Харуки Мураками
1Q84 (33)

Девета глава
(Аомаме): Което се явява дан за висшата ви благодат

След като Аомаме влезе в съседната стая, Нула номер я последва и бързо затвори вратата. В стаята цареше пълен мрак. Прозорците бяха закрити с плътни завеси и всички лампи бяха угасени. Малкото светлина, струяща през тесния процеп между завесите, подчертаваше още повече тъмнината на всичко останало.

Трябваше й известно време да свикнат очите й с мрака, като при влизането в кино или планетарий. Първото, което успя да види, бе електрическият будилник на ниска масичка. Зелените му цифри показваха 7:20. След няколко секунди успя да забележи и голямото легло, опряно в задната стена. Часовникът бе близо до горната табла на леглото. Самата стая бе малко по-малка от просторното съседно помещение, но все пак доста по-голяма от нормална хотелска стая.

На леглото имаше нещо плътно, черно, приличащо на малка планина. Трябваше да мине известно време, преди Аомаме да установи, че неравното очертание указва присъствието на човешко тяло. През целия този интервал от време очертанието остана абсолютно неподвижно. Аомаме не забеляза никакви признаци на живот. Не успя да чуе дори дишане. Единственият шум идеше от леката струя хладен въздух откъм качения почти до тавана климатик. Но нямаше начин тялото да е мъртво. Всички действия на Нула номер се основаваха на предположението, че пред нея е живо човешко същество.

И то много едро същество, най-вероятно мъж. Нямаше как да се убеди, но й се стори, че човекът не е извърнат към нея и не е под завивките, а е по-скоро легнал по корем върху оправеното легло, като огромно животно в дъното на пещерата, стараещо се да не хаби физическите си сили, докато му зараснат раните.

— Време е — обяви Нула номер по посока на сянката. В гласа му се появи някаква липсваща дотогава напрегнатост.

Не стана ясно дали човекът е чул казаното от Нула номер. Тъмната купчина върху леглото си остана абсолютно неподвижна. Нула номер стоеше мирно до вратата и чакаше. Стаята бе потънала в такава дълбока тишина, че Аомаме чак чу как някой преглъща и едва после се усети, че преглъща самата тя. Стиснала с дясната си ръка сака, и Аомаме като Нула номер чакаше нещо да се случи. Дисплеят на будилника се смени на 7:21, после на 7:22, после на 7:23. Чак тогава очертанието върху леглото взе съвсем леко да се задвижва — слабото размърдване скоро премина в ясно обособено движение. Човекът или беше спал дълбоко, или бе в някакво състояние, подобно на дълбокия сън. Мускулите му се събудиха, горната част на тялото му взе да се надига и след време съзнанието му се върна. Сянката седна на леглото със сгънати нозе. Сто на сто е мъж, помисли си Аомаме.

— Време е — повтори Нула номер.

Аомаме чу как мъжът издиша продължително — като откъртила се от дъното на дълбок кладенец тежка въздишка. После чу шум от мощно вдишване — див и тревожещ, като вилнееща през гората буря. След което цикълът се повтори: два напълно различни вида звук, разсечени от дълга пауза. Аомаме започна да се чувства неловко. Осъзна, че се е навряла в съвсем непозната за нея област — в дълбока океанска падина, да речем, или на повърхността на неизвестен астероид: място, докъдето се стига с огромно усилие, но откъдето е невъзможно да се върнеш.

Очите й отказваха да се приспособят напълно към тъмнината. Вече виждаше до една определена точка, но не и по-нататък. Очите й достигаха само до черния мъжки силует. Не можеше да определи нито накъде е обърнат, нито накъде гледа. Личеше единствено, че мъжът е изключително едър и че раменете му се вдигат и спускат тихо — но с огромна амплитуда — при всяко вдишване и издишване. Но не ставаше дума за нормално, а по-скоро за дишане със специална цел и функция, изпълнявано с цялото тяло. Представи си мощните движения на свиващите и разтварящите се плещи и диафрагма. Няма нормално човешко същество, способно да диша с такава мощ. Ставаше дума за характерен начин на дишане, какъвто се усвоява само посредством продължителни и интензивни тренировки.

Нула номер стоеше до нея в поза „мирно“, с изпънат гръб и прибрана брадичка. За разлика от мъжа на леглото, дишаше плитко и учестено. Стараеше се да минимализира присъствието си, докато свършеше поредицата интензивни дълбоки вдишвания: явно бе дейност, която влизаше в редовния репертоар на мъжа. И Аомаме като Нула номер не можеше да стори нищо, освен да чака. Вероятно на онзи му се налагаше да мине през този процес, че да се събуди напълно.

