Харуки Мураками
1Q84 (37)

Тринадесета глава
(Аомаме): Без твоята обич

— 1Q84-та — повтори Аомаме. — Искате да кажете, че сега живея в 1Q84 година, а не в реалната 1984-та, така ли?

— Кое точно е реалният свят: изключително труден въпрос — отвърна все още легналият по корем Вожд. — Какво точно е той, е метафизично твърдение. Но че това е реалният свят, е извън всякакво съмнение. Болката, която човек изпитва на този свят, е напълно реална. Смъртта, която сполетява човека на този свят, е напълно реална. Пролятата на този свят кръв е реална. Този свят в никакъв случай не е някаква имитация, не е въображаем, не е метафизичен свят. Това ви го гарантирам. И все пак това не е онази 1984 година, която познавате.

— Нещо като паралелен свят ли е?

Раменете на мъжа се разтресоха от смях.

— Прекалено много научна фантастика сте изчели. Не, това не е никакъв паралелен свят. Не става дума за някаква 1984 година тук и някакво разклонение наречено 1Q84, при което двата свята вървят по успоредни коловози. Годината 1984-та вече не съществува никъде. И за вас, и за мен единственото вече съществуващо време е в тази година — 1Q84-та.

— Тоест влезли сме веднъж завинаги в нейния поток.

— Точно така. Влезли сме в това място, където и двамата се намираме в момента. Или, така да се каже, потокът на времето е влязъл у нас веднъж завинаги. И, доколкото знам, вратата се отваря само в едната посока. Връщане назад няма.

— Предполагам, че е станало при слизането ми по аварийната стълба от градската високоскоростна магистрала.

— Коя градска високоскоростна магистрала?

— Там, близо до Сангенджая.

— Мястото е без значение. За вас може да е станало и при Сангенджая. Но въпросът не е до конкретното място. Въпросът в този случай опира до времето. Там се е сменил коловозът и светът се е преобразувал в 1Q84-та.

Аомаме си представи как куп човечета успяват с общи усилия да преместят стрелката, която води към другия коловоз. Посред нощ. На бледата светлина на луната.

— Излиза, че в тази 1Q84 година на небето има две луни, така ли?

— Правилно: луните са две. Това е знакът, че коловозът се е сменил. Точно по това се различават двата свята. Но не всички хора виждат двете луни. Напротив: повечето хора изобщо не знаят за тази промяна. Другояче казано, броят на онези, които знаят, че се намираме в 1Q84 година, е доста ограничен.

— Повечето хора на този свят не съзнават, че потокът на времето е тръгнал по другия коловоз, така ли?

— Точно така. За повечето хора този свят си остана обикновеният стар свят, който открай време познават. Това имам предвид, когато казвам, че „това е реалният свят“.

— Значи, коловозът е сменен — повтори Аомаме. — И ако не беше сменен, нямаше сега да се срещнем на това място. Това ли искате да ми кажете?

— Това е едно от нещата, които никой не знае. Въпрос на вероятност. Но най-вероятно случаят е точно такъв.

— Казаното от вас обективен факт ли е, или е само хипотеза?

— Прекрасен въпрос. Макар на практика да е невъзможно да се направи разлика между двете. Нали помните онази стара песен, в която се пее „Без твоята обич всичко е низ от кръчми“? — И той изтананика мелодията. — Позната ли ви е?

— „Най-обикновена хартиена луна“.

— Точно така. В смисъл на начина им на действие между 1984 и 1Q84 година няма фундаментална разлика. Ако не вярвате на света и ако в него няма обич, всичко е фалш. Без значение за кой свят говорим, без значение за какъв вид свят говорим, линията, която отделя факта от хипотезата, е практически невидима за човешкото око. Може да се види единствено с вътрешното око, окото на ума.

— И кой превключи стрелката?

— Кой превключи стрелката ли? Ето ви още един труден въпрос. Тук логиката на причинно-следствената връзка почти не играе никаква роля.

