Харуки Мураками
1Q84 (20)

Двадесета глава
(Тенго): Горките гиляки

Тенго сън не го ловеше. Фука-Ери, с неговата пижама, спеше дълбок сън на леглото му. Тенго се беше приготвил да преспи на дивана (проста задача, понеже често придремваше там), но когато си легна, усети, че хич не му се спи, затова сега седеше на кухненската маса и работеше върху пространния си роман. Текстообработващата машина бе в спалнята; налагаше му се да пише с химикалка в бележник. И това не го затрудняваше особено. Текстообработващата машина бе несъмнено много по-удобна за бързото създаване и запаметяване на написаното, но изпитваше удоволствие от класическото изписване на йероглифите на ръка върху листа хартия.

Доста рядко му се случваше да твори нощем. Предпочиташе да работи, докато навън е светло и минават хора. В малкото случаи, когато се отдаваше на нощно писане, сред пълна тишина и мрак, стилът му се получаваше възтежичък, което му налагаше да пренапише пасажа на дневна светлина. Така че, вместо да върши двоен труд, предпочиташе поначало да твори денем.

Сега, след като за пръв път от сума ти време му се случи да пише нощем с химикалка върху лист, Тенго усети колко гладко му върви мисълта. Въображението му протегна крайниците си и повествованието течеше безпрепятствено. Идеите се навързваха някак си естествено една подир друга и върхът на химикалката стържеше равномерно по бялата хартия. Усетеше ли, че ръката му се е уморила, оставяше химикалката и размърдваше пръсти във въздуха, като пианист, изпълняващ въображаеми гами. Стрелките на часовника приближаваха един и половина. Интересното бе, че отвън не идеха почти никакви шумове, сякаш облаците, покрили градския небосвод като дебел пласт памук, поглъщаха всеки излишен звук.

Пак взе химикалката и започна да реди думите по листа, когато изведнъж се сети: днес е денят за посещението на по-възрастната му приятелка. Винаги се появяваше към единадесет в петък сутринта. Налагаше се да се отърве дотогава от Фука-Ери. Слава богу, момичето не ползваше парфюм или одеколон! Приятелката му веднага щеше да надуши чуждата миризма в леглото му. Тенго много добре знаеше колко е наблюдателна и ревнива. Нищо не й пречеше да прави секс със съпруга си от време на време, но недай боже Тенго да стореше нещо с друга жена…

— Брачният секс е нещо съвсем различно — обясняваше му тя. — По съвсем друга сметка минава.

— По друга сметка ли?

— Добре де! Под съвсем друга рубрика, да речем.

— Какво искаш да кажеш? Че в него влагаш друга част от чувствата си ли?

— Точно така. При все че ползвам едни и същи части на тялото, правя разлика между влаганите чувства. Така че няма никакво значение. Съумявам да го правя, понеже съм зряла жена. Но ти нямаш право да спиш с други момичета и жени.

— Но аз и не спя!

— Дори да не правиш секс с друго момиче, мен ме обижда самата мисъл, че такава възможност съществува.

— Самата мисъл, че такава мисъл съществува? — недоумяваше Тенго.

— Ама че не разбираш женските чувства! И ми се пишеш писател, а!

— Според мен никак не е справедливо.

— Може и да не е. Но аз ще те компенсирам.

И тя наистина го компенсираше.

* * *

Тенго бе доволен от връзката с по-възрастната си приятелка. Не че беше някаква красавица, поне в общоприетия смисъл на думата. Чертите на лицето й бяха всъщност доста необичайни. Някому можеше дори да се стори, че е грозновата. Но Тенго си я харесваше от самото начало. А като секспартньор нямаше грешка. Претенциите й към него бяха минимални: по три-четири часа веднъж седмично, изпълнени с усърден секс — по възможност два пъти, — и да не се занимава с други жени. Повече от това на практика не желаеше. Държеше много на дома и семейството и нямаше никакво намерение да ги разруши заради Тенго. Просто сексуалният живот със съпруга й не я задоволяваше. Така че нейните интереси и тези на Тенго си паснаха напълно.

