, огледа се, да се убеди, че всичко е наред, после кимна леко на Нула номер.

— Заповядайте — нареди Нула номер сухо на Аомаме.

Аомаме влезе, последва я Нула номер, който затвори и постави веригата от вътрешната страна. Помещението бе просторно, но не обикновена хотелска стая, а по-скоро приемна със съответната мебелировка и канцеларско бюро. А и телевизорът и хладилникът бяха с нормални размери. Явно бе част от специален апартамент. Прозорецът предлагаше обширна панорама към нощно Токио. Вероятно бе част от скъп апартамент. Нула номер погледна часовника си и посочи с жест дивана на Аомаме. Тя седна и постави синия спортен сак до себе си.

— Смятате ли да се преобличате? — попита я Нула номер.

— Стига да е възможно — отвърна Аомаме. — Предпочитам да се преоблека в тренировъчен екип.

Нула номер кимна:

— Но първо ще трябва да ви претърсим, ако не възразявате. Съжалявам, но това ни е работата.

— Нямам нищо против. Търсете колкото си искате — каза Аомаме. В тона й нямаше дори намек за напрегнатост, а по-скоро загатваше колко забавно й е невротичното им вторачване в детайлите.

Конската опашка опипа Аомаме, да се убеди, че по нея няма нищо подозрително. А тя бе само по тънък памучен панталон и блузка; не бе нужно да я опипват, за да им стане ясно, че под такива дрехи нищо не можеш да скриеш. Човекът просто спазваше инструкциите. Ръцете му й се сториха напрегнати и вдървени. Трудно можеше човек да го похвали за уменията му в тази област. Вероятно нямаше кой знае колко голям опит в обискирането на жени. Нула номер се беше облегнал на бюрото и наблюдаваше действията му. След като приключи с опипването, Аомаме му отвори и сака си. В него имаше лека лятна жилетка, комплект жарсени горнище и долнище работен екип и две хавлиени кърпи — голяма и малка. Елементарен набор с гримове и книжка джобен формат за четене. Мънистена чантичка с портфейл, портмоне за монети и ключодържател. Аомаме подаваше тези предмети един по един на Конската опашка. Накрая извади черна найлонова торбичка и отвори ципа й. Съдържаше кат бельо, няколко тампона и дамски превръзки.

— По време на работа се изпотявам, така че ми се налага да си нося смяна бельо — рече му. Извади комплект дантелен сутиен и гащички и взе да ги разгъва пред очите на Конската опашка. А той се изчерви и й кимна бързо няколко пъти, един вид: „Достатъчно. Видях каквото ми трябва“. Аомаме почваше да подозира, че е ням.

С бавни, спокойни движения взе да прибира бельото и санитарните артикули в торбичката, затвори ципа и я върна в сака. Тия са пълни аматьори, рече си. Що за бодигард е този, който се изчервява при вида на секси дамско бельо и няколко тампона? Ако на тяхно място беше Тамару, и Снежанка щеше да претърси до космите на чатала й. Щеше да стигне до дъното на сака, та ако ще да трябваше да мине през цял склад от сутиени, камизоли и гащи. За него всички те си бяха най-обикновени парцалки — а пък и той си е гей до мозъка на костите. Но най-малкото щеше да вдигне сака и да провери теглото му. И тогава нямаше начин да не открие скрития на дъното му и увит в носната кърпа „Хеклер & Кох“ (тежащ 500 грама) и малкото ледокопче в кутийката му.

Тия двамата са аматьори. Може и да са се научили на карате и да са абсолютно верни на своя Вожд, но пак си остават пълни аматьори. Водена от предположенията на вдовицата, Аомаме бе решила, че няма да им е удобно да ровят в торба с женски работи, и се бе оказала права. Рискувала бе, естествено, макар и да не бе стигнала дотам да знае какво ще предприеме, ако рискът й не успееше. Тогава нямаше да й остане нищо друго, освен да си прочете молитвата. Но едно нещо й беше вече ясно: молитвите действаха.

Аомаме влезе в просторната тоалетна на хотелския апартамент и се преоблече в жарсения си екип. После сгъна блузката и памучния панталон и ги прибра в сака. Убеди се, че косата й е все още стегната в кока и си впръска малко освежител за уста. Извади от сака „Хеклер & Кох“-а, пусна водата в тоалетната, за да замаскира шума, и дръпна затвора назад да вкара патрон в цевта. Оставаше й единствено да свали предпазителя. Накрая постави най-отгоре в сака кутийката с ледокопа, да й е под ръка. След като приключи с тези приготовления, се извърна към огледалото и отпусна напрегнатите си лицеви мускули. Чудесно. Дотук успях да запазя самообладание.

* * *

На излизане от тоалетната завари застаналия в поза „мирно“ с гръб към нея Нула номер, който говореше тихо по телефона. Щом я видя, прекрати разговора си, остави безшумно слушалката и я огледа в жарсения й екип на „Адидас“.

— Готова ли сте? — попита.

— Напълно — отвърна Аомаме.

— Първо искам да ви помоля за нещо — каза Нула номер. Аомаме му пусна лека служебна усмивка.

— Не бива и дума да споменавате никому за случилото се тази вечер — рече Нула номер. И направи пауза, да й даде възможност да възприеме чутото. Все едно бе лиснал вода върху пресъхнала почва и я чакаше да попие и да изчезне. Аомаме през цялото време го гледаше, без нищо да каже. — Надявам се да не ви прозвучи просташки, но възнамеряваме да ви се отплатим особено щедро. А може освен това да се възползваме от услугите ви и за в бъдеще. Именно затова ви молим да забравите всичко, което ще стане тази вечер. Всичко, което ще видите и чуете. Абсолютно всичко.

