Харуки Мураками
1Q84 (58)

Десета глава
(Ушикава): Трупане на солидни улики

Ушикава замина за Ичикава. Екскурзията му изглеждаше длъжка, но Ичикава се оказа на другия бряг на реката, в префектура Чиба, недалече от центъра на Токио. Взе такси от гарата и даде на шофьора адреса на основното училище. Стигна там след един, когато обедната почивка бе свършила и бяха почнали следобедните занятия. От кабинета по музика се чуваше пеенето на хор, а по физическо играеха на футбол на двора. Децата крещяха, докато тичаха подир топката.

Спомените на Ушикава от основното му училище не бяха никак приятни. В спортовете никакъв го нямаше, особено когато ставаше дума за игри с топка. Беше нисък, тичаше бавно, имаше астигматизъм и беше зле с координацията. Часовете по физическо му бяха един кошмар. Но по останалите предмети беше отличник. Умен си беше, пък и прилежен в учението. (Което му позволи да вземе трудния изпит за приемане в адвокатската колегия още на двадесет и пет годишна възраст.) Но никой не го обичаше, нито го уважаваха. Една от причините вероятно бе липсата му на спортни умения. На всичко отгоре и лицето му не беше като у хората: още от малък си беше с това едро грозно лице и с деформирана глава. Плътните му устни висяха надолу, сякаш всеки момент ще почнат да му текат лиги (което все пак не му се случваше). Гъстите му къдрици стърчаха на всички посоки. С тази външност беше изключено някой да го хареса.

Докато беше в основното училище, почти с никого не приказваше. Знаеше, че при нужда може да е красноречив, но тъй като си нямаше близки приятели, така и не му се яви възможност да демонстрира красноречието си пред други. Затова постоянно си мълчеше. Но пък държеше ушите си отворени и се вслушваше във всичко казано от останалите, понеже си беше поставил за цел да научава от всекиго по нещо. Този му навик се превърна в полезен инструмент, с чиято помощ откри няколко важни реалии, включително и следната: повечето хора на света не мислят с мозъците си. А онези, които не мислят, са същите, които не слушат какво говорят другите.

Но така или иначе времето в основното училище не беше страница от живота, за която да си спомня с удоволствие. Така че самата мисъл за предстоящо посещение в основно училище му действаше потискащо. Колкото и отдалечени една от друга да бяха префектурите Сайтама и Чиба, основните училища из цяла Япония силно си приличаха. И не само си приличаха, но и действаха по едни и същи принципи. И въпреки всичко Ушикава държеше да отиде лично в това училище в Ичикава, независимо от разстоянието. Не можеше да повери другиму такова важно нещо. Обади се предварително в училищната канцелария и си бе насрочил среща за един и половина.

* * *

Заместник-директорката беше дребна жена на около четиридесет и пет — слаба, привлекателна и облечена с вкус. Заместник-директорка ли? Ушикава се озадачи. Такава длъжност не му беше позната. Но пък и доста години бяха минали, откакто бе излязъл от основното училище. Доста неща ще да са се променили оттогава. Жената, изглежда, се бе срещала през годините с какви ли не хора, та и окото и не мигна при вида на изключителните черти на Ушикава. Или просто беше прекалено възпитана. Въведе Ушикава в една спретната приемна и го покани да седне. Седна на стола насреща му и му пусна широка усмивка, като да предвкусваше приятния разговор, който им предстоеше.

Напомни на Ушикава за едно момиченце, което му беше съученичка — хубавичка, добра ученичка, любезна и с чувство за отговорност. Беше добре възпитана и умееше да свири на пиано. Беше сред любимките на учителката. Ушикава прекарваше голяма част от времето си в час да я гледа — най-вече гърба й. Но нито веднъж не я заговори.

— Доколкото разбирам, интересувате се от бивш наш ученик? — попита заместник-директорката.

— Извинете. Трябваше по-рано да ви се представя — рече Ушикава и й подаде визитката си. Същата онази, която бе дал и на Тенго, с титлата „редовен директор на Фондацията за напредък в науката и изкуствата «Нова Япония»“. И разправи на жената същата измислена история, която бе разказал и на Тенго. Завършилият тукашното училище Тенго Кавана бил станал писател и бил включен в краткия списък на кандидатите за субсидия от фондацията. Поради което Ушикава правел обичайната рутинна проверка на миналото му.

— Но това е чудесно! — грейна заместник-директорката. — Огромна чест е за нашето училище и ще направим всичко възможно да ви помогнем.