А и Тенго не проявяваше особено желание за други жени. Най-много от всичко държеше на свободното си време. Освен редовен секс нищо повече не желаеше от една жена. Хич не му трябваха неизбежните отговорности, произтичащи от връзка с жена на неговата възраст, влюбването и сексуалните взаимоотношения. Задължителните психологически фази, намеците за евентуални бъдещи възможности, неминуемият сблъсък на различните очаквания — Тенго се надяваше, че цялото това бреме ще му се размине.

Вероятността да поеме някакъв дълг винаги го плашеше. През целия си живот бе успявал да избегне ловко всяко положение, което би породило някакво задължение, и в името на тази си свобода бе готов да претърпи всякакви лишения.

За да избяга от отговорност, Тенго от малък бе привикнал да става незабележим. И полагаше неимоверни усилия да прикрива присъствието си, като проявяваше публично много малко от истинските си способности, не изказваше мнение и избягваше ситуации, които биха го поставили в центъра на вниманието. Още от дете бе успял да оцелява сам, без да зависи от друг. Но пък децата и не притежават власт. Така че, излезеше ли силен вятър, скриваше се и се вкопчваше в нещо, да не го отвее. Беше длъжен да прибягва до такива хитрости, като сираче от Дикенсов роман.

Но макар на Тенго, общо взето, да му бе вървяло досега, канавацата на спокойния му живот се бе понацепила на места, откакто в ръцете му попадна ръкописът на „Въздушната какавида“ на Фука-Ери. Като начало, натикаха го едва ли не тялом в опасния план на Комацу. Второ, красивата авторка на повестта бе разтърсила сърцето му от някакъв особен ъгъл. А и самото пренаписване на „Въздушната какавида“, изглежда, бе положило началото на някакви вътрешни промени. Тенго бе обзет от внезапен мощен порив да напише свой собствен роман. Една такава промяна, естествено, можеше да се приеме за положителна. Но не по-малко вярно бе и това, че подреденият му самодоволен начин на живот е поставен на изпитание. Така или иначе, предстоеше петъкът. Щеше да дойде приятелката му. Което значеше, че преди това ще трябва да се отърве от Фука-Ери.

* * *

Фука-Ери се събуди малко след два часа след полунощ. Както беше по пижама, отвори вратата на спалнята и влезе в кухнята. Изпи голяма чаша вода, после разтри очи и седна на кухненската маса срещу Тенго.

— Преча ли ти — попита в обичайния си стил.

— Не особено — отвърна Тенго. — Стой си.

— Какво пишеш.

Тенго затвори бележника и остави химикалката.

— Нищо особено. Така и така се канех да свършвам.

— Може ли да поседя при теб.

— Разбира се. Ще си сипя едно вино. Искаш ли?

Момичето завъртя глава.

— Искам само да поседя тук.

— Добре. И на мен не ми се спи.

Пижамата му бе възголяма за Фука-Ери. Беше навила маншетите и на горнището, и на долнището. И при всяко навеждане напред разкриваше подутината на гърдите си. Гледката, която представляваше Фука-Ери в пижамата му, изведнъж някак си затрудни дишането на Тенго. Отвори хладилника и наля остатъка от бутилка вино в една чаша.

— Гладна ли си? — попита я. На връщане в апартамента се бяха отбили да хапнат спагети в ресторантче близо до станцията Коенджи. Порциите не бяха големи, а оттогава бяха минали няколко часа. — Мога да ти направя сандвич или нещо просто от тоя род, ако искаш.

— Не съм гладна. Предпочитам да ми прочетеш какво си написал.

— Имаш предвид онова, което пиша в момента ли.

— Ъхъ.

Тенго взе химикалката и я завъртя между пръстите си. Изглеждаше смешно малка в едрите му ръце.

— Имам си правило да не показвам никому ръкописите си, докато не съм ги свършил и доогледал. Да не ги сполети jinx.

— Джинкс ли.

— Английска дума. Означава „лош късмет“. Нещо като уроки. Мое лично си правило.

Фука-Ери го изгледа продължително. После притвори яката на пижамата.

— Почети ми от някоя книга тогава.

— Заспиваш ли, когато някой ти чете?

— Ъхъ.

— Предполагам, че професор Ебисуно доста книги ти е прочел.

— Понеже по цяла нощ не спи.

