Харуки Мураками
1Q84 (3)

Трета глава
(Аомаме): Някои променени факти

Аомаме слизаше с обути само в чорапи крака. Вятърът свиреше покрай откритата отвсякъде аварийна стълба. Колкото и тясна да беше миниполата й, сегиз-тогиз се издуваше като платно от идещите отдолу повеи и внезапното олекване бе достатъчно, за да затрудни напредъка й. Стискаше здраво студената метална тръба, която служеше за ръкохватка, и напредваше стъпало по стъпало, заднешком, като от време на време спираше, за да отмести някой провиснал от челото й кичур и да намести преметнатата през гърдите й чанта.

Позицията й даваше панорамен поглед върху минаващото под нея национално шосе 246. Обви я ревът на града: автомобилни двигатели, надути клаксони, писъкът на аларма, стар военен марш, отекващ от агиткамиона на някаква организация от десницата, пневматичен чук, разрушаващ бетон. От данданията (не че искаше да я слуша, но нямаше как да запуши уши) взе да изпитва нещо като морска болест.

По едно време стълбата се превърна в хоризонтален мостик, отвеждащ обратно към средата на естакадата, а оттам пак се спускаше право надолу.

Оттатък пътя срещу откритата стълба се издигаше малък пететажен жилищен блок — сравнително нова постройка облицована с кафяви керамични плочки. Всеки апартамент си имаше балконче, ориентирано към аварийната стълба, но всички балконски врати бяха плътно затворени и със спуснати щори и пердета. Що за архитект беше този, поставил балкони на сграда, гледаща се очи в очи с пътниците по естакадата? Надали някои щеше да си простре прането или да се заседи на балкона си с чаша джин с тоник, за да наблюдава трафика във вечерния час пик. И все пак по повечето балкони имаше опънати едва ли не задължителните найлонови въжета за простор, а на един имаше дори градински стол и фикус в саксия. Фикусът имаше опърпан и избелял вид, листата му се разпадаха и бяха осеяни със сухи кафяви петна. На Аомаме й домъчня за растението. Ако някога се прероди, дано не се прероди в такъв нещастен фикус!

Ако съдеше по провисналите по нея паяжини, аварийната стълба почти не се ползваше. Във всяка мрежа висеше по едно черно паяче и търпеливо чакаше да му падне някоя жертвичка. Самите паяци надали съзнаваха, че са „търпеливи“. Паякът няма друга специална способност, освен тази да плете мрежа, и никакъв друг избор на „лайфстайл“, освен да бъде неподвижен. Така щеше да си стои на едно място в очакване на плячка, докато в естествения ред на нещата не се съсухри и умре. Всичко това е генетично предопределено. Паякът нито се обърква, нито се отчайва, нито съжалява. Никакви метафизични съмнения, нито морални усложнения. Предполагам. За разлика от мен. Аз съм длъжна да се движа целенасочено и точно затова в момента съм сама и слизам по тая тъпа аварийна стълба от градската високоскоростна магистрала номер 3, там, където тя преминава през безполезния квартал Сангенджая, с цената на чисто нов чифт чорапи и принудена да разчиствам през цялото време проклетите паяжини и да гледам грозния фикус на нечий тъп балкон.

Движа се, значи съществувам.

Докато слизаше по стълбата, Аомаме се сети за Тамаки Оцука. Нямаше намерение да си мисли точно за Тамаки, но веднъж отприщили се, мислите нямаха спиране. Тамаки беше най-добрата й приятелка в гимназията и съотборничка по софтбол^[1]. Като част от отбора пътуваха и вършеха много неща заедно. Веднъж дори имаха нещо като лесбийско изживяване. Тръгнаха заедно на лятно пътешествие и в един момент им се наложи да спят заедно на единственото двойно легло, което хотелът можеше да им предложи. И взеха да се опипват навсякъде. Нито една от двете не беше лесбийка, но това не им попречи да експериментират смело, подтиквани от присъщото на младите момичета любопитство. По това време и двете си нямаха гадже, а и двете нямаха и капка сексуален опит. Получи се просто нещо, което си остана „изключителен, но интересен“ епизод в живота. Но сега, докато в паметта й бяха изплували образи — как двете с Тамаки се опипваха през онази нощ, Аомаме усети, че дори докато слиза по брулената от вятъра стълба, една скрита дълбоко в душата й частица се нагрява до червено. И че помни с една необяснима яснота овалната форма на зърната на Тамаки, редките й срамни косми, чаровната извивка на дупето, формата на клитора.