— Надявах се на среща и разговор с учителката, която е преподавала на господин Кавана — каза Ушикава.

— Ще трябва да проверя коя е. Оттогава са изминали двадесет години. Може и да се е пенсионирала.

— Ще ви бъда благодарен. И, ако е възможно, ще ми се да проверя и още нещо.

— А по-точно?

— Ако не се лъжа, във випуска на господин Кавана е учила и една госпожица Масами Аомаме. Ще може ли да проверите дали е била в една и съща паралелка с него?

Заместник-директорката се поколеба:

— Въпросната госпожица Аомаме имали някаква връзка с евентуалната субсидия за господин Кавана?

— Не, за друго става дума. В една от творбите на господин Кавана има героиня, чийто прототип май в известна степен е лице от рода на госпожица Аомаме, така че искам лично аз да си изясня някои въпроси. Нищо особено. Най-обикновена формалност.

— Разбирам — каза заместник-директорката, но ъгълчетата на устните й леко се повдигнаха. — Надявам се все пак да сте наясно, че в определени случаи сме възпрепятствани да даваме сведения, които засягат личния живот на лицето. Като успех и семейна среда например.

— Естествено, че съм наясно. Единственото, което ни интересува, е дали наистина е била в една и съща паралелка с господин Кавана. И ако се окаже, че е била, много ще съм ви благодарен да получа от вас името и информацията за контакт с учителката, която по онова време е преподавала на класа.

— Разбирам. Не би трябвало да представлява проблем. Госпожица Аомаме, казахте.

— Точно така. Изписва се с йероглифите, означаващи „зелен“ и „грах“. Необичайно име.

Ушикава написа с писалка името Масами Аомаме върху лист от тефтерчето си, откъсна го и го подаде на заместник-директорката. Тя го огледа за няколко секунди, после го пъхна в едно от деленията на папката върху бюрото й.

— Ще изчакате ли няколко минути да направя справка в архива? Ще помоля завеждащата да ви фотокопира нещата, които можем да оповестим публично.

— Съжалявам, че ви безпокоя във време, когато сте толкова заета — рече Ушикава.

На излизане заместник-директорката изшумоля весело с разкроената си пола. Имаше красива стойка и грациозна походка. Че и хубава прическа. Очевидно старееше елегантно. Ушикава се намести на стола и се зачете в книжката, която си носеше за убиване на времето.

* * *

Заместник-директорката се върна след петнадесет минути, притиснала към гърдите си кафяв плик.

— Оказва се, че господин Кавана е бил доста изявен ученик. Винаги е бил отличник, а и много добър спортист. Особено добре се е представял по математика и още от основното училище се е справял със задачи на гимназиално ниво. Спечелил конкурс по математика и бил обявен от вестника за дете чудо.

— Невероятно! — рече Ушикава.

— Интересно е, че след като е бил дете чудо по математика, сега се изявява в литературната сфера.

— Големият талант е като богат подземен водоносен слой, който избива на много места. В момента той едновременно преподава математика и пише романи.

— Разбирам — каза заместник-директорката и вдигна веждите си под един очарователен ъгъл. — Но за разлика от Тенго, за Масами Аомаме няма почти нищо. В пети клас се е прехвърлила в друго училище. Нейни роднини я взели със себе си в токийския район Адачи и са я записали в тамошно училище. С Тенго са били съученици в четвърти и пети клас.

Както и подозирах, помисли си Ушикава. Между двамата е съществувала някаква връзка.

— По онова време им е преподавала госпожица Ота — Тоши Ота. Сега е преподавателка в държавно основно училище в град Нарашино.

— Предполагам, че ако им се обадя, ще успея да се свържа с нея. Как мислите?

— Ние вече се обадихме — подсмихна се заместник-директорката. — Обяснихме ситуацията и тя каза, че с най-голямо удоволствие би се срещнала с вас.

— Безкрайно съм ви благодарен — рече Ушикава. Не само хубавелка, но и ефективна администраторка, отчете.

Заместник-директорката написа на гърба на визитката си името на учителката и телефонния номер на основното училище в Цуданума^[1] и я подаде на Ушикава. Той я скъта в портфейла си.

— Доколкото разбирам, госпожица Аомаме е получила определено религиозно възпитание — продължи Ушикава. — И това донякъде ни притеснява.

