Харуки Мураками
1Q84 (69)

Двадесет и първа глава
(Тенго): Някъде в главата си

Телефонът звънеше. Стрелките на будилника му сочеха 2:04. Понеделник, 2:04 след полунощ. Навън беше тъмно, а Тенго беше заспал дълбоко, без да сънува.

В началото реши, че е Фука-Ери. Надали друг би му звънял в този безбожен час. Или пък Комацу, който не признаваше такива неща като времето. Но пък телефонът звънеше другояче, когато го търсеше Комацу — по-настойчиво, по-делово. При това двамата се бяха разделили само преди няколко часа.

Един от вариантите — първият, ако питаха Тенго — беше да не обърне внимание на телефона и да продължи да спи. Телефонът обаче не млъкваше. Като нищо щеше да си звъни цяла нощ, ако не го вдигнеше. Стана, охлузи пищяла си и вдигна слушалката.

— Ало — рече сънливо.

Имаше чувството, че главата му е пълна със замразени марули. Изглежда, все още имаше хора, които не знаеха, че марулята не бива да се замразява. Понеже, измръзне ли, престава да е хрупкава — а това е най-важното за една маруля.

Когато опря слушалката о ухото си, чу вой на вятър. Някакъв своеволен вятър, лудуващ из тясна долина и разрошващ козината на привелите се над бистрото планинско поточе красиви елени. Но веднага осъзна, че чува не вятър, а нечие усилено от телефона дишане.

— Ало? — повтори Тенго. Кой ли си правеше шега с него по телефона? Или просто връзката бе лоша?

— Ало — дойде далечен глас. Познат му женски глас. Но не на Фука-Ери. Нито на по-възрастната му приятелка.

— Ало — потрети Тенго. — Кавана на телефона.

— Тенго-кун — каза женският глас.

Най-после се разбра, че не е грешен номер. Но пак не се сещаше кой го търси.

— Кой се обажда?

— Куми Адачи.

— Здрасти — каза Тенго. Куми Адачи — младата сестра от апартамента с бухащия бухал. — Какво става?

— Да не би да спиш?

— Спях — отвърна Тенго. — А ти?

Излишен въпрос. Как може да ти се обажда някой, който спи? Защо питам такива глупости, зачуди си се сам Тенго. Сигурно е от замръзналата маруля в главата ми.

— Дежурна съм — рече тя и се прокашля. — Господин Кавана току-що почина.

— Господин Кавана току-що почина — повтори неразбиращо Тенго. — Какво му съобщаваха: че самият той току-що е починал ли?

— Баща ти издъхна — перифразира изказването си Куми.

Съвсем безсмислено Тенго прехвърли слушалката от дясната в лявата си ръка.

— Издъхна — повтори.

— Бях задрямала в сестринската стая, когато иззвъня звънецът, малко след един. Звънеше се от стаята на баща ти. Той толкова отдавна е в кома, че се озадачих кой може да е позвънил заради него, затова реших да отида и да проверя. Докато стигна дотам, беше спрял да диша, спряло беше и сърцето му. Събудих дежурния лекар и се опитахме да го свестим, но безуспешно.

— Какво искаш да кажеш? Че баща ми сам е натиснал звънеца ли?

— Най-вероятно. Кой друг може да го е сторил?

— И каква е причината за смъртта му?

— Не мога да кажа. Но няма вид да се е мъчил. Лицето му беше съвсем спокойно. Заприлича ми на… на безветрен ден в края на есента, когато от дървото се отронва само едно листо. Макар да не съм убедена, че описанието ми е уместно.

— Съвсем уместно е — рече Тенго. — Много добре казано дори.

— Тенго-кун, ще успееш ли да дойдеш още днес?

— Предполагам.

Тъкмо от днес започваха часовете му в школата за зубрене, но за такъв случай би трябвало да го пуснат.

— Ще хвана първия експрес и би трябвало да стигна преди десет.

— Много ще съм благодарна, ако успееш. Защото има цял куп формалности за приключване.

— Формалности — повтори Тенго. — Трябва ли да нося нещо конкретно със себе си?

— Ти единствен родственик ли си на господин Кавана?

— Доколкото ми е известно.

— В такъв случай донеси регистрирания си печат. Може да потрябва. И свидетелство за регистрацията му, ако ти е подръка.^[1]

— Мисля, че ми се намира един екземпляр.

— Донеси го и него за всеки случай. За друго не се сещам. Баща ти уреди всичко предварително.

— Как така „предварително“?

— Ами, докато беше още в съзнание, разпореди най-подробно кое как — пари за погребението му, с кои дрехи да е положен в ковчега, какво да правим с праха му. Изключително старателен бе в инструкциите си. И крайно практичен, бих казала.

— Поначало си беше такъв — рече Тенго, докато разтриваше слепоочията си.

— На мен смяната ми свършва в седем сутринта и отивам вкъщи да се наспя. Но когато дойдеш, на смяна ще са госпожа Тамура и госпожа Омура и те ще ти разяснят подробностите.

— Благодаря ти за всичките грижи — каза Тенго.

— Моля, моля — отвърна Куми Адачи. И сякаш изведнъж се сети, възприе съвсем официален тон: — Моля те да приемеш най-дълбоките ми съболезнования по случай кончината на баща ти.

— Благодаря — рече Тенго.

