Харуки Мураками
1Q84 (57)

Девета глава
(Тенго): Докато не са препречили изхода

След скарата в ресторантчето четиримата се бяха преместили на друго място, където пяха караоке и опукаха цяла бутилка уиски. Приятната и леко възшумна компания се раздели малко преди десет. След като излязоха от бара, Тенго изпрати госпожица Адачи до дома й. Другите две жени решиха да хванат автобуса от спирката на гарата и съвсем спокойно оставиха нещата да се развиват от само себе си. Тенго и младата сестра вървяха четвърт час един до друг по пустите улици.

— Тенго-кун, Тенго-кун, Тенго-кун — пропя тя. — Ех, че хубаво име. Тенго-кун. Че и лесно се произнася.

Госпожица Адачи бе изпила доста, но тъй като бузите й поначало си бяха румени, не можеше по лицето й да се познае доколко всъщност е пияна. Нито заваляше думите, нито крачката си. Нямаше вид на пияна. Макар че на хората различно им личи.

— На мен пък винаги ми се е струвало необичайно — рече Тенго.

— Изобщо не е. Тенго-кун. Хем е звучно, хем лесно се помни. Прекрасно име.

— Което пък ме навежда на мисълта, че изобщо не знам малкото ти име. Всички ти викат Ку.

— Това ми е прякорът. Истинското ми име е Куми. Едно такова никакво име…

— Куми Адачи — каза на висок глас Тенго. — Никак не е лошо. Компактно и семпло.

— Благодаря — рече Куми Адачи. — Но така, както го произнасяш, ми звучи като „хонда сивик“.

— Надявах се да го възприемеш като комплимент.

— Знам. Пък съм и много икономична — отвърна тя й хвана Тенго за ръка. — Нали не възразяваш? Така е по-приятно да се върви, по-свободно някак си.

— Нищо против — отвърна Тенго. Така, както го бе хванала за ръката, Куми Адачи му напомняше за Аомаме и класната стая в основното училище. Сега бе по-различно някак си, но имаше и нещо сходно.

— Май се понапих — каза Куми.

— Сериозно?

— Ъхъ.

Тенго пак огледа лицето на младата сестра:

— Нямаш вид на пияна.

— Външно не ми личи. Такава съм си. Но иначе съм абсолютно скапана.

— Ама и ти яко жулеше.

— Знам, отдавна не ми се случвало да изпия толкова много.

— Нужно е човек да излиза от време на време — рече Тенго, цитирайки госпожа Тамура.

— Разбира се — закима енергично Куми. — Човек задължително трябва да излиза. Да хапне, да пийне, да си попее, да си поприказва празни приказки. Но се питам: на теб такива моменти случват ли ти се? Да си разтовариш душата, да си проясниш мозъка? Та ти си вечно спокоен и самоовладян, Тенго-кун.

Тенго се замисли. Беше ли правил нещо напоследък, за да се разтовари? Не се сещаше. А щом не се сещаше, значи не го бе и правил. Нищо чудно напълно да бе лишен от цялата тази концепция за разтоварване на системата.

— Май не — призна си Тенго.

— Всеки човек е различен.

— Да. Разни хора — разни гледища и чувства.

— И разни начини на напиване — разкикоти се сестрата. — Но трябва да го правиш Тенго-кун. Много е полезно.

— Може и да си права.

Продължиха смълчани, хванати за ръка. Тенго се чувстваше неловко от начина, по който бе почнала да говори. Когато бе в сестринската си униформа, Куми беше неизменно учтива. Сега обаче, в ежедневни дрехи, бе по-свободна в приказките си, вероятно донякъде и заради алкохола. Този свободен начин на изразяване му напомняше за някого. Някой, който се бе изразявал по същия начин. И то някой, с когото се бе запознал наскоро.

— Тенго-кун, ти опитвал ли си някога хашиш?

— Хашиш ли?

— Канабис.

Тенго пое нощния въздух, после го издиша.

— Не. Никога.

— А не искаш ли да опиташ? Хайде да го опитаме заедно. Имам мъничко у дома.