Заместник-директорката се смръщи и около ъгълчетата на очите й се оформиха ситни бръчици — фините очарователни, интелигентни бръчици, характерни само за онези жени на средна възраст, които старателно са се обучавали да ги придобият.

— Съжалявам, но това не е тема, която можем да обсъждаме тук — каза.

— Навлизаме в личния живот, нали? — попита Ушикава.

— Точно така. Особено когато става дума за религия.

— Но ако се срещна с госпожица Ота, нея бих могъл да я питам, не мислите ли?

Заместник-директорката отмести нежната си челюст леко наляво и се усмихна многозначително:

— Ако госпожица Ота желае да говори в качеството си на частно лице, това нас не ни засяга.

Ушикава стана и учтиво й благодари. При което тя му подаде кафявия плик:

— Това са материалите, които ни е разрешено да фотокопираме във връзка с господин Кавана. Има и много малко отнасящи се до госпожица Аомаме. Надявам се да са ви от полза.

— Убеден съм в това. И съм ви безкрайно благодарен за всичко. Изключително любезна сте.

— Нали ще ни уведомите за решението си по отношение на субсидията? Голяма чест ще е за нашето училище.

— Уверен съм, че решението ще е благоприятно — рече Ушикава. — Няколко пъти съм разговарял с него и мога да кажа, че е талантлив млад мъж с обещаващо бъдеще.

* * *

Ушикава се отби в едно ресторантче до гара Ичикава, хапна лек обяд и прегледа материалите в плика: извлечения от присъствения дневник и за Тенго, и за Аомаме. Списък на получаваните от Тенго грамоти за учебни и спортни успехи. Оказваше се, че наистина е бил изключителен ученик. Надали и за миг си е помислял, че училището е един кошмар. Имаше и копие от материала във вестника за спечеления от него математически конкурс. Статийката беше стара и снимката бе доста размазана, но очевидно беше на Тенго като малък.

След като се наобядва, Ушикава позвъни в основното училище в Цуданума, свърза се с госпожица Ота и се договориха да се срещнат в училището в четири. След четири ще съм свободна да разговаряме, каза тя.

Ох, знам, че това ми е работата, ама две основни училища в един ден май ми идват възмножко, рече си Ушикава. Самата мисъл му стигаше, за да изпадне в депресия. Но пък си струваше, поне дотук. Направил бе огромна крачка напред: вече имаше доказателство, че Тенго и Аомаме са били съученици в продължение на две години.

Тенго е помогнал на Ерико Фукада да преработи „Въздушната какавида“ в една прилична повест и да я направи бестселър. А Аомаме е убила тайно бащата на Ерико — Тамоцу Фукада, в един от апартаментите на хотел „Окура“. От което излиза, че са споделяли посвоему една обща цел: да атакуват религиозната организация Сакигаке. Повечето хора биха заключили, че вероятно са действали заедно.

Но все пак рано е още да съобщава това на ония двамата от Сакигаке. Ушикава не обичаше да разкрива сведенията си на парче. Предпочиташе да събере колкото се може повече информация, да провери всички налични факти и едва тогава, сдобил се със сериозни доказателства, със замах да оповести разкритията си. Този театрален жест му бе останал от адвокатската му практика. Тогава възприемаше едно прекалено скромно поведение, с което подвеждаше отсрещната страна да свали гарда. И тъкмо когато нещата отиваха към своя край, обявяваше необоримите си доказателства и побеждаваше с явно превъзходство.

Докато пътуваше с влака към Цуданума, Ушикава прехвърли наум няколко хипотези. Възможно бе Тенго и Аомаме да са били влюбени. Е, не още от десетгодишна възраст, разбира се, но не беше трудно да си представи човек как по някое време след основното училище са се срещнали и са се залюбили. И по някаква — все още неизвестна — причина са решили да обединят усилия и да разбият Сакигаке. Това бе една от хипотезите.

Но, доколкото му бе известно, нямаше никакви улики Тенго и Аомаме да са имали някаква връзка. Тенго бе поддържал до съвсем скоро взаимоотношения с омъжена жена с десет години по-голяма от него. Изключено е да е изневерявал редовно на Аомаме с друга жена, докато е поддържал сериозна връзка и с нея. Чак дотам не беше печен. Ушикава вече бе посветил две седмици да проучва навиците на Тенго. Преподаваше математика в школа за зубрене три пъти седмично, а в останалите дни най-вече се усамотяваше в апартамента си. Вероятно е пишел романи. От време на време излизаше на пазар или на разходка, но само толкова. Изключително еднообразен, елементарен и лесен за систематизиране живот. Без капка загадъчност. Поради което Ушикава изобщо не можеше да си го представи замесен в заговор за нечие убийство.

