Харуки Мураками
1Q84 (19)

Деветнадесета глава
(Аомаме): Споделящи си тайни жени

Човечетата ли? — попита спокойно Аомаме, без да откъсва поглед от момичето. — Разкажи ни за тези човечета, ако обичаш.

Но след като произнесе малкото на брой думи, Цубаса пак стисна уста. Както и преди, очите й бяха загубили дълбочината си, сякаш усилието да говори бе изцедило повечето й енергия.

— Ти познаваш ли ги? — попита Аомаме.

И пак никакъв отговор.

— Тя и преди изговори тези думи няколко пъти — рече вдовицата. — Човечетата. Не знам какво има предвид.

В думите се съдържаше нещо злокобно, някакъв неясен обертон, който прозвуча на Аомаме като далечна гръмотевица.

— Възможно ли е именно тези човечета да са я увредили? — попита Аомаме.

— Не знам — поклати глава вдовицата. — Но които и да са човечетата явно изпълняват някаква много важна роля в живота й.

Положило успоредно двете си ръце върху масата момичето седеше абсолютно неподвижно, с втренчени в една точка в пространството непрозрачни очи.

— Какво ли е преживяла, горката? — попита Аомаме.

Вдовицата отвърна безизразно:

— Налице са видими признаци на изнасилване. Многократно изнасилване. Ужасни разкъсвания по външните лабии на вагината и увреждане на матката. В тясната й матка все още недоразвита, е проникнал едрият орган на зрял мъж и, общо взето, е разрушил онази част, в която би се захванала оплодената яйцеклетка. Според лекаря надали някога ще може да забременее.

Вдовицата като че умишлено обсъждаше тези графични подробности в присъствието на момичето. Цубаса слушаше, без нищо да каже и без видима промяна в изражението на лицето й. От време на време устата й помръдваше леко, но без да издава звук. Човек можеше да си помисли, че слуша само от учтивост разговор, отнасящ се за някакъв далечен човек.

— Но това не е всичко — продължи тихо вдовицата. — Дори и да възстановят по оперативен път функцията на матката й, момичето вероятно няма да иска с никого да прави секс. Едно причинило подобни увреждания проникване няма начин да не е било придружено от страхотни болки, а това й се е случвало многократно. Споменът за тези болки не може просто да изчезне. Нали ме разбираш?

Аомаме кимна. Стискаше здраво сплетените си пръсти над коленете си.

— Казано с други думи, яйцата, които пази в себе си, няма къде да отидат. Те — вдовицата хвърли бърз поглед на Цубаса, после продължи: — … вече са направени безплодни.

Аомаме не можеше да прецени доколко Цубаса разбира казаното. Каквото и да възприемаше умът й, емоциите й, изглежда, бяха другаде. Или поне не бяха тук. Сърцето й сякаш бе затворено в малка тъмна стая със заключена врата — стая, която се намира другаде.

— Не твърдя, че единствената житейска роля на жената е да ражда деца — продължи вдовицата. — Всеки индивид е свободен да избира сам какъв живот ще живее. Но просто недопустимо е да ограбиш една жена от естественото й женско право, преди да е имала възможността да го упражни.

Аомаме кимна безмълвно.

— Разбира се, че е недопустимо — повтори вдовицата. Аомаме усети лек трепет в гласа й. Явно й беше трудно да контролира емоциите си. — Това дете е избягало сам-самичко отнякъде. Откъде и как е успяло, и аз не знам. Но е нямало къде другаде да се скрие освен тук. Никъде другаде не е намерило сигурност.

— Къде са родителите й?

Вдовицата се смръщи и потропа с маникюр по масата.

— Знаем къде са родителите й. Но именно те са хората, които са позволили този ужас да се случи. Точно от тях е избягала.

— Искате да кажете, че родителите не са имали нищо против това дъщеря им да бъде изнасилвана?

— Не само са нямали нищо против. Буквално са го насърчавали.

— Но как може някой…? — Аомаме не намираше думи да продължи.