* * *

Ясно му беше, че повече няма да заспи, затова кипна вода и си направи кафе, от което се поразсъни. Усети глад и си спретна сандвич от доматите и сиренето, което намери в хладилника. Когато човек се храни на тъмно, усеща консистенцията на храната, но почти нищо от вкуса й. После извади разписанието на влаковете и провери в колко е следващият експрес до Татеяма. Нямаше и два дни, откакто се беше завърнал от „котешкия град“ в събота следобед, а ето че пак трябваше да се отправи натам.

В четири сутринта изми лицето си в банята и се обръсна. Опита се с четка да опитоми непокорните кичури над челото си, но както винаги, се справи само частично. Карай да върви, рече си, по някое време сами ще си дойдат на място.

Кончината на баща му не го шокира твърде, особено след като бе прекарал цели две седмици покрай него, докато беше в безсъзнание. Успял бе да осъзнае, че баща му е приел наближаващата смърт. Докторите не можеха да си обяснят какво го бе вкарало в комата, но Тенго знаеше: баща му просто бе решил да умре. Или се беше отказал окончателно от волята да живее. Както се изрази Куми, „като самотно листо от дървото“ бе изгасил светлината на съзнанието, затворил бе вратата си да не го безпокоят никакви сетива и бе зачакал смяната на годишните времена.

* * *

Тенго взе такси от гара Чикура и пристигна в крайморския санаториум в десет и половина. Както и отминалата неделя, понеделникът беше тих, ранен зимен ден. Изсъхналата морава се къпеше на топлото слънце, което като че я възнаграждаваше, а един шарен котарак, който Тенго не беше виждал дотогава, се излежаваше и мързеливо миеше опашката си. Госпожа Тамура и госпожа Омура излязоха да го посрещнат на входа. Изказаха съболезнованията си и Тенго им благодари.

Бяха оставили тялото на баща му в една невзрачна стая в най-невзрачния кът на санаториума. Дотам го отведе госпожа Тамура. Баща му, завит с чаршаф, лежеше по гръб на болнична количка. В квадратната стая без прозорец бялото флуоресцентно осветление правеше белите стени още по-бели. Върху нисък шкаф имаше стъклена ваза с три бели хризантеми, най-вероятно сложени там сутринта. На стената висеше кръгъл часовник — стар, ръждясал, но точен. Вероятно изпълняваше ролята на нещо като свидетел. Друга мебелировка или украса нямаше. Оттук сигурно бяха минали безброй старчески тела. Влизаха безмълвно, излизаха безмълвно. Прямата, макар и тържествена атмосфера доминираше стаята като някакъв неизказан факт.

Лицето на баща му не се беше променило много в сравнение с онова, докато беше жив. Дори отблизо погледнат, нямаше вид на покойник. Цветът му беше съвсем приличен, а брадата и горната му устна бяха изненадващо гладки, може би защото някой си беше направил труда да го обръсне. Общо взето, нямаше особена разлика с времето, когато бе още жив, потънал в дълбок сън, освен дето инфузионните тръбички и катетрите вече не му бяха нужни. Но ако го оставеха така само няколко дни, тялото щеше да загние и огромната разлика между живота и смъртта веднага щеше да стане забележима. Това тяло обаче щяха да го кремират, преди да му се е случило подобно нещо.

Пристигна онзи лекар, с когото Тенго бе разговарял многократно, изказа съболезнования и обясни какво е довело до смъртта да Тенговия баща. Беше изключително внимателен, изключително точен в обясненията си, но в крайна сметка се налагаше един-единствен извод: причината за смъртта беше неизвестна. Нито едно изследване не бе успяло да установи какво му е. Най-близкото, което лекарят можеше да предположи, бе, че бащата на Тенго е починал от старост — само дето човекът нямаше и седемдесет, така че му бе прекалено рано за подобна диагноза.

— В качеството ми на лекуващ го лекар моя работа е да попълня смъртния му акт — рече колебливо докторът. — И ако не възразявате, възнамерявам под „причина за смъртта“ да запиша „сърдечна недостатъчност вследствие на продължителна кома“.

— Но искате да кажете, че „сърдечна недостатъчност вследствие на продължителна кома“ всъщност не е причината за смъртта му, така ли?

Лекарят изглеждаше доста смутен:

— Факт е, че до самия му край не установихме никакъв проблем със сърцето му.

— Но същевременно не открихте нищо и у другите му органи.

— Точно така — призна неохотно лекарят.

— Във формуляра обаче е задължително да се впише точна причина за смъртта?

— Правилно.

— Това е извън моята компетентност, но нека ви попитам: сърцето му в момента е спряло, нали?

— Разбира се. Напълно е спряло.

— Което си е един вид недостатъчност, нали така?

Лекарят обмисли отговора си:

— Ако приемем, че нормалното състояние на сърцето е тогава, когато бие, да, бих могъл да се съглася с вас, че става дума за определена органна недостатъчност.

— В такъв случай, моля ви запишете онова… как му казахте там… „сърдечна недостатъчност вследствие на продължителна кома“. Не възразявам.

На доктора сякаш му олекна. „Ще изготвя смъртния акт до тридесет минути“, рече. Тенго му благодари. Лекарят излезе, като остави зад себе си единствено госпожа Тамура.

— Да те оставя ли насаме с баща ти? — попита го тя. Понеже го питаше по задължение — такава бе стандартната процедура, — въпросът й прозвуча съвсем ежедневно.

— Не, няма нужда. Благодаря — отвърна Тенго.

Дори да останеше сам — с баща си, нямаше предвид нищо конкретно, което да му каже. Както беше и приживе. От това, че беше починал, не бяха възникнали никакви нови теми, които Тенго да копнееше да обсъди с него.

— В такъв случай би ли желал да отидем някъде другаде да обсъдим приготовленията? Нали не възразяваш? — попита госпожа Тамура.