Лично на Ушикава Тенго му бе симпатичен: непревзет, прям млад мъж, независим и самостоятелен. Малко бавно включващ, като повечето физически едри хора, но ни най-малко несклонен към хитрост или коварство. Бе от онези хора, които, като си наумят нещо, не се отклоняват и на йота от предначертания си план за действие. Човек, който нямаше шанс да преуспее като адвокат или борсов агент, защото най-вероятно би се препънал или залитнал в най-критичния момент. Но нищо не пречеше на такъв човек да стане добър учител по математика или романист. Колкото и да не беше общителен или красноречив, такива като него се харесваха на определен вид жени. Накратко казано, Тенго бе пълна противоположност на Ушикава.

Но колкото много и да знаеше за Тенго, толкова малко знаеше Ушикава за Аомаме — почти нищо, с изключение на миналото й в „Свидетелите“ и това, че по-късно е била звезда на отбора си по софтбол. Иначе — що за личност е била, какъв мироглед е имала, кои са били силните и кои слабите й страни, какъв частен живот е водела — за тези неща нямаше и най-малкото понятие. Фактите, до които се беше добрал, бяха най-елементарните, каквито можеше да се установят в нечия биография.

От друга страна обаче, при сравняване на миналото на Тенго с онова на Аомаме се натъкваше и на определени сходства. Като начало, изглежда, и двамата бяха прекарали нещастно детство. Майката на Аомаме я е влачела със себе си да пропагандират сектата, да ходят от врата на врата и да звънят по хорските звънци. Това е влизало в задълженията на всяко дете от сектата на „Свидетелите“. В случая с Тенго бащата е бил инкасатор, събирал абонаментните такси за Ен Ейч Кей. И по силата на тази си длъжност и той е обикалял от врата на врата. Дали пък не е влачел и Тенго със себе си? Не беше изключено. Ако Ушикава му беше баща на Тенго, сто на сто щеше да го води със себе си на обиколките по домовете. Хем детето помага да изврънкаш повече такси, хем не се налага да плащаш на някоя бавачка. С един куршум — два заека. И сто на сто Тенго не е бил във възторг от такива митарства. Нищо чудно двете деца да са се засичали по улиците на Ичикава.

Второ: докато са расли, и Тенго, и Аомаме са се напъвали да завоюват стипендии като спортисти, за да могат колкото се може по-скоро да се отделят от дома. И двамата са се оказали превъзходни състезатели. Поначало са притежавали необходимата природна дарба. Но са имали и друго основание да се налагат в спорта. Хората ценят спортистите, а високите спортни постижения са им предлагали единствения път към независимостта — онзи ценен пътен лист към оцеляването. Тоест разсъждавали са съвсем не като средностатистически тийнейджъри. Имали са съвсем друг подход към битката с житейските несгоди.

Като се замислеше Ушикава, и неговата история не бе много по-различна. Като се изключи това, че самият аз произхождах от заможно семейство, та не се нуждаех от стипендия. Винаги съм разполагал с нужните ми джобни пари. Но и на мен като на Тенго и Аомаме ми се наложи да уча като луд, за да вляза в престижен университет и да изкарам изпита за адвокатската колегия. Нямах време за развлечения като останалите ми съученици. Налагаше се да се лишавам от светските удоволствия — не че поначало имах кой знае колко възможности за такива — и да се съсредоточавам изцяло върху учението. Затова бях заседнал постоянно между чувството за непълноценност и това за превъзходство. И често се сравнявах с Разколников, с тази разлика, че така и не срещнах своята Соня.

Но стига съм се занимавал със себе си. Такива мисли нищо няма да променят. По-добре да се върна към Тенго и Аомаме.

Да приемем, че навършилите двадесет години Тенго и Аомаме са се срещнали по някое време и са се заприказвали. И сигурно са се удивили на всички неща, които ги свързват. И на толкова много теми са си говорили. Колко му е да са усетили някакво взаимно привличане между мъж и жена. Ушикава си представяше съвсем ясно тази сцена. Съдбовната среща. Върховният романтичен момент.

