Харуки Мураками
1Q84 (54)

Шеста глава
(Тенго): Чувствам, палци ме сърбят

Тенго водеше напълно подреден живот в крайморското градче. Щом ежедневието му наложи определена схема, започна да полага всички усилия, за да не се отклонява от нея. Сам не знаеше защо го върши, но имаше чувството, че е важно. Правеше сутрешната си разходка, работеше върху романа си, после отиваше в санаториума при баща си и му четеше каквото му попаднеше. След което се връщаше в стаята си и си лягаше. Дните се нижеха един след друг с монотонния ритъм на песните на засяващите ориз селски стопани.

Минаха няколко топли нощи, последвани от няколко неочаквано студени. Есента направи крачка напред, после отстъпи, но все пак продължаваше своя ход. Промяната в сезоните обаче не причини никаква промяна в Тенговия живот — той просто се стараеше всеки нов ден да е повторение на предишния. Налагаше си да е невидим наблюдател, да е тих, да свежда присъствието си до един минимум, да чака безмълвно да дойде въпросното време. Колкото повече дни минаваха, толкова разликата помежду им ставаше все по-малка. Измина седмица, после десет дни. Но въздушната какавида така и не се явяваше. Докато правеха изследванията на баща му всеки следобед, върху леглото му оставаше малката жалка вдлъбнатина с човешка форма.

Дали пък не е било еднократно явление?, мислеше си Тенго с прехапана устна, докато седеше в стъмващата се стаичка. Специално откровение, което никога повече няма да се повтори? Или просто съм видял илюзия? Никой не му отговори. До ушите му стигаше единствено ревът на далечното море и преминаващият през ветрозадържащите борове вятър.

Тенго изобщо не бе убеден, че постъпва правилно. Ами ако се окажеше, че безсмислено е пропилявал времето си тук, в тази стая в санаториума в отдалечения от Токио град? Но дори и така да беше, струваше му се, че не бива да си тръгне. Та нали тъкмо в тази стая му се яви въздушната какавида със спящата фигура на малката Аомаме на бледата й светлина? Нима не я беше докоснал? И еднократно събитие да се окажеше, та дори и само мигновена илюзия, най-добре щеше да е да остане колкото се може повече и да трасира с окото на ума сцената, на която бе станал свидетел.

* * *

След като разбраха, че няма да се връща в Токио, сестрите станаха много по-дружелюбни. Намираха пролуки в графика си и се отбиваха да разменят по някоя приказка. Останеше ли им свободно време, идваха в стаята му да си поговорят. Черпеха го с чай и сладки. В грижите по баща му се редуваха две сестри — госпожа Омура, която бе на около тридесет и пет (онази с химикалката в кока), и госпожица Адачи, с румените бузки и конската опашка. Госпожа Тамура — сестрата на средна възраст с металните рамки на очилата — обикновено стоеше на рецепцията, но ако закъсаха за работна ръка, и тя се включваше в грижите по баща му. И трите сякаш проявяваха личен интерес към Тенго.

Като се изключи онзи специален час около залез-слънце, Тенго разполагаше с много свободно време и разговаряше на какви ли не теми с тях. Макар срещите им да приличаха повече на сеанси с въпроси и отговори: сестрите го разпитваха за живота му, а той им отговаряше максимално откровено.

И те му разправяха за себе си. И трите били от тукашния край, постъпили в сестринското училище след гимназията и станали медицински сестри. И на трите работата в санаториума им се струвала монотонна и скучна, работното време — дълго и с много извънредни часове, но поне имали късмета да работят в родния си град. Пък и работата не била толкова напрегната, колкото в някоя обща болница, където ежедневно се водела борба на живот и смърт. В санаториума възрастните хора губели постепенно паметта си и умирали, без всъщност да осъзнават какво става с тях. Почти нямало кръв, а и персоналът гледал да облекчи страданията им. Никого не докарвали посред нощите с линейки, нито после се разправяли с опечалени хлипащи роднини. Цените тъдява били ниски, така че заплатите напълно им стигали, макар да не били от най-високите. Съпругът на госпожа Тамура — онази с очилата — загинал в катастрофа преди пет години, та живеела с майка си в един близък град. Госпожа Омура — с химикалката в кока — имала две момченца и съпруг, който карал такси. Младата госпожица Адачи живеела в апартамент в покрайнините на града със сестра си, която била три години по-голяма и работела като фризьорка.