— Ти имаш хашиш?

— Външността лъже понякога.

— Вярно — рече мъгляво Тенго. Здрава млада сестра в крайморско градче на полуостров Босо, пък държи в апартамента си хашиш. И го кани да пушат заедно. — Откъде си го взела?

— Една приятелка от гимназията ми го подари миналия месец за рождения ми ден. Донесла го беше от Индия. — И Куми залюля ръцете им — своята и неговата — в широка арка.

— Добре, че не са я спипали. Глобата за контрабанден внос на хашиш е доста солена. А и полицията не си поплюва, а използва специално обучени кучета по летищата.

— Тя не е човек, който се смущава от такива подробности. Както и да е, минала е през митничарите. Така че сега ти предлагам да опиташ. Искаш ли? Висококачествена стока, яка. Попрочетох някои неща. Оказва се, че хашишът изобщо не е опасен от медицинска гледна точка. Не че не можеш да свикнеш с него, но бил много по-безопасен от тютюна, алкохола и кокаина. Властите твърдят, че човек се пристрастявал, но това са глупости. Ами то тогава излиза, че пачинкото^[1] е още по-опасно. На другия ден нищо ти няма, така че може би няма да е лошо да опиташ и да поизпуснеш натрупалото се у теб напрежение.

— Ти опитвала ли си?

— Разбира се. Много е гот.

— Гот — повтори Тенго.

— Като опиташ, ще разбереш какво имам предвид — изкикоти се Куми. — Ама чакай да ти кажа! Когато кралица Виктория имала спазми по време на мензис, облекчавала болката, като пушела марихуана. Самите дворцови лекари й я предписвали.

— Будалкаш ме!

— Честно ти казвам. Четох го в една книга.

Коя по-точно, щеше да попита Тенго, но се отказа. Много сложно щеше да стане. Пък и не му се задълбаваше в подробностите, свързани с менструалните спазми на кралица Виктория.

— И ти на колко стана на рождения си ден миналия месец? — попита Тенго колкото да смени темата.

— Двайсет и три. Съвсем зряла възраст.

— Ами да — рече Тенго.

Самият той беше навършил тридесетте, но още не се чувстваше зрял човек. Усещаше единствено, че е прекарал тридесет години на този свят.

— Сестра ми ще преспи при гаджето си, така че апартаментът е на мое разположение. Заповядай горе, не се стеснявай. Утре ми е свободен ден. Няма закъде да бързам.

Тенго затърси думи да й отговори. Младата сестричка му беше симпатична. А май и той на нея. Но тя го канеше у дома си. Вдигна глава, обаче небето бе покрито от плътни сиви облаци, така че луните не се виждаха.

— Миналия път, когато пушихме с приятелката ми — заразправя Куми, — на мен ми беше за пръв път. И имах чувството, че тялото ми се рее из въздуха. Не много нависоко — само на пет-шест сантиметра. И знаеш ли какво? Оказа се страшно приятна височина. Идеална за носене по въздуха.

— А и няма да те заболи много, ако паднеш.

— Абсолютно точна височина, за да се чувстваш в безопасност. Имаш усещането, че нещо те пази. Че все едно си увит във въздушна какавида. И си представям, че аз съм доота във въздушната какавида, а навън успявам едва-едва да съзра своята мадза.

— Доота? — учуди се Тенго. Гласът му изведнъж стана необичайно твърд. — Мадза?

Младата сестра си тананикаше нещо и люлееше хванатите им ръце, докато крачеха по безлюдната улица. Беше много по-ниска от Тенго, но това, изглежда, никак не я притесняваше. От време на време минаваше по някоя кола.

— Мадза и доота. Пише ги във „Въздушната какавида“. Знаеш ли я?

— Знам я.

— А чел ли си я?

Тенго кимна безмълвно.

— Идеално. Това опростява нещата. Обожавам я тая книжка. Купих си я през лятото и вече три пъти съм я чела — нещо, което много рядко ми се случва. Та когато за пръв път пуших хашиш, имах чувството, че самата аз се намирам в някаква въздушна какавида. Че съм обвита в нещо и чакам да се родя. Докато мадзата ми бди над мен.

