Харуки Мураками
1Q84 (40)

Шестнадесета глава
(Тенго): Като кораб призрак

Какъв ли ще е светът на утрото?

— Никой не знае отговора на този въпрос — каза Фука-Ери.

* * *

Но светът, в който се пробуди Тенго, не изглеждаше особено променен в сравнение със света, който видя, преди да заспи предната вечер. Според будилника на нощното му шкафче току-що бе минало шест. Навън бе съвсем светло и въздухът бе идеално чист. През завесите се промъкваше снопче светлина. Изглежда, лятото клонеше към своя край. Птичките пееха ясно, отчетливо. Вчерашната мощна гръмотевична буря сега му се струваше като видение — като нещо станало на неизвестно място в далечното минало.

Първата му мисъл, щом се събуди, бе, че Фука-Ери е изчезнала през нощта. Но не. Тя си лежеше до него и спеше дълбоко, като животинка по време на зимен сън. Заспалото й лице бе красиво; няколко тънки кичура черна коса описваха сложен мотив върху бялата й буза; ушите й не се виждаха. Дишаше леко. Тенго се заслуша в дишането й с вперен в тавана поглед. Звукът от гърдите й бе като от малък ковашки мех.

От еякулацията предната нощ му бе останал ярък, осезаем спомен. Наистина бе впръскал сперма — много сперма — в това младо момиче. Главата му се замая от тази мисъл. Но сега, с идването на утрото, и тя му се стори толкова нереална, колкото и мощната буря — нещо, случило се в съня му. Докато бе тийнейджър, на няколко пъти бе имал мокри сънища. Присънваше му се реалистичен сексуален сън, еякулираше, после се събуждаше. Събитията се бяха случвали единствено в сънищата му, но самото изпускане на семенната течност си беше реално. Та и сега се чувстваше, общо взето, по същия начин.

Но категорично не ставаше дума за мокър сън. Абсолютно несъмнено се бе изпразнил във Фука-Ери. Тя най-умишлено бе поела пениса му и го бе изстискала до последната капка сперма. Той просто се водеше по нея. През цялото време бе като парализиран, неспособен и пръста си да помръдне. Що се отнасяше до самия него, той всъщност се изпразни, докато се намираше в класната стая на основното училище, а не във Фука-Ери, която после му обяви, че нямало начин да забременее, понеже още не менструирала. И някак си не можеше да възприеме, че всичко това се е случило в действителност. А то действително се беше случило. Като реално събитие в реалния свят. Вероятно.

Стана от леглото, облече се, отиде в кухнята, кипна вода и си направи кафе. През цялото това време се мъчеше да подреди мислите в главата си така, както се подрежда чекмедже на бюро. Но никак не му се удаваше. Успяваше единствено да пренареди вещите в чекмеджето — да сложи кламерите на мястото на гумата, острилката на мястото на кламерите, гумата на мястото на острилката — като по този начин заменяше една форма на безпорядък с друга.

Допи прясното кафе, отиде в банята и се обръсна, докато слушаше по някаква УКВ станция барокова музика: концерт за няколко солови инструмента от Телеман^[1]. Това бе част от нормалното му ежедневие: да си направи кафе в кухнята, да го изпие, а след това да се избръсне, докато слуша по радиото „Барокова музика за вас“. Единствената разлика бе в съответната музикална подборка за деня. Предния ден май бяха композиции за клавесин от Рамо^[2].

Говореше водещият.

* * *

В началото на XVIII век Телеман се сдобива с голяма популярност в Европа, но през XIX век плодовитостта му като творец става обект на подигравки. Но това не е по вина на самия Телеман. Промените, настъпили в структурата на европейското общество, преустройват коренно и целите, за които е била написана музиката му; оттам и повратът в репутацията му.

* * *

Да не би това да е новият свят?, недоумяваше Тенго.

Пак се огледа. Всичко май си оставаше непроменено. Наоколо си не виждаше никакви подиграващи се хора. Така или иначе, имаше нужда да се избръсне. Колкото и да се е променил светът, никой няма да свърши тази работа вместо него. Ще трябва сам да се оправя.