Докато мисълта й прехвърляше тези графични спомени, за празничен фон им служеше унисонът на духовите инструменти от „Симфониетата“ на Яначек. Дланта й галеше чупката в ханша на Тамаки. В началото Тамаки само се изсмя, сякаш изпитваше гъдел. Но смехът й много бързо секна и дишането й се промени. Оркестровата пиеса поначало бе създадена като фанфарно въведение към спортно събитие. Вятърът вее леко над зелените поля на Бохемия в такт с музиката. Аомаме усети как зърната на Тамаки внезапно щръкнаха. Същото се случи и с нейните. След което тимпаните създадоха комплексна музикална структура.

Аомаме се спря и неколкократно тръсна глава. Не му е времето сега за такива мисли. Съсредоточи се върху слизането по стълбата. Но мислите не искаха да си вървят. Образите се редуваха, и то със страхотна яркост. Лятната нощ, тясното легло, уханието на пот. Казаните думи. Чувствата, които не се поддаваха на словесно описание. Забравените обещания, неосъществените мечти. Осуетените копнежи. Порив на вятъра подхвана кичур от косата й и я перна като с камшик по бузата. Очите й се насълзиха от болка. Няколко нови порива бързо изсушиха сълзите.

Кога ли точно се случи това?, запита се. Но времето се обърка като конци в съзнанието й. Праволинейността му се изгуби и то се запреплита напред-назад, наляво-надясно. Един край се заместваше от друг. Не можеше да си спомни неща, които не би трябвало да я затруднят. Сега е април 1984 година. А аз съм родена… а, да… през 1954-та. Дотолкова помня. Датите бяха врязани в паметта й, но щом си ги спомни, загубиха всякакъв смисъл. Вятърът разпиля на всички посоки пред очите й бели картончета с изписани върху тях дати. Хукна да си ги събере обратно, но не успя да насмогне нито на силата на вихрушката, нито на огромния брой на картончетата. Летяха си те: 1954, 1984, 1645, 1881, 2006, 771, 2041… ей така, безсистемно изчезваха всичките й знания, докато стълбищната шахта на умствената дейност се рушеше под краката й.

Аомаме и Тамаки бяха в леглото — заедно, и двете на по седемнадесет години и възползващи се докрай от новодобитата свобода. За пръв път пътуваха заедно, само двете, като приятелки. Дори сам по себе си фактът им действаше възбуждащо. Париха се заедно в минералния басейн на хотела, разделиха си кен с бира от хладилника, загасиха осветлението и си легнаха. В началото просто си играеха, ръчкаха се само на шега, но в един момент Тамаки напипа зърното на Аомаме през тениската, която й служеше за пижама. По тялото на Аомаме сякаш премина ток. След време вече бяха без тениски и гащички, голи в лятната нощ. Докъде ходихме при това пътуване? Не се сещаше. А и нямаше значение. Скоро, без нито една от двете да го бе предложила на глас, се заеха да проучват най-подробно телата си. Гледаха, пипаха, галеха, целуваха, облизваха полу на шега, полу на сериозно. Тамаки бе дребна, пухкава, с едри гърди. Аомаме бе по-висока, жилеста и мускулеста, с по-малки гърди. Тамаки все за диети приказваше, но Аомаме я харесваше такава, каквато си беше.

Кожата на Тамаки бе мека и фина. Зърната й се подуха и възприеха красива овална форма, като маслини. Срамните й косми бяха фини и редки, като нежна върба. Тези на Аомаме бяха твърди и щръкнали. Много се смяха на тази разлика. Експериментираха, като се докосваха по всякакви места и после обсъждаха кои са им най-чувствителните. По някои места си приличаха, по други — не. Всяка протегна пръст и докосна клитора на другата. И двете бяха прибягвали до самозадоволяване, и то често. Сега обаче осъзнаха колко по-различно е, когато те пипа друг. Ветрецът се носеше по полята на Бохемия.