— Ти успя да видиш мадзата си? — учуди се Тенго.

— Да. От въздушната какавида можеше малко да се види какво става навън. Макар от вън на вътре да не се вижда нищо. Такава й е конструкцията. Но не успях да разгледам лицето й. Прекалено мъгляво очертание имаше. Сигурна съм обаче, че беше мадзата ми. Усещах съвсем ясно: онова, което виждам, е моята мадза.

— Което ще рече, че въздушната какавида е един вид утроба.

— И така може да се каже. Но от прекараното в утробата време нямам никакви спомени, така че не мога да правя сравнения — рече Куми Адачи и се закикоти.

* * *

Сградата се оказа един от онези евтини двуетажни блокове, каквито се срещат по предградията на провинциалните градове. Хем имаше вид на сравнително нов, хем вече се разкапваше. Външната стълба скърцаше, вратите висяха накриво от пантите. При всяко минаване на камион прозорците дрънчаха. Стените бяха толкова тънки, че ако някои почнеше да свири на бас китара в апартамента си, цялата сграда щеше да се превърне в една голяма акустична кутия.

На Тенго идеята да пуши хашиш не му се струваше чак толкова примамлива. Вярно, притежаваше здрав мозък, но пък живееше в свят с две луни. За какво му беше още повече да го разкривява този свят? Нито изпитваше някакво сексуално влечение към Куми Адачи. Не че двадесет и три годишната медицинска сестра не му бе симпатична. Но симпатията и сексуалното влечение са две различни неща. Поне в очите на Тенго. И ако не му беше заговорила за мадза и доота, сигурно щеше да измисли някакво извинение, за да не се качи у тях. Щеше да си хване автобуса или, ако нямаше автобус, щеше да я помоли да му поръча такси, което да го откара до пансиона. Все пак се намираше в „котешкия град“. Най-добре бе да не посещава опасни места. Но сега, след като Куми бе споменала думите мадза и доота, нямаше начин Тенго да откаже поканата й. Може пък покрай нея да проумее защо му се беше явила Аомаме във въздушната какавида в болничната стая.

Апартаментчето бе типично за две живеещи заедно сестри на по двадесет и нещо: две малки спални и комбинирана кухня-столова, свързана с малка всекидневна. Мебелите бяха сбирщина, без никакъв обединяващ ги стил. Над покритата с гетинакс маса висеше, съвсем не на място, кичозна лампа с многоцветен стъклен абажур — евтина имитация на стил „Тифани“. Ако дръпнеше перденцето на дребни цветчета, човек щеше да види навън зеленчукова градина, а зад нея — гъста мрачна гора от разнородни дървета. Гледката бе хубава, незапречвана от нищо, но и далеч не беше вдъхновяваща.

Куми покани Тенго да седне на яркочервеното канапенце за двама във всекидневната срещу телевизора. Извади кен с бира „Сапоро“ от хладилника и го постави пред него заедно с една чаша.

— Аз отивам да се преоблека в нещо по-удобно и веднага се връщам. Чакай тук.

Но тя дълго не се върна. Откъм вратата на отсрещната страна на тясното коридорче от време на време долитаха шумове от заяждащи чекмеджета и изтървавани вещи.

При всяко тупване на нещо на пода Тенго не можеше да се спре да не погледне натам. Може пък наистина да бе по-пияна, отколкото й личеше. През тънките стени на апартамента се чуваше и някакъв телевизор. Не можеше да разбере говора, но по изблиците на смях от публиката на всеки десетина-петнадесет секунди личеше, че е някакво комедийно шоу.

Тенго вече съжаляваше, че не отклони поканата й. Но в същото време някъде в дъното на мозъка си усещаше, че идването му тук е било неизбежно.

