Харуки Мураками
1Q84 (25)

Първа глава
(Аомаме): Най-скучният град на света

Макар да не бяха обявили официално края на дъждовния сезон, небето над Токио бе дълбоко синьо и лятното слънце биеше право върху земята. С ново избуялия си товар от зелени листа върбите отново хвърляха по улиците плътни, потръпващи сенки.

Тамару, в тъмен летен костюм и плътна едноцветна вратовръзка, чакаше Аомаме на входната врата. По него не се виждаше и капчица пот. За Аомаме открай време си беше загадка как толкова едър мъж не се поти и в най-горещия летен ден.

Кимна й леко, изрече кратък поздрав, който тя едва чу, и млъкна. Днес не си размениха обичайните закачки. Той я поведе, без да се извръща назад, по дълъг коридор към вдовицата. Аомаме го усети, че не е в настроение за приказки. Сигурно още беше разстроен от смъртта на кучката. „Ще ни трябва ново куче пазач“, беше й казал по телефона с тон, с какъвто се коментира времето, макар Аомаме да знаеше, че тонът не е ни най-малко показателен за истинските му чувства. Много държеше той на немската овчарка; от години работеха съвместно. Внезапната й озадачаваща смърт му дойде като лична обида и предизвикателство. Загледана в безмълвния гръб на Тамару, широк колкото школска черна дъска, Аомаме си представяше какъв гняв се крие под него.

Тамару отвори вратата на хола, пропусна покрай себе си Аомаме и остана на прага в очакване на нареждания от вдовицата.

— Нищо няма да пием засега — каза му тя.

Тамару кимна и тихо затвори вратата. Двете жени останаха насаме. Върху масичка до фотьойла на вдовицата стоеше кръгъл аквариум с две златни рибки — най-обикновен аквариум с най-обикновени златни рибки и задължителният стрък зелено водорасло. Аомаме много пъти бе влизала в този хол, но за пръв път виждаше златните рибки. От време на време усещаше хладен повей по кожата си, което я навеждаше на мисълта, че климатикът е включен на слаб режим. На масата зад вдовицата стоеше ваза с три бели лилии — едри и месести, като изпаднали в медитация животинки от далечна земя.

Вдовицата направи знак на Аомаме да седне на дивана до нея. Прозорците към градината бяха закрити с бели дантелени пердета, но въпреки това следобедното слънце се усещаше силно. На тази светлина вдовицата изглеждаше необичайно уморена. Отпуснала се бе в креслото, подпряла брадичка в дланта си, с хлътнали очи, с по-набръчкана отпреди шия и с обезкървени устни. Външните връхчета на дългите й вежди бяха леко клюмнали, сякаш се бяха предали в борбата си срещу земното притегляне. Нищо чудно да бе спаднала ефективността на кръвоносната й система: кожата й сякаш се бе сдобила с бели като пудра петна. От последната им среща се бе състарила с най-малко пет-шест години. Но за разлика от друг път, днес явно не я притесняваше да й личи преумората. А това не бе никак нормално.

Доколкото бе забелязала Аомаме, вдовицата държеше — и то с доста голям успех — да е винаги издокарана, напълно мобилизирана вътрешно, с идеално изправена стойка, със съсредоточен вид и със старателно прикрити следи от остаряване.

Аомаме взе да забелязва колко много неща всъщност бяха по-различни в къщата през този ден. Самият цвят на светлината изглеждаше променен. Дори аквариумът, един тъй обикновен предмет, не се връзваше някак си с обзаведената с антична мебел елегантна стая с висок таван.

Подпряла брадичката си, вдовицата продължи да мълчи известно време, загледана в съседното на Аомаме пространство, където, Аомаме беше убедена, нямаше кой знае какво за гледане. Вдовицата просто се нуждаеше от място, където временно да спре погледа си.

— Искаш ли да пиеш нещо? — попита тихо вдовицата.

— Благодаря, не съм жадна — отвърна Аомаме.

— Там има студен чай. Сипи си една чаша, ако искаш.

Вдовицата посочи масичката до вратата, върху която имаше кана чай с лед и лимонови резенчета и три чаши от шлифован кристал с различен цвят.

— Благодаря — рече Аомаме, но остана седнала в очакване какво ще каже вдовицата по-нататък.