Аомаме се спря и пак разтърси глава. Въздъхна дълбоко и се вкопчи още по-силно в тръбния парапет. Стига съм мислила за тези работи. Важното сега е да сляза по стълбата. Трябва вече да съм минала половината път. Но защо и тук е толкова шумно? Защо и вятърът продължава с такава сила? Сякаш и шумът, и вятърът искат да ми се скарат, да ме накажат.

Аомаме все пак успя да пропъди тези натрапчиви усещания, но пък започна да я мъчи мисълта какво ли я чака долу, на края на стълбата. Ами ако там стои някой и той й поиска документ за самоличност и обяснение какво търси на това място? Дали ще се задоволи с елементарно оправдание от рода на „На естакадата стана задръстване, а пък аз имам такава важна среща, че ми се наложи да сляза по стълбата“? Или нещата ще се усложнят? Най-малко тъкмо сега има нужда от усложнения. Само не днес.

* * *

За неин късмет долу нямаше никого. Веднага извади обувките от чантата и ги обу. Стълбата свършваше в незастроен парцел под естакадата — склад за строителни материали, сгушил се между двете платна на шосе 246 и ограден, с листа ламарина. Върху голата земя лежаха няколко ръждясали железни тръби, вероятно бракувани след завършването на някакъв обект. Под импровизиран найлонов навес от пластмасови плоскости бяха наредени един върху друг три зеблени чувала. Аомаме нямаше представа какво има в тях, но явно трябваше да се пази от дъжда — чувалите бяха завити допълнително с найлон. И те май бяха останали от обекта, но ги бяха зарязали, понеже на никого не му се е разправяло да ги транспортира. Под навеса се търкаляха и смачкани мукавени кашони, пластмасови бутилки от сок и няколко списания с манга. И нищо друго, ако не се смятаха найлоновите пазарски торбички, с които вятърът си играеше.

Металната порта на склада се оказа заключена с катинар и увита неколкократно с верига. Най-отгоре на високата порта имаше бодлива тел. Изключено бе да се прекачи през нея. А дори и да успееше, костюмчето й щеше да стане на парцали. Побутна я няколко пъти, но не успя да я помръдне. И котка не можеше да избяга оттам — толкова тесни бяха процепите й. По дяволите! От какъв зор са залостили тая проклета порта? Че какво можеше да се открадне оттук? Намръщи се, изруга, та дори се и изплю на земята. Толкова труд да слезе от естакадата, а сега се озова заключена в тоя тъп склад! Погледна часовника си. Все още разполагаше с време, но не можеше вечно да виси в тоя склад. А да се върне на естакада бе изключено.

Петите и на двата и чорапа бяха заминали. Огледа се — да се убеди, че не я наблюдават, после нави нагоре полата, смъкна чорапите, събу ги и пак нахлузи обувките. Набута скъсаните чорапи в чантата си. Това й действие я поуспокои. И взе да изследва подробно оградата на склада. Беше не по-голям от стая в основно училище, така че обиколката не й отне кой знае колко време. Така. Вече бе установила единствения вход — заключената порта. Оградната ламарина бе тънка, но листата бяха здраво прихванати един за друг с болтове и гайки, които нямаше как да развие без инструмент. Май се налагаше да се предаде.

Отби се до навеса и огледа смачканите кашони. Изведнъж си даде сметка, че някой е спал на тях, а сега там се съхраняваха няколко навити протрити одеяла. Всъщност не й се сториха съвсем стари. Явно тук преспиваха някакви бездомници, с което се обясняваше и наличието на шишетата и списанията. Това бе несъмнено. И Аомаме взе да разсъждава. Щом нощуват тук, значи някъде има някакъв таен вход. Бездомните са царе на откриването на скрити от вятъра и дъжда места, рече си. Освен това знаят как да замаскират за своя лична употреба разни тайни пролуки, направени от животни.

