Харуки Мураками
1Q84 (59)

Единадесета глава
(Аомаме): Сериозна липса както на логика, така и на доброта

Във вторник сутринта Аомаме написа за Тамару кратко изложение по повод повторното посещение на инкасатора от Ен Ейч Кей. Описа как онзи блъскал по вратата и крещял обидни думи по неин адрес (или по-скоро по адрес на онази Такаи, която се предполагаше да живее там). Всичко това й се сторило прекалено странно. И й налагало да е постоянно нащрек.

Аомаме пъхна бележката в плик, запечата го и го остави върху кухненската маса, надписан отгоре с инициала Т. Доставчиците щяха да намерят начин да го предадат на Тамару.

Малко преди един влезе в спалнята, заключи се, легна си и подхвана Пруст оттам, докъдето беше стигнала. Точно в един на вратата се позвъни веднъж. След известна пауза външната врата се отключи и екипът влезе. Както винаги, чевръсто презаредиха хладилника й, събраха боклука и провериха наличността на продуктите в шкафа. Свършиха си работата за петнадесет минути, излязоха и заключиха след себе си. После пак звъннаха еднократно да обявят, че са си тръгнали. Обичайната процедура.

За по-сигурно Аомаме изчака, докато стана един и половина, преди да излезе от спалнята и да отиде в кухнята. Бележката до Тамару я нямаше. На нейно място върху масата имаше книжна торба с името на аптека. И една дебела книга, изпратена й от Тамару — „Енциклопедия на женската анатомия“. В книжната торба намери три различни домашни теста за бременност. Отвори кутиите една по една й сравни упътванията. Във всички пишеше едно и също: тестът се прилага, в случай че мензисът е закъснял поне с една седмица. Тестовете са 95 на сто надеждни, но в случай че резултатът е положителен — тоест, ако показват, че си бременна, — най-добре е да се подложиш при първа възможност на преглед от лекар специалист. С други думи, да не избързваш със заключенията. Тестът индикирал само възможността да си бременна.

Самият тест бе проста процедура. Уринираш в чиста съдинка и потапяш лентата. Или уринираш директно върху самата лента. Изчакваш няколко минути. Ако лентата посинее — бременна си; ако не промени цвета си — не си. В една от трите версии индикацията, че си бременна, бе под формата на две вертикални черти, появяващи се в прозорчето. Ако чертата е само една — не си бременна. Независимо от различията в подробностите, принципът си оставаше един и същ. Дали си бременна, или не, се определя от наличието или отсъствието на човешки хорионгонадотропин в урината.

Човешки хорионгонадотропин ли?, сбърчи нос Аомаме. През тридесетгодишното си съществуване като жена никога не беше чувала този термин. Възможно ли е през цялото това време някакво шантаво вещество да е стимулирало половите й жлези?

Аомаме отвори „Енциклопедията на женската анатомия“. А там пишеше:

Човешкият хорионгонадотропин се произвежда в началните етапи на бременността и спомага за запазването на жълтото тяло. Жълтото тяло секретира прогестоген и естроген за опазване на вътрешния слой на яйчника и да предотвратява менструирането. По този начин се оформя постепенно плацентата. След като плацентата се оформи в продължение на седем до девет седмици, нуждата от жълтото тяло изчезва, а с това се изчерпва и ролята на човешкия хорионгонадотропин.

С други думи, хормонът се произвеждал от момента на зачеването за период от седем до девет седмици. В нейния случай обаче бе трудно да се посочи точният момент. И все пак, ако резултатът от теста се окажеше положителен, значи, несъмнено е бременна. Но ако беше отрицателен, изводът нямаше да е толкова категоричен. Понеже съществуваше възможността да е пресрочила периода, в който тялото секретира въпросния хормон.

На всичко отгоре още не й се ходеше по нужда. Извади от хладилника бутилка минерална вода и изпи две чаши. И пак не й се доходи. Добре де, няма нужда да се назорвам толкова, рече си. Реши известно време да не мисли за тестовете за бременност, затова седна на дивана и се съсредоточи върху Пруст.

* * *

До тоалетна й се приходи чак след три. Изпика се в една съдинка и пъхна лентата. Пред очите й цветът на лентата се промени и стана яркосин. Едно разкошно синьо, което можеше да послужи и за цвят на кола. Малка синя спортна количка с бежов гюрук. Ех, с какво удоволствие би я карала по някой крайбрежен път и да усеща летния бриз върху лицето си! Но в тоалетната на този апартамент насред големия град, посред есенното време, синьото й подсказваше единствено, че е бременна — поне с 95 на сто сигурност. Аомаме застана срещу огледалото в тоалетната и впери поглед в тънката вече посиняла лентичка. Но колкото и да я гледаше, цветът й нямаше да се промени.

