Харуки Мураками
1Q84 (79)

Тридесет и първа глава
(Тенго и Аомаме): Като грахово зърно в шушулка

Още със слизането от таксито Аомаме разпозна мястото. Застана на ъгъла, огледа се и откри мрачния склад с ламаринената ограда точно под естакадата. С Тенго за ръка пресече по пешеходната пътека и се отправи нататък.

Не помнеше точно на коя ламарина беше изпаднал болтът, затова почна да ги проверява една по една, докато накрая откри пролука, през която можеше да мине човек. Преви се о две и като внимаваше да не закачи дрехите си, се вмъкна в склада. Тенго се сгъна, доколкото му позволяваше едрото му тяло, и я последва. Вътре в склада всичко си беше така, както го бе оставила през април. Празни избелели торби от цимент, ръждясали железни тръби, оклюмали бурени, разпилени хартии, тук-там втвърдени бели гълъбови курешки. Никаква промяна през изминалите осем месеца. Май човешки крак не бе стъпвал тъдява от онова време. Все едно беше пясъчен нанос насред главното шосе посред града — напълно занемарено и забравено местенце.

— Това ли е мястото? — оглеждаше се Тенго.

Аомаме му кимна:

— Оттук ако няма изход, никъде няма да ходим.

И в тъмнината се захвана да търси аварийната стълба, по която бе слязла — тесните стъпала, свързващи магистралата със земята под нозете й. Тука трябва да е стълбата, говореше си наум. Длъжна съм да вярвам в това.

Най-после я намери. Съвсем тясна метална стълба, много по-неподдържана и паянтова, отколкото си я спомняше. Сама се зачуди как бе успяла предния път да се смъкне по нея. Тя е все пак, рече си. Оставаше им само да я изкачат, стъпка по стъпка, вместо да слизат. Събу обувките „Шарл Журдан“ с високите токчета, напъха ги в чантата и я метна през гърдите си. И стъпи на първото стъпало по чорапи.

— Върви след мен — нареди на Тенго.

— Не е ли по-добре аз да съм пръв?

— Не, аз ще съм първа.

По този път бе слязла; полагаше й се да се изкачи първа.

А стълбата бе много по-студена от предишния път. Пръстите й замръзнаха дотолкова, че станаха почти безчувствени. Вятърът я брулеше измежду колоните на естакадата. Беше много по-остър и пронизващ отпреди. Металната стълба бе абсолютно бездушна и негостоприемна. И нищо не й обещаваше.

Когато в началото на септември я бе търсила отгоре, на самата естакада, изобщо не успя да я открие. Пътят й бе препречен. Но пък сега пътят откъм склада, нагоре, си съществуваше, точно както и очакваше. Нали тъкмо това й диктуваше чувството: че ако тръгне от тази страна, ще я намери. Ако онова, малкото в мен, притежава някакви специални сили, рече си, обезателно ще ме закриля и ще ме насочи откъде да мина.

Стълбата си беше на място, но нямаше представа дали наистина е все още свързана с магистралата. Какво пречеше да е блокирана по средата, да се окажат в безизходица? На този свят всичко бе възможно. Не й оставаше нищо друго, освен да издрапа нагоре с ръце и крака и да се убеди какво я чака и какво — не.

Преодоляваше внимателно стъпалата едно по едно. Погледна под себе си и видя, че Тенго е току под нея. Свиреп повей на вятъра развя полите на мантото й. Режещ вятър. Подгъвът на полата й се бе набрал до хълбоците й. Вятърът бе развял и косите й, лепеше ги през лицето и й пречеше да вижда. Дори дишането й затрудняваше. Аомаме съжали, че не беше вързала косата си. И ръкавици трябваше да си нося. За тях пък как не се сетих? Но от ядосване полза нямаше. Нали си беше поставила за цел да е облечена точно така, както и предния път. Не й оставаше друго, освен да стиска железните пръти и да ги превзема един по един.

Докато трепереше от студ и упорито напредваше, хвърли поглед към балкона на жилищния блок отвъд шосето. Пететажната сграда, облицована с кафяви керамични плочки — същата, която бе забелязала и на слизане. Половината й прозорци светеха. Имаше чувството, че само ако се протегне, ще я пипне. Лошо им се пишеше, ако някой от обитателите й ги видеше как се катерят посред нощ по аварийната стълба, осветени от мощните лампи по шосе 246.