Но имало ли е действително такава среща? Наистина ли е разцъфтял романът? Ушикава не можеше да е сигурен. Но пък ако наистина са се срещнали, звучеше напълно логично. Оттук поне ставаше ясно как са решили да обединят усилията си срещу Сакигаке. Всеки от своя си ъгъл: Тенго с перото, Аомаме несъмнено с някое специално умение, което притежаваше. Въпреки всичко хипотезата не грабваше Ушикава. Колкото и логично да звучеше, не успяваше да го убеди.

Ако е съществувала дълбока връзка между Тенго и Аомаме, щяха да съществуват и улики. Съдбовната им среща щеше да породи съдбоносни резултати, които наблюдателният Ушикава не би пропуснал да забележи. Аомаме би била способна да ги прикрие. Но не и Тенго.

Ушикава поначало разглеждаше нещата в тяхната логичност. И без улики не би продължил. Но се доверяваше и на естествената си интуиция. И когато опреше до сценарий, който предвиждаше съвместен заговор между Тенго и Аомаме, интуицията му завърташе глава в смисъл „не“. Съвсем леко завъртане, но пък настойчиво. Съществуваше вероятността и Тенго, и Аомаме изобщо да не подозират за съществуването на другия. Възможно бе просто случайно да имат поотделно нещо общо със Сакигаке.

И колкото и да му беше трудно да си представи подобно съвпадение, интуицията подсказваше на Ушикава, че втората му хипотеза е по-вероятна от онази за съществуването на заговор. Че двамата, водени от различни подтици и с различни подходи, просто случайно са разтърсили самата същност на Сакигаке. Два паралелни сюжета с различни изходни точки.

Оставаше въпросът дали ония двамата от Сакигаке биха приели такава удобна хипотеза. Няма начин, заключи Ушикава. Поради пристрастеността им към всичко, наподобяващо и най-малко някакъв пъклен план, по-скоро биха прегърнали радушно конспиративната теория. Така че, преди да им предаде каквато и да било сурова информация, Ушикава се нуждаеше от доказателства. Иначе онези можеше да се заблудят и в крайна сметка да му причинят куп неприятности.

Всички тези мисли терзаеха Ушикава, докато пътуваше с влака от Ичикава към Цуданума. И, изглежда, бе правил някакви физиономии — мръщил се е, въздишал е и е гледал с празен поглед в пространството, — понеже момиченцето от отсрещната седалка го гледаше някак си особено. За да скрие смущението си, Ушикава отпусна лицето си и разтърка олисяващата си глава. Този му жест обаче май още повече уплаши детето и то взе, че рипна, преди да са стигнали гара Нишифунбаши, и хукна нанякъде.

* * *

Разговорът му с Тоши Ота се проведе в класната й стая след часовете. Тя бе на около петдесет и пет и видът й бе пълна противоположност на онзи на изисканата заместник-директорка в основното училище в Ичикава. Госпожица Ота бе ниска и набита, с походка, която, гледана отзад, му напомняше на някакво ракообразно. Носеше очилца с метални рамки, но междувеждието й бе плоско и широко, та ясно се виждаше и никнещият там мъх. Носеше вълнен костюм на неопределима възраст, но явно станал демоде още в деня на производството му и пропит с миризмата на нафталин. Беше розов, но и розовият му цвят беше с някакъв особен оттенък, като със случаен примес от друга боя. Явно бяха целели някаква стилна, убита отсенка на розовото, но тъй като не бяха успели да я налучкат, розовият цвят на костюмчето й бе залязъл в дълбока неувереност, свитост и отчаяние. Благодарение на което надничащата изпод яката чисто нова бяла блузка приличаше на недискретен човек, налетял на бдение над мъртвец. Сухата коса на госпожица Ота, примесена тук-таме с бели кичури, бе прихваната на тила с пластмасова щипка — вероятно първото попаднало й подръчно средство. Крайниците й бяха месести и по пълните й къси пръсти нямаше никакви пръстени. В основата на шията си имаше три тънки, дълбоко врязани бръчки, все едно резки по линията на живота. Или пък белези за сбъднати три желания — макар Ушикава силно да се съмняваше да е имало такъв случай.

Жената преподавала на Тенго Кавана от трети клас до завършването му на основното училище. Учителите поначало се сменяли на всеки две години, но така се получило, че тя му била класна и през четирите. Аомаме също била в нейната паралелка, но само в трети и четвърти клас.

— Много добре си го спомням господин Кавана — каза.

За разлика от кротката й външност, гласът й бе забележително звънлив и младежки — глас, способен да стигне и до най-отдалечения ъгъл на шумната класна стая. Професията неминуемо ти оказва влияние, рече си Ушикава впечатлен, убеден, че си има работа с крайно способна учителка.

