Харуки Мураками
1Q84 (28)

Четвърта глава
(Тенго): По-добре човек да не си пожелава подобно нещо

Къде ли е тя сега? С какво ли се занимава? Дали е още член на „Обществото на свидетелите“?

Дано не е, мислеше си Тенго. Религиозните убеждения, разбира се, са въпрос на лична свобода. И той няма правото да се меси в тези работи. Но, доколкото си спомняше, тя още от малка не даваше признаци да й е приятно, че принадлежи към „Обществото на свидетелите“.

Докато следваше, Тенго се бе хванал на почасова работа в склад за алкохол на едро. Заплащането не бе никак лошо, но постоянното хамалуване с тежките каси оставяше дори якия Тенго с болки в ставите в края на всеки работен ден. Случи се така, че попадна в една смяна с двама младежи, израсли като „второ поколение“ членове в „Обществото на свидетелите“. Бяха учтиви, свестни момчета на неговата възраст и се трудеха сериозно. Веднъж след работа тримата се отбиха в някакъв бар да пият по една бира. Онези двамата били приятели от детинство, но преди няколко години напуснали сектата. И като излезли от вярата, стъпили в реалния свят. Но, доколкото можеше да определи Тенго, и двамата не се бяха адаптирали докрай в този нов за тях свят. Понеже бяха израсли в една тясна, сплотена общност, трудно им бе да разберат и приемат правилата на по-широкия свят. Поради което често губеха увереност и се озадачаваха от заобикалящите ги събития. Та колкото и да се чувстваха разкрепостени от това, че са напуснали вярата, все изпитваха и някакво постоянно подозрение, че може би са сбъркали в избора си.

Тенго напълно им съчувстваше. По-различно щеше да е, ако са напуснали своя си свят като деца, преди характерите им да са били напълно оформени; но след като бяха пропуснали тази възможност, не им бе останало друго, освен да живеят в общността на „Свидетелите“ и да се съобразяват с нейните ценности. Или пък за сметка на значителна саможертва и разчитайки единствено на собствените си сили, да прекроят своите обичаи и възгледи из основи. При всеки разговор с тях Тенго се сещаше за онова момиче и се надяваше да не й се е наложило и на нея да изживее същите болки, каквито се бяха стоварили върху двамата младежи.

* * *

След като момичето пусна ръката му и хукна от класната стая, без да се обърне назад, Тенго остана прикован на място, неспособен да предприеме каквото и да било. Тя толкова силно бе стискала лявата му ръка, че усещането от допира й изчезна чак след няколко дни. Но дори след време, след изчезването на прекия физически спомен, сърцето му не успя да се отърве от отпечатъка, който бе оставила в него.

Скоро след това Тенго изживя и първата си еякулация. От върха на втвърдения му пенис изскочи съвсем малко количество течност, малко по-гъста от урината и придружена с леко болезнено пулсиране. Тенго си нямаше представа, че това е предвестникът на пълноценната сперма. Дотогава не бе виждал нищо подобно, така че се притесни. Дали пък с него не ставаше нещо страшно? Изключено бе да го сподели с баща си, нито му идваше да разпитва съучениците си. Просто се бе събудил през нощта от някакъв сън (чието съдържание не помнеше) и бе установил, че гащите му са леко подмокрени. Имаше чувството, че ръката на момичето, стиснала неговата, е изцедила нещо от тялото му.

Втори случай да общува с нея нямаше. Аомаме си остана абсолютно изолирана от класа — не приказваше с никого, рецитираше със същия ясен, висок глас обичайната си молитва, преди да обядва. Дори когато се разминеха случайно някъде, лицето й изобщо не се променяше, сякаш помежду им не се беше случило нищо — сякаш изобщо не забелязваше Тенго.

А той взе да я наблюдава скришом при всяка възможност. Сега, като се вглеждаше в нея, установи, че лицето й всъщност е хубаво — достатъчно хубаво, че евентуално да му хареса. Беше висока и слаба и постоянно носеше възголеми избелели дрехи. Когато си сложеше екипа за физическо, веднага й личеше, че гърдите й още не са се оформили. Лицето й беше напълно безизразно, почти не говореше, а очите, които като че постоянно гледаха нещо много далечно, си оставаха безжизнени. Тенго не можеше да си обясни никак този факт, тъй като през въпросния ден, когато се бе вторачила в неговите, бяха съвсем ясни и бляскави.

