Харуки Мураками
1Q84 (6)

Шеста глава
(Тенго): Означава ли това, че ще се отдалечим доста от града?

Следващото обаждане на Комацу бе рано в петък, малко след пет. Тенго тъкмо сънуваше как минава по дълъг каменен мост над река. Тръгнал бе да прибере някакъв документ, който бе забравил на отсрещния бряг. Беше сам. Реката бе пълноводна и красива, тук-таме с по някой пясъчен нанос. Течеше си кротко, а по наносите растяха върби. Елегантни пъстърви щъкаха из бистрите води. Яркозелените листа на върбите докосваха едва-едва повърхността на реката. Пейзажът беше като от китайска гравюра. Тенго се събуди и погледна в тъмното будилника до възглавницата си. И, разбира се, не му бе никак трудно да познае кой се е раззвънял по никое време.

— Имаш ли текстообработваща машина, Тенго? — попита Комацу.

Никакви „добрутро“ или „станал ли си вече?“. За да е буден в този час, Комацу явно бе будувал цяла нощ. Не беше от хората, които стават рано, за да посрещнат изгрева. И вероятно се беше сетил да попита Тенго нещо, преди да си легне.

— Не, разбира се. Откъде да я имам? — отвърна Тенго. Все още бе заобиколен от пълен мрак по средата на дългия мост. Рядко сънуваше толкова ярки сънища. — Не че искам да се оплаквам, но не мога да си позволя подобен лукс.

— А можеш ли да ползваш такава машина?

— Мога. И текстообработваща, и истински компютър. В школата ги има. И постоянно работя на тях.

— Прекрасно. Искам още днес да си купиш една. Нищо не разбирам от техника, затова оставям на теб да си избереш марката и модела. И да ми изпратиш сметката. Държа да се заловиш незабавно с преработката на „Въздушната какавида“.

— Нали разбирате, че става дума за най-малко двеста и петдесет хиляди йени, и то ако е от най-евтините?

— Няма проблем.

Тенго изви учудено шия:

— Да не искате да кажете, че ми подарявате текстообработваща машина?

— Точно така — от тайното ми лично фондче. Проект като нашия заслужава поне толкова инвестиция. С икономии доникъде няма да стигнем. Както знаеш, „Въздушната какавида“ пристигна под формата на ръкопис на текстообработваща машина, а това ще рече, че и ние ще трябва да ползваме такава за пренаписването й. Искам новият ръкопис да прилича на стария. Можеш ли да почнеш от днес преработката?

Тенго поразмисли за миг:

— Мога да започна, когато реша, но Фука-Ери иска да ме запознае тази неделя с някого, преди да ми даде разрешение, а аз, естествено, още не съм се срещнал с човека. Ако преговорите се окажат неуспешни, времето и парите ни ще отидат нахалост.

— Не се притеснявай. Всичко ще се уреди. Не се тревожи за подробностите. Залавяй се веднага за работа. Работим срещу времето.

— Убеден ли сте, че срещата ще мине успешно?

— Имам такова вътрешно усещане — каза Комацу. — Винаги се водя по вътрешните си усещания. Може и да нямам никакъв талант, но имам силни инстинкти, независимо че самият аз го казвам. Благодарение точно на тях съм оцелял толкова години. Между другото, ти, Тенго, знаеш ли коя е най-голямата разлика между таланта и вътрешното усещане?

— Никаква представа нямам.

— Може да си страшно талантлив и пак да гладуваш. Но ако имаш изострени инстинкти, никога няма да те мъчи глад.

— Ще го запомня — рече Тенго.

— Нали ти казвам: за нищо не се притеснявай. Може да почнеш от днес.

— Щом казвате. Така или иначе, само исках да не ми се налага да се ритам по задника за това, че съм почнал преждевременно.

— Остави подобни грижи на мен. Поемам цялата отговорност.

— Хубаво. Днес следобед имам една среща, но след това съм свободен да работя. Още тази сутрин ще потърся текстообработваща машина.

— Това е прекрасно, Тенго. Разчитам на теб. С обединени усилия ще преобърнем света.

* * *

Омъжената приятелка на Тенго му се обади малко след девет, след като бе откарала съпруга и децата си до гарата за всекидневното им пътуване. Днес й беше денят да посети апартамента на Тенго след обяд. Срещите им винаги ставаха в петък.

