Харуки Мураками
1Q84 (75)

Двадесет и седма глава
(Тенго): И целият свят може да се окаже недостатъчен

Когато телефонът му иззвъня сутринта, Тенго още спеше. Сънят го беше настигнал чак призори и изпитото уиски още му действаше. Стана и с изненада установи колко светло е навън.

— Тенго Кавана-сан? — попита мъжки глас. Непознат глас.

— Да — отвърна Тенго.

Гласът беше тих и делови и Тенго реши, че сигурно се обажда във връзка с нови формалности около смъртта на баща му. Но според будилника му още нямаше осем. Прекалено рано за обаждане от община или погребално бюро.

— Съжалявам, че толкова рано ви безпокоя, но ми се налага да бързам.

Нещо спешно.

— За какво става дума? — попита Тенго с все още мъгляв мозък.

— Името Аомаме-сан говори ли ви нещо? — попита мъжът.

Аомаме? Махмурлукът и сънят мигновено го напуснаха. Умът му се включи веднага, като след кратко затъмнение на сцената в някое представление. Ръката му отново се вкопчи в слушалката.

— Да, говори ми — отвърна.

— Доста необичайно име.

— Бяхме съученици в началното училище — каза Тенго, успял някак си да си възвърне нормалния глас.

Мъжът направи кратка пауза:

— Кавана-сан, имате ли интерес в този момент да си поговорим за Аомаме-сан?

Говорът на мъжа му се видя особен. И дикцията му беше уникална. Все едно слушаше реплики от авангардна преводна пиеса.

— Ако не проявявате никакъв интерес, и двамата само ще си губим времето. И ще е по-добре незабавно да прекратя разговора ни.

— Интересувам се — изрече забързано Тенго. — Извинявайте, ама вие каква връзка имате с всичко това?

— Ще ви предам едно съобщение от нея — каза мъжът, без да обърне внимание на въпроса му. — Аомаме-сан се надява да ви види. А вие, Кавана-сан? Искате ли и вие да я видите?

— Искам — рече Тенго. После се прокашля да си прочисти гърлото. — Отдавна искам да я видя.

— Чудесно. И тя иска да ви види. И вие се надявате да я видите.

Тенго изведнъж си даде сметка колко студена е стаята му. Грабна захвърления наблизо пуловер и го навлече върху пижамата си.

— И какво се иска от мен? — попита.

— Бихте ли дошли на пързалката по тъмно? — каза мъжът.

— На пързалката ли?

Какви ги говореше тоя?

— Тя каза, че ако ви спомена тези думи, вие ще се сетите. Очаква ви да дойдете на върха на пързалката. Просто ви предавам думите на Аомаме-сан.

Ръката на Тенго се отправи към косата му, която представляваше бъркотия от щръкнали и омотани от възглавницата кичури. Пързалката. Откъдето видях двете луни. Сто на сто за тази пързалка става дума.

— Мисля, че разбирам — отвърна с пресъхнало гърло.

— Хубаво. И ако има нещо ценно, което държите да вземете със себе си, непременно го вземете. За да сте готов за тръгване. Някъде надалече.

— Нещо ценно, което държа да взема със себе си ли? — повтори изненадан Тенго.

— Нещо, от което не бихте желали да се лишите.

Тенго заразмишлява:

— Не съм сигурен, че ви разбирам напълно, но като говорите за отиване някъде много надалече, означава ли това, че няма да се върна тук?

— Не мога да знам — отвърна мъжът. — Както вече ви уведомих, аз само предавам посланието й.

Тенго прокара пръсти през косите си и се замисли. Да замине?

— Евентуално бих искал да взема със себе си куп книжа.

— Не би трябвало да е проблем. Свободен сте да си изберете каквото си искате. Но по отношение на багажа ме помолиха да ви предам, че може да се наложи в определени моменти и двете ви ръце да са свободни.

— И двете ми ръце да са свободни — повтори Тенго. — Значи, за куфар не може и дума да става, така ли?

— Предполагам.

Човек не можеше да разпознае по гласа му на колко години е мъжът, как изглежда, каква конструкция има. Глас, който не издаваше никакви доловими улики. Тенго имаше усещането, че и самия глас ще забрави веднага след като онзи затвори. Дори мъжът да притежаваше някаква индивидуалност или емоции, всичко това си оставаше скрито някъде надълбоко.