— Той ли ти чете „Сказание за Хейке“?

— Не, на запис я слушах — завъртя глава Фука-Ери.

— А, така значи си я наизустила! Много дълга лента трябва да е било.

На Фука-Ери й потрябваха двете й ръце, за да покаже колко голяма е била купчинката от касети.

— Много дълга.

— И кой точно пасаж изрецитира на пресконференцията?

— „Оттеглянето на генерал Йошицуне от столицата“.

— Това е оная част след поражението на Хейке, където победеният генерал от Генджи, Йошицуне, бяга от Киото, преследван от своя брат Йоритомо. Кланът Генджи насмалко да спечели войната срещу Хейке, но стават жертва на семейни раздори.

— Точно така.

— Кои други пасажи знаеш наизуст?

— Кажи кое те интересува.

Тенго се напъна да се сети за някой епизод от „Сказанието за Хейке“. Дългата книга съдържаше безброй истории. Малко наизуст рече „Битката при Дан-но-ура“. На Фука-Ери й потрябваха двадесетина секунди да събере мислите си. После взе да рецитира описанието на решителната част на последната морска битка в оригиналните й стихове:

* * *

„И качват се воините от Генджи на корабите на Хейке

и заварват моряците и кормчиите пронизани със стрели или посечени с мечове,

натръшкани на дъното на кораба, без жива душа на руля.

С малката си гемия новият среден съветник Томомори

доближава императорския кораб и казва:

«Значи туй било е краят. Изхвърляйте ненужното в океана.»

И се защурва от носа до кърмата, плаче и чисти.

Събира боклука, хвърля го със собствените си ръце.

Питат го придворни дами: «Как върви битката, съветнико?

Скоро ли ще зърнем прекрасните мъже от Изтока?»

А той със злъчен смях отвръща:

«Как смеете да се шегувате в такъв момент?»

И жените заплакват.

* * *

Щом съзира как стоят нещата, монахинята втори сан

се втурва да изпълни своя отдавнашен замисъл.

Увита през глава в две тъмносиви плащаници,

високо вдига сцепените лъскави копринени поли

и затъква под една ръка нефритената императорска огърлица,

запасва под другата императорската сабя

и грабва в обятията си самото дете император.

«Макар и проста жена, никога няма да се дам

на проклетия враг и няма да се отделя от Негово императорско величество.

И вие, жени, чиито сърца са му отдадени, следвайте ни незабавно.»

С тези думи се отправя право към планшира.

* * *

Негово величество, едва навършил осем,

проявява необичайна за възрастта си зрелост.

Красавецът, излъчващ императорски блясък,

пуснал лъскава черна коса чак до кръста

и смутен от заобикалящата го бъркотия, пита:

«Накъде ме носиш, бабо?»

А тя през сълзи отговаря на невинния млад владетел:

«Нима не знаеш какво става? Нали си следвал десетте заповеди в предишния си живот

и затова се прероди в пълководец на десет хиляди бойни колесници.

Но сега, повален от зла карма, късметът ти се е изчерпал.

Затуй се първом обърни на изток

и се сбогувай с великия храм в Исе.

А после се повърни на запад и се моли на Амида Буда

небесните му пълчища да те преведат до западната чиста земя.

Туй наше царство се разпиля като просо

и тук сърцата само страдат.

Затуй съм те повела към земя прекрасна, чиста, на име Рай.»

И докато тъй му реди, рукват сълзите й.

Негово величество е в роба маслиненосива,

от две страни косите му са на момчешки плитки.

И докато сълзи се стичат по лице му, сключва нежни ръчички

и се покланя първом на изток

и казва сбогом на великия храм в Исе.

Па се повръща на запад и отправя зов към Амида Буда.