Вдовицата обаче дълго нищо не проговори. Явно имаше нещо, което да каже на Аомаме, но ако го формулираше с думи, съдържащите се в „нещото“ факти щяха да се превърнат необратимо в по-категорични факти, а й се щеше поне за малко да отложи този момент. Изглежда, в това се състоеше смисълът на мълчанието й. Изгледа аквариума до креслото си. После, сякаш предала се пред неизбежното, най-сетне фокусира погледа си върху Аомаме. Устните й бяха стиснати в права линия, чиито краища най-умишлено бяха извъртени нагоре.

— Предполагам, че вече си чула от Тамару за смъртта на кучето ни — по един необясним начин?

— Чух.

— След което изчезна и Цубаса.

— Как така изчезна? — намръщи се леко Аомаме.

— Просто изчезна. Вероятно през нощта. На сутринта вече я нямаше.

Аомаме сви устни, затърси да каже нещо, но думите отказваха да се появят.

— Но аз… последния път останах с впечатление… че някой винаги спи при Цубаса… в същата стая… да я пази.

— Вярно е, но жената заспала необичайно дълбоко и изобщо не усетила кога Цубаса е излязла. Но когато изгряло слънцето, Цубаса вече я нямало в леглото й.

— Значи, първо умира немската овчарка, а още на другия ден изчезва и Цубаса — изрече Аомаме, като да потвърди, че е разбрала правилно.

Вдовицата кимна:

— Засега няма данни, че двете събития са взаимно свързани, но според мен са.

Без никаква особена причина Аомаме хвърли поглед на аквариума върху масата. Вдовицата проследи погледа й. Двете златни рибки си плуваха най-спокойно в стъкленото си езерце, почти без да помръдват опашка. Лятната слънчева светлина се пречупваше по много особен начин в аквариума и създаваше впечатлението, че човек наднича в загадъчна океанска пещера.

— Тези рибки ги бях купила за Цубаса — опита се да обясни вдовицата. — На една от търговските улици в Адзабу имаше някакъв малък фестивал, на който я заведох. Реших, че не е здравословно да седи затворена през цялото време в една и съща стая. Естествено, Тамару ни придружаваше. Купих й аквариума от една сергия. Тя направо се влюби в рибките. По цял ден седеше в стаята си, без да откъсва поглед от тях. Донесох ги тук, след като стана ясно, че е изчезнала. И сега аз прекарвам сума ти време да ги гледам. Просто зяпам в тях, без да правя нищо. Най-странното е, че гледането на рибките не те уморява. Никога досега не ми се е случвало да гледам златни рибки толкова съсредоточено.

— Имате ли някаква представа накъде може да е заминала Цубаса?

— Абсолютно никаква. Тя изобщо няма роднини. Доколкото знам, просто няма къде другаде да отиде на този свят.

— Колко голяма е вероятността някой да я е отвлякъл насила?

Вдовицата съвсем леко завъртя глава, като да прогони досадна мушица.

— Не, заминала е съвсем доброволно. Никой не е дошъл да я принуди. Неминуемо е щял да събуди някоя от околните жени — всички те спят много леко. Затова съм убедена: тя сама го е решила и сама го е направила. Слязла е на пръсти до долу, отворила си е предната врата и се е измъкнала. Направо си го представям пред очите. Не е разлаяла кучето. Нали то загина предната нощ. Дори не се е облякла. Дрехите й за следващия ден са си останали така, както са били сгънати. Тръгнала е по пижама. Подозирам, че и пари не е взела.

Гримасата на Аомаме се задълбочи:

— Сам-самичка — и то по пижама?

— Да — кимна вдовицата. — Но къде пък може да отиде едно сам-самичко десетгодишно момиче по пижама и без пукната пара — и то евентуално посред нощ? Според нормалната логика това е немислимо. И въпреки това, не знам защо, но на мен не ми се струва толкова странно. Напротив. Имам чувството, че просто е трябвало да се случи. Затова и не я търсим. Нищо не предприемам; седя си и гледам златните рибки. Погледна към аквариума, после пак се обърна към Аомаме: — Да я търсим тук, сега, според мен е безсмислено. Заминала е някъде, където не можем да я стигнем.

Вдовицата престана да подпира брадичката си, сключи ръце в скута си и бавно изпусна дъха, който отдавна задържаше в себе си.

— Но за какво й е било да го прави? — чудеше се Аомаме. — Защо й е притрябвало да напуска приюта? Тук беше в пълна безопасност, а и нямаше къде да отиде.

— И аз не знам. Но имам чувството, че всичко почва със смъртта на кучката. Те двете се обожаваха взаимно. И смъртта на кучката — по този кървав, необясним начин — я е шокирала. Как иначе? То не остана човек в тази къща да не се шокира. А сега ми идва на ум дали пък убийството на кучето не е било някакво предупреждение към Цубаса?