— Не възразявам — отвърна Тенго.

Преди да излезе, госпожа Тамура се обърна с лице към покойника и събра дланите си за молитва. Същото стори и Тенго. За хората е естествено да отдават уважение на мъртвите. Та този човек бе успял в края на краищата да постигне личния абсолютен подвиг, наречен „смърт“. После и двамата напуснаха стаичката без прозорци и отидоха в столовата. Помещението беше безлюдно. През гледащите към градината големи прозорци струеше силна слънчева светлина. Тенго подложи тялото си на тази светлина и въздъхна с облекчение. Тук поне нямаше и помен от умрели. Тук бе светът на живите — независимо колко несигурен и неидеален бе този свят.

Госпожа Тамура наля в една чаша ходжича^[2] и му я подаде. Седнаха един срещу друг и известно време пиха мълчаливо.

— Имаш ли къде да отседнеш нощес? — попита госпожа Тамура.

— Поначало мисля да остана, но нямам никаква резервация.

— Ами, защо не останеш в досегашната стая на баща ти? Така или иначе е свободна, пък и няма да даваш пари за хотел. Ако не те притеснява, разбира се.

— Не ме притеснява — отвърна леко изненадан Тенго. — Позволено ли е обаче?

— Ние нямаме нищо против. Щом теб те устройва, и нас ни устройва. По-късно ще ти застеля леглото.

— Добре — рече Тенго, — сега какво ми остава да правя?

— Щом обслужващият го лекар издаде смъртния акт, отиваш в кметството и изваждаш разрешително за кремация, после извършваш необходимото за отписването му от семейния регистър^[3]. Това са най-основните неща, които се изисква да свършиш. После ще трябва и с други неща да се занимаеш — пенсията му, смяна на името на спестовния му влог — но тези работи ще ти ги обясни адвокатът.

— Какъв адвокат? — съвсем се слиса Тенго.

— Господин Кавана — баща ти имам предвид — уточни с един адвокат процедурите, които да последват смъртта му. Не се плаши от титлата обаче. Тук при нас пациентите са в повечето случаи възрастни и невинаги запознати със законите, затова сме се договорили с една местна юридическа кантора да дават консултации, та да спестят на пациентите ни разните юридически проблеми, свързани с подялбата на наследствата. Те изготвят също така завещания и осигуряват необходимите свидетели. И не вземат скъпо.

— Баща ми оставил ли е завещание?

— Не мога да говоря по този въпрос. Всичко това ще научиш от адвоката.

— Ясно. Колко скоро ще мога да го видя?

— Вече му се обадихме. Ще дойде към три. Нали не те притесняваме? Може и да ти се струва, че избързваме, но знаем, че си зает човек, затова се надявам да не се сърдиш, че сме се подготвили предварително.

— Напротив, благодарен съм.

Тенго наистина й бе благодарен за проявената ефикасност. Неизвестно защо, всички жени на средна възраст, които познаваше, бяха изключително ефикасни.

— Но преди всичко, не забравяй да отидеш до кметството — каза госпожа Тамура, — да го отпишеш от семейния регистър и да вземеш разрешителното за кремацията. Докато не свършиш това, нищо друго не може да стане.

— В такъв случай ще трябва да отида до Ичикава. Там би трябвало да е постоянната адресна регистрация на баща ми. Но това означава, че няма да успея да се върна до три.

— Не е необходимо — поклати глава сестрата. — Баща ти прехвърли адресната си регистрация от Ичикава в Чикура скоро след като пристигна. Щяло да опрости нещата, когато му дойдело времето, така каза.

— Добре се е подготвил — отчете впечатлен Тенго.

Баща му май от самото начало си бе давал сметка, че тук ще умре.

— Прав сте — съгласи се сестрата. — Никой пациент досега не го е правил. Всички си мислят, че идват само за малко. Но… — сама се прекъсна и сключи длани, като да покаже какво има предвид. — Така или иначе, не е нужно да ходиш чак до Ичикава.

* * *

Заведоха Тенго в стаята, където баща му бе прекарал последните си няколко месеца. Матракът беше останал гол; махнали бяха всички чаршафи и завивки. На нощното шкафче стоеше проста лампа, в тясното гардеробче висяха пет свободни закачалки. На етажерката нямаше нито една книга и всичките лични вещи на баща му бяха отнесени някъде. Тенго обаче не се сещаше какви лични вещи беше заварил тук преди. Остави чантата си на пода и се огледа.

Стаята все още миришеше на лекарства, но се долавяше и онзи мирис на болен човек. Тенго отвори прозореца да проветри. Избелелите от слънцето пердета се залюляха от морския бриз като полите на играещо си момиче. Колко прекрасно щеше да е, ако Аомаме беше тук сега — само да ме държи за ръка, без да говори, мина му през ум.

* * *

Отиде с автобуса до Чикура, представи смъртния акт и получи разрешителното за кремация. Кремирането можеше да се извърши след изтичането на двадесет и четири часа от настъпването на смъртта. Подаде заявление и за отписване на баща му от семейния регистър и получи свидетелство в този смисъл. Процедурата му отне известно време, но пък се оказа разочароващо проста — неспособна да предизвика и най-малките душевни терзания. Все едно обявяваш, че са ти откраднали колата. Госпожа Тамура му направи по три фотокопия от всеки изваден документ на служебната копирна машина.