— Толкова сте добър, Тенго — каза госпожа Омура, докато сменяше инфузионната торбичка. — Не знам друг да е идвал така като вас да чете на изпаднал в безсъзнание пациент.

На Тенго му стана неудобно от похвалата:

— Ами, имах доста натрупал се отпуск. Пък и надали ще се застоя дълго.

— Колкото и свободно време да имат хората, никой не идва тук с желание. Не знам дали е редно така да говоря, но нашите пациенти не подлежат на оздравяване. А с течение на времето това действа все по-потискащо на близките им.

— Мен баща ми ме помоли да му чета. Нямало значение какво. Каза го доста отдавна, докато все още беше в съзнание. Пък и след като няма какво друго да върша, най-добре е да съм тук.

— И какво му четете?

— Каквото се случи. Хващам книгата, която чета аз в момента, и почвам да му чета от там, докъдето съм стигнал.

— И какво четете в момента?

— „Извън Африка“ на Исак Динесен.

— Не съм я чувала — поклати глава сестрата.

— Написана е през 1937 година. Динесен е датчанка. Омъжила се за швед благородник и отишли да живеят в Африка в навечерието на Първата световна война. Създали си плантация. После се развели и тя останала сама да ръководи плантацията. В книгата си описва какво е преживяла през тези години.

Сестрата премери температурата на баща му, записа я в таблицата, после пак пъхна химикалката в кока си и прибра кичурите зад ушите си.

— Може ли да поседна да послушам как му четете? — попита.

— Не знам дали ще ви хареса — отвърна Тенго.

Тя седна на една табуретка и кръстоса нозе. Бяха яки, месести, но добре оформени.

— Вие си четете, все едно ме няма.

Тенго зачете бавно от мястото, докъдето беше стигнал. Беше пасаж от онези, които най-добре се четат бавно. Както бавно минава времето през африканския пейзаж.

* * *

Когато в Африка започнат дъждовете през март, след четири месеца сухи горещини, избуяването на растенията, свежестта и стелещият се навсякъде техен аромат са поразителни.

Но фермерът не се радва и не смее да повярва в щедростта на природата, а се ослушва с ужас да чуе спад в рева на изливащия се дъжд. Водата, която сега почвата пие, ще трябва да стигне на фермата с всичките й зеленчуци, животни и хора през предстоящите четири бездъждовни месеца.

Прекрасна гледка се наблюдава, когато пътищата из фермата са се превърнали във водни потоци и фермерът гази из калта с пеещо сърце към разцъфналите и капещи кафеени насаждения. Но по някое време посред дъждовния сезон вечерните звезди се показват през изтънелите облаци; тогава фермерът излиза пред дома си и втренчва поглед нагоре, сякаш се провесва от небето да издои още малко дъждец. И се провиква към небето: „Дай ми колкото трябва, че и отгоре. Виж, заголил съм ти сърцето си и няма да те пусна, ако не ме благословиш. Удави ме, ако щеш, но не ме убивай с капризите си. Без coitus interruptus^[1], о, небеса!“.

* * *

— Coitus interruptus? — смръщи се сестрата.

— Тя е много пряма в езика си.

— Е, да, но прекалено графично се изразява за пред Бога.

— Напълно съм съгласен — рече Тенго.

* * *

Понякога някой прохладен, безцветен ден през месеците след дъждовния сезон напомня за марка мбая — лошата година, годината на голямата суша. През ония времена пастирите от племето кикую пасяха кравите си около къщата ми и едно момче кавалджийче понякога изсвирваше една кратка мелодийка. Оттогава, колкото пъти чувам тази мелодия, винаги си спомням за миг цялата ни преживяна мъка и отчаяние. Поела е в себе си соления вкус на сълзите. Но в същото време съвсем неочаквано и изненадващо откривах в същата мелодия и някаква странна нега, песен. Нима и те са били част от онези тежки времена? Тогава ние бяхме още млади, изпълнени с дива надежда. И точно през онези дълги дни се сляхме в едно, та и на друга планета да се срещнем — пак ще се познаем и вещите ни ще се провикват помежду си — часовникът с кукувичката и книгите ми към излинелите крави по ливадата и тъжните стари кикую: „И вие бяхте там. И вие бяхте част от фермата Нгонг“. Това лошо време ни благослови и отмина.