Тогаз монахинята втори сан го притиска към гърди и тешейки го — «Там под вълните те чака друга столица», — потъва дълбоко в морските води.“

* * *

Заслушан със затворени очи в рецитацията й, Тенго имаше чувството, че чува традиционно изпълнение от сляп свещеник, акомпаниращ си на лютня, и си спомни, че „Сказание за Хейке“ е всъщност повествователна поема, предавана от уста на уста през поколенията. Фука-Ери, която поначало говореше с изключително равен тон, без никакъв акцент или интонация, рецитираше сказанието с неочаквано силен, богат и тембрист глас, сякаш обзета от нещо. Страхотната морска битка, провела се през 1185 година върху завирените течения между Хоншу и Кюшу, буквално оживя пред очите му. Хейке са осъдени на поражение, та Токико — съпругата на Кийомори, „монахинята втори сан“ — се хвърля в морските дълбини със своя внук, детето император Антоку, в обятията й. И придворните дами я следват в смъртта, за да не попаднат в ръцете на жестоките воини от Изтока. Прикрил скръбта си, Томомори ги подтиква шеговито да се самоубият: На този свят не ви очаква нищо друго освен един жив ад, вика им. Най-добре си вземете живота на мига.

— Да продължавам ли — попита Фука-Ери.

— Достатъчно. Благодаря ти — рече слисаният Тенго. Чак сега си даде сметка как са се чувствали онемелите репортери. — Как успя да наизустиш толкова дълъг откъс?

— С многократно слушане на записа.

— Но и с многократно слушане нормален човек не би го запомнил.

И изведнъж проумя, че именно поради неспособността си да чете момичето притежава невероятното умение да запаметява току-що чутото, така както някои страдащи от савант синдрома деца са в състояние за части от секундата да възприемат и запомнят огромни количества визуална информация.

— Почети ми от някоя книга — примоли му се Фука-Ери.

— Какви книги предпочиташ?

— Имаш ли я онази, за която говорехте с Професора — попита Фука-Ери. — Онази за Големия брат.

— „1984“ ли? Нямам я.

— Що за книга е.

Тенго се напъна да си припомни сюжета.

— Много отдавна съм я чел. От училищната библиотека. Така че не помня подробностите. Но си спомням, че е излязла през 1949 година, когато 1984-та била още далече в бъдещето.

— Сегашната година.

— Да. Просто съвпадение. Но става дума за бъдеще, което в определен момент се превръща в действителност. А после бързо отминава в миналото. Изобщо Джордж Оруел описва бъдещето като мрачно общество, доминирано от тоталитарна власт. Хората са под пълния контрол на диктатора, наречен Големия брат. Информацията е ограничена и историята постоянно се пренаписва. Главният герой е правителствен чиновник и, доколкото си спомням, точно това му е работата — да пренаписва думи. И щом нова история бъде написана, всички стари истории се изхвърлят. Вследствие на целия този процес думите се преправят и смисълът им се променя. След като историята се пренаписва толкова много пъти, никой вече не знае кое е истина и кое не. Губят дирята кой вече им е враг и кой съюзник. Това е, общо взето.

— Пренаписват историята.

— Да ограбиш някого от действителната му история е равносилно на това да ограбиш част от самия него. И е престъпление.

Фука-Ери премисли за миг чутото.

А Тенго продължи:

— Човешката памет се състои от индивидуалната памет и колективната ни памет. Двете са тясно свързани. Историята представлява колективната ни памет. Отнемат ли ни тази колективна памет — пренапишат ли я, — губим способността си да опазим нашето истинско „аз“.

— И ти пренаписваш.

Тенго се засмя и отпи от виното.

— Аз само ретуширах повестта ти, за по-бързо. Пренаписването на историята е съвсем друго нещо.

— Но книгата за Големия брат я нямаш, така ли — попита.

— Нямам я, за жалост. Така че не мога да ти почета от нея.

— Избери някоя друга тогава.

Тенго отиде до етажерката и огледа наличните книги. Много беше изчел през годините, но притежаваше малко. Някак си не обичаше да пълни дома си с много вещи. Свършеше ли някоя книга, ако не беше нещо специално, я занасяше на букинистите. Купуваше единствено онези книги, които знаеше, че ще прочете веднага; а онези, които наистина му харесваха, ги прочиташе крайно внимателно, докато се запечатаха в мозъка му. Потрябваха ли му други книги, вземаше ги от кварталната библиотека.

Дълго време му трябваше, за да избере от коя книга да почете на Фука-Ери. Нямаше навика да чете на глас и не знаеше коя книга ще е най-подходяща за целта. След дълги колебания избра „Остров Сахалин“ на Антон Чехов, която бе дочел само преди седмица. Бе отбелязал с листчета някои по-интересни места и реши, че това ще улесни избора му кои точно пасажи са подходящи да й прочете.