След като му стисна по този начин ръката, Тенго установи, че кльощавото момиче е много по-жилаво по характер от повечето хора. Силата на хватката й бе внушителна, но това не бе всичко. Умът й, изглежда, притежаваше още по-голяма сила. Обикновено тази й енергия си оставаше скрита от останалите им съученици. Когато учителят й зададеше въпрос, отговаряше точно толкова, колкото бе необходимо (а понякога и по-накратко), но пък оценките й на контролните и класите работи винаги бяха добри. Тенго бе на мнение, че стига да искаше, тя можеше и да повиши успеха си, но вероятно се въздържаше, за да не привлича внимание върху себе си. Нищо чудно да бе възприела тази мъдра тактика като единствената, осигуряваща оцеляването на момиче в нейното положение: да свежда до минимум обидите, да се проявява минимално, да е максимално прозрачна.

Колко хубаво щеше да е, ако бе някое съвсем обикновено момиче, с което да си бъбри най-спокойно! Можеше дори да станат приятели. Поначало сприятеляването между едно десетгодишно момче и момиче не е никак лесно. Напротив — може да се каже, че е сред най-трудните неща на света. А в случая пред Тенго и Аомаме не се появяваше дори и единствена възможност да си поприказват приятелски. Та вместо да се постарае да завърже истинска дружба с онази Аомаме от плът и кръв, Тенго предпочете да общува с нея в безмълвното царство на въображението и спомена.

Десетгодишният Тенго нямаше никаква конкретна представа за секса. Искаше му се единствено момичето пак да го хване за ръка. И той да й стиска ръката някъде, където са само те двамата. И тя да му разкаже нещо — няма значение какво — за себе си, да му прошепне тайната какво значи да си Аомаме, да си десетгодишно момиче. А той ще положи всички усилия да я разбере и това ще е началото на нещо — независимо че дори и сега Тенго не бе в състояние да определи точно какво щеше да е това „нещо“.

* * *

Дойде април, а с него и началото на новата учебна година. Вече бяха петокласници, но се оказаха в различни паралелки. От време на време се разминаваха по коридорите или се засичаха на автобусната спирка, но момичето продължаваше да се държи така, сякаш изобщо не подозира за неговото съществуване — или поне така му се струваше на Тенго. И когато застанеше редом с нея, веждата й не трепваше. Дори не си правеше труда да си отмести погледа. Дълбочината и блясъкът на погледа й ги нямаше както преди. Тенго не преставаше да се чуди за смисъла на онзи случай в класната стая. Понякога му се струваше, че е било само сън. Но пък ръката му продължаваше да пази яркия спомен от изключителната хватка на Аомаме. За Тенго тайните на света нямаха край.

Докато в един момент не осъзна, че нея вече я няма в училището. Успя само да научи, че се е преместила в друго, но никой не знаеше къде по-точно. Надали някой друг в цялото основно училище изобщо се вълнуваше, че тя вече не е между тях.

Дълго след това Тенго съжаляваше за действията си — или, по-точно, за липсата на такива. Чак сега му идваха на ум думите, които трябваше да й каже. Най-после бе намерил в душата си онези неща, които копнееше да й каже, които бе длъжен да й каже. Нямаше да му коства кой знае колко. Просто трябваше да я спре на улицата и да я заприказва. Само дето не бе намерил подходящ момент и не бе събрал достатъчно кураж! Но му се бе сторило невъзможно. А сега възможността бе отминала завинаги.

* * *

Дори и след като завърши основното си образование и премина в държавната прогимназия, Тенго често се сещаше за Аомаме. Все по-често получаваше ерекция и мастурбираше, докато си мислеше за нея. И използваше единствено лявата си ръка — онази, която помнеше допира й. В спомените му тя си остана кльощавото момиче без гърди, но за да се изпразни, му стигаше дори да си я представи по екипа за физическо. В гимназията взе да излиза на срещи със свои връстнички. Чисто новите им гърди се очертаваха ясно през дрехите им и само като ги погледнеше, дъхът му спираше. Но и сега, преди да заспи нощем, Тенго работеше с лявата ръка, докато си мислеше за Аомаме с плоския гръден кош, без ни най-малкия намек за подутини. И се чудеше дали не е подвластен на някаква перверзия.