За техен късмет по балконите нямаше жива душа. И всички пердета бяха спуснати. Което можеше и да се очаква, като се замисли човек. Че кой би се изтъпанил на балкона си в тая мразовита нощ да наблюдава аварийната стълба на една магистрала?

На един от балконите до разнебитен градински стол се гушеше фикус в саксия. Беше го забелязала и когато слизаше през април. Още по-жалко растение и от онзи фикус, който бе зарязала в апартамента си в Джиюгаока. Горкото фикусче — заседнало на едно място в продължение на цели осем месеца. Видя й се избледняло, опърпано, забито в най-невзрачното кътче на света, напълно забравено. И сигурно никога неполивано. Но в същото време фикусчето й внушаваше кураж и убеденост, докато драпаше нагоре по паянтовата стълба със замръзнали ръце и крака и с тревожно и объркано съзнание. Всичко се развива добре, мислеше си. На прав път съм. Или поне на същия, по който минах в обратната посока. Това фикусче ми е ориентирът. Сериозен, самотен пътепоказател.

На слизане по онова време видях и няколко паяжини. И се сетих за Тамаки Оцука. Как предприехме заедно едно пътуване, докато учехме в гимназията, и как през нощта се съблякохме голи и изучавахме взаимно телата си. Но защо тъкмо тогава, докато слизаше от магистралата по аварийната й стълба, се беше сетила за Тамаки? И сега, докато се катереше обратно, пак Тамаки й беше в ума. Спомни си гладките й; красиво оформени гърди. Толкова по-различни от моите недоразвити израстъци. А ето че тези красиви гърди си отидоха завинаги.

Сети се и за Аюми Накано. Самотната полицайка, озовала се през една августовска нощ закопчана с белезници към леглото в някаква хотелска стая в Шибуя, удушена с колана на хавлията й. Объркана млада жена, запътила се към пропастта на разрухата. И тя беше с красиви гърди.

Аомаме скърбеше от дъното на душата си по тези две покойни приятелки. Мъка й ставаше, като се сетеше, че те си бяха отишли завинаги от света. Скърбеше и по тези изчезнали безследно два чифта прекрасни гърди.

Моля ви, зовеше ги. Пазете ме. Умолявам ви. Нуждая се от закрилата ви. И бе убедена, че безгласните й думи наистина са стигнали до ушите на нещастните й приятелки. Ще ме закрилят. Сигурна съм.

Най-после стигна до върха на стълбата, но се озова пред мостик, който щеше да я отведе до външния край на платното. Парапетът на мостика беше нисък, а това налагаше да се сниши максимално, докато минава отгоре му. Мостикът свършваше със зигзагообразно стълбище. Никак не беше голямо, но далеч по-удобно от паянтовата стълба. Доколкото си спомняше, стълбището трябваше да я изведе на аварийната отбивка на магистралата. Ревящите наоколо камиони създаваха трусове, от които мостикът се тресеше като ударена странично от вълна̀ лодчица. Ревът на трафика се беше усилил.

Извърна се, да се увери, че и Тенго се е изкачил и е вече зад нея, пресегна се и хвана ръката му. И усети, че е още топла. Как беше възможно да е още топла ръка, която допреди секунда бе стискала ледена стълба в тази мразовита нощ?

— Само още малко — извика току до ухото му. Налагаше се да надвика и рева на трафика, и воя на вятъра. — Изкачим ли онова стълбище, ще излезем на платното на естакадата.

Стига стълбището да не е блокирано, рече си, но предпочете да не го каже на глас.

— Ти от самото начало ли възнамеряваше да се катериш по тия стълби? — недоумяваше Тенго.

— Да. Стига да успеех да ги открия.

— Защо тогава си се изтупала така — тясна пола, високи токчета? Не бих казал, че е най-удобният тоалет за катерене по стълби.

Аомаме пак се усмихна:

— Някой ден ще ти обясня. Просто се налага да съм облечена по този начин.

— Много красиви крака имаш.

— Харесват ли ти?

— Иска ли питане?

— Благодаря. — Аомаме се надигна на пръсти върху мостика и нежно го целуна по ухото. По омачканото му като карфиол ухо. Замръзнало от студ.