— Нещо не съм добре — оплака му се. — Няма да мога да дойда днес. Ще се видим следващата седмица.

„Не съм добре“ беше евфемизъм, че й е дошъл мензисът. Възпитана бе да предпочита деликатните, евфемистични изражения. В леглото обаче не се отличаваше нито с деликатност, нито с евфемистичност, но това си беше отделен въпрос. Тенго отвърна, че ще му липсва този ден, но щом като нямало начин…

Истината беше, че точно този петък никак нямаше да му липсва. Сексът с нея му доставяше удоволствие, но чувствата му бяха вече ориентирани към пренаписването на „Въздушната какавида“. Идеите се надигаха у него като форми на живот в някакво първично море. В това отношение не се различавам никак от Комацу, мина му през ум. Нищо още не е официално решено, но чувствата ми сами се движат вече в тази посока.

В десет отиде в Шибуя и с кредитната си карта плати за една текстообработваща машина „Фуджицу“ — последен модел, много по-лек от предходните. Към покупката си добави и касети за принтиране и хартия. Отнесе всичко у дома, настани машината върху бюрото и включи щепсела. В школата ползваше десктоп вариант на текстообработваща машина „Фуджицу“, така че между нея и новия му портативен модел нямаше сериозна разлика в основните функции. И за да се убеди, че знае как да я ползва, се впусна в пренаписването на „Въздушната какавида“.

Нямаше ясен план как ще я пренапише, нито установен метод или предварително изготвен конспект, а само някоя и друга конкретна идея за отделни раздели. Не беше дори убеден, че изобщо е възможно да се пренапише логически една творба, основана върху фантазията и чувствата. Комацу бе прав в едно — стилът търпи значително подобрение, но ще се справи ли, без да разруши фундаментално естеството и атмосферата на повестта? Няма ли да е равносилно това на опит да вкара скелет в една пеперуда? Подобни мисли успяваха единствено да го объркат и тревожат. Но събитията вече бяха поели своя ход и той разполагаше с ограничено време. Не можеше да си позволи да си седи така, със скръстени ръце, и да умува. Можеше единствено да решава един малък, конкретен проблем след друг. И да се надява, че докато преработва детайлите поотделно, цялостният образ ще се изгради от само себе си.

„Сигурен съм, че ще се справиш, Тенго“, бе обявил убедено Комацу и по някаква необяснима причина Тенго бе приел думите му безрезервно — засега поне. Комацу може и да беше съмнителна личност както на думи, така и на дела, но по принцип се грижеше единствено за себе си. Ако се наложеше, щеше да изостави Тенго да се пече на огъня, без да му мигне окото. Но както обичаше сам да се хвали, притежаваше специален редакторски инстинкт. Вземаше решенията си на мига и ги изпълняваше категорично, без да го вълнува чуждото мнение — незаменимо качество за един прекрасен фронтови командир, но у Тенго то отсъстваше напълно.

Докато се организира да започне преработката на „Въздушната какавида“, стана дванадесет и тридесет. Набра без поправки първите няколко страници от ръкописа в текстообработващата машина и спря на подходящо място в повествованието. Първо ще пренапише този блок от текста; ще преработи стила, без да променя нищо в съдържанието. Все едно преустройваш апартамент. Оставяш ненарушена основната конструкция, запазваш мястото на кухнята и банята, но изкъртваш и подменяш подовата настилка, тавана, носещите и разделителните стени. Аз съм просто един кадърен майстор, комуто е поверена цялата работа, убеждаваше се Тенго. И понеже не са ми дали чертежи, мога да разчитам единствено на интуицията и опита си и да се справям с проблемите един по един, в реда на възникването им.

След като го набра, препрочете текста на Фука-Ери и взе да добавя пояснения там, където му се струваше мъгляв, да изглажда изказа, да премахва излишните изрази и пасажи, да размества по някое изречение или абзац. Фука-Ери избягваше максимално прилагателните и наречията, затова и Тенго гледаше да се придържа към тази й особеност, но тук-там му се струваше, че все пак има нужда от повече описателност, та добавяше каквото смяташе за необходимо. Като цяло стилът й бе младежки, непревзет, и хубавите места така се открояваха спрямо слабите, че да ги разграничава се оказа по-лесно, отколкото бе очаквал. Спонтанността придаваше на отделни пасажи неяснота и тромавост, но в същото време внасяше в други изненадваща свежест. Не му оставаше нищо, освен да изхвърли и подмени първите и да остави вторите.