Едва по време на следването си Тенго престана да си мисли все за Аомаме. Най-вече защото взе да излиза с истински жени, та дори и да прави секс с някои от тях. Поне във физическо отношение бе вече зрял мъж и съвсем естествено образът на кокалестото десетгодишно момиче в спортен екип постепенно напусна кръга на обектите на неговото желание.

Но така или иначе, Тенго не изпита повторно същия мощен трепет на сърцето, който изживя, докато Аомаме стискаше ръката му в класната стая. Нито една от жените, с които си имаше работа по време на следването, че и след това, до ден-днешен, не остави толкова дълбок отпечатък в душата му, колкото Аомаме. В нито една не успя да открие онова, което всъщност търсеше. Попадал бе и на красавици, и на нежни души, и на такива, които страшно го харесваха, но те идваха и си отиваха като ярко оцветени птички, кацнали за малко на клона, преди да отлетят нанякъде. Нито те го задоволяваха, нито той тях.

Дори сега, приближаващ се към тридесетата си годишнина, Тенго установяваше с изненада как мислите му пак се отнасяха назад към десетгодишната Аомаме. Ето я — застанала насред празната класна стая, вперила в него кристалночистите си очи, стиснала го здраво за ръката. Понякога кльощавата й фигура бе в екипа за физическо. Друг път вървеше подир майка си из мола в Ичикава в неделно утро със стиснати уста, загледана към нещо, което го нямаше.

Май никога няма да се отърся от нея, мислеше си в такива моменти Тенго. И се ругаеше, че така и не бе я заговорил в училищния коридор, а сега вече бе прекалено късно. Защо не се насилих тогава! Защо не й казах една дума поне! Сега животът ми можеше да е коренно различен.

* * *

Сети се пак за Аомаме, докато купуваше едимаме в супермаркета. Оглеждаше клонките с едимаме в хладилния шкаф, а мисълта за Аомаме му се яви някак си съвсем естествено. И докато се усети, замръзна на място, унесен в мечтание. Нямаше представа колко време бе стоял така, но се сепна от женски глас: „Извинявайте“. Едрото му тяло бе блокирало достъпа до хладилния шкаф със соевите бобчета.

Тенго спря да мечтае, извини се на жената, пусна клонката с едимаме в кошницата си и се отправи към касата с покупките си — скариди, мляко, тофу, маруля и солени бисквити. Нареди се на опашката с други жени от махалата. Беше оживеният следобеден пазарен час, а касиерката бе мудна новачка, та се бе образувала дълга опашка, но това ни най-малко не притесняваше Тенго.

Ако най-случайно на същата опашка пред касата чака и Аомаме, дали ще я позная? Съмнявам се. Двадесет години не сме се виждали. Шансовете да се познаем взаимно са доста малки. Или пък, ако се разминем по улицата и изведнъж ми хрумне: „Дали пък тази не е Аомаме?“, ще имам ли смелостта да я спра на мига? И в това не съм убеден. По-вероятно е пак да не ми стигне куражът и да отмина, без нищо да сторя. И после пак да ме е яд на себе си — „Защо и този път нищо не й рекох — поне една дума да бях й казал!“.

Комацу колко пъти му бе говорил: „Ти, Тенго, страдаш от липса на желание и на положително отношение“. И май щеше да се окаже прав. Колчем Тенго се затруднеше да вземе някое решение, все си викаше: „Е, голяма работа“, и се примиряваше. Такъв си му беше характерът.

Добре де, но ако се срещнем лице в лице и за късмет се разпознаели, току-виж съм й се разкрил най-откровено. Ще влезем в някое кафене (стига тя да разполага със свободно време и да приеме поканата ми), ще седнем един срещу друг, ще си поръчаме нещо за пиене и аз всичко ще й разкажа.

А толкова много му се бе насъбрало за казване! „Още помня как стискаше ръката ми в онази класна стая. След това исках да ти стана приятел. Да те опозная по-отблизо. Но не намерих сили. По ред причини, но най-вече заради това, че ме беше страх. Сума ти години ме беше яд на себе си. И сега ме е яд. И не мога да спра да не мисля за теб.“ Разбира се, и дума нямаше да обели за това как мастурбираше, докато си я представяше. Това щеше да е съвсем друго измерение, превишаващо чистата откровеност.