— Господин Кавана се изявяваше във всяка една област в училището ни. В продължение на повече от двадесет и пет години съм преподавала на безброй деца в куп училища, но не съм имала друг ученик с неговите заложби. С каквото и да се захванеше, изпъкваше пред останалите. Освен това беше много общителен и умееше да води другите след себе си. Убедена бях, че ще преуспее, независимо какво поприще би си избрал. В основното училище се проявяваше най-вече в часовете по математика, но ни най-малко не се изненадах, когато чух, че се проявил и в областта на литературата.

— Доколкото разбирам, баща му е бил инкасатор за Ен Ейч Кей.

— Точно така — каза учителката.

— От господин Кавана съм чул, че бил много строг човек. — Тук Ушикава стреля наслуки.

— Абсолютно вярно — каза тя без капка колебание. — Баща му поначало се отнасяше строго към всичко. Гордееше се с работата си — което е много хубаво, — но това понякога, изглежда, тежеше много на Тенго-кун.

Ушикава много умело бе напипал връзките между определени теми и взе да вади с памук отговорите й. Тъкмо туй бе най-силното му умение: да остави другия да говори максимално. И тя му разказа как Тенго бил принуден да следва баща си през уикендите, докато той обикалял да събира таксата, и как в пети клас избягал от дома.

— Макар че по-скоро баща му го изхвърли, а не че той избяга — добави.

Значи, Тенго насила е ходел с баща си да събират таксите, усмихна се наум Ушикава. Точно както си го представяше: това е обременявало допълнително детските емоции.

Госпожица Ота дала подслон за една нощ на временно бездомния Тенго. Постлала му къде да спи, а на сутринта се погрижила да му приготви закуска. Вечерта отишла у Тенгови и убедила баща му да си го прибере. Човек, като я слушаше, оставаше с впечатление, че му описва най-важното събитие в живота си. После му разказа как случайно срещнала Тенго, вече гимназист, по време на някакъв концерт, на който той биел тимпаните — и то чудесно, държеше да отбележи тя.

— Изпълниха „Симфониетата“ на Яначек. Много трудна пиеса. А Тенго се захванал с тимпаните само седмици преди това. И въпреки кратката подготовка изпълни блестящо своята част. Истинско чудо, казвам ви.

Тази дама храни дълбоки чувства към Тенго, помисли си възхитеният Ушикава. Нещо, граничещо с безусловната любов. Как ли бих се чувствал, ако и мен някой ме обичаше толкова дълбоко?

— А Масами Аомаме помните ли я? — попита Ушикава.

— Много добре си я спомням — отвърна учителката. Но без онази радост в гласа, с която говореше за Тенго. Тонът й спадна минимум с две ноти.

— Крайно необичайно име, нали? — подметна Ушикава.

— Да. Много необичайно. Но не името й е причината да я помня.

Настъпи кратко мълчание.

— Чух, че семейството й били заклети членове на „Свидетелите“ — пробва отново да изкопчи нещо от нея Ушикава.

— Това, което ще ви кажа, се надявам да си остане между нас — каза учителката.

— Разбира се. Пред никого няма да го повторя.

Жената кимна:

— В Ичикава има голям клон на сектата, така че през годините съм преподавала на няколко деца от „Свидетелите“. И ми се е налагало да се справям с някои доста деликатни проблеми в това отношение. Но не съм срещала по-набожни хора от родителите на Аомаме.

— С други думи, били са безкомпромисни, така ли?

Изглежда, споменът за ония времена накара учителката да прехапе устни.

— Да. Бяха изключително непреклонни, когато станеше дума за принципите им, и ми се струва, че изискваха същото строго послушание и от децата си. А това водеше до почти пълната изолация на Аомаме от класа.

— Така че в определен смисъл тя се е явявала доста специална личност.

— Такава беше — призна учителката. — Но не по вина на самото дете. Отговорността принадлежи на нетърпимостта, която може да завладее мозъка на човека.

И учителката взе да му обяснява по-подробно за Аомаме. Другите деца поначало я избягвали. Отнасяли се с нея така, сякаш изобщо я нямало. Тя се явявала чужд елемент, притежаващ странни принципи, които не им се нравели. В това отношение класът бил единодушен. И реакцията на Аомаме била да страни кротко от останалите.