Преди да почне, Тенго направи кратък увод към книгата: Чехов бил само на тридесет, когато през 1890 г. заминал за Сахалин; никой нямал представа защо изтънченият Чехов, хвален като един от най-многообещаващите писатели от поколението след Толстой и Достоевски, привикнал към живота в космополитна Москва, решил да се премести на остров Сахалин, който бил на края на земята. Сахалин бил развит предимно като каторга и за повечето хора бил символ на окаяна съдба и страдания. Пък и транссибирската железница още не съществувала, та на Чехов му се наложило да измине над четири хиляди километра на теглени от коне шейни по замръзналата земя — себеотрицателна постъпка, която причинила на болнавия млад мъж неописуеми мъчения. И когато най-после, след осеммесечното си пътешествие из Далечния изток, се прибрал и издал „Остров Сахалин“, творбата му успяла единствено да озадачи повечето му читатели, според които книгата била по-скоро сух научен трактат или журналистически пътепис, отколкото художествена проза. „За какво му беше на Чехов да върши тая безсмислица на такъв важен етап от писателската си кариера?“ шепнели хората. Един критик направил унищожително предположение: „Самореклама“. Според друг Чехов търсел нови сюжети, тъй като се бил изчерпал. И Тенго показа на Фука-Ери къде е Сахалин на приложената към книгата карта.

— Защо отива Чехов в Сахалин — попита Фука-Ери.

— Имаш предвид защо според мен е отишъл ли?

— Ъхъ. Ти нали си я чел.

— Разбира се.

— И как мислиш.

— И самият Чехов може би не е разбрал защо му е трябвало да ходи — рече Тенго. — А може да го е направил и безпричинно. Просто да му се е приходило. Видял е, да речем, Сахалин на картата и отнякъде му се е явило желание да го посети. И на мен ми се е случвало: разглеждам картата и изведнъж виждам място, което ме кара да си помисля: „На всяка цена трябва да отида там. На всяка цена“. И в повечето случаи, неизвестно защо, мястото се оказва далечно и труднодостъпно. Но това не ми пречи да изпитам всеобладаващо желание да разбера що за природа има там и с какво се занимават хората. Избива ти като дребната шарка, така че не си в състояние да обясниш никому откъде идва тази твоя страст. Най-чиста проба любопитство. Необяснимо вдъхновение. Естествено, в ония години пътуването от Москва до Сахалин е било невъобразимо трудно, което ме кара да мисля, че любопитството не е било единствената причина Чехов да го предприеме.

— Кажи някоя друга причина.

— Ами Чехов е бил писател, но и лекар. Нищо чудно в ролята си на учен да е искал да изследва една боледуваща част от огромната руска страна със собствените си очи. Чувствал се е неудобно да живее като литературна звезда в града. Омръзнала му е атмосферата на литературния свят и превземките на останалите писатели, които най-вече гледали да си правят взаимно кал. Писнало му от злите тогавашни критици. Пътешествието до Сахалин може да е било и един вид поклонение, за да се прочисти от цялата литературна мръсотия. Остров Сахалин го поразява във всяко едно отношение. И според мен това е причината Чехов да не напише дори една литературна творба, основана на това му пътуване. Не било някакво недопечено изживяване, от което да сготви лесно материала за един роман. Боледуващата част от страната става, така да се каже, физически част от самия него, а най-вероятно той тъкмо това е търсел.

— Интересна ли е книгата — попита Фука-Ери.

— На мен ми беше безкрайно интересна. Изобилства със сухи числа и статистики, без, както вече отбелязах, много литературен колорит. Но научната страна на Чехов е видна от всички страни. Именно това качество на творбата му ми подсказва, че съм напипал чистотата на взетото от Чехов индивида решение. Сред сухите описания се срещат и много впечатляващи примери на характеризиране на образите и описания на природата. Което изобщо не значи, че нещо липсва на онези сухи пасажи, които се придържат само към фактологията. Напротив, някои от тях са направо поразителни. Като частите, посветени на гиляките.

— Гиляките — каза Фука-Ери.