— Това е всичко, което трябваше да ви предам — каза мъжът.

— Добре ли е Аомаме-сан? — попита Тенго.

— В здравословно състояние — да — рече мъжът, като подбираше внимателно думите си. — Макар в момента да се е озовала в една сравнително напечена ситуация. Която й налага да внимава във всяка своя стъпка. Достатъчно е да направи и една грешна крачка, и всичко ще свърши.

— Всичко ще свърши — повтори механично Тенго.

— Най-добре ще е да не закъснявате — каза мъжът. — Времето се превърна в изключително важен фактор.

Времето се превърна в изключително важен фактор, повтори си Тенго наум. В какво е проблемът? В думите, които мъжът подбира ли? Или самият аз съм пренапрегнат?

— Предполагам, че ще мога да отида довечера в седем на пързалката — каза Тенго. — Ако по някаква причина не успея, ще се появя утре по същото време.

— Разбрано. И сте наясно за коя точно пързалка става дума.

— Да, смятам.

Тенго хвърли поглед на часовника. Оставаха му още единадесет часа.

— Между другото, разбрах, че баща ви е починал в неделя. Моите съболезнования.

Тенго инстинктивно му благодари, но и се зачуди откъде може да знае този човек за баща му.

— Бихте ли ми дали още малко подробности за Аомаме-сан, ако обичате? Като къде се намира в момента, с какво се занимава?

— Тя е неомъжена. Работи като инструктор по фитнес в спортен клуб в Хироо. Първокласен инструктор при това, но поради промяна в обстоятелствата й се наложи да напусне работата си. И по някакво случайно съвпадение живее съвсем близо до вас. Всичко останало ми се струва, че ще е най-добре да го чуете от самата нея.

— Дори това в каква напечена ситуация се намира в момента ли?

Мъжът нищо не каза. Или не желаеше да му отговори, или реши, че не е необходимо. По една или друга причина около Тенго все такъв народ се навърташе.

— Значи, довечера в седем на върха на пързалката — повтори мъжът.

— Само една секунда — каза забързано Тенго. — Да ви попитам нещо. Бях предупреден, че ме следят и че трябва да внимавам. Извинявайте за въпроса, но вас ли са имали предвид?

— Не, не са имали предвид мен — отговори веднага мъжът. — Предполагам, че някой друг ви е следил. Но както ви е казал онзи, който ви е предупредил, никак не е зле да внимавате.

— Това, че съм под наблюдение, има ли нещо общо с напечената ситуация, в която се намира Аомаме?

— Сравнително напечената ситуация — коригира го мъжът. — Да, най-вероятно такава връзка съществува.

— За голяма опасност ли става дума?

Мъжът се умълча, после внимателно заизбира думите си, сякаш делеше купчина с боб на сортове:

— Ако под „опасност“ разбирате евентуалната възможност да не видите повече Аомаме-сан — да, такава опасност наистина съществува.

Тенго пренареди наум витиеватия изказ на мъжа в по-разбираем вид. Нямаше ни най-малкото понятие за фона, върху който се бяха оформили въпросните обстоятелства, но това не му пречеше да схване, че нещата наистина са напечени.

— Значи, ако нещата не се развият добре, може никога повече да не се срещнем, така ли?

— Точно така.

— Разбирам. Ще внимавам.

— Извинете ме отново за ранното обаждане. Изглежда ви вдигнах от сън.

И без да изчака, мъжът затвори. Тенго впери поглед в черната слушалка в ръката си. И както бе предсказал, с прекратяването на разговора гласът на мъжа се изпари от ума му. Пак погледна часовника. Осем и десет. Как ще убия всичкото това време до седем вечерта?, запита се.

* * *

За начало си взе душ, изми си косата и я разреса, доколкото можа. После застана пред огледалото и се избръсна, изми си зъбите и ги почисти с конец. Наля си доматен сок от хладилника, сложи вода да заври, смля кафени зърна и си направи кафе, препече си филийка хляб. Включи таймера и си свари рохко яйце. Вършеше всяко едно нещо максимално съсредоточено, като му посвещаваше повече време от обикновено. Но така и не успя да проточи закуската отвъд девет и половина.

Имам среща с Аомаме довечера на върха на пързалката.