— Но, така или иначе, мен в този свят от 1Q84 година ме е прехвърлила някаква воля — каза Аомаме. — Чужда воля при това, а не моята.

— Вярно е. Пренесли са ви в този свят, когато са сменили стрелката пред влака, с който сте пътували.

— Човечетата имат ли нещо общо с всичко това?

— На този свят наистина съществуват така наречените човечета. Или поне така ги наричат на този свят. Но те невинаги имат форма или име.

Аомаме прехапа замислено устна. После каза:

— Думите ви съдържат много голямо противоречие. Да приемем за момент, че тъкмо човечетата са превключили стрелката и са ме отправили към този свят на 1Q84 година. За какво им е било да го правят, след като не желаят да ви сторя онова, което се каня? Не би ли им било далеч по-лесно просто да се отърват от мен?

— Никак не е лесно да ви го обясня — рече мъжът с абсолютно равен глас. — Но пък мисълта ви е много бърза. Може и да схванете, макар и съвсем бегло, какво се мъча да ви кажа. Както вече ви споменах, най-важното нещо на света, в който живеем, е да се поддържа равновесието между доброто и злото. Така наречените човечета — или съответните прояви на определена воля — наистина притежават огромна сила. Но колкото повече я използват, толкова повече насреща й се поражда автоматично друга сила, която й противодейства. Именно по този начин светът успява да поддържа деликатното си равновесие. Този фундаментален принцип е залегнал в основите на всеки един свят. И важи по абсолютно същия начин и за света на 1Q84 година, в който сме в момента. Щом човечетата почнат да проявяват своята огромна сила, автоматично се поражда и сила, която им противодейства. И тъкмо тази противоположна движеща сила ви е въвлякла в годината 1Q84. — Проснал се върху синята постелка за йога като изхвърлен на брега кит, огромният мъж изпусна мощно въздух: — И ако продължим да се придържаме към аналогията с влака, те са могли да превключат стрелката, така че влакът да навлезе в сегашния си коловоз — линията 1Q84. Но онова, което не са успели да сторят, е, че не са направили разлика между отделните му пътници — да подберат само някои от тях. А това ще рече, че във влака може да има и пътници, които за тях са нежелателни.

— Неканени пътници.

— Точно така.

Пак се чу далечен гръм. Но този път по-силен от предишния. И пак нямаше светкавица. Само тътен. Странно, рече си Аомаме. Толкова наблизо гърми, а не святка. И не вали.

— Дотук разбрахте ли какво ви казах?

— Слушам ви — отвърна Аомаме, вече махнала иглата от точката на врата му. Умишлено я държеше насочена към празното пространство. Съсредоточила бе цялото си внимание върху думите му.

— Щом има светлина, трябва да има и сянка, а щом има сянка, значи има и светлина. Няма сянка без светлина, нито светлина без сянка. Точно това пише и Карл Юнг за сянката в една от книгите си: „Колкото по-положителни сме ние, толкова по-голямо зло е тя… колкото по-отчаяно се стремим да сме добри, чудесни и идеални, толкова повече развива сянката една категорична воля да е черна, зла и разрушителна… Фактът, че човек се напряга пряко сили да е безупречен, кара сянката да слезе в ада и да се превърне в сатаната. Понеже от гледната точка и на природата, и на истината е еднакво грешно както човек да надмине себе си, така и да не достигне себе си“.

Не ни е известно дали така наречените човечета са добри, или лоши. В определен смисъл това надхвърля нашите разбирания и нашите определения. Живеем с тях много, много от отдавна — преди още да са се появили понятията за добро и зло, когато човешкият ум все още е тънел в невежество. Но важно е другото: че независимо дали те са добри, или зли, дали са сянка, или светлина, щом почнат да проявяват силата си, възниква и противодействащата сила. В моя конкретен случай, когато аз станах „посредник“ на — така наречените човечета, дъщеря ми стана нещо като посредник на силите, които противостоят на човечетата. По този начин равновесието се запази.

— Дъщеря ви ли?