Пренаписването на повестта засили усещането на Тенго, че Фука-Ери я е писала без никакви намерения да остави след себе си литературна творба. Просто бе регистрирала събития или, както тя се бе изразила — неща, на които е била в действителност свидетел, които е таяла в себе си и просто по случайност е ползвала за тази цел думи. Можела е спокойно да прибегне до друго изразно средство, но не е успяла да открие такова. Чисто и просто. Никакви творчески страдания, никаква идея да превърне завършената повест в продаваем продукт, а оттам — и липсата на интерес към стиловите подробности; стремяла се е сякаш да изгради за себе си някакво помещение и е имала нужда единствено от стени и от покрив над главата си. И по тази причина не я интересуваше до каква степен ще преработи Тенго творбата й. За нея целта й е била осъществена. Когато му каза: „Оправете я както намерите за добре“, сигурно е говорела най-чистосърдечно.

И въпреки всичко „Въздушната какавида“ не можеше в никакъв случай да се нарече работа на момиче, което е писало само заради себе си. Ако единствената й цел е била да регистрира неща, на които е била свидетел или си ги е въобразявала, можела е да постигне същото, като им направи списък. Не е било нужно да ги включва във фабула. По всичко личеше, че творбата й все пак е била предназначена за четене от други хора. И тъкмо затова, макар и писана без стремеж към създаване на литературна творба, на недодялан и непревзет език, „Въздушната какавида“ бе придобила силата да стига до читателските сърца. И колкото повече четеше, толкова повече Тенго се убеждаваше, че под тези, „други хора“ не биваше да разбира „обществото като цяло“, което поначало е в прицела на съвременната литература.

Добре де, но какъв читател е имала предвид в такъв случай?

Тенго, разбира се, нямаше и най-малка представа.

Сигурен бе само, че „Въздушната какавида“ е изключителна, уникална белетристична творба, съчетаваща огромни качества с огромни недостатъци, и че е създадена с някаква особена, специална цел.

* * *

Тенго установи, че пренаписването всъщност удвоява обема на текста, че и отгоре. Оригиналът поначало бе по-скоро недоизказан, отколкото многословен, така че преработката му в името на разбираемостта и гладкостта неминуемо удължаваше текста. А онзи на Фука-Ери бе толкова рехав! Вярно, благодарение на по-логичния и по-свързан стил новият вариант се получаваше по-четивен, но пък повествованието като цяло ставаше необичайно мудно. Логичността му биеше прекалено на очи и в същото време притъпяваше целеустремеността на оригинала.

Оформил веднъж първия блок от текста, Тенго си постави за задача да елиминира от раздутия ръкопис всичко, без което би могъл да мине, всяка ненужна „тлъстинка“. Изваждането се оказа далеч по-лесно от събирането, та успя да ореже собствения си текст с трийсетина процента. Получаваше се нещо като главоблъсканица. Първо си даваше лимит за максимално раздуване на текста, после друг — за свеждането му до минимум. И упорито редуваше двата процеса, докато колебанията между двете крайности ставаха все по-малки и накрая обемът на текста стигнеше до някакъв естествен оптимум, до момент, в който не можеше повече нито да се разширява, нито да се свива. Изключи докрай собственото си его, отърси се от всякакви ненужни украшения и прогони всеки намек за привнесена логичност. В това отношение Тенго притежаваше истинска дарба. Беше роден техник, способен да се съсредоточи като рееща се във въздуха птица, търсеща поредната плячка, но и търпелив колкото товарно магаре. Освен дето винаги държеше да играе според правилата.

