Харуки Мураками
1Q84 (43)

Деветнадесета глава
(Аомаме): Щом доотата се събуди

„Въздушната какавида“ се оказа фантастика, но под формата на увлекателна повест, разказана от начало до край в прост разговорен стил от десетгодишно момиче. По отношение на словесния запас и логиката не бе прекалено сложна, нито съдържаше дълги описания и многословни пасажи. Думите и стилът на малката разказвачка можеха да запленят читателя независимо от възрастта му: бяха точни и удачно подбрани; но не обясняваха почти нищо за развиващите се събития. По-скоро момичето просто оставяше фабулата да тече и само описваше какво е видяла с очите си, без да се спре и да се запита „Що за събитие е това?“ или „Какво би могло да означава това?“. Сюжетът се развиваше с плавно темпо, съответстващо на повествованието. Читателят я следваше, възприел най-естествено нейната гледна точка, докато се озовеше внезапно в един друг свят — свят, различен от тукашния, свят, в който човечета изработват въздушни какавиди.

Още след първите десет страници Аомаме усети, че се е увлякла силно по стила на повестта. Ако това наистина бе Тенгова творба, той явно притежаваше голям талант. Познатият й от едно време Тенго бе преди всичко математически гений. Минаваше за дете чудо и лесно решаваше задачи, които се опъваха дори на възрастни. И по останалите предмети беше отличник, макар и не на нивото на математиката. И физически бе едър, разностранен спортист, но Аомаме нямаше някакъв конкретен спомен да е проявявал писателски заложби. Сигурно навремето този му талант е бил засенчван от дарбата му на математик.

От друга страна, съществуваше възможността Тенго просто да е пренесъл гласа на авторката върху страницата така, както първоначално го е прочел. И да не е привнесъл нищо свое, оригинално, към стила й. Аомаме обаче имаше вътрешното усещане, че нещата не стоят по този начин. Колкото и повърхностно семпло да й се струваше писането, при по-внимателно вглеждане установяваше, че всичко е най-старателно премислено и подредено. Нямаше пресилени пасажи, а в същото време налице беше всичко необходимо. Художествените похвати бяха сведени до минимум, но това не пречеше описанията да са ярки и колоритни. И най-вече стилът притежаваше прекрасна мелодика. И без да чете на глас, читателят можеше да долови дълбоката му съзвучност. Изобщо не беше стил, какъвто можеше да се очаква да излезе изпод перото на едно седемнадесетгодишно момиче. След като се убеди във всичко това, Аомаме продължи внимателно да чете.

* * *

Младата героиня живее с майка си и баща си в малко планинско селище, наречено Общината, където животът протича на комунални начала. Няма нито брат, нито сестра. И понеже са я довели тук скоро след раждането й, на практика не познава външния свят. И тримата членове на семейството са постоянно заети и не им остава време да разговарят свободно помежду си, но това не пречи да са сплотени. Момичето прекарва дните си в местното основно училище, а родителите й се занимават предимно със селскостопанска работа. През свободното си време и децата помагат в земеделието. Възрастните в Общината мразят целия външен свят. И при всяка удала им се възможност повтарят, че обитават красив, самотен остров — една „крепост“ сред „ка-пе-та-ли-сти-чес-ко-то“ море. Момичето не знае какво означава думата „ка-пе-та-ли-сти-чес-ко“ (нито другата често употребявана от тях дума — „ма-ти-ри-я-ли-сти-че-ско“), но като съди по презрението, с което изричат ка-пе-та-ли-сти-чес-ко и ма-ти-ри-я-ли-сти-че-ско, решава, че означават нещо гадно, неестествено и лошо. На момичето му е втълпено, че за да запази тялото и мислите си чисти, трябва да ограничава допира си с външния свят. В противен случай умът и ще бъде „зъ-мар-сен“. Общината се състои от петдесетина сравнително млади мъже и жени, разделени на две групи. Едната група иска да прави „ри-во-лю-ци-я“, а другата са „ме-ру-твор-ци“. Родителите на момичето спадат към групата на „ме-ру-твор-ци-те“. Баща й е най-възрастният в тази група и е играл важна роля от самото създаване на Общината.

Десетгодишното момиче не може, разбира се, да си обясни логично противопоставянето между двете групи; не схваща дори разликата между „ри-во-лю-ци-я-та“ и „мера“. Има само най-бегла представа, че „ри-во-лю-ци-я-та“ е нещо заострено, а „мерът“ е по-закръглен. Всеки „мероглед“ си има своя форма и цвят, който се засилва и бледнее като цвета на луната. Дотам се простират разбиранията й.

Не знае кой знае колко и за създаването на самата Община. Чула е само, че преди близо десет години, малко след като се е родила, в „оп-щес-тво-то“ нещо се надигнало силно, хората престанали да живеят в градовете и се оттеглили в изолирани планински села. Така че не знае почти нищо за града. Нито на метро се е качвала, нито е влизала в асансьор. И по-висока от триетажна сграда не е виждала. Сума ти неща не познава. Разбира само онези неща около себе си, които вижда и може да пипне.