Пак се извърна напред, мина по мостика и пое нагоре по тясното стръмно стълбище. Краката й бяха ледени, пръстите на ръцете — безчувствени. Най-много се боеше да не се подхлъзне. Катереше се и отместваше косата, която вятърът й тикаше в очите и ги караше да се насълзяват. Стискаше здраво перилото, да не загуби равновесие сред вихъра, и докато правеше една внимателна крачка подир друга, не преставаше да си мисли за Тенго, който вървеше след нея. За едрата му длан и замръзналото му карфиолено ухо. И за малкото, което спеше в утробата й. За черния пистолет в чантата. И за седемте деветмилиметрови патрона в пълнителя му.

Обезателно трябва да се махнем от този свят. Но за да го постигнем, трябва от все сърце да вярвам, че тази стълба ще ни отведе до магистралата. Вярвам, обяви наум. И изведнъж се сети за онова, което Вожда бе казал през онази бурна нощ, преди да умре. За думите на песента. Които изведнъж нахлуха в съзнанието й.

Този свят е като цирк,

изпълнен е с илюзии.

Но се превръща в истински,

щом вярваш в мене ти.

Каквото и да се случи, каквото и да ми се наложи да направя, длъжна съм да го превърна в истински, да премахна всички илюзии. Не, не само аз. Ще трябва и двамата с Тенго да го превърнем. Да стане истински. Да слеем силите си до последна капка. В името на двама ни и в името на това, малкото.

Спря на една от междинните площадки и се обърна. Тенго дойде зад нея. Протегна му ръка и той я хвана. Усети както преди топлината й и почерпи нови сили. И пак опря устни до ухото му:

— Да знаеш: веднъж щях да пожертвам живота си за теб. Малко ми оставаше и щях да умра. Само два милиметра ми трябваха. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти — рече Тенго.

— Кажи ми, че ми вярваш с цялото си сърце.

— Вярвам ти с цялото си сърце.

Аомаме кимна и пусна ръката му. Обърна се отново напред и пак пое нагоре по стълбите.

* * *

Минути по-късно се озова на върха и излезе върху градската високоскоростна магистрала номер 3. Стълбището се оказа непрепречено. Преди да се покатери през металната преграда, обърса студените си сълзи с опакото на ръката си.

Тенго се огледа, без да каже и дума. И чак тогава успя да промълви, явно силно впечатлен:

— Градската високоскоростна магистрала номер 3. Тук, значи, е изходът от този свят.

— Да — отвърна Аомаме. — И входът, и изходът.

Тенго я подпря отзад, докато се прехвърляше през преградата с набрала се до кръста й пола. Аварийната отбивка от другата страна на преградата стигаше точно колкото за две коли. За трети път се озоваваше тук. И пред себе си видя големия билборд с рекламата на „Есо“: Вкарай тигъра в резервоара си. Същият призив. Същият тигър. Гледаше го безмълвно, по чорапи. И вдишваше дълбоко изгорелите автомобилни газове. Не можеше да си представи по-чист въздух от този. Върнах се, рече си Аомаме. Върнахме се.

Движението по магистралата беше броня до броня, точно както го беше оставила. Колите се придвижваха сантиметър по сантиметър към Шибуя. Това, необяснимо, я изненада. Защо при всяко мое идване заварвам задръстване? Не е ли доста необичайно по това време да има толкова гъст трафик към центъра? Сигурно някъде напред по градската високоскоростна магистрала номер 3 е станала катастрофа. Автомобилите по лентите в обратната посока си се движат най-нормално, а тук едва помръдват.

Тенго вдигна високо крак и ловко се прехвърли през оградата, после застана до нея. Гледаха безмълвно, застанали един до друг, струпалите се коли, със същата почуда, с която дошлите за пръв път на тихоокеанския бряг наблюдават разбиващите се на брега мощни вълни.

И хората от едва придвижващите се коли ги зяпаха — объркани, незнаещи как да реагират. Но по-скоро с подозрителност, отколкото с любопитство. Тия двамата какво ли пък са намислили? Откъде изскочиха в тъмното и се озоваха на тази отбивка? Жената в модно костюмче, но по съвсем тънко пролетно манто и на всичко отгоре по чорапи, без обувки. Мъжът пък як, в протрито кожено яке. И двамата с преметнати през гърдите пътни чанти. Колата им ли се е повредила? Или са катастрофирали? Да, ама наблизо не се вижда никаква кола. А и нямат вид на хора, които търсят помощ.

Аомаме най-сетне успя да се вземе в ръце и извади обувките с високите токчета от чантата си. Опъна надолу полата си, прехвърли ремъка на чантата върху едното си рамо и завърза колана на мантото си. Облиза пресъхналите си устни, прокара пръсти през косата си, извади носна кърпичка и изтри сълзите. И пак се сгуши в Тенго.

