Харуки Мураками
1Q84 (7)

Седма глава
(Аомаме): Тихо, да не събудим пеперудата

В събота следобед, малко след един часа, Аомаме посети къщата с върбите. Най-видният елемент от двора й бяха няколкото стари върби, които се издигаха над каменния й зид и се полюшваха безшумно на вятъра като изгубени души. И хората от махалата съвсем естествено бяха кръстили старата сграда в западен стил „Къщата с върбите“. Издигаше се на върха на стръмен склон в модерния квартал Адзабу. Когато стигна до върха на хълма, Аомаме забеляза, че накацалото по върбите ято птички дори не огъва горните им клони. На окъпания от слънцето покрив дремеше с полупритворени очи едър котарак. Околните улици бяха стръмни и извити, та малко коли се качваха дотам. Високите дървета придаваха мрачен вид на местността и новодошлият имаше чувството, че и ходът на времето се забавя. В квартала имаше няколко посолства, но и те рядко приемаха посетители. Атмосферата се променяше драматично само през лятото, когато писваха оглушителните цикади.

Аомаме натисна бутона на портала и обяви името си по домофона. После пусна лека усмивка към монтираната нависоко камера. Желязната порта се отвори бавно, а след като влезе, се затвори зад гърба й. Както винаги, Аомаме прекоси градината и се упъти към главния вход. Убедена, че охранителните камери я следят, тя вървеше право по пътеката с изправен като на манекенка гръб и прибрана брадичка. За случая си бе облякла тъмносиньо яке върху син суичър и сини джинси и бели кецове. През рамо носеше обичайната си чанта, но без ледокопчето, което, когато не й трябваше, си почиваше в чекмеджето на тоалетката й.

Пред главния вход имаше няколко градински стола от тиково дърво, в единия от които се бе напъхал едро скроен мъж. Не беше особено висок, но горната част на торса му се отличаваше с необичайната си мускулатура. Главата на към четиридесетгодишния мъж бе бръсната, а над устните си имаше старателно подстриган мустак. Върху широките си рамене носеше сив костюм. Искрящата бяла риза контрастираше с тъмносивата копринена вратовръзка и лъснатите черни кожени обувки. Такъв човек не можеше да бъде сбъркан с общински или застрахователен чиновник. От пръв поглед си личеше, че човекът е професионален бодигард, което наистина бе основната му дейност, макар понякога да служеше и за шофьор. Специалист по карате с висок ранг, умеещ при нужда да ползва ефикасно и различни оръжия. Можеше да заголи зъби и да изглежда по-страшен от всякого, но обикновено бе спокоен, хладнокръвен, дори интелектуален. Ако човек го погледнеше дълбоко в очите — стига онзи да му позволеше, естествено, — щеше да открие и някакво топло излъчване.

В извънслужебния си живот мъжът обичаше да човърка всякакви машинарии и устройства. Колекционираше плочи с прогресив рок от шестдесетте и седемдесетте години и живееше в друга част на Адзабу със своя красив любовник козметик. Казваше се Тамару. Аомаме не знаеше това малкото му име ли е, или фамилното и с кои йероглифи се изписва. Всички така му викаха — Тамару.

Без да става от градинския си стол от тик, Тамару кимна на Аомаме, която седна на насрещния стол и го поздрави скромно:

— Здрасти.

— Имало някакъв умрял в хотел в Шибуя — каза Тамару, докато оглеждаше блясъка на кожените си обувки.

— Нищо не съм чула — каза Аомаме.

— Е, не вярвам да е стигнало до вестниците. Най-обикновен инфаркт, предполагам. Жалко за човека: бил само на четиридесет и нещо.

— Трябва да се грижим за сърцата си.

— Най-важен е начинът на живот — кимна Тамару. — Извънредният труд, стресът, нередовният сън — всичко това те довършва.

— Рано или късно все ще умреш от нещо.

— Неминуемо.

— Смяташ ли, че ще му правят аутопсия?

Тамару се наведе да махне едва видимата прашинка от бомбето на обувката си.