Аомаме тръгна на втора обиколка. Оглеждаше внимателно всяка ламарина по оградата и я раздрусваше. Както и очакваше, намери едно място, където, изглежда, болтът бе паднал. Направи опит да огъне ламарината първо на едната, после на другата страна. С лека промяна на ъгъла и дърпане навътре успя да открие пролука, която бе достатъчно голяма през нея да се промъкне човек. Бездомниците, изглежда, се прибираха по тъмно да спят под наличния покрив, но от страх да не ги открие някой денем излизаха да търсят храна и да връщат за дребни пари празни бутилки. Аомаме благодари наум на безименните нощни бездомници. И понеже и на нея и се налагаше да се промъква тайно, анонимно зад кулисите на живота в големия град, усети някакво единение с тях.

Клекна и се промуши през тесния процеп, като внимаваше да не закачи на нещо остро скъпото си костюмче и да го скъса. Не защото бе любимото й костюмче, а защото друго освен него си нямаше. Но изключително рядко го обличаше и никога не ходеше на високи токчета. Понякога обаче сегашната й конкретна дейност й налагаше да се облече прилично, така че трябваше много да внимава да не повреди дрешката.

За неин късмет и извън оградата нямаше жив човек. Провери отново външния си вид, възвърна спокойното изражение на лицето си и се отправи към светофара на ъгъла. Пресече шосе 246, влезе в някаква дрогерия, купи си оттам нов чифт чорапи и с позволение от касиерката ги обу в стаичката отзад. Това значително подобри настроението й и премахна останалото в стомаха й неприятно усещане, напомнящо на морска болест. Благодари на продавачката и излезе от магазина.

Трафикът по шосе 246 бе по-натоварен от нормалното; вероятно се бе разчуло, че поради катастрофа е спряно движението по успоредната градска високоскоростна магистрала. Аомаме се отказа да търси такси и реши вместо това да хване от близката станция метрото по линията Токю Шин — Тамагава. Най-сигурно щеше да е. Писнало й беше от попаднали в задръствания таксита.

Докато крачеше към станцията Сангенджая, се размина с някакъв полицай. Високият млад служител на реда се бе забързал устремено нанякъде. Тя се стегна за миг, но онзи гледаше право пред себе си; толкова бързаше, че не му остана време да я погледне. Но при самото разминаване Аомаме забеляза, че в униформата му има нещо особено: кройката бе по-ежедневна, не толкова плътно прилепваща, от по-мека материя, с по-малки ревери, та дори и тъмносиният й цвят леко светлееше. И оръжието му беше различно. Вместо обичайния револвер, зачисляван на японските полицаи, от кръста на този висеше голям пистолет. В страната обаче престъпленията с оръжия бяха толкова редки, че надали полицаят щеше някой ден да участва в масова престрелка; а това означаваше, че един старомоден револвер с шест патрона би трябвало да му е напълно достатъчен. Револверът е просто, евтино, надеждно и лесно за поддържане оръжие. Неизвестно защо обаче, този бе оборудван с последен модел полуавтоматичен пистолет, поемащ шестнадесет деветмилиметрови патрона. „Глок“ или „Берета“, реши тя. Е, как става това? Възможно ли е да са променили полицейските униформи и оръжие, без тя да е разбрала? Немислимо на практика. Та нали тя следеше най-внимателно всеки ден вестниците. Една такава промяна щеше да бъде подробно отразена. Да не говорим колко внимателно бе изучила полицейските униформи. До тази сутрин поне, допреди само няколко часа, полицаите си бяха все още в старите си стегнати униформи, каквито имаха открай време, и носеха старите си прости револвери. В това бе абсолютно сигурна. Много странно.

Аомаме обаче не бе в настроение за задълбочени съждения по въпроса. Имаше пред себе си задача.

Когато влакът стигна до Шибуя^[2], Аомаме остави мантото си в платено гардеробче, после се упъти по новия си костюм към хотела на „Догендзака“^[3]. Съвсем приличен хотел, нищо особено, но добре обзаведен, чист, с почтена клиентела. На партера му имаше както ресторант, така и квартално магазинче. Близо до гарата. Чудесно местоположение.