* * *

— Прекрасен откъс — каза сестрата. — Като на картина си го представям. „Извън Африка“ на Исак Динесен, казваш?

— Точно така.

— А и гласът ти е много приятен. Дълбок такъв и пълен с чувства. Много подходящ за четене на глас.

— Благодаря.

Сестрата остана седнала върху табуретката, притвори за известно време очи и продължи да диша тихо, сякаш още се къпеше в заревото на прочетения пасаж. Тенго забеляза как, докато диша, гърдите й се надигат и спадат под униформата. И както я гледаше, се сети за по-възрастната си приятелка. Как в петъчните следобеди я разсъбличаше и си играеше с твърдите й зърна. Как тя въздишаше дълбоко и колко влажна бе вагината й. Навън, зад пердетата на прозорците, ръмеше. Тя усещаше тежестта на топките му в дланта си. Но не се възбуди от тези си спомени. И сценката, и чувствата, бяха нещо далечно и смътно, сякаш наблюдавано през тънка мембрана.

По някое време сестрата отвори очи и погледна Тенго. Очите й сякаш прочетоха мислите му. Но не го обвиняваше. Докато ставаше и го гледаше отгоре, лека усмивка разцъфтя на устните й.

— Време е да вървя.

Опипа прическата си, да се увери, че химикалката си е на място, извъртя се и излезе.

* * *

Всяка вечер се обаждаше на Фука-Ери. И днес нищо не се случи, казваше му тя. Телефонът звънял няколко пъти, но тя изпълнила заръката му и не вдигнала.

— Радвам се — каза Тенго. — Нека си звъни.

Когато Тенго я търсеше, трябваше да остави телефона да иззвъни три пъти, да затвори и пак да я набере, но тя невинаги спазваше уговорката. Повечето пъти вдигаше още при първото позвъняване.

— Трябва да спазваме онова, за което сме се договорили — правеше й всеки път забележка Тенго.

— Но аз знам, че си ти. Не се притеснявай.

— Знаеш кога те търся аз?

— На никого друг не се обаждам.

Напълно възможно е, помисли си Тенго. Нали и той усещаше кога му звъни Комацу. По нервното, несвъртяно звънене, сякаш някой барабани нервно с пръсти по бюрото. Но все пак си оставаше само едно усещане. Не би казал, че със сигурност е знаел кой го търси.

Дните на Фука-Ери бяха не по-малко монотонни от Тенговите. Не излизаше изобщо от апартамента. Нямаше телевизия, а книги не четеше. И понеже и почти нищо не ядеше, на този етап още не й се налагаше да пазарува.

— След като не се движа много, и от ядене не се нуждая — каза Фука-Ери.

— И какво правиш по цял ден сама?

— Мисля си.

— За какво?

Не му отговори.

— И гарванът идва.

— Той всеки ден идва по веднъж.

— Много пъти идва, не само веднъж.

— Все един и същ ли?

— Да.

— И никой друг ли?

— И онзи от Ен Ейч Кей дойде.

— Същият като преди ли?

— И казва на висок глас господин Кавана, вие сте крадец.

— Пред вратата ми ли го вика?

— Така че всички да го чуят.

Тенго се замисли за миг.

— Не му обръщай внимание. Няма нищо общо с теб и нищо не може да ти направи.

— Казва, че знае, че си вътре.

— Не му се притеснявай. Той така си приказва, за да ме уплаши. Понякога хората от Ен Ейч Кей действат по този начин.

Тенго многократно бе виждал и собственият му баща да го прави. Със злобен глас, кънтящ по коридорите на някой държавен жилищен блок в неделя следобед. Да заплашва и да се подиграва с обитателите му. Притисна леко с пръсти слепоочията си. Споменът носеше със себе си огромно количество друг багаж.

А Фука-Ери сякаш усети нещо по мълчанието му, та попита:

— Ти добре ли си?

— Добре съм. Просто не обръщай внимание на оня от Ен Ейч Кей, разбра ли?

— И гарванът ми каза същото.

— Радвам се да го чуя.

Откакто видя двете луни на небето и появата на въздушна какавида върху леглото на баща му в санаториума, Тенго на нищо вече не можеше да се учуди особено. Пък и кому пречеше обмена на мнения между Фука-Ери и гарвана на перваза?