Но и от снишената си гледна точка и с този неразкрасен повествователен тон момичето успява да опише ярко и естествено цялата малка Община и околната й среда, а така също и обичаите и възгледите на обитателите й.

Въпреки противопоставянето на двата мирогледа „общинарите“ проявяват силно чувство за солидарност. Споделят убеждението, че е хубаво да се живее далече от „ка-пе-та-ли-за-ма“ и съзнават, че въпреки различията във възгледите си трябва да са сплотени, ако искат да оцелеят. И така едва свързват двата края. Работят усилено от сутрин до вечер без почивка. Отглеждат зеленчуци, разменят ги срещу други продукти в съседните села, продават излишъците, гледат да не използват промишлени стоки и поначало живеят в единение с природата. Малкото им електрически уреди са все изровени из боклуците и отремонтирани от самите тях. Почти всичките им дрехи са втора ръка, изпратени им отнякъде.

Има и такива, които не успяват да свикнат с чистия, но труден начин на живот и след време напускат Общината, но пък идват нови. И понеже новодошлите са повече от напусналите, населението на Общината постепенно нараства — една радваща тенденция. В обезлюденото село, където са се нанесли, има куп празни къщи, които може да се оправят с малък ремонт, и много свободни поля за обработка. Затова общността приветства всички новодошли.

Броят на децата в общността се движи между осем и десет. Повечето от тях са се родили в Общината, като най-старата е разказвачката. Всеки ден ходят заедно пеш до местното основно училище. Законът ги задължава да го посещават, а пък и основателите на Общината смятат, че поддържането на добри взаимоотношения с местните жители е ключ към оцеляването на общността им. Местните деца обаче се дразнят от децата от Общината и или ги отбягват, или ги тероризират, в резултат на което децата от Общината са принудени да се движат винаги вкупом — и за да се пазят от физическо насилие, и за да не им се „зъ-мар-сят“ умовете.

Съвсем отделно от местното държавно училище обаче Общината си има и свое училище, където нейните членове се редуват да преподават. Това не им е никак трудно, тъй като повечето са високообразовани хора, неколцина дори с преподавателски ценз. Съставят свои си учебници и преподават на децата основни познания по четене, писане и аритметика, а така също и елементарни знания по химия, физика, психология, биология и същността на външния свят. В този външен свят има две системи — „ка-пе-та-ли-зам“ и „ко-мо-ни-зам“, които се мразят взаимно. Но понеже и двете системи си имат свои проблеми, светът като цяло се движи в лоша посока. „Ко-мо-ни-за-мът“ бил поначало чудесна идеология с висши идеали, но се получили извращения заради действията на някои „са-мо-льо-би-ви по-ли-ти-ци“. Веднъж показали на момичето снимка на такъв „самольобив политик“. Бил с голям нос и голяма черна брада и й заприличал на краля на дяволите.

В Общината няма телевизия, а радио пускат само в много специални случаи. И до вестници и списания достъпът е силно ограничен. Смятаните за важни новини са съобщават устно по време на вечеря в общата зала. И народът ги посреща с овации или изохквания — много по-често с охкане. Опитът на момичето с медиите се свежда дотам. Никога не е гледала филм. Никога не е чела комикс. Дават й да слуша единствено класическа музика. В общата зала има стереоуредба и куп плочи, явно донесени от някого като цялостна колекция. В редките свободни минути може да слуша симфония на Брамс, пиеса за пиано от Шуман, клавирна композиция на Бах или религиозна музика. Много цени такива кратки мигове и това е на практика единственото й забавление.

* * *

Нещо обаче се случва, което налага момичето да бъде наказано. Поверяват й за седмицата малкото стадо кози на Общината и тя има за задача да се грижи за тях денонощно, но преуморена от учене и от домакинските задължения, една нощ ги забравя. На другата сутрин намират най-старата, сляпата коза, мъртвостудена. За наказание отстраняват момичето от Общината за десет дни.

Общността придава специално значение на старата коза, но тя е вече много стара, а и някаква болест се е впила в изтощеното й тяло, така че и с грижи, и без тях няма надежда да се оправи. Този факт обаче не отнема от вината на момичето, което бива наказано не само заради смъртта на козата, но изобщо за неизпълнение на задълженията си. А най-сериозното наказание, което може да й наложи Общината, е изолацията.