— Преди да дойде адвокатът, в два и половина ще се яви човек от погребалното бюро „Дзенкоша“ — предупреди го госпожа Тамура. — От теб се иска да му дадеш копие от разрешителното за кремация. Той ще се погрижи за останалото. Баща ти още приживе разговаря с директора на бюрото и уреди всички подробности. Освен че задели и достатъчно пари, че ти да не се охарчваш. Надявам се да нямаш възражения.

— Не, нямам — каза Тенго.

От баща му не бяха останали почти никакви вещи, само някакви стари дрехи и няколко книги.

— Може да си вземеш нещо за спомен — подсказа му госпожа Тамура, — макар изборът да не е голям: радиочасовник, стар самонавиващ се ръчен часовник и очила.

— Нищо не ми трябва — отвърна й Тенго. — Правете каквото искате с тях.

* * *

Директорът на погребалното бюро се появи по черен костюм точно в два и тридесет. Движеше се безшумно. Беше слаб мъж на петдесет и нещо, с дълги пръсти, големи очи и голяма брадавица до носа. Ако се съдеше по якия му тен, който стигаше дори до върховете на ушите му, изглежда, прекарваше голяма част от времето си на открито. Тенго не си спомняше да е срещал дебел директор на погребално бюро. Човекът му разясни основните моменти в едно погребение. Говореше извънредно учтиво и бавно, като да му подскаже, че разполагат с всичкото необходимо им време.

— Баща ви приживе ме уведоми, че желае възможно най-простото погребение: семпъл, практичен ковчег и директно кремиране, без церемонии, без евангелия, без посмъртно будистко име^[4], без цветя и надгробни слова. И отделен гроб не желаел. Лично ми нареди да съм поставел праха му в общо хранилище. Ако не възразявате, естествено…

Спря и изгледа Тенго умолително с големите си очи.

— Щом баща ми е желаел така, не възразявам — отвърна Тенго, като го гледаше право в очите.

Директорът кимна и сведе поглед:

— В такъв случай поклонението ще се извърши днес, а през нощта тялото ще бъде изложено в погребалното ни бюро. Което ще наложи транспортирането му дотам. Самото изгаряне ще се състои в един и половина следобед утре в близкия крематориум. Надявам се това да ви устройва.

— Нямам възражения.

— Самият вие ще присъствате ли на кремирането?

— Да — каза Тенго.

— Ваше право е да не присъствате. Някои предпочитат да не са там в такъв момент.

— Ще дойда.

— Чудесно — рече директорът с известно облекчение. — Съжалявам, че и с това се налага да ви занимавам сега, но сумата е същата, която показах и на баща ви, докато беше жив. Ще ви бъда благодарен да я одобрите.

С дълги като крака на насекомо пръсти погребалният директор извади сметката от папката си и я подаде на Тенго. Колкото и да не разбираше от погребения, Тенго веднага забеляза, че всъщност е доста скромна. Така че нямаше възражения и по този въпрос. Помоли онзи за химикалка и подписа споразумението.

Малко преди три пристигна и адвокатът и за известно време се заприказва с погребалния директор — сбита, динамична размяна на мнения между двама специалисти. Тенго не успяваше да проследи приказките им. Двамата, изглежда, се познаваха добре. Как иначе? В такъв малък град май всеки познава всички останали.

Закритата камионетка тойота на погребалния директор бе паркирана пред невзрачната задна врата на моргата. Всичките й стъкла бяха тъмни, с изключение на онова пред шофьора, а по черната като въглен каросерия нямаше абсолютно никакви надписи или маркировка. Слабият директор и белокосият му помощник забутаха болничната количка с тялото на Тенговия баща към камионетката. Конструирана със специален висок таван, тя имаше и своя носилка на релси, върху която преместиха тялото. Задната й врата се затвори подире му с категорично щракане, погребалният директор се извърна към Тенго и му се поклони и си замина с автомобила. Тенго, адвокатът, госпожа Тамура и госпожа Омура останаха обърнати с лице към задната врата на черната тойота, събраха длани като за молитва и се поклониха по посока на отдалечаващата се камионетка.

Тенго и адвокатът седнаха да разговарят в един ъгъл на столовата. Адвокатът бе накъм четиридесет и пет и бе затлъстял — пълна противоположност на директора на погребалното бюро. Брадичката му почти не се виждаше и челото му лъщеше от пот въпреки зимния студ. Кой знае колко обилно се потеше пък през лятото. Сивият му вълнен костюм вонеше на нафталин. Имаше тясно чело, а над него гъста черна коса. Тлъстото тяло никак не се съчетаваше с гъстата коса. Клепачите му бяха провиснали и подути, очите — тесни, но иззад тях прозираше дружелюбен блясък.

— Вашият татко ми повери завещанието си. Думата „завещание“ обикновено е заредена с нещо значително, но в конкретния случай няма нищо общо със завещанията от детективските романи — заяви адвокатът, след което се прокашля. — Това на баща ви прилича по-скоро на сбита паметна записка. Като начало бих желал да ви изложа накратко съдържанието му. Започва с кратко описание на процедурата по погребението му. Доколкото разбирам, вече сте я обсъдили с господина от „Дзенкоша“.

— Да. Става дума за съвсем просто погребение.

— Чудесно — рече адвокатът. — Точно това искаше баща ви: всичко да е максимално опростено. Разходите по погребението ще се покрият от специално създадения от него резервен фонд, а медицинските и останалите разходи — от платения от баща ви депозит при постъпването му в това заведение. На вас не ви се налага да плащате за нищо от джоба си.

— Явно не е желаел да дължи никому.