— Мисля да поостана още малко тук. Още ми е рано да се връщам в Токио. Нали нямаш нищо против?

— Стой там колкото искаш.

И затвори. При което разговорът им мигновено изчезна. Сякаш някой бе съсякъл на две телефонната линия с остра томахавка.

* * *

След това Тенго се обади в издателството, където работеше Комацу, но него го нямаше. Мярнал се бил към един, но след това излязъл и човекът на телефона нямаше представа нито къде е, нито дали ще се връща. Което си беше напълно в негов стил. Тенго издиктува номера на санаториума с молба Комацу да го търси там през деня. Не можеше да си позволи да му остави номера на пансиона и той да се раззвъни там посред нощите.

* * *

За последно се беше чул с Комацу в края на август. И то само накратко. Оттогава никой от двамата не бе търсил другия. После Комацу изчезна за три седмици. Обадил се бил на собственика на издателството с някакво мъгляво извинение, че не бил добре и имал нужда да се свести, и оттогава не се бил вясвал.

Сякаш беше изчезнал безследно. Тенго се тревожеше, но не прекалено. Комацу поначало си беше особняк. Сто на сто скоро щеше да цъфне отнякъде и да влезе в кабинета си.

Подобно егоистично поведение обикновено не бе прието в корпоративните среди. Но в случая с Комацу все някой от колегите му успяваше да замаже нещата, та той да не закъса. Не че беше кой знае колко популярен, но все се намираше по някой, който с готовност изчистваше сътворените от него бъркотии. А пък и ръководството на издателството се правеше донякъде, че не забелязва. Вярно, Комацу бе егоист, неотзивчив и арогантен, но пък беше и много добър в работата си. Сам, без ничия помощ, се беше оправил с бестселъра „Въздушната какавида“. Така че нямаха никакво намерение да го уволняват.

И както Тенго очакваше, един ден Комацу просто се върнал без всякакви обяснения или извинения. Тенго бе научил вестта случайно от друг редактор, с когото работеше.

— И в какво настроение е господин Комацу? — попита го Тенго.

— Добре ми изглежда — отвърна онзи. — Само дето е станал май по-малко приказлив.

— По-малко приказлив ли? — попита леко изненаданият Тенго.

— Как да го кажа по-точно… по-необщителен е станал.

— Наистина ли е прекарал тежко боледуване?

— Отде да го знам? — рече с безразличие редакторът. — Но казва, че вече бил добре, и съм склонен да му вярвам. Та откакто се върна, успяхме да понаваксаме с изостаналата работа. По време на отсъствието му си имах куп ядове във връзка с „Въздушната какавида“. Понеже на мен ми я бяха прехвърлили, докато го нямаше.

— А, като стана дума за „Въздушната какавида“, да си чул нещо ново по повод изчезналата й авторка Фука-Ери?

— Нищо ново. Никакъв напредък и никаква представа къде може да е тя. Всички са изперколясали.

— Аз уж следя вестниците, но напоследък не срещам нито дума за случая.

— Повечето медии се отдръпнаха от събитието, а може и умишлено да се дистанцират от цялата тази история. И полицията, изглежда, не се занимава активно със случая. Той, господин Комацу, най ще е в течение, така че него го питай. Но, както вече ти споменах, станал е по-неразговорлив. Бих казал дори, че изобщо не прилича на себе си. Навремето преливаше от самочувствие, а сега е станал по-скромен, по-самовглъбен, бих казал, и половината време само седи и мълчи. И по-дръпнат е станал някак си. Понякога като че изобщо забравя, че наоколо му има и други хора. Сякаш се е наврял сам в някаква дупка.

— По-самовглъбен — рече Тенго.

— Като седнеш да разговаряш с него, ще разбереш какво имам предвид.

Тенго му благодари и окачи слушалката.

* * *

Обади се на Комацу след няколко вечери. Намери го в службата му. И установи, както го беше предупредил и редакторът, че самият начин, по който говори Комацу, се е променил. Навремето думите му течаха гладко, без запъвания, но сега се усещаше определена неловкост, сякаш мисълта му беше някъде другаде. Мъчи го нещо, реши Тенго. Но веднага му стана ясно, че това вече не е някогашният хладнокръвен Комацу.

— Напълно ли оздравяхте? — заинтересува се Тенго.

— В какъв смисъл?

— Доколкото разбрах, отсъствали сте от работа по здравословни причини.