Канапенцето за двама бе евтино, от допира с тапицерията го засърбяваше кожата. Мъчеше го и нещо, свързано с формата му: както и да седнеше, не му беше удобно. И това само засилваше чувството му, че няма работа там. Тенго отпи от бирата и взе дистанционното от масата. Разглежда го дълго, както се разглежда някаква необичайна вещ, после натисна бутона On. Прехвърли няколко канала, докато накрая се спря на документален филм по Ен Ейч Кей за австралийските железници. Просто защото предаването беше по-тихо от останалите: на фона на изпълнение на обой говорителката описваше задушевно елегантните спални вагони, които пресичали Австралия.

Тенго седеше на неудобното канапенце, следеше без капка ентусиазъм образите върху екрана, но „Въздушната какавида“ не му излизаше от ума. А пък Куми Адачи изобщо си нямаше представа, че той всъщност я е написал. Не че имаше някакво значение. По-важното бе, че без да знае почти нищо за въздушната какавида, Тенго я бе описал с такава точност. Какво всъщност бе въздушната какавида? И какво означаваха думите мадза и доота? Нямаше понятие, докато пишеше „Въздушната какавида“, нямаше представа дори и сега. Но пък на Куми книгата толкова й бе харесала, че я бе чела три пъти. Как бе възможно такова нещо?

Куми се върна точно когато по телевизията описваха менюто във вагон-ресторанта. Тръсна се на канапенцето до Тенго. Толкова бе тясно, че раменете им се допираха. Преоблякла се беше в свръхголяма тениска с дълъг ръкав и избелял памучен панталон. Отпред на тениската имаше голямо усмихнато лице. За последно Тенго беше виждал такова усмихнато лице в края на 70-те години, когато „Гранд Фънк Рейлроуд“ дънеха от всички джукбоксове. Тениската обаче нямаше толкова стар вид. Нима някой все още произвежда тениски с усмихнати лица?

Куми извади втори кен с бира от хладилника, отвори го шумно, напълни чашата си и гаврътна една трета от съдържанието. Присви очи като доволно коте и посочи телевизионния екран, където влакът следваше една безкрайна права линия между червени зъбери.

— Къде е това?

— Австралия — отвърна Тенго.

— Австралия ли? — взе да рови Куми Адачи из дълбоките дебри на паметта си. — Онази Австралия в южното полушарие ли?

— Точно тя. С кенгурата.

— Един мой приятел беше ходил в Австралия — каза Куми и се почеса до окото. — Тъкмо по време на любовния сезон на кенгурата. Заварил един град, пълен със сношаващи се кенгура — по парковете, по улиците, навсякъде.

Тенго имаше чувството, че от него се чака да каже нещо, но не му идваше наум какво. Затова взе дистанционното и угаси телевизора. И стаята изведнъж притихна. И телевизорът от съседната стая беше замлъкнал. От време на време по пътя минаваше по някоя кола, но иначе нощта бе съвсем тиха. Макар че, ако се заслушаше човек, щеше да чуе един далечен, приглушен звук — постоянен и ритмичен. Тенго нямаше представа какво може да е. Звукът спираше за известно време, после пак започваше.

— Бухал — поясни сестрата. — Живее в близката гора. И нощно време буха.

— Бухал — повтори смътно Тенго.

Куми положи глава на рамото му и го хвана за ръка. Косата й го загъделичка по врата. Канапенцето продължаваше да е неудобно. И бухалът все още бухаше многозначително в гората. Бухането му сякаш насърчаваше Тенго, но същевременно и го предупреждаваше. Или пък беше предупреждение, съдържащо и нотка насърчение. Изобщо — крайно двусмислен звук.

— Я ми кажи честно: не ти ли се струвам прекалено дръзка?

Тенго не й отговори. Вместо това я попита:

— Нямаш ли си гадже?

— Ама че озадачаващ въпрос! — рече тя с вид на наистина озадачена. — Повечето умни младежи веднага след гимназията хукват към Токио. Тук няма нито един свестен колеж, нито свестни работни места. Така че не им остава избор.

— Но ти си стоиш.

— Ами да. Малките заплати изобщо не отговарят на труда, който влагаме. Но ми харесва тукашният живот. Проблемът обаче е човек да си намери гадже. Нямам нищо против да си завъдя някое, но шансовете не са кой знае колко големи.