* * *

Тенго така се залиса в работата, че когато се сети да погледне часовника, вече наближаваше три. Което му напомни, че бе забравил и да обядва. Отиде до кухнята, сложи чайника да кипне и смля кафе. Изяде няколко солени бисквити със сирене, добави към тях и една ябълка, а когато водата завря, си направи и кафе. Докато го пиеше от голямата чаша, се забавляваше с мисли за секса с по-възрастната му приятелка. При нормални обстоятелства точно това щяха да правят двамата горе-долу по същото време. Представи си какво точно щеше да върши той и какво — тя. Затвори очи, вдигна лице към тавана и изпусна тежка въздишка, изпълнена с двусмисленост и замечтаност.

После се върна при бюрото, превключи мисловните вериги в съзнанието си и препрочете пренаписаното начало на „Въздушната какавида“ на екрана на текстообработваща машина — по същия начин, по който в началната сцена на филма на Стенли Кубрик „Пътеки на славата“ генералът инспектираше бойците в окопите. Прочетеното му хареса. Не е зле. Стилът е значително по-добър. Бележи напредък. Но не е достатъчно. Много още му предстои. Тук-там стените на окопите се рушат. Патроните за картечниците са на свършване. В телените заграждения има забележими пролуки.

Разпечата черновата, запази документа, изключи текстообработващата машина и я отмести към края на бюрото. С молив в ръка захвана нов внимателен прочит на текста, този път на хартия. И пак задраска излишните пасажи, допълни онези, които бяха недоизказани, и ревизира отделните части, докато взеха да прилягат по-плътно към останалото повествование. Подбираше думите със старанието на майстор, които търси най-подходящото парче плочка да запълни малката пролука в пода на банята и го оглежда отвсякъде как ще пасне. Там, където не пасваше плътно, донагаждаше формата. И най-малката промяна в нюанса бе в състояние да съживи даден пасаж или да го убие.

Един и същ текст му звучеше леко различно, когато го препрочиташе от хартията, а не от екрана на текстообработващата машина. Самото усещане за подбраните думи се променяше в зависимост от това дали ги изписваше върху хартията с молива, или ги вкарваше с помощта на клавиатурата. Задължително бе да го направи и по двата начина. Пак включи машината и нанесе всяка поправка с молив в текстообработения документ. И отново препрочете променения текст на екрана. Никак не е зле, рече си. Всяко изречение бе придобило необходимата тежест, за да придаде естествен ритъм на цялата творба.

Опъна гръбнак по облегалката на стола, протегна мускулите на гърба си, извърна лице към тавана и изпусна насъбрания в гърдите му въздух. Много още работа го чака. Като препрочете пак текста след няколко дни, ще намери още неща за оправяне. Но засега нещата потръгнаха. Силите му да се съсредоточава се бяха изцедили. Имаше нужда от период за охлаждане. Малката стрелка на часовника наближаваше пет и дневната светлина отслабваше. Утре ще направи следващия блок. Първите няколко страници му отнеха почти цял ден. Работата бе много по-трудоемка, отколкото бе подозирал. Но след като веднъж установи правилата и влезе в ритъм, процесът ще се ускори. Пък и нямаше как началото да не е най-трудната част. Сега, след като го е свършил, останалото…

Тенго си представи Фука-Ери и се запита как ли ще реагира тя, като прочете пренаписания ръкопис. При което си даде сметка, че няма никаква представа как би реагирала Фука-Ери на каквото и да било. На практика не знаеше нищо за нея, освен че е на седемнадесет, предпоследна година в гимназията, без никакви интереси към явяването на кандидатстудентски изпити, говори по много странен начин, обича бяло вино и има обезпокоително красиво лице.

Но пък, от друга страна, Тенго бе взел да заформя доста силното чувство, че, общо взето, е наясно със света, който Фука-Ери се мъчеше да опише (или да регистрира). Създадените с особения ограничен речников запас на Фука-Ери сцени придобиваха нова яснота и яркост чрез преработката на Тенго, който се отнасяше така грижовно към подробностите. Вече течаха гладко. Резултатът бе видим. Беше привнесъл само известно техническо подсилване, а резултатите бяха съвсем естествени, сякаш той сам бе създал творбата от самото начало. Фабулата на „Въздушната какавида“ започваше да се проявява с огромна мощ.