За всеки случай направи и втори тест. Този път от нея се искаше „да уринира директно върху връхчето на пръчицата“. Но тъй като не очакваше да й се припикае толкова скоро, взе, че потопи връхчето в съдинката с урината. В прясно произведената урина. Какво значение можеше да има дали пикаеш отгоре му, или го потапяш в пикня? Резултатът така или иначе ще е същият. В малкото пластмасово прозорче се появиха две ясни вертикални черти. И според този тест Аомаме можеше да е бременна.

Аомаме изля урината в тоалетната чиния и пусна водата. Уви лентичката в тоалетна хартия и я изхвърли в боклука, после изплакна съдинката на умивалника. Отиде в кухнята и изпи още две чаши вода. Утре ще се подложа и на третия тест, рече си. Три шанса — като в софтбола. Първи неуспешен опит за удар, втори неуспешен опит за удар. И сега със затаен дъх чакаше полета на последната, третата топка.

Кипна вода и си направи чай, после седна на дивана и пак подхвана Пруст. В една от чинийките от сервиза нареди няколко соленки със сирене и ги задъвка, докато си пиеше чая. Топъл следобед, идеален за четене. Очите й следваха напечатания текст, но нищо не оставаше в главата й. Налагаше й се да препрочита един и същ пасаж по няколко пъти. Накрая се отказа, затвори очи и подкара синята кола със свален гюрук по крайморското шосе. Лекият бриз, поел уханието на морето, шумолеше в косите й. На един пътен знак се мъдреха две вертикални черти. В смисъл: Внимание! Възможно е да сте бременна!

Аомаме въздъхна и заряза книгата.

Съвсем ясно й беше, че няма смисъл от трети тест. И сто пъти да се пробваше, резултатът пак щеше да е един и същ. Само щеше да си губи времето. Човешкият ми хорионгонадотропин няма да промени отношението си към утробата ми — да се грижи за целостта на жълтото тяло, да предотвратява менструацията, да помага за оформянето на плацентата. Няма спор. Бременна съм си. Човешкият хорионгонадотропин го знае. Знам го и аз. Усещам го като точица в долната част на корема ми. Все още е мъничко. Все още е само дребен намек за нещо. Но след време ще се сдобие с плацента и ще започне да расте. Ще се храни от мен и ще расте — стабилно, непрестанно — в тъмната тежка течност.

За пръв път й се случваше да е бременна. Винаги се бе пазила старателно и се бе доверявала единствено на зрението си. По време на секс партньорът й задължително трябваше да използва презерватив. И колкото и пияна да беше, винаги проверяваше дали е така. Както каза преди време на вдовицата, откакто й беше дошъл първият мензис на десетгодишна възраст, никога не й беше закъснявал с повече от ден. И болките не бяха нищо особено. Просто кървеше в продължение на няколко дни и толкова. Дори не пречеше на тренировките и състезанията й.

Първият й мензис се появи няколко месеца след като бе държала Тенго за ръка в класната стая в основното училище. И все й се струваше, че между двете събития съществува определена връзка. Нищо чудно допирът на Тенговата ръка да бе разбъркал нещо у нея. Когато съобщи на майка си, че й е дошло кръвотечението, майка й направи такава физиономия, сякаш бе тръшнала още едно бреме върху всичките й останали. Подранила си, отбеляза майката. Аомаме обаче ни най-малко не се притесни. Проблемът си беше неин, а не на майка й или на когото и да било друг. Навлязла бе в един чисто нов свят.

И ето че сега е бременна.

Замисли се за яйцеклетките си. От полагащите ми се четиристотин и нещо, една (някъде в средата на купчината, както си я представяше) да вземе, че да се заплоди. Най-вероятно през онази септемврийска нощ с ужасната буря. В тъмната стая, докато убивах онзи човек. Когато забих острата игла от основата на тила в долната част на мозъка му. А той бе коренно различен от останалите мъже, които бе убивала дотогава. Хем знаеше, че му предстои да бъде убит, хем го желаеше. Така че му дадох онова, което искаше. И то не като наказание, а по-скоро като милосърдие. В замяна на което той ми даде онова, което аз търсех. Сделка, сключена в едно дълбоко, тъмно място. Много тихо в тази нощ е станало и оплождането. Убедена съм, мислеше си тя.