Затварят я заедно с мъртвата сляпа коза в стар, тесен кирпичен склад, който наричат „стая за размишления.“ Всеки, който е нарушил правилника на Общината, бива затварян там да размишлява върху провинението си. Забранено е да се говори с момичето през цялото времетраене на наказанието. И тя прекарва десет дни в пълно мълчание. Носят й съвсем мизерни количества вода и храна, складът е тъмен и студен, а мъртвата коза почва да вони. Вратата се заключва отвън. В единия ъгъл на стаята има кофа, в която може да се облекчава. Високо на стената има прозорче, през което надничат слънцето и луната. В безоблачни нощи оттам може да мерне и по някоя звезда. Няма никаква друга светлина. Спи върху твърд матрак на дървения под, увива се в две стари одеяла и цяла нощ зъзне. През април планинските нощи са все още студени. Когато се стъмва, окото на умрялата коза започва да отразява блещукащите звезди. Момичето не смее да заспи от страх.

На третата нощ някой отваря широко отвътре устата на умрялата коза. И оттам изскачат някакви човечета — шест на брой. На излизане са само десетина сантиметра високи, но щом стъпват на пода, започват да растат като гъби след дъжд. Но дори и в цял ръст са не по-високи от шейсетина сантиметра. Казват на момичето, че им викат „човечетата“.

Тя стана като „Снежанка и седемте джуджета“, сеща се детето за приказката, която баща й й е чел като малка. Само дето не стига едно джудже.

— Но ако държиш да сме седем, и седем ще станем — казва й тихичко едно от човечетата.

Явно умее да чете мислите й. Тя отново ги преброява и вижда, че са станали седем. Но това не я озадачава особено, тъй като още с излизането им от устата на козата правилата на света са се променили. Вече всичко е възможно.

— Вие защо излязохте от устата на умрялата коза? — пита ги тя, но й прави впечатление, че гласът й е станал особен. И думите изговаря по един по-друг начин, вероятно понеже от три дни не е обелвала и дума.

— Защото устата на козата се превърна в проход — отвръща й с дрезгав глас едно от човечетата. — Едва след като излязохме навън, разбрахме, че това била умряла коза.

Друго, с по-врещящо гласче, добавя:

— За нас няма никакво значение: коза, кит, грахова шушулка — всичко ни върши работа, щом можем да минем по него.

— Ти направи прохода, а ние решихме да го пробваме, да видим къде ще ни изведе — обяснява й онзи с тънкия глас.

— Аз съм направила прохода ли? — учудва се момичето. Но пак й се струва, че гласът не е неин.

— Ти ни направи услуга — изписква четвърто човече.

Част от другите се обаждат в знак на съгласие.

— Хайде да си поиграем — казва човече с гласа на тенор. — Да направим една въздушна какавида.

— Давай! — намесва се нечий баритон. — Така или иначе, си направихме труда да дойдем.

— Въздушна какавида ли? — недоумява момичето.

— Измъкваме нишки от въздуха и построяваме дом. И го правим все по-голям и по-голям! — чува се басов глас.

— Дом ли? За кого?

— Ще видиш — казва й баритонът.

— Ще го видиш, като излезе — пояснява басът.

— Хо-хо! — подчертава ритъма трето.

— Може ли и аз да участвам? — пита момичето.

— Разбира се — отвръща дрезгавият глас.

— Ти ни направи услуга — вика тенорът. — Ще работим заедно.

Момичето много бързо се научава да изтегля нишки от въздуха. Поначало има сръчни ръце, така че никак не й е трудно да усвои новата операция. Ако човек се вгледа внимателно, ще види как във въздуха висят хиляди нишки. Трябва само наистина добре да се вгледа.

— Браво! Точно така. Много добре се справяш — казва онзи с тънкото гласче.

— Умно момиче си. Бързо схващаш — намесва се вресльото.

Човечетата са еднакво облечени и си приличат напълно, но всяко има лесно различим глас. Дрехите им са най-обикновени, каквито се срещат навсякъде. Едно такова описание може и да звучи странно, но пък описва абсолютно точно облеклото им. Престанеш ли да гледаш дрехите им, няма начин да запомниш как са били облечени. Същото важи и за лицата им, които не са нито добри, нито лоши на вид. Най-безлични лица, каквито се срещат навсякъде. Престанеш ли да гледаш лицата им, няма начин да запомниш как са изглеждали. И косите им са едни такива — нито дълги, нито къси, а най-обикновени коси. Едно обаче им липсва — телата им нямат никаква миризма.

Щом пукне зората, петлите закукуригат и изтокът просветлее, седемте човечета спират работата и започват да се протягат. После скриват недовършената въздушна какавида — която е не по-голяма от бебе зайче — в ъгъла на стаята, вероятно за да не я види онзи, който носи храната.

— Съмна се — казва вресливото гласче.

— Свърши нощта — добавя басът.

При толкова различни гласове, що не вземат да оформят хор, мисли си момичето.

— Защото не знаем песни — казва тенорът.

— Хо-хо! — обажда се оня, който поддържа ритъма.

Човечетата се свиват пак до първоначалния си десетсантиметров ръст, оформят редичка и влизат обратно в устата на мъртвата коза.

— Довечера пак сме тук — провиква се тънкото гласче, преди да затвори устата на козата отвътре. — И да не си посмяла да кажеш някому за нас.