— Знам, ужасно е — поклати глава вдовицата. — Подобни неща не бива да се допускат. Но случаят е особено труден. Не става дума за обикновено домашно насилие. Докторът смята, че трябвало да подадем оплакване в полицията, но аз го помолих да не го прави. И понеже е стар приятел, успях да го убедя да изчака.

— Но как така не желаете да се оплачете в полицията? — недоумяваше Аомаме.

— Детето очевидно е жертва на жесток, нехуманен акт. На гнусно престъпление, което обществото би трябвало жестоко да накаже — рече вдовицата. Но дори да подадем оплакване в полицията, какво смяташ, че ще направят те? Както виждаш, детето едва говори. Не може изобщо да обясни какво му се е случило и какво са му сторили. А и да успее, как можем да го докажем? Предадем ли я на полицията, току-виж я върнали на родителите й. Няма къде другаде да я пратят, а и те притежават родителските права. Но щом се върне при тях, вероятно ще й се случи същото, както преди. В никакъв случай не бива да допуснем това.

Аомаме кимна.

— Лично аз ще се заема с отглеждането й — обяви вдовицата. — Никъде няма да я пращам. Не ме интересува кой ще я търси — дали родители, или някой друг, — никъде няма да я пусна. Ще я скрия някъде и ще й осигуря необходимото възпитание.

Аомаме поседя известно време, като гледаше ту вдовицата, ту момичето.

— А може ли да се разбере кой е мъжът, извършил това сексуално насилие върху момичето? И изобщо за един мъж ли става дума? — попита Аомаме.

— Само един е бил. И знаем кой е — отвърна вдовицата. — Той умее да упражнява пряко влиянието си върху хората. Родителите на момичето и до ден-днешен си остават под контрола му. Изпълняват безпрекословно всичките му заповеди. Лишили са се от свой собствен характер, воля или преценка. Възприемат всяка негова дума за абсолютна истина. И когато им каже да му дадат дъщеря си, не могат да му откажат. Напротив, с най-голямо желание му я предават, независимо че им е ясно какво я очаква.

На Аомаме й трябваше известно време да проумее думите на вдовицата. После се зае да осмисли проблема и да подреди мислите си.

— За някаква специална група ли става дума?

— Да, за специална група, която се ръководи от болен, тесногръд дух.

— Култ, искате да кажете? — попита Аомаме.

— Да — кимна вдовицата, един изключително жесток и опасен култ.

Ама, разбира се. Какво друго може да е освен култ! Хора, които изпълняват всякакви заповеди. Хора без собствен характер или преценка. И мен можеше да ме сполети същото, рече си Аомаме и прехапа устна.

Членовете на „Обществото на свидетелите“, естествено, не участваха в изнасилвания. В нейния конкретен случай не се бе стигало дори до сексуална заплаха. „Братята и сестрите“ около нея бяха все благовъзпитани, искрени хора. Отнасяха се сериозно към вярата си и почитаха доктрините, та дори и живота си залагаха заради тях. Но добрият подтик невинаги води до добър резултат. А и обект на изнасилване може да не е само тялото. Невинаги насилието е видимо и не е задължително всяка рана да кърви.

Затова Цубаса напомни на Аомаме собственото й детство. Тогава се измъкнах благодарение на своята воля. Но когато те наранят до такава степен като това момиче, може и да не ти стигнат силите да се върнеш. И да успееш да възвърнеш сърцето си в нормалното му състояние. Мисълта буквално прободе Аомаме в сърцето. Бе открила в Цубаса себе си — каквато е можело да стане.

— Длъжна съм да ти призная нещо — каза тихо вдовицата на Аомаме. — Вече мога да ти го кажа. Знам, че извърших акт на тотално незачитане, но си позволих да проуча миналото ти.

Изреченото върна Аомаме в настоящето. Изгледа вдовицата.

— Направих го още след първото ти посещение у дома и тогавашния ни разговор. Надявам се да ми простиш.

— Но като се има предвид положението ви, това е напълно естествено — каза Аомаме. — Все пак вършим нещо, което никак не е обичайно.