Докато с тези ръце съм отнемала човешки живот, почти едновременно в мен се е зародил нов живот. Да не би и това да е било част от сделката?

Аомаме затвори очи и престана да мисли. Както й беше празна главата, нещо протече тихо по тялото й. И по едно време се усети, че се моли:

Отче наш, който си на небесата, да се свети името Твое най-чисто вовеки веков, да дойде царството Твое. Прости нам греховете наши и благослови пътищата ни смирени. Амин.

Защо точно в такъв момент на устните ми се появи молитва? Та нали не вярвам в такива работи като бог и рай, а думите си остават издълбани в ума ми. Тази молитва я знам наизуст още от три-четиригодишна възраст, преди още да разбирам какво означават думите й. И за най-малката грешчица ме биеха с линия по ръцете. И макар поначало да стоеше скрита в същността ми, щом нещо се случеше, тя се появяваше на повърхността. Като тайна татуировка.

* * *

Какво би казала майка ми, ако научи, че съм забременяла без секс? Вероятно би го възприела като богохулство. А пък то си беше един вид непорочно зачатие — макар Аомаме съвсем да не бе девствена. И все пак. Току-виж пък майка й решила, че изобщо не й се занимава с подобни работи. И не би я изслушала дори. Тъй като според нея аз съм се провалила напълно и отдавна съм изпаднала от нейния свят.

Добре, да го разгледам и от друга гледна точка, размишляваше Аомаме. И вместо да се напъвам да обясня необяснимото, да разгледам явлението от друг ъгъл, като загадка, каквато то е.

Как възприемам аз тази бременност: като нещо добро, нещо добре дошло? Или като нещо нередно, нещо неприемливо?

Но колкото и да размишлявам, няма да стигна до никакъв извод. Все още съм в шок, объркана съм. В известно отношение имам чувството, че съм разделена на две. И съвсем разбираемо ми е трудно да преглътна тази нова реалност.

Но в същото време на Аомаме й се налагаше да отчете, че наблюдава този нов източник на топлина с положително очакване. Чувстваше се буквално длъжна да разбере какво става с това растящо в тялото й нещо. Безспорно бе и притеснена, и уплашена. То можеше да е повече от онова, което можеше да си представи. Би могло да е враждебно, чуждо тяло, което алчно я поглъща изотвътре. Какви ли не отрицателни възможности бе в състояние да си представи! Но бе в плен и на едно здравословно любопитство. Изведнъж в мозъка й присветна друга мисъл:

Ами ако детето в утробата ми е от Тенго?

Смръщи се леко и обмисли и тази възможност.

Защо трябва да съм бременна с Тенгово дете?

Ами ако го разгледаме по следния начин?, рече си. Ако приемем, че през онази хаотична нощ, когато толкова много неща се случиха, в този свят е бил в ход някакъв процес, посредством който Тенго е изпратил спермата си в моята утроба? Че в някакъв процеп в гръмотевиците и дъжда, мрака и убийството, се е отворило нещо като проход по логика, която не мога да проумея? Само за миг. И в същия този миг сме се възползвали от прохода. Възползвала съм се от създалата се възможност да поема алчно Тенго в себе си. И от това съм забременяла. Яйцеклетка 201 — или евентуално 202 — е грабнала един от милионите му сперматозоиди. Една-единствена яйцеклетка — здрава, умна и пряма като онази, която я е произвела.

Ама че шантава идея! Без грам логика при това. Мога да си приказвам до прегракване, и пак никого няма да успея да убедя. Но пък нима има логика и в самия факт, че съм бременна? Все пак не бива да забравяме, че живеем в 1Q84 година. В един странен свят, в който всичко е допустимо.

Ами ако това дете наистина е от Тенго?, запита се.

Нали не дръпнах спусъка онази сутрин, на отбивката на градската високоскоростна магистрала номер 3 в посока към Токио. А наистина бях там и наистина наврях дулото в устата си с намерението да умра. Без да се боя изобщо от смъртта, тъй като със смъртта си щях да спася Тенго. Но някаква висша сила ме възпря и ме дръпна назад от смъртта. И отнякъде много далече чух нещо да ме вика по име. Може би ме е викало, понеже съм била бременна? Да не би да се е мъчело да ме предупреди за този нов живот у мен?