— Да. Тя бе първата, която въведе човечетата. Тогава беше на десет години. Сега е на седемнадесет. В един момент човечетата излязоха от мрака, дойдоха тук чрез нея и ме направиха свой посредник. Дъщеря ми стана „възприемник“, а аз — „приемник“. Очевидно по природа сме се оказали подходящи за тези си роли. Но, така или иначе, те нас ни откриха. Не ние ги открихме.

— И поради това изнасилихте собствената си дъщеря.

— Съчетах се с нея. Този израз е по-близо до истината. А онази, с която се съчетах, бе, най-строго погледнато, моята дъщеря като концепция. „Да се съчетаеш с някого“ е двусмислен израз. Основното в случая бе да се слеем в едно — в качеството ни на възприемник и приемник.

Аомаме поклати глава:

— Изобщо не ви разбирам. Правили ли сте секс с дъщеря си, или не?

— В крайна сметка отговорът на въпроса ви е — и да, и не.

— Това и за малката Цубаса ли се отнася?

— По принцип, да.

— Но матката на Цубаса е съсипана — и то не „по принцип“, а в действителност.

Мъжът завъртя глава:

— Видяното от вас е само външната изява на една концепция, а не действителната й субстанция.

Аомаме взе да изтървава нишката на бързо протичащия им разговор. Спря да овладее дишането си и чак тогава попита:

— Според вас излиза, че концепцията е възприела човешка форма и е избягала със собствените си два крака, така ли?

— Най-просто казано.

— И че видяната от мен Цубаса не е била действителна субстанция?

— Именно затова бе възвърната.

— Възвърната ли?

— Бе възвърната и сега оздравява. Под необходимите й грижи.

— Не ви вярвам — каза Аомаме.

— Не ви виня — рече безизразно мъжът.

Аомаме дълго време не можа нищо да каже. После зададе следващия си въпрос:

— Поругавайки собствената си дъщеря — концептуално и двусмислено, — вие сте станали посредник на човечетата. Но в същото време дъщеря ви е компенсирала това ваше действие, като ви е напуснала и е станала, така да се каже, противник на човечетата. Това ли твърдите всъщност?

— Правилно. Но за да го стори, наложи й се да се лиши от своята доота. Но на вас това нищо не ви говори, нали?

— Доота?

— Нещо като жива сянка. Тук обаче се намесва друго действащо лице — стар мой приятел. Човек, на когото имам пълно доверие. Поверих дъщеря си на него. След известно време обаче се намеси още едно действащо лице, добре известно ви под името Тенго Кавана. По чисто стечение на обстоятелствата Тенго и дъщеря ми се събраха в един екип.

Изведнъж времето сякаш спря. Аомаме загуби дар слово. Смрази се от глава до пети и зачака времето пак да тръгне. А мъжът продължи:

— Всеки един от тях притежава качества, които липсват у другия. Онова, което Ерико притежава, липсва у Тенго, а което й липсва на Ерико, се притежава от Тенго. Така че двамата обединиха силите си да довършат една творба. А рожбата на тяхното сътрудничество се оказа изключително влиятелна. Казано най-вече в контекста на организирането на опозиция срещу човечетата.

— Създали са екип, казвате.

— Изобщо не може да става дума за романтична или физическа връзка. Така че това не бива да ви тревожи — ако точно за това си мислите. Ерико никога няма да завърже романтична връзка с никого. Тя е надраснала тези неща.

— И коя по-точно е рожбата на тяхното сътрудничество.

— За да ви стане ясно, ще ми се наложи да прибягна към втора аналогия. Двамата са изобретили, така да се каже, антитяло против определен вирус. Ако приемем, че вирусът са действията на човечетата, Тенго и Ерико създадоха и разпространиха необходимото за борбата против него антитяло. Тази моя аналогия, естествено, е съвсем едностранчива. От гледната точка на самите човечета преносителите на вируса са тъкмо Тенго и Ерико. Всичко е подредено като монтирани едно срещу друго огледала.