Свят му се зави от тази мисъл. Ръцете му, краката му, лицето му — всичко се стремеше да отлети в своя си посока, а и емоциите си не можеше да събере на едно място. Каквото и да се напънеше да направи, концентрацията му никаква я нямаше. Не ставаше нито за четене, нито за писане. Не можеше да си намери място. Можеше само да мие чинии, да пере, да пренарежда чекмеджетата си, да си оправи леглото. През пет минути се спираше да погледне часовника. И колкото повече си мислеше за времето, толкова по-бавно се точеше то.

Аомаме знае.

Стоеше пред мивката и наточваше сатър, който изобщо не се нуждаеше от наточване. Тя знае, че вече няколко пъти ходя на пързалката на онази детска площадка. Изглежда, ме е видяла как седя там и зяпам небето. Друго обяснение не намирам. И се опита да си се представи там, на върха на пързалката. Осветен от живачната лампа. Не беше усетил, че някой го наблюдава. Откъде ли го е гледала?

Няма значение, реши Тенго. Какво значи „откъде ме е гледала“? Откъдето и да ме е гледала, познала ме е. И мисълта го изпълни с радост. Докато съм си мислел за нея, тя си е мислела за мен. Направо не му се вярваше: в този забързан и объркан като лабиринт свят как са могли две сърца — на едно момче и едно момиче — да си останат свързани, непроменени, след като не са се виждали цели двадесет години?

Но защо Аомаме не ме е извикала, след като ме е видяла? Колко по-опростени щяха да са нещата, ако се беше обадила. И откъде е разбрала къде живея? И как е открила — или онзи мъж е открил — телефонния ми номер? Понеже не обичаше да му звънят, номерът му не фигурираше в указателя. И от „Услуги“ не можеше да го получи човек.

Много неизвестни и загадъчни неща се събираха. И сюжетните линии на цялата история се бяха оплели. Загубил бе дирята кои от тях с кои други са свързани и в какви причинно-следствени връзки участват. И все пак, откакто Фука-Ери се появи в живота му, имаше чувството, че живее в свят, в който въпросите са повече от отговорите. Но сега изпитваше и съвсем слабо усещане, че целият този хаос се приближава, макар и съвсем бавно, към някаква развръзка.

Поне част от въпросите ще получат отговор довечера в седем, мислеше си Тенго. Ще се срещнем на върха на пързалката. Не като безпомощни десетгодишни момче и момиче, а като независими, зрели мъж и жена. Като преподавател по математика в школа за зубрене и инструкторка в спортен клуб. И за какво ще си говорим, като се срещнем? Нямам никаква представа. Знам само, че ще говорим — ще попълваме празнините помежду ни, ще си обменим информация един за друг. И — както се изрази онзи, който ми се обади — след това може да заминем нанякъде. Поради което ще трябва на всяка цена да взема със себе си всичко, което ми е важно, което не желая да оставя зад себе си — и така да го опаковам, че и двете ми ръце да са свободни.

Изобщо няма да ми е мъчно да се махна оттук. Седем години прекарах в този апартамент, преподавах по три пъти седмично в школата за зубрене, но така и не успях да се почувствам у дома си. Като подскачащ по течението плаващ остров, това тук му бе само място за временен отдих, нищо повече. Приятелката ми я няма вече. И Фука-Ери, с която за кратко съжителствах — и нея я няма. Тенго изобщо не знаеше къде са тези жени сега и какво правят. Просто бяха се изплъзнали тихо от живота му. Ако напуснеше школата за зубрене, сигурно веднага щяха да му намерят заместник. Земята и без него щеше да продължи да се върти. Какво можеше да го задържа тук, след като Аомаме е решила да заминат нанякъде?

И кое ще да е онова важно нещо, което ще вземе със себе си? Всичките му налични активи се свеждаха до петдесет хиляди йени в брой и една пластмасова дебитна карта. И един милион в спестовния му влог. Повече бяха всъщност. В същия влог беше и неговият дял от хонорарите за „Въздушната какавида“. Така и не сколаса да го върне на Комацу. В никакъв случай не биваше да зареже и разпечатките от новия си роман. За всеки друг можеше да са без стойност, но за Тенго си бяха направо безценни. Набута ръкописа в найлонов плик, а него сложи в твърдата червеникава найлонова чанта за през рамо, с която ходеше до школата за зубрене. От което тя доста натежа. Напъха флопита по джобовете на коженото си сако. Текстообработващата машина нямаше как да помъкне, но добави към багажа си всичките си тетрадки и автоматичната писалка. Нещо да съм забравил?, попита се.