— Както всички останали, и полицаите си имат милион задачи, а пък бюджетът им е ограничен. Не могат да си позволят да правят аутопсия на всеки изпаднал им труп без белези за насилие по него. А и семейството на починалия няма да иска да го отварят безпричинно, след като кротко е предал богу дух.

— И най-вече вдовицата му.

След кратка пауза Тамару протегна мощната си, наподобяваща ръкавица дясна ръка към Аомаме. Тя я пое и двамата се здрависаха силно.

— Предполагам, че си уморена. Имаш нужда от почивка.

Аомаме лекичко разшири ъгълчетата на устните си, както правят нормалните хора, когато се усмихват, но нейното всъщност бе само слаб намек за усмивка.

— Какво прави Бун?

— Добре е — отвърна Тамару.

Бун беше немската овчарка, която живееше в къщата — дружелюбна, умна кучка, въпреки няколкото й странни навика.

— Продължава ли да яде спанак?

— Както винаги. Но при сегашните цени на спанака разходите й не са никак малки!

— За пръв път виждам немска овчарка да обича спанак.

— Тя не подозира, че е куче.

— А за какво се има?

— Ами май си въобразява, че е някакво особено същество, което не се поддава на класификация.

— Супер куче?

— Вероятно.

— И затова обича спанак?

— Не. Това е друг случай. Просто й харесва. Яде си спанак от малка.

— Да не би оттам да идват всичките й опасни мисли?

— Възможно е. — Тамару погледна часовника си. — Ти не трябваше ли да се явиш днес в 1:30?

— Точно така — кимна Аомаме. — Подраних.

Тамару се измъкна от стола си.

— Изчакай за минутка, ако обичаш. Ще се опитам да те вредя по-рано. — И изчезна през главния вход.

Докато чакаше, Аомаме разходи погледа си по прекрасните върби в градината. Необезпокоявани от никакъв полъх на вятъра, клоните им висяха право надолу, все едно бяха някакви замислени хора.

Тамару се върна след малко.

— Ще трябва да те преведа отзад. Днес иска да те види в оранжерията.

Двамата заобиколиха градината покрай върбите по посока на оранжерията, която се намираше зад къщата на една незалесена и огряна от слънцето поляна. Тамару открехна вратата толкова, колкото Аомаме да се вмъкне, без да излети нито една от пеперудите. Той се шмугна подире й и бързо затвори. Колкото и необичайно да бе това движение за едър като него човек, стори го крайно ефикасно. Но изобщо не го причисляваше към специалните си постижения.

В просторната остъклена оранжерия пролетта бе пристигнала напълно, без задръжки. Цъфтяха буйно какви ли не цветя, макар повечето да бяха обикновени сортове, каквито се срещат почти навсякъде. По стелажите се виждаха гладиоли, анемони и маргарити в саксии. Между тях имаше и растения, които според Аомаме си бяха чисти бурени. Но нямаше май нито едно скъпоценно цвете от рода на скъпите орхидеи, редките рози или полинезийски сортове с първични цветове. Аомаме не проявяваше никакъв особен интерес към цветята, затова непревзетостта на оранжерията донякъде й се нравеше.

Затова пък цялото й пространство бе изпълнено с пеперуди. Очевидно отглеждането на необикновени пеперуди вълнуваше собственика на остъкленото просторно помещение много повече от редките растителни екземпляри. Повечето от отглежданите цветя даваха обилно нектара, който пеперудите обичат. Доколкото бе чула, развъждането на пеперуди в парник изисквало огромно старание, знания и усилия, но никъде не виждаше признаци на подобно внимание.

Богатата вдовица — собственичката на къщата — канеше понякога Аомаме в оранжерията за частни разговори, но никога посред лято. Остъкляването беше идеална преграда пред всеки, желаещ да ги подслушва. А разговорите им не бяха от онези, които може да се водят на висок глас навсякъде; освен това собственичката твърдеше, че цветята и пеперудите и действали успокояващо. Че това е така, Аомаме разчиташе и по лицето й. Вътре й беше възтопло, но не непоносимо.