Най-после специалното дишане приключи на етапи така, както спира да работи някоя огромна машина. Интервалите между вдишванията ставаха все по-дълги и завършиха с едно дълго издишване, което като че ли изстиска всичко до последно. И в стаята пак се възцари дълбока тишина.

— Време е — потрети Нула номер.

Главата на онзи бавно помръдна. Изглежда, сега се обърна с лице към Нула номер.

— Може да излезеш — рече. Гласът му бе дълбок ясен баритон — решителен и безпрекословен. Очевидно се бе събудил напълно.

Нула номер се поклони веднъж не много дълбоко в мрака и излезе от стаята по същия начин, по който влезе, без никакви излишни движения. Вратата се затвори и Аомаме остана сама в стаята с мъжа.

— Съжалявам, че е толкова тъмно — рече мъжът вероятно на Аомаме.

— Не ми пречи — каза тя.

— Наложи ни се да я затъмним — промълви тихо той. — Но не се бойте. Нищо няма да ви се случи.

Аомаме кимна. Но после се сети, че е на тъмно, и рече на висок глас:

— Разбирам. — Гласът й бе малко по-твърд и по-висок от обичайното.

Известно време мъжът я гледаше в тъмата. Тя усещаше интензивния му взор — прецизен и подробен. И той не толкова я разглеждаше, колкото оглеждаше. Изследваше буквално всеки сантиметър от тялото й. Стори й се, че за миг я е разсъблякъл и е останала чисто гола. Погледът чу обаче не спираше върху кожата; пронизваше мускулите и органите й, утробата й. Той вижда и в тъмното, мина й през ум. И долавя далеч повече неща, отколкото са видими с просто око.

— Нещата се виждат по-добре на тъмно — рече, сякаш бе прочел мисълта й. — Но колкото по-дълго останеш на тъмно, толкова по-трудно ти е да се върнеш към надземния свят, където е светлината. В определен момент се налага да спреш.

След тези думи прекара още един интервал от време в наблюдаване на Аомаме. В погледа му нямаше нищо сексуално. Просто я оглеждаше като вещ, така както пътникът от кораба оглежда отминаващия остров. Този тук обаче не бе някакъв обикновен пътник. А се мъчеше да прозре всичко възможно на този остров. Изложена така продължително на безмилостното му всепроникващо проучване, Аомаме почна да усеща несъвършенствата на собствената си плът. А това никак не бе обичайно за нея. Като се изключи големината на гърдите й, тя всъщност наистина се гордееше с тялото си. Тренираше го ежедневно и го поддържаше красиво. Мускулите й бяха гладки и стегнати, без грам тлъстина. Но така, както я обследваше този човек, нямаше как да не почувства, че плътта й е всъщност някаква износена стара торба месо.

Сякаш пак прочел мислите й, мъжът престана да се вторачва в нея. И тя усети как силата на погледа му изведнъж изчезна. Сякаш някой пръскаше вода с маркуч, а друг зад сградата му спря чешмата.

— Извинете, бихте ли разтворили съвсем леко завесите? — попита тихо мъжът. — Убеден съм, че и за вашата работа имате нужда от малко светлина.

Аомаме остави сака си на пода, отиде до прозореца и дръпна страничните шнурове — първо, за да отвори плътните тежки завеси, а след тях и дантелените бели пердета. Вечерните светлини на Токио се промъкнаха в стаята. Прожекторите около Токио Тауър, стълбовете покрай естакадата на високоскоростната магистрала, движещите се автомобилни фарове, запалените прозорци във високите жилищни блокове, шарените неонови реклами по покривите — всичко това се сливаше, за да освети хотелската стая с характерната за големия град смесица от цветове, но едва-едва, само колкото Аомаме да успее да различи част от мебелировката. Самата светлина Аомаме посрещна с болка, сякаш виждаше стара приятелка. Тази светлина идваше от света, към който самата тя принадлежеше. Изведнъж усети каква нужда има от такава светлина. Но колкото и слаба да бе тя, изглежда, бе прекалено силна за очите на мъжа. Все още в поза лотос, той закри лицето си с две огромни длани.

— Добре ли сте? — попита Аомаме.