Стояха, без да говорят, хванати ръка за ръка, точно както се беше случило през онзи декемврийски ден преди двадесет години в класната им стая след часовете. Бяха единствените двама души на света. Гледаха бавно движещото се автомобилно стадо пред себе си. Но нищо не виждаха. Какво значение имаше всичко онова, което гледаха и чуваха? Всичко около тях — и гледката, и звуците, и миризмите — бе абсолютно лишено от смисъл.

— Значи, вече се намираме в друг свят, така ли? — успя да попита Тенго.

— Най-вероятно.

— Няма да е зле да проверим.

Проверката можеше да се извърши само по един-единствен начин, който не се нуждаеше от упоменаване. Аомаме вдигна безмълвно лице и огледа небето. В същия миг същото стори и Тенго. Търсеха да видят луната. Оттам, откъдето бяха застанали, луната трябваше да им се яви някъде над билборда на „Есо“. Но не успяха да я видят. Изглежда, се криеше зад някакви облаци. А облаците се носеха тържествено на вятъра в южна посока. Двамата нямаше закъде да бързат, та зачакаха търпеливо. Разполагаха с купища време. Достатъчно, за да си възвърнат онова време, което бяха изгубили. Време, което бе общо и за двама им. Нямаше нужда да изпадат в паника. С дръжка в лапата, с многозначителна усмивка на муцуната, застаналият в профил тигър на „Есо“ ги гледаше как се държат за ръка.

Изведнъж някаква мисъл взе да мъчи Аомаме. Имаше нещо ново, но някак си й се изплъзваше. Присви очи и се съсредоточи. И изведнъж й просветна: тигърът бе обърнал към тях лявата страна на лицето си. Но в спомените й тигърът бе извърнат към света с дясната си страна. Тигърът бе извърнат на другата страна. Лицето й се сви неволно в гримаса, сърцето й прескочи. Нещо в нея сякаш обърна посоката на движението си. Но можеше ли да е напълно сигурна? Мога ли чак дотам да разчитам на паметта си? Аомаме не беше напълно убедена. Но имаше чувството, че е така. Макар паметта ни понякога да ни лъже.

Аомаме обаче реши да не споделя съмненията си. Само затвори за миг очи, да нормализира дишането и пулса си, и пак зачака облаците да отминат.

През стъклата на автомобилите хората продължаваха да ги зяпат. Какво пък гледат сега тия двамата? И какво толкова са си стиснали ръцете? Неколцина опънаха шия да видят какво точно гледат двамата, но не видяха нищо освен бели облаци и билборда на „Есо“. Вкарай тигъра в резервоара си! Обърналият им лявата си страна тигърски профил с весело навирена към небето оранжева опашка на черни ивици призоваваше пътуващите да харчат още повече бензин.

* * *

Най-после облаците се разместиха и иззад тях се появи луната.

Луната бе само една. Познатата, жълтата, самотната луна. Същата онази луна, която се носеше над пампасите; луната, която изгряваше като кръгла бяла чинийка над тихата повърхност на езера и която кротко огряваше покривите на дълбоко заспалите домове. Същата онази луна, която тласкаше прилива към брега, караше козината на животните да лъщи и обгръщаше и закриляше нощните пътници. Луната, която като сърп остъргва душите или при новолуние къпе земята тихо в самотата й. Онази луна. Луната се бе заковала в небето точно над билборда на „Есо“, но вече непридружавана от другата — по-малката, разкривената зеленикава луна. Висеше си съвсем мълчалива, никому нищо недължаща. Двамата я наблюдаваха едновременно. Смълчаната Аомаме стискаше ръката на Тенго. Чувството на обърнатото наопаки течение беше изчезнало.

Върнахме се в 1984 година, каза си Аомаме. Вече не сме в 1Q84-та. Тук светът е онзи, от който дойдох — светът на 1984-та.

Но наистина ли е така? Нима е възможно светът тъй лесно да се върне към онова, което е бил? Нима малко преди смъртта си Вожда не каза, че път за връщане към стария свят не съществува?

Ами ако това е някакво съвсем друго място? Да не сме се преместили от единия нов свят в друг такъв — в трети свят? Свят, в който тигърът на „Есо“ ни показва левия си профил, а не десния? И където ни очакват нови загадки и нови правила?