— Както ви е известно — рече Аомаме с доста леден тон, — работата ми е свързана с телата на хората, така че, предполагам, съм привикнала към професионалната конфиденциалност. От тази стая няма да излезе никаква информация, отнасяща се до тялото на въпросното лице. Ако тревогите ви са в това отношение, мога да ви уверя, че са напълно излишни.

— Чудесно. Точно това желаехме да чуем. Но позволете ми все пак да добавя, че ще ви бъдем благодарни, ако третирате случая с повече от общоприетата професионална конфиденциалност. Там, където ви предстои да пристъпите, е едно свято, ако мога така да се изразя, място.

— Свято място ли?

— Може и да ви се струва преувеличено, но не е, повярвайте ми. Човекът, когото ще видите след малко и върху когото ще положите ръцете си, е свят човек. Не съществува друго подходящо за него описание.

Аомаме кимна, без нищо да каже. Не беше сега моментът да коментира.

— Позволихме си да ви проучим — продължи Нула номер. — Длъжни бяхме да го направим и се надяваме, че това не ви обижда. Имаме си причини да вземем всички възможни предохранителни мерки.

Докато го слушаше, Аомаме хвърли бегъл поглед на Конската опашка. Седеше неподвижно на стола до вратата, с идеално изправен гръбнак, с длани върху коленете, с дръпната назад брадичка. Все едно позираше за снимка. И не я изпускаше от очи.

Нула номер погледна надолу, като да провери доколко са се износили черните му обувки, после вдигна очи и пак изгледа Аомаме:

— Накратко казано, не установихме нищо проблематично и затова ви викнахме днес. Имате славата на талантлив инструктор и много хора ви ценят високо.

— Благодаря — каза Аомаме.

— Доколкото разбирам, били сте член на „Обществото на свидетелите“. Вярно ли е?

— Да. И двамата ми родители бяха вярващи и, естествено, и мен така са ме възпитавали от момента на раждането ми. Но това не беше мой личен избор, поради което много отдавна напуснах сектата.

Дали при проучванията си не са разкрили и това, че с Аюми ходехме на лов за мъже из Ропонги? Всъщност какво значение има? И да са научили, явно не ги притеснява. Иначе нямаше да съм тук сега.

— И това ни е известно — каза Нула номер. — Но все пак сте живели в сектата през определена част от живота си, и то в ранните си години, когато децата са най-впечатлителни. И това ме кара да си мисля, че имате много добра представа какво означава „свят човек“. Светостта е в самия корен на всяка една религия. Това е свят, който не бива да се потъпква. Не бива никога да навлизаме в една такава свята област. Първата стъпка във всяка една религия е да отчете съществуването й, да го приеме и да го почита безусловно. Надявам се, че разбирате какво се мъча да ви кажа, нали?

— Да, струва ми се. Макар това дали го приемам, или не, да е съвсем отделен въпрос.

— Ама, разбира се! — рече Нула номер. — Разбира се, че не е задължително да го приемате. Става дума за нашата вяра все пак, а не за вашата. Но ако пренебрегнем въпроса дали вярвате, или не, вероятно ще станете свидетел на специални неща… и на човек, който в нито едно отношение не е обикновен.

Аомаме продължи да мълчи. Човек, който в нито едно отношение не е обикновен.

Нула номер присви за миг очи, да прецени смисъла на мълчанието й. После бавно изрече:

— Нищо от онова, на което ще станете свидетел днес, не бива да споменавате никому извън този апартамент. В противен случай ще причините едно неизличимо поругателство над свещеността; все едно ще замърсите с чуждо тяло едно бистро красиво езеро. Независимо от възгледите на света като цяло и от изискванията на законите на този свят, ние гледаме на нещата именно по този начин. И ако можем да разчитаме на вас и вие удържите на обещанието си, ще можем, както вече отбелязах, да ви възнаградим щедро.

— Разбирам — отвърна Аомаме.

— Като религиозно тяло може да сме малки, но притежаваме силни сърца и дълги ръце — заключи Нула номер.

Притежавате дълги ръце, рече си Аомаме. Ами, май ми предстои да се убедя точно докъде могат да стигнат.

Облегнал се на бюрото със скръстени пред гърдите ръце. Нула номер изучаваше Аомаме така, както се оглежда някоя картина дали е правилно окачена на стената, или стои накриво. Конската опашка си стоеше неподвижен, с вперени в Аомаме очи. Нула номер погледна часовника си.

— Да вървим тогава — рече.

Прокашля се веднъж, после тръгна бавно през стаята. Пристъпваше внимателно като поклонник по повърхността на езеро. Почука два пъти тихо на вратата към свързващата стая и без да дочака отговор, се поклони леко и влезе. Последва го Аомаме, понесла сака. Нагази внимателно стъпка по стъпка в дълбокия мокет и успя да си наложи да диша спокойно. Във въображението й пръстът й бе прегърнат и готов да дръпне спусъка на пистолета. Няма за какво да се тревожа. Същата съм си, както винаги. Но въпреки всичко Аомаме се боеше. Усещаше как бучка лед е прилепнала към гръбнака й — лед, който не даваше признаци, че ще се стопи. Хладнокръвна съм, спокойна съм, а дълбоко в себе си се боя.

Това е свят, който не бива да се потъпква. Не бива никога да навлизаме в една такава свята област, бе казал Нула номер. Аомаме разбираше какво има предвид. И тя самата бе живяла навремето в свят, който поставяше в своята сърцевина религията. Нищо чудно и досега да живея в този свят. Но без да го съзнавам.

Аомаме повтори беззвучно думите на молитвата, която бе на устата й. После пое дълбоко въздух, взе окончателно решение и пристъпи в съседната стая.