Харуки Мураками
1Q84 (17)

Седемнадесета глава
(Аомаме): Независимо дали сме щастливи, или не

През следващата нощ Аомаме излезе на балкончето да се убеди, че на небето отново има две луни. По-голямата си беше нормалната луна. Но бе обгърната в загадъчна бяла пелена, сякаш току-що се е промушила през планина от пепел, но извън това си беше старата й познайница — онази, на която Нийл Армстронг бе направил своята малка крачка, но и голям скок^[1] през горещото лято на 1969-а. А до нея висеше по-малката зелена разкривена луна, присламчила се като недорасло детенце.

Нещо става с мозъка ми, рече си Аомаме. Луната винаги си е била една и трябва и сега да е една. Ако броят на луните изведнъж се е увеличил на две, трябва да причини и видима промяна в живота на Земята. Най-малкото щеше да настъпи значителна промяна в приливите и отливите, която би създала всеобщ смут. Няма начин да съм пропуснала да го забележа. Тук става дума за нещо много по-различно от това да не забележиш нещо във вестника. Ами ако не е толкова различно? Мога ли да го заявя със стопроцентова сигурност?

За известно време Аомаме се смръщи. Странни неща стават около мен тези дни. Светът си върви, без аз да го съзнавам, все едно си играем на оная игра, в която всички могат да мърдат само докато очите ми са затворени. Тогава може да не ми се струва толкова странно, че в небето висят една до друга две луни. Предполагам, че в един момент, докато мозъкът ми е спял, мъничката се е пръкнала отнякъде из пространството и е решила да се настани в гравитационното поле на Земята, все едно е далечна братовчедка на нашата луна.

Полицаите получават нови униформи и нови пистолети. Полицията и група екстремисти водят щура битка в планините на Яманаши. Всичко това е станало, без аз да го усетя. В печата излиза информация и за това, че САЩ и СССР изграждат съвместна лунна база. Дали пък няма някаква връзка между тази база и увеличението на броя на луните?

Аомаме се разрови в паметта си дали пък не е мяркала нещо за нова луна в периодичното течение на четения в библиотеката вестник, но не можа да се сети за нищо.

Много жалко, че нямаше и кого да попита за тия работи. Нито се сещаше кого да попита, нито как. Нима може да се изтъпани с въпроса: „Ей, според мен на небето има две луни. Би ли погледнал вместо мен?“. Ама че глупав въпрос, независимо от обстоятелствата. Ако броят на луните наистина се е увеличил на две, щеше да е странно, че не е чула. А пък ако луната си е една, ще си помислят, че е откачила.

Отпусна се на алуминиевия стол и качи крака върху парапета на балкона. Обмисли десет различни начина за задаване на въпроса, дори произнесе някои от тях на глас, но й прозвучаха не по-малко тъпо от първия. О, майната му! Цялата ситуация противоречи на здравия разум. И очевидно не се поддава на смислен въпрос.

Реши да остави засега настрана въпроса с втората луна. Ще изчакам да видя какво ще стане. На този етап не ми създава никакви практически затруднения. И ако не я гледам, току-виж в един момент изчезнала.

* * *

Следващия следобед отиде в спортния клуб в Хироо, проведе две занимания по бойни изкуства и един частен урок. От рецепцията я изненадаха със съобщение от вдовицата от Адзабу, която искаше да я види, когато е свободна.

Както винаги, телефона вдигна Тамару. И й обясни, че вдовицата питала дали Аомаме ще може да мине покрай нея на другия ден. За обичайната програма плюс лека вечеря.

Аомаме отговори, че ще дойде след четири и с най-голямо удоволствие ще вечеря с вдовицата. Тамару потвърди часа, но преди да затвори, Аомаме го попита дали напоследък е виждал луната.

— Коя луна? — каза Тамару. — Оная горе на небето ли?

— Да, за нея говоря.

— Не си спомням съзнателно да съм я гледал напоследък. Защо? Какво й има на луната?

— Нищо — отвърна Аомаме. — Добре, до утре след четири.

Тамару се поколеба за миг, преди да остави слушалката.

* * *

И през тази нощ луните бяха две, и двете на по два дни след пълнолунието. Аомаме държеше чаша бренди в ръка и не откъсваше поглед от двете луни — голямата и малката, — сякаш бяха някаква неразгадаема загадка. И колкото повече ги гледаше, толкова по-мистериозно и се струваше съчетанието. Защо не можеше да зададе директно на луната въпроса: „Ти откъде я измисли тая твоя малка зелена приятелка?“! Но луната нямаше да я удостои с отговор.

Луната бе наблюдавала отблизо Земята по-дълго, отколкото всеки друг. И сигурно е била свидетел на всичко случващо се. Но луната немееше; нищо не разправяше. Само си наблюдаваше хладнокръвно и обгръщаше тежкото минало по свой си начин. На луната нямаше нито въздух, нито вятър. Вакуумът й беше идеален за запазването на спомените непокътнати. Никой не бе в състояние да отключи сърцето й. Аомаме вдигна чашата си към нея и я попита:

— Лягала ли си наскоро с някого в обятията ти?

Луната не й отговори.

