Харуки Мураками
1Q84 (29)

Пета глава
(Аомаме): Котаракът вегетарианец среща плъх

Насилила се най-сетне да проумее факта, че Аюми вече не е между живите, Аомаме преживя кратък период на известно умствено преосъзнаване. А когато първата фаза на този процес най-после приключи, започна да плаче. Плачеше тихо, почти беззвучно, заровила лице в длани, а раменете й потръпваха. Сякаш искаше да се убеди, че никой на този свят няма да си помисли, че тя плаче.

Пердетата на прозорците бяха плътно притворени, но откъде да знае дали някой не я наблюдаваше отнякъде? През нощта разтвори вестника върху кухненската маса и се нарева безспир. От време на време изхлипваше, но през останалото време плачеше беззвучно. Сълзите й се стичаха по ръцете й върху вестника. На този свят Аомаме не се разплакваше лесно. Вместо да заплаче, се вбесяваше — на друг или на себе си, което ще рече, че рядко стигаше до сълзи. Но рукнеха ли веднъж, не можеше да ги спре. Не беше плакала така дълго от деня, в който се самоуби Тамаки Оцука. Преди колко години беше това? Вече не помнеше. Но беше много отдавна и тогава тя плака вечно. В продължение на дни. Без нищо да хапне, затворила се в дома си. Само от време на време си наваксваше изплаканата под формата на сълзи вода, после колабираше и подрямваше. Нищо друго. През останалото време не спираше да реве. Оттогава не го беше правила.

Аюми вече я нямаше на този свят. Превърнала се бе в студен труп, вероятно изпратен за аутопсия на съдебните лекари. А когато приключеха да я режат, щяха да я зашият, най-вероятно да й осигурят скромно погребение или да я изпратят за изгаряне в крематориума. Да се превърне в пушек, да се вдигне право в небето и да се смеси с облаците. После ще се върне обратно на земята във вид на дъжд и ще подхрани някое безименно затревено петно, което си няма своя история за разправяне. Но Аомаме нямаше повече да види живата Аюми. Струваше й се извратено и погрешно, противоречащо на природата и ужасно нечестно.

Откакто Тамаки Оцука напусна този свят, Аюми беше първата личност, към която Аомаме бе почувствала нещо като приятелство. За жалост, тази й дружба бе подчинена на определени граници. Аюми беше полицайка на активна служба, а Аомаме — сериен убиец. Вярно — убиец, мотивиран от своите убеждения и съвест, но в очите на закона убиецът си е убиец, престъпник.

По тази причина Аомаме си беше наложила да втвърди сърцето си и да не се отзовава на опитите на Аюми да задълбочи приятелството им. И Аюми, изглежда, бе осъзнала донякъде, че Аомаме крие някаква лична тайна или тайни, които я принуждават да пази дистанция помежду им. Аюми притежаваше страхотна интуиция. Поне половината й весела откритост бе преструвка, зад която се криеше мека и чувствителна уязвимост. Дотолкова поне Аомаме се беше убедила. Собствената й прикритост вероятно бе натъжавала Аюми и я бе карала да се чувства отхвърлена и отстранена. Мисълта прободе като остра игла гърдите на Аомаме.

* * *

И така, Аюми бе станала жертва на убийство. Вероятно се е запознала с мъжа в града, пили са заедно, после са отишли в хотела. И там, в тъмната запечатана стая, са започнали сложна сексигра. С белезници, парцал в устата, превръзка върху очите. Аомаме си представи сцената. Мъжът затяга колана на хавлията около шията на жената, гледа я как тя започва да се гърчи в агония и се възбужда все по-силно, докато накрая еякулира. Но е стегнал прекалено колана. Така че онова, което е трябвало да приключи в момента на кулминацията, не е свършило.