При което Аомаме се сети за съня си с изисканата по-възрастна жена, която я бе наметнала с мантото си, за да прикрие голотата й. Тя слезе от сребристия си мерцедес и ме наметна с лекото си меко манто с яйчен цвят. И тя е знаела. Че съм бременна. Затова ме прикри тъй нежно от хорските погледи, от студения вятър и от други зли сили.

Това бе добър знак.

Лицето на Аомаме се отпусна и изражението й възвърна нормалния си вид. Някой бди над мен, пази ме, мислеше си тя. Дори в този свят на 1Q84 година аз не съм сама. Вероятно.

* * *

Аомаме отнесе вече изстиналия си чай до прозореца. Излезе на балкона и седна на стола така, че никой да не я вижда от улицата, и се втренчи в детската площадка през процепа между пластмасата и парапета. И се напъна да си мисли за Тенго. Но по незнайни причини в днешния ден мислите й просто отказваха да се спрат върху него. Вместо това в съзнанието й се явяваше образът на Аюми Накано с весела, напълно естествена и безрезервна усмивка. Двете седяха една срещу друга в ресторант и пиеха вино. И двете бяха вече доста подпийнали. Чудесното бургундско вино в кръвта им течеше кротко по телата им и придаваше лек лилав оттенък на заобикалящия ги свят.

„И все пак — разправяше Аюми — имам чувството, че тоя живот страда от сериозна липса както на логика, така и на доброта.“

„Може и да си права — призна Аомаме. — Така или иначе, светът ще свърши, без да се усетим.“

„Звучи многообещаващо.“

„И ще настъпи царството небесно.“

„Нямам търпение“ — рече Аюми.

* * *

За какво ми трябваше да говоря тогава за царство?, не можеше да се начуди Аомаме. Защо изобщо повдигнах дума за царство, в което дори не вярвам? И скоро след това Аюми загина.

Имам чувството, че когато отворих дума за царство, представата ми бе различна от онази, в която вярват „Свидетелите“. Вероятно съм си мислела за друг, по-личен вид царство и затова думата е излязла тъй естествено от устата ми. Но какво ще да е това царство, в което вярвам? Що за царство ще е онова, което според мен ще се появи, след като светът рухне?

Положи нежно ръка върху корема си и се заслуша. Но колкото и да се вслушваше, нищо не успя да чуе.

Аюми Накано бе отхвърлена от този свят. Ръцете й са били стегнати в студени белезници и е била удушена с колан от хавлия (и доколкото й беше известно на Аомаме, още не бяха хванали убиеца). Направили й официалната аутопсия, после я зашили, отнесли я в крематориума и я изгорили. Личността на име Аюми Накано бе престанала да съществува на този свят. Плътта и кръвта й изчезнаха завинаги. Остана да съществува единствено в Царството на документите и паметта.

Но възможно е и това да не е съвсем истина. Може тя да е жива и здрава в света на 1984 година. И все още да мърмори, че не й разрешават да носи пистолет, да пъха фишове за глоби под чистачките на неправилно паркираните автомобили. И да ходи по гимназиите да просвещава момичетата по отношение използването на презервативите. „Без презерватив — аз съм против!“ — това трябва да е девизът ви, момичета.

Аомаме изпитваше въпиюща нужда да види Аюми. Дали ако се изкатери по онази аварийна стълба на градската високоскоростна магистрала номер 3 и се върне в света на 1984 година, няма пак да я види? Ами ако там Аюми е все още жива и мен не ме преследват ония гадове от Сакигаке? Току-виж пак се отбием двете в онзи ресторант в Ногидзака и изпием с удоволствие по още чаша бургундско. Или може би…

Да се покатери пак по аварийната стълба?

Така както се връща назад касета, и Аомаме се върна назад в мислите си. Как досега не ми дойде на ум? Направих опит да сляза втори път по аварийната стълба, но не открих изхода. Стълбата, която трябваше да е срещу билборда с рекламата на „Есо“, я нямаше. А дали няма да се получи, ако тръгна от противоположната посока? Не да сляза втори път по стълбата, а да се кача обратно по нея? Да се промъкна в оня склад под естакадата и да тръгна в обратната посока, нагоре до градската високоскоростна магистрала номер 3. Да се върна по прохода. Може пък тук да е отговорът.

Идеше й мигновено да се втурне към Сангенджая, за да се убеди дали е възможно. Току-виж успее. А можеше и да се провали. Но си заслужаваше да опита. Да се изкатери по онази пълна с паешки мрежи стълба със същото костюмче, със същите обувки с високите токчета.

Но успя да потисне импулса си.