— Имаш ли си приятелки? — попита.

Луната не й отговори.

— Не ти ли писва понякога да живееш така хладнокръвно?

Луната не й отговори.

* * *

Както винаги, отвори й Тамару. И веднага се похвали.

— Снощи видях луната!

— Наистина ли? — рече Аомаме.

След като ме попита, взех да се чудя. Отдавна не се бях спирал да я погледна. А е много красива. И действа успокояващо.

— Ти с любовника си ли беше?

— Точно така — каза Тамару и почука отстрани носа си в смисъл „между нас да си остане“. — Да не й става нещо на луната?

— Нищо й няма — отвърна Аомаме, после предпазливо добави: — Само дето аз, нали разбираш, нещо и се притеснявам напоследък.

— Без никаква причина?

— Нищо конкретно — каза Аомаме.

Тамару кимна, без дума да каже. Изглежда, си вадеше някакви свои си изводи. Такива като него не се доверяват на нищо, в което няма логика. Така че, вместо да разпита по-нататък Аомаме, взе, че я отведе с остъклената зала. Вдовицата, по жарсен спортен екип, седеше на стола си, зачетена в някаква книга, и слушаше „Лакриме“ на Джон Доулънд^[2] — любимата й инструментална пиеса. Аомаме я бе слушала многократно и знаеше мелодията й.

— Извинявай за късното обаждане — каза вдовицата. — Но този отрязък от време ми се освободи едва вчера.

— На мен никога не ми дължите извинения — рече Аомаме.

Тамару внесе поднос с каничка билков чай и го наля в две изискани чашки. Затвори вратата след себе си и остави двете жени насаме. Пиеха си чая безмълвно, заслушани в Доулънд и загледани в пламъците на разцъфтелите азалии в градината. Всеки път, когато попаднеше тук, Аомаме имаше чувството, че е влязла в съвсем друг свят. Въздухът бе тежък, а и самото време протичаше по свой си особен начин.

— Винаги, когато слушам тази музика — каза вдовицата, — ме спохождат странни усещания по отношение на времето. — Тя едва ли не бе разчела мислите на Аомаме. — Даваш ли си сметка, че преди цели четиристотин години хора са слушали същата музика, която и ние с теб слушаме в момента! Това не те ли кара да се чувстваш особено?

— Кара ме — призна Аомаме, — но като се замисли човек, преди четиристотин години хората са гледали и същата луна, която виждаме днес.

Вдовицата погледна леко изненадана Аомаме. После кимна.

— Всъщност много си права. От такъв ъгъл, като го погледнеш, престава да ти е загадъчно как хората слушат една и съща музика, макар че ги делят четиристотин години.

— Но май трябваше по-скоро да кажа „почти същата луна“.

Аомаме погледна вдовицата, но забележката й май не направи никакво впечатление на по-възрастната жена.

— За изпълнението на този компактдиск са свирили на старинни инструменти, за каквито навремето е била написана тази музика, така че звучи приблизително така, както е звучала и тогава. И музиката е като луната.

— Но дори и нещата да са едни и същи — каза Аомаме, — навремето са ги възприемали по съвсем различен начин. Нощите тогава са били много по-тъмни, така че луната им се е струвала много по-голяма и по-ярка. Да не говорим, че тогава не са имали нито плочи, нито касети, нито компактдискове. Не са можели да слушат хубава музика, когато им се е приисквало: музикалните изпълнения винаги са били нещо специално.

— Съвършено права си, струва ми се — рече вдовицата. — Днес разполагаме с такива удобства и вероятно по тази причина сетивата ни са силно закърнели. Дори луната на небето да е една съща, вероятно виждаме нещо съвсем различно. Преди четиристотин години сигурно сме имали по-богата душевност, която е била много по-близка до природата.

— Но пък и светът е бил жесток. Повече от половината деца са измирали в ранното си детство от хронични епидемии и недохранване. Хората гинели като мухи от паралич, туберкулоза, едра шарка и морбили. Малцина са доживявали до четиридесет. Жените раждали толкова много деца, че на тридесет години вече били беззъби бабички. Хората прибягвали често до насилие, за да оцелеят. Невръстни дечица били карани да вършат толкова тежък физически труд, че костите им се деформирали, а малки момиченца ежедневно били принуждавани да проституират. А, предполагам и малки момченца. Повечето хора водели изключително ограничен живот в светове, които нямали нищо общо с богатството на сетивата или духа. Улиците на градовете били пълни със сакати, просяци и престъпници. Само много малка част от човечеството е имала времето да се заглежда в луната с някакво дълбоко чувство, да се радва на Шекспирова пиеса или да слуша прекрасната музика на Доулънд.

— Каква интересна личност си само! — усмихна се вдовицата.

— Най-обикновен човек съм. Просто обичам да чета книги. Особено исторически.

— И аз обичам историческите книги. Понеже ни учат, че поначало не сме се изменили от онези далечни времена. Е, може да има известни разлики в облеклото и в начина на живот, но затова пък няма особени разлики в мисленето и действията ни. В крайна сметка излиза, че човек не е нищо повече от носител — или проводник — на гените. Които ни шпорят до смърт, сякаш сме някакви състезателни коне, поколение подир поколение. А гените не разсъждават с категории като „добро“ и „зло“. Все им е едно дали сме щастливи, или нещастни. За тях човекът е просто средство към определена цел. Интересува ги единствено кое е най-ефикасно за тях.