— Не се притеснявайте.

— Да придърпам ли завесите?

— Не, няма нужда. Имам проблем с ретината на очите си. Нужно им е време, за да се приспособят към светлината. Само след минута ще ми мине. Седнете там.

Проблеми с ретината ли?, зачуди се Аомаме. Проблемите с ретината обикновено се явяват при ослепяващите. Това обаче поне засега не я засяга. Не е дошла тук да лекува зрението на този човек.

Седеше на дивана и го наблюдаваше, докато той с длани върху лицето чакаше очите му да свикнат с проникващата през прозореца светлина. Дошъл бе нейният ред да го изучи подробно.

Беше изключително едър човек. Не дебел, просто едър. Висок, широкоплещест, мощен на вид. При все че вдовицата бе споменала едрия му ръст, не беше очаквала да е чак толкова голям. Нямаше, естествено, никаква причина един религиозен гуру да не е огромен човек. Но като си помисли как този мъжага изнасилва десетгодишни момиченца, се намръщи. Представи си го гол, натиснал под себе си дребното дете. Момиченцата нямаха начин как да се съпротивляват. И възрастна жена би се затруднила. Мъжът бе обут в нещо като тънък памучен анцуг с ластици около глезените и едноцветна риза с дълъг ръкав и с лек копринен блясък. Свободната му риза бе закопчана отпред. Само горните две копчета бяха оставени разкопчани. Стори й се, че и анцугът, и ризата бяха или бели, или леко кремави на цвят. Не бе пижама, а нещо като удобен всекидневен екип, който би изглеждал съвсем нормално под палмите на някой южен остров. Босите му нозе й се сториха много големи. Едрият като каменен зид раменен пояс издаваше опитен специалист по бойни изкуства.

Мъжът се възползва от първата пауза в проучването на Аомаме, за да каже:

— Благодаря ви, че дойдохте днес.

— Това ми е работата — отговори напълно безизразно Аомаме. — Щом някой има нужда от мен, отивам. — Но едва произнесе тези думи, и се почувства като някоя проститутка, която се отзовава на всяко повикване. Дали пък не се дължеше на начина, по който я бе разсъблякъл с пронизващия си поглед в мрака?

— Какво знаете всъщност за мен? — попита я, все още закрил лицето си с длани.

— Какво знам за вас ли?

— Да.

— Почти нищо — отвърна Аомаме, като подбираше внимателно думите си. — Дори името ви не знам. Известно ми е само това, че оглавявате някаква религиозна организация в Нагано — или май беше в Яманаши, — че имате някакъв проблем със здравето и че евентуално мога да ви помогна.

Мъжът завъртя няколко пъти глава и сне длани от лицето си. Сега двамата с Аомаме се гледаха очи в очи.

Косата му бе дълга, буйна и се спускаше чак до раменете му. И имаше доста сиви кичури. По нейна преценка мъжът бе на около петдесет. Едрият му нос заемаше голяма част от лицето му. Бе възхитително прав и й напомни за снимката на Алпите, която бе виждала на някакъв календар. И планината притежаваше подобна широка основа и страхотна величественост. Носът бе първото, което човек забелязваше от лицето му, и контрастираше рязко с очите — толкова хлътнали, че трудно се разбираше накъде точно гледат. И лицето, като цялото му тяло, бе едро и месесто. Гладко обръснато, без никакви белези и бенки. Съчетанието на чертите му придаваше спокоен и интелигентен вид, но и нещо особено, необикновено, което не ти позволяваше да му се довериш веднага. Подобни лица поначало карат хората да се замислят след първия поглед. Може би се дължеше на прекалено големия нос, който вероятно лишаваше лицето от определено равновесие и бе основната причина гледащият го да се чувства неловко.

Но причината можеше да е и в хлътналите очи и в излъчвания от тях матов блясък на древен ледник. Или в усещането за жестокост, създавано от тънките устни, способни като че ли всеки момент да изплюят някакви непредвидими думи.

— Друго? — попита я.

— Почти нищо. Освен че трябва да съм готова да проведа сеанс по стречинг. Специалист съм по мускулите и ставите. Положението и личността на клиентите ми не ме интересуват от професионална гледна точка.

Съвсем като при курвите, мина й през ум.

— Разбирам ви — отвърна с плътен глас мъжа. — Но в моя случай може би се нуждаете от допълнителни пояснения.

— Готова съм да изслушам всичко, което пожелаете да споделите с мен.