— Точно така. Вървим по един крайно тънък, деликатен ръб. И сме длъжни да си имаме взаимно доверие. Но който и да е човекът срещу теб, не можеш да му се довериш, ако не знаеш онова, което ти е необходимо да знаеш. Така че поръчах да се разровят във всичко — от сегашно време до самата ти поява на този свят. Разбира се, по-точно би било да кажа „почти всичко“. Никога не можеш да научиш абсолютно всичко за другия. Надали и Бог би успял.

— Нито дяволът — добави Аомаме.

— Нито дяволът — повтори вдовицата с лека усмивка. — Знам, че от култа са ти останали душевни рани още от детинство. Че родителите ти са били — и сега са — пламенни последователи на „Обществото на свидетелите“ и че никога няма да ти простят това, че си зарязала вярата. И че до ден-днешен носиш у себе си тази болка.

Аомаме безмълвно кимна.

— Да ти кажа честно, според мен „Обществото на свидетелите“ не е истинска религия. Добре, че не си се наранила или разболяла навремето и не ти се е налагала операция — можело е още тогава да си умреш. Религия, която отрича животоспасяващата хирургическа намеса само защото противоречала на буквалното библейско слово, не може да е нищо друго освен култ. Който минава границата с тази си злоупотреба с догмата.

Аомаме кимна. Първото нещо, което набиват в главите на „Свидетелите“ от деца, е отрицанието на кръвопреливането. Втълпява им се, че е по-добре да умреш и да отидеш в рая с непокътнато тяло и душа, отколкото да ти прелеят кръв противно на божиите повели и да отидеш в ада. Че място за компромис няма. Пред себе си имаш само два пътя: към ада или към рая. А децата не притежават критични способности. И няма как да преценят дали дадена доктрина е правилна — било то като широко възприета от обществото идея или като научна концепция. Могат единствено да вярват в онова, което им е втълпено от родителите им. И на мен ако ми се беше случило да се нуждая от кръвопреливане, докато бях малка, сто на сто щях да изпълня заповедите на родителите си, щях да откажа кръвопреливането и да умра. С надеждата това да ме изпрати в рая или кой знае къде.

— Култът, за който говорите, известен ли е? — попита Аомаме.

— Няма начин да не си го чула. Казва се Сакигаке. По едно време всеки ден го споменаваха по вестниците.

Аомаме нямаше никакъв спомен за името Сакигаке, но предпочете да не го признава, а само кимна неопределено на вдовицата. Реши, че е по-добре да остави нещата такива, каквито са; да отчете, че вече не живее в 1984-та, а в променения свят на 1Q84-та. Това засега си оставаше хипотеза, но хипотеза, която с всеки изминал ден ставаше все по-реална. И в този нов свят съществуваха големи количества напълно неизвестна й информация. Просто трябваше да се ослушва по-внимателно.

— Сакигаке започва като малка земеделска комуна, управлявана от ядро избягали от града привърженици на „новата левица“, но в един момент става внезапна смяна на посоката и комуната се превръща в секта. Все още не е ясно точно как и защо е станало това. — Вдовицата пое дъх и продължи: — На малцина е известен фактът, че групата си има свой гуру, когото наричат Вожда. Приписват му особени сили, с които лекувал сериозни заболявания, предсказвал бъдещето, причинявал свръхестествени явления и тям подобни. Убедена съм, че става дума за сложни заблуди, но май именно те привличат хората към него.

— Какви свръхестествени явления?

Красиво оформените вежди на вдовицата се сключиха:

— Нямам конкретна информация в това отношение. Нито пък съм проявявала и най-малък интерес към окултното. Човечеството открай време повтаря едни и същи измами, едни и същи трикове, които, макар и разкрити, продължават да намират наивници. И това се дължи на факта, че повечето хора вярват не толкова в истината, колкото в онова, което им се ще да е истина. Колкото и да отварят очи, нищо не съумяват да видят. Да ги излъжеш е толкова лесно, колкото да извиеш ръката на бебе.