— И въпреки това няма как да не разсъждаваме кое е добро и кое лошо. Това ли искате да кажете?

Вдовицата кимна и се усмихна:

— Точно това. Човек няма как да не се замисля за тези неща. Но онова, което определя основата, върху която живеем, са гените. Откъдето, естествено, възниква противоречие.

С което разговорът им за историята приключи. Допиха билковия си чай и се заеха с тренировката по бойни изкуства.

* * *

Същия този ден вечеряха у вдовицата.

— Не мога да ти предложа нищо повече от една скромна вечеря, ако не възразяваш — каза вдовицата.

— Мен ме устройва — отвърна Аомаме.

Тамару вкара ястията със сервитьорска количка. Храната несъмнено бе приготвена от професионален майстор готвач, но сервирането й можеше да извърши единствен Тамару. Извади бутилка бяло вино от кофичката с лед и с обиграни жестове им наля. Двете опитаха виното. Притежаваше прекрасен букет и бе идеално охладено. Вечерята се състоеше от варени бели аспержи, салата „Ница“, омлет с месо от морски раци, хлебчета и масло — нищо друго. Всички съставки бяха пресни и с превъзходен вкус, а порциите — умерени. Вдовицата поначало поемаше храна в малки количества. Боравеше изискано с ножа и вилицата и като птиче поднасяше залъче подир залъче към устата си. През цялата вечеря Тамару стоя в най-далечния ъгъл на помещението. Аомаме не преставаше да се учудва как един физически толкова мощен човек може да скрива присъствието си за толкова дълго.

По време на вечерята двете си разменяха само кратки изрази, като се съсредоточиха върху онова, което поглъщаха. Чуваше се тиха музика: концерт за виолончело на Хайдн — друга любима пиеса на вдовицата.

След като чиниите бяха отсервирани, донесоха каничка с кафе. Тамару им наля и тръгна заднешком да излиза, а вдовицата му даде знак с вдигнат пръст:

— Благодаря, Тамару. Свободен си.

Тамару кимна с уважение и излезе — както винаги, с безшумни стъпки. Вратата се затвори беззвучно зад гърба му. Докато двете си пиеха кафето, музиката свърши и в стаята отново се възцари тишина.

— Ние двете си имаме доверие, нали? — попита вдовицата, загледана право в очите на Аомаме.

Аомаме се съгласи — кратко, но безапелационно.

— Пазим няколко важни тайни — отбеляза вдовицата. — И всяка от нас държи в ръцете си съдбата на другата.

Аомаме кимна безмълвно.

* * *

Тъкмо в тази стая бе решила Аомаме преди време да сподели тайната си с вдовицата. Спомняше си деня с пределна яснота. Открай време знаеше, че все някой ден трябва да сподели с някого носената в сърцето й тайна. Щеше да я държи заключена в себе си само за известно време, а това време вече се приближаваше към своя край. Затова още при първия опит на вдовицата да я предразположи Аомаме с готовност отвори широко вратата.

И й разказа как най-добрата й приятелка бе загубила душевното си равновесие след двегодишно физическо насилие от страна на съпруга й и понеже не могла да избяга от него, се самоубила. Аомаме изчакала да измине цяла година, преди да си намери извинение да посети оня в дома му. Там, след като изпълнила предварително замисления си сложен сценарий, го убила с единствено пробождане с иглата в тила. Нямало нито кръвотечение, нито видима раничка. Приписали смъртта му на заболяване. У никого не възникнали подозрения. А Аомаме не смятала, че е извършила лошо дело — нито тогава, нито по-късно. Нямала и угризения на съвестта, макар този факт ни най-малко да не облекчаваше бремето, че умишлено е отнела човешки живот.

Вдовицата изслуша дългата изповед на Аомаме внимателно, без да я прекъсва със забележки, щом Аомаме се запънеше в подробното си описание. Чак след като разказът свърши, вдовицата я помоли да разясни отделни подробности. После се пресегна и дълго държа, здраво стискайки, ръката на Аомаме.

— Съвсем правилно си постъпила — каза бавно и убедено. — Ако го беше оставила да живее, сигурно е щял да причини същото и на други жени. Такива мъже винаги си намират жертви. Природата им ги кара да го повтарят многократно. А ти си изкоренила злото. Бъди сигурна, че не е било въпрос само на лично отмъщение.

Аомаме зарови лице в дланите си и се разрида. Плачеше за Тамаки. Вдовицата извади отнякъде носна кърпа и обърса сълзите й.

— Най-странно е съвпадението — рече с глух, но решителен глас, — че и аз навремето причиних изчезването на един мъж поради почти същите причини.

Аомаме вдигна глава и я изгледа. Не намираше думи да й отговори. Какво искаше да й каже вдовицата?