— И това според вас е „компенсаторната функция“?

— Точно така. Мъжът, когото обичате, и дъщеря ми са обединили силите си и са успели да породят именно такава функция. Или, казано иначе, на този свят вие двамата с Тенго сте буквално в крачка един с друг.

— И според вас това не е никаква случайност. Вие казвате, че съм въведена на този свят по силата на някаква воля. Нали така?

— Точно така. Вие дойдохте в този свят на 1Q84 година с определена цел, водена от един вид воля. Така че никак не е случайно това, че вие двамата с Тенго сте дошли тук, за да оформите едно определено взаимоотношение — независимо в каква форма.

— За каква воля става дума и за каква цел?

— Не ми е дадено да ви го обясня, за съжаление — рече мъжът.

— Защо не сте в състояние да го обясните?

— Не че смисълът му не може да се обясни. Но има определени значения, които се губят завинаги в момента, в който бъдат изказани с думи.

— Добре. Да опитам тогава с друг въпрос. Защо точно мен са ме избрали?

— Все още не сте разбрали, така ли?

Аомаме завъртя енергично главата си няколко пъти.

— Не разбирам. Изобщо.

— Всичко е крайно просто всъщност. Понеже двамата с Тенго се привличате взаимно с такава сила.

* * *

Аомаме дълго мълча. Усети как от порите на лицето й взе да избива лека пот. Сякаш цялото бе покрито с невидима с просто око мембрана.

— Привличаме се взаимно — повтори.

— Да, взаимно. С голяма сила.

Някакво чувство, наподобяващо гняв, се надигна изневиделица в нея, придружено с мъглявото усещане, че й се повдига.

— Не мога да го повярвам. Той надали изобщо ме помни.

— Напротив. Тенго знае прекрасно, че съществувате на този свят, и ви желае. До днес не се е влюбвал нито веднъж в друга жена освен вас.

Аомаме затърси думи, с които да отговори, а през това време мощните гръмотевици почнаха да се разнасят на кратки интервали и най-после като че заваля. По хотелския прозорец затропаха едри капки дъжд, но звукът им едва достигаше до Аомаме.

— Дали вярвате, или не, си е ваша работа — рече мъжът. — Но моят съвет е да вярвате, понеже е неоспоримата истина.

— Искате да кажете, че все още ме помни, макар от последната ни среща да са минали двадесет години? И макар че никога не сме си разменили дори една дума?

— В онази празна класна стая вие сте го стиснали здраво за ръката. А сте били само на десет години. Наложило ви се е да съберете цялата си налична смелост.

Лицето на Аомаме съвсем се разкриви:

— Как е възможно изобщо да знаете за този случай?

Мъжът не й отговори.

— Тенго също не го е забравял дори за миг. И не е спрял да мисли за вас оттогава. И най-добре ще е да го повярвате. Много неща са ми известни. Знам например, че и досега, докато мастурбирате, си мислите за Тенго. Представяте си го. Така е, нали?

Аомаме леко зяпна с уста, но нямаше думи. Само взе да диша плитко и начесто.

— В това няма нищо срамно — продължи мъжът. — Става дума за естествена човешка функция. И Тенго прави същото. Само за вас си мисли в такива моменти, дори сега.

— Но как е възможно…?

— Как е възможно да знам всичко това ли? Като слушам внимателно. Това ми е работата — да слушам гласовете.

Идеше й да се разсмее на глас, а и да заплаче. Но не успя нито в едното, нито в другото. Можеше само да стои втрещена някъде между двете състояния, да не накланя центъра на тежестта си нито в едната посока, нито в другата, онемяла.

— Не бива да се боите — каза мъжът.

— Да се боя ли?

— Вие се боите. Така както хората във Ватикана са се бояли да възприемат теорията на Коперник. Не че са били убедени в непогрешимостта на Птолемеевата теория. Но са се бояли от новата ситуация, която е щяла да се създаде, ако приемели теорията на Коперник. Страхували са се да преподредят съзнанието си и да я приемат. Строго казано, Коперниковата теория и досега не е публично приета от Католическата църква. И вие сте като тях. И вас ви е страх да снемете бронята, зад която толкова дълго сте се крили.