— Опитах всичко възможно, но съюзяването при децата е много по-силно, отколкото предполагате, а за да се предпази от него, Аомаме бе решила да се превърне едва ли не в призрак. В днешно време такива като нея ги пращат на психолог, но в ония дни такава система не съществуваше. И аз бяха още млада и силите едва ми стигаха да държа класа поне донякъде сплотен. Но най-малко искам да си мислите, че се оправдавам.

Ушикава май усещаше накъде вървят приказките й. Никак не е лесно да преподаваш в основно училище. До известна степен от теб се изисква да оставяш децата сами да си извличат поуките.

— Открай време дълбоката вяра и нетърпимостта ги разделя една много тънка линия — каза Ушикава. — И на хората им е трудно да предприемат каквото и да било в това отношение.

— Абсолютно сте прав — съгласи се жената. — И все пак на някакво съвсем друго ниво навярно е можело да сторя нещо. Няколко пъти се мъчих да разговарям с госпожица Аомаме, но тя почти не ми отговаряше. Притежаваше изключително силна воля и щом си наумеше нещо, нямаше отказване. Беше много умно дете, с бърза мисъл и с желание да се учи. Но полагаше всички усилия тези неща да не й личат. Предполагам, че е виждала в притаеността единствената своя защита. И съм убедена, че в една нормална среда щеше да е отлична ученичка. И сега ми става мъчно, като се сетя.

— Имахте ли възможност да разговаряте с родителите й?

— Много пъти. Редовно идваха в училище да се оплакват от гонения на религиозна основа. Всеки път ги молех да направят така, че дъщеря им да се вписва по-лесно в класа. Умолявах ги поне мъничко да охлабят принципите си. Но категорично ми отказваха. Основната им цел била да спазват докрай правилата на своята секта. За тях най-голямото щастие било да отидат в рая, а животът в този богохулен свят бил нещо съвсем преходно. Но това бе логиката на един възрастен мироглед. За съжаление, така й не успях да им подскажа колко болка причинява на невръстната им дъщеря това, че останалите деца от класа не й обръщат внимание, че я отбягват — и че всичко това би могло да й причини емоционална травма за цял живот.

Ушикава пък й разказа как Аомаме била най-добрият играч на софтбол и в прогимназията, и в гимназията, и в колежа, и във фирмата, в която работила, и как сега се изявявала като крайно способна инструкторка по фитнес в един първокласен спортен клуб. Е, не точно сега, а доскоро — но реши, че не е чак толкова важно да го уточнява.

— Много се радвам да го чуя — каза жената и леко се изчерви. — Олекна ми, като ми казахте, че е станала здрава и независима жена.

— Едно нещо обаче не успях да установя със сигурност — рече Ушикава с появила се върху устните му привидно невинна усмивка. — Вие как смятате? Съществуваше ли някакво тясно личностно взаимоотношение между Тенго Кавана и госпожица Аомаме?

Жената сплете пръсти и се отдаде на тази мисъл.

— Възможно е. Но не съм забелязала нищо, нито съм чувала. Пък и ми е трудно да си представя което и да било дете от класа ми да е дружало с госпожица Аомаме. Възможно е Тенго-кун да е проявил съчувствие към нея. Той поначало си беше добро момче, с чувство за отговорност. Но дори да го е направил, съмнявам се дали госпожица Аомаме е откликнала. Тя ми приличаше на впила се в някоя скала мида. Много трудно ще я откъснеш. — Учителката млъкна за миг, после продължи: — Много ме боли, че трябва да си го призная, но навремето не бях в състояние с нищо да помогна. Както вече споменах, бях неопитна, а оттам и не особено ефективна.

— Да кажем, че господин Кавана и госпожица Аомаме са имали някаква близка връзка. Това щеше да е сензация в класа и нямаше начин да не го чуете, нали?

— Непоносимостта беше двупосочна — кимна учителката.

— Възможността да разговарям с вас се оказа изключително полезна — благодари й Ушикава.

— Надявам се, че онова, което ви разказах за госпожица Аомаме, няма да се яви пречка пред отпускането на субсидията — рече разтревожено учителката. — Като класна ръководителка аз носех пълната отговорност за появата на подобни проблеми в паралелката. Вината не беше нито в Тенго-кун, нито в госпожица Аомаме.

— Изобщо не се притеснявайте по този повод — поклати глава Ушикава. — Просто проверявам произхода на една белетристична творба. Сама знаете, че въпросите на религията понякога са изключително сложни. А господин Кавана е голям талант и съм сигурен, че скоро ще си извоюва име.