— Гиляките били коренните жители на Сахалин дълго преди появата на руските колонизатори. Първоначално живеели в южния край на острова, но се изселили към центъра му, след като айните от Хокайдо се преместват на север. Самите айни пък преди това били изтласкани също на север, но от японците. Чехов се е постарал да изследва директно и да опише колкото се може по-точно бързо изчезващата култура на гиляките.

Тенго отвори книгата на един пасаж за гиляките. За да улесни слушателката си, на места умишлено прескачаше или променяше части от текста.

* * *

Гилякът е як, набит човек със среден, дори нисък ръст. Високият ръст би му пречил в тайгата. (Руската гора, поясни Тенго.) Костите му са дебели и се отличават със силно развити придатъци и издутини, към които се захващат мускулите, а това ни кара да предполагаме, че притежава здрави, мощни мишци и води постоянна напрегната борба с природата. Тялото му е кльощаво, жилесто, без слой тлъстини; дебели или пухкави гиляки просто не се срещат. Очевидно всичките мазнини се изразходват за топлина, която тялото на сахалинския обитател трябва да произвежда в големи количества, за да компенсира загубите, причинявани от ниските температури и прекалено влажния въздух. Ясно е защо гилякът поема толкова мазнини с храната си. Храни се с тлъсто тюленово, лосово, есетрово и китово месо и кръв, винаги в големи количества, в суров, сушен и често замразен вид, и понеже яде жилава храна, местата, където са заловени дъвкателните му мускули, са изключително силно развити, а зъбите му са силно износени. Диетата му е изключително животинска и в много редки случаи — само когато му се случи да обядва у дома или на пиршество, към месото и рибата се добавя манджурски чесън или ягоди. Според Невелски гилякът смята земеделието за голям грях: почнеш ли да ровиш пръстта или да садиш нещо, непременно ще умреш. Но хляба, с който са ги запознали руснаците, ядат с удоволствие, като лакомство, и днес вече не е рядкост да срещнеш в Александровск или Риковск гиляк, понесъл под мишницата си самун хляб.

* * *

Тук Тенго спря да си отдъхне. Фука-Ери го слушаше внимателно, но поради липсата на изражение не можеше да съди за реакцията й.

— Как ти се струва? Още ли искаш да ти чета? Или да сменя книгата?

— Искам да науча още за гиляките.

— Добре. Продължавам тогава.

— Може ли аз да си легна — попита Фука-Ери.

— Разбира се — рече Тенго.

Преместиха се в спалнята. Фука-Ери се пъхна под завивките, а Тенго сложи стол до леглото и седна. После продължи да чете.

* * *

Гиляките не се къпят, та и на етнографите им е трудно да определят истинския цвят на лицето им; не перат чаршафите си, а кожените им дрехи и обуща изглеждат така, сякаш току-що са ги съблекли от умряло куче. Самите гиляки издават тежък, вкиснат дъх, а близостта до дома им се усеща по противната, понякога едва поносима воня на сушена риба и гниещи рибешки черва. В близост до всяка юрта обикновено стои сушилня, напълнена догоре с разцепена на две риба, която отдалече, особено когато е осветена от слънцето, прилича на коралови влакна. Около тези сушилни Крузенщерн забелязал слой от червейчета, дебел един дюйм, който покривал земята.

* * *

— Крузенщерн.

— Изглежда, е бил някакъв предишен изследовател. Чехов бил много ученолюбив човек. Предварително прочел всичко, което било писано за Сахалин.

— Давай нататък.

* * *

Зимъс юртата се изпълва с лютив дим от откритото огнище, а на всичко отгоре гиляките, жените им, та дори и децата им пушат тютюн. Нищо не се знае за заболеваемостта и смъртността при гиляките, но няма начин тези нехигиенични условия да не се отразяват зле на здравето им. Нищо чудно именно на това да дължат своя нисък ръст, подпухналостта на лицата и вялите си и лениви движения.

* * *

— Горките гиляки — каза Фука-Ери.