Напълно възможно е, разсъждаваше Аомаме. На този етап поне не бих се заклела, че не е така. Но пък знам друго със сигурност. Откъдето и да го погледнеш, това не е онзи свят, с двете луни на небето. И държа Тенго за ръка. Двамата с него бяхме влезли в едно опасно място, където логиката е безсмислена, но успяхме да преодолеем няколко ужасни изпитания, да се намерим един друг и да се измъкнем оттам. Така че, дали това място, в което се намираме, е светът, от който сме тръгнали, или е някакъв съвсем нов свят, има ли смисъл да се боя? Ако пред нас изникнат нови изпитания, просто ще трябва да ги преодолеем както досегашните. Само толкова. Но поне вече не сме сами.

Реши да вярва в онова, което й бе необходимо, след което се отпусна върху мощната Тенгова гръд. Притисна ухо към гърдите му, заслуша се в биенето на сърцето му и се отдаде на обятията му. Точно като едно грахово зърно в шушулката си.

* * *

— А сега накъде? — попита след известно време Тенго.

Ясно бе, че не могат да останат тук завинаги. Пък и на градската високоскоростна магистрала нямаше банкет. Изходът за Икеджири беше сравнително наблизо, но дори при едно такова бавно движение да се движиш пеш между колите, си беше опасно. И палци да вдигнеха, изключено бе някой да ги вземе на автостоп. Да потърсят помощ от „Метрополитън Експресуей Пъблик Корпорейшън“ по аварийния телефон също не ставаше — как щяха да обяснят самото си присъствие на естакадата? Дори да стигнеха пеш до изхода за Икеджири, нали трябваше да минат през бариерата, където се събира таксата, а там неминуемо щяха да ги разпитват. А пък за слизане обратно по аварийната стълба и дума не можеше да става.

— Не знам — призна си Аомаме.

Наистина нямаше представа какво следва да предприемат и накъде да поемат. Ролята й се бе изчерпала с изкатерването по аварийната стълба. Не й беше останала и капчица сила да разсъждава или да взема решения. Резервоарът й бе абсолютно пресъхнал. Способна бе единствено да даде на друга сила правото да я води.

Отче наш, който си на небесата, да се свети името Твое най-чисто вовеки веков, да дойде царството Твое. Прости нам греховете наши и благослови пътищата ни смирени. Амин.

Молитвата й избликна отвътре като условен рефлекс. Без никакво участие на мисълта й. Нито една дума не съдържаше самостоятелен смисъл. И фразите се бяха свели до някакви звуци, до поредица сигнали, но нищо повече. И въпреки това, докато рецитираше механично молитвата, я обзе едно особено чувство, нещо като благоговение. Нещо в нея докосна определена струна в сърцето й. След всичко, което ми се случи, така и не изгубих себе си, мина й през ум. Слава Богу, че мога да съм тук, каквато съм. Където и да е Той.

Да дойде царството Твое, повтори напевно Аомаме по същия начин, по който го бе произнасяла преди училищните обеди преди толкова много години. Каквото и да означаваше това, тя го копнееше с цялото си сърце. Да дойде царството Твое.

Тенго я галеше по косата, сякаш я сресваше.

* * *

Десет минути по-късно Тенго успя да спре едно минаващо такси. В началото не можаха да повярват на очите си. Едно-единствено такси, без нито един пътник, си проправяше бавно път насред задръстването върху естакадата. Тенго вдигна скептично ръка, задната врата моментално се отвори и те бързо се напъхаха в автомобила, да не вземе фантомът изведнъж да изчезне. Очилатият шофьор се извърна назад.

— Смятам да се измъкна от това задръстване още през близкия изход за Икеджири, ако не възразявате? — попита ги. Гласът му беше леко възтънък за мъж. Но не дотолкова, че да дразни слуха.

— Нищо против нямаме — отвърна Аомаме.

— То, между другото, е забранено да се вземат пътници по магистралата.

— И по кой закон по-точно? — попита Аомаме. Лицето й бе леко смръщено в огледалото за обратно виждане.

Шофьорът не успя веднага да се сети за наименованието на конкретния закон, забраняващ вземането на пътници от магистралите. Да не говорим, че и лицето на Аомаме в огледалото за обратно виждане почваше да го плаши.

— Добре де, няма значение — заряза водачът темата. — Та вие къде всъщност искате да отидете?