— Сакигаке — опита се да каже името Аомаме.

Какво означаваше тази дума? Предшественик? Предтеча? Първопроходник? Май повече подхожда за име на някой японски суперекспрес, отколкото на секта.

Цубаса сведе само за миг поглед, след като чу „Сакигаке“, сякаш реагира на някакъв скрит в думата специален звук. Когато пак ги вдигна, очите й си бяха възвърнали своята безизразност, все едно нещо в нея се беше завихрило и мигновено утихнало.

— Именно гуруто на Сакигаке е онзи, който е изнасилвал Цубаса — каза вдовицата. — Правил го под претекст, че й носи духовно осъзнаване. На родителите обяснил, че ритуалът трябвало да се извърши преди първото кръвотечение на момичето. Само докато било неомърсено, момичето можело да получи чисто духовно осъзнаване. За да стигнело до по-висше духовно ниво, трябвало да изживее ужасната болка на ритуала. Родителите приели с пълно доверие думите му. Просто да не повярваш колко прости може да са понякога хората. А и Цубаса не е единствената. Според разузнаването ни на същия ритуал били подлагани и други момичета от култа. Този гуру е някакъв изрод с перверзни сексуални предпочитания. Това е несъмнено. А организацията и доктрините й не са нищо друго освен удобна маскировка за прикриване на личната му похот.

— Този гуру няма ли си име?

— За съжаление още не го знаем. Викат му Вожда. Нито знаем що за човек е, нито как изглежда, нито какво минало има. Колкото и да ровим, не успяваме да се доберем до нужната ни информация. Блокирали са я напълно. Затворил се е в командния пункт на култа в планините на Яманаши и почти никога не се появява публично. Дори броят на членовете на култа, които могат да го виждат, е крайно ограничен. Говори се, че седял постоянно на тъмно и медитирал.

— Нима ще го оставим да действа безнаказано?

Вдовицата хвърли поглед на Цубаса и бавно кимна.

— Не можем да позволим жертвите му да се увеличават, нали?

— С други думи, следва да предприемем нещо.

Вдовицата се пресегна, положи длан върху ръката на Цубаса и използва създалия се миг тишина да събере мислите си:

— Точно така.

— Значи, доказано е, че той продължава да извършва тези свои перверзии? — попита Аомаме.

— Имаме доказателства, че системно изнасилва момичета.

— Ако това е вярно, непростимо е — промълви Аомаме. — И сте права, че не бива да допуснем да има повече жертви.

В ума на вдовицата, изглежда, се преплитаха и бореха една с друга няколко различни мисли. Накрая тя рече:

— Длъжни сме да проучим така наречения Вожд докрай. Да изключим всякакви съвпадения. Все пак става дума за съдбата на един човешки живот.

— Казвате, че той не се появявал публично?

— Точно така. И вероятно около него съществува непробиваема система за сигурност.

Аомаме присви очи и си представи специално изработения ледокоп със заострения му връх на дъното на чекмеджето на тоалетката:

— Доста трудна задача.

— Необичайно трудна — потвърди вдовицата. Пусна ръката на Цубаса и с върха на средния пръст притисна веждата си — много рядък жест, но верен признак, че е изчерпала идеите си.

— Реално погледнато — каза Аомаме, — почти невъзможно ще ми е да отида сама в планините на Яманаши, да се промъкна в този силно охраняван култ, да ликвидирам Вожда и да се измъкна, без да ме усетят. Такива работи стават само във филмите за нинджа, но…

— Ни най-малко не очаквам подобно нещо от теб, разбира се — каза сериозно вдовицата, преди да се усети, че последната забележка на Аомаме бе направена на шега. — Изключено е — добави с тъжна усмивка.

— Друго обаче ме тревожи — продължи Аомаме, вперила поглед в очите на вдовицата. — Тези човечета. Кои или какво представляват те? Какво са сторили на Цубаса? Трябва да ги проучим по-подробно.