След като приключи с бръсненето, препече няколко филийки хляб, намаза ги с масло и ги изяде, после изпи второ кафе. Надникна в спалнята да види какво прави Фука-Ери. Тя още спеше дълбок сън; стори му се, че изобщо не е помръднала. Косата й все още описваше сложния мотив по бузата й. И дишането й беше непроменено, леко.

Засега нямаше никакви планове. Не го чакаше школата за зубрене. Никой нямаше да му идва на гости, нито той възнамеряваше да гостува някому. Можеше да прекара деня си свободно. Тенго седна на кухненската маса и се зае да пише романа си, да изпълва с химикалка квадратчетата по разчертания лист. Както винаги, съсредоточи вниманието си върху творбата. А щом превключеше каналите в ума си, всичко друго изчезваше от полезрението му.

* * *

Фука-Ери се събуди малко преди девет. Съблякла бе пижамата му и бе облякла една от тениските му — онази от японското турне на Джеф Бек, с която той посети баща си в Чикура. Зърната й се очертаваха ясно през материята и неминуемо пробудиха у Тенго спомена за еякулацията му предната нощ; по същия начин споменаването на една дата предизвиква връзка със съответните исторически събития.

По УКВ станцията вървеше композиция за орган на Марсел Дюпре^[3]. Тенго спря да пише и й приготви закуската. Фука-Ери изпи един чай „Ърл Грей“ и изяде препечена филийка с ягодов конфитюр. Посвети на намазването на конфитюра толкова време и старание, колкото Рембранд е посвещавал на рисуването на гънките по дрехите.

— Питам се колко ли бройки са се продали вече от книгата ти — каза Тенго.

— Имаш предвид „Въздушната какавида“ — попита Фука-Ери.

— Ъхъ.

— Не знам — сбръчка леко челото си Фука-Ери. — Много.

Нея числата не я интересуват, рече си Тенго. За нея много е равностойно на броя на детелините в някоя стигаща до хоризонта равнина. Детелините само внушават смисъла на „много“, но никой не е в състояние да ги преброи.

— Много хора четат „Въздушната какавида“ — каза Тенго.

Фука-Ери не му отговори, а взе да разглежда как е нанесла конфитюра върху филията.

— Ще трябва да се видя с господин Комацу. При първа възможност — рече Тенго, докато я гледаше на отсрещната страна на масата. Лицето й бе, както винаги, безизразно. — Ти нали се познаваш с господин Комацу?

— Беше на пресконференцията.

— Разговаряхте ли?

Фука-Ери леко поклати глава — в смисъл, че почти не са разменили нито дума.

Тенго си представи ясно сцената: Комацу говори със скорост хиляда знака в минута, казва всичко, за което си мисли — или, съответно, не мисли — а тя едва успява да отвори уста и само го слуша. А Комацу ни най-малко не се притеснява от това. Ако го попитаха да даде пример за две напълно несъвместими личности, Тенго веднага щеше да спомене Фука-Ери и Комацу.

— Отдавна не съм се срещал с господин Комацу — рече Тенго. Не ми се е и обаждал. Сигурно напоследък е извънредно зает. Откакто „Въздушната какавида“ стана бестселър, глава не може да вдигне от целия този цирк. Но имам чувството, че е време да се срещнем и хубаво да си поговорим. За сума ти неща. И сега, след като си вече тук, мисля, че се отваря подобна възможност. Какво ще кажеш? Искаш ли да отидем заедно на срещата?

— Тримата.

— Ъхъ. Така най-бързо ще уредим нещата.

Фука-Ери се замисли за миг. Или поне си представяше нещо наум. После отговори:

— Нямам нищо против. Стига да можем.

Стига да можем, повтори Тенго наум. Прозвуча му ужасно пророчески.

— Смяташ, че може и да не успеем ли? — попита я с известно колебание. Фука-Ери не му отвърна. — Става дума, ако успеем. Нали не възразяваш?

— И като го срещнем, какво.