— Точно така. Всичко е платил предварително. Освен това баща ви остави и пари по сметка в пощенския клон в Чикура, на която вие, неговият син, сте наследник. На вас се падат и грижите да промените името на собственика на сметката. За тази цел ще ви е необходимо да докажете, че баща ви е отписан от семейния ви регистър, а освен това и да представите копие от семейния регистър и от свидетелството за регистрация на печата ви. Налага се лично да се явите в пощата в Чикура и да подпишете необходимите документи. Процедурата ще ви отнеме доста време. Както знаете, японските банки и пощи много държат на правилното попълване на документацията.

Адвокатът извади от джоба си голяма бяла носна кърпа и обърса мокрото си чело.

— По наследството — толкова. Други активи, освен сметката в пощата баща ви няма — нито застраховки, нито акции, имоти, скъпоценности или произведения на изкуството. Чисто и просто, както се изразяват някои.

Тенго кимна безмълвно. Съвсем в стила на баща му. Единствено го потискаше леко необходимостта да поеме пощенската му сметка. Сякаш някой му подаваше куп влажни одеяла. Би предпочел да ги няма изобщо. Но такива неща не се казват на глас.

— Освен това баща ви ми повери и един плик, който бих желал да ви предам още сега.

Дебелият кафяв плик бе облепен солидно с тиксо. Тлъстият адвокат го извади от черното си куфарче и го положи на масата.

— Запознах се с господин Кавана скоро след като пристигна и той още тогава ми го връчи. По онова време беше все още… в съзнание. От време на време се пообъркваше, но, общо взето, се оправяше. Уведоми ме, че когато умре, ще иска да предам този плик на законния му наследник.

— Законният му наследник — повтори Тенго, леко изненадан.

— Да. Точно така се изрази. Не уточни за кое конкретно лице става дума, но доколкото знам, вие се явявате единственият му законен наследник.

— И аз, доколкото знам.

— В такъв случай заповядайте — посочи адвокатът плика на масата. — Само ще ви помоля да ми подпишете една разписчица.

Тенго се подписа. Кафявият канцеларски плик на масата бе съвсем анонимен и безличен на вид. Отгоре му не пишеше нищо — нито отпред, нито отзад.

— Ще ми позволите ли да ви попитам нещо? — обърна се Тенго към адвоката. — Баща ми случайно някога да ме е споменавал поименно? Или да ме е наричал „синът ми“?

Докато обмисляше какво да му отговори, адвокатът пак извади кърпата и попи чело. После леко поклати глава:

— Не. Господин Кавана винаги използваше термина „моя законен наследник“. Нищо друго. Запомнил съм го, понеже ми се видя доста странно.

Тенго мълчеше. Адвокатът събра мислите си и продължи:

— Но съм длъжен да уточня, че господин Кавана имаше единствено вас предвид, когато говореше за своя законен наследник. Просто никога не ви споменаваше по име. Това притеснява ли ви?

— Не особено — каза Тенго. — Баща ми открай време си беше особняк.

Адвокатът се усмихна, сякаш му беше олекнало, и леко кимна. Подаде на Тенго нов екземпляр от семейния им регистър:

— Надявам се да не възразявате, но поради естеството на заболяването бих желал лично да проверите какво пише в семейния ви регистър, за да си нямаме после юридически спънки. Според записаното тук вие сте единственото дете на господин Кавана. Майка ви е починала година и половина след вашето раждане. Баща ви не се е женил повторно и ви е отгледал сам. Родителите, братята и сестрите на баща ви са се споминали преди него. Така че очевидно сте единственият законен наследник на господин Кавана.

След като адвокатът стана, изрази съболезнованията си и си замина, Тенго седна пак на стола и се втренчи в плика на масата. Излизаше, че баща му си му беше истинският му, кръвен баща и че майка му наистина е починала. Така каза адвокатът. А това ще рече, че е истината — или най-малкото, че е факт в юридически смисъл. Но въпреки това му оставаше чувството, че колкото повече факти излизат наяве, толкова повече се отдалечава истината. Това пък какво означаваше?

Тенго се прибра в стаята на баща си, седна на бюрото и се захвана да разлепя тиксото. Очакваше пликът да съдържа ключа за разрешаването на някаква мистерия. Отварянето му не бе никак лесно. В стаята нямаше нито ножица, нито нож, та му се налагаше да обелва лепенките с нокти. Когато най-сетне успя, установи, че в плика има няколко други плика, до един плътно облепени. Че какво друго можеше да очаква от баща си?

В единия плик имаше половин милион йени в брой: точно петдесет чисто нови банкноти от по десет хиляди, разделени на пластове с тънка хартия и придружени с бележка, на която пишеше „За всеки случай“. Несъмнено бащиният му почерк: дребни йероглифи, никакви съкращения. Парите бяха предназначени за покриване на неочаквани разходи. Баща му бе предполагал, че „законният му наследник“ няма да разполага с достатъчно свои средства.

Най-дебелият плик бе натъпкан с изрезки от вестници и грамоти за различни награди — всичките свързани с Тенго. Грамотата от победата му в състезанието по математика в началното училище и статията по този случай в местния вестник. Снимка на Тенго до трофея му. Художествено оформената му награда за отличен годишен успех. Тенго бе отличникът на класа по всички предмети. В плика имаше и други материали от вестниците, разкриващи какво дете чудо е бил Тенго. Снимка на Тенго от прогимназията по ги — екип за джудо, — ухилен, стиснал флагчето за второто място. Тенго ни най-малко не беше очаквал да види тези неща. След като се пенсионира от Ен Ейч Кей, баща му напусна ведомственото си жилище, премести се в друг апартамент в Ичикава, а след това — в санаториума в Чикура. И понеже очевидно всеки път сам се беше местил, не беше вземал със себе си много лични вещи. Да не говорим, че от години баща и син си бяха като непознати. И въпреки всичко бащата бе носил с огромна обич със себе си всички тези спомени от миналото на Тенго като дете чудо.