* * *

Източниците описват по разному характера на гиляките, но са единодушни в едно — не са войнствено племе, не обичат кавгите и сбиванията и се спогаждат мирно със съседите си. Винаги са се отнасяли с подозрителност към новодошлите и с притеснения за бъдещето си, но всеки път са ги посрещали любезно, без ни най-малък протест, като в най-лошия случай описвали на новодошлите Сахалин в най-мрачни краски с надеждата да ги отклонят от острова. Но посрещнали с прегръдки спътниците на Крузенщерн, а когато Шренк се разболял, вестта се разпространила бързо сред гиляките и искрено ги натъжила. Лъжат само когато търгуват или беседват с някой подозрителен и според тях опасен човек, но преди да излъжат, се споглеждат като малки деца. Всякакви лъжи и самохвалства в ежедневието, извън деловата сфера, са им противни.

* * *

— Прекрасни гиляки! — каза Фука-Ери.

* * *

Поетите ангажименти гиляките изпълняват акуратно и няма случай гиляк да е зарязал пощата насред път или да си е присвоил чужда вещ. Те са бойки, интелигентни, весели и не се стесняват никак в обществото на силни и богати. Не признават ничия власт над себе си и, изглежда, изобщо нямат понятия като „старши“ и „младши“. Както пишат и казват, гиляките не уважават освен това и старшинството в семейството. Бащата не се смята за по-старши от сина си, а сина не почита баща си и живее, както си иска; старата майка в юртата няма по-голяма власт и от подрастващото момиче. Бошняк пише, че много пъти е виждал син да бие и да гони от дома родната си майка и никой не смее дума да му каже. Семейните членове от мъжки пол са равни помежду си; ако ги черпите с водка, трябва да поднесете и на най-малкия. А членовете от женски пол са еднакво безправни, независимо дали става дума за бабата, майката или женско пеленаче — всички те биват третирани като домашни животни, като вещ, която можеш да изхвърлиш, продадеш или ритнеш с крак, сякаш е куче. Гиляките все пак галят кучетата си, но жените — никога. Бракът се смята за ненужна работа, по-маловажен, да речем, от някой запой, и не е свързан с никакви верски или суеверни обреди. В замяна за момичето гилякът дава копие, лодка или куче, води я в юртата си, ляга с нея върху меча кожа — и толкоз. Многоженството е разрешено, но не е разпространено, при все че жените са, изглежда, повече от мъжете. Презрението към жената като към низше същество или вещ стига при гиляките до такава крайност, че в сферата на женския въпрос не смятат за осъдително дори робството в буквалния и най-груб смисъл на думата. Очевидно за тях жената представлява предмет за търговия, не по-различен от тютюна и шаяка. Шведският писател Стриндберг — известен женомразец, който желае жената да е само робиня за задоволяване прищевките на мъжа — е всъщност съмишленик на гиляките; ако някога му се случи да дойде в Северен Сахалин, дълго ще го прегръщат.

* * *

Тенго тук направи пауза, но Фука-Ери не пожела да коментира прочетеното. Тенго продължи:

* * *

Нямат съдилища и не знаят що е това правосъдие. Колко трудно им е да ни проумеят, личи дори от това, че те и до ден-днешен не разбират смисъла от пътища. Дори там, където са прокарани пътища, те пак си минават през тайгата. Често се случва да ги види човек как цялото семейство, с кучетата и гъските, гази в индийска нишка през крайпътното тресавище.

* * *

Фука-Ери беше затворила очи и дишаше съвсем леко. Тенго се загледа за известно време в лицето й, но не можа да познае дали спи. Реши да прелисти страницата и да продължи да чете. Ако вече заспива, това съвсем ще я унесе, а пък и още му се четеше от Чехов на глас.

