Харуки Мураками
1Q84 (5)

Пета глава
(Аомаме): Професия, изискваща специализирани методи и подготовка

След като си свърши работата и напусна хотела, Аомаме повървя известно време, после хвана такси до друг хотел, в района Акасака^[1]. Имаше нужда да успокои нервите си с алкохол, преди да се прибере и да си легне. Все пак току-що бе пратила човек в отвъдното. Вярно, беше отвратителен гад, комуто не се полагаше да се оплаква, че са го пречукали, но, така или иначе, и той бе човешко същество. Ръцете й още пазеха спомена как животът му се оттичаше. С последното му издихание и духът бе напуснал тялото. Аомаме бе идвала безброй пъти в това заведение в Акасака. Намираше се на последния етаж на многоетажна сграда и предлагаше страхотна гледка и удобен бар.

Влезе в заведението малко след седем. Дуо — пианистка и китарист, свиреха Sweet Lorraine — интерпретация на стар запис на Нат Кинг Коул, но, общо взето, приемлива. Както винаги, седна на бара и си поръча джин с тоник и паничка шамфъстък. Заведението все още бе сравнително празно: двойка влюбени се черпеха с коктейли, наслаждавайки се на гледката, четирима в костюми май обсъждаха някаква сделка, възрастно семейство чужденци държаха чаши с мартини. Бавно изпи джина с тоник. Не искаше алкохолът да й повлияе прекалено бързо. Чакаше я дълга нощ.

Извади от чантата си книга и се зачете. Беше история на южноманджурската железница през 30-те години на XX век. След като губи Руско-японската война от 1904–1905 г., Русия преотстъпва на Япония линията и земята, върху която е построена, дейността на компанията се разраства и тя става основен фактор в японското нашествие в Китай до момента, в който съветската армия я разрушава през 1945 г. Благодарение на тази линия и транссибирската железница до избухването на войната между Германия и Русия през 1941 г. било възможно да се стигне от Шимоносеки^[2] до Париж за тринадесет дни.

Аомаме се надяваше, че щом е в делови костюм, с поставена до нея на бара голяма чанта и чете задълбочено книга за южноманджурската железница (с твърди корици при това), никой не би сбъркал една пиеща сама в хотелски бар млада жена с търсеща клиентела висококласна проститутка. В интерес на истината Аомаме си нямаше никаква представа как всъщност би трябвало да изглежда облеклото на една истинска висококласна проститутка. Ако самата тя беше проститутка и си търсеше някой заможен бизнесмен, сигурно щеше да положи максимални усилия да не изглежда като проститутка — хем да не притеснява потенциалните си клиенти, хем да не я изгонят от бара. Един от възможните начини да постигне подобен ефект би бил да си облече делови костюм на „Джунко Шимада“ и бяла блуза, да използва колкото се може по-малко грим, да носи голяма практична чанта през рамо и да държи разтворена пред себе си книга за южноманджурската железница. Като се замислеше, май не се различаваше кой знае колко от търсеща клиенти проститутка.

С напредването на времето заведението взе да се поизпълва. Докато се усети, Аомаме се озова заобиколена от гъмжило на чужди разговори. Но нито един клиент не притежаваше онова, което й трябваше. Изпи още един джип с тоник, поръча си сурови зеленчуци (все още не беше вечеряла) и продължи да чете. По едно време все пак се появи някакъв мъж и седна през няколко столчета от нея. Беше сам