— „И като го срещнем, какво.“ Първо, имам да му връщам едни пари. Онзи ден по банковата ми сметка е била преведена доста значителна сума за моето пренаписване на „Въздушната какавида“, но предпочитам да не я приема. Не че съжалявам по някакъв начин за онова, което съм свършил. Напротив, то вдъхнови собственото ми творчество и ми даде правилна насока. Пък и доста добре се справих, колкото и нескромно да звучи. Критиката приветства повестта и продажбите вървят. И не смятам, че сбърках, като се наех да я пренапиша. Но не очаквах да се вдигне такава олелия. Разбира се, всичко стана с мое лично съгласие и съм напълно готов да поема съответната отговорност. Но просто не желая да ми се заплаща.

Фука-Ери леко сви рамене.

— Права си — рече Тенго. — Може и нищо да не се промени. Но просто искам да обявя категорично своята позиция.

— Пред кого.

— Най-вече пред себе си — сниши леко глас Тенго.

Фука-Ери взе капачката на буркана със сладко и я загледа така, сякаш видът й я омагьосваше.

— Дано само не е прекалено късно — добави Тенго.

Фука-Ери нямаше какво да му отговори.

* * *

Когато Тенго се обади в службата на Комацу след един (Комацу по принцип не ходеше на работа сутрин), жената, която вдигна телефона, му съобщи, че Комацу от няколко дни не се е явявал. Само това й било известно. Или, дори да знаеше повече, явно нямаше желание да го споделя с Тенго. Помоли я да го свърже с друг редактор, когото познаваше. Беше писал под псевдоним няколко кратки рубрики за месечното списание, което излизаше под редакцията на този човек — две-три години по-възрастен от Тенго и, общо взето, благоразположен към него — до голяма степен поради факта, че бяха завършили един и същ университет.

— Комацу от една седмица не се е вясвал — каза редакторът. — Обади се на третия ден да съобщи, че не бил добре и щял да отсъства за известно време, и оттогава не сме го виждали. Ония в книгоиздателския отдел направо са пощурели. Нали той лично завежда „Въздушната какавида“ и дотук всичко сам уреждаше. При все че е длъжен да се ограничава с работата по списанията, той наруши това правило и не даваше никой и с пръст да пипне рожбата му, дори след като се стигна до издаването й като книга. А сега изведнъж изчезна и никой не знае какво да прави. Ако е наистина болен, нищо не можем да кажем, но все пак…

— Какво му има?

— Отде да знам? Каза само, че не бил добре. И затвори. Оттогава ни вест, ни кост. Трябваше да го питаме за някои работи, но колкото и да го търсехме, стигахме само до телефонния му секретар. Всички сме абсолютно на тъмно.

— Той няма ли си семейство?

— Не. Живее съвсем сам. Бил е женен навремето и е имал едно дете, но имам впечатлението, че отдавна се е развел. С никого не е споделял, така че не съм напълно сигурен, но това ми беше казано.

— И все пак странно е, че от цяла седмица отсъства, а само веднъж сте го чули.

— Абе, нали го знаеш Комацу. Здравата логика му е доста чужда.

Все още хванал слушалката, Тенго обмисли последната забележка:

— Вярно е, че никога не се знае какво ще направи в следващия момент. В обществото се чувства неловко и понякога е голям егоист, но не съм усетил досега да се отнася безотговорно към работата си. Колкото и да е болен, не му е в стила да зареже всичко и да не се свърже с офиса при толкова успешни продажби на „Въздушната какавида“. Чак дотам не би стигнал.

— Абсолютно си прав — съгласи се редакторът. — Може би няма да е зле някой да намине покрай дома му и да види какво става. Нали имаше там някакви проблеми със Сакигаке по повод изчезването на Фука-Ери, а и още не знаем къде е тя. Може да се е случило нещо. Никак не ми се вярва просто да се е направил на болен, че да не идва на работа, а да се крие някъде с Фука-Ери, нали?

Тенго нищо не му отвърна. Нямаше начин да съобщи на мъжа, че Фука-Ери е пред очите му и си чисти ушите с клечка с памук.