Аомаме закри лицето си с ръце и изхлипа няколко пъти неконтролируемо. Колкото и да искаше да не го прави, не можа да се възпре. Предпочиташе мъжът да си помисли, че се смее, но това бе изключено.

— Вие двамата с Тенго влязохте в този свят на един и същи влак, ако може така да се каже — изрече тихо мъжът. — Благодарение на съюза си с дъщеря ми Тенго се е опълчил срещу човечетата, а вие искате да ме унищожите по съвсем други причини. Казано с други думи, всеки от вас двамата върши посвоему нещо опасно в едно много опасно място.

— Да не искате да кажете, че някаква воля ни налага да вършим тези неща?

— Възможно е.

— С каква цел би могло да е това? — Но още в мига, в който въпросът излетя от устата й, Аомаме усети колко е безсмислен. Нямаше начин да получи някога отговор.

— Най-желаното разрешение ще е двамата да се срещнете някъде и да напуснете този свят, хванати ръка за ръка — каза мъжът, без да отговори на въпроса й. — Но това никак няма да е лесно.

— Никак няма да е лесно — повтори несъзнателно Аомаме.

— Никак няма да е лесно и това, за съжаление, е най-меко казано. На практика е почти невъзможно. Защото, независимо с какво име го наричате, вашият противник е една изключително свирепа сила.

— Тогава… — понечи да каже Аомаме с пресъхнало гърло. Прокашля се. Вече бе овладяла объркването си. Сега не е време за плач, рече си. — Тогава стигаме до вашето предложение, така ли? Аз ви осигурявам безболезнена смърт, а в замяна вие ми давате нещо… нещо като друг избор.

— Много бързо схващате — каза лежащият по корем мъж. — Точно за това става дума. Моето предложение е избор, свързан с вас и Тенго. Вероятно не е най-приятният. Но поне ви оставя възможност да избирате.

* * *

— Човечетата се боят да не ме изгубят — каза мъжът. — Все още съм им нужен. Полезен съм им като техен посредник. Много трудно ще ми намерят заместник. И досега не са ми подготвили наследник. За да станеш техен посредник, трябва да отговаряш на ред трудни условия, на които аз по случайност напълно отговарям, което ме прави рядка находка. Затова ги е страх да се лишат от мен. Ако ме изгубят сега, тук, ще се породи временен вакуум. Именно затова се мъчат да ви попречат да ми отнемете живота. Искат поне още малко да поживея. Гръмотевиците, които чувате навън, са признак на гнева им. Но не могат да вдигнат пряко ръка срещу вас. Могат само да ви предупредят, че са гневни. По същата причина и вероятно с помощта на непочтени методи са подтикнали приятелката ви към смъртта й. И ако нещата продължат в същата насока, почти сигурно е, че ще навредят по някакъв начин и на Тенго.

— Да навредят на Тенго ли?

— Тенго е написал повест за човечетата и делата им. Основният сюжет му е дала Ерико, а Тенго просто го е усъвършенствал в писмен вид. Това е съвместната им творба и тя се явява въпросното антитяло, което възпира енергията на човечетата. Излязла е като книга и е станала бестселър, в резултат на което, макар и само временно, някои пътища са се затворили пред човечетата и някои от действията им са се ограничили. Предполагам, че сте чули за тази книга. Озаглавена е „Въздушната какавида“.

— Видях няколко рецензии във вестниците — кимна Аомаме. И реклами от издателството. Но самата книга не съм я чела.

— Написал я е всъщност Тенго. Който сега работи върху свой роман. Открил е сюжета му във „Въздушната какавида“, тоест в описания там свят с две луни. Като първокласен възприемник Ерико е вдъхновила сюжета като антитяло в самия него. А самият Тенго, изглежда, е притежавал превъзходни качества за приемник. Вероятно тъкмо тази негова способност ви е довела тук, или с друга думи, ви е качила на онзи влак.