Влезе и се отправи директно към дамската тоалетна. За късмет вътре нямаше никого. Първо седна и се облекчи продължително със затворени очи, заслушана в шума, който й напомняше за разбиващи се някъде надалече морски вълни, без да си мисли за нищо конкретно. После застана пред един от умивалниците и старателно изми ръцете си със сапун и вода. Среса се и се изсекна. Извади четка за зъби и набързо си изплакна зъбите без паста. За почистване с копринен конец между зъбите нямаше време. Нито пък значение. Не се подготвяше за среща с гадже. Цапна си леко червило пред огледалото и прекара молива за вежди. Свали сакото, намести сутиена с банелите, оглади бялата блузка и помириса подмишницата си. Не издаваше миризма. После затвори очи и изрецитира обичайната си молитва, чиито думи не значеха нищо. Смисълът им нямаше значение. Важно бе само да ги каже.

След молитвата пак отвори очи и се огледа. Чудесно. Олицетворение на способна делова жена. Изправена стойка. Твърдо сключени устни. Единствено обемистата чанта не пасваше. По-добре щеше да е, ако носеше тънко дипломатическо куфарче, но пък чантата бе по-практична. Провери отново съдържанието на чантата. Всичко необходимо си беше на място, където можеше лесно да го напипа.

Оставаше й единствено да изпълни заданието според уговорката. Прямо. С непоколебимо убеждение и безмилостно, Аомаме разкопча най-горното копче на блузката. Така, като се наведеше, щеше да поразкрие гърдите си. Само дето гърдите й трябваше да са малко по-едри!

* * *

Никой не я спря, докато взе асансьора до четвъртия етаж и забърза по коридора до стая 426. Извади от чантата си клипборд, притисна го към гърдите си и почука. Леко, отривисто почукване по вратата. Кратко изчакване. Повторно почукване, този път по-силно. Недоволно мърморене отвътре. Открехване на вратата. Мъжко лице. Към четиридесетте. Тъмносиня риза. Сив панталон от каша. Класически вид на свалил сакото и вратовръзката работещ бизнесмен. Зачервени очи, раздразнен поглед. Най-вероятно недоспал. И, изглежда, се изненада от деловия костюм на Аомаме; сигурно бе очаквал да види прислужница, дошла да зареди минибара.

— Извинете за безпокойството, господине. Казвам се Ито и съм от администрацията на хотела. Възникнал е проблем с климатика ви, затова идвам да направя оглед. Може ли да вляза? Няма да отнеме повече от пет минути — обяви отривисто Аомаме с мила усмивка.

Мъжът я изгледа с отявлено недоволство.

— Работя върху нещо важно и спешно. Ще освободя стаята след час. Не може ли тогава да дойдете? На климатика нищо му няма.

— Безкрайно съжалявам, господине, но става дума за авария, дължаща се на късо съединение. В името на безопасността сме длъжни да отстраним подобна повреда незабавно. Затова проверяваме стаите една по една. По-малко от пет минути ще ми трябват…

— О, по дяволите! — цъкна с език мъжът. — Та нали точно затова си взех стая, че да работя на спокойствие.

И посочи струпаните върху бюрото книжа — разпечатани схеми и графики, вероятно материали, нужни му за късно съвещание. Имаше компютър, калкулатор и разграфени листа за чернова с дълги колони цифри.

Аомаме знаеше, че мъжът работи в корпорация в областта на нефтодобива. Бил специалист по капиталовложенията в няколко страни на Близкия изток. Според сведенията, които й бяха дали, бил сред най-кадърните в своята област. Личеше му дори по стойката. Произхождал от добро семейство, имал значителни доходи и карал нов ягуар. След безгрижно детство го пратили да учи в чужбина, владеел английски и френски. Излъчвате самоувереност. Беше от хората, които не търпят да им даваш акъл или да ги критикуваш, особено пък ако критикуващата беше жена. Което не му пречеше нито да командва околните си, нито да спука няколко ребра на жена си със стик за голф. С други думи, светът се въртеше около него, а ако го нямаше него, светът щеше да спре да се върти. Побесняваше — до бой — ако някой му се намесеше в работата или му противоречеше.