— Предупреждение?

— Да не стои тук. Че знаят къде се е скрила. Че трябва да се маха. Че ако не се махне, на хората около нея може да се случат и още по-опасни неща. — Пръстите на вдовицата отмерваха в скута й някакво въображаемо време. Аомаме реши да изчака да чуе всичко, което възрастната жена имаше да й каже. — Според мен тя е разбрала предупреждението и доброволно е напуснала. Не че е искала да напусне — съмнявам се. Но й се е наложило да напусне, макар да е нямала къде другаде да отиде. Лошо ми става, като си помисля как се взема подобно решение от едно десетгодишно дете.

На Аомаме й се прищя да се пресегне и да хване вдовицата за ръка, но се възпря. Явно имаше още неща за слушане. А вдовицата продължи:

— И за мен шокът бе огромен, разбира се. Имах чувството, че някой е откъснал физически част от тялото ми. Както знаеш, канех се официално да я осиновя. Давах си сметка, че няма да е толкова лесно, но въпреки всичките предполагаеми трудности държах да го направя. Ако не станеше, нямаше да има кому да се оплача, а, честно казано, на моите години тия неща страшно ти костват.

— Но какво й пречи на Цубаса да се върне някой ден? — попита Аомаме. Така и така и пари няма, и къде да отиде няма…

— Ще ми се да си права, но няма да стане така — рече вдовицата с абсолютно равен глас. — Може и само на десет години да е, но мисли напълно самостоятелно. Решила е и е тръгнала. Съмнявам се, че някой ден ще й се прище да се върне.

— Извинете ме за момент — рече Аомаме. Отиде до масата при вратата и си наля студен чай в чашата от зелен шлифован кристал. Не че толкова я мъчеше жаждата; по-скоро искаше със ставането си да внесе принудителна пауза в разговора им. Върна се на дивана, отпи от чая и остави чашата върху стъклената повърхност на масичката.

Вдовицата я изчака да се намести удобно на дивана, преди да каже:

— Стига за Цубаса — след което протегна врат и сключи длани, за да си даде емоционална пауза. — Да поговорим сега за Сакигаке и техния Вожд. Ще ти кажа какво успяхме да установим дотук. Тъкмо затова пожелах да дойдеш днес. Освен във връзка с Цубаса, разбира се.

Аомаме кимна. Точно това бе очаквала.

— Както вече казах миналия път, абсолютно длъжни сме да „се погрижим“ за този техен Вожд. Да го пренесем на друг свят. Вече знаеш, разбира се, че има навика да изнасилва невръстни момичета, никое от които не е имало още първия си мензис. Съчинява някаква доктрина и се възползва от системата на сектата, за да оправдае тези свои действия. Проучих го максимално подробно, макар да ми струваше доста пари. Оказа се, че никак не е лесно. Разходите дотук надхвърлиха далеч предварителните ми очаквания, но пък успяхме да идентифицираме четирите момичета, които вероятно е изнасилил. Цубаса е била номер четири.

Аомаме вдигна чашата си и отпи от ледения чай, но не усети вкуса му: устата й сякаш бе пълна с памук, който поемаше всички аромати.

— Още не сме наясно с всички подробности, но поне две от момичетата и сега живеят в селището на сектата — каза вдовицата. — Разбираме, че служат на Вожда в качеството си на лични негови жрици. Никога не се появяват пред обикновените вярващи. Но не знаем дали са там по своя воля, или понеже не могат да избягат. Не знаем и дали сексуалните отношения между Вожда и тях още продължават. Така или иначе, живеят на едно и също място, като семейство. В резиденцията на Вожда не се допуска абсолютно никой от редовите вярващи. Много неща продължават да са загадка.

Чашата от шлифован кристал бе започнала да се запотява върху масата. Вдовицата спря да си поеме дъх, после продължи:

— Но едно установихме със сигурност: първата от четирите жертви е дъщерята на самия вожд.

Аомаме се намръщи. Лицевите й мускули неволно се раздвижиха и силно разкривиха. Искаше да каже нещо, но гласът й не успяваше да оформи думите.

— Наистина е така — рече вдовицата. — Смята се, че първото поругано момиче е била дъщеря му. Станало е преди десет години, когато е била на десет.