Вдовицата беше на около седемдесет и пет и имаше крехко тяло. Носеше прекрасните си бели коси късо подстригани. Днес беше по работна риза от дънков плат с дълъг ръкав, кремав памучен панталон и мръсни маратонки. Облечените й в бели памучни работни ръкавици ръце държаха голяма лейка, с която поливаше саксиите. Всичко по нея сякаш бе с една мярка по-голямо от необходимото, но стоеше с привично удобство по тялото й. Винаги когато я погледнеше, Аомаме изпитваше някакво благоговение пред естественото й, непревзето достойнство.

Произхождаща от едно от баснословно богатите семейства, доминирали финансите и индустрията до Втората световна война, вдовицата се бе оженила навремето за аристократ, но и досега си оставаше чужда на показността и глезотиите. След като загуби съпруга си малко след края на войната, се хвана да помага на свой роднина, който имаше малка инвестиционна фирма, и се прояви като изключителен борсов спекулант. Всеобщото мнение бе, че е родена за подобна дейност. Благодарение на усилията й фирмата бързо се разрасна и наследственото й състояние стана огромно. С парите закупи няколко първокласни имота в града, притежавани някога от аристократи и членове на императорското семейство. И след като бе увеличила повторно богатството си посредством навременни продажби на имотите, се бе оттеглила от активна дейност преди десет години. Понеже открай време избягваше да се появява публично, името й не се ползваше с голяма известност, макар да бе добре познато във финансовите кръгове. Говореше се, че имала и силни политически връзки. На личностно ниво си бе останала просто умна, дружелюбна жена, която от нищо не се боеше, доверяваше се на инстинктите си и се придържаше към решенията, които вземаше.

Видя, че Аомаме влиза, остави лейката и й посочи желязното градинско столче до входа на оранжерията. Аомаме седна, а жената се настани насреща й. Движенията й бяха абсолютно безшумни, като на промъкваща се през гората лисица.

— Да донеса ли нещо за пиене? — попита Тамару.

— Билков чай за мен — отвърна вдовицата. — А за теб…? — И погледна към Аомаме.

— И за мен.

Тамару кимна и излезе: първо се огледа — да се увери, че наблизо няма пеперуди, после открехна вратата, шмугна се през нея и я затвори с прецизността на танцьор.

Вдовицата сне работните си ръкавици и внимателно ги положи една върху друга на близката маса, сякаш сваляше копринени ръкавици след някое соаре. После впери бляскавите си черни очи право в Аомаме. Много бяха видели тези очи през годините. Аомаме задържа погледа й толкова дълго, колкото позволяваше благоприличието.

— Изглежда, загубихме ценен член на обществото — каза вдовицата. — Особено известен в нефтодобивните кръгове, явно. Все още млад човек, но с голяма власт, доколкото дочувам.

Никога не повишаваше глас. И най-тихият полъх на вятъра би заглушил думите й. Човек трябваше да се напъва, за да я чуе. На Аомаме редовно й идеше да се пресегне и да усили звука — само че нямаше копче! Не й оставаше друго, освен да слуша внимателно.

— Внезапната му смърт обаче, изглежда, никого не е обезпокоила — рече Аомаме. — Светът продължава да се върти.

— Няма незаменими хора на този свят — усмихна се вдовицата. — Колкото знания и умения да имаш, почти винаги ще ти се намери заместник. Представяш ли си колко ужасен би бил светът за нас, ако беше пълен с незаменими хора. Разбира се — вдигна тя предупредително показалец, — не си и представям как на теб бих намерила заместник.

— Може и да не е лесно да намерите друг човек, но съм сигурна, че няма да ви е проблем да намерите друг начин — отвърна Аомаме.

Вдовицата я изгледа невъзмутимо, а устните й оформиха доволна усмивка.

— Вероятно си права, но се съмнявам, че ще намеря нещо, което да замени онова, което двете споделяме сега на това място. Ти си си ти и си единствена. За което съм безкрайно благодарна. Толкова благодарна, че не намирам думи да го изкажа.