— Викат ми Вожда. Но почти никога не показвам навън лицето си. Макар че живеем в едно и също селище, повечето наши вярващи нямат никаква представа как изглеждам.

Аомаме кимна.

— А ето че на вас позволявам да видите лицето ми. Първо на първо, не мога да очаквам да ме лекувате на тъмно или с превръзка на очите. А освен това е и въпрос на учтивост.

— Аз не провеждам лечение — поправи го спокойно Аомаме. — Просто ще разтегна мускулите ви. Нямам разрешително за извършване на медицински процедури. Моята цел е да принудя човек да разтегне онези мускули, които обикновено не използва или се затруднява да използва, като по този начин предотвратяваме влошаването на физическите му сили.

Мъжът като че се усмихна леко, но можеше и да е само привидно, причинено от лекото потръпване на лицевите му мускули.

— Всичко това ми е много добре известно. Казах „лекувате“ само за удобство. Не се притеснявайте. Исках само да спомена, че в момента виждате нещо, което не е позволено на повечето хора, и че държа да го знаете.

— Там — и Аомаме посочи вратата към съседната стая — ме предупредиха, че не трябва никому да казвам какво съм видяла. Но това изобщо не бива да ви притеснява. Нищо от видяното тук няма да спомена, след като изляза. В хода на работата си имам допир с телата на много хора. Вашето положение може да е много специално, но за мен сте просто поредният човек с мускулни проблеми. По отношение на вас се интересувам единствено от мускулите ви.

— Доколкото ми е известно, като дете сте били част от „Обществото на свидетелите“.

— Не по собствен избор. Просто така съм отгледана. А разликата между двете е огромна.

— Да, огромна е — съгласи се мъжът. — Но човек не може никога да се отърси напълно от онова, което му е било внушено през ранното му детство.

— За добро или лошо — добави Аомаме.

— Доктрините на „Свидетелите“ се различават коренно от религията, към която принадлежа. Лично аз смятам, че всяка религия, основана върху вярата за края на света, е повече или по-малко фалшива. Според мен, ако нещо има свой „край“, то е индивидът, а не светът като цяло. И въпреки всичко „Обществото на свидетелите“ е една невероятно издръжлива религия. Макар че съществува сравнително отскоро, издържала е какви ли не изпитания и постоянно увеличава броя на членовете си. А това е факт, от който може да се извлекат много поуки.

— Най-вече, изглежда, е доказателство за тесногръдието им. Колкото по-малка и по-тесногръда е една такава секта, толкова по̀ издържа на външен натиск.

— Може и да сте права в това отношение — каза мъжът след кратка пауза. — Но така или иначе, не сме се събрали да си говорим за религии.

Аомаме нищо не отвърна.

— Онова, което искам да ви обясня, е, че тялото ми притежава някои специални особености.

Аомаме продължи да седи на мястото си и да го изчаква да се изкаже.

— Както вече споменах, очите ми не понасят силната светлина. Симптомът се появи преди няколко години. Дотогава нищо не бях забелязал, но в един момент взе да ми прави впечатление. И най-вече затова престанах да се явявам пред хората. Прекарвам почти цялото си време в затъмнени помещения.

— Боя се, че никак не мога да ви помогна по отношение на зрението — рече Аомаме. — Както вече стана дума, специализирам изключително в областта на мускулатурата.

— Не споря. Естествено, допитвал съм се до много специалисти. Преглеждан съм от безброй очни лекари и са ми правени куп изследвания. Но всички са на мнение, че на този етап с нищо не могат да ми помогнат. Ретините ми са увредени, но не са наясно какво го е причинило. Симптомите бавно прогресират. Ако продължават с това темпо, скоро ще изгубя напълно зрението си. Този проблем, както изтъкнахте, няма нищо общо с мускулите. Но ми се ще да ви изложа всичките си здравни проблеми поред и чак тогава да преценим кое можете и кое не можете да направите.

Аомаме кимна.

— Другият ми проблем е, че мускулите ми често се вдървяват — каза мъжът. — Стига се дотам, че буквално не мога да помръдна нито един мускул. Стават твърди като камък и това трае цели часове. В такива моменти не ми остава нищо друго, освен да легна. Болка не изпитвам. Просто всички мускули по тялото ми се обездвижват. И пръст не мога да помръдна. Единственото, което мога да движа — и то с цената на огромна воля, — са очните ми ябълки. И това ми се случва веднъж-два пъти месечно.