И това бе голям източник на щастие за Тенго. Дългите часове на умствено съсредоточаване го бяха изцедили физически, но издигнали духовно. Дотам, че дори доста време след като бе изключил текстообработващата машина, Тенго не успяваше да потуши у себе си желанието да продължи с пренаписването. Работата му доставяше безкрайно удоволствие. Ако продължава така, може и да успее да не разочарова Фука-Ери — макар да му беше всъщност невъзможно да си я представи както разочарована, така и доволна. Ни най-малко. Не успяваше дори да си я представи поне усмихната или проявяваща и най-малката отсенка на неудоволствие. На лицето й не се изписваше никакво изражение. Тенго не можеше да прецени дали липсата на изражение се дължи на липсата на чувства, или пък чувствата й нямат никаква връзка с изражението й. Така или иначе, Фука-Ери си оставаше едно загадъчно момиче.

* * *

Главната героиня на „Въздушната какавида“, изглежда, бе самата Фука-Ери някога в миналото. Десетгодишното момиче живее в някаква планинска комуна (или наподобяващо на комуна място), където й е поверено да се грижи за една сляпа коза. Всички деца в комуната си имат свои задължения. Макар че козата е сляпа, тя е от особено значение за общността и грижата на момиченцето е да я пази да не й се случи нищо лошо. Не бива и за миг да я изпуска от очи. Но по невнимание един ден детето допуска точно това и козата умира. За наказание затварят момиченцето в пълна изолация в продължение на десет дни в стар склад с трупа на козата.

Козата служи за пропуск на човечетата до този свят. Но момиченцето няма представа дали човечетата са добри, или лоши (и Тенго не знаеше). Нощем човечетата излизат на този свят през трупа, а когато се зазори, през него се връщат до отвъдната страна. Момичето не може да разговаря с тях. Но те я учат как се прави въздушна какавида.

* * *

Онова, което впечатли най-силно Тенго, бе конкретното и подробно описание на характера и действията на сляпата коза. Тъкмо тези подробности придаваха яркост на творбата като цяло. Възможно ли бе Фука-Ери наистина да се е грижила за сляпа коза? И действително да е живяла в планинска комуна като описаната? Подозираше, че и в двата случая отговорът е „да“. В противен случай излизаше, че Фука-Ери е разказвач с рядко срещан вроден талант.

Тенго реши да разпита Фука-Ери за козата и комуната при следващата им среща (в идната неделя). Не изключваше, разбира се, възможността тя да не отговори на въпросите му. Ако се съдеше от миналия им разговор, Фука-Ери сама си избираше на кои въпроси да отговаря. Когато не желаеше да отговори или очевидно не възнамеряваше да реагира, тя просто не обръщаше внимание на въпросите, все едно изобщо не ги е чула. Като Комацу. В това отношение двамата страшно си приличаха. И с което силно се различаваха от Тенго. Ако него някой нещо го попиташе, каквото и да било, той правеше всичко възможно да отговори. Сигурно такъв се беше родил.

* * *

В 5:30 му се обади по-възрастната му приятелка.

— Какво прави днес?

— Цял ден пиша една история — съобщи й той половината истина. Не беше писал свое произведение. Но нямаше как да й го обясни подробно.

— Е, върви ли?

— Горе-долу.

— Съжалявам, че в последния момент провалих срещата ни. Ще се видим ли другата седмица?

— С най-огромно удоволствие.

— И за мен.

И взе да му говори за децата си. Често разправяше на Тенго за тях. Имаше си две момиченца. Тенго си нямаше нито брат, нито сестра; нямаше, естествено, и деца, така че не разбираше много от малки деца. Което не й пречеше да му разправя за нейните си. Тенго рядко започваше разговори, но обичаше да слуша други хора. Затова я слушаше с интерес. По-голямата й дъщеря, разправяше тя, изглежда, си имала неприятности с някакви лоши деца от училището. Вкъщи нищо не споменавала, но майката на една от съученичките й намекнала, че май има такова нещо. Тенго, разбира се, изобщо не познаваше детето, но веднъж го бе видял на снимка. Не приличаше много на майка си.

— Защо я закачат тия хулигани? — попита Тенго.

— Има чести пристъпи на астма, та не може да участва във всички дейности с другите деца. Предполагам, че на това се дължи. Иначе е много мило дете, а и бележките й не са никак лоши.

— Недоумявам — рече Тенго. — Би трябвало да полагат специални грижи за астматично дете, а не да го тероризират.