Според стрелките на стенния часовник наближаваше единадесет. Ако не стигнеше до пансиона преди единадесет, нямаше да може да влезе. Обаче нещо го задържаше върху тясното канапенце. Тялото му отказваше да го слуша. Вероятно се дължеше на формата на канапенцето. Или беше по-пиян, отколкото си мислеше. Слушаше с празен мозък бухането на бухала, усещаше гъделичкането от косата на Куми по врата си и гледаше фалшивата лампа „Тифани“.

* * *

Куми Адачи си подсвиркваше весело, докато приготвяше хашиша. Изряза с ножче за бръснене тънки стружки от черната топка, пусна ги в малка плоска лула и със сериозно изражение драсна клечка кибрит. Непознат за Тенго сладникав аромат изпълни стаята. Куми опъна първа. Пое дима дълбоко, задържа го дълго в дробовете си, после бавно го изпусна. И с жест покани и Тенго да стори като нея. Тенго пое лулата и последва примера й. Помъчи се да задържи дима в дробовете си колкото се можеше по-дълго, преди бавно да го издиша.

Подаваха си лулата напред-назад, без да кажат нито дума. Съседът пак пусна телевизора и пак чуваха комедийното шоу. Само че силата на звука бе малко по-голяма отпреди. Веселият смях на публиката избухваше мощно и спираше единствено по време на рекламите.

Редуваха се така да опъват лулата в продължение на около пет минути, но ефектът беше нулев. Светът около Тенго си оставаше същият — и като цветове, и като форми, и като миризми. Бухалът си бухаше в гората, косата на Куми Адачи си го гъделичкаше по врата. Канапенцето не преставаше да е неудобно. Отмерващата секундите стрелка на стенния часовник не променяше скоростта си и телевизионната публика избухваше в смях при всяка смешка. Смях, какъвто, колкото и да се смееш, никога не ти носи радост.

— Нищо не чувствам — каза Тенго. — Може би не ми действа.

— Не се притеснявай — чукна го двукратно леко по коляното Куми. — Изчакай още малко.

Оказа се права. Най-сетне усети ефекта. Нещо щракна като скрит ключ и мозъкът му като да се залюля насам-натам, заплиска се мудно като оризова каша в купичка. Мозъкът ми вибрира, мина му през ум. За пръв път му се случваше да възприема мозъка си като нещо отделно от самия него, да усеща физически вискозитета му. Плътното бухане на бухала мина през ушите му, смеси се с кашата в главата и се разтвори в нея.

— Бухалът ми влезе — отбеляза Тенго.

Птицата се бе превърнала в част от съзнанието му — жизненоважна част, която не подлежеше на отделяне.

— Бухалът е божеството, пазител на горите — каза Куми. — Всичко знае и ни дава мъдростта на нощта.

Но къде и как можеше да намери той тази мъдрост? Та той, бухалът, беше и навсякъде, и никъде.

— Не мога да измисля какъв въпрос да му задам — рече Тенго.

— Няма нужда да задаваш въпроси — хвана ръката му Куми Адачи. — Достатъчно е да отидеш в гората. Така е много по-просто.

Той пак взе да чува смеха от комедията у съседите. И аплодисментите. Вероятно извън кадър някой асистент-режисьор вдига пред публиката надписи „Смях“ и „Ръкопляскане“. Тенго затвори очи и се замисли за гората. За това как отива в нея. Дълбоко в тъмния лес, където е царството на човечетата. Но и бухалът е още там. Бухалът, който всичко знае и ни дава мъдростта на нощта.

Изведнъж всички звуци изчезнаха, сякаш някой се бе прокраднал зад гърба му и тайно бе пъхнал запушалки в ушите му. Някой затвори някакъв капак, а друг другаде отвори друг капак. Вход и изход си размениха местата. И Тенго се озова в класната стая в основното училище.