— Съжалявам за безпокойството, господине — пусна му най-хубавата си делова усмивка Аомаме. И сякаш самата тя представляваше свършен факт, напъха се наполовина в стаята, опря гръб в рамката на вратата, вдигна клипборда и взе да си записва нещо с химикалка. — Вие бяхте… господин Мияма, ако не се лъжа…? — Беше гледала снимката безброй пъти, лицето му й бе съвсем познато, но все пак държеше да се убеди, че е попаднала на онзи, който й трябваше. Иначе щеше да стане непоправима грешка.

— Точно така. Мияма — отвърна онзи рязко и въздъхна отчаяно, един вид „Абе, правете, каквото ще правите, по дяволите!“. Върна се на стола до бюрото и с химикалка в ръка взе документа, чието четене Аомаме бе прекъснала. Сакото и раираната му вратовръзка бяха хвърлени върху все още оправената спалня. Имаха вид на много скъпи. С провесена през рамото чанта Аомаме се запъти към вградения гардероб, където, както я бяха уведомили, се намираше контролното табло на климатичната инсталация. В гардероба висеше шлифер от мека материя и дълъг сив шал от кашмир. Единственият багаж бе кожено дипломатическо куфарче. Никакви дрехи за преобличане, никаква чантичка с тоалетни принадлежности. Вероятно не възнамеряваше да прекара тук нощта. Върху бюрото имаше кана с кафе, явно доставена му от рум сървиса. В продължение на тридесет секунди се правеше, че оглежда таблото, после викна на Мияма:

— Много ви благодаря за съдействието, господин Мияма. Не виждам никаква повреда в стаята ви.

— Както ви казах от самото начало — прекъсна я недоволно той.

— Ъъъ… господин Мияма…? — понечи да каже нещо тя. — Извинете ме, но струва ми се, че имате нещо на тила си.

— На тила ми ли? — учуди се той. Потърка се отзад, после огледа длан. — Нищо няма.

— Нека все пак погледна — приближи се тя. — Нали не възразявате?

— Добре де, вижте какво е съгласи се той, силно озадачен.

— Капка боя, струва ми се. Светлозелена.

— Че откъде боя?

— Не съм съвсем сигурна. Ако се съди по цвета, трябва да е боя. Може ли да ви пипна? Току-виж се отлепила.

— Пипайте, пипайте — сведе глава Мияма и оголи тила си пред Аомаме. Имаше чист врат благодарение на сравнително скорошно подстригваме. Аомаме пое дълбоко въздух и го задържа, съсредоточила цялото си внимание във върховете на пръстите си, които ловко опипваха да намерят нужното й място. Като стигна до него, натисна го с пръст, сякаш да го отбележи, после затвори очи, да потвърди, че не се е излъгала. Това е. Ако имах повече време, щях да проверя и втори път, но вече е късно. Просто ще трябва да се справя максимално добре в създалата се ситуация.

— Извинявайте, господине, но ще можете ли да задържите така? Тук осветлението е доста слабо. Ще се наложи да си извадя фенерчето от чантата.

— Но от къде на къде имам боя точно пък там?

— Нямам представа, господине. Но сега ще видя.

Докато пръстът й продължаваше да натиска мястото на тила на мъжа, Аомаме извади от чантата си твърда пластмасова кутия, от която взе увит в тънък плат предмет. С няколко сръчни движения разви нещо като малък десетсантиметров ледокоп, който обаче не бе предназначен за разбиване на лед. Конструкцията и изработката му бяха дело на самата Аомаме. Върхът му имаше остротата на игла и за да не се пречупи, бе забит в парченце корк, специално обработено да придобие мекотата на памука. Нежно издърпа корка от връхчето и го пусна в джоба си. После доближи оголеното връхче до специалната точка на тила на Мияма. Спокойно сега, заповяда си Аомаме, това е моментът. Не бива да съм встрани от целта дори с милиметър. И при най-малкото трепване всичките ми усилим ще отидат нахалост. Съсредоточи се.

— Докога ще чакам? — заоплаква се Мияма.

— Само секунди още търпение, господине.