Приведе се, протегна ръка и я положи върху тази на Аомаме. И я задържа там цели десет секунди. После с изключително доволен вид отдръпна ръката си и се извърна на обратната страна. Долетя пеперуда и кацна на рамото на дънковата й работна риза — малка бяла пеперудка с червени пръсчици по крилете, която, изглежда, не знаеше що е страх и заспа на рамото й.

— Сигурна съм, че не си виждала друг път такава пеперуда — каза вдовицата и погледна към рамото си. Гласът и излъчваше лека гордост. — Дори в Окинава се срещат много рядко. Храни се само от едно цвете — специално цвете, което се среща само по планините на Окинава. Ако искаш да отгледаш такава пеперуда в Токио, първо трябва да отгледаш тук самото цвете. Което е много трудно. Да не говорим колко скъпо е.

— Имам чувството, че й е приятно, когато сте наоколо.

— Това малко същество ме смята за своя приятелка.

— Нима е възможно човек да се сприятели с пеперуда?

— Да, стига човекът първо да се слее с природата. Потискаш човешкото си присъствие, стоиш неподвижно и си внушаваш, че самата ти си дърво, тревичка или цветенце. Иска се доста време, но отпусне ли се веднъж пеперудата, сприятеляването ви идва съвсем естествено.

— Имат ли си имена? — полюбопитства Аомаме. — Като кучетата и котките?

Вдовицата леко завъртя глава.

— Не ги кръщавам с имена, но ги различавам по формата и краските им. Пък и няма за кога човек да им дава имена: толкова бързо умират. Тези същества са ти безименни приятели за съвсем кратко. Тук идвам всеки ден, поздравявам ги и си бъбря с тях за разни неща. Но щом им дойде времето, те просто изчезват някъде. Убедена съм, че умират, макар никога да не съм намирала труп. Изчезват безследно. Сякаш са се разтворили във въздуха. Изобщо са едни фини същества, които почти не съществуват: появяват се отнякъде, търсят малко на брой определени неща и пак изчезват в нищото — може би в някакъв друг свят.

Въздухът в оранжерията бе топъл, влажен и наситен с уханието на растенията. Стотиците пеперуди пърхаха и изчезваха от зрението като кратковременни удивителни в един поток на съзнанието без начало и без край. Колчем влезеше тук, Аомаме чувстваше как губи усещането за време.

Тамару се върна със сребърен поднос с красива сиво-зелена глазирана каничка за чай в комплект с две чашки, с платнени салфетки и чинийка със сладки. Ароматът на чая се сля с уханието на околните цветя.

— Благодаря ти, Тамару. Аз ще се оправя по-нататък — каза вдовицата.

Тамару остави подноса върху близката маса, поклони се на вдовицата и тихо се отдалечи. Отвори и затвори вратата на оранжерията с предишните си леки стъпки. Жената вдигна капачето на каничката, пое излизащия аромат и провери доколко са се разтворили листенцата. После бавно напълни двете им чаши, като полагаше особено старание чаят им да е еднакво силен.

— Знам, че не ми влиза в работата, но защо не монтирате на входа врата с мрежа? — попита Аомаме.

Вдовицата вдигна глава и я изгледа:

— Врата с мрежа ли каза?

— Да. Ако сложите отвътре на стъклената врата и врата с мрежа, няма да ви се налага толкова да внимавате да не избяга някоя пеперуда.

Вдовицата пое чинийката с лявата си ръка, а с дясната поднесе чашката към устните си и беззвучно сръбна от билковия чай. Усети аромата му и доволно кимна глава. Остави чашката в чинийката и ги сложи върху подноса. И след като попи устни със салфетката си, я върна в скута си. Извърши всичко това за поне три пъти повече време, отколкото би го сторил обикновен човек. Аомаме си представи, че наблюдава вдън гората как фея отпива от живителната утринна роса.

Жената тихичко се прокашля.

— Не обичам мрежите.