— Ха си казала, ха нещо лошо е станало! — добавя за всеки случай дрезгавият.

— Хо-хо! — включва се и ритмуващият.

— Няма да кажа — обещава момичето.

Пък и да кажа, кой ще ми повярва?, мисли си то. Толкова пъти са й се карали възрастните за това, че казва точно каквото си мисли. Според тях не правела никаква разлика между действителност и фантазия. Мислите й, изглежда, се различават и по форма, и по цвят от мислите на останалите околни. Но така и не проумява какво толкова лошо виждат у нея. Така или иначе, най-добре ще е да си мълчи за човечетата.

* * *

След като човечетата си заминават и затварят зад себе си устата на козата, момичето претърсва най-старателно помещението, но така и не успява да открие въздушната какавида. Толкова добре са я скрили! При все че стаята е съвсем малка, тя пак е безпомощна. Къде може да са я заврели?

После се увива в одеялата и заспива — първият й истински дълбок сън от толкова време: без сънища, без прекъсвания. Наспива се чудесно.

Умрялата коза си лежи умряла цял ден — вкочанен труп, матови като топчета очи. Но щом се скрива слънцето и в склада настава мрак, окото пак заблещуква с отразената звездна светлина, устата се отваря и водени сякаш от светлината, отвътре изскачат човечетата. Този път от самото начало са седем.

— Продължаваме оттам, докъдето стигнахме снощи — обявява дрезгавият. Останалите шест гласа изразяват посвоему съгласието си.

Седемте човечета и момичето сядат в кръг около какавидата и се залавят отново да извличат бели нишки от въздуха и да ги добавят към нея. Почти не приказват, толкова са съсредоточени в работата си. Вглъбена в движенията на ръцете си, и тя не усеща нощния студ. И как минава времето едва усеща, и нито й е скучно, нито й се доспива. А какавидата расте — бавно, но видимо.

— Колко голяма трябва да стане? — пита момичето с наближаването на зората. Интересува я дали ще успеят да я свършат в рамките на оставащите й дни в склада.

— Колкото се може повече — отвръща врещящият глас.

— А тя, след като достигне един определен размер, сама ще се разтвори — обявява щастливо тенорът.

— И отвътре ще излезе нещо — допълва енергично баритонът.

— Що за нещо? — пита момичето.

— Онова, което ще излезе ли? — повтаря тънкото гласче.

— Изчакай и ще видиш! — казва басът.

— Хо-хо! — вметва ритмуващият.

— Хо-хо! — добавят в хор останалите шест.

* * *

Някакъв особен мрак пронизваше стила на цялата повест. Щом взе да го долавя, Аомаме леко се смръщи. Хем върви като детска басня, хем някъде надълбоко протича един мощен, мрачен подземен поток. Аомаме дочуваше глухото му бучене дори през простите фрази на прозата — мрачни предвестия за предстояща болест: смъртоносна болест, която разяжда бавно отвътре човешкия дух. А болестта носи хорът на седемте човечета. Няма спор: тук има нещо нездраво, мислеше си Аомаме. При все че долавяше в гласовете им и нещо, което разпознаваше и в самата себе си: нещо почти фатално познато. Аомаме вдигна очи от книгата и се сети за предсмъртните думи на Вожда по адрес на човечетата:

„Живеем с тях много, много от отдавна — преди още да са се появили понятията за «добро» и «зло», когато човешкият ум все още е тънел в невежество.“

После продължи да чете.

* * *

Човечетата и момичето продължават да се трудят и за няколко дни въздушната какавида придобива размерите на едро куче.

— Утре ми изтича наказанието. И се махам оттук — съобщава момичето на човечетата, щом почва да се пука зората.

Седемте човечета я изслушват внимателно.

— Значи, няма вече да правим заедно въздушната какавида. Колко жалко! — казва тенорът с най-искрен тон.

— Ти толкова много ни помагаше — обажда се и баритонът.

— Но пък и какавидата е почти готова — намесва се вресльото. — Само още мъничко й трябва.

Човечетата се подреждат в редичка и вперват погледи във въздушната какавида — като да измерят онова, което са постигнали дотук.

— Оооще малко! Оооще малко! — провиква се дрезгавият, сякаш повежда хорът им в монотонна песен на гребци.

— Хоо-хо! — подкрепя го ритмуващият.

— Хоо-хо! — припяват и останалите шест.

* * *

Десетте дни в изолация са изтекли и момичето се връща в Общината. Пак се приобщава към комуналния живот и толкова се старае да спазва всички правила, че не й остава време да е сама. Разбира се, няма повече възможност да работи с човечетата върху въздушната какавида. Но щом си легне вечер, представя си как седемте човечета сядат около въздушната какавида и я правят все по-голяма. Нищо друго не занимава мисълта й. Направо има чувството, че цялата въздушна какавида се е напъхала в главата й.