* * *

Вдовицата позвъни по вътрешния телефон и нареди на Тамару да донесе бутилка шери и две чаши. Зачакаха го смълчани; всяка от двете имаше нужда да подреди мислите си. Тамару влезе с поднос с нова бутилка шери и две тънки, елегантни кристални чашки. Подреди всичко това на масичката, отвинти капачката с рязко, точно движение, сякаш прекърши пилешки врат. Бутилката загъргори, докато наливаше шерито. Вдовицата кимна, Тамару се поклони и, както винаги, напусна помещението, без нищо да каже. И стъпките му бяха безшумни.

Не само за кучката жали, рече си Аомаме. И изчезването на момичето го е наранило дълбоко. Толкова важно бе за вдовицата, а така да му изчезне под носа! Технически погледнато, той не носеше отговорност за детето. Не беше живеещ на обекта охранител; ако нямаше нещо специално, което да го задържи у вдовицата, нощем спеше в собствения си дом, на десет минути път пеша. И смъртта на кучката, и изчезването на момичето се бяха случили през нощта, докато не е бил на работа. И на двете е нямало как да попречи. Пък и задачата му бе да охранява вдовицата и къщата с върбите. В задълженията му не влизаше приютът, който поначало бе извън оградата на резиденцията. И въпреки всичко Тамару възприемаше събитията като личен провал — и като непростима обида.

— Готова ли си да се погрижиш за този човек? — попита вдовицата Аомаме.

— Напълно готова — потвърди Аомаме.

— Никак няма да ти е лесно — каза вдовицата. — Поначало задачите, които ти възлагам, никак не са леки. Но тази е нещо съвсем изключително. Ще направим цялата необходима предварителна подготовка, но никак не съм убедена, че ще сме в състояние да гарантираме сигурността ти. Рискът вероятно ще е по-висок от всеки друг път.

— Разбирам.

— Както и друг път съм ти казвала, предпочитам да не те пращам в опасни ситуации, но най-честно ти заявявам — този път изборът ни е ограничен.

— Не възразявам — рече Аомаме. — Не можем да оставим този човек жив на този свят.

Вдовицата вдигна своята чашка и плъзна част от шерито по езика си. После пак се загледа за известно време в златните рибки.

— Открай време обичам шери със стайна температура в летния следобед. Не съм почитателка на ледените напитки в горещ ден. Като си пийна малко шери и после си полегна, заспивам, без да се усетя. Докато се събудя, жегата поне отчасти си е отишла. Така ми се ще и да умра — да си пийна мъничко шери в някой летен следобед, да се опъна на дивана, да заспя и повече да не се събудя.

И Аомаме вдигна чашката си и отпи. Не беше любителка на шерито, но категорично изпитваше нужда да пийне нещо. Този път, за разлика от студения чай, успя да усети вкуса на напитката. Алкохолът прободе езика й.

— Искам да ми кажеш истината — рече вдовицата. — Боиш ли се от смъртта?

Аомаме не се замисли и за миг:

— Не особено. Повече ме е страх от това да живея като себе си.

По лицето на вдовицата премина лека усмивка, която като че малко я съживи. Цветът се позавърна в устните й. Или разговорът с Аомаме и беше помогнал, или глътката шери.

— Доколкото си спомням, спомена, че си влюбена в един определен човек.

— Вярно е, но шансовете ми да бъда с него се доближават безкрайно към нула. Така че, дори ако загина, загубата също ще се доближи безкрайно към нулата.

— Има ли конкретна причина, която те кара да мислиш, че вероятно никога няма да се събереш с него? — присви очи вдовицата.

— Нищо особено — отвърна Аомаме, — освен факта, че аз съм си аз.

— И никакви намерения ли нямаш да поемеш инициативата за сближаване с него?

Аомаме завъртя глава:

— За мен най-важен е фактът, че го желая с цялото си сърце.

Вдовицата задържа дълго погледа си върху Аомаме в израз на явен възторг.

— И ти си съвсем наясно с чувствата си, като гледам.

— Така ми се наложи — отговори Аомаме, след като изпълни движенията с поднасянето на чашката към устните. — Нямах право на избор.

За известно време в стаята се възцари тишина. Лилиите си останаха с провиснали глави, а златните рибки продължаваха да плуват в пречупената лятна слънчева светлина.

— Ще можем да подредим нещата така, че да останеш насаме с Вожда — каза вдовицата. Няма да стане нито лесно, нито бързо, но все пак е в рамките на възможностите ми. От теб се иска само да направиш онова, което правиш всеки път. Само че след този случай ще трябва да изчезнеш. Да си направиш пластична операция. Да напуснеш работа и да заминеш някъде далече. Да си смениш името. Да се откажеш от всичко, което притежаваш. Да станеш друг човек. Естествено, ще получиш съответното възнаграждение. За всичко останало ще отговарям аз. Това смущава ли те?