Прозорецът бе широко отворен и от училищния двор долитаха детски гласове. Вятърът духаше сякаш ей така, за всеки случай, и люлееше белите завеси. До него стоеше Аомаме и стискаше ръката му. Същата сцена, както винаги — и все пак имаше нещо ново. За разлика от друг път виждаше всичко с кристална яснота, едва ли не с болезнена яснота — свежо и на фокус чак до самата тъкан. Отличаваше всяка подробност във формите и очертанията на околните предмети. И ако протегнеше ръка, щеше в действителност да ги пипне. И миризмите на ранния зимен следобед го удариха с все сила, сякаш някой бе отдръпнал неочаквано онова, което през всичките тези години ги е покривало. Реални миризми. Нормалната миризма за сезона: на изтривалки за черна дъска, на подов лак, на сухи листа, изгарящи в пещта за отпадъци в единия ъгъл на училищния двор — и всичките те се бяха смесили неотделимо. Щом ги вдишаше, усещаше как се разпространяват надълбоко и нашироко в ума му. И как структурата на тялото му се сглобява наново. И как биенето на сърцето му вече не е просто биене на сърце.

За известно време имаше възможността да бутне навътре вратата на времето. Старата светлина се смесваше с новата и двете се сливаха в едно. Старият въздух се смесваше с новия и двата се сливаха в едно. Ето, това е светлината, това е въздухът, мина му през ум. Вече всичко му беше ясно. Почти всичко. Защо досега не се беше сещал за тази миризма? А е толкова просто. Такъв недвусмислен свят, а пък аз не го проумявах.

— Исках да те видя — каза Тенго на Аомаме.

Гласът му бе далечен и колеблив. Но със сигурност бе неговият глас.

— И аз исках да те видя — рече момичето.

Гласът й приличаше на този на Куми Адачи. Невъзможно му бе да съзре границата между действителността и въображението. Щом се напънеше, купичката се разлюляваше и мозъкът му почваше да се плиска из нея.

Тенго проговори:

— Отдавна трябваше да започна да те търся. Но не можех.

— И сега не е късно. Все още можеш да ме откриеш — отвърна момичето.

— Кажи ми как да те намеря?

Никакъв отговор. Отговорът не можеше да се изрази с думи.

— Но знам, че мога да те намеря — рече Тенго.

Момичето каза:

— Защото аз успях да те намеря.

— Ти си ме намерила?

— Намерѝ ме — каза момичето. — Докато не е станало късно.

Бялата завеса се залюля леко и безшумно, като душа на мъртвец, пропуснала момента за заминаване. Това бе последното, което Тенго видя.

* * *

Дойде на себе си, легнал върху тясно легло. Лампите бяха угасени и само процеждащата се през пролуките в завесите улична светлина внасяше някаква видимост в стаята. Той беше по тениска и боксерки.

Куми беше само по тениската с усмихнатото лице. Под нея беше гола. Меките й гърди си почиваха върху ръката му. Бухалът в Тенговата глава продължаваше да буха. И гората се бе застояла у него — той все още бе вкопчен в нощната гора.

Но дори легнал така до младата сестра, не изпитваше никакво желание. А това май важеше и за Куми. Тя го обви с ръцете си и се закикоти. Кое му беше смешното? Тенго нямаше никаква представа. Да не би някой някъде да е вдигнал надпис „Смях“?

И колко ли е часът? Надигна глава, но не успя да мерне нито един часовник. Куми внезапно спря да се кикоти и обви с ръце шията му.

— Преродила съм се — каза, а горещият й дъх погали ухото му.

— Преродила си се — рече Тенго.

— Понеже навремето умрях.

— Умряла си — повтори Тенго.

— През една нощ, когато валеше студен дъжд.

— И защо умря?

— За да се преродя такава, каквато съм.

— За да се преродиш — повтори Тенго.

— Малко или повече — зашепна тя съвсем тихичко. — В какви ли не форми.

Тенго се замисли върху това й изказване. Какво ли ще рече да се преродиш малко или повече, в какви ли не форми? Мозъкът му тежеше, бъкащ със зародишите на живот като някое праисторическо море. Не че щяха да го отведат докъдето и да било.

— Добре, откъде поначало произхождат въздушните какавиди?

— Въпросът ти е неправилно формулиран — засмя се тихичко Куми.