Момичето изгаря от любопитство да разбере какво всъщност се крие във въздушната какавида. Какво ще се покаже, след като какавидата узрее и се разтвори? Страшно съжалява, че няма да види тази сцена със собствените си очи. Толкова труд вложих да им помагам, имам правото да присъствам поне на отварянето й. Идва й дори на ум да извърши ново нарушение, та да я осъдят на още дни изолация в склада. Но няма гаранция, че и тогава ще й се явят човечетата: някой вече е погребал някъде умрялата коза. Окото и вече няма да блещука на звездната светлина.

Оттам насетне повестта описва всекидневието й в общността — строгия дневен режим, неотменимите задължения, как помага на по-малките деца, скромната й диета, разказите, които родителите и й четат преди лягане, класическата музика, която слуша във всеки свободен момент. Изобщо, живот без „зъ-мар-ся-ва-не“.

А човечетата почват да й се явяват в сънищата й. Понеже те могат да влизат в съня на човека, стига да поискат. Съобщават й, че малко остава до разчупването на въздушната какавида, и я канят настоятелно да дойде да гледа:

— Ела в склада след залез-слънце със свещ. Но не бива никой да те види.

Момичето не успява да потисне любопитството си. Измъква се тайно от леглото си и тръгва към склада с предварително подготвената свещ. Но там няма никого. Намира единствено въздушната какавида — където са я оставили на пода на склада. Станала е двойно по-голяма, отколкото я е видяла последния път — някъде над метър и двадесет. Цялата й повърхност сияе леко, а красивата й форма е леко стеснена като талия в средата — нещо, което преди го е нямало. Явно човечетата добре са се потрудили. А какавидата вече е почнала да се разчупва. Отстрани се е появила вертикална пукнатина. Момичето се привежда и наднича през процепа.

И установява, че в какавидата е самата тя. И не може да откъсне очи от своето друго „аз“ — легнала гола по гръб, със затворени очи, очевидно в безсъзнание, без да диша, като кукла.

— Това е твоята доота — чува тя познатия дрезгав глас, който се прокашля.

Извръща се и вижда как седемте човечета са се наредили зад гърба й.

— Доота — повтаря тя механично думата.

— А това, което си ти, се нарича мадза — обяснява басът.

— Мадза и доота — казва момичето.

— Доотата се явява заместител на мадзата — уточнява врещящият.

— Аз, какво? На две ли се разделям? — пита момичето.

— Ни най-малко — успокоява я тенорът. — Това изобщо не означава, че си разделена на две. Ти си си пак същата, каквато винаги си била. Не се тревожи. Доотата е просто сянката на сърцето и ума на мадзата, с формата на мадзата.

— И кога ще се пробуди тя?

— Много скоро. Щом й дойде времето — отвръща баритонът.

— И какво ще прави тази доота, след като е сянка на моето сърце и ум? — пита момичето.

— Ще служи за възприемник — подсказва скришом тънкогласият.

— Възприемник — повтаря момичето.

— Да — потвърждава дрезгавият. — Ти ще си онази, която възприема.

— И предава възприетото на приемника — допълва врещящият.

— С други думи, доотата започва да ни служи като проход — уточнява тенорът.

— Вместо козата ли? — пита момичето.

— Умрялата коза беше само временен проход — пояснява басът. — Но на нас ни трябва жива доота за възприемник, да свързва мястото, където живеем, с това място тук.

— А на мадзата каква е задачата? — попита момичето.

— На мадзата работата е да стои близо до доотата — казва вресливият.

— И кога ще се събуди доотата? — пита момичето.

— След два, най-много три дни — отвръща тенорът.

— Или два, или три — уточнява тънкогласият.

— А ти пази тая доота — заръчва баритонът. — Тя е твоя.

— Доотата не може да е пълноценна, ако мадзата не се грижи за нея — конкретизира вресливият. — И бързо ще умре.

— А загуби ли доотата, мадзата ще загуби и сянката на своето сърце и своя ум — вметва тенорът.

— И какво става, когато мадзата загуби сянката на своето сърце и своя ум? — пита момичето.

Човечетата се споглеждат. Нито едно не желае да отговори на въпроса й.

— Щом доотата се събуди, на небето ще изгреят две луни — обявява дрезгавият.

Тези две луни хвърлят сянката на нейното сърце и нейния ум — разяснява баритонът.

— Ще изгреят две луни — повтаря механично момичето.

— Това ще е знак. Затова наблюдавай най-внимателно небето — заръчва скришом тънкогласият. — Наблюдавай най-внимателно небето — повтаря. — И брой луните.

— Хо-хо! — включва се ритмуващият.

— Хо-хо! — отвръщат му останалите шест.

* * *

Момичето успява да избяга.