Аюми сигурно се е притеснявала да не я сполети тъкмо такова нещо. Изпитваше на равни интервали нужда от енергичен секс. Плътта й го желаеше — а може би и умът й. И тя като Аомаме не искаше да си има постоянен любовник. Но за разлика от Аомаме, Аюми бе склонна да нагазва по-надълбоко. Предпочиташе по-дивия, по-рискован секс и — може би несъзнателно — желаеше да изпита болка. Аомаме беше по-различна — по-предпазлива, не искаше никой да й причини болка. Проявеше ли някой мъж подобно желание, тя най-категорично отказваше; докато Аюми бе по-склонна да угоди на мъжките прищевки, от каквото и естество да бяха те, и с нетърпение очакваше да види как той ще й върне жеста. Много опасна нагласа. Тъй като сексуалните й партньори бяха в крайна сметка случайни запознанства. До самия критичен момент не се знаеше какви точно желания имат и какви склонности таят. Самата Аюми бе, разбира се, съвсем наясно с тази опасност и затова си търсеше стабилна партньорка от рода на Аомаме — някой, който да й слага спирачки и да се грижи за нея.

И Аомаме имаше посвоему нужда от Аюми, която притежаваше липсващите й качества — открит, весел характер, който предразполагаше хората, дружелюбни маниери, вродено любопитство, положително отношение към живота, талант за водене на интересни разговори и големи гърди, които привличаха вниманието. От Аомаме се искаше единствено да стои редом с Аюми с тайнствена усмивка върху лицето си. А пък на мъжете им се приискваше да разберат какво се крие зад тази й усмивка. В този смисъл Аомаме и Аюми представляваха идеалният екип — една непобедима машина за секс.

Трябваше да съм по-откровена и доверчива към това момиче, рече си Аомаме. Трябваше да откликна на чувствата й и да я държа плътно до себе си. Та тя единствено на това се надяваше — да бъде приета и безусловно прегърната, да бъде утешавана от някого, пък ако ще да е само за миг. А аз не успях да отговоря на тази й нужда. Прекалено силен инстинкт за самосъхранение проявих, заедно с упоритост да не оскверня паметта на Тамаки Оцука.

И ето че Аюми излязла сама една нощ из града без Аомаме, при което я удушили, прикована към студената стомана с истинските й служебни белезници, с превръзка на очите, с натикан в устата чорап или част от бельото й. Онова, от което Аюми най-много се боеше, се бе превърнало в реалност. Ако Аомаме я бе приела по-охотно, може би Аюми нямаше да излезе през онази нощ. Или щеше да се обади да покани Аомаме да я придружи. Тогава щяха са отидат на някое по-безопасно място и щяха да се държат взаимно под око, докато лежаха в обятията на чуждите мъже. Но Аюми вероятно не е желала да се натрапва на Аомаме. А пък Аомаме нито веднъж не й се бе обадила да предложи двете да излязат заедно.

Към четири часа сутринта Аомаме изведнъж усети, че не може повече да стои сама в апартамента си. Нахлузи едни сандали, излезе и се шля безцелно по ранните утринни улици само по шорти и бюстие. Някой й подвикна, но тя продължи право напред. Вървя, докато ожадня. Тогава се отби в един денонощен магазин, купи си голяма кутия с портокалов сок и я изпи на място. После се върна в апартамента си да плаче. Обичала съм Аюми повече, отколкото съм си представяла. Щом е искала да ме докосва, трябваше да й разреша да ме докосва където си ще, колкото си ще.

* * *

На следващия ден вестникът предлагаше дописка под заглавието „Удушена полицайка в хотел в Шибуя“. Пишеше, че полицията правела всичко по силите си да залови мъжа, а колежките на убитата били абсолютно озадачени. Аюми била весела личност, обичана от всички, отговорна и енергична, високо ценена полицейска служителка. Няколко нейни роднини, включително баща й и брат й, също служели в полицията и били забележително сплотено семейство. Никой не можел да си обясни как тъкмо на нея се било случило.

Никой от тях не знае, помисли си Аомаме. А аз знам. Аюми носеше у себе си огромна празнота, като някаква пустиня на края на земята. Колкото и да се мъчиш да я напоиш, всичко се просмуква надолу, към дъното на света, и не остава и помен от влага. Там живот не може да вирее. И птици не прелитат отгоре й. Само Аюми си знаеше кой е сътворил тази пустиня в душата й. А може и самата Аюми да не е знаела истинската причина. Но един от основните фактори ще да са били извратените сексуални нагони, които мъжете около нея са й налагали. И сякаш за да отдели с ограда фаталната празнота у себе си, бе създала слънчевото момиче, в което се бе превърнала. Но ако човек обелеше многото декоративни пластове от егото, които си беше изградила, щеше да открие под тях една бездна от нищо и пораждащата се от това неутолима жажда. И макар да се бе мъчила да я игнорира, тази бездна от нищото й се бе стоварвала периодично — в някой самотен дъждовен следобед или призори, когато я събуждал някой кошмар. И в такива моменти е имала нуждата някой — който и да било — да я прегърне.