Но май е по-добре човек да не си пожелава подобно нещо. По-добре ще е изобщо да не я видя повече. Току-виж съм се разочаровал силно от нея. Кой знае в каква тъпа, преуморена чиновничка се е превърнала. Или в някоя каталясала домакиня, която само крещи по децата си. И накрая ще излезе, че просто няма какво да си кажем. И тази възможност бе напълно реална. А Тенго щеше само да изгуби онзи скъп спомен, който бе носил у себе си през годините. Да го изгуби завинаги. Но не! Тенго почти със сигурност изключваше подобна ситуация. В прямия поглед и волевия профил на онова десетгодишно момиче бе открил една решителност, която времето не би било в състояние да унищожи. Но пък какво можеше да каже за самия себе си? Самата мисъл силно го безпокоеше.

Ами ако се окажеше, че Аомаме се разочарова от него при новата им среща? В основното училище всички го смятаха за математически гений и отличник по почти всички предмети. Освен дето беше и виден спортист. Дори учителите се отнасяха с уважение към него и му предсказваха бляскаво бъдеще. Нищо чудно и Аомаме да е била във възторг от него. И в какво се беше превърнал в крайна сметка? В един преподавател в школа за зубрене. Вярно, работата не бе кой знае колко трудна и не ограничаваше затворения му живот, но и стожер на обществото не беше. Едновременно с преподаването в школата за зубрене пишеше и проза, но до този момент не беше публикувал нищо. Докарваше си допълнително някакви суми от съчиняването на рубрика по астрология за едно женско списание — наистина популярна рубрика, но всъщност нищо друго освен куп лъжи. Нито имаше някакви приятели, нито беше влюбен в някого. На практика човешките му контакти се ограничаваха до седмичните му тайни срещи с омъжена жена с десет години по-възрастна от него. Поне дотук единственото постижение, с което можеше истински да се гордее, бе ролята му на задкулисен автор, превърнал „Въздушната какавида“ в бестселър, но това пък не биваше никому да споменава. Тъкмо на този етап от размишленията му касиерката взе кошничката с покупките му.

* * *

Прибра се с кесията покупки под мишница. Преобу се по шорти, извади кен студена бира от хладилника и я изпи прав, докато чакаше да заври водата в голямата тенджера. В същото време откъсна шушулките едимаме от клонката, натрупа ги върху дъската за рязане и ги натри със сол. А когато водата завря, ги сипа в тенджерата.

Защо така ми е легнало на сърцето това десетгодишно момиче през всичките тези години?, запита се. Приближи се до мен и ми стисна ръката един ден след часовете, без да каже нито дума. Само толкова. Но за това кратко време Аомаме сякаш успя да му вземе нещо — част от душата или от тялото му. И да го замени с някаква част от своята душа или тяло. Цялата важна размяна се бе случила в течение само на няколко секунди.

Тенго накълца на ситно джинджифил. После наряза на по-едри парчета целината и гъбите. И кориандъра накълца на ситно. Обели скаридите и ги изплакна в кухненската мивка. Разстла книжна салфетка и ги нареди отгоре й в прави редици, като войници. Когато едамамето се свари, изсипа шушулките в колендера и ги остави да изстинат. Сложи тигана, поръси дъното с малко сусамово олио и изпържи на бавен огън накълцания джинджифил.

* * *

И пак взе да си мисли: Ех, защо не мога сега да срещна Аомаме! Дори да се разочарова от мен или аз леко от нея, голяма работа! Просто копнееше да я види. Да разбере как е живяла оттогава, къде живее сега, на какво се радва и какво я натъжава. Колкото и да се бяха променили и двамата, дори изцяло да се бе изпарила възможността да се съберат, това ни най-малко не променяше факта, че много отдавна си бяха разменили по нещо в онази празна класна стая в основното училище.

Пусна в тигана нарязаните гъби и целината. Усили газта и взе леко да разклаща тигана, като в същото време разбъркваше съдържанието му с плоската дървена лъжица и по някое време добави малко сол и черен пипер. Когато зеленчуците започнаха да омекват, изсипа от книжната салфетка и подсушените скариди. Добави още малко сол и черен пипер и си сипа чашка саке. Накрая лисна мъничко соев сос и поръси с кориандър. Всички тези действия извършваше на автопилот. Ястието не изискваше кой знае какви сложни процедури: ръцете му се движеха самостоятелно, точно, но мозъкът му не преставаше да се занимава с Аомаме.