Не се притеснявай, каза му на ума си, няма и да усетиш края. Изчакай само още секунда-две. И след това за нищо няма повече да си мислиш. Нито за системи за рафиниране на нефт, нито за тенденциите в борсовата цена на нефта, нито за тримесечните отчети пред инвеститорите, нито за запазеното място в самолета за Бахрейн, нито за подкупите за държавни служители и подаръците за любовницата ти. Колко ли си се мъчил през всичките тези години да не объркваш всичко това в мислите си! Така че имай още мъничко търпение. Влагам всички усилия в работата си и не бива да ме разсейваш. Нищо друго не искам от теб.

Установила веднъж точката и съсредоточила се върху задачата си, Аомаме вдигна дясната си ръка, спря да диша и след кратка пауза я спусна право надолу — но не прекалено рязко — върху дървената дръжка. Ако я удареше по-силно, отколкото трябва, можеше да счупи връхчето на иглата и то да остане под кожата, а това в никакъв случай не биваше да се допуска. Особено важно бе да пусне ръката си леко, почти нежно и точно под необходимия ъгъл, с точно необходимата сила, право надолу, без да се съпротивлява на земното притегляне, така че връхчето на иглата да бъде всмукано по едва ли не естествен път в точката — надълбоко, гладко и със смъртоносен ефект. От ключово значение бяха ъгълът и силата — или по-скоро въздържането от прилагането на сила. Ако спазваше всички тези изисквания, работата щеше да е толкова проста, колкото да вкара иглата в бучка тофу^[4]. Игличката прободе кожата, заби се в специалната точка в основата на мозъка и спря сърцето толкова естествено, колкото се духва свещ. Всичко свърши за десета от секундата, с почти обидна леснота. Само Аомаме бе способна да го направи. Никой друг не умееше да напипа въпросната скрита точка. Единствено нейните пръсти притежаваха необходимата за целта специална интуиция.

Чу го как хлъцна, след което всеки мускул на тялото му се вкочани. Издърпа мигновено иглата, извади със същата бързина приготвената в джоба й марличка и я притисна към убоденото място да предотврати кръвоизлива. Независимо че тънката игличка бе престояла в кожата само няколко секунди, така че кървенето щеше да е нищожно, бе длъжна да вземе нужните предпазни мерки. Не биваше да остане и най-малката следа от кръв. И най-миниатюрната капчица щеше да провали всичко. Аомаме бе специалист по предпазливост.

Силата взе да се изцежда от вдървилото се за миг тяло на Мияма така, както въздухът излиза от спукана баскетболна топка. Аомаме го остави да се свлече върху бюрото, без да сваля пръст от точката на тила му. Лицето му полегна странично върху възглавницата от книжа. Очите бяха облещени, явно от изненада, сякаш за последно бе съзрял нещо невероятно. В погледа му нямаше нито страх, нито болка, само чиста изненада. Случваше му се нещо абсолютно необичайно, но не можеше да си даде сметка какво: болка, сърбеж, удоволствие или божествено откровение? На този свят има най-различни начини на умиране, но надали някой по-лесен от този.

Изобщо не заслужаваше такава лесна смърт, помисли си намръщената Аомаме. Прекалено леко стана. Може би трябваше преди това да ти спукам няколко ребра със стик за голф номер пет, че да се поизмъчиш, преди да те отърва от болките ти. Такава смърт заслужава гад като теб. Нали и ти това направи на жена си. За съжаление, в случая нямах право на избор. Задачата ми бе да пратя човека на онзи свят с максимална бързина, безпогрешност и неуловимост. Само допреди миг бе жив, а вече е мъртъв. Без ни най-малко да се усети, прекрачи прага, разделящ живота от смъртта.

Аомаме държа марлята на мястото цели пет минути, без да бърза, но и без да натиска, та да не остане следа от пръстите й. Очите и не се отместваха от стрелката на часовника й, отмерваща секундите. Ужасно дълги пет минути се оказаха. Ако някой влезеше през това време и я завареше с притиснати към врата на мъжа пръсти и с финото смъртоносно оръжие в другата й ръка — край на всичко. Изключено бе да измисли някакво оправдание. Можеше да дойде някой от рум сървиса с нова каничка кафе. На вратата всеки миг можеше да се почука. Но петте минути бяха неизбежни. За да се успокои, Аомаме пое неколкократно въздух, бавно и дълбоко. Не се панирай тъкмо сега. Не губи самообладание. Бъди винаги спокойната, хладнокръвна Аомаме.