— Да, така беше — каза Комацу, сякаш току-що си бе спомнил този факт. И млъкна. — Но вече съм добре. Ще ти разкажа по-подробно друг път, тия дни. В момента ще ми е трудно да ти го обясня.

Друг път, тия дни. Тенго се замисли върху тези му думи. Наистина имаше нещо необичайно в гласа на Комацу: липсваше обичайното усещане за дистанция, а и самите му думи звучаха плоско, без каквато и да било дълбочина.

Тенго намери удобен момент в разговора да му пожелае довиждане и окачи слушалката. Реши, че не е необходимо да засяга темата за „Въздушната какавида“ и Фука-Ери. Нещо в тона на Комацу му подсказа, че онзи се мъчи да я избегне. Да е имало някога случай Комацу да не може да разговаря на някоя тема?

* * *

Оттогава, от края на септември, бяха минали повече от два месеца, а Тенго не беше разговарял нито веднъж с Комацу. Комацу страшно си падаше по дългите телефонни разговори. А Тенго му служеше като заместител на стената, от която да отбива топката. Може пък просто да изживява някакъв период, в който не му е до приказки с никого, разсъждаваше Тенго. Всекиму може да се случи. Дори и на човек като Комацу. А пък и Тенго нямаше нищо спешно за обсъждане с него. И „Въздушната какавида“ бе престанала да се продава масово и на практика бе излязла от полезрението на читателската публика, и самият той знаеше къде точно се намира липсващата Фука-Ери. Ако Комацу има за какво да говори, ще му се обади. А щом не му се обажда, значи няма за какво да си говорят.

Все пак Тенго бе на мнение, че му е време да звънне на Комацу. Ще ти разкажа по-подробно друг път, тия дни. Това странно изказване не му даваше мира.

* * *

Обади се и на своя приятел, който го заместваше в школата за зубрене, да види как вървят нещата.

— Всичко е наред — отвърна приятелят му. — Как е баща ти?

— В кома е, откакто съм дошъл — рече Тенго. — Диша, поддържа ниска, но стабилна температура и кръвно налягане. Но е в безсъзнание. Според мен не изпитва никаква болка. Имам чувството, че се е пренесъл окончателно в света на сънищата.

— Поне не се мъчи — каза приятелят му с голяма доза безразличие.

А смисълът на думите му бе: Може да ти прозвучи нетактично, но от определена гледна точка си е доста лек начин да умреш. Той обаче си беше спестил всичките тези уводни думи. Но човек, като поучи някоя и друга година в математически факултет, свиква да разговаря по такъв съкратен начин.

— Виждал ли си напоследък луната? — попита неочаквано Тенго.

Приятелят му вероятно бе единственият човек, на когото можеше да зададе внезапен въпрос за луната, без да събуди у него и капка подозрителност.

Приятелят му се замисли:

— Абе, да ти кажа честно, май не съм се заглеждал наскоро. Защо? Какво й е на луната?

— Погледни я, моля ти се, когато имаш възможност. И ми кажи какво ти е мнението.

— Какво ми е мнението ли? От каква гледна точка?

— От всякаква. Любопитно ми е какво впечатление ще ти направи луната, като я видиш.

Кратка пауза.

— Дано само не се затрудня да ти опиша чувствата си по отношение на луната.

— Не очаквам от теб особена изразителност. Интересуват ме по-специално най-видимите й особености.

— Чакай, чакай… Ти искаш да погледна луната и да ти опиша най-видимите й според мен особености, така ли?

— Точно така — отвърна Тенго. — Дори ако нищо особено не ти направи впечатление.

— Днес е облачно и подозирам, че няма да мога да я видя. Но щом се проясни, ще й хвърля един поглед. Стига да се сетя, де.

Тенго му благодари и окачи слушалката. Ако се сетел. Какво друго може да очаква човек от някого, завършил математически факултет, освен невероятно кратка памет по отношение на неща, които не го вълнуват?

* * *

Когато времето за посещения изтече, Тенго си тръгна от санаториума, но спря да си вземе довиждане с госпожа Тамура на рецепцията.

— Много ви благодаря. Приятна вечер.

— Вие докога смятате да стоите тук? — попита го тя и намести очилата върху носа си. Смяната й, изглежда, бе свършила, понеже бе заменила униформата с плисирана тъмнолилава пола, бяла блуза и сива жилетка.