— Както вече казах, нямам какво да губя — отвърна Аомаме. — Нищо няма значение за мен: нито работата ми, нито името ми, нито животът ми в Токио. Така че нищо не ме възпира.

— А лицето ти? Нима нямаш нищо против и то да се смени?

— За хубаво ли ще е?

— Ако желаеш, и това можем да уредим — отговори сериозно вдовицата. — Можем да ти осигурим лице по желание — в определени граници, разбира се.

— Като сме започнали, май предпочитам да ми уголемят бюста.

— Хубава идея — кимна вдовицата. — С маскировъчна цел, имам предвид.

— Шегувах се — каза Аомаме и смекчи изражението си. — Не че изпитвам някаква гордост от тях, но нямам нищо против гърдите ми да си останат такива, каквито са. Поне са леки и лесно се носят. Да не говорим какъв ужас ще е да се обзавеждам наново със сутиени.

— Няма страшно. Ще ти купя толкова сутиени, колкото ти трябват.

— Не, не. Аз и за това се шегувах.

Тук вдовицата се засмя:

— Извинявай. Не съм свикнала да чувам шеги от теб.

— Не възразявам против пластичната операция — каза Аомаме. Никога не ми се е приисквало да си правя такава, но пък и нямам причини да я отбягвам. Никога не съм харесвала истински лицето си, нито си имам някого, който наистина да го харесва.

— А ще загубиш и всичките си приятели, нали разбираш?

— Нямам никакви приятели — рече Аомаме, но изведнъж се сети за Аюми. Ако изчезна внезапно, без нищо да й кажа, ще се обиди. Може дори да се почувства предадена. Но пък и от самото начало имах проблем да я наричам своя „приятелка“. Не биваше Аомаме да върви по такъв опасен път — да се сприятелява с полицайка.

— Две деца имах — каза вдовицата, — момче и момиче. Тя беше с три години по-малка от него. И както вече ти казах, тя умря. Самоуби се. Нямаше си деца. Със сина ми от много отдавна не се погаждаме. Вече почти не си говорим. От него имам три внучета, но и тях отдавна не съм ги виждала. Така или иначе, като умра, почти всичко, което имам, ще се наследи едва ли не автоматично от сина ми и децата му. За разлика от едно време, завещанията вече нямат особена сила. Но засега поне разполагам със значителни средства, които са на лично мое разположение. И ако се справиш успешно със задачата, която ти възлагам сега, ми се ще да ти оставя куп пари. Не искам обаче да решиш, че се мъча да те купя. Искам само да кажа, че те смятам за своя дъщеря. И съжалявам, че не си наистина моя дъщеря.

Аомаме се втренчи безмълвно във вдовицата, която остави чашката си с шери върху масата, сякаш внезапно се беше сетила, че още я държи. После се извърна и огледа лъскавите листчета на лилиите зад нея. Вдиша разкошния им аромат и пак погледна Аомаме.

— Както казах и преди, възнамерявах да осиновя Цубаса, но ето че и нея я изгубих. И на нея не успях да помогна. Просто стоях и наблюдавах как тя изчезва сама в мрака. И ето че сега и теб те излагам на много по-голяма опасност, отколкото когато и да било досега. Никак не ми се ще да го правя, но за жалост не виждам друг начин да постигна целта ни. Мога единствено да ти предложа значителна компенсация.

Аомаме слушаше внимателно, но без да каже нищо. След като вдовицата млъкна, през затворения прозорец ясно долетя чуруликането на птичка, която попя известно време, преди да отлети.

— Каквото и да стане, трябва да се „погрижим“ за този човек — рече Аомаме. — Това засега е най-важното. И изпитвам най-дълбока благодарност за чувствата ви към мен. Сигурно знаете, че се отказах от родителите си и че те ме изоставиха още докато бях дете; и двете страни си имахме своите си причини. Пред мен нямаше друг избор, освен да поема по път без никаква родителска обич. И за да мога да оцелея сама, наложи се да се приспособя към моя си начин на мислене. Никак не ми беше лесно. Често си мислех, че съм пълен боклук — някаква безсмислена, гадна утайка — та затова съм ви толкова благодарна за току-що казаното. Но на мен вече ми е късничко да променям мирогледа си и начина си на живот. За разлика от Цубаса. Тя, струва ми се, все още може да бъде спасена. Умолявам ви: не се примирявайте толкова лесно със загубата й. Не губете надежда. Върнете си я!