В полумрака лицето на Аомаме силно се разкриви. Напъваше се с всички сили да следи мисълта на мъжа.

— Да не искате да кажете, че съм пренесена в този друг свят на 1Q84 година от уменията на Тенго като разказвач… или, както вие му викате, заради качествата му на приемник?

— Лично аз поне стигам до този извод.

Аомаме впери поглед в ръцете си. Пръстите й бяха мокри от сълзи.

— Ако нещата продължат сегашния си ход, най-вероятно е да ликвидират Тенго. В момента той представлява заплаха номер едно за така наречените човечета. И не забравяйте, че се намираме в реалния свят, където кръвта, която се пролива, е реална, и смъртта, която сполетява човека, е реална. А смъртта, естествено, е вечна.

— Така че бих желал да възприемете нещата по следния начин — каза мъжът. — Ако ме убиете тук и ме премахнете от този свят, човечетата ще се лишат от повод да навредят на Тенго. Престана ли да съществувам като канал, Тенго и дъщеря ми ще могат да запушват този канал колкото си искат, без да представляват никаква заплаха за тях. Човечетата тогава ще престанат да се занимават с тях двамата и ще започнат да си търсят канал другаде — канал с друг произход. Това ще се превърне в основната им цел. Разбирате ли какво ви говоря?

— Поне на теория, да — отвърна Аомаме.

— От друга страна пък, ако ме убиете, създадената от мен организация няма да ви остави на мира. Може и да мине време, докато ви открият, понеже вие сто на сто ще смените името си, местоживеенето си, та дори вероятно и лицето си. Но това няма да им попречи да ви намерят и да ви накажат жестоко. Защото такава е създадената от нас система: сплотена, насилствена и необратима. Това е единият от вариантите, сред които ще трябва да избирате.

На Аомаме й бе нужно известно време да подреди мислите си около току-що чутото. Мъжът изчака логиката да се настани в ума й, после продължи:

— И обратно, ако не ме убиете тук и сега, какво би могло да стане? Вие просто ще си заминете, а аз ще остана жив. И тогава човечетата ще използват всичките си сили, за да елиминират Тенго, за да ме защитят мен, техния посредник. Защитният плащ, в който се е увил, още не е достатъчно силен. Ще намерят слабата му точка и ще направят всичко възможно да го унищожат, тъй като не могат да допуснат по-нататъшното разпространение на антитялото. Но пък тогава вие ще престанете да сте заплаха за тях и те ще се лишат от повод да ви убиват. Това е другият ви избор.

— При който — обобщи чутото Аомаме — Тенго загива, а аз оставам жива. Тук, в света на 1Q84 година.

— Вероятно — отвърна той.

— Но за мен е безсмислено да живея в свят, в който Тенго вече не съществува. Възможността да се срещнем ще се изгуби напълно.

— Да, от ваша гледна точка може и така да изглежда.

Аомаме прехапа с все сила устната си, докато си представяше едно такова състояние на нещата.

— Но цялата ми информация по въпроса е изцяло от вас — изтъкна тя. — Задължава ли ме нещо да ви вярвам? Не можете ли да ми представите някакво основание или доказателства?

— Права сте — поклати глава мъжът. — Липсват всякакви основания и доказателства. Остават единствено моите думи. Но преди малко ви демонстрирах специалните си сили. Този часовник не е вързан с някакви невидими нишки, а е и доста тежък. Отидете и го разгледайте. Въпросът е дали приемате казаното от мен, или не. И вие трябва да решите: да или не. Не ни остава много време.

Аомаме изгледа часовника върху скрина. Стрелките му сочеха няколко минути преди девет. Самият часовник стоеше леко накриво, под ъгъл, след като бе повдигнат във въздуха и пак пуснат на място.