Аомаме извади от кутията за обувки „Хеклер & Кох“-а, зареди с отработени движения пълнителя, освободи предпазителя, дръпна назад затвора, вкара патрон в патронника, запъна ударника и хванала стабилно с две ръце дръжката, прицели оръжието в една точка на стената. Дулото не потрепваше. Ръцете й бяха престанали да треперят. Аомаме задържа дъх, прекара един миг в дълбока концентрация, после бавно издиша. Свали пистолета, постави го на предпазител и усети с длан тежестта му, втренчена в матовия му блясък. Пистолетът почти се бе превърнал в част от тялото й.

Трябва да удържам емоциите си, рече си Аомаме. Дори и да накажа чичото или брата на Аюми, те така и няма да разберат защо го правя. А и каквото и да им сторя, не мога да я върна. Горкото момиче, все някога тъкмо това щеше да я сполети. Тя се придвижваше бавно, но неотклонно към центъра на смъртоносен водовъртеж. Дори и по-топло да се бях държала с нея, сигурно щеше да има някакви граници, до които да мога да й въздействам. Стига съм плакала. Пак ще трябва да се пренастройвам. Налага се да дам предимство на правилата пред себе си. Както посочи Тамару, това е най-важното.

* * *

В утрото на петия ден след смъртта на Аюми пейджърът най-после иззвъня. Завари я в кухнята, където кипваше вода за кафе и слушаше новините по радиото. Пейджърът бе на кухненската маса. Прочете изписания на екранчето му телефонен номер. Не й беше познат. Но явно беше съобщение от Тамару. Отиде до близък уличен автомат и набра номера. Тамару вдигна на третото позвъняване.

— Готова ли си? — попита Тамару.

— Разбира се — отвърна Аомаме.

— Предавам ти съобщение от мадам: 7:00 довечера във фоайето на главната сграда на хотел „Окура“. В работен екип, както винаги. Извинявай за късното обаждане, но се уреди в последната минута.

— 7:00 довечера във фоайето на главната сграда на хотел „Окура“ — повтори механично Аомаме.

— Ще ми се да ти пожелая късмет, но се боя, че едно такова пожелание от мен няма да ти свърши работа — рече Тамару.

— Понеже ти не вярваш в късмета.

— Дори и да искам, няма да го позная — каза Тамару. — Никога не съм го срещал.

— Не се притеснявай. Нямам нужда от пожелания. Но искам да направиш нещо за мен. В апартамента си имам един фикус. Моля те да се грижиш за него. Сърце не ми даде да го изхвърля.

— Ще се грижа.

— Благодаря ти.

— Фикусът е много по-лесен от котка или тропическа рибка. Друго?

— Нищо. Просто изхвърли всичко, което съм оставила след себе си.

— След като изпълниш задачата, отиваш на гара Шинджуку и се обаждаш пак на този номер. Тогава ще ти дам по-нататъшни нареждания.

— След като изпълня задачата, отивам на гара Шинджуку и се обаждам пак на този номер — повтори Аомаме.

— Сигурен съм, че знаеш, че не бива да записваш никъде номера. На излизане от дома си счупи пейджъра и го изхвърли някъде.

— Ясно. Окей.

— Всичко съм подготвил до най-малката подробност. За нищо не се притеснявай. Остави всичко останало на нас.

— Няма да се притеснявам — рече Аомаме.

Тамару млъкна за миг:

— Интересува ли те откровеното ми мнение?

— Разбира се.

— Не искам да кажа, че онова, което вие двете вършите, е ненужно — ни най-малко. То си е ваш проблем, а не мой. Но наистина смятам, че, най-меко казано, е безумно. И че не му се вижда краят.

— Може и да си прав — рече Аомаме. — Но вече нищо не може да се промени.

— Като пролетна лавина, така ли?

— Изглежда.

— Но никой разумен човек не ходи в район с лавини през сезона на лавините.

— Нито пък някой разумен човек би водил подобен разговор с теб.