— Но и не е само това. Ами всичко, свързано с тази книга. Не знам, нещо около нея не е наред. Много се радваме, че продажбите й вървят, но нещо не ми се връзва. И не само на мен. Сума народ от компанията усеща нещата по същия начин… Ти, Тенго, да не би да искаш да обсъждаш нещо с Комацу, а?

— А, нищо особено. Просто отдавна не съм чувал гласа му, та се чудех какво ли прави.

— Възможно е да му се е струпал прекалено много стрес. И все пак „Въздушната какавида“ е първият бестселър в историята на компанията. С нетърпение чакам новогодишните премии. Ти чете ли я?

— Разбира се. Четох ръкописа, когато бе представен за участие в конкурса.

— О, да. Забравих, че и ти беше сред онези, които пресяват кандидатурите.

— И на мен ми се стори, че е добре написана и доста интересна.

— Че е интересна — интересна е. И много заслужава да се прочете.

Тенго долови някаква злокобна нотка в забележката му.

— Но нещо те притеснява, така ли?

— Абе редакторската ми интуиция се обажда. Защото в едно си прав: наистина е много добре написана. Прекалено добре за седемнадесетгодишно момиче, ако ме питаш. След което авторката изчезва. И до редактора й не можем да се доберем. Та книгата почва да ми прилича на стар кораб призрак без екипаж: плава си сам с опънати платна по морето на бестселърите. — Тенго успя само да изпъшка неопределено. — Така че тръпки ме побиват от цялата тази мистериозност. Прекалено хубава е, за да е истинска. И да ти кажа под секрет, колегите тук почват да шушукат, че може и самият Комацу да е пипнал ръкописа — и то повече, отколкото здравият разум би трябвало да му позволи. Лично аз не го вярвам, но ако се окаже истина, ще излезе, че държим в ръцете си бомба със закъснител.

— Но е възможно да е просто низ от съвпадения.

— Дори да е така, късметът работи само до време — каза редакторът. Тенго му благодари и затвори.

* * *

След като остави слушалката, Тенго рече на Фука-Ери:

— Господин Комацу не се е явявал на работа от една седмица. И не могат да се свържат с него.

Фука-Ери нищо не отговори.

— Хората около мен започват да изчезват един след друг — констатира Тенго.

Фука-Ери пак не каза нищо.

Тенго изведнъж се сети, че човек губи ежедневно четиридесет милиона кожни клетки, които се остъргват, превръщат се в невидим прах и изчезват във въздуха. Най-много да се окаже, че за света не сме нищо повече от кожни клетки. В такъв случай не би трябвало да е загадка, че някой някога внезапно е изчезнал.

— Може би сега е мой ред — каза Тенго.

Фука-Ери много леко поклати глава:

— Ти — не — рече.

— Защо не?

— Защото направих пречистване.

Тенго обмисли думите й в продължение на няколко секунди. И, естествено, не успя да стигне до никакъв извод. От самото начало му бе ясно, че колкото и да разсъждава, полза няма да има. Но не можеше да се откаже с лека ръка от усилието да се замисли.

— Така или иначе, в момента е невъзможно да се срещнем с господин Комацу. И не мога да му върна парите.

— Парите не са проблем — рече Фука-Ери.

— А кое е проблем тогава? — попита Тенго.

И, разбира се, не получи отговор.

* * *

Тенго реши да изпълни взетото предната вечер решение да издири Аомаме. Сигурен бе, че дори един-единствен ден да съсредоточи усилията си, все ще успее да намери нишка, която да води към нея. А всъщност нещата се оказаха доста по-трудни. Остави Фука-Ери у дома си (след като хиляди пъти я предупреди никому да не отваря) и се отправи към главното управление на телефонната компания, където на обществеността бяха предоставени пълен комплект телефонни указатели за цялата страна. И прехвърли всички указатели за 23-те централни района на Токио в търсене на името „Аомаме“. Дори да не я откриеше лично нея, все щеше да попадне на името на някой роднина, когото да попита за местонахождението й.