Нещо не е наред. Става някаква грешка. Настъпило е сериозно изкривяване — в пълно противоречие с природата. Момичето го усеща. Не знае какво точно искат човечетата, но я побиват тръпки при спомена за самата нея във въздушната какавида. Изключено е да живее едновременно със своето живо, подвижно друго „аз“. Длъжна е да избяга оттук. При първа възможност. Преди да се е пробудила доотата й. Преди появата на втората луна на небето.

В Общината е забранено човек да притежава пари. Но баща й преди време й е дал тайно банкнота от десет хиляди йени и няколко монети. „Скрий ги хубаво, да не могат да ги намерят“, й рекъл. Дал й и листче с някакво име, адрес и телефон. „Ако някой ден решиш да избягаш, купи с парите билет за влака и върви там.“

Изглежда, баща й усеща, че в Общината ще се случи нещо лошо. Момичето изобщо не се колебае, а действа бързо. Не успява дори да се сбогува с родителите си.

Изважда банкнотата от десет хиляди йени, монетите и листчето от заровения в земята буркан. По време на час казва, че й е лошо, и иска разрешение от учителя да отиде до медицинската сестра. Но вместо това напуска училището и хваща автобуса до гарата. Подава на гишето банкнотата от десет хиляди йени и си купува билет до Такао, на запад от Токио. Касиерът й връща ресто. Никога дотогава не е купувала билет и получавала ресто, нито се е качвала на влак, но е запаметила подробните инструкции, които е получила от баща си.

Като следва написаното на листчето, слиза на гара Такао по линията Чуо и от телефонен автомат избира дадения от баща й номер. Отговаря й стар бащин приятел — художник, който рисува в традиционния японски стил. Той е с десет години по-стар от баща й и живее заедно с дъщеря си в планината, близо до връх Такао. Жена му е починала наскоро. Дъщерята се казва Куруми и е една година по-малка от нея. Малко след разговора им човекът идва на гарата и приютява радушно у дома си избягалото момиче.

Още същата вечер момичето поглежда през прозореца на новия си дом и установява, че броят на луните на небето е нараснал на две. До нормалната луна виси втора, по-малка, с вид на леко спаружено грахово зърно. Доотата ми явно се е пробудила, казва си. Двете луни хвърлят сянката на нежното сърце и ума й. Сърцето й потръпва. Светът се е променил. И нещо започва да става.

* * *

Момичето няма никаква вест от родителите си. Възможно е никой от Общината да не е забелязал липсата й. Понеже другото й „аз“ — доотата й — е все още там. Поради изключителната им прилика никой не се досеща. Единствено родителите й би трябвало да усетят, че доотата не е истинското момиче — че е просто другото „аз“ на дъщеря им, която всъщност е избягала от Общината и е оставила доотата да я замества. И знаят единственото място, където може да е отишла, но така и не правят опит да се свържат с нея. Което би могло да се приеме като безмълвно послание до нея да не се връща.

Момичето започва да посещава училище, но не редовно. Външният свят се оказва прекалено различен от света на Общината, в който е израсла. И правилата са други, и целите, дори говорът е друг. Така че й е трудно да си намери приятели в този нов свят. Както и да свикне с училищния живот.

Но когато тръгва в прогимназията, се сприятелява с едно момче. Тору е дребен, кльощав и със силно набръчкано като на маймунче лице. Изглежда, като бебе е прекарал сериозна болест, та не може да участва в дейности, които изискват физически усилия. Гръбначният му стълб е доста крив. В междучасията остава винаги сам да чете. И той като нея си няма приятели. Понеже е прекалено малък и грозен. По време на една обедна почивка момичето сяда до него и го заговаря. Пита го коя книга чете. И той почва да й чете на глас. А тя харесва гласа му — слаб, хрипкав, но за нея — звънък. И с този си глас той й разправя най-пленителни неща. Така красиво чете прозата, че й звучи като поезия. И тя започва да прекарва с него всяка обедна почивка; седи и попива нещата, които й чете.

Много скоро обаче момичето изгубва Тору. Човечетата й го отнемат.

Една нощ в стаята на Тору се появява въздушна какавида. Докато спи нощем, човечетата я правят все по-голяма и я показват на момичето в сънищата й. А момичето е безсилно да ги спре. По някое време какавидата достига необходимия размер и върху нея се появява вертикална пукнатина — точно така, както се е случило и с момичето. С тази разлика, че в новата какавида има три големи черни змии, толкова плътно усукани една около друга, че никой не може да ги раздели, дори самите те. Приличат на лъскав вечен триглав възел. Змиите са бесни, че не могат да се разделят. Какви ли усилия не полагат, но колкото повече се гърчат, толкова повече се оплитат. Човечетата ги показват на момичето. До тях спи Тору, но нищо не усеща. Единствено момичето вижда какво става.

Няколко дни по-късно момчето внезапно се разболява и го пращат в далечен санаториум. Не се споменава от какъв род е заболяването му. Но, така или иначе, става й ясно, че той няма вече да се върне в училището. Изгубила го е завинаги.