— В детския свят нещата не са толкова прости — въздъхна тя. — Децата биват изолирани само затова, че са различни с нещо от останалите. Същото става и в света на възрастните, но по-прикрито, отколкото при децата.

— Дай ми конкретен пример.

Тя му изброи няколко, нито един страшен сам по себе си, но като ежедневно явление — в състояние да съсипят детското здраве: крият й вещи, не й говорят, имитират я и й се подиграват.

— Теб не са ли те тероризирали като малък?

Тенго си спомни детството.

— Не се сещам. Или не съм обръщал внимание.

— Щом не си го забелязал, значи не го е имало. Понеже цялата идея на тероризирането е да накарат жертвата да го забележи. Невъзможно е да тероризираш някого, без той да забележи.

Тенго и като дете беше едър и силен, та хората се отнасяха с уважение към него и вероятно затова никога не бяха го тероризирали. Но пък тогава имаше и много по-сериозни проблеми, с които да се справя, в сравнение с някакви си хулигани.

— Теб тероризирали ли са те? — попита Тенго.

— Никога — отвърна тя, но сякаш се позамисли. — Аз обаче участвах в тероризиране.

— Била си в група от хулигани ли?

— Да, в пети клас. Надумахме се да не говорим с едно момче. Вече не помня защо. Трябва да е имало причина, но след като не я помня, явно не е била важна. Но и досега ми е кофти. Срам ме е, като се сетя. И се чудя от какъв зор съм го правила. Не мога да си обясня какво ме е подтиквало.

Това напомни на Тенго за едно конкретно събитие — нещо от далечното му минало, за което сегиз-тогиз се сещаше. Нещо, което нямаше никога да забрави. Но реши да не отваря дума за него. Прекалено дълго обяснение щеше да се получи. А беше и от ония неща, чиито най-важни нюанси се изгубват, щом ги сведеш до думи. Никому не беше казвал досега и надали щеше да го направи някога.

— В крайна сметка — каза приятелката му — човек се чувства по-добре не като част от изключеното малцинство, а като участник в изключващото мнозинство. И си вика: „Ох, добре, че не съм аз“. Винаги е било така — във всички периоди и във всички общества. Принадлежиш ли към мнозинството, спестяваш си мисленето за куп неприятности.

— А щом си в малцинството, все за тези неприятности си мислиш, така ли?

— Горе-долу — съгласи се мрачно тя. — Но пък, ако си в подобна ситуация, може би се научаваш да мислиш за себе си.

— И това е вярно, стига, като мислиш за себе си, да не вземеш само за тези неприятности да си мислиш.

— Да, и такъв проблем съществува.

— Най-добре е да не го възприемаш на сериозно — каза Тенго. — Надали ще се окаже чак пък толкова ужасно. Сигурен съм, че в класа й има и деца, които умеят да мислят с главите си.

— Надявам се — отвърна тя, после прекара известно време насаме с грижите си. Притиснал слушалката към ухото си, Тенго търпеливо я изчака да си събере мислите.

— Благодаря ти — рече му тя накрая. — Малко ми поолекна, след като споделих с теб. — Изглежда, бе стигнала до някакви изводи.

— И на мен ми олекна — каза Тенго.

— В какъв смисъл?

— От това, че си поприказвах с теб.

— До другия петък — каза тя.

* * *

След разговора Тенго отскочи до кварталния супермаркет. Върна се с голяма торба покупки, уви зеленчуците и рибата в опаковъчно фолио и ги прибра в хладилника. Докато готвеше вечерята под звуците на музиката от някаква УКВ станция, телефонът пак иззвъня. Рядко му се случваше на Тенго да провежда четири разговора за един ден — през годината такива случаи се брояха на пръсти. Този път го търсеше Фука-Ери.

— Обаждам се по повод неделята — каза, без дори да го поздрави.

Говореше му на фона на автомобилни клаксони. Куп шофьори май се ядосваха за нещо. Сигурно звънеше от телефонен автомат на оживена улица.

— Да — отвърна й, добавяйки материя към скелета на безплътното й обаждане. — Неделя сутринта… вдругиден… ще се видим и ще ме запознаете с някого.