Все още с пръст върху веждата, вдовицата отвърна:

— И мен ме притесняват. Цубаса поначало почти не говори, но както вече сама чу, все повтаря за човечетата. Явно играят някаква важна роля в живота й, но тя отказва да ни даде и най-малкото сведение за тях. Щом стане дума за човечетата, млъква. Дай ми известно време все пак. И този въпрос ще го проуча.

— Имате ли представа откъде можем да научим повече за Сакигаке?

— Няма на този свят нещо, което да не се купува с достатъчно пари — усмихна й се мило вдовицата. — А аз съм готова да платя куп пари — особено по този въпрос. Може и да не стане бързо, но неминуемо ще се сдобием с нужната ни информация.

И все пак има неща, които не се купуват, независимо колко пари плащаш, рече си Аомаме. Като луната например.

— Вие наистина ли възнамерявате сама да отгледате Цубаса? — смени темата Аомаме.

— Разбира се. Вече съм го решила. Ще я осиновя по законен път.

— Предполагам, известно ви е, че формалностите няма да се уредят лесно, особено в конкретната ситуация.

— И съм се подготвила — рече вдовицата. — Ще използвам всичко, с което разполагам, ще направя всичко възможно. Никому няма да я отстъпя.

Гласът на вдовицата трепереше. За пръв път издаваше подобни чувства и Аомаме направо се притесни, а вдовицата, изглежда, го долови в изражението й.

— Никому не съм го споменавала досега — каза вдовицата със снишен глас, сякаш се готвеше да сподели отдавна таена истина. — Избягвах да говоря на тази тема, тъй като е изключително болезнена. Истината е, че когато дъщеря ми се самоуби, беше бременна. В шестия месец. Вероятно не е желаела да роди момченцето в утробата си. Затова го е взела със себе си, когато е сложила край на живота си. Ако го беше родила, то щеше сега да е на годините на Цубаса. Така че изгубих два живота едновременно.

— Безкрайно съжалявам — каза Аомаме.

— Но не бива да се притесняваш. Не позволявам на подобни лични проблеми да замъгляват преценките ми. Няма да те изложа на ненужна опасност. И ти си ми скъпа дъщеря. Вече сме част от едно и също семейство.

Аомаме кимна, без да каже нищо.

— Свързва ни нещо по-силно и от кръвната връзка — промълви вдовицата.

Аомаме пак кимна.

— Каквото и да ни коства, длъжни сме да ликвидираме този човек — рече вдовицата така, сякаш се мъчеше сама да убеди себе си. После погледна Аомаме: — Трябва да го преместим в друг свят при първа възможност, преди да е навредил другиму.

Аомаме погледна седналата насреща й Цубаса. Очите на момичето не бяха фокусирани в нищо. Просто гледаха в някаква въображаема точка в пространството. На Аомаме й се стори, че има пред себе си празната черупка на цикада.

— Но в същото време не бива да избързваме — рече вдовицата. — Трябва да сме изключително внимателни и търпеливи.

* * *

Аомаме излезе от приюта, като остави зад себе си в апартамента вдовицата и момичето Цубаса. Вдовицата каза, че щяла да остане да приспи Цубаса. Четирите жени в гостната на първия етаж се бяха скупчили около кръгла маса и оживено си шепнеха. Сцената й се стори някак си нереална. Жените като да бяха част от въображаема картина, евентуално озаглавена „Споделящи си тайни жени“. Докато минаваше покрай тях, композицията на картината си остана непроменена.

Веднъж излязла навън, Аомаме приклекна да погали немската овчарка. Тя весело размаха опашка. При всяка своя среща с куче Аомаме не можеше да се начуди как може кучетата да изпитват такава безусловна радост. Никога през живота си не бе имала домашен любимец — нито куче, нито коте, нито птиче. Дори цвете в саксия не си беше купувала. Изведнъж й хрумна да погледне небето, покрито от безличен сив пласт облаци, които напомняха за приближаването на дъждовния сезон. Луната не се виждаше. Нощта беше тиха и безветрена. През облаците се процеждаше единствено слаба лунна светлина, но нямаше начин да види колко са луните.