Но така и не откри никого с това име. Прехвърли се към указателите, включващи всички населени места в рамките на Голямо Токио, но пак нищо. Оттам премина към претърсване на целия регион Канто — префектурите Чиба, Канагава и Сайтама. Но времето и силите му стигнаха дотук. От взиране цял ден в дребния шрифт на указателите го заболяха очните ябълки. Хрумнаха му няколко възможни варианта:

* * *

(1) Тя е жител на предградие на град Уташинай^[4] на остров Хокайдо.

(2) Омъжила се е и вече се казва Ито^[5].

(3) Има непубликуван телефонен номер, за да не и звъни всеки.

(4) Умряла е напролет преди две години от вирулентна инфлуенца.

* * *

Сто на сто освен тези варианти съществуват и куп други. Явно няма смисъл да разчита единствено на телефонните указатели. Нито може да прегледа всеки съществуващ указател от страната. И месец може да му потрябва, за да стигне до Хокайдо. Категорично трябва да смени методиката.

Купи си карта за предплатени телефонни разговори и влезе в една от кабините на телефонната компания. Оттам се обади в старото им основно училище в Ичикава и помоли вдигналата телефона служителка да провери какъв адрес имат за Аомаме, понеже искал да се свърже с нея от името на асоциацията на бившите випускници. Жената му се стори съвсем любезна и за никъде небързаща: прегледа най-старателно картотеката на завършилите училището. Но Аомаме я нямаше сред тях, понеже официално не се водеше за завършила го — в пети клас я бяха преместили в друго училище. Така че името й липсвало в картотеката, а нямали и текущия й адрес. Но все пак успяла да открие адреса, на който се е преместила по онова време. Интересува ли го?

Интересува го, призна Тенго и си записа телефонния номер и адреса — „чрез Коджи Тасаки“ в токийския квартал Адачи. Очевидно по това време Аомаме бе напуснала дома на родителите си. Изглежда, нещо бе станало. Макар да бе убеден в безнадеждността на начинанието си, Тенго все пак набра дадения му номер. А той, както можеше да се очаква, вече бе закрит. Все пак оттогава бяха изминали цели двадесет години. Обади се на „Услуги“, издиктува адреса и името Коджи Тасаки, но успя да научи единствено, че такова лице не фигурира в момента като телефонен абонат.

По-нататък Тенго се помъчи да открие номера на главното управление на „Обществото на свидетелите“, но в нито един от наличните указатели нямаше такъв — нито на „Преди Потопа“, нито на „Общество на свидетелите“, нито пък на някакво сродно название. Проучи без успех и рубриката „Религиозни организации“ във фирмения указател. Докато накрая стигна до извода, че те явно не желаят никой да им се обажда. Което, като се замисли човек, бе доста необичайно. Нали иначе щъкат навсякъде, чукат или звънят на вратата ти, без да ги е еня дали в момента не печеш суфле, не запояваш някаква жичка, не си миеш косата, не дресираш мишле или пък разсъждаваш върху квадратните функции, и с една широка усмивка те канят да изучаваш с тях Библията. Нищо не им пречи те да те търсят, но самият ти нямаш правото да ги търсиш (освен вероятно, ако си член на сектата им). Нито можеш да им зададеш и най-елементарен въпрос. Което си е доста голямо неудобство.

Но дори и да успееше да намери телефонния номер на „Обществото на свидетелите“ и да се свържеше с тях, трудно можеше да си представи, че една толкова предпазлива организация ще съобщи доброволно някакво сведение за свой член. Несъмнено и те си имат оправдания за тази си прикритост. Немалко хора ги мразеха заради екстремните им ексцентрични доктрини и заради тесногръдието на вярата им. Бяха и в корена на няколко социални проблема, поради което буквално ги подлагаха на гонение. И явно им бе станало втора природа да защитават общността си от съвсем негостоприемния външен свят.

