Харуки Мураками
1Q84 (77)

Двадесет и девета глава
(Аомаме): Никога повече няма да пусна ръката ти

— Тенго-кун, отворѝ очи — прошепна Аомаме.

И Тенго отвори очите си. Времето пак започна да тече по света.

— Ето я луната — каза Аомаме.

Тенго вдигна лице и погледна небето. Облаците се бяха отдръпнали, та можеше да зърне луните през голите клони на зелковата. Една голяма жълта луна и една по-малка, деформирана, зелена. Мадза и доота. Сиянието им оцветяваше ръбовете на преминаващите облаци, като случайно потопен в боя подгъв на дълга пола.

И чак сега Тенго се извърна да погледне седналата до него Аомаме. Но не видя едновремешното кльощаво, недохранено десетгодишно момиченце в стара, несъответстваща на фигурата му рокля, подстригано как да е от майка му. Колкото и малко да бе останало от тогавашното момиче обаче, Тенго мигновено я разпозна. Нямаше начин да не е същата Аомаме. Същите изразителни очи, дори след цели двадесет години. Силни, ясни, непомътнени от нищо очи. Очи, които знаят по какво точно копнеят. Очи, които прекрасно знаят какво точно трябва да видят и няма да позволят никому да им попречи. И ето че тези очи гледаха право в него. Право в сърцето му.

Аомаме бе прекарала изминалите двадесет години неизвестно къде. И се бе превърнала в красива жена. Тенго попи мигновено всичките тези места, цялото това време, и ги превърна в част от своята плът и кръв. И те станаха и негови места. И негово време.

Сега е моментът да кажа нещо, мина му през ум, но думите така и не идваха. Мърдаше едва-едва устни, търсеше из въздуха подходящите думи, но никъде не успяваше да ги намери. От устата му излизаха само бели валма пара, като самотен дрейфуващ остров. А докато го гледаше право в очите, Аомаме съвсем леко завъртя глава, само веднъж. И Тенго моментално я разбра. Няма нужда от думи. Тя продължи да стиска ръката в джоба му. Не искаше да я пусне, та дори и за секунда.

— Едно и също виждаме и двамата — промълви Аомаме, неотделяща поглед от очите му. Думите й съдържаха едновременно и въпрос, и потвърждение. — Луните са две.

Тенго кимна. Луните са две. Но не го каза на глас. Незнайно защо, гласът му се бе изгубил. Само си го помисли.

Аомаме притвори очи. Сгуши се в него и опря буза до гърдите му. Ухото й се настани точно върху сърцето му. Слушаше мислите му.

— Длъжна бях да се убедя. Че сме в един и същ свят и че виждаме едни и същи неща.

И Тенго установи внезапно, че надигащата се въртяща се колона вече я няма в тялото му. Заобикаляше го единствено тихата зимна нощ. В отсрещния блок светеха само част от апартаментите, колкото да им напомнят, че освен тях двамата на този свят има и други живи хора. Което и на двамата им се стори изключително странно. Дори в голяма степен нелогично. Как може на същия този свят да съществуват и други хора, живеещи свой собствен живот?

Тенго се наклони леко и подуши аромата на косите й. На красивите прави коси на Аомаме. Розовичките й ушенца надничаха изпод тях като плахи животинки.

Толкова време мина, мислеше си Аомаме.

Толкова време мина, мислеше си и Тенго. Но в същия миг си даде и сметка, че изминалите двадесет години са станали безпредметни. Всичките те бяха отминали за миг и им бе необходим само миг, за да ги запълнят.

Извади ръката си от джоба и я прегърна през рамото. С дланта си усети завършеността на тялото й. Пак вдигна очи и се загледа в луните. А през пролуките между облаците странната двойка луни продължиха да къпят земята в своята странна смесица от цветове. Облаците се влачеха спокойно по небето. И на тази светлина Тенго осъзна отново способността на човешкия мозък да възприема времето като нещо относително. Двадесет години хич не бяха малко време. Но и след още двадесет да бе срещнал Аомаме, пак щеше да се чувства точно както сега. Дори ако и двамата бяха станали на по повече от петдесет години, пак щеше да усети в нейно присъствие същата смесица от вълнение и объркване. И сърцето му пак щеше да се изпълни със същата радост и увереност.

Тенго не изказваше тези мисли на глас, но пък усещаше как Аомаме се вслушва най-внимателно в неизказаните му думи. С притиснатото към гръдта му розово ушенце. С което чуваше всичко, ставащо в сърцето му. Така както на човек му е достатъчно да очертае с пръст контурите на една карта, че в съзнанието му да изникне ярък жив пейзаж.

— Ще ми се да останем тук завинаги и да забравим времето — изрече тихичко Аомаме. — Но ни предстои да свършим нещо заедно.

Ще трябва да вървим, мина му през ум.

— Точно така. Ще трябва да вървим — потвърди Аомаме. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. Не разполагаме с много време. И все още не мога да ти обясня къде отиваме.

Няма нужда от думи, помисли си Тенго.

— Наистина ли не държиш да знаеш къде ще ходим? — попита Аомаме.

Тенго поклати глава. Ветровете на реалността не бяха угасили пламъка в сърцето му. А това бе най-важното.

— Нищо няма вече да ни раздели — каза Аомаме. — Това е по-ясно от всичко. Никога вече няма да си пуснем ръцете.

Появил се отнякъде облак постепенно погълна двете луни. И обвилата света сянка стана с една степен по-гъста.

— Налага се да бързаме — прошепна Аомаме.

И двамата се изправиха върху пързалката. И сенките им пак се сляха в една. Стиснали се бяха здраво за ръка, като две дечица, лутащи се из тъмната гора.

— Ще се махнем от котешкия град — за пръв път проговори на глас Тенго.

— Кой котешки град?

— Градът, в който през деня цари дълбока самота, а нощем се подвизават огромни котки. Пресича го красива река, над която минава стар каменен мост. Но ние не бива да останем в него.

Наричаме с различни имена този тукашен свят, прецени Аомаме. За мен е светът на 1Q84 година, а за него — котешки град. Но смисълът е един и същ. Аомаме го стисна още по-здраво за ръка.

— Прав си. Сега ще се махнем от котешкия град. Двамата. Заедно — рече Аомаме. — И щом се махнем оттук, няма повече да се делим — нито денем, нито нощем.

Докато двамата излизаха забързано от парка, двойката луни продължиха да се крият зад бавно влачещите се облаци. Очите им бяха закрити. Хванати за ръка, момчето и момичето тръгнаха да излизат от гората.