* * *

Едно време на устието на реката стоял постът Найбучи. Основан бил през 1866 г. Мицул заварил тук осемнадесет сгради — жилищни и нежилищни, параклис и магазин за провизии. Един кореспондент, посетил Найбучи през 1871 г., пише, че тук имало 20 войници под командата на един юнкер; в една от къщите красива висока солдатка го угостила с пресни яйца и черен хляб, хвалила се от тукашния живот и се оплаквала единствено от това, че захарта е много скъпа. Днес няма и следа от тези сгради, а като се огледаш из околната пустош, красивата висока солдатка ти се струва някакъв мит. Сега тук строят нов дом — я за надзирателите, я за метеоролозите, и толкоз. Морето е студено на вид, мътно, реве, и високите сиви вълни блъскат по пясъка, сякаш в отчаянието си казват: „Боже, защо си ни създал?“. Това вече е Великият, или Тихи океан. На този бряг, на Найбучи, чуваш как на строежа блъскат брадвите на каторжниците, а на отсрещния, далечен, въображаем бряг е Америка. Наляво в мъглата се мяркат сахалинските носове, вдясно също са носове… а наоколо няма жива душа — ни птици, ни мухи, и някак си ти е непонятно за кого реват тук вълните, кой ги слуша по нощите, какво искат и, накрая, за кого ще реват, когато си отида. Тук, на брега, те овладяват не свързани, логични мисли, а именно размишления; хем ти е страшно, хем ти се ще вечно да стоиш там, да гледаш еднообразното движение на вълните и да слушаш грозния им рев.

* * *

Вече бе почти сигурен, че Фука-Ери спи дълбоко. Заслуша се в тихото й дишане. Затвори книгата и я остави на нощната масичка. После стана, угаси лампата и хвърли последен поглед на Фука-Ери. Спеше спокойно по гръб, със затворена в плътна права линия уста. Тенго затвори вратата на спалнята и се върна в кухнята.

Но му беше невъзможно да се захване отново с писането. Мисълта му бе изцяло заета с безлюдните крайбрежни сцени, описани в Чеховия „Сахалин“. Чуваше прибоя. Затворил очи, стоеше сам-самичък на брега на Охотско море, пленник на собствената си медитация, споделящ неутешимата Чехова меланхолия. Сигурно, озовал се на края на света, Чехов е изпитал всеобхватно чувство на безсилие. Това, да е руски писател в края на деветнадесети век, трябва да го е обременило с неизбежно горчива съдба. Колкото повече се стремели да избягат от Русия, толкова по-дълбоко ги поглъщала тя.

След като изплакна чашата от виното и си изми зъбите, Тенго изгаси осветлението в кухнята, опъна се върху дивана, метна отгоре си одеяло и се помъчи да заспи. Ревът на океана продължаваше да бучи в ушите му, но полека-лека взе да губи съзнание и дълбокият сън го погълна.

* * *

Събуди се в 8:30 сутринта. Фука-Ери я нямаше в леглото. Дадената й назаем пижама бе натикана в пералнята в банята с все още навити маншети на ръкавите и крачолите. На кухненската маса намери бележка: „Какво правят сега гиляките? Отивам си у дома“. Изписаните с химикалка върху листа от бележник йероглифи бяха ситни, квадратни и неопределимо странни: напомняха очертани с миди по морския пясък знаци, наблюдавани от птичи поглед. Сгъна листчето и го пъхна в чекмеджето на бюрото си. Оставаше само приятелката му да го види, като дойдеше в единадесет, че да стане люта разправия.

Тенго оправи леглото и върна плода на Чеховия труд на етажерката. После си направи кафе и препечени филийки. Докато закусваше, установи, че в гръдния му кош е заседнал някакъв тежък предмет. Мина доста време, докато установи какво е: спокойното лице на спящата Фука-Ери.

Възможно ли е да съм се влюбил в нея? Не, изключено е, рече си Тенго. Просто нещо у нея е разтърсило физически сърцето ми. Тогава защо толкова ме занимава пижамата, в която спа? Защо (почти несъзнателно) я взех и подуших?

Въпросите бяха прекалено много. Но не беше ли тъкмо Чехов казал, че работата на романиста не е да отговаря на въпросите, а да ги задава? Паметна сентенция, при това Чехов я е прилагал не само спрямо творчеството си, но и спрямо целия си живот. А животът му е задал много въпроси, но на нито един не е отговорил. Макар да е знаел, че страда от неизлечимо заболяване на белите дробове (нямало е как да не го знае, нали все пак е бил и лекар), стремял се е упорито да пренебрегва този факт и до самия си край не е желаел да повярва, че наистина умира. Умрял млад, храчейки мъчително кръв.

Тенго завъртя глава и стана от кухненската маса. Приятелката ми идва днес. Сега трябва да изпера и да почистя. Мисленето може да остане и за по-нататък.