— Появяват ли се някакви предварителни признаци, че ще ви се случи?

— Първо получавам спазми. Всичките ми мускули започват да контрактират в продължение на десет-двадесет минути. След което буквално умират, все едно някой е щракнал ключ. През десетте или двадесетте минути след появата на предизвестието си намирам място, където да легна, и лягам. Представете си как лодка търси убежище от бурята в някое заливче; и аз по същия начин изчаквам да ме отпусне парализата. Но независимо от пълната парализа, която ме обзема, умът ми остава съвсем буден. Бих казал дори, че придобивам особена яснота на мисълта.

— Но не изпитвате никаква болка, така ли?

— Преставам да усещам каквото и да било. И с игла да ме убодете, няма да усетя.

— Консултирали ли сте се с лекар?

— Бил съм в най-добрите болници при хиляди специалисти, но всичките са на мнение, че страдам от заболяване, пред което съвременната медицина е безсилна. Опитвал съм и традиционни китайски лечения, и остеопатия, и акупунктура, и моксибустия^[1], и масажи, и минерални води — всичко, което може да ви дойде на ум, но без никакви съществени резултати.

Аомаме леко се намръщи:

— Моят подход стимулира единствено нормалните телесни функции. Съмнявам се да има особена полза при такива сериозни проблеми.

— И това ми е напълно известно. Но искам да опитам всичко възможно. Никой няма да ви обвинява за нищо, ако и вашият метод се окаже неефикасен. Просто правете с мен онова, което правите с всички останали. Ще ми се да видя как ще реагира тялото ми.

Аомаме си представи едрото мъжко тяло, строполило се неподвижно в някое тъмно място като животно, каращо своя зимен сън.

— Кога за последно се парализирахте?

— Преди десет дни. И… малко ми е неловко да ви го споменавам, но… има още едно нещо, което, струва ми се, би трябвало да знаете.

— Казвайте всичко, което намерите за необходимо.

— През цялото време, докато мускулите ми са в това неподвижно състояние, имам и ерекция.

Аомаме се намръщи още повече:

— Искате да кажете, че половият ви орган остава твърд в продължение на цели часове?

— Точно така.

— Но е безчувствен.

— Абсолютно. Нито пък изпитвам желание за секс. Просто се втвърдява. Като скала, както става и с всичките ми останали мускули.

Аомаме тръсна леко глава и си наложи да възвърне нормалната си физиономия.

— Боя се, че и в това отношение нищо не мога да направя. Надхвърля далеч възможностите ми.

— Много ми е трудно да зачеквам тази тема и подозирам, че и на вас няма да ви е приятно, но може ли да ви спомена още някои неща?

— Моля ви. Тайните ви няма да излязат от мен.

— Става така, че през въпросния интервал се съвкуплявам физически с момичета.

— Момичета ли?

— Около мен винаги има няколко момичета. И щом се парализирам, те се изреждат да се качват отгоре ми и да правят секс с мен. Но аз нищо не чувствам. Нито изпитвам някакво сексуално удоволствие. Но еякулирам. С всяко едно от тях.

Аомаме нищо не каза. А той продължи:

— Става дума за три момичета, всичките тийнейджърки. Предполагам, че се питате защо държа такива млади момичета около себе си и защо им се налага да правят секс с мен.

— Възможно ли е да е някаква религиозна практика?

Все още седнал с кръстосани нозе върху леглото, мъжът пое дълбоко въздух:

— Смята се, че тези мои парализи са някаква висша благодат, свещено състояние. И когато изпадна в такова състояние, момичетата идват и се съвкупляват с мен. С цел да забременеят. С моя наследник.

Аомаме не откъсваше очите си от него, но без да говори. И той млъкна.

— Тоест целта на тези момичета според вас е да забременеят. Да се сдобият с дете от вас, така ли? — попита Аомаме.

— Точно така.

— И през въпросния няколкочасов период, докато сте парализиран, еякулирате три пъти с тези три момичета.

— Точно така.

Аомаме не можеше да се отърси от усещането, че се е навряла в ужасно сложна ситуация. Канеше се да убие този човек, да го изпрати в отвъдното. А ето че той й споделяше странните тайни на своята плът.