— Не го сторих лично, разбира се — продължи вдовицата. — Нямам нито нужната физическа сила, нито специалната ти подготовка. И все пак успях да причиня изчезването му със средствата на мое разположение, без да останат никакви конкретни улики. Както и в твоя случай, дори да се явя по своя воля в полицията и да направя самопризнание, пак няма да може да се докаже. Предполагам, че ако наистина след смъртта има някакъв страшен съд, ще бъда съдена от някои бог, но това ни най-малко не ме плаши. Не съм сторила нищо лошо. И си запазвам правото да защитя справедливостта на моя случай пред когото и да било. — Въздъхна с явно облекчение и заключи: — Е, сега всяка една от нас държи в ръцете си най-дълбоката тайна на другата, нали така?

Аомаме все пак недоумяваше какво искаше да й каже вдовицата. Причинила изчезването на някакъв човек ли? На границата между дълбокото съмнение и огромния шок, лицето на Аомаме взе да губи нормалните си черти. За да я успокои, вдовицата се захвана да й разкаже с най-спокоен тон какво всъщност се беше случило.

* * *

Обстоятелства, сходни със случая на Тамаки Оцука, довели и собствената й дъщеря до самоубийство, обясни вдовицата. И тя се била омъжила за неподходящ мъж. Вдовицата от самото начало била наясно, че бракът им няма да е сполучлив. И с просто око се виждало, че мъжът притежава особен характер. Вече бил замесен в няколко съмнителни ситуации и явно причината за това била дълбоко вкоренена у него. Но нямало как да спре дъщеря си да се омъжи. Както и се очаквало, в младото семейство случаите на насилие се заредили един след друг. Дъщерята постепенно загубила и малкото останало й себеуважение и самочувствие и потънала в дълбока депресия. Лишена от собствена воля, тя все повече се чувствала като мравка в съд с пясък. Накрая погълнала голям брой сънотворни таблетки с помощта на уиски.

Аутопсията установила по тялото й многобройни признаци на насилие: синини от удари с юмрук и с разни тъпи предмети, счупени кости и куп белези от гасени в кожата й цигари. И по двете й китки имало следи от връзване. Онзи явно обичал да ползва въжета. Зърната на гърдите й били деформирани.

Полицията привикала съпруга на разпит. Той си признал за част от насилието, но твърдял, че то било част от сексуалната им практика, по взаимно съгласие, за задоволяване на предпочитанията на съпругата му.

Както и при Тамаки, полицията не успяла да намери основания за съдебно преследване срещу съпруга. Жена му не била подавала никакво оплакване, а сега била вече покойница. Съпругът имал определено обществено положение и бил наел адвокат с опит в криминалните дела. А пък и изобщо нямало място за съмнение, че смъртта й се дължала на самоубийство.

— И вие го убихте ли? — посмя да попита Аомаме.

— Не, не го убих. Поне не този човек — отвърна вдовицата.

И понеже не успя да предугади накъде води този й отговор, Аомаме продължи само да я гледа безмълвно.

— Този отвратителен човек, бившият съпруг на дъщеря ми, е все още на този свят. Всяка сутрин се събужда в леглото си и върви по улицата на собствените си два крака. Онова, което съм му намислила, не е някакво елементарно убийство.

И млъкна за миг, да може Аомаме да схване докрай думите й.

— Бившият ми зет е съсипан в социално отношение. Нищо не е останало от общественото му положение. По някаква случайност притежавам точно този вид власт. А той е слабохарактерен. Има някаква интелигентност, дар слово и известност, но в крайна сметка е слаб и жалък. Към насилие спрямо съпругите и децата си прибягват единствено слабохарактерните мъже. Собствената им слабост ги подтиква да си избират жертвите сред още по-слабите. Не ми представляваше никаква трудност да го съсипя. А веднъж съсипан, такъв човек никога не може да се възстанови. Дъщеря ми почина отдавна, но аз и до днес го държа под око. Ще пресека и най-малкия признак на възстановяване. Жив е, но животът му е като на труп. А и няма смелост да се самоубие. И аз не желая да му направя тази услуга да го убият. Наумила съм си да го тормозя безмилостно, но без да го убивам, все едно го дера жив. Причиних изчезването на съвсем друг човек. По практически съображения се наложи да причиня преместването му на друго място.

* * *

И вдовицата се впусна да разправя подробностите на Аомаме. Една година след смъртта на дъщеря й вдовицата основала частен приют за жени, жертви на подобно домашно насилие. Притежавала малък двуетажен блок с апартаменти върху съседен парцел до къщата с върбите в Адзабу, който стоял необитаван, понеже била замислила да го бутне. Вместо това решила да го ремонтира и да приютява там жени, които нямало къде другаде да отидат. Открила в центъра на града и консултация, към която жертвите на домашно насилие можели да се обърнат за съвет, най-вече от местните адвокати. В консултацията работели на смени доброволки, които интервюирали пострадалите жени и им давали съвети по телефона. Оттам поддържали редовна връзка с вдовицата у дома й. Нуждаещите се спешно от подслон жени пращали в приюта, често заедно с децата им (сред които имало и тийнейджърки, обект на сексуални посегателства от страна на бащите им). Оставали в блока, докато им уредели нещо по-постоянно. Осигурявали им най-необходимото — храна, дрехи, а и те си помагали взаимно в комунален стил. Вдовицата лично покривала всичките им разходи.