Когато скаридите със зеленчуци се сготвиха, Тенго ги прехвърли от тигана върху широка чиния. Извади нова бира от хладилника, седна замислен на кухненската маса и започна да дъвче вдигащата пара храна.

От няколко месеца насам явно се променям сериозно. Може да се каже, че израснах умствено и емоционално… най-после… на границата на тридесетте ми години. Това пък ако не е постижение! Стиснал полуизпитата бира в ръка, Тенго завъртя подигравателно главата си. Наистина какво постижение! С това темпо на колко ли години ще съзрея окончателно?

Във всеки случай ясно му бе, че катализаторът на вътрешните му промени е била „Въздушната какавида“. Самото пренаписване на историята на Фука-Ери със собствените му думи бе създало у Тенго мощно ново желание да придаде литературна форма на съхраняваната в душата му история. И част от това мощно ново желание бе копнежът по Аомаме. Нещо го караше пак да мисли непрестанно за нея. Мислите му при всяка възможност се връщаха към онази следобедна класна стая преди двадесет години, така както силното насрещно течение отнася навътре към морето краката изпод застаналия до брега човек. Тенго едва смогна да изпие половината бира и да изяде половината скариди със зеленчуци. Изсипа останалата бира в мивката, прехвърли неизядената храна в по-малка чиния, покри я с найлоново фолио и я пъхна в хладилника.

* * *

След като се наяде, седна зад бюрото. Включи текстообработващата машина и отвори недовършения документ.

Да, според него наистина нямаше смисъл да се пренаписва миналото. В това отношение по-възрастната му приятелка бе съвсем права. Колкото и пламенно и точно да се напъваше да пренапише миналото, сегашните обстоятелства, в които се беше озовал, щяха да си останат на практика същите. Времето имаше властта да анулира всички внесени от човешката изобретателност промени, да напише върху така направените промени нови и да върне потока в първоначалното му русло. Дори и някои дребни факти да се променяха, Тенго пак щеше да си е същият Тенго.

Онова, което Тенго можеше да направи обаче, е да се вгледа внимателно и безпристрастно в миналото от кръстопътя на настоящето. И тогава щеше да е в състояние да създаде бъдещето така, сякаш е пренаписал миналото. Друг начин не виждаше.

* * *

Вина и болка

разкъсват на две грешното сърце

и сълзите на плача ми.

Този най-утешителен скъпоценен балсам

на Теб, Исусе, посвещавам!

* * *

Точно такъв бе смисълът на арията от „Матеус пасион“, която Фука-Ери му бе изпяла онзи път. Много бе мислил върху нея, изслушал бе записа у дома си, потърсил бе превод на думите. Арията бе малко след началото на пасиона и описваше така нареченото миропомазване във Витания. Когато Исус посещава някакъв страдащ от проказа в град Витания, една жена изсипва върху главата му „миро от чист, драгоценен нард“. Христовите ученици негодуват, че е прахосала скъпоценното миро, вместо да го продаде и с припечелените пари да помогне на сиромасите. Исус обаче ги усмирява с думите: „Оставете я; що я смущавате? Тя извърши добро дело за Мене, понеже тя извърши, което можа; превари да помаже тялото Ми за погребение“.

Жената е знаела, че Исус скоро ще умре. И затова, вместо да го окъпе със сълзите си, излива ценното благовонно масло отгоре му. А тъй като и Исус знае, че скоро му предстои да измине пътя към смъртта, казва на учениците си: „Дето и да бъде проповядвано това Евангелие по цял свят, ще се разказва за неин спомен и за това, що тя извърши“^[1]. Разбира се, нито един от тях не е бил в състояние да промени света.

* * *

Тенго затвори отново очи, пое дълбоко въздух, намери нужните му думи и ги построи в редица. После ги пренареди, за да постигне повече яснота и точност. Накрая подобри и ритъма им.

Така както един Владимир Хоровиц е седял пред 88-те чисто нови клавиша, Тенго седеше със застинали във въздуха извити десет пръста. И едва след като усети, че е готов, започна да трака по йероглифите, които взеха да изпълват екрана на текстообработващата машина.

А той описваше свят, в който във вечерното източно небе висяха една до друга две луни; описваше и хората, населяващи този свят, и течащото през него време.

„Дето и да бъде проповядвано това Евангелие по цял свят, ще се разказва за неин спомен и за това, що тя извърши.“