Така или иначе, Тенговото издирване на Аомаме стигна до задънена улица. Поне на този етап не му идваше на ум никакъв друг метод на търсене. Аомаме бе крайно необичайно име, което не се забравя лесно. Но я се опитай да попаднеш в дирите на дори едно човешко същество с това име, и веднага се блъскаш в стена. Май ще е по-лесно да тръгне и да разпитва поотделно членовете на „Обществото на свидетелите“. В управлението им може да се усъмнят в намеренията му и да откажат да му дадат сведения, но все ще попадне на някой що-годе свестен индивидуален член, който да го уведоми. Но пък не познаваше дори един от членовете на „Обществото на свидетелите“. А и, като се замислеше, поне от десет години никой от „Обществото“ не бе чукал на вратата му. Защо никакви ги нямаше, когато ти трябват, а идваха, когато нямаш нужда от тях?

Дали пък не си заслужаваше да даде кратка обява във вестника? „Аомаме, моля те, свържи се незабавно с мен. Кавана.“ Ама че тъпо звучи. Дори и да я види, Аомаме надали ще тръгне да му се обажда. Най-много да я подплаши. И „Кавана“ не е често срещащо се име, но Аомаме надали го помни. Кой пък е тоя „Кавана“? И просто няма да му се обади. Пък и кой ти чете кратките обяви?

Друг начин бе да наеме някой частен детектив. Те поне би трябвало да знаят как се издирва човек. Имат си свои методи и връзки. Току-виж оскъдните данни, с които Тенго вече разполага, се окажат достатъчни, за да я намерят веднага. Което няма да му излезе кой знае колко скъпо. Но това може би ще е най-подходящо като последна възможност, помисли си Тенго. Засега да се напъне самият той да види докъде ще стигне.

* * *

Привечер се прибра и завари Фука-Ери да седи на пода и да слуша плочи — старите плочи с джаз, останали му от приятелката му. Обложките им бяха пръснати по целия под — Дюк Елингтън, Бени Гудман, Били Холидей. На грамофона се въртеше Луис Армстронг и изпълняваше своята паметна „Chantez-les Bas“. Напомни му за приятелката му. Често я бяха слушали между отделите любовни сеанси. Към края тромбонистът Тръми Янг се заплесва, забравя да свърши солото си на уговореното място и изсвирва осем излишни такта. „Ето, точно тука. Слушай“ — беше му обяснила приятелката му. Когато песента свършеше, Тенго имаше задачата да се надигне гол от леглото, да отиде в съседната стая и да обърне тавата от другата й страна. Спомни си за тези времена с известна носталгия. Макар да си знаеше, че тази му връзка няма да е вечна, все пак не бе очаквал да прекъсне тъй внезапно.

Обзе го особено чувство, като завари Фука-Ери да слуша внимателно оставените му от Киоко Ясуда плочи. Сбръчкала чело от тотално съсредоточаване, тя сякаш се мъчеше да чуе нещо отвъд старата музика, напъваше се да открие сянката на нещо в тоновете й.

— Харесва ли ти тази плоча?

— Много пъти си я пусках. Нали няма лошо.

— Нищо лошо няма, разбира се. Но не ти ли е скучно да седиш сама тук?

Фука-Ери леко поклати глава:

— За много неща имам да мисля.

На Тенго му се щеше да я запита за онова, което бе станало помежду им по време на гръмотевичната буря. Защо го направи тя? Не можеше да повярва, че Фука-Ери изпитва някакво сексуално желание към него. По-скоро бе акт, получил се без никаква връзка със секса. В такъв случай какъв бе смисълът му?

Но и съвсем прямо да зададеше въпроса, съмняваше се, че ще получи прям отговор. Да не говорим, че и Тенго нямаше сили да засяга подобна тема тъй директно в тихата, кротка септемврийска вечер. Самият акт се бе състоял скришом, в тъмен час, на тъмно място, посред страхотна гръмотевична буря. Изваден наяве в ежедневни условия, смисълът му можеше съществено да се промени.

Така че Тенго подходи към въпроса от друг ъгъл, който допускаше прост отговор с „да“ или „не“.

— Ти, значи, още не менструираш.

— Не — отвърна кратко Фука-Ери.

— Нито веднъж ли не ти се е случило?

— Нито веднъж.

— Може би не ми влиза в работата, но ти все пак си на седемнадесет години. Не е ли ненормално да не си имала мензис досега?

Фука-Ери сви леко рамене.

— Ходила ли си на лекар по този повод?