Момичето осъзнава, че това е послание от човечетата. Явно на нея лично нищо не могат да й сторят, тъй като тя е мадза. Затова пък могат да навредят на хората около нея, дори да ги унищожат. Но пак не на всекиго — не могат да пипнат например настойника й — художника, нито дъщеря му Куруми. По тази причина подбират жертвите си из средата на най-слабите. Измъкнали са трите змии из дълбините на мозъка на момчето и са ги събудили. С унищожаването на момчето я предупреждават, че крайната им цел е да върнат момичето при нейната доота. „В края на краищата ти си причината за всичко, което става“, казват й.

Момичето пак се потапя в самота. Престава да ходи на училище. Не смее да се сприятели с никого, за да не го изложи на опасност. Така се живее в свят с две луни. Това е урокът, който е получила.

* * *

По някое време момичето решава да създаде собствена въздушна какавида. Знае как става. Човечетата са й казали, че са дошли в нейния свят по проход оттам, където живеят. Което би трябвало да значи, че и тя би могла да отиде там, ако тръгне по прохода в обратната посока. А там ще разкрие тайната защо се е озовала тук и какво значат тези думи мадза и доота. Току-виж успяла и Тору да спаси. И момичето се захваща да си изгради проход. За тази цел и трябва да извлече нишки от въздуха и да изплете своя какавида. Ще и трябва много време, но ако се възползва от това време, ще успее.

Понякога обаче я обзема несигурност, объркване. Ама аз наистина ли съм мадза? Дали пък в някой момент не съм си разменила местата с моята доота? И колкото повече мисли по въпроса, толкова по-несигурна се чувства. Как мога да докажа, че аз съм истинската „аз“?

* * *

Повестта завършва символично: момичето отваря входа към прохода. Но не обяснява какво ще й се случи зад вратата — може би понеже още не се е случило.

Доота, рече си Аомаме. И Вожда използва тази дума, преди да умре. Нали каза, че дъщеря му зарязала доотата си и избягала, за да създаде сила, противопоставяща се на човечетата. Напълно възможно е точно това да е станало. И да не съм единствената, която вижда две луни.

И все пак Аомаме разбираше защо книгата е станала тъй популярна. Макар че описва фантастичните изживявания на попаднало в необикновени обстоятелства момиче, в нея имаше и нещо, което предизвикваше хората да проявяват естествено съчувствие. И вероятно пробуждаше у тях нещо подсъзнателно, което увличаше читателя да обръща страница подир страница.

Несъмнено голяма част от литературните качества на книгата, включително и ярките точни описания, се дължаха на Тенго, но възторгът й не се ограничаваше само с този факт. Налагаше й се да се съсредоточи върху онази част, където се появяват човечетата. Аомаме възприемаше повестта като съвсем практично помагало с инструкции, от което зависеха животът и смъртта на истински хора. Длъжна бе да извлече от него конкретни знания, да уплътни с тях разбиранията си за света, в който я бяха въвлекли.

„Въздушната какавида“ изобщо не бе шантава фантазия, приумица на някакво седемнадесетгодишно момиче. Дори ако приемеше, че имената са променени, Аомаме бе убедена, че повечето от описанията се отнасят до непогрешимо реални неща, изживени пряко от самата авторка. Че Фука-Ери е пресъздала с максимална точност събития от собствения си живот с цел да разкрие всички тези тайни пред широкия свят, да предупреди колкото се може повече хора за съществуването и делата на човечетата.

Изглежда, оставената от момичето доота е послужила на човечетата за проход към баща й — Вожда, когото впоследствие са превърнали в свой приемник. След което са прогонили ненужните им членове на „Акебоно“ и са ги въвлекли в самоубийствено кръвопролитие, а останалите — групата Сакигаке, са оформили в стегната войнствена ксенофобска религиозна секта — вероятно най-удобната среда за целите на човечетата.

Аомаме се чудеше доколко доотата на Фука-Ери е успяла да преживее без своята мадза. Нали човечетата са й казали, че на практика е невъзможно една доота да оцелее без своята мадза. Ами самата мадза? Как ли минава животът й, след като е загубила сянката на своето сърце и ум?

След бягството на момичето от Сакигаке човечетата вероятно са прибегнали до същия процес и са изработили още дохти с цел да разширят и укрепят прохода, по който минават, така както се добавят нови платна към магистрала. По този начин дохтите стават възприемници за човечетата и играят ролята на жрици в храма. Такава е била и Цубаса. Ако приемеше, че Вожда е имал сексуална връзка не с действителните мази на момичетата, а с тяхното друго „аз“, с дохтите им, то изразът, който Вожда бе използвал — „двусмислено съчетаване“, — придобиваше смисъл. А освен това обясняваше и плоските, без дълбочина, очи на Цубаса и почти пълното й неумение да говори. Аомаме нямаше никаква представа защо и как доотата Цубаса е избягала от религиозната секта, но бе почти сигурна, че е била вкарана във въздушна какавида и е била „възвърната“ при нейната мадза. А жестокото убийство на кучето е било предупреждение от човечетата — каквото е било и изчезването на Тору в повестта.