В друг плик пък имаше свидетелства от бащината му кариера като инкасатор на Ен Ейч Кей. Списък на годините, през които се бе изявявал като пръв производственик на фирмата. Няколко прости грамоти. Снимка с друг човек, явно негов колега, по време на служебен излет. Стара карта за самоличност. Разписки за вноски по пенсионния му план и здравната му застраховка… Като се имаше предвид, че баща му бе блъскал като куче за Ен Ейч Кей в продължение на повече от тридесет години, тези материали бяха изненадващо малко като обем — почти нищо в сравнение с постиженията на Тенго в началното училище. В очите на обществото животът на баща му можеше да изглежда почти пълна нула, но Тенго в никакъв случай не можеше да го възприеме по този начин. Заедно със спестовната си книжка в пощата баща му бе оставил след себе си и една плътна тъмна сянка.

Нищо от плика не се отнасяше до бащиния му живот, преди да постъпи в Ен Ейч Кей. Все едно животът на баща му бе почнал в мига, в който бе станал инкасатор на корпорацията.

Отвори и последния, най-тънкия плик, съдържащ една-единствена черно-бяла снимка. Нищо друго. Снимката беше стара и макар да бе все още контрастна, отгоре бе сякаш покрита с някаква тънка мембрана, все едно се бе пропила с вода. На семейната фотография се виждаха баща, майка и бебенце, което надали имаше и годинка. Майката, по кимоно, го беше гушнала любовно. Зад тримата се виждаше червеният дървен портал тории на някакъв храм. Ако се съдеше по облеклото им, снимката бе правена зимно време. А след като стояха пред храм, най-вероятно е било на Нова година. Майката бе присвила очи като от силна светлина и се смееше. Бащата, по черно палто, което му беше възголямо, пък се беше намръщил, като да покаже, че не вярва на всичко. А бебето като да бе объркано от целия този огромен и студен свят.

Младият мъж на снимката трябваше да е Тенговият баща. Макар и много млад, вече притежаваше някаква външна зрелост, беше слаб и с хлътнали очи. С лице на беден фермер от някое затънтено село. Упорит и скептичен. Късо подстриган, леко прегърбен. Нямаше начин да не е баща му. А това щеше да рече, че бебето е Тенго, а гушналата го жена е майка му. Майка му бе малко по-висока от бащата и имаше хубава стойка. Баща му май наближаваше четиридесетте, а майка му имаше вид на двадесет и пет годишна.

Тенго никога не бе виждал тази фотография. Изобщо не бе виждал нещо, което дори да наподобява семейна снимка. Нито своя бебешка снимка. Нямали фотоапарат, беше му обяснил веднъж баща му, та затова нямали и семейни снимки. Тенго бе приел това за чистата истина. Сега обаче си даваше сметка, че е било лъжа. Имали са съвместна снимка. И дрехите им, макар и да не бяха луксозни, изглеждаха съвсем прилични. Изобщо нямаха вид на хора, които не са могли да си позволят един фотоапарат. Снимката е била направена скоро след раждането му, тоест между 1954 и 1955 г. Обърна я откъм гърба, но нямаше надпис нито за датата, нито за мястото, където е била заснета.

Тенго се зае да проучи жената. Лицето й на снимката изглеждаше дребно и леко разфокусирано. Ех, защо не си носеше лупа! С нея щеше да види всички подробности. Но дори и така повечето й черти си личаха. Имаше овално лице, малко носле и пълни устни. Красавица изобщо не бе, но беше симпатична — от онези лица, които създават добро впечатление. Най-малкото бе далеч по-изтънчено и интелигентно от селската физиономия на баща му. Това откритие много зарадва Тенго. Прическата й бе хубава, но почти нищо не можеше да каже за тялото й, тъй като беше по кимоно.

От тази снимка поне човек в никакъв случай не би казал, че си подхождат като двойка. Първо, имаха голяма възрастова разлика. Тенго се помъчи да си представи как родителите му се запознават, как се влюбват, как се сдобиват с него, рожбата им — но нищо не се получаваше. От снимката просто човек не можеше да получи подобни усещания. Но щом не ги е свързвала някаква емоционална връзка, значи, е имало някакви други спояващи ги обстоятелства. Дори не беше задължително да е имало нещо чак толкова драматично като „обстоятелства“. Какво му пречеше на живота да си е просто една нелепа, дори грозна поредица от събития и нищо повече.

После Тенго се опита да установи дали жената на снимката е онази мистериозна жена, явявала се във виденията му и в мъглата на детските му спомени. И си даде сметка, че всъщност нямаше спомен за лицето на жената. Жената в спомените му си събличаше блузата, смъкваше презрамките на комбинезона си и позволяваше на някакъв непознат мъж да й смуче гърдите. При което дишането й се учестяваше и преминаваше в стенание. Само това помнеше — как някакъв мъж смуче гърдите на майка му. Някой крадеше гърдите, които по право трябваше да принадлежат единствено нему. Всяко бебе би приело подобен акт за смъртна заплаха. Очите му така и не стигаха до лицето на онзи.