— Оставете ни някъде около гара Шибуя — каза Аомаме.

— Не съм включил апарата — рече шофьорът. — Ще го пусна, като слезем от магистралата.

— А вие как така сте на магистралата без пътник? — полюбопитства Тенго.

— Абе, дълга история — изрече таксиджията с натежал от умора глас. — Наистина ли искате да ви я разкажа?

— Аз бих я изслушала — отвърна Аомаме. Какво, като е дълга и скучна? Жадуваше за всякакви истории, свързани с хората на този нов свят. Току-виж чула някоя нова тайна, някаква дребна подробност.

— Качих един мъж на средна възраст близо до парка „Кинута“ за университета „Аояма“. Каза, че предпочитал да мина по магистралата, понеже около Шибуя винаги било претоварено. И понеже в бюлетина за пътната обстановка нямаше нищо за задръстване по високоскоростната и съобщаваха, че движението било нормално, реших да му угодя и се качих на естакадата при Йога. Но после станала някаква катастрофа около Тани-чо и виждате какво се получи. Така закъсахме, че и до изхода за Икеджири нямаше стигане. Междувременно точно на Комадзава, където и сантиметър не можеше да се мръдне, пътникът ми видя някаква своя позната в сребрист мерцедес купе.

Смъкнаха стъклата, поприказваха си и в крайна сметка тя го покани да се прехвърли при нея. Мъжът се извини и попита може ли да си плати и да отиде в другата кола. Да свалиш пътник насред магистрала, е нещо нечувано, но понеже така и така не се движехме, нямаше как да му откажа. И онзи отиде в мерцедеса. Но понеже му беше съвестно, надплати, та и аз да не се ядосвам. Ама все пак не е особено приятно. Нали разбирате: просто нямаше мърдане. Но полека-лека додрапах дотук, съвсем близо до изхода за Икеджири. И ви видях, че вдигате ръка. Направо невероятно, не мислите ли?

— Никак не ми е трудно да го повярвам — отвърна лаконично Аомаме.

* * *

Прекараха нощта в един многоетажен хотел в Акасака. Изгасиха лампите, съблякоха се, легнаха си и се прегърнаха силно. Много неща имаха да си казват, но приказките можеха да останат за сутринта. Имаше нещо по-важно. Без да си кажат и дума, заеха се лениво да изследват взаимно телата си в мрака. С пръсти и длани, едно по едно, проверяваха къде се намира всяко нещо и каква му е формата. Вълнуваха се като дечица, играещи си на търсене на съкровище в някаква тайна стая. И щом откриеха съответната част, я целуваха с печата на одобрението.

И след като приключиха лениво с този процес, Аомаме хвана твърдия пенис на Тенго. По същия начин, по който бе държала ръката му в класната стая след часовете. Стори й се по-твърд от всичко, което й беше попадало до този момент, чудодейно твърд. Аомаме разтвори крака, притисна се и бавно го вкара в себе си. Право навътре, надълбоко. Затвори очи в мрака и пое дълбока и тъмна глътка въздух. После много бавно я изпусна. Тенго усети горещия й дъх върху гръдта си.

— Открай време си мечтая така да ме прегръщаш — прошепна му Аомаме и спря да мърда.

— И да правиш секс с мен ли?

— Да.

— Представяла си си това още от десетгодишна възраст?

— Е, не. Точно това се появи след още няколко години — разсмя се Аомаме.

— Защото и аз си представях същото.

— Че си в мен ли?

— Да.

— И това сега отговаря ли на представите ти?

— Все още не мога да осъзная, че наистина се случва — призна си Тенго. — Имам чувството, че си въобразявам.

— Но то наистина се случва.

— Прекалено хубаво е, за да е истина.

Аомаме се усмихна в тъмнината. И го целуна. Заизследваха си взаимно езиците.

— Не намираш ли гърдите ми за прекалено малки? — попита Аомаме.

— Точно такива са, каквито трябва — отвърна Тенго и ги обхвана с дланите си.

— Ама сериозно ли го казваш?

— Разбира се. Ако бяха по-едри, нямаше да ти отиват.

— Благодаря — рече Аомаме. — Не стига, че са малки, ами се различават и по големина.

— Много са си добре — каза Тенго. — Дясната си е дясна, лявата си е лява. Няма нужда да променяш нищо.

Аомаме притисна ухо към гърдите му.