Тенго се замисли за минута.

— Не знам. Зависи накъде ще тръгнат нещата.

— Още отпуск можете ли да си уредите?

— Намерих човек, който да ме замества в школата, така че разполагам с още известно време.

— Къде се храните поначало?

— В градските ресторанти. В пансиона осигуряват единствено закуска, така че се отбивам до някое близко заведение и си поръчвам фиксираното меню или купичка ориз, нещо от този род.

— И ви е вкусно?

— Не бих казал. Макар всъщност да не обръщам особено внимание на вкуса.

— Но така не е хубаво — рече възмутена сестрата. — Вие имате нужда от по-питателна храна. Щото, като ви гледам, напоследък сте заприличали на кон, който спи прав.

— Кон, който спи прав ли? — изненада се Тенго.

— Нима не знаете, че конете спят прави? Никога ли не сте виждали?

— Никога — завъртя глава Тенго.

— И лицата им приличат на вашето — каза сестрата на средна възраст. — Отидете да се видите в огледалото в тоалетната. От пръв поглед не им личи, че спят, но ако се вгледате по-отблизо, ще установите, че очите им са отворени, но всъщност нищо не виждат.

— Да не искате да кажете, че конете спят с отворени очи?

— Точно като вас — кимна дълбоко сестрата.

Тенго насмалко да тръгне да се оглежда в тоалетната, но се отказа.

— Разбирам. Отсега нататък ще се старая да се храня по-добре.

— Случайно да ви се е прияло якинику^[2]?

— Якинику ли?

Тенго не си падаше особено по месните ястия. Поначало не налиташе на месо. Но сега, като стана дума, реши, че няма да е зле да поразнообрази диетата си. Тялото му май наистина имаше нужда от нещо по-питателно.

— Щото ние си говорехме да излезем и да се почерпим с якинику. Така че, ако желаете, елате с нас.

— Кои „вас“?

— Другите две свършват работа в шест и половина и тръгваме. Какво ще кажете?

„Другите две“ явно бяха госпожа Омура и госпожица Адачи. Изглежда, обичаха да са заедно дори в извънработно време. Тенго обмисли перспективата да отиде с тях на якинику. Не му се щеше да нарушава семплия си стил на живот, но пък и не му идваше наум някакво подходящо извинение. Колко зает може да е един човек в такова малко градче?

— Стига да не ви преча.

— Ама как ще ни пречите? Нима мислите, че ще поканя някого, който би ни пречил? Няма какво да му мислите. Тръгвайте с нас. Веднъж и на нас да ни излезе късметът да излезем със здрав млад мъж.

— Колкото до здравето, здрав съм — рече неуверено Тенго.

— А това е най-важното — обяви сестрата своето професионално заключение.

* * *

Никак не им беше лесно на сестрите да подредят графика си така, че и трите да са свободни едновременно, но поне веднъж месечно успяваха. В такива дни отиваха в града, хапваха нещо вкусно и питателно, гаврътваха по някоя чашка и пееха караоке, колкото да изпуснат насъбралото се напрежение. Категорично имаха нужда от промяна в обстановката. Животът в това провинциално градче бе монотонен и с изключение на лекарите и останалите сестри в санаториума не виждаха други хора освен възрастните си пациенти, останали съвсем без памет и без признаци на живот.

Тенго установи, че не може да се съревновава с трите сестри по ядене и пиене. Те все повече се оживяваха, а той си седеше кротко до тях, хапваше умерено от печеното на скара месо и отпиваше по малко от наливната си бира, че да не се напие. След като излязоха от заведението с якинику, се преместиха в един бар, поръчаха си бутилка уиски и се включиха в караокето. Отначало всяка една от сестрите изпя някоя и друга любима своя песен, после трите излязоха едновременно за едно парче на дамската група „Кендийс“^[3] с всичките му хореографски стъпки. Явно го бяха репетирали, личеше си по майсторското им изпълнение. Тенго не си падаше много по караокето, но успя все пак да изкара една песен на Йосуи Иноуе^[4], която смътно си спомняше.