Сети се за плика, който получи от адвоката в Чикура. В него бяха спестовната книжка на баща му и личният му печат, копие от семейния им регистър и мистериозната семейна фотография (ако наистина беше такава). Май ще е най-добре и тях да вземе. Ще извади само бележниците от началното училище и грамотите от Ен Ейч Кей. Реши да не взема дрехи за преобличане и тоалетни принадлежности. В издутата чанта нямаше вече място, пък и ще си купи нови, когато му потрябват.

Напълни чантата и се оказа, че няма какво друго да прави. Нито чинии за миене, нито ризи за гладене. И пак погледна стенния часовник. Десет и половина. Мина му през ум да се обади на своя приятел да поеме часовете му в школата за зубрене, но се сети, че онзи мразеше да го будят преди обед.

Просна се, както си беше облечен, на леглото и взе да прехвърля през ума си всякакви варианти. За последно бе видял Аомаме, когато беше десетгодишен. Сега и двамата са на по тридесет. И междувременно са изживели какво ли не. И хубави неща, и не толкова хубави (вторите вероятно повече от първите). И на външност сме се променили, и като характери; самата среда, в която сме живели, се е променила. Вече не съм момченце, нито тя е момиченце. Дали сегашната Аомаме е онази, която толкова отдавна търся? А нима аз съм онзи Тенго Кавана, когото тя е търсела? И Тенго си представи как вечерта и двамата седят на върха на пързалката и разочаровано се гледат. Нищо чудно и тема за разговор да не намерят. Напълно реална възможност. Нещо повече: би се учудил, ако нещата не се развият точно по този начин.

Може би не бива да се срещаме, мислеше си Тенго, втренчен в тавана. Не е ли по-добре всеки от нас да съхранява скрито желанието си да види другия, без да го осъществи? Така надеждата в сърцата ни няма да умре. Ще си остане дребно, но жизненоважно пламъче, което да топли душите ни. Пламъче, което да държиш в шепите си, за да не го угаси вятърът — пламъче, което бурните ветрове на реалността лесно ще потушат.

Цял час остана загледан в тавана, докато двете чувства се бореха в него. Повече от всичко жадуваше да срещне Аомаме. А в същото време се и боеше. Буквално потръпна от мисълта за леденото разочарование и неловкото мълчание, което би могло да се получи. Имаше чувството, че тялото му се разкъсва на две. Но пък, от друга страна, беше длъжен да я види. Та нали цели двадесет години бе копнял, надявал се бе с всичките си сили нещата да стигнат дотам. Каквото и разочарование да произлезеше от срещата им, не можеше точно сега да се извърне и да побегне.

Умори се от гледането на тавана и заспа така, както лежеше по гръб. Спокоен, от нищо ненарушаван сън, траял четиридесет — четиридесет и пет минути — дълбокият, удовлетворяващ сън, който следва умственото изтощение, причинено от прекалено силно съсредоточаване. Едва след като се събуди, си даде сметка, че през последните няколко дни все на пресекулки бе спал, без изобщо да се наспи като хората. На всяка цена трябваше да се отърси от натрупалата се преумора, преди да се стъмни. За пързалката трябваше да тръгне отпочинал и отпуснат. Инстинктът му го подсказваше.

Докато се унасяше, стори му се, че чува гласа на Куми Адачи — поне с това чувство остана: В утрото ти ще трябва да си тръгнеш оттук, Тенго-кун. Докато не са препречили изхода.

Хем беше гласът на Куми, но беше и гласът на нощния бухал. Гласовете в паметта му се бяха объркали, та му беше трудно да ги различи. А сега Тенго имаше нужда най-вече от мъдрост — онази мъдрост на нощта, която бе пуснала корени в земята. Мъдростта, която срещаш единствено в дълбините на съня.

* * *

В шест и половина Тенго преметна чантата диагонално през гърдите си и напусна апартамента. Облечен бе точно така, както при последното си ходене до пързалката: сивото яке и старото кожено сако, джинсите и кафявите високи обувки. Всички те бяха доста поизносени, но пък му лепнеха, сякаш бяха част от тялото му. Сигурно няма повече да се върна тук, помисли си. И за всеки случай извади картончетата с напечатаното му име от джобчетата на вратата и пощенската кутия. Ами с останалите неща какво щеше да стане? Реши засега да не се занимава с този въпрос.