— В настоящия момент от 1Q84 година — рече мъжът, — изглежда, не съществува възможност да се спасите и двамата едновременно. Пред вас стоят два варианта. В единия най-вероятно умирате вие, а оцелява Тенго. В другия най-вероятно оцелява той, а вие умирате. Както вече отбелязах, изборът не е никак приятен.

— Други варианти изобщо не съществуват, така ли?

Мъжът завъртя глава:

— На този етап може да избирате само между тези два.

Аомаме напълни дробовете си с въздух и бавно го издиша.

— Жалко за вас — рече мъжът. — Ако си бяхте останали в 1984 година, нямаше да ви се налага да правите този избор. Но пък, от друга страна, ако бяхте останали в 1984 година, надали щяхте изобщо да разберете, че Тенго през всичките тези години не е спрял да копнее за вас. Прехвърлили са ви в 1Q84 именно за да научите този факт — че сърцата ви са в определен смисъл сплетени.

Аомаме затвори очи. Няма да плача, заповяда си. Още не му е времето за плач.

— Тенго наистина ли копнее за мен? Можете ли да се закълнете в това най-честно?

— До ден-днешен Тенго никога не е обичал друг освен вас с цялото си сърце. Това е факт. Няма място и за капка съмнение.

— Но пък изобщо не ме е търсил.

— Е, и вие не сте го търсили. Не е ли така?

Аомаме затвори очи и за част от секундата през съзнанието й минаха всичките тези дълги години: все едно бе застанала на ръба на отвесна скала и гледаше океана далече под себе си. Дори усети мириса на морето. И чу дълбоката въздишка на вятъра. После каза:

— Сигурно е трябвало да наберем смелост да се търсим един друг много по-рано. Тогава сме щели да се съберем в първоначалния ни свят.

— Напълно възможно от теоретическа гледна точка — отчете мъжът. — Но в света на 1984 година подобна мисъл изобщо не би ви минала през ум. Съществува една такава усукана връзка между причината и следствието. И колкото и светове да струпате накуп, тази връзка няма да се разплете.

От очите на Аомаме рукнаха сълзи. Плачеше за всичко онова, което бе загубила. И за всичко онова, което тепърва щеше да изгуби. Докато в един момент — колко ли дълго бе плакала? — стигна дотам, че повече не можеше да плаче. Сълзите й пресъхнаха, все едно чувствата й се бяха блъснали в някаква невидима стена.

— Добре — каза Аомаме. — Да приемем, че липсва някакво твърдо основание. Нищо не е доказано. Не съм наясно и с всички подробности. Но в крайна сметка ще трябва да приема предложението ви. В съответствие с желанието ви ще ви премахна от този свят. Ще ви осигуря безболезнена, мигновена смърт, за да може Тенго да остане жив.

— Което ще рече, че сте съгласна със сделката, която ви изложих, така ли?

— Да. Приемам сделката.

— Но вероятно самата вие ще загинете вследствие на нея, нали разбирате? Ще ви преследват и ще ви накажат. При което наказанието може би ще е ужасно. Ще си имате работа с фанатици.

— Все ми е едно.

— Понеже притежавате обич.

Аомаме кимна.

— „Без твоята обич всичко е низ от кръчми“, както се казва в песента — рече мъжът.

— Но сте сигурен, че Тенго ще остане жив, ако ви убия?

Мъжът помълча известно време, преди да каже:

— Тенго ще остане жив. Можете да ми вярвате. Поне толкова мога да ви гарантирам в замяна на моя живот.

— И на моя — добави Аомаме.

— Някои неща стават само в замяна срещу живот — каза мъжът.

Аомаме сви юмруци:

— Най-откровено казано, бих предпочела и аз да остана жива и да се съберем с Тенго.

В стаята настъпи кратка тишина. Дори гръмотевиците замлъкнаха. Всичко притихна.

— Жалко, че не мога да уредя по този начин нещата — промълви мъжът. — Но, за съжаление, такъв вариант не съществува. Няма го нито в 1984 година, нито в 1Q84-та, в различен смисъл в двата случая.