— Толкова отдавна съм самотна. И толкова страдания понесох… Ако те бях срещнала отново по-отдавна, нямаше да ми се налага да правя всички тези отклонения, докато стигна дотук.

— Не съм убеден — поклати глава Тенго. — И така всичко си е наред. Сегашният момент е напълно подходящ. И за двама ни.

Аомаме се разплака. Дълго задържаните сълзи рукнаха по бузите й и не беше възможно да ги спре. Едрите сълзи затропаха като дъждовни капки по чаршафа. Продължи да плаче, докато Тенго бе в нея, и леко да потреперва. Тенго я грабна в обятията си и я притисна към себе си. Отсега нататък вечно ще я държи плътно до себе си. Мисълта го направи по-щастлив, отколкото си беше представял.

— Все пак сме имали нужда от време, за да осъзнаем колко самотни сме били наистина.

— Почни да се движиш — прошепна Аомаме в ухото му. — Бавно. За никъде не бързаме.

Тенго изпълни желанието й. Взе да помпа бавно, с тихо дишане, заслушан в ритъма на сърцето си. Аомаме се бе вкопчила в него така, сякаш се давеше. Отказа се да плаче, отказа се да мисли, отдалечи се и от миналото, и от бъдещето и се сля изцяло с движенията му.

* * *

Призори си облякоха по една от хотелските хавлии, застанаха до големия прозорец и си наляха от червеното вино, поръчано от рум сървиса. Аомаме отпиваше само проформа. Още не им се спеше. От стаята си на седемнадесетия етаж можеха да наблюдават луната колкото си искат. Вятърът беше отнесъл облаците и нищо не им пречеше да я виждат. Макар и отдалечила се значително през нощта, луната все още висеше над градския хоризонт — пепелявобяла, сякаш готова да падне на земята, след като бе изпълнила задачата си.

Аомаме бе настояла на рецепцията да им дадат стая на висок етаж, откъдето да се вижда луната, дори ако за целта трябва да платят допълнително.

— Това е най-важното за нас — каза. — Да виждаме добре луната.

Появилата се без всякаква резервация двойка се стори симпатична на администраторката още от пръв поглед. Пък и хотелът не беше кой знае колко пълен. Затова прати пиколото с тях, да огледат дали стаята отговаря на изискванията им, и едва тогава връчи на Аомаме ключа от миниапартамента. При това им направи и специална отстъпка.

— Да не би тази вечер да има пълнолуние или някакво друго важно явление? — полюбопитства администраторката. Какви ли не изисквания, надежди и желания бе слушала през годините от гостите на хотела. За пръв път обаче й попадаха клиенти, които искаха стая с хубав изглед към луната.

— О, не — отвърна й Аомаме. — Пълнолунието отмина. Луната сега е около две трети. Но това няма никакво значение. Важното е да можем да я виждаме.

— Обичате да наблюдавате луната, така ли?

— За нас е важно — отвърна Аомаме. — Нямате си представа колко ни е важно.

* * *

Броят на луните така и не се увеличи дори с настъпването на зората. Все същата стара позната луна си стоеше там. Единственият спътник, обикалял Земята с една и съща скорост още отпреди появата на човешка памет. Загледана в луната, Аомаме опипа леко корема си, да се убеди за сетен път, че малкото си е там, у нея. Можеше да се закълне, че коремът й е пораснал от предишната вечер.

И досега не знам що за свят е този, мислеше си. Но какъвто и да е той, сигурна съм, че ще остана тук. Че ще останем тук. Вероятно и този свят си има своите заплахи и опасности, сигурно и той изобилства със загадки и противоречия. Но това не е страшно. Не е проблем. Просто трябва да го приема. Никъде няма да ходя. Каквото и да стане, тука ще стоим, в този свят с една луна. Ние тримата — Тенго, аз и малкото.

Вкарай тигъра в резервоара си, бе казал тигърът на „Есо“ с левия си профил. Но профилът нямаше значение. Важното е, че усмивката, с която гледаше Аомаме, беше естествена и топла. Ще вярвам в тази усмивка, каза си Аомаме. Това е най-важното тук. И отвърна със собствената си версия на тигърската усмивка. Много естествено, много нежно.

Протегна тихо ръка и Тенго я пое. И двамата останаха там, един до друг, слети в едно, загледани безмълвно в луната над сградите. Докато накрая новопоявилото се слънце я огря и отне нощния й блясък. Докато я превърна в една увиснала в небето сива хартиена луна.