Няма да стане. Не мога да го направя. Та нали именно понеже се озовах в света на 1Q84-та, успях пак да видя Тенго. И да забременея с дете, което най-вероятно е негово. Длъжна съм да го видя още веднъж в този нов свят. Да го срещна отново. Лице в лице. И не мога да напусна този свят, докато не стане това.

* * *

Тамару й се обади следващия следобед.

— Първо, за инкасатора от Ен Ейч Кей — подхвана Тамару. — Обадих се в бизнес отдела на Ен Ейч Кей и направих справка. Инкасаторът за квартал Коенджи няма спомен да е чукал по вратата на апартамент 303. Още повече че бил вече забелязал стикера на вратата за платената по банков път такса. Пък и защо му било да чука, след като имало звънец — само да си натъртва ръката. А и на датата, на която са тропали на вратата ти, той бил в съвсем друг район. Според мен човекът не лъже. Опитен служител е, с петнадесет години стаж и е известен като крайно търпелив и учтив човек.

— Което ще рече… — промърмори Аомаме.

— Което ще рече, че съществува сериозната възможност онзи, който е тропал по вратата ти, да е бил фалшив инкасатор. Представящ се за служител на Ен Ейч Кей. Човекът, с когото разговарях по телефона, и от това се притесняваше. Най-малко им трябвало разни фалшиви инкасатори да щъкат из града. Шефът му пожела да се видим и да му съобщя още подробности. Както и можеш да очакваш, аз му отказах. Нищо всъщност не се е случило, така че не желая нещата да се раздуват допълнително.

— Възможно ли е да е бил някой луд? Или някой, който ме търси?

— Съмнявам се, че човек, който те търси, би действал по този начин. Защото така само те държи нащрек.

— Но пък, ако е луд, защо точно тази врата си е избрал? Около нея има куп други врати. Аз винаги гледам навън да не се процежда никаква светлина и да не вдигам никакъв шум. Никога не разтварям завесите и никога не простирам на балкона. А той все пак точно моята врата си е избрал. Явно знае, че се крия вътре — или поне така твърди. И всячески се мъчи да ме накара да му отворя.

— Мислиш ли, че може пак да дойде?

— Откъде да знам? Но ако сериозно е решен да ме накара да му отворя, бас държа, че ще упорства, докато постигне своето.

— И това те измъчва.

— Не бих казала, че ме „измъчва“ — отвърна Аомаме. — Но не ми е приятно.

— И на мен. Ни най-малко. Но и да се върне, не можем да уведомим нито Ен Ейч Кей, нито полицията. Дори да ми се обадиш и аз да долетя, той най-вероятно ще е изчезнал, преди да дойда.

— Смятам, че и сама ще се оправя — рече Аомаме. — Колкото и да ме заплашва, нямам ни най-малко намерение да отварям.

— Убеден съм, че той ще направи всичко възможно да те сплаши.

— Не се и съмнявам — каза Аомаме.

Тамару се изкашля леко, после смени темата:

— Получи ли си тестовете?

— Положителни са — призна си направо Аомаме. — Два направих, с един и същ резултат.

Мълчание. Като литография без издълбани върху нея думи.

— Без каквото и да било място за съмнение? — попита Тамару.

— Аз поначало си го знаех. Тестовете само го потвърдиха.

Известно време Тамару потърка повърхността на литографията с пръсти.

— Налага ми се да ти задам доста прям въпрос. Смяташ ли да го родиш? Или ще го махаш?

— Няма да го махам.

— А това ще рече, че ще раждаш.

— Ако всичко върви както трябва, терминът ми ще е някъде между юни и юли догодина.

Тамару направи някои изчисления наум:

— Което ще рече, че в плана ни ще настъпят известни промени.

— Съжалявам.

— Не е нужно да се извиняваш. Всяка жена има правото да роди. И ние сме длъжни максимално да закриляме това й право.

— Звучиш като декларацията за човешки права — подметна Аомаме.

— Пак ще те питам, за всеки случай, но наистина ли нямаш представа кой може да е бащата?

— След юни не съм правила секс с абсолютно никого.

— Тоест става дума за непорочно зачатие, така ли?

— Подозирам, че вярващите биха се засегнали от една такава формулировка.

— Когато човек извърши нещо необичайно, гарантирано е, че все ще се намери някой някъде, който да се засегне — отбеляза Тамару. — Но когато става дума за бременност, важното е да минеш преглед при специалист. Не бива да седиш заключена в онази стая и да чакаш да видиш какво ще стане.