Тенго върна фотографията в плика и се размисли. Това, че баща му я е пазил до смъртта си, би могло да означава, че все още е съхранявал и спомена за Тенговата майка. Тенго не помнеше майка си, починала от болест, докато той бил прекалено малък, че да я запомни. Според направените от адвоката проучвания Тенго се явяваше единствено дете на майка си и на баща си — инкасатора от Ен Ейч Кей: факт, отразен в семейния им регистър. Но официалните документи не бяха никаква гаранция, че инкасаторът му е биологически баща.

„Аз нямам син“, бе заявил баща му, преди да изпадне в кома.

„Какво съм ти аз тогава?“, попитал го бе Тенго.

„Нищо не си“, отвърнал бе баща му кратко и изчерпателно.

Самият му тон бе убедил Тенго, че между него и този човек не съществува никаква кръвна връзка. И се бе отърсил от тези тежки окови. С течение на времето обаче бе почнал да се съмнява, че баща му е говорел истината.

Аз съм едно нищо, повтори си Тенго.

И най-неочаквано установи, че младата му майка от едновремешната фотография му прилича на по-възрастната му приятелка. На Киоко Ясуда. И за да успокои ума си, притисна силно с пръсти челото си по средата. После извади снимката и пак впи поглед в нея. Малко носле, пълни устни, леко заострена брадичка. В началото не го бе забелязал заради старомодната прическа, но чертите й наистина му напомняха за Киоко. Това пък какво можеше да означава?

И защо ли е държал баща му да му остави тази снимка след смъртта си? Та нали през живота си не бе дал на Тенго и грам информация за майка му. Крил бе дори съществуването на тази семейна снимка. Едно му беше ясно на Тенго: баща му никога не е възнамерявал да му обяснява ситуацията. Не докато е бил жив, не дори и след смъртта си. Виж какво, ето ти една снимка, сякаш му казваше бащата. Давам ти я. Пък ти сам прецени какво означава.

Тенго лежеше по гръб на голия матрак, втренчен в тавана. Боядисан в бяло окачен таван от шперплат, равен, без жили и чворове, само няколко прави жлеба, където се свързваха плоскостите. Същата гледка, която е била пред хлътналите очи на баща му през последните няколко месеца от живота му. Възможно е и очите му нищо да не са виждали. Но така или иначе, без значение дали е бил зрящ, или не, погледът му е бил насочен натам.

Тенго затвори очи и се помъчи да си представи как самият той бавно се придвижва към смъртта. Но въображението му на тридесетгодишен мъж в цветущо здраве напълно отказваше да възприеме нещо толкова далечно като смъртта. Затова, докато дишаше тихо, Тенго взе да следи движението на останалите в здрача сенки по стената. И се опита да не мисли за нищо. Което доста лесно му се удаваше. Бе прекалено уморен, че да задържи дори една конкретна мисъл в главата си. Щеше му се да поспи, но преумората не допускаше сънят да дойде.

* * *

Малко преди шест се появи сестра Омура да му каже, че столовата е отворена за вечеря. Тенго не усещаше глад, но високата едрогърда сестра не го оставяше на мира. Длъжен си да хапнеш нещо, викаше му, дори съвсем мъничко да е, колкото да залъже стомаха ти. Едва ли не му заповядваше. Жената си беше чиста професионалистка, щом станеше дума за поддържане на човешкото здраве. А пък Тенго не беше от хората, които умееха да упорстват — особено когато го командваше по-възрастна жена.

Слязоха до стола, където вече ги чакаше Куми Адачи. Госпожа Тамура никаква я нямаше. Тенго седна да вечеря на масата на Куми и госпожа Омура. Взе си салата, зеленчуци на пара, супа мисо с миди и арпаджик и горещ чай ходжича.

— Кога ще го кремират? — попита го Куми.

— Утре следобед в един. Щом свърши, сигурно ще си замина за Токио. Не мога да отсъствам повече от работа.

— Само ти ли ще присъстваш на кремацията?

— Само аз.

— Може ли и аз да дойда? — попита Куми.

— На кремирането на моя баща? — изненада се Тенго.

— Да. Аз много си го обичах.

Тенго остави неволно клечките си и я изгледа. Тя наистина ли говореше за баща му?

— Че какво толкова имаше за обичане?

— Изключително съзнателен човек беше. Никога не казваше повече от необходимото. В това отношение ми напомняше за моя покоен баща.

— Ъ?

— Баща ми беше рибар. Почина малко преди петдесетия си рожден ден.

— В открито море ли изчезна?

— Не, от рак на белите дробове. Много пушеше. Не знам защо, но всички рибари пушат страшно много. Понякога имаш чувството, че отвсякъде им излиза дим.

Тенго се позамисли:

— Май и моят баща е трябвало да бъде рибар.

— Защо смяташ така?

— Не знам. Просто ми хрумна, че щеше да е по-добре за него, отколкото да работи като инкасатор за Ен Ейч Кей.

— По-лесно ли щеше да го приемаш, ако беше рибар?

— Предполагам, че щеше да опрости до голяма стенен много неща.

И Тенго си представи как като дете щеше да излиза с лодката на риба с баща си рано сутрин в дните, в които не беше на училище. Как бръснещият тихоокеански вятър запокитва солени пръски в лицето му. Монотонното бръмчене на дизеловия двигател. Задушаващата миризма от рибарските мрежи. Тежка, опасна дейност. Само една грешка — и си мъртъв. И въпреки това би бил много по-естествен, по-пълноценен начин на живот в сравнение с това да го влачат къде ли не из Ичикава да събират абонаментни такси.

— Ама то събирането на таксите за Ен Ейч Кей сигурно не е било никак лесно — обади се госпожа Омура, докато си вземаше от рибата в соев сос.