На път към метрото Аомаме не преставаше да си мисли за странността на този свят. Ако приемем думите на вдовицата, че не сме нищо друго освен преносители на гени, защо толкова много от нас водят такъв странно оформен живот? Нима не бихме изпълнили основната си генетична задача — да пренасяме ДНК, — ако живеем по-просто, ако не обременяваме умовете си с излишни мисли и се посветим изцяло на опазването на живота и размножаването си? Каква полза могат да имат гените, ако водим някакъв сложно усукан, да не кажем ексцентричен живот?

Мъж, намиращ удоволствие в изнасилването на момиченца, които още са без менструация; мощен мускулест гей бодигард; хора, които избират смъртта пред кръвопреливането; бременна в шестия месец жена, самоубила се с хапчета приспивателно; жена, която убива проблематични мъже с остра игла в тила; мъже, които мразят жените; жени, които мразят мъжете — каква полза могат да имат гените от всички тях? Нима гените възприемат подобни деформирани епизоди като колоритно забавление, или използват тези епизоди в името на някаква по-висша цел?

Нямаше отговор на всички тези въпроси. Знаеше единствено, че вече е прекалено късно да си избира друг живот. Не ми остава нищо друго, освен да живея този, който имам. Колкото и странен и изкривен да е, за мен, носителката на гени, друг няма.

Желая само щастие на вдовицата и на Цубаса, мислеше си, докато вървеше. Ако трябва, ще пожертвам собствения си живот в името на това тяхно истинско щастие. Пред мен надали има някакво бъдеще. Но не мога искрено да повярвам, че на тях двете им предстои да водят някакъв спокоен, благополучен живот — та дори и най-обикновен да е. И трите сме горе-долу в едно и също положение. Всяка от нас е понесла тежкото си бреме. И както каза вдовицата, сега сме едно семейство — но разширено семейство, участващо в една безкрайна битка, обединено от дълбоки душевни рани, всяка една от трите ни таяща своя неопределена загуба.

Докато тези мисли я занимаваха, Аомаме усети в себе си мощно желание за мъжка плът. Защо пък точно в този момент ми се прищя мъж? Въпросът не я оставяше на мира, а не успяваше да прецени дали внезапно избуялото сексуално желание е причинено от психическото напрежение, дали е естествен повик на складираните у нея яйцеклетки, или е просто плод на изкривените машинации на собствените й гени. Явно желанието й бе дълбоко вкоренено — или, както обичаше да се изразява Аюми, „Ебе ми се, та ми се реве“. И какво ще правя сега, запита се Аомаме. Дали да не отида в някой от обичайните барове и да си намеря подходящ мъж? Ропонги е само на една спирка с метрото. Но реши, че е прекалено уморена. Пък и не беше облечена като за свалка: никакъв грим, само маратонки и найлонов сак. Или да взема да се прибера, да си отворя едно червено вино, да мастурбирам и да заспя? Точно това и ще направя. И стига съм мислила за тая луна.

* * *

Един-единствен поглед обаче й бе достатъчен, за да констатира, че седналият насреща й в метрото от Хироо за Джиюгаока мъж е тъкмо нейният тип — около четиридесет и пет годишен, с овално лице и оредяваща отпред коса. Нелоша форма на главата. Здравословен вид. Слаб, със стилни черни рамки на очилата. Облечен с вкус: леко памучно спортно сако, бяло поло, кожено дипломатическо куфарче в скута. Кафяви обувки. Явно сарариман^[1], но не в някоя закостеняла корпорация. По-скоро редактор в издателство, архитект в малка фирма или работещ в компания за конфекция. Зачел се бе дълбоко в някакво джобно издание, чието заглавие не се виждаше от хартиената обложка на книжарницата.