Вдовицата кимна:

— Май не се изразих достатъчно ясно. Разбира се, че не съм се примирила със загубата й. И ще направя всичко по силите си да я върна. Но както и сама виждаш, в момента съм безкрайно уморена. Това, че не успях да й помогна, ме кара да се чувствам крайно безсилна. Имам нужда, макар и от малко време да си възвърна енергията. Но пък, от друга страна, може би вече съм прекалено стара. И колкото и да чакам, силите ми няма да се върнат.

Аомаме стана от стола си и отиде до вдовицата. Приседна на страничната облегалка на фотьойла и пое слабата й елегантна ръка.

— Вие сте невероятно издръжлива жена. Способна сте да живеете с повече сила от всеки друг. Просто в момента по случайност сте изтощена. И ви трябва само да полегнете и да си починете. Сигурна съм, че като се събудите, ще сте възстановили силите си.

— Благодаря ти — каза вдовицата и стисна ръката на Аомаме. — Права си. Ще легна да поспя.

— Добре. Аз си тръгвам в такъв случай — рече Аомаме. — Ще чакам знак от вас. И през това време ще подредя нещата си — не че притежавам чак толкова много за подреждане.

— Приготви се да пътуваш с минимален багаж. Кажи само от какво имаш нужда, и ще ти го осигурим.

Аомаме пусна ръката на вдовицата и се изправи.

— Лека нощ. Уверявам ви, че всичко ще е наред.

Вдовицата кимна. Все още свита на креслото си, притвори очи. Аомаме погледна за последно аквариума и помириса за последно лилиите, преди да излезе от хола с високия таван.

* * *

На главния вход я чакаше Тамару. Станало бе пет, но слънцето продължаваше да е високо и да грее с неотслабваща сила. Лъчите му се отразяваха от както винаги безупречно лъснатите черни кожени обувки на Тамару. Появили се бяха и няколко бели летни облачета, но се бяха скупчили по ръба на небосклона, че да не пречат на слънцето. До края на дъждовния сезон оставаше още много, но се бяха събрали няколко дни с почти лятно време, включително и със свистенето на цикадите, което се носеше от дърветата в градината. Самото свистене бе все още слабовато, някак си въздържано. Но все пак беше положителен знак за предстоящия сезон. Светът още действаше по обичайните си начини. Цикадите пищяха, облаците се движеха по небето, по обувките на Тамару нямаше нито една прашинка. Само дето това обичайно състояние на света се струваше на Аомаме като нещо свежо и ново.

— Имаш ли време да си поприказваме? — попита тя Тамару.

— Давай — рече Тамару, без да променя изражението си. — Време — колкото щеш. Да убивам времето, е част от занаята ми.

И се отпусна върху единия от градинските столове пред главния вход. Аомаме зае съседния. Стряхата ги пазеше от слънцето и им осигуряваше хладна сянка. Въздухът ухаеше на прясна трева.

— Дойде си лятото — отбеляза Тамару.

— И цикадите писнаха — отвърна Аомаме.

— Имам чувството, че тази година леко подраниха. И тук известно време ще е ужасно шумно. Ушите ме заболяват от острите им писъци. Същия звук го чувах, когато бях в град Ниагара Фолс. Непрекъснато, от сутрин до вечер, неспирно, все едно са се събрали над един милион цикади.

— Значи, Ниагара Фолс не ти хареса.

— Най-скучният град на света — кимна Тамару. — Бях там сам в продължение на три дни и не чувах нищо освен шума на водопада. Толкова е силен, че не ти позволява дори да четеш.

— И какво търсеше в Ниагара Фолс съвсем сам в продължение на три дни?

Вместо отговор Тамару само поклати глава. После двамата останаха заслушани безмълвно в слабите писъци на цикадите.

— Искам да те помоля за нещо — рече Аомаме.

Това като че възбуди любопитството на Тамару. Аомаме нямаше навика да иска услуги от хората.

— Малко необичайно е — рече тя. — Надявам се да не се подразниш.

— Не знам дали ще мога да съм ти полезен, но поне ще те изслушам с удоволствие. Не е учтиво човек да се дразни, когато молбата идва от дама.