Адвокати и съветници посещавали редовно приюта да проследят как се поправяли жените и да обсъждат плановете им за бъдещето. Когато имала свободно време, посещавала ги и вдовицата, изслушвала всяка жена поотделно и ги съветвала. Понякога ги уреждала на работа или в постоянно жилище. Ако възникнел проблем, налагащ физическа намеса, както в случаите, в които съпругът научавал къде е жена му и идвал да си я прибере насила, в приюта отивал Тамару. Нямал равен по бързото и находчиво разрешаване на подобни проблеми.

— Имаше обаче и случаи, с които не можех да се справя нито аз, нито Тамару, та дори и юристите.

На Аомаме й направи впечатление, че щом заговореше, по лицето на вдовицата се появяваше някакъв бронзов блясък, а в същото време обичайната й благовъзпитана изисканост постепенно изчезваше. Онова, което я заместваше бе нещо, преминаващо отвъд нормалния гняв или възмущение. Изглежда, ставаше дума за онази малка, твърда, безименна сърцевина, която обитава най-дълбоката част на ума. Но въпреки промяната на лицето й, гласът й си оставаше както винаги, спокоен и безстрастен.

— Естествено, решението дали даден човек да съществува, или да не съществува, не може да се базира единствено на практически съображения — като например, че липсата му ще елиминира необходимостта от развод, да речем, или ще ускори изплащането на застраховката му „Живот“. Към подобни действия прибягвахме само като последна възможност, след подробна и безпристрастна преценка на всички фактори, която в крайна сметка ни налагаше извода, че въпросният човек не заслужава и капка милост. Става дума за онези мъже паразити, които се прехранват единствено с кръвта на слабите! За неизлечими мъже, с изкривени мозъци! Те нямат интерес да се лекуват, а и ние не намираме у тях нищо ценно, което да оправдае оставането им на този свят!

Вдовицата млъкна и за миг изгледа Аомаме с поглед, който можеше да разбие и скала. След което продължи с обичайния си равен тон:

— По отношение на такива мъже нямаме друг избор, освен да ги накараме да изчезнат по един или друг начин — като винаги полагаме грижи да не привличаме хорското внимание.

— Нима това е възможно?

— Човек може да изчезне по ред най-различни начини — отвърна вдовицата и направи пауза, за да наблегне на думите си. — А аз съм в състояние да уредя нечие изчезване по определени начини. Притежавам подобна власт.

Аомаме се напъваше да проумее казаното, но думите на вдовицата бяха прекалено мъгляви.

— И двете сме изгубили някого, който е бил от огромно значение за нас — продължи вдовицата. — Загубили сме близките си по един възмутителен начин, белезите от които са дълбоки. Подобни сърдечни рани вероятно никога не зарастват. Но ние не бива вечно да седим и да си ближем раните. Длъжни сме да станем и да предприемем следващата стъпка — не заради личното ни отмъщение, а в името на една по-всеобхватна справедливост. Съгласна ли си да ми помагаш в моята работа? Трябва ми кадърна сътрудничка, в която да имам пълно доверие — жена, с която да споделям своите тайни и мисия. Би ли се нагърбила с тази роля? Имаш ли желание да се присъединиш към мен?

На Аомаме й трябваше известно време да смели напълно думите на вдовицата. Изслушала бе една невероятна изповед и не по-малко невероятно предложение. А за да прецени отношението си към това предложение, й трябваше още време. Докато подреждаше мислите в главата си, вдовицата пазеше абсолютна тишина, замръзнала на стола си, без да откъсва очи от Аомаме. Не бързаше за никъде. И беше готова да чака толкова, колкото трябва.

Няма съмнение, че тази жена е обсебена от някаква форма на лудост, разсъждаваше Аомаме. Но самата тя никак не е луда, нито пък е психически болна. Напротив, умът й е стабилен като скала, непоклатимо уравновесен. И това се потвърждава от редица доказателства. Така че не е лудост, а нещо което само напомня на лудост. Някакво предубеждение, да речем. И сега тя иска да споделям с нея тази нейна лудост, предразсъдък или каквото искаш го наречи. С уравновесеност като нейната. И смята, че притежавам необходимата квалификация.

Колко дълго бе разсъждавала? Изглежда, в един момент, погълната от мислите си, бе изгубила усета си за време. Единствено сърцето й го отмерваше със своя твърд фиксиран ритъм. Аомаме посети няколко скрити кътчета в душата си, така както рибата плува срещу течението на реката. И откри там познати гледки и отдавна забравени аромати, нежна носталгия и жестока болка. Изведнъж, незнайно от какъв източник, тънък светлинен лъч прониза тялото й. Стори й се, че по някаква загадъчна причина е станала прозрачна. Когато постави дланта си на пътя на лъча, можеше да гледа през нея. Внезапно и тялото й бе станало безтегловно. И точно в този миг Аомаме си помисли: Дори ако се отдам на тази лудост — или предразсъдък — още тук, на мига, дори ако това ми отдаване ме унищожи, дори ако този свят изчезне напълно, какво толкова ще загубя?