— Май и ти си права — призна с мъка Тамару. — Я по-добре кажи: имаш ли роднини, с които да се свържем в случай на лавина?

— Нито един.

— Какво значи това: наистина нямаш, или имаш, но ги няма?

— Имам, но ги няма.

— Хубаво — каза Тамару. — С малко багаж най-лесно се пътува. Един фикус е горе-долу идеалното семейство.

— Като видях навремето онези златни рибки у мадам, изведнъж ми се прииска и аз да си имам. Много приятна компания ще са ми. Дребни са, тихи са и предполагам, че нямат големи изисквания. Така че на другия ден минах покрай един магазин до станцията на метрото с намерението да си купя няколко, но след като ги видях в аквариума, желанието ми се изпари. Вместо тях си купих този нещастен фикус — бяха на свършване.

— Според мен си направила най-добрия избор.

— Но сега какво излиза? Че май никога няма да си имам златни рибки.

— Може и да си права — отвърна Тамару. — Но пък ще имаш възможността да си купиш друг фикус.

Настъпи кратка пауза.

— 7:00 довечера във фоайето на главната сграда на хотел „Окура“ — повтори Аомаме като потвърждение.

— Сядаш там и чакаш. Те ще те намерят.

— Ще ме намерят.

Тамару се прокашля:

— Чувала ли си, между другото, приказката за котарака вегетарианец, който срещнал плъх?

— Не я знам.

— Искаш ли да ти я кажа?

— С удоволствие.

— Котаракът среща едър плъх мъжкар на един таван и го приклещва в ъгъла. Разтрепераният плъх го замолва: „Господин котарак, моля те, не ме изяждай. У дома ме чакат гладни плъхчета. Пусни ме, много те моля!“. „Няма да те ям — вика котаракът. — Честно казано, макар и само между нас, аз съм вегетарианец и месо не ям. Имаш късмет, че точно на мен попадна.“ „О, какъв прекрасен късмет! — възкликва плъхът. — Да налетя на котарак вегетарианец!“ Но в следващия миг котаракът скача върху плъха, приковава го с лапи към пода и забива остри зъби в гърлото му. С последния си дъх плъхът успява да го попита: „Но, господин котарак, нали си вегетарианец и не ядеш месо? Или само ме излъга?“. Котаракът се облизва и отговаря: „Не те излъгах. Наистина не ям месо. Но ще те отнеса у дома и ще те заменя за една маруля“.

Аомаме се замисли за миг, преди да попита:

— Каква е поуката?

— Няма поука всъщност. Просто се сетих за вица одеве, когато стана дума за късмета. Но ти можеш да си извлечеш от него какъвто си искаш извод.

— Много утешителна приказка.

— И още една малка подробност. Сто на сто, преди да влезеш, ще те опипат и ще ти преровят чантата. Много предпазливи са. Така че имай го предвид.

— Ще го имам.

— Хубаво — рече Тамару. — До нова среща някъде.

— До нова, някъде — повтори по рефлекс Аомаме.

Тамару прекъсна връзката. Аомаме се вгледа за миг в слушалката, направи лека гримаса и я остави. После, след като наизусти номера от пейджъра, го изтри. До нова, някъде, повтори си наум. Но бе убедена, че никога повече няма да види Тамару.

* * *

Аомаме прерови сутрешния вестник, но не откри нищо по повод смъртта на Аюми. Което вероятно означаваше, че разследването не е установило нищо ново. Несъмнено седмичните списания ще разчепкат случая от всички посоки. Млада полицайка на активна служба участва в секс игра с белезници в хотел за любовни срещи в Шибуя, след което я намират удушена чисто гола. На Аомаме не й беше до сензационни репортажи. Откакто се бе случило нещастието, не си беше пускала телевизора — не желаеше да чуе някоя говорителка да съобщава за смъртта на Аюми с обичайния леко истеричен тон.

Естествено, разчиташе да хванат извършителя. И той да си получи заслуженото. Но какво значение щеше да има залавянето му, осъждането му и излагането на показ на всички подробности около убийството? Нищо нямаше да й върне Аюми, в това беше сигурна. А и присъдата най-вероятно ще е лека. Ще го обявят за непредумишлено убийство, нещастен случай. Независимо че и смъртна присъда нямаше да поправи стореното. Аомаме затвори вестника, опря лакти о масата и поседя известно време с опряно в дланите си лице. Мислеше си за Аюми, но сълзите бяха секнали. Вече изпитваше единствено гняв.