Метна тялото си отгоре му и той усети срамните й косми върху бедрото си. Гъсто, обилно окосмяване. Като че срамните й косми бяха част от мисловния й процес.

— Какво е необходимо, за да се прероди човек? — попита я.

— При прераждането — каза сестричката така, сякаш му разкриваше някаква тайна — най-големият проблем идва оттам, че хората се прераждат не заради себе си. Могат да се преродят единствено заради някого другиго.

— В което е смисълът на израза ти малко или повече, в какви ли не форми.

— В утрото ти ще трябва да си тръгнеш оттук, Тенго-кун. Докато не са препречили изхода.

— В утрото ще трябва да си тръгна оттук — повтори Тенго думите на сестрата.

А тя пак отърка срамните си косми о бедрото му, сякаш оставяше след себе си някакъв сигнал.

— Въздушните какавиди отникъде не идват. И колкото и да ги чакаш, няма да дойдат.

— Откъде си сигурна?

— Понеже веднъж умрях. Смъртта е много болезнено нещо — много по-болезнено, отколкото можеш да си представиш, Тенго-кун. Оставаш абсолютно сам. Невероятно е колко абсолютно сам може да се почувства човек. Не е лошо да запомниш това. Но не забравяй и друго: не можеш да се преродиш, ако не си умрял веднъж.

— Не можеш да се преродиш, ако не си умрял веднъж — потвърди Тенго.

— Но хората се изправят пред смъртта, докато са още живи.

— Хората се изправят пред смъртта, докато са още живи — повтори Тенго, без да е съвсем сигурен в смисъла на казаното. Бялата завеса още се полюляваше на вятъра. Въздухът в класната стая миришеше на съчетание от изтривалки за черна дъска и дезинфектант. Миризмата на изгарящи листа. Някой репетираше на флажолет. Момичето стискаше здраво ръката му. Усети сладка болка в долната половина на тялото си, но нямаше ерекция. Тя щеше да се появи впоследствие. Думата „впоследствие“ му обещаваше цяла вечност. Вечността бе един-единствен дълъг прът, който стигаше до безкрая. Купичката пак се наклони и мозъкът му се измести на една страна.

* * *

Когато се събуди, на Тенго му потрябва известно време, за да се сети къде е и да си припомни събитията от изминалата нощ. През процепа в цветните пердета нахлуваше силна слънчева светлина, а навън се носеше птичи писък. От неудобната поза върху тясното легло се беше схванал. Не можеше да повярва, че е прекарал цялата нощ в тази поза. Куми спеше дълбоко до него, забила нос във възглавницата. Косата й бе полепнала по лицето й като покрита с роса буйна лятна трева. Куми Адачи, рече си Тенго. Току-що навършила двадесет и три години медицинска сестра. Часовникът му се бе изхлузил на пода. Стрелките му сочеха седем и двадесет. Седем и двадесет сутринта.

Тенго се измъкна тихичко от леглото, да не събуди Куми. Погледна навън през процепа на пердетата. И видя поле със зелки. Зелките клечаха флегматично в редици върху тъмната почва. А отвъд зелките започваше гората. Тенго си спомни бухането на бухала. В действителност бе чул бухането му предната нощ. Мъдростта на нощта. А Тенго и сестрата пушеха хашиш и го слушаха. Все още усещаше твърдите й срамни косми върху бедрото си.

Тенго влезе в кухнята, загреба с две шепи вода от чешмата и почна да пие. Пи, пи, но все не му стигаше — толкова бе прежаднял. Иначе всичко друго си беше както преди. Нито глава го болеше, нито тялото му го мъчеше. Мозъкът му бе бистър. И все пак имаше чувството, че нещата в тялото му протичат прекалено добре. Сякаш някой бе прочистил с професионално умение тръбопроводите му. Отиде по тениска и боксерки до тоалетната и продължително се изпика. В чуждото огледало и лицето му му изглеждаше чуждо. По главата му стърчаха кичури и имаше нужда да се обръсне.