— Разбирам — каза Аомаме. Млъкна и прехапа устна. И добави: — Готова съм да ви помогна по всякакъв начин.

Вдовицата се пресегна и сграбчи и двете й ръце. От този миг нататък двете с Аомаме имаха своя обща тайна, обща мисия и обща цел, граничеща с лудост. А можеше да си е и чиста лудост, но Аомаме не успяваше да види разделителната линия. Мъжете, които тя и вдовицата изпращаха съвместно в някакъв отвъден свят, бяха онези, за които от нито една гледна точка не можеше да се намери повод за помилване.

* * *

— Преместването на мъжа от хотела в Шибуя в друг свят е станало сравнително наскоро — промълви вдовицата. Говореше за „преместването“ му в друг свят така, както се говори за някоя мебел.

— След четири дни се навършват точно два месеца.

— Все още не са минали два месеца, така ли? — продължи вдовицата. — Не би трябвало в такъв случай да те моля толкова скоро да вършиш друга работа. Бих предпочела да са минали поне шест месеца. Прекомерното им сгъстяване само ще увеличи психическото ти бреме. Но не става дума за… как да го кажа?… за някаква обикновена задача. А да не забравяме, че току-виж някой се усъмнил в зачестилите инфаркти сред свързаните с приюта ми мъже.

— Ами да — подсмихна се Аомаме, — на този свят е пълно със скептици.

И вдовицата се усмихна:

— Както знаеш, аз съм изключително внимателен човек. Не вярвам в съвпадения, предсказания или в добрия късмет. В действията си спрямо тези мъже търся най-приемливите възможности и вземам окончателното решение едва след като се убедя окончателно, че такива възможности липсват. И когато, като крайно средство, предприема съответната стъпка, елиминирам абсолютно всички възможни рискове. Оглеждам най-внимателно и най-малките подробности, подготвям се, без да пестя никакви усилия, и едва след като съм се убедила, че акцията ми ще е успешна, се обръщам към теб. Благодарение на този ми метод досега не сме имали нито един проблем. Нали е така?

— Напълно права сте — каза Аомаме и наистина беше убедена, че е така. Подготвяше оръжието си, отиваше на определеното място и заварваше ситуацията точно такава, каквато я предвиждаше планът. И забиваше — веднъж — игличката точно в онази точка на тила на мъжа. И си тръгваше чак след като се убедеше, че човекът се е „преместил на ново място“. Досега всичко минаваше гладко и систематично.

— Но в нововъзникналия случай — продължи вдовицата — за съжаление, май ще се наложи да се заемеш с едно далеч по-голямо предизвикателство. Планът ни все още не е окончателно изготвен и са налице много неясни моменти. Вероятно този път няма да мога да подготвя предварително ситуацията, както правех досега. С други думи, нещата този път ще са по-различни.

— Различни в какъв смисъл?

— Като начало, положението на мъжа не е никак обикновено — рече вдовицата. — Което ще рече, на първо място, че около него е изградена непробиваема система за сигурност.

— Да не би да е политик или нещо такова?

— Не, не е политик — завъртя глава вдовицата. — Но за това ще говорим по-нататък. Потърсих решение, което да не налага да пращам точно теб, но не излезе нищо подходящо. Към подобно предизвикателство не се подхожда с обикновени средства. Много съжалявам, но не намирам друг вариант, освен да те помоля да се включиш.

— Спешен ли е случаят?

— Не особено. Нито има срок, в който трябва да го разрешим. Но колкото повече отлагаме, толкова повече хора могат да пострадат. А възможностите, които ни се удават, са ограничени. Никой не може да каже кога ще ни изпадне втора такава.

Навън се беше стъмнило. Остъклената стая бе обгърната от тишина. Аомаме се чудеше дали луната е изгряла. Но от сегашното си място не можеше да я види.

— Възнамерявам да ти опиша ситуацията в най-пълни подробности. Но преди това бих желала да те запозная с една жена. Искаш ли да отидем да я видим?

— Във вашия приют ли е наставена?

Вдовицата пое бавно дъх и нададе някакъв тих звук с гръкляна си. А в очите й се появи особен блясък, какъвто Аомаме досега не бе виждала.

— Изпратиха ни я от консултацията преди шест месеца. През първите четири седмици и една дума не каза. Бе в някакво замаяно състояние и бе загубила способността си да говори. Известни ни бяха само името и възрастта й. От социалните грижи я намерили заспала в ужасно състояние на една гара, взели да си я прехвърлят от една служба на друга, докато накрая стигнала до нас. Много часове прекарах да й говоря мъничко по мъничко. И много време ми отне, докато я убедя, че тук е в безопасност и не бива да се бои. И вече е в състояние да приказва по малко. Говори по един объркан, накъсан начин, но като сглобявам парчетата, успявам да добия най-обща представа какво я е сполетяло. Толкова ужасно е, че направо не ми се говори. Сърцето ми се къса.

— Пак ли някой жесток съпруг?

— Съвсем не — рече сухо вдовицата. — Тя е едва десетгодишна.