Госпожица Адачи, която поначало бе въздържана, след като пийна, се оживи и набра кураж. Румените й бузки добиха от алкохола здравословен цвят. Взе да се кикоти на глупави вицове, а по някое време се облегна съвсем непринудено на Тенговото рамо. Госпожа Омура се бе преоблякла в тънка тъмносиня рокля и бе разпуснала коси, което я подмладяваше с поне три-четири години. И гласът й спадна с една октава. Резките й делови маниери се посмекчиха и движенията й станаха по-плавни, като на съвсем различен човек. Единствено госпожа Тамура с металните рамки си беше същата както винаги.

— Децата ще преспят у едни съседи — поясни госпожа Омура. — А мъжът ми е нощна смяна. Човек трябва да се възползва от такава възможност да се повесели. Да се откъсне от ежедневието. Не си ли съгласен, Тенго-кун?

И трите вече му говореха със свойското обръщение „кун“ вместо много по-официалното „Кавана-сан“ или „Тенго-сан“. Повечето от познатите му май му викаха „Тенго-кун“, включително (зад гърба му) и курсистите в школата.

— Правилно — съгласи се Тенго.

— Нужно ни е да излизаме от време на време — допълни госпожа Тамура, докато отпиваше от чашата си с уиски „Сънтори Олд“, примесено с вода. — Та нали и ние сме хора от плът и кръв!

— Като съблечем престилките, отдолу сме си най-нормални жени — рече госпожица Адачи и сама се изкикоти на забележката си.

— Я ми кажи, Тенго-кун — каза госпожа Омура, — може ли да ти задам един по̀ така въпрос?

— Да чуем.

— Имаш ли си момиче?

— Да, да, я разкажи — намеси се и госпожица Адачи, захрупала царевични ядки^[5] с едрите си бели зъби.

— Абе, трудна тема е… — отвърна Тенго.

— Няма значение колко е трудна — прекъсна го опитната госпожа Тамура. — И време имаме, и желание да слушаме. Умирам от любопитство да чуя тая трудна за разправяне история.

— Казвай! Казвай! — заскандира госпожица Адачи и взе да пляска с ръце и да се кикоти.

— Изобщо не е интересна. Най-обикновена, банална история — опита да се измъкне Тенго.

— Добре. Давай тогава по същество — обади се госпожа Омура. — Имаш ли си гадже, или не?

Тенго се предаде.

— На този етап си нямам.

— Хм… — каза госпожа Тамура. Разбърка с пръст напитката си и го облиза. — Не бива така. Що за безобразие? Такъв млад, жизнен мъж, пък без гадже. Жива загуба.

— А и за тялото е вредно — обяви едрата госпожа Омура. — Като се въздържаш прекалено дълго, почва да ти се размеква мозъкът.

— Ще ти се размекне мозъкът — продължи да се кикоти младата госпожица Адачи и посочи с пръст челото си.

— Имах си доскоро — рече едва ли не с оправдателен тон Тенго.

— И какво, скъсахте ли? — намести очилата на носа си госпожа Тамура.

Тенго кимна.

— Тя ли те заряза?

— Не знам — килна глава Тенго. — Може и така да се каже. Май наистина тя ме заряза.

— Случайно да е била… доста по-възрастна от теб? — попита госпожа Тамура с присвити очи.

— Беше — призна Тенго. Тя пък откъде знае?

— Аз нали ви казвах? — изгледа госпожа Тамура гордо другите две сестри. А те кимнаха.

— Разправям им аз, че си имаш работа с по-възрастна жена. Ние, жените, отдалече подушваме такива неща.

— Душ-душ — сбръчка носле госпожица Адачи.

— И на всичко отгоре беше и омъжена, нали? — обади се лениво госпожа Омура.

Тенго се поколеба за миг, после кимна. Нямаше смисъл да ги лъже.

— Палавник! — изкиска се госпожица Адачи и го сръга в бедрото.

— С десет години по-възрастна — каза Тенго.

— Олеле! — възкликна госпожа Тамура.

— Значи, си се обичал с опитна по-възрастна жена — оцени положението госпожа Тамура, самата тя майка. — Направо ти завиждам. Май и аз ще трябва да се включа. И да утеша нашия самотен, мил Тенго-кун. Може и да не ми личи, ама все още имам хубавко тяло.

Сграбчи Тенговата ръка и понечи да я притисне към гърдите си. Но другите две я възпряха. Колкото и да се отпуска човек, все пак си има граница, която не бива да се прекрачва в отношенията между едни сестри и родственика на техен пациент. Това, изглежда, си мислеха — или просто ги беше страх някой да не ги види. В малките градчета като тяхното клюките се разпространяваха светкавично. Току-виж съпругът на госпожа Тамура се окажеше някой ревнивец. Тенго и така си имаше достатъчно ядове. Повече не му трябваха.