Аомаме въздъхна:

— Оставете ме тук до края на годината. Обещавам да не ви създавам никакви ядове.

Тамару помълча известно време, преди да й отвърне:

— Както вече ти обещахме, можеш да останеш там до края на годината. Но през новата година ще трябва да те преместим на по-безопасно място, с лесен достъп до медицински грижи. Нали разбираш какво ти казвам?

— Напълно — рече Аомаме. Но без да е съвсем убедена. Ако не видя Тенго, мислеше си, дали наистина ще мога да се махна оттук?

— Навремето една жена забременя от мен — каза Тамару.

Аомаме замълча дълго, преди да попита:

— От теб ли? А пък аз си мислех, че си…

— Гей ли? Такъв съм. И то отявлен. Винаги съм бил и винаги ще си остана, предполагам.

— И все пак жената е забременяла от теб.

— Никой не е застрахован от грешки — отвърна Тамару без капка чувство за хумор. — Не ми се навлиза в подробности, но стана на младини. Веднъж само го направих, обаче — бум! — право в целта.

— И какво стана с жената?

— Не знам — призна си Тамару.

— Как така не знаеш?

— Знам как беше до шестия месец. След това нямам представа.

— Стигнеш ли до шестия месец, няма възможност за аборт.

— Така е, доколкото ми е известно.

— Така че тя най-вероятно го е родила — заключи Аомаме.

— Най-вероятно.

— Щом го е родила, то не искаш ли да го видиш?

— Не ме вълнува — отвърна Тамару, без да му мигне окото. — Не ми е в стила. Ами ти? Ще искаш ли да видиш детето си?

Аомаме се замисли:

— Трудно ми е да си се представя с дете, тъй като родителите ми ме прокудиха, докато бях още съвсем малка. Нямам пример, който да следвам.

— Да, но ще ти се наложи да възпиташ детето си в този наш свят. В този изпълнен с насилие, объркан свят.

— Понеже търся обич — каза Аомаме. — Не става дума за обичта между мен и детето. Още не съм стигнала до този етап.

— Но детето е част от тази обич.

— Да — по един или друг начин.

— А ако нещата не се развият според очакванията ти и се окаже, че детето не е част от онази обич, която търсиш, то неминуемо ще пострада. Както сме пострадали и ние двамата с теб.

— Възможно е. Но имам чувството, че няма да стане така. Интуиция, да речем.

— Уважавам интуицията — каза Тамару. — Но щом едно его се роди на този свят, налага му се да се нагърби с тленността. Точно това не бива да забравяш.

— Кой го е казал?

— Витгенщайн.

— Ще го имам предвид. Твоето дете, ако се е родило, на колко щеше да е сега?

Тамару пресметна наум:

— На седемнадесет.

— Седемнадесет. — И Аомаме си представи как едно седемнадесетгодишно момче или момиче се нагърбва с тленността.

— Ще съобщя на мадам за разговора ни — каза Тамару. — Тя все напира да разговаря директно с теб. А както вече отбелязах няколко пъти, от гледна точка на сигурността тази идея хич не ми се нрави. Макар че съм се подсигурил по всички възможни начини от техническа гледна точка, телефонът продължава да е рисковано средство за комуникация.

— Разбрано.

— Много е загрижена по случая и се притеснява за теб.

— И това го разбирам. И съм й безкрайно благодарна за грижите.

— Най-умно ще е да й вярваш и да следваш съветите й. Тя е много мъдър човек.

— Разбира се — каза Аомаме.

Но освен това, рече си наум Аомаме, ще трябва да усъвършенствам и своя ум, за да се защитавам. Вдовицата наистина е един много мъдър човек. И притежава значителна власт. Което не пречи да има куп неща, за които няма начин да знае. Съмнявам се, че са й известни принципите, върху които действа 1Q84 година. Дали например изобщо е забелязала, че на небето има две луни?

* * *

След като затвори телефона, Аомаме легна да подремне за половин час на дивана. Кратък, дълбок сън. Сънуваше, но сънят й бе нещо като огромно празно пространство. И насред това пространство тя размишляваше за разни неща. Освен това пишеше със симпатично мастило в чисто бяла тетрадка. Когато се събуди, в ума й бе заседнал един неразпознаваем, но в същото време необичайно ясен образ. Ще родя детето. Малкият живот ще се роди в безопасност на този свят. Като неизбежен носител на тленността, както се беше изразил Тамару.

Положи длан върху корема си и се заслуша. Нищо не се чуваше. Засега.