* * *

За по-пряко вдовицата и Аомаме прекосиха градината и влязоха през портичката в съседния двор. Приютът бе малка сграда с дървена конструкция, използвана навремето за жилище на част от многото слуги, работили за семейството на вдовицата. Самата двуетажна постройка притежаваше определен старовремски чар, но беше прекалено стара за даване под наем. За временен приют на жени, които няма къде другаде да отидат, обаче вършеше работа. Отгоре й бе разпрострял покровителствено клоните си стар дъб. В предната врата бе вградено чудесно пано от декоративно стъкло. Апартаментите бяха общо десет на брой, понякога бяха заети всичките, друг път — почти празни. Обикновено се обитаваха кротко от пет-шест жени. В този ден светеха прозорците на близо половината стаи. Къщата бе странно притихнала и само сегиз-тогиз се дочуваха детски гласчета. Самата сграда сякаш беше затаила дъх. Липсваше й нормалната гама от звуци, съпровождащи ежедневния бит. Бун, немската овчарка, бе вързана на верига близо до уличната порта. Щом някой се приближеше, изръмжаваше тихо, после излайваше неколкократно. Кучето бе обучено — неизвестно как и от кого — да лае бясно при появата на мъж, макар най-много да се доверяваше тъкмо на Тамару.

Когато видя, че вдовицата приближава, кучката спря да лае и вместо това замаха опашка и весело запръхтя. Вдовицата се наведе и я потупа няколко пъти леко по главата. Аомаме я погали зад ушите. Овчарката, изглежда, помнеше Аомаме. Умно куче, което по неизвестни причини обичаше да яде суров спанак. Вдовицата извади ключ и отключи предната врата.

— Една от жените тук се грижи за момичето — каза на Аомаме. — Помолих я да живее с нея в един и същ апартамент и да не я изпуска от очи. Рано е още да остава сама.

Жените от приюта се грижеха една за друга непрестанно и негласно биваха насърчавани да разказват какво са преживели, да споделят болката си. По-дълговременните обитателки съветваха новодошлите как да се приспособят към живота в къщата и им предаваха някои от най-важните вещи. Обикновено се редуваха да готвят и чистят, макар, естествено, да имаше и такива, които искаха единствено да ги оставят на мира и да не ги разпитват за изживяното; желанието им да не ги закачат и да не ги заговарят биваше уважено. Повечето жени обаче предпочитаха да разговарят и общуват с други жени, които бяха минали през подобни изпитания. Като се изключи забраната на алкохола, пушенето и присъствието на неупълномощени лица, правилата на общежитието бяха доста либерални.

В сградата имаше телефон и телевизор, които се намираха в общия хол. Обзавеждането му включваше стара холна гарнитура и маса за хранене. Повечето жени прекарваха по-голямата част от деня в този хол. Телевизора рядко го включваха, а дори когато работеше, звукът му бе намален до минимум. Жените предпочитаха да четат книги и вестници, да плетат или да си шушукат. Някои рисуваха. Общо взето, бе необичайно място, полуосветено и сякаш замряло, като да олицетворяваше някакъв междинен етап между реалния свят и света след смъртта. И в слънчеви, и в облачни дни, и денем, и нощем светлината тук не се променяше. Аомаме винаги имаше чувството, че няма работа тук и че е някаква нетактична неканена гостенка. Все едно че бе влязла в клуб, за членуването в който се изисква специална квалификация. Самотата на тези жени беше коренно различна от самотата, която мъчеше Аомаме.

Трите жени в хола посрещнаха със ставане на крака влизането на вдовицата. На Аомаме й стана ясно от пръв поглед, колко силно уважават тук възрастната жена.

— Продължавайте да се занимавате — подкани вдовицата трите жени. — Дошли сме само да се срещнем с Цубаса.

— Цубаса си е в стаята — каза една от жените, която се стори на Аомаме, че й е връстничка. Имаше дълга права коса.

— С нея е и Саеко. Цубаса май още не е готова да слезе — рече втората, малко по-възрастна жена.

— Няма как. Сигурно й е нужно още малко време — усмихна се вдовицата.

И трите жени кимнаха безмълвно. И трите знаеха много добре какво означава да ти е „нужно още малко време“.

* * *

Аомаме и вдовицата се качиха по стълбите и влязоха в един от апартаментите. Вдовицата уведоми дребната, доста невзрачна женица Саеко, че иска да остане насаме с Цубаса. Саеко се усмихна смутено и ги остави с десетгодишната Цубаса, като затвори вратата след себе си и слезе долу. Аомаме, вдовицата и Цубаса се настаниха около една масичка. Прозорецът бе затулен с плътна завеса.

— Тази дама се казва Аомаме — рече вдовицата на момичето. — Не се притеснявай, тя работи заедно с мен.

Момичето погледна Аомаме, после едва забележимо кимна.

— А това е Цубаса — завърши запознанството вдовицата. След което попита момичето: — Колко дни станаха, откакто дойде тук, Цубаса?

Момичето поклати глава — пак едва забележимо, — в смисъл, че не знае.