— Трябва ми пистолет — заяви безцеремонно Аомаме. — Достатъчно малък, че да се побира в дамска чанта. С лек откат, но все пак адекватно мощен и надежден. Но да не е някой преработен фалшификат или филипинско менте. Ще го ползвам само веднъж. И смятам, че един патрон ще ми стигне.

Мълчание. През цялото време Тамару не изпусна Аомаме от очи. После бавно, като премерваше всяка своя дума, рече:

— Нали знаеш, че законът в нашата страна забранява притежаването на огнестрелно оръжие от редови гражданин?

— Естествено, че знам.

— Е, добре, щом знаеш, позволи ми да ти кажа и още нещо: досега не съм бил обвиняван в нищо. Тоест нямам полицейско досие. Е, не отричам, че донякъде това може да се дължи и на известно недоглеждане от страна на правосъдната система. Но поради липсата на писмени следи си се водя примерен гражданин. Честен, почтен, чист. Това, че съм гей, не е забранено със закон. Плащам си всички данъци и гласувам на изборите (макар досега да няма избран кандидат, от тези, за които съм гласувал). Дори всички глоби за неправилно паркиране съм си плащал навреме. От десет години не съм спиран за превишена скорост. Регистриран съм в националната система за здравни осигуровки. Абонаментът ми за Ен Ейч Кей се плаща автоматично от банковата ми сметка и притежавам кредитни карти както от „Американ Експрес“, така и от „Мастеркард“. Стига да искам, а аз не ща, мога да се сдобия с тридесетгодишна ипотека, и това мое положение винаги ми е доставяло огромна радост. С други думи, може да бъда наречен „стожер на обществото“ без капчица ирония. Така че даваш ли си сметка що за човек молиш да те снабди с пистолет?

— Тъкмо затова казах, че се надявам да не се подразниш.

— Много добре те чух.

— Съжалявам, но просто не се сещам кого другиго да помоля.

Тамару издаде отнякъде дълбоко в гърлото си слаб звук като при задушаване, макар че можеше да мине и за потисната въздишка:

— Добре, ако приемем дори и за миг, че евентуално мога да задоволя молбата ти, здравата логика ми диктува, че вероятно ще желая да ти задам и следния въпрос: къде възнамеряваш да стреляш?

Аомаме насочи показалец към собственото си слепоочие:

— Най-вероятно точно тук.

Тамару изгледа пръста й безизразно за миг.

— А следващият ми въпрос вероятно ще гласи: защо?

— Защото не желая да ме заловят — отвърна Аомаме. — Не ме е страх от смъртта. И от затвора не ме е страх, макар да съм сигурна, че няма да ми хареса. Но не ща да стана заложник и да ме изтезават някакви непознати типове. Не за друго, а за да не издам нечии имена. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Мисля, че да.

— Не възнамерявам никого да застрелвам, нито да обирам банка. Така че нямам нужда от голям автоматичен пистолет с пълнител за двадесет патрона. Трябва ми нещо малко, без силен откат.

— Ампула с отрова би ти свършила същата работа и е много по-практично, отколкото да търсиш пистолет.

— Да, ама докато извадиш отровата и я погълнеш, ще мине сума време. Току-виж някой ми бръкнал в устата и ми попречил да сдъвча ампулата. А като имам пистолет, ще мога да държа такъв човек на разстояние, докато си свърша работата.

Тамару обмисли думите й за миг с леко вдигната дясна вежда.

— Мен ако ме питаш, не бих желал да се лиша от теб — каза. — Определено ми харесваш. Като личност, имам предвид.

Аомаме му пусна лека усмивка:

— Като човек жена, искаш да кажеш?

Тамару й отвърна, без да променя изражението си:

— Мъж, жена, човек, куче — индивидите, които харесвам, не са кой знае колко.

— Естествено — рече Аомаме.

— Но пък, от друга страна, единственото ми най-важно задължение е да пазя здравето и живота на мадам. В това отношение съм… как да го кажа… малко професионалист.

— Безспорно.

— Така че от тази гледна точка ще видя какво мога да направя. Нищо не ти обещавам, но може и да намеря някого, който да се отзове на молбата ти. Материята обаче е изключително деликатна. Не е като да поръчаш електрическо одеяло по пощата. Може и цяла седмица да мине, докато пак ти се обадя.

— Няма страшно — отвърна Аомаме.

Тамару изгледа с присвити очи дърветата с пищящите цикади:

— Надявам се всичко да мине добре. Ще направя всичко в рамките на разумното.

— Благодаря ти, Тамару. Следващото ми задание вероятно ще ми е и последното. Може повече да не се видим.