— Какво искате да кажете? Че и в 1984 година пътищата ни — моят и на Тенго — е нямало да се пресекат?

— Точно така. Помежду ви нямаше да съществува никаква връзка и вероятно щяхте да остареете самотни, само с мислите си един за друг.

— А през 1Q84-та поне ще знам, че умирам заради него.

Мъжът пое дълбоко въздух, но нищо не каза.

— Едно нещо държа да ми кажете — рече Аомаме.

— Стига да мога — отвърна лежащият по корем мъж.

— Ще научи ли Тенго под някаква форма, че съм умряла за него? Или никога няма да му стане известно?

Мъжът дълго обмисля въпроса й.

— Вероятно зависи от самата вас.

— От мен ли? — смръщи се леко Аомаме. — Какво имате предвид?

Мъжът безмълвно поклати глава:

— Ще ви се наложи да се подложите на тежко изпитание. Но след това ще трябва да сте в състояние да виждате нещата такива, каквито са. Само толкова мога да ви кажа. Никой не знае със сигурност какво означава да умреш, докато не го изживее в действителност.

* * *

Аомаме взе хавлиена кърпа и старателно подсуши потеклите по лицето й сълзи. После огледа финото ледокопче в ръката си, за да се убеди, че острото връхче не се е пречупило. И пак напипа с десния си показалец смъртоносната точка на врата на мъжа. Толкова ярко се бе запечатала в съзнанието й, че го стори мигновено. Натисна точката леко с пръст, прецени съпротивителната й сила и се убеди повторно, че интуицията й не я е подвела. След като вдиша и издиша бавно няколко пъти, успокои пулса си и възбудените си нерви. Съзнанието й трябваше да е кристалночисто. Прогони за миг от него всички мисли за Тенго. В отделен ъгъл запечата омразата, гнева, объркването, милозливостта си. Недопустимо бе да направи грешка. Длъжна бе да съсредоточи цялото си внимание върху самата смърт, да го насочи като тънкия лъч на фенерче.

— Да довършим започнатото — каза спокойно Аомаме. — Ще трябва да ви премахна от този свят.

— Което ще ми позволи да оставя зад себе си всичката болка, която ми е дадена.

— Ще оставите зад себе си всичката болка, човечетата, един преобразуван свят, всичките хипотези… и обичта.

— И обичта. Много сте права — рече мъжът сякаш на себе си. — Имаше хора, които обичах. Добре, хайде всеки един от нас да свърши своята работа. Вие сте една страхотно способна личност, Аомаме. Личи си веднага.

— И вие — отвърна Аомаме. Гласът й придоби необичайна прозрачност, като у човек, който се кани да причини нечия смърт. — Несъмнено вие също сте една много способна, висша личност. И съм убедена, че съществува и свят, в който нямаше да ми се наложи да ви убивам.

— Такъв свят вече не съществува — каза мъжът.

Това бяха последните му думи.

Такъв свят вече не съществува.

Аомаме опря острия връх в нежната точка на тила му. Съсредоточи вниманието си и коригира ъгъла на ледокопа. После вдигна десния си юмрук. Задържа дъх и зачака да получи сигнал. Край на мисленето, заповяда си. Всеки от нас трябва да си свърши работата. Нищо повече. Няма нужда от мисли, нито от обяснения. Изчакай само сигнала. Юмрукът й бе твърд като скала, абсолютно безчувствен.

Навън гръмотевиците без светкавици тътнеха все по-силно. Капките дъжд биеха по прозореца. Двамата се намираха в древна пещера — тъмна, влажна, прихлупена. Около входа й се въртяха черни зверове и духове. За частица от секундата светлината и сянката около нея се сляха в едно. По далечния канал долетя безименен вятър. Това беше сигналът. Аомаме стовари юмрук с кратко, точно движение.

Всичко свърши в мълчание. Зверовете и духовете издишаха насъбралия се в гърдите им въздух, вдигнаха обсадата и се прибраха в дебрите на гората, която бе загубила сърцето си.