При тези му думи учителката се засмя доволно. Нещо в очичките й грабна светлината и проблесна като ледник върху далечен планински склон. Явно си спомня Тенго като дете, заключи Ушикава. И преди двадесет години да е било, за нея то е като вчера.

Докато чакаше пред портала на училището автобуса закъм гарата Цуданума, Ушикава се зачуди по адрес на собствените му учители от основното училище. Те дали още го помнят? И ако го помнят, дали от това очите им ще блещукат от умиление?

Получил бе потвърждение на нещо съвсем близо до собствената му хипотеза. Тенго е бил отличникът на своя клас и е бил популярна личност. Аомаме не е имала никакви приятели и никой не й е обръщал внимание. Вероятността да са се сдушили е била много малка. Прекалено различни са били. На всичко отгоре в пети клас Аомаме е напуснала Ичикава и се е преместила в друго училище. Връзката помежду им е била прекъсната.

Ако трябваше обаче да опише едно нещо, което е важало и за двамата в основното училище, то би било неохотната необходимост и двамата да се подчиняват на родителите си. При все че родителските цели са се различавали — едно е пропагандата на дадена секта, друго е събирането на такси, — както Аомаме, така и Тенго е трябвало да се влачат подир родителското тяло из целия град. В класа са заемали коренно противоположни позиции. Но в същото време и двамата са били еднакво самотни и са търсели отчаяно нещо. Нещо, което би ги приело безусловно и би ги държало в обятията си. На Ушикава не му беше трудно да си представи чувствата им. Тъй като в определен смисъл ги споделяше.

* * *

Окей, рече си Ушикава. Седеше си със скръстени ръце в експреса от Цуданума за Токио. И пак си каза: Окей, и сега какво? Дотук открих разни връзки между Тенго и Аомаме. И то много интересни връзки. Но, за съжаление нищо недоказващи.

Пред мен се издига висок каменен зид. С три врати. От които трябва да си избера една. На всяка врата има надпис. На едната пише „Тенго“, на другата — „Аомаме“, а на третата — „Вдовицата от Адзабу“. Аомаме изчезна яко дим, както се казва. Безследно. А къщата с върбите в Адзабу е по-плътно затворена и от банков трезор. Няма начин да се намъкна. Тоест остава ми само една врата.

Май за известно време ще трябва да се огранича с Тенго, заключи Ушикава. Нямам друг избор. Идеален пример за процеса на елиминиране. Толкова идеален, че ми иде да публикувам брошура по въпроса и да я раздавам на минувачите: „Здравейте! Бихте ли желали да се запознаете с процеса на елиминирането?“.

Тенго — вечно положителният млад мъж. Математик и писател. Шампион по джудо и любимец на учителката. Засега ми предлага единствения път към разрешаването на оплетената загадка. Но колкото повече разсъждавам върху нея, толкова по-малко почвам да я проумявам, размишляваше Ушикава. Имам чувството, че мозъкът ми се е превърнал в тава тофу с изтекъл срок на годност.

Добре. И какво можем да кажем за Тенго? Цялата картина ли виждам? Вероятно не. Доколкото можеше да прецени Ушикава, Тенго действаше на принципа „проба — грешка“ и се отклоняваше от пътя, когато намереше за необходимо. Вероятно и самият той се чувства объркан и се лута между най-различни хипотези. Но пък е роден математик. Майстор по сглобяването на пъзели. И сигурно разполага с повече парченца от пъзела от мен.

Така че засега ще се съсредоточа върху Тенго Кавана. Няма начин да не ме изведе нанякъде. Ако имам късмет — до самото убежище на Аомаме. А Ушикава нямаше равен в прилепването към някого — така както рибите ремора се лепват към акулата. Наумеше ли си да се прикрепи към някого, нищо не бе в състояние да го отърси.

Стигнал веднъж до това заключение, Ушикава затвори очи и изключи мисловния си процес. Време е за дрямка, рече си. След такъв тежък ден, с посещения в цели две основни училища в скапаната стара префектура Чиба. И след изслушването на две учителки — една красива заместник-директорка и друга, която се придвижва по рачешки. След подобни подвизи на човек му се полага почивка. И съвсем скоро след това огромната му деформирана глава взе да подскача нагоре-надолу в унисон с люлеенето на влака, като панаирджийска кукла, която раздава лоши късметчета.

Влакът бе пълен, но никой не посмя да седне до него.