— Шест седмици и три дни — каза вдовицата. Ти може и да не броиш дните, но аз ги броя. Знаеш ли защо.

Момичето пак завъртя леко глава.

— Защото времето може да е много важно — обясни вдовицата. — И самото му отчитане може да е от огромно значение.

В очите на Аомаме Цубаса не се различаваше по нищо от другите десетгодишни момичета. Беше малко по-висока, отколкото се полагаше за възрастта й, но бе слаба и гърдите й още не се бяха развили. Имаше вид на страдала от хронично недохранване. Чертите й бяха приемливи, но лицето й бе съвършено безлично. Очите й напомняха на Аомаме за прозорци с матово стъкло — толкова малко можеше да се надникне през тях в душата й. Тънките сухи устни от време на време потръпваха в тик, сякаш се мъчеха да изкажат някоя дума, но отвътре не излизаше никакъв звук.

От книжния плик, който носеше, вдовицата извади шоколадови бонбони с швейцарски планински пейзаж на кутията. Изсипа съдържанието й върху масата — дузина красиво опаковани шоколадчета с различна форма. Подаде едно на Цубаса, едно на Аомаме и пъхна едно в собствената си уста. И Аомаме лапна нейното. След като ги видя, и Цубаса сложи едно шоколадче в устата си. Известно време и трите дъвчеха, без нищо да кажат.

— Спомняш ли си нещо от времето, когато беше на десет години? — попита вдовицата Аомаме.

— Много добре — отговори Аомаме.

Тогава бе хванала за ръка едно момче и се бе зарекла цял живот да го обича. Няколко месеца по-късно й дойде и първото месечно кръвотечение. А с него — и куп промени в самата Аомаме. Напусна вярата и скъса връзките с родителите си.

— И аз помня — каза вдовицата. — Когато бях на десет, баща ми ни заведе в Париж, където останахме цяла година. Той беше на дипломатическа служба. Живеехме в стара кооперация близо до Люксембургските градини. Бяха последните месеци на Първата световна война и гарите бяха препълнени с ранени войници, някои от тях още деца, други — старци. Париж е обаятелен през всички годишни сезони, но на мен от онова време ми останаха единствено спомени за кървавите превръзки. На фронта се водеше жестока окопна война и хора без ръце, крака и очи се скитаха по улиците му като някакви изоставени призраци. Единственото, на което се спираше окото ми, беше белотата на бинтовете им и чернотата на траурните ленти, които жените носеха над лактите си. Ковчезите се нижеха един подир друг на конски каруци към гробищата, а при преминаването на всеки нов ковчег хората извръщаха очи и стискаха устни.

Вдовицата се пресегна през масата. След секунден размисъл и момичето извади ръката си от скута и я положи в дланта на вдовицата. Вдовицата я стисна здраво. Сигурно, когато е била малка, и покрай нея са минавали парижките каруци с ковчезите, така са я държали за ръка майка й и баща й и са я утешавали, че няма нищо страшно, че нищо лошо няма да й се случи, че е в безопасност и не бива да се бои.

— Знаеш ли, че един мъж произвежда всеки ден по няколко милиона сперматозоиди? — попита вдовицата Аомаме.

— Знам, но това не е точната бройка.

— То и аз не знам точната бройка, но е толкова голяма, че не подлежи на преброяване. И всичките излизат накуп. Броят на яйцеклетките, които жената произвежда обаче е ограничен. Това знаеш ли го?

— Не точно.

— За цял живот не наброяват повече от четиристотин — рече вдовицата. — При това не се раждат нови всеки месец, ами си стоят в тялото на жената от мига на раждането й. След първото й кръвотечение жената произвежда по една зряла яйцеклетка месечно. И малката Цубаса тук носи със себе си всичките свои яйцеклетки. Стоят си някъде там в нея непокътнати — прибрани в нещо като чекмедже, — понеже не са й почнали кръвотеченията. И не е необходимо да ти напомням, че ролята на всяка яйцеклетка е да бъде оплодена от сперматозоид.

Аомаме кимна.

— Повечето психически различия между мъжа и жената се дължат на разликите в размножителната им система. От чисто психологическа гледна точка жената живее, за да опази своя ограничен запас от яйцеклетки. Това важи и за теб, и за мен, и за Цубаса. — На това място вдовицата кисело се усмихна: — За мен, естествено, трябва да е в минало време.

Аомаме пресметна набързо наум: Досега, значи, съм успяла да изхвърля около двеста яйцеклетки. И ми остава горе-долу половината от първоначалния ми запас, може би с надпис „запазено“.

— Но яйцеклетките на Цубаса никога няма да бъдат оплодени — каза вдовицата. — Помолих един лекар миналата седмица да я прегледа. Матката и е унищожена.

Аомаме изгледа с разкривено лице вдовицата. После наклони леко настрани глава и се извърна към момичето. Едва успя да промълви:

— Унищожена?

— Да — повтори вдовицата — унищожена. Дотолкова, че и по хирургически път не може да се възстанови.

— Но кой е способен на подобно деяние? — попита Аомаме.

— И аз не знам още със сигурност — отвърна вдовицата.

— Човечетата — каза момичето.