* * *

Много време й оставаше до седем вечерта, а нямаше с какво да го запълни, нямаше работа в спортния клуб. Съгласно разпорежданията на Тамару бе оставила пътната си чанта и дамската си чантичка в монетно гардеробче на гара Шинджуку. Пътната чанта съдържаше пачка банкноти и достатъчно дрехи (включително бельо и чорапи) за няколко дни. През три дни ходеше до Шинджуку да пуска нови монети в гардеробчето и да проверява съдържанието му. Апартаментът не се нуждаеше от почистване, а и да си сготви не можеше — хладилникът бе почти празен. С изключение на фикуса, в квартирата, която все още съхраняваше дъха на живот, не бе останало почти нищо. Изхвърлила бе всичко, което можеше да носи някаква информация за личността й. Всички чекмеджета бяха изпразнени. А от утре и мен няма да ме има. От мен няма да остане и най-малката следа.

Дрехите й за вечерта бяха внимателно сгънати върху леглото. До тях стоеше син спортен сак с пълен комплект оборудване за стречинг. За всеки случай провери отново съдържанието му: горнище и долнище от жарсе, постелка за йога, голям и малък пешкир и кутийката с фино заострения ледокоп. Всичко си беше на мястото. Извади ледокопчето от кутийката, опипа връхчето му да се убеди в остротата му и за всеки случай го прекара леко по най-финия брус, с който разполагаше. Представи си как иглата потъва безшумно в онази специална точка на тила на мъжа, сякаш нещо я засмуква навътре. Както винаги, всичко трябваше да приключи за един миг — без писък, без кръв, само моментален спазъм. Натисна игличката в корка и положи внимателно ледокопчето обратно в кутийката му.

После извади увития в тениска „Хеклер & Кох“ от кутията за обувки и с отработени движения зареди седемте деветмилиметрови патрона в пълнителя. Със сух звук вкара патрон в патронника. Сне предпазителя, после го върна на място. Уви пистолета в бяла носна кърпа и го пусна в найлонова торбичка. А нея скри сред бельото. Какво друго ми остава да сторя?

Нищо не й идваше на ум. Застанала насред кухнята, Аомаме си направи кафе с кипналата вода. После седна на масата и започна да го пие и да яде кроасан.

Това вероятно ще е последната поръчка, рече си. — Ще е най-важната и най-трудната ми задача. След като я изпълня, няма да ми се налага да убивам друг човек.

* * *

Аомаме нямаше нищо против смяната на самоличността й. Напротив, дори се радваше. Не беше кой знае колко привързана нито към името си, нито към физиономията си, а и в миналото си нямаше нищо, за което би съжалявала. Началото на нов живот — май за това най-много съм си мечтала.

Най-странното бе, че само едно нещо не искаше Аомаме да загуби — малките си нещастни гърди. От дванадесетгодишна възраст живееше с непоколебимо недоволство по отношение на формата и размера на гърдите си. Често си беше мислила дали пък нямаше да води далеч по-спокоен живот, ако гърдите й бяха само мъничко по-големи. Но ето че сега, изправена пред възможността да й ги увеличат (избор, който май от само себе си се налагаше), осъзна, че няма и капка желание да ги променя. Много добре си бяха. Направо идеални всъщност.

Докосна ги през бюстието. Същите като преди: две бучки невтасало тесто — поради неправилно смесени съставки — при това леко различни по размер. Поклати глава. Абе, голяма работа! Нали са си мои. И какво друго ще ми остане от мен?

Разбира се, ще ми остане и споменът за Тенго. Допирът на ръката му. Моята разтрепераност ще ми остане. И желанието да съм в обятията му. Дори когато стана съвършено нов човек, никой няма да ми отнеме обичта към Тенго. И тук е основната разлика между Аюми и мен. В моята сърцевина не присъства нищото. А и самата тя не е суха пустиня. В моята сърцевина е любовта. Цял живот ще обичам онова десетгодишно момче Тенго — силата му, интелигентността му, добротата му. Той не съществува тук, при мен, но плът, която не съществува, няма и да умре, а и непоетите обещания никога не се нарушават.