Фука-Ери поклати глава:

— Няма смисъл.

— Защо да няма смисъл?

Фука-Ери не му отговори. Не даваше дори признаци, че изобщо е чула въпроса му. Нищо чудно в ушите й да имаше специален клапан, който да се отваря и затваря като хрилете на русалка според това дали въпросът е подходящ, или не.

— И това ли е работа на човечетата? — попита Тенго.

И пак не получи отговор.

Тенго въздъхна. Не се сещаше какво друго да попита, че да си изясни снощните събития. Тук тясната, колеблива пътечка се губеше и пред него нямаше нищо освен гъста гора. Убеди се, че стои върху здрава почва, огледа се и вдигна поглед към небето. Винаги така ставаше, когато разговаряше с Фука-Ери. Пътищата все свършваха някъде. Гилякът може и да продължи дори след като пътят е свършил, но на Тенго му беше невъзможно. Вместо това смени темата:

— Търся един човек. Една жена.

Тенго напълно си даваше сметка за безсмислието да говори на тази тема точно с Фука-Ери. Но пък изпитваше нужда да говори някому по въпроса, на когото и да било, само и само да чуе себе си как обяснява мислите си по адрес на Аомаме. Не го ли направеше, имаше чувството, че тя ще се отдалечи още повече от него.

— Не съм контактувал с нея от двайсет години. Когато я видях за последен път, бях на десет, тя също. Учехме в един и същи клас в основното училище. Какви ли не начини опитах да я намеря, но все удрям на камък.

Плочата свърши. Фука-Ери я вдигна от грамофона, присви очи и няколкократно подуши винила. После я хвана внимателно по ръбовете, така че да не остави по нея отпечатъци от пръстите си, пъхна я в книжния й плик, а плика мушна в обложката — с такава нежност и любов, с каквато се пренася спящо котенце.

— И искаш да видиш този човек — попита Фука-Ери с равен глас.

— Да. Много е важна за мен.

— И ти все си я търсил през всичките тези двадесет години — попита Фука-Ери.

— Не съм — призна си Тенго. И сплете пръсти върху масата, докато намери подходящите думи да продължи. — Честно казано, едва днес почнах да я търся.

— Днес — каза тя.

— „Щом ти е толкова важна, защо досега не си я търсил?“ — попита Тенго от името на Фука-Ери. — Добър въпрос.

Фука-Ери продължи да го гледа безмълвно.

Тенго поподреди мислите си, преди да каже:

— Сигурно съм се движил по някакво дълго отклонение. Това момиче — казва се Аомаме — открай време е… как да го кажа… непрекъснато е в центъра на съзнанието ми. Около нея е закотвено самото ми съществуване. Но въпреки наличието на този факт — ако го приемем за такъв — явно не съм схващал напълно значението й поради прекалената й близост до центъра.

Фука-Ери не отлепяше очи от Тенго. По изражението й обаче не можеше да се прецени дали изобщо схваща смисъла на думите му. Но и това бе всъщност без значение. Понеже Тенго едва ли не говореше сам на себе си.

— И едва днес проумях: тя не е нито понятие, нито символ, нито метафора. А действително съществува: притежава топла плът и неспокоен дух. И аз не е трябвало да изпускам тази топлина и подвижност от погледа си. Цели двадесет години ми бяха нужни, за да разбера това толкова очевидно нещо. Поначало не съм от най-схватливите, но този път надминах и себе си. И може да съм безвъзвратно закъснял. Но така или иначе, длъжен съм да я намеря.

Фука-Ери се изправи, все още коленичила на пода, и зърната й се очертаха през тениската с образа на Джеф Бек.

— А-о-ма-ме — изрече бавно, сякаш се дивеше на всяка отделна сричка.

— Да. Зелен грах. Наистина необичайно име.

— И ти искаш да я намериш — попита Фука-Ери.

— Разбира се, че искам да я намеря.

Фука-Ери задъвка долната си устна, докато обмисляше нещо. И само след миг вдигна глава, сякаш й бе хрумнала някаква нова идея, и рече:

— А тя може да е съвсем наблизо.