Прищя й се да отиде някъде с него и да се отдаде на буен секс. Представи си как гали щръкналия му пенис. Идеше й да го стисне толкова силно, че почти да спре притока му на кръв. А с другата ръка ще го гали нежно по тестисите. Събраните в скута й ръце взеха да потреперват. Взе да отваря и стиска несъзнателно пръстите си. Раменете й се вдигаха и спадаха с всяко вдишване и издишване. Бавно прокара върха на езика по устните си.

Спирката й обаче наближаваше. Нямаше как да не слезе на Джиюгаока. Нямаше и представа докъде ще пътува онзи, без да съзнава, че е обект на сексуалните й фантазии. Човекът просто си седеше, четеше си книжката и пет пари не даваше за това що за жена имаше насреща си. На излизане от вагона й идеше да разкъса на парченца четивото му, но, естествено, успя да се удържи.

* * *

В един след полунощ Аомаме вече спеше, навестена от силно сексуален сън. Гърдите й в съня бяха едри и красиви, като два грейпфрута. Зърната им бяха твърди и набъбнали. Притискаше ги о долната половина на мъж. Дрехите й лежаха захвърлени в нозете й. Аомаме спеше с широко разтворени крака. И тъй като спеше, нямаше начин да види, че в небето висяха редом две луни. Голямата луна, която си беше там открай време, и една нова, по-малка луна.

* * *

Цубаса и вдовицата също спяха в стаята на Цубаса. Момичето бе в нова карирана пижама и се беше свило на кравай. Вдовицата, все още облечена, се бе опънала на един шезлонг с метнато през коленете й одеяло. Възнамерявала бе да си тръгне, след като приспи детето, но сънят я беше догонил. Блокът и дворът му тънеха в тишина на върха на хълма, отдалечени от улицата, и само от време на време дотук долиташе далечният вой на ускоряващ се мотоциклет или сирената на някоя линейка. И немската овчарка спеше, свила се на входната постелка пред вратата. Пердетата бяха спуснати и грееха млечнобели на светлината на живачната лампа. Облаците се разкъсаха и през процепа сегиз-тогиз надничаха две луни. Световният океан нагласяше според тях приливите и отливите си.

Цубаса спеше, притиснала буза във възглавницата, с леко отворена уста. Дишането й бе съвсем тихо и детето почти не помръдваше, ако не се смятат периодическите леки потръпвания на рамото й. Кичури коса затуляха очите й.

Скоро обаче устата й взе да се разтваря и оттам заизлизаха, едно подир друго, групичка човечета. Всяко едно оглеждаше внимателно стаята, преди да се появи. Ако вдовицата случайно се беше пробудила в този миг, щеше да ги види, но тя спеше дълбоко. Нямаше скоро да се събуди. Човечетата бяха убедени в това. Бяха общо пет на брой. При появата си бяха колкото кутрето на Цубаса, но щом излезеха, се разкършваха, сякаш разгъваха някакъв инструмент, и достигаха нормалния си тридесетсантиметров ръст. Бяха еднакво облечени, без никакви отличителни знаци, лицата им също бяха неразпознаваеми, та човек не можеше да ги различи едно от друго.

Слязоха от кревата на пода и измъкнаха изпод леглото предмет, голям колкото китайска пирожка със свинско. Насядаха в кръг около него и трескаво заработиха. Предметът бе бял и крайно еластичен. С обиграни движения човечетата протягаха ръце и извличаха от въздуха бели прозрачни нишки, с които го обвиваха, а той ставаше все по-голям и по-голям. Нишките, изглежда, бяха лепкави. Не мина много време и човечетата вече пораснаха до шестдесет сантиметра. Явно можеха да придобиват какъвто ръст си искат.

Прекараха няколко часа в усилен труд, през които и дума не си продумаха. Работеха сплотено и безпогрешно. През цялото време Цубаса и вдовицата спяха дълбоко, без да помръднат нито мускул. И другите жени в приюта спяха по-дълбоко от обичайното. Проснала се на предната ливада и вероятно сънуваща нещо, немската овчарка изстена тихо от дълбините на безсъзнанието си. Отгоре двете луни се грижеха светът да е окъпан в странна светлина.