Излезе пред блока и предпазливо се озърна. Ако можеше да се вярва на Фука-Ери, някой го следеше. Но и сега не успя да открие признаци на следене. Всичко си беше непроменено. След залез-слънце улицата бе обезлюдяла. Закрачи бавно към гарата. От време на време се извръщаше, да се убеди, че няма зад себе си преследвач. Свърна ненужно по няколко преки, после се закова на място и пак се озърна дали не го следят. Мъжът го бе предупредил по телефона да се пази. Заради себе си, а и заради Аомаме, която е в напечена ситуация.

Но дали онзи на телефона наистина познава Аомаме?, изведнъж се запита Тенго. Ами ако просто са му заложили коварен капан? Веднъж закотвила се, мисълта не преставаше да го гложди. Ако е капан, може да е заложен единствено от Сакигаке. Като анонимен съавтор на „Въздушната какавида“ вероятно — не, направо твърдо е в черния им списък. Защо иначе щеше да му се яви оня гаден тип, Ушикава, с подозрителното си предложение за субсидията? На всичко отгоре в продължение на три месеца беше укривал в апартамента си и Фука-Ери. Малко ли поводи бяха това сектата да му има зъб?

Но дори да е така, разсъждаваше Тенго, наклонил глава, за какво ще им е да ми залагат капан, като използват Аомаме за примамка? Та нали им е известно къде живея. Да не би да съм хукнал да се крия? Щом толкова съм им притрябвал, да се обърнат директно към мен. Не е нужно да ме примамват чак на детската площадка с пързалката. Виж, съвсем друго би било, ако мен ме използват като примамка, за да се доберат до Аомаме.

Но защо им е да я примамват?

Точно това не му ставаше ясно. Да не би случайно да има някаква връзка между Аомаме и Сакигаке? Дедуктивните му разсъждения стигнаха до задънена улица. Оставаше му единствено възможността да попита самата Аомаме — ако изобщо се срещнат.

Така или иначе, онзи по телефона го съветваше да се пази. Поради което Тенго най-съвестно мина по заобиколен маршрут, за да се убеди, че никой не върви по петите му. И чак тогава си позволи да ускори крачка по посока на пързалката.

* * *

Пристигна на пързалката в седем часа без седем минути. Бе станало съвсем тъмно и живачната лампа къпеше с изкуствената си светлина всяко кътче от паркчето. След залеза през този прекрасен топъл ден температурата бе спаднала и бе излязъл студен вятър. Нямаше и помен вече от няколкодневното циганско лято. Истинската зима — ледовита и сурова — се бе настанила окончателно. Връхчетата на клоните на зелковата трепереха като пръстите на древен старец, който предупреждава за нещо, и издаваха съсухрен стържещ звук.

Няколко прозореца светеха из съседните сгради, но самата детска площадка бе безлюдна. Сърцето на Тенго отмерваше бавен, но тежък ритъм под коженото му сако. На няколко пъти потри дланите си, да се убеди, че не са станали безчувствени. Всичко е наред, рече си. Готов съм. Няма от какво да се боя. И решително се закатери по стълбичката на пързалката.

Когато стигна догоре, седна, както правеше всеки път. Металната площадка на пързалката беше ледена и леко влажна. Пъхна ръце в джобовете си, облегна се на парапета и вдигна очи към небето. А там имаше всякакви по размер облаци — няколко големи, няколко по-малки. Тенго присви очи и затърси луните, но те в момента не се виждаха; криеха се зад облаците. Самите облаци не бяха плътни, тежки, а по-скоро гладки и бели. Но достатъчно гъсти и едри, че да крият луните от погледа му. Облаците се носеха бавно от север на юг. Вятърът не беше чак толкова силен. Да не би пък облаците да бяха по-високо, отколкото му се струваше? Така или иначе, изглежда, за никъде не се бяха разбързали.

Погледна часовника си. Стрелките сочеха седем и три минути и все по-акуратно отмерваха времето. Но Аомаме никаква я нямаше. Тенго прекара няколко минути, взрян в стрелките на часовника, сякаш наблюдаваше нещо изключително. После затвори очи. И той като носените от вятъра облаци за никъде не бързаше. Щом нещата ще стават бавно — да стават. Престана да мисли и се отдаде на потока на времето. В този момент най-важното бе времето да протича естествено, равномерно.