— Боя се, че не разбирам точно естеството на проблема ви. Веднъж или два пъти месечно получавате парализа на всички мускули в тялото ви. И когато се случи, трите ви приятелки идват да правят секс с вас. Вярно, не звучи съвсем нормално в общоприетия смисъл, но…

— Те не са ми „приятелки“ — прекъсна я мъжът. — Обслужват ме в качеството си на жрици от храма. Да се съвкупляват с мен им влиза в задълженията.

— Задължения ли?

— Възложено им е да забременеят с моя наследник.

— Кой им го възлага?

— Дълга история — рече мъжът. — Проблемът е, че всичко това води неотклонно към рушенето на моята плът.

— Те не са ли вече бременни?

— Още не. И вероятността да забременеят е много малка. Все още не е започнало месечното им кръвотечение. Но се надяват на чудо благодарение на висшата благодат.

— Нито една не е бременна. Нито една не е почнала да менструира. И плътта ви се руши.

— Времетраенето на всеки пореден паралитичен епизод постепенно се увеличава. А и самите епизоди се случват все по-често. Започнаха преди седем години. В началото ми се случваха по веднъж на всеки два-три месеца. Сега стават веднъж или два пъти месечно и след края на всеки епизод тялото ми се разкъсва от убийствени болки и изтощение. А те траят по цяла седмица, че и повече. Сякаш цялото ми тяло го пронизват дебели игли. Изпитвам силно главоболие и цялостно изтощение. Не мога да заспя, а и няма лекарство, което да облекчи болките ми.

Мъжът въздъхна и пак поде:

— Втората седмица след епизода е по-поносима от първата, макар болката така и да не ме напуска напълно. По няколко пъти дневно ме заливат вълни от силни болки. Става ми тежко да дишам. Органите ми отказват. Ставите ми скърцат като несмазан механизъм. Нещо разяжда плътта и изсмуква кръвта ми. Усещам го. Но онова, което ме яде, не е нито рак, нито някакъв паразит. Какви ли не изследвания са ми правили и нито едно не е посочило на какво се дължи. Според докторите аз съм олицетворение на здравето. Медицината не е в състояние да обясни мъките ми. Единственото заключение е, че това е цената, която плащам за изживяваната от мен висша благодат.

Този човек се е запътил право към разрухата си, помисли си Аомаме. Но не виждаше никакви признаци на атрофия. Мъжът изглеждаше съвсем здрав външно, а, изглежда, притежаваше и дисциплината, необходима за понасянето на изключителни болки. И въпреки всичко усещаше се, че плътта му се руши безвъзвратно. Този човек е болен. Нямам представа каква може да е болестта му, но дори и нищо да не предприема за ликвидирането му тук и сега, той ще продължи да изпитва мъчителните болки, докато тялото му бавно се руши и накрая стигне до неизбежната смърт.

— Не мога да спра напредъка й — каза мъжът, сякаш прочел мислите й. — Всяка част от мен се разяжда, тялото ми като че се изтърбушва отвътре и ме чака ужасна, болезнена смърт. Накрая те ще ме изхвърлят като ненужна стара таратайка.

— „Те“ ли? — попита Аомаме. — Кои „те“?

— Онези, които разяждат така плътта ми. Но това няма значение. В случая търся начин за облекчаване донякъде на моята крайно реална болка. Имам нужда точно от това, дори ако решението е непълно. Тази болка е нетърпима. Понякога — в определени моменти — се задълбочава драматично, сякаш е свързана директно с центъра на Земята. Вид болка, която никой друг освен мен не може да си представи. Дълбоката, специалната болка ме дарява с дълбока, специална благодат — не че тази благодат ми облекчава болката; ни най-малко. Нито е в състояние да предотврати предстоящата разруха.

Настъпи няколкосекундна дълбока тишина.

Накрая Аомаме успя да каже:

— Знам, че се повтарям, но все стигам до извода, че техниките, с която разполагам, не могат да облекчат почти с нищо вашето страдание — особено ако приемем, че то се явява дан за висшата ви благодат.

Вождът изправи гръб и изгледа Аомаме с малките си, хлътнали, приличащи на ледник очи. После отвори дългите си тънки устни.

— Не. Аз смятам, че ще можете да направите нещо за мен — нещо, на което единствено вие сте способна.

— Дано сте прав.

— Уверен съм, че съм прав — каза мъжът. — Знам много неща. И ако нямате нищо против, бих желал да започнете незабавно. Правете онова, което винаги правите.

— Ще се постарая — каза Аомаме с напрегнат глух глас. Каквото винаги правя, повтори си наум.