Дохтите са желаели да забременеят от Вожда, но тъй като самите те са нематериални, не могат да менструират. Въпреки това според Вожда имали огромно желание да заченат. Това пък на какво се е дължало? Аомаме поклати глава. Много неща още трябваше да си изясни.

* * *

Изгаряше от желание да сподели колкото се може по-скоро всичко научено с вдовицата: че Вожда всъщност не е изнасилвал нищо друго освен сенките на момичетата; че в края на краищата не се е налагало да го убиват.

Но дори да успееше да й обясни всичко това, нямаше никак да й е лесно да убеди вдовицата да й повярва. Представяше си как ще се почувства възрастната жена. Не само тя — всеки нормален човек би се затруднил да възприеме като факт всички тези приказки за човечета, мази, дохти и въздушни какавиди. На човек със здрав разум то би прозвучало като литературна измишльотина, не по-реално от Царицата на Сърцата или Белия Заек с джобния часовник в „Алиса в Страната на чудесата“.

Но Аомаме наистина бе видяла двете луни — старата и новата — на небосвода. И действително живееше на тяхната светлина. Усетила бе по кожата си изкривеното им притегляне. И с двете си собствени ръце бе убила така наречения Вожд в тъмната хотелска стая.

Аомаме нямаше представа какво всъщност делят човечетата, като поставят Сакигаке под свой контрол. Нищо чудно да се стремят към неща, които са отвъд доброто и злото, но дори младата героиня на „Въздушната какавида“ схващаше интуитивно, че тези неща не са редни, и се опитваше да им се противопостави по свой си начин. Със средствата на своята повест. А Тенго й бе станал партньор, за да се разпространи повестта. Вероятно и сам той не е съзнавал смисъла на своите дела; сигурно не го съзнава и до днес.

Но, така или иначе, повестта „Въздушната какавида“ е важният ключ.

Всичко започва от нея.

Но къде е моето място в тези неща?

Привлечена съм била в този свят с двете луни, в този изпълнен със загадки свят на 1Q84 година, в мига, в който чух „Симфониетата“ на Яначек и тръгнах да слизам по аварийната стълба по време на задръстването по градската високоскоростна магистрала. Но какво означава това?

* * *

Затвори очи и продължи да разсъждава.

Предполагам, че са ме въвлекли в създадения от Фука-Ери и Тенго проход на „противопоставящата се на човечетата сила“. Именно въпросната сила трябва да ме е прехвърлила на тази страна. Какво друго обяснение би могло да има? А ролята, която изпълнявам в цялата история, в никакъв случай не може да е маловажна. Напротив, не бих се учудила, ако съм едно от главните действащи лица.

Аомаме огледа обстановката около себе си. С други думи, аз се намирам в историята, която Тенго е задвижил. И в този смисъл се намирам вътре в него — в неговото тяло, осъзна тя. Намирам се в самия храм, така да се каже.

Преди много време гледах по телевизията един стар научнофантастичен филм. Разправяше се за група учени, които успяват да смалят телата си до микроскопични размери, качват се в нещо като подводница (която също е смалена) и влизат в кръвоносните съдове на пациента, а оттам пробиват до мозъка му, за да извършат сложна хирургическа операция, която би била невъзможна при нормални обстоятелства. Нищо чудно и аз да съм се озовала в подобно положение. И сега да съм в Тенговата кръв, да циркулирам из тялото му. Бих се с белите кръвни клетки, нахвърлили се на външния нашественик (тоест на мен) на път към корена на заболяването и сигурно съм успяла да „унищожа“ този корен, когато убих Вожда в хотел „Окура“.

Аомаме успя да се постопли от тези си мисли. Изпълних поставената ми задача. Никак не ми беше лесно и много ме беше страх, но я изпълних хладнокръвно и безгрешно сред всичките там гръмотевици — и нищо чудно — под погледа на Тенго. Изпита гордост от онова, което бе постигнала.

Но ако се придържам към аналогията с кръвта, съвсем скоро ще трябва да навляза — изтощена, вече изпълнила функцията си — в някоя вена. И малко след това да бъда изхвърлена от тялото. Нали това е основното правило, по което работи телесната система — неизбежна съдба. Е, и? Нали сега съм в Тенго, обгърната съм от топлината му, водят ме сърцето му, логиката и правилата му, а може би и езикът, на който пише. Не е ли прекрасно, че съм така приютена в него!

Все още седнала на пода, Аомаме затвори очи. Навря нос в страниците на книгата и вдъхна аромата й — мириса на хартията, мириса на печатарското мастило. Отдаде се безрезервно на потока й и се заослушва за биенето на Тенговото сърце.

Това е царството, рече си.

Готова съм да умра, щом се наложи.