Върна се в спалнята и събра дрехите си, захвърлена върху пода и омесили се с онези на Куми. Нямаше никакъв спомен кога и как се е съблякъл. Изрови и двата си чорапа навлече си дънките и закопча ризата си. И без да иска, настъпи някакъв голям евтин пръстен. Вдигна го и го сложи върху нощното шкафче. Облече и пуловера с поло яката и взе якето си. Провери дали портфейлът и ключовете му са си в джоба. Младата сестра спеше дълбоко, с придърпано до под ушите одеяло. Дишаше тихо. Дали да я буди? Макар да не бяха правили нищо — в това бе почти убеден, — все пак бяха прекарали нощта заедно в едно легло. Нямаше да е възпитано да си тръгне, без да се сбогуват. Но пък спеше дълбоко, а и беше споменала, че й е почивен ден. Пък и да я събудеше, какво се предполагаше да правят?

Откри кубче с листчета и химикалка до телефона. Благодаря ти за снощи, написа. Много приятно изкарахме. Връщам се в пансиона си. Тенго. И написа часа. Остави бележката на нощното шкафче, а отгоре я затисна с намерения пръстен. После си обу старите маратонки и излезе.

Повървя малко по пътя, докато стигна до автобусна спирка. След пет минути пристигна автобус, който ходеше до гарата. Пълен бе с шумни гимназисти и гимназистки, с които стигна до крайната спирка. Хората от пансиона ни най-малко не обърнаха внимание на появата му небръснат в осем сутринта. Явно бяха свикнали с подобни явявания. И без дума да кажат, се захванаха да му приготвят закуската.

Докато ядеше горещата закуска и си пиеше чая, Тенго направи преглед на събитията от изминалата нощ. Трите медицински сестри го поканиха да отиде с тях на якинику. После ходиха в бар, където пяха караоке. Оттам отидоха в апартамента на Куми Адачи, където пушиха индийски хашиш, докато навън бухаше бухал. После доби чувството, че мозъкът му се е превърнал в гореща гъста каша. И изведнъж се озова в класната стая в основното училище посред зима, усети аромата на въздуха и разговаря с Аомаме. После с Куми в леглото си приказваха за смъртта и прераждането. Задаваха се погрешни въпроси и се получаваха двусмислени отговори. Бухалът в гората си бухаше, публиката от телевизионното шоу си се смееше.

Спомените му бяха разпокъсани и категорично съществуваха определени празноти. Но онези части, които помнеше, му се явяваха с поразителна яснота. В състояние бе да повтори всяка разменена помежду им дума. Помнеше и последното, което му каза Куми — комбинация от съвет и предупреждение.

В утрото ти ще трябва да си тръгнеш оттук, Тенго-кун. Докато не са препречили изхода. Вероятно сега беше най-подходящият момент да си тръгне. Беше си взел отпуск и беше дошъл в този град с надеждата да види пак спящата във въздушната какавида десетгодишна Аомаме. И прекара близо две седмици в четене всеки ден на глас на баща си. Но въздушната какавида така и не се появи. И тъкмо когато се канеше да се откаже, Куми Адачи му поднесе съвсем ново видение, специално за него. И той пак успя да види Аомаме като момиче и да разговаря с нея. Намерѝ ме, каза му Аомаме. Докато не е станало късно. Възможно е всъщност Куми да му го беше казала. Тенго не бе сигурен. Но пък и нямаше значение. Куми умряла веднъж и се преродила. Не заради себе си, а заради някого другиго. Засега поне Тенго реши да вярва в чутото. Много бе важно да й вярва. Поне така му се струваше.

Това бе котешкият град. И в него имаше нещо специфично, което не можеше да се намери другаде. Затова и бе дошъл чак дотук с влака. Но и всичко, което бе открил на това място, съдържаше и свойствен риск. И ако можеше да вярва на намеците на Куми, този риск можеше да се окаже фатален. Чувствам, палци ме сърбят — значи, злото е на път!

Време му беше да се връща в Токио. Докато не са препречили изхода, докато влакът все още спира на тази гара. Но преди това трябваше да се отбие пак до санаториума, за да се сбогува с баща си. Имаше още неща, които трябваше да си изясни.