— Предполагам — съгласи се Тенго. Поне той не би изпитвал удоволствие от такъв един живот.

— Баща ти обаче се е проявявал в работата си, нали? — попита Куми.

— Според мен, да.

— С голяма гордост ми показваше разните си грамоти — допълни Куми.

— Ох! По дяволите! — възкликна внезапно госпожа Омура и остави клечките си. — Как можах да забравя толкова важно нещо! Изчакай малко. Трябва да ти дам нещо, и то още днес.

Госпожа Омура попи устните си с носна кърпа и изскочи от столовата, без да си е дояла.

— Какво ли пък толкова важно е забравила? — наклони учудено глава Куми.

Тенго нямаше и най-малка представа.

Докато чакаше госпожа Омура, Тенго се зае със салатата си. Столовата бе почти празна. На една от масите се хранеха, без да приказват, трима старци. На друга маса вечеряше побеляващ мъж в бяла престилка и съсредоточено четеше вечерния вестник.

Най-после госпожа Омура се върна запъхтяна с найлонова торба от някакъв магазин, от която извади някакви старателно сгънати дрехи.

— Господин Кавана ми ги даде преди година, когато още бе в съзнание — каза едрата сестра. — Искал да му ги облекат, преди да го положат в ковчега. Бях ги дала на химическо чистене, после ги прибрах в нафталин.

Тенго мигновено разпозна униформата на инкасаторите от Ен Ейч Кей. Панталонът бе най-прилежно огладен. Миризмата на нафталин го удари в носа. За миг изгуби дар слово.

— Господин Кавана настояваше да го кремират в тази униформа — обяви госпожа Омура. Сгъна внимателно дрехите и ги върна в торбата. — Сега ти ги предавам, а ти утре ги дай на хората от погребалния дом да му ги облекат на всяка цена.

— Това няма ли да ни създаде проблеми? — попита плахо Тенго. — Униформата му е била зачислена и е трябвало да я върне на Ен Ейч Кей при пенсионирането си.

— Голяма работа! — намеси се Куми. — Кой ще разбере? Съмнявам се от Ен Ейч Кей да вдигнат патърдия заради някакви си стари дрехи.

Госпожа Омура се съгласи с нея:

— Все пак господин Кавана е посветил над тридесет години на корпорацията и е обикалял неуморно от сутрин до мрак, макар невинаги да му е било приятно. Какво толкова, като им се изгуби една униформа? Да не я ползваме с някаква престъпна цел, я?

— Права си. Аз как си пазя униформата, която ми бяха дали от гимназията? — каза Куми.

— Е, инкасаторска и ученическа униформа не е все едно и също все пак — възрази Тенго, но никой не му обърна внимание.

— То и аз, като се замисля, май си пазя някаква стара гимназиална униформа — рече госпожа Омура.

— И я обличаш от време на време за пред мъжа ти, а? С белите три четвърти чорапки? — подметна закачливо Куми.

— Хм! Идеята ти хич не е лоша — отвърна най-сериозно госпожа Омура, опряла брадичка в ръцете си. — Току-виж му се поразмърдала кръвчицата.

— Както и да е… — обърна се Куми към Тенго: — Господин Кавана е пожелал категорично да бъде кремиран в униформата си от Ен Ейч Кей. И аз смятам, че сме длъжни да изпълним желанието му. Не мислиш ли?

* * *

Тенго взе торбата с униформата и се прибра в стаята си. С него дойде и Куми Адачи, за да му оправи леглото. Разстла нови чаршафи, все още колосани, ново одеяло, нова кувертюра и нова възглавница. Заеманото от баща му легло изведнъж придоби съвсем друг вид. И Тенго се присети за гъстите, обилни срамни косми на Куми.

— Баща ти много дълго беше в кома — каза Куми, докато оглаждаше гънките по чаршафите, — но според мен не беше в пълно безсъзнание през цялото време.

— Защо смяташ така?

— Понякога имах чувството, че праща някакви съобщения някому.

Както си стоеше загледан навън през прозореца, Тенго рязко се извъртя:

— Съобщения ли?

— Ами, почваше да чука по рамката на леглото. Ръката му увисваше и той почваше да чука ситно-ситно, все едно по морзовата азбука. Ето така.

И Куми изчука по дървената рамка с юмручето си.

— Не ти ли прилича на сигнал?

— Никакъв сигнал не е.

— Ами какво е тогава?

— Чукане по врата — каза Тенго с пресъхнало гърло. — Тропал е по нечия врата.

— Може и да си прав. Сега, като се замисля, наистина приличаше на чукане по врата. — И очите й се присвиха до тесни процепи: — Да не искаш да кажеш, че и изпаднал в безсъзнание, пак е обикалял да събира такси?

— Нищо чудно. Някъде в главата си.

— Като онзи тръбач, който притискал тръбата към устните си — рече силно впечатлената Куми.

Понеже нямаше какво да й отвърне, Тенго предпочете да си замълчи.

— Баща ти трябва много да е обичал работата си — да събира абонаментни такси за Ен Ейч Кей.

— Според мен не става дума за обичане или необичане — каза Тенго.

— А за какво?

— Просто тази работа му се удаваше най-много.

— Аха. Разбирам. — И се замисли: — Но човек май е най-добре точно по такъв начин да изживее живота си.

— Може и да си права. — Тенго хвърли поглед на ветрозадържащите борове: — То така излиза всъщност.

— А тебе в какво най те бива?

— Не знам — погледна я право в очите Тенго. — Честна дума, нямам никаква представа.