Аомаме я изчака да продължи, но вдовицата млъкна. Така и не разбра дали вдовицата не обича мрежите, понеже поначало е против онези неща, които ограничават свободата, или от естетични съображения, или просто от някакви вътрешни усещания, без конкретна причина. Не че й беше толкова важно да го узнае. Въпросът за мрежите й беше щукнал ей така.

И тя като вдовицата вдигна чинийката заедно с чашката и беззвучно отпи от чая си. Не си падаше особено по билковия чай. Предпочиташе кафето, и то горещо и силно като дявол посред нощ, но, изглежда, кафето не се смяташе за подходяща следобедна напитка в една оранжерия. Затова, срещнеха ли се в оранжерията, винаги пиеше същото, каквото си избереше домакинята й. Предложеха ли й курабийка, изяждаше една. Днешните, с джинджифил, ухаеха на прясно, току-що изпечени. Аомаме се сети, че след войната вдовицата бе живяла известно време в Англия. Възрастната жена също си взе курабийка и заотхапва ситни късчета — бавно и безшумно, да не събуди заспалата на рамото й рядка пеперуда.

— На тръгване Тамару ще ти даде ключа — каза домакинята. — Прати го обратно по пощата, като свършиш. Както винаги.

— Разбира се.

Последва миг необезпокоявана тишина. В оранжерията не долиташе нито един звук от външния свят. Пеперудата продължаваше да спи.

— Нищо лошо не сме направили — каза жената, вперила поглед в Аомаме.

Аомаме положи леко зъби върху долната си устна и кимна:

— Знам.

— Виж какво има тук — посочи жената плика върху масата.

Аомаме извади отвътре седем направени с полароид снимки и ги нареди една до друга до каничката от фин сиво-зелен порцелан, като предвещаващи лош късмет карти за гледане таро. На тях се виждаше тялото на млада жена, заснето в едър план: гръб, гърди, задник, бедра, дори ходила. Липсваше само лицето. И всяка част от тялото носеше белези на насилие под формата на зловещи синини, нанесени почти сигурно с кожен колан. Срамните й косми бяха обръснати, по кожата имаше изгаряния като от цигара. Аомаме усети как се смръщи. И друг път бе виждала подобни фотографии, но никога толкова жестоки.

— Тези не си ги виждала досега, нали?

Аомаме завъртя безмълвно глава.

— Чувала съм за тях, но не ги бях виждала.

— Дело са на нашия човек — каза вдовицата. — Погрижихме се за трите й фрактури, но, изглежда, е оглушала непоправимо с едното ухо и никога няма да се оправи. — Говореше, както винаги, тихо, но гласът й бе придобил студена, твърда острота, която като че стресна пеперудата на рамото й, която разпери криле и отлетя.

— Подобни деяния не бива да останат ненаказани — продължи вдовицата. — Няма начин.

Аомаме събра снимките и ги пъхна обратно в плика.

— Съгласна си, нали?

— Абсолютно — каза Аомаме.

— Правилно постъпихме — обяви вдовицата.

Стана от стола си и, вероятно за да се успокои, грабна оставената до нея лейка, сякаш бе някакво усъвършенствано оръжие. Беше побледняла, а очите й бяха фокусирани върху един от ъглите на оранжерията. Аомаме проследи погледа й, но не видя нищо по-необичайно от една хвойна в саксия.

— Благодаря ти, че дойде да ме видиш — каза вдовицата, все още с лейка в ръката. — Високо ценя усилията ти. — И с това сякаш обяви край на срещата.

Аомаме се изправи и си взе чантата.

— Благодаря ви за чая.

— Позволи ми и аз още веднъж да ти благодаря — рече вдовицата.

Аомаме й пусна едва забележима усмивка.

— Не се притеснявай за нищо — каза вдовицата. Сърдечността се бе възвърнала в гласа й. От очите й струеше топлота. Докосна Аомаме по ръката: — Запомни: постъпила си както трябва.