Така както беше затворил очи, взе да се вслушва в заобикалящите го шумове, все едно търсеше станции по радиото. Чуваше равномерното жужене на трафика по високоскоростната магистрала. Напомни му за тихоокеанския прибой в санаториума в Чикура. Включително и примеса от крясъците на някоя и друга чайка. Чу и предупредителните звуци от клаксона на движещ се на заден ход голям камион и резкия, отсечен лай на огромно куче. Някой някъде викаше някого. Не можеше да определи откъде точно идват всички тези шумове. След като държа очите си затворени за толкова дълго, изгуби способността да определя посоката и отдалечеността на отделните звуци. От време на време ледовитият вятър се завихряше, но Тенго не усещаше да му е студено. Той бе забравил временно как да долавя и как да реагира на всякакви дразнители.

* * *

И изведнъж почувства как някой седи до него и държи дясната му ръка. Като търсеща топлина животинка, нечия ръка се беше пъхнала в джоба на коженото му сако и бе сграбчила едрата му длан. Докато се усети, това бе станало факт. Без всякакви уводи ситуацията бе прескочила в следващия си етап. Това пък вече е съвсем непонятно, рече си Тенго, все още неотворил очи. Що за превъплъщение? До един момент времето се влачеше едва-едва, непоносимо бавно. После изведнъж рипна напред, прескачайки всичко междинно.

А другата ръка стискаше дланта му все по-силно, като да се убеди, че него наистина го има. Дълги, гладки пръсти, притежаващи някаква вътрешна сила.

Аомаме. Но не го изрече на глас. Нито отвори очи. Само стисна в отговор ръката. Познатата му ръка. Цели двадесет години не бе забравил това усещане. Естествено, това не беше вече ръчичката на десетгодишното момиче. През изминалите двадесет години ръката й се е докосвала до много неща. Държала е безброй вещи с каква ли не форма. И е набирала сила. И въпреки това Тенго мигновено усети: това е все същата ръка. И начинът, по който стискаше неговата, и чувството, което искаше да му внуши — и те бяха все същите.

Някъде в него двадесетте години се разтопиха и се смесиха в едно сложно завихрено цяло. Всичко натрупано през годините — всичко, което бе видял, думите, които бе изрекъл, ценностите, които бе възприел — всичко това се срасна в една яка, плътна колона в сърцето му, чиято сърцевина се въртеше като грънчарско колело. И Тенго наблюдаваше тази сцена така, сякаш бе свидетел на разрушаването и прераждането на една планета.

И Аомаме мълчеше. Двамата седяха на върха на ледената пързалка и безмълвно се държаха за ръце. И пак бяха десетгодишните момче и момиче. Едно самотно момче и едно самотно момиче. В класна стая, непосредствено след края на часовете, в началото на зимата. Нямаха нито властта, нито опита да знаят какво би трябвало да предложат един на друг и какво би трябвало да търсят. Никой никога не ги бе обичал истински, нито те бяха обичали истински някого. Никога никого не бяха прегръщали, нито тях някой ги беше прегръщал. И нямаха никаква представа до какво ще ги доведе тази тяхна постъпка. Онова, в което влязоха тогава, бе една стая без врата. Нито те можеха да излязат, нито някой друг да влезе. Нито един от двамата не го бе осъзнал тогава, но това бе единственото наистина завършено място в целия свят. Напълно изолирано и въпреки това — единственото място, непокварено от самотата.

Колко време мина така? Пет минути? Или може би цял час? Или цял един ден? А може и времето да беше спряло. Какво разбираше Тенго от време? Знаеше само, че би останал така завинаги — и двамата безмълвни, хванати за ръка на върха на пързалката. Така се бе чувствал и на десет години, така се чувстваше и сега, двадесет години по-късно.

И си даваше сметка, че ще му е нужно време да се аклиматизира към този завладял го нов свят. Налагаше му се да пригоди и да преосмисли всяка една страна от живота си: и целия си начин на мислене, целия си мироглед, начина си на дишане, начина, по който движеше тялото си. Но за тази цел ще трябва да събере всичкото съществуващо на този свят време. Не, дори и целият свят можеше да се окаже недостатъчен.

— Тенго-кун — прошепна Аомаме с глас, който не бе нито нисък, нито висок. Но бе глас, съдържащ едно обещание. — Отворѝ очи.

Тенго отвори очи. И времето пак взе да тече в света.

— Ето я и луната — каза Аомаме.