— В девет. Гара Шинджуку. Първият вагон на влака за Тачикава — изложи тя три последователни факта.

— С други думи, искате да се срещнем на перона за заминаващи по линията Чуо — там, където спира челният вагон, така ли?

— Така.

— Докъде трябва да е билетът ми?

— Няма значение.

— Тоест — да си купя какъвто и да било билет и ще доплатим при слизането — добави отново материал към думите й Тенго, както постъпваше и с „Въздушната какавида“. — Означава ли това, че ще се отдалечим от града?

— Какво правехте, като ви се обадих? — попита тя, без да обърне внимание на въпроса му.

— Готвех вечеря.

— И по-точно?

— Нищо особено, само за себе си. Сушена скумрия на скара и настъргана дайкон^[1]. Супа мисо с миди и пресен лук, която ще ям с тофу. Краставица и водорасло вакаме с оцет. Плюс ориз с китайско зеле напа. Това е всичко.

— Звучи привлекателно.

— Съмнявам се. Нищо особено. Повечето време това ям — каза Тенго.

Фука-Ери се умълча. На нея, за разлика от Тенго, дългите паузи, изглежда, не й правеха впечатление.

— А, щях да забравя. Днес почнах да преработвам вашата „Въздушната какавида“. Знам, че още не сте си дали окончателното съгласие, но реших да избързам, че да успеем да се вместим в срока.

— Господин Комацу ли ви каза — попита го с равна интонация.

— Да, той ме помоли.

— Вие двамата близки ли сте си — попита тя.

— Ами, донякъде… — отвърна Тенго. Надали имаше човек на този свят, който да е „близък“ с Комацу, но Тенго не желаеше да се впуска в подробности.

— И как върви преработката.

— Дотук добре.

— Радвам се.

Стори му се, че Фука-Ери го каза най-искрено. Изглежда, по някакъв свой си начин тя наистина се радваше, че пренаписването е потръгнало, но предвид ограниченото изразяване на чувствата си не можеше да се очаква да го заяви открито.

— Надявам се да харесате онова, което съм направил.

— Не се притеснявам.

— А защо не?

Фука-Ери не му отговори, а изпадна в ново мълчание. На Тенго му се стори, че го прави умишлено, да го накара да се замисли, но колкото и да се напъваше, не намираше обяснение за доверието й в него.

Проговори, за да наруши тишината:

— Всъщност много ми се ще да ви попитам нещо. Наистина ли сте живели в подобна комуна и сте се грижили за коза? Описанията ви са толкова реалистични, че не мога да се стърпя да не попитам тези неща действително ли са се случили.

Фука-Ери се прокашля.

— Не желая да говоря за козата.

— Добре. Не говорете, щом не искате. Просто исках да ви задам този въпрос. Но не се притеснявайте. За един автор от значение е единствено творбата му. Няма нужда от обяснения. Ще се видим в неделя. Някакви специални изисквания към мен във връзка с предстоящата ми среща?

— В какъв смисъл.

— Ами… официално ли да съм облечен, да нося ли някакъв подарък или нещо такова? Не ми споменахте изобщо що за човек е той.

Фука-Ери пак млъкна, само че този път май не беше умишлено. Изглежда, не проумяваше какво цели той с въпроса си и какво го е накарало да го зададе. Въпросът му не бе установил контакт с нито една област в съзнанието й. Сякаш бе отвъд границите на смисъла, всмукан в едно постоянно празно пространство, като самотна космическа сонда, излязла извън Слънчевата система отвъд Плутон.

— Няма значение — предаде се Тенго. — Не е важно. — Направи грешка, като зададе такъв въпрос на Фука-Ери. Пък и колко му е да купи пътьом кошничка с плодове или нещо подобно.

— Окей, до девет в неделя сутринта — каза Тенго.

Фука-Ери се поколеба няколко секунди, после прекъсна разговора, без нищо да каже — нито „довиждане“, нито „до неделя“, нито нищо. Чу се само звук от окачването на слушалката. Нищо чудно да беше кимнала на Тенго преди това. За съжаление, езикът на тялото в повечето случаи не може да се предаде по телефонната жица. Тенго затвори телефона, вдиша два пъти дълбоко, превключи мисловните си вериги на нещо по-реално и продължи да готви скромната си вечеря.