Усещаше биенето на сърцето си. А в ритъма на сърцето в главата й отекнаха началните фанфари на Яначековата „Симфониета“. По зелените поля на Бохемия пак заиграха меки, тихи ветрове. Даваше си сметка, че се е раздвоила. Едната й половина продължаваше най-хладнокръвно да притиска врата на мъртвеца. Но другата бе изпълнена със страх. Идеше й да зареже всичко и моментално да се махне от стаята. Тук съм, но и не съм. Намирам се едновременно на две места. Може и да противоречи на Айнщайновата теория, но майната му. Да го наречем „дзен на убиеца“.

Петте минути най-после изтекоха, но за всеки случай Аомаме добави и една минута от себе си. Мога да изчакам още една минута. Колкото повече бърза, толкова по-внимателен трябва да е човек в тази работа. Издържа и допълнителната минута, която й се стори безкрайна. После бавно махна пръста си и освети раната с фенерчето. Дупчицата бе по-малка, отколкото от ужилването на комар.

Пробождането на специалната точка в основата на мозъка с изключително тънка игличка причинява смърт, която е почти неразличима от естествената внезапна смърт. На обикновения лекар ще изглежда като сърдечен удар. Поразил го е, докато е работел на бюрото, и е предал богу дух. Преумора и стрес. Не се забелязват признаци за неестествени причинители. Няма нужда от аутопсия.

Покойникът е бил водеща сила в бизнеса, но е бил склонен и да се преработва. Голяма работа, като е получавал солидна заплата, като сега няма да може да я харчи. Обличал се е в костюми на „Армани“ и е карал ягуар, но в крайна сметка и той се е превърнал в поредната мравка, която блъскала, блъскала цял живот и накрая умряла най-безсмислено. След време ще се забрави и самият факт, че го е имало на този свят. „Жалко, толкова млад си е отишъл“, ще разправят хората. А може и да не разправят.

* * *

Аомаме извади от джоба си парченцето корк и го наниза на иглата. Уви финия инструмент в тънкия плат и го върна в твърдата кутия, която постави на дъното на чантата. После взе от банята кърпа за ръце и избърса всички места в стаята, по които вероятно бе оставила отпечатъци. Най-вече контролното табло на климатика и дръжката на вратата — старала се бе да не пипа нищо друго. Върна кърпата в банята. Сложи чашата и каничката за кафе върху таблата от рум сървиса и я остави в коридора. Така пиколото нямаше да чука, за да ги вземе отвътре, и по този начин щеше да отложи с доста време откриването на трупа. Ако всичко се движеше по план, тялото щеше да бъде открито едва на следващия ден след часа за освобождаване на стаите.

Довечера, като не се яви на съвещанието, може и да му позвънят в стаята, но никой няма да им се обади. Може и да им хрумне да накарат управителя да отключи стаята му, но може и да не се стигне дотам. Каквото и да стане, то ще е в естествения ред на нещата.

Аомаме се изправи пред огледалото в банята да се увери, че облеклото й изглежда нормално. Закопча горното копче на блузката. Не й се наложи да показва цици. Копелето изобщо не я бе погледнало като хората. Какво значение са имали околните за него? Изпробва една полунамръщена гримаса. После оправи косата си, помасажира с върховете на пръстите лицевите си мускули, та да се отпуснат, и хвърли на огледалото очарователна усмивка, която разкри наскоро измитите й бели зъби. Окей, хайде сега от стаята на мъртвеца обратно в действителността. Пренастрой атмосферното налягане. Вече не си хладнокръвен убиец, а усмихната, способна бизнес дама в страхотен костюм.

Открехна вратата, озърна се по коридора да се убеди, че е празен, и се измъкна. Предпочете стълбите пред асансьора. Докато прекосяваше фоайето, никой не й обърна внимание. Изправена стойка, устремен право напред поглед, бърза походка — но не толкова забързана, че да прави впечатление. Беше професионалистка, на практика безупречна. Ако и гърдите ми бяха само малко по-едри, помисли си със съжаление, щях да съм съвсем идеална. Леко смръщване. Майната му, човек работи с това, с което разполага.