Присъстващият в Аомаме тридесетгодишен Тенго не бе истинският. Този Тенго бе само една хипотеза, така да се каже, изградена изцяло в съзнанието й. Този Тенго бе запазил своята сила, интелигентност и доброта, но бе израснал зрял мъж с мощни мишци, широка гръд и големи, силни гениталии. И се явяваше до нея винаги, когато го пожелаеше — да я прегръща здраво, да гали косите й и да я целува. Стаята им винаги бе тъмна, така че Аомаме не можеше да го види. От него поемаше единствено очите. Дори в тъмното виждаше топлите му очи. Взираше се в тях и виждаше света такъв, какъвто го виждаше и той.

Периодично обземащата я неистова нужда да преспи с мъж произтичаше може би от желанието й да опази онзи Тенго в себе си възможно най-неопетнен. С участието си в див секс с непознати мъже очевидно се мъчеше да постигне освобождаването на плътта си от оковите на желанието. Мечтаеше да прекарва насаме с Тенго всичкото си време в спокойния, тих свят, в който се озоваваше след такова освобождение — да са само двамата и никой да не си безпокои. Явно за това копнееше тя.

Аомаме прекара няколко часа този следобед в размисъл за Тенго. Седеше на алуминиевия стол на тясното балконче, разглеждаше небето, слушаше рева на уличното движение и докато си мислеше за него, опитваше от време на време по никой лист от нещастното си фикусче. На следобедното небе нямаше все още нито една луна. До изтриването им оставаха още няколко часа. Къде ли ще съм по това време утре, запита се Аомаме. Нямам никаква представа. Но това е дребна подробност в сравнение с факта, че на този свят съществува Тенго.

* * *

Поля за последен път фикуса, после сложи на грамофона плочата с Яначековата „Симфониета“ — единствената плоча, която си беше оставила. Затвори очи и се заслуша в музиката, докато си представяше ветровитите поля на Бохемия. Колко хубаво ще е да се разхожда с Тенго на такова място! Хванати за ръка, естествено. Вятърът ще ги вее и ще люлее безшумно меките зелени треви. Аомаме усещаше топлината на Тенговата ръка в нейната. А сцената постепенно избледняваше, като щастливия край на някой филм.

Аомаме си легна и преспа половин час, свита на кравай. Нищо не й се присъни. Бе дълбок сън без сънища. Когато се събуди, стрелките на часовника сочеха 4:30. Извади от хладилника останалата й шунка и яйца и ги изпържи. Прокара ги с портокалов сок направо от картонената кутия. Тишината след съня й бе необичайно тежка. Пусна радиото. Някаква УКВ станция предаваше концерт за дървени духови инструменти от Вивалди. Пиколото чуруликаше като пойна птичка. Но за Аомаме музиката просто подчертаваше нереалността на настоящата й действителност.

Разчисти кухненската маса, взе душ и си облече екипа, който от седмици си беше приготвила за този ден — семпли дрехи, позволяващи свобода на движенията: бледосин памучен панталон и бяла блузка с къс ръкав. Прибра косата си на кок и го захвана с шнола. Никакви накити. Дрехите, които свали от себе си, не сложи в коша за пране, а в черна найлонова торба за боклук. Тамару щеше да се погрижи за тях. Изряза ноктите на ръцете си и дълго си ми зъбите. Почисти си и ушите. После пооскуба веждите си, нанесе тънък слой крем върху лицето си и мацна малко одеколон на тила си. Огледа се внимателно от всички възможни ъгли, да се убеди, че няма никакви проблеми, взе сака с емблемата на „Найки“ и излезе от дома си.

Застоя се на входната врата, озърна се да хвърли последен поглед със съзнанието, че повече няма да се върне тук. При тази мисъл апартаментчето й се стори невероятно нещастно, като някаква затворническа килия, която се заключва единствено отвътре, без нито една картина или ваза. Самотно стоеше на балкона евтиният фикус, купен като заместител на златните рибки. Не можеше да повярва, че е прекарала толкова години от живота си тук без нито един въпрос, без грам недоволство.

— Сбогом — промърмори. По-скоро не на апартамента, а на онова нейно „аз“, което го беше обитавало.