Аомаме кимна. Вдовицата винаги така приключваше разговорите им. Сигурно си повтаряше до безкрай същото и на себе си, като някаква молитва или мантра: „Не се притеснявай за нищо. Постъпихме както трябва. Запомни го.“

След като се убеди, че наблизо няма пеперуди, Аомаме открехна вратата толкова, колкото да се измъкне, после я затвори след себе си. Вдовицата остана вътре с лейката в ръка. Навън въздухът бе мразовит и свеж и ухаеше на дървета и трева. Беше истинският свят. Тук времето течеше нормално. Аомаме пое дълбоко в дробовете си въздуха на реалния свят.

* * *

Завари Тамару да я чака седнал на същия стол от тик до главния вход. Задачата му бе да й предаде ключа от една пощенска кутия.

— Свърши ли работа? — попита я.

— Май да — отвърна Аомаме.

Седна до него, взе ключа и го пусна в едно от вътрешните джобчета на чантата си. Поседяха известно време, без да разговарят, а вместо това наблюдаваха гостуващите в градината птици. Още нямаше вятър и клоните на върбите висяха неподвижно. Няколко клона почти стигаха до земята.

— Оправя ли се жената? — попита Аомаме.

— Коя жена?

— Жената на получилия инфаркт в хотела в Шибуя.

— Да се оправя ли? Ни най-малко. Поне засега — отвърна намръщено Тамару. — Все още е в шок. Едва говори. Ще й е нужно доста време.

— Как изглежда?

— Към тридесет и нещо. Няма деца. Хубавка. Има вид на свестен човек. Стилна. За жалост, това лято ще мине без бански костюми. Може би и следващото. Видя ли полароидните снимки?

— Току-що.

— Ужас, нали?

— Страшен.

— Често срещана схема — каза Тамару. — Талантлив мъж, уважаван, с добро семейство, впечатляваща кариера, високо обществено положение.

— Но в дома си се превръща в съвсем друга личност — продължи мисълта му Аомаме. — Особено ако се напие. Тогава го избива на насилие. Но само спрямо жените. И може да пребие единствено жена си. Пред всички останали демонстрира само добрата си страна. Всички го мислят за нежен, любещ съпруг. Жена му се опитва да разгласи какви ужасни неща й причинява, но никой не й вярва. Съпругът е наясно с това и когато я бие, избира места по тялото, които ще й е трудно да покаже пред хората, така че внимава да не й нанесе видими синини. Това ли е „схемата“?

— В общи линии — кимна Тамару. — Само дето този не е пиел. Бил абсолютен трезвеник и нищо не криел. Отвратителен случай. Тя искала да се разведат, но той дума не давал да се отвори. Кой знае? Може и да я е обичал. Или пък не е искал да се лиши от толкова удобна жертва. Или пък му е доставяло удоволствие да изнасилва жена си.

Тамару вдигна първо единия си крак, после другия, да провери блясъка на обувките си. След това продължи:

— Развод, естествено, може да се получи лесно при доказано битово насилие, но става с много време и пари. И ако съпругът си намери добър адвокат, може сума ти неприятности да ти причини. Брачните съдилища са претоварени, съдиите не достигат. Дори да успееш да се разведеш и съдията да присъди в твоя полза еднократно обезщетение или издръжка, броят на мъжете, които наистина плащат, е малък. Има сума ти начини да се измъкнеш. В Япония почти няма случаи бивш съпруг да е бил осъден на затвор затова, че не е плащал. Достатъчно е да демонстрира желание да плати и да преведе някоя малка сума, и съдът обръща глава настрани. Все още мъжете заемат водещата позиция в японското общество.

— Може и така да е — каза Аомаме, — но по щастливо стечение на обстоятелствата един от тези побойници съпрузи изкара смъртоносен инфаркт в хотелска стая в Шибуя само преди дни.