Тамару разпери ръце и обърна нагоре длани, сякаш се намираше насред пустинята и чакаше дъжд, но нищо не каза. Дланите му бяха едри, месести и целите в белези. Ръцете му приличаха по-скоро на части от гигантска машина, отколкото от човешко тяло.

— Не обичам сбогуванията — рече Тамару. — Навремето не се сбогувах дори с родителите ми.

— Покойници ли са?

— Нямам представа. Родил съм се на остров Сахалин през последната военновременна година. Южната част на Сахалин била японска, под името Карафуто, но съветската армия я окупирала и родителите ми попаднали в плен. Баща ми явно работел нещо по пристанището. Повечето японски цивилни военнопленници били върнати в Япония сравнително скоро, но родителите ми не могли да заминат за там, понеже били корейци, изпратени на принудителен труд на Сахалин. Японското правителство отказало да ги приеме. След като Япония загубила войната, корейците престанали да се смятат за поданици на Японската империя. Пълен ужас. Правителството не проявило и капчица съчувствие. Можели са да отидат в Северна Корея, но не и в Южна, понеже по онова време Съветският съюз не признавал съществуването на Южна Корея. Но родителите ми били от рибарско село край Пусан и нямали никакво желание да вървят в Севера. Нямали там нито роднини, нито приятели. И аз съм бил още бебе. Наврели ме в ръцете на една двойка, която се връщала в Япония, та те ме пренесли през проливите до Хокайдо. По онова време на Сахалин царял страшен глад, руснаците се отнасяли ужасно с пленниците. Родителите ми вече имали други малки деца и вероятно са преценили, че няма как да ме отгледат там. Сигурно са си правели сметката да ме пратят първо мен на Хокайдо, пък после да дойдат и те. Или просто са търсели повод да се отърват от мен. Не знам подробности. Така или иначе, повече не сме се виждали. Нищо чудно още да са живи там, на Сахалин, ако не са умрели досега.

— И ти изобщо не ги помниш?

— Изобщо. Бил съм само на годинка и някой и друг месец. Двамата, които ме пренесли, ме погледали известно време, после ме предали в някакво сиропиталище в планините край Хакодате, някъде далече към южния връх на Хокайдо — най-отдалеченото от Сахалин място в границите на Хокайдо. Вероятно са нямали пари да ме гледат. Сиропиталището се ръководеше от някакви католици и беше отвратително. От войната бяха останали купища сираци, а нито храната, нито топливото стигаха. Какво ли не правих, за да оцелея. — Тамару погледна опакото на дясната си ръка. — По едно време уредиха формално да бъда осиновен, за да получа японско гражданство, дадоха ми и японско име — Кеничи Тамару. От първоначалното ми име знам само фамилията — Барк. А пък в Корея хората с името Барк са колкото звездите по небето.

Аомаме седеше до Тамару и слушаше писъка на цикадите.

— Трябва да намериш ново куче.

— И мадам каза същото. На приюта наистина му е нужно куче пазач. Но още не намирам сили.

— Разбирам те. Но това не отменя нуждата от ново. Не че имам правото да давам акъл, де…

— Ще намеря. И то добре дресирано. Още сега ще се свържа с един, дето обучава кучета.

Аомаме погледна часовника си и стана. Имаше още време до залез-слънце, но намек за свечеряване отсега бележеше небето — един нов оттенък на синьото се бе смесил със следобедната синева. Усещаше още и остатъчното влияние на шерито. Вдовицата дали още спи?

— Според Чехов — стана Тамару от стола си, — щом в даден разказ се появи оръжие, задължително е да гръмне.

— В смисъл?

Тамару вече стоеше лице в лице с Аомаме. Беше само три-четири сантиметра по-висок от нея.

— В смисъл: не внасяй в повествованието излишен реквизит. Появи ли се пистолет, длъжен е да гръмне в някой момент. Чехов обичал да пише разкази, в които липсвали излишните орнаменти.

Аомаме опъна ръкавите на роклята си и метна чантичката си през рамо.

— Това, значи, те притеснява: щом на сцената се появява пистолет, няма начин да не гръмне.

— Ако се вярва на Чехов — да.

— Поради което предпочиташ да не ми даваш пистолет.

— Едно такова оръжие е опасно. И незаконно. А Чехов е писател, комуто можеш да вярваш.

— Но той говори за разказ. А ние говорим за действителния свят.

Тамару сви очи и ги впери в Аомаме. После бавно рече:

— Кой знае?