— Голяма работа си ти! — подхвана госпожа Тамура с желание да смени темата. — Дошъл си чак тук да седиш с часове до леглото на баща си и да му четеш на глас. Малко хора биха го направили.

— Вярно. Голяма работа е — кимна леко госпожа Адачи. — За което много те уважавам.

— Нямаш си представа колко много те хвалим — рече госпожа Тамура.

Лицето на Тенго пламна. Та той изобщо не беше дошъл, за да се грижи за болния си баща. А киснеше тук единствено понеже се надяваше да види пак въздушната какавида с нейното бледо сияние и със спящата в нея фигура на Аомаме. Това бе единствената му причина. Грижите по бащата в безсъзнание бяха просто претекст. Но нямаше как да им разкрие истината. Иначе щеше да се наложи първо да им обяснява какво е това „въздушна какавида“.

— Правя го, понеже досега почти нищо не съм правил за него. — И от неудобство сви огромното си тяло върху тесния дървен стол. Смирението му обаче страшно се хареса на сестрите.

На Тенго му се щеше да им каже, че му се спи, та да може да стане и да се прибере в пансиона. Но все не намираше подходящ момент. А и не обичаше да се налага.

— И все пак… — прокашля се леко госпожа Омура — Да се върнем на предишната тема. Не разбирам защо си се разделил с тази десет години по-възрастна от теб жена. Имам чувството, че много добре сте се разбирали. Съпругът й ли ви излови, или нещо друго стана?

— И аз не знам причината — каза Тенго. — В един момент тя престана да се обажда и оттогава не съм я чул.

— Хм… — рече госпожица Адачи. — Възможно ли е да си й писнал?

Но госпожа Омура поклати глава. Вдигна право нагоре показалец и се обърна към по-младата си колежка:

— Ти си още много зелена. Изобщо не си наясно с тия работи. Изключено е една четиридесетгодишна омъжена жена да набара такъв млад, жизнен сладур като нашия и да му се кефи докрай, след което изведнъж да рипне и да му заяви: „Чао, готин! Много приятно ми беше!“. Такива работи не стават. Виж, обратният вариант често се случва.

— Така ли? — наклони съвсем леко главата си госпожица Адачи. — Аз май наистина съм си наивна.

— Точно така стоят нещата — заяви госпожа Омура. После впери поглед в Тенго, сякаш се отдръпна от каменен паметник, за да прочете издълбания му надпис. И кимна: — Като порастеш още малко, ще помъдрееш.

— А те, годините, така бързо минават — въздъхна госпожа Тамура и се сви на стола си. И трите се заеха да обсъждат сексуалните подвизи на непозната на Тенго жена (вероятно и тя медицинска сестра, реши той). С чаша уиски с вода в ръка Тенго ги наблюдаваше и си представяше трите вещици от „Макбет“. Онези, дето викат „Зло — добро, добро и зло от едно са потекло“, докато пълнят главата на Макбет със зли помисли. Само че Тенго не възприемаше трите сестри като зли същества. Бяха най-любезни и прями жени. Работеха усилено и се грижеха добре за баща му. Преуморени, заседнали в този малък и съвсем неободряващ град, просто изпускаха насъбралото се напрежение, както правеха по веднъж всеки месец. Но като гледаше как енергията на тези жени от три различни поколения се слива, нямаше как да не се сети за шотландската пустош — за „дъжд и вихър, гръм и мрак“.

Бяха учили „Макбет“ в часовете по английски в университета, та няколко строфи се бяха загнездили в мозъка му.

Чувствам, палци ме сърбят —

значи, злото е на път!

Гост на праг — ключалко: щрак!^[6]

Защо тъкмо тези строфи бе запомнил? Дори не се сещаше точно кой ги изговаря в пиесата. Но го подсетиха за упорития инкасатор от Ен Ейч Кей, който чукал на вратата на апартамента му в Коенджи. И Тенго погледна палците си. Изобщо не го сърбяха. Но това не отнемаше от злокобното звучене на паметния Шекспиров стих.

Значи, злото е на път.

Тенго се молеше Фука-Ери да не отключва вратата.