— „Щастливо стечение на обстоятелствата“ ми звучи прекалено директно — цъкна с език Тамару. — По-добре би било „Поради намеса свише“. Така или иначе, никой не е изразил съмнения относно причината за смъртта, нито застрахователната сума е толкова висока, че да привлече внимание, така че и застрахователят няма да се усъмни. Ще я изплатят безпроблемно. И все пак става дума за една прилична сума, която ще й позволи да започне нов живот. Да не говорим колко време и пари икономисва от разминалото й се бракоразводно дело. Когато всичко приключи, ще са й били спестени куп сложни и безсмислени юридически процедури и произтичащите от тях психически терзания.

— А пък и онова гадно копеле няма да може да се прехвърли на следващата си жертва.

— Поради намеса свише — добави Тамару. — Накрая всичко си идва на мястото благодарение на навременния инфаркт. Добрият край оправя всичко.

— Стига все някъде да му се вижда краят — каза Аомаме.

Тамару оформи няколко бръчици около устата си, които бегло напомняха на усмивка:

— Край някъде трябва да има. Само дето липсва табела с надпис „Това е краят.“ Да не би на най-горното стъпало на стълбата да пише „Това е последното стъпало. Моля, не се качвайте по-нагоре“?

Аомаме завъртя глава.

— Това имам предвид — каза Тамару.

— Стига да запазиш здравия си разум и да държиш очите си отворени, ще разбереш къде е краят — заключи Аомаме.

Тамару кимна:

— А и да не разбереш, краят неизменно е там — и посочи с палец надолу.

Двамата помълчаха още известно време, заслушани в песента на птиците. Беше тих априлски следобед, без намек за зъл умисъл или насилие.

— Колко жени живеят сега тук? — попита Аомаме.

— Четири — отвърна Тамару без колебание.

— И всичките са в едно и също състояние?

— В общи линии — сви устни Тамару. — Но другите три не са толкова тежки случаи като нейния. И техните мъже са мръсни копелета, както винаги, но не могат изобщо да се мерят с оня, за когото ставаше дума. От лека категория са и само се мъчат да се правят на силни. Не заслужават вниманието ти. И сами ще се оправим с тях.

— В рамките на закона.

— Общо взето. Дори ако се наложи малко да ги понатиснем. Един инфаркт, разбира се, е напълно „законна“ причина за смърт.

— Разбира се — повтори Аомаме.

Тамару се умълча с ръце върху коленете си, загледан в тихите клони на върбите.

След известно колебание Аомаме се реши да го попита:

— Искам друго да ми кажеш.

— Какво?

— От колко години полицията има нови униформи и въоръжение?

Тамару сбръчка почти незабележимо челото си:

— Това пък откъде ти хрумна?

— Отникъде. Просто ми дойде на ум.

Тамару впери поглед в нея. Очите му останаха абсолютно неутрални, безизразни. Искаше да е наясно за всичко.

— След голямата пукотевица в района на езерото Мотосу^[1] между полицаите от префектура Яманаши и оная група радикали в средата на октомври 1981-ва; полицията бе подложена на пълна реорганизация през следващата година. Преди две години.

Аомаме кимна, без да промени изражението си. Нямаше абсолютно никакъв спомен за подобно събитие, но сега не й оставаше друго, освен да се води по думите му.

— Голяма касапница. Шест старомодни револвера срещу пет автомата „Калашников“ АК-47. Нещастните полицаи направо са били пометени — трима били надупчени като от шевна машина. Силите за самоотбрана^[2] веднага изпратиха десантчици. Полицаите се изложиха тотално. Министър-председателят Накасоне се зае незабавно да подсили полицията. Проведе се цялостна реконструкция, създаде се подразделение със специално въоръжение, а редовите полицаи получиха мощни автоматични пистолети „Берета“, модел 92. Стреляла ли си някога с такъв?

Аомаме завъртя глава. Хич никога. Та тя и с въздушна пушка не бе стреляла.

— Аз съм стрелял — каза Тамару. — Автоматичен, с петнадесет деветмилиметрови патрони парабелум. Един от най-добрите пистолети. На въоръжение е в американската армия. Не е евтин, но по цена бие и „Зиг Зауер“, и „Глок“. Не е лесен за ползване и категорично не е за любители. Старите револвери тежаха само 490 грама, а този е 850. И в ръцете на един необучен японски полицай е напълно безполезен. Ха си гръмнал с такъв пистолет в гъстонаселена страна като Япония, ха си уцелил някой невинен минувач.

— Къде си имал възможност да стреляш с такова оръжие?

— Ами, нали знаеш как стават тия работи. Както си свирех веднъж с арфата край едно изворче, яви ми се изневиделица една фея, сложи в ръката ми една „Берета“, модел 92, и ми каза да съм застрелял с тренировъчна цел ей оня там бял заек.

— Стига си ме будалкал.

Бръчиците покрай устата на Тамару леко се вдълбочиха.

— Никога не се будалкам. Така или иначе, и официалното въоръжение, и униформите на полицията бяха сменени преди две години. През пролетта. Горе-долу по сегашното време. Това задоволява ли те като отговор?

— Преди две години — каза Аомаме.

Тамару пак я изгледа косо:

— Виж какво, ако те мъчи нещо, най-добре е да ми кажеш. Да са ти се пресекли някъде пътищата с полицията?

— Не става дума за това — размаха двете си ръце Аомаме да разсее съмненията му. — Просто ми беше интересно това с униформата. Кога са я сменили.

Последвалото мълчание доведе разговора им до естествен край. Тамару пак протегна дясната си ръка.

— Та много се радвам, че всичко мина така гладко.

Аомаме пое десницата му. Ясно му е, рече си. Че след трудна задача, при чието изпълнение си рискувал живота си, имаш нужда от топлата, тиха подкрепа, която придружава допира с човешка плът.

— Вземи си почивка — каза Тамару. — Понякога се налага да поспреш, да поемеш въздух и да изпразниш мозъка си. Хвани някоя гадже и го заведи на остров Гуам например.

Аомаме стана, метна чантата през рамо и оправи качулката на суичъра. И Тамару се изправи. Изобщо не можеше да се каже, че е висок, но застанеше ли прав, все едно от земята се вдигаше каменен зид. Могъществото му винаги я изненадваше.

Той не отместваше очи от отдалечаващия й се гръб. А и тя през цялото време усещаше, че я гледа. Затова и държеше брадичката си прибрана, гърба изправен и пристъпваше стегнато по една невидима права линия. Но вътре в себе си, където очите му не стигаха, беше объркана. Едно след друго ставаха напълно неизвестни й събития в напълно непознати й места. До съвсем скоро светът беше в ръцете й, без сътресения и катаклизми. Но вече бе почнал да се разпада.

Престрелка край езерото Мотосу? „Берета“, модел 92?

Какво й става? Изключено бе Аомаме да е пропуснала толкова важни новини. Но явно световната система съвсем се е объркала. Докато крачеше, мозъкът й вреше и кипеше. Каквото и да е станало, длъжна бе да предприеме мерки, че светът й да се нормализира, да си възвърне логичността. И то незабавно. Иначе току-виж се случили някакви чудати работи.

Нищо чудно Тамару да виждаше вътрешната й обърканост. Бе предпазлив човек с превъзходна интуиция. Но и много опасен. Тамару изпитваше най-дълбоко уважение и преданост към своята работодателка. Готов бе на всичко, за да я защити. Аомаме и Тамару отчитаха взаимно способностите на другия и се харесваха — или поне така изглеждаше. Но решеше ли той, че по една или друга причина работодателката му няма повече изгода от съществуването на Аомаме, не би се поколебал да я очисти. Не че Аомаме не би го оправдала. Та нали това му е работата.

Щом стигна до отсрещната страна на градината, портата се отвори. Аомаме хвърли възможно най-сърдечната си усмивка на охранителната камера, та дори и махна леко с ръка, все едно от нищо не е притеснена. В мига, в който излезе, вратата бавно се затвори зад гърба й. Докато слизаше по стръмния склон на Адзабу, се напъна да подреди мислите си и да си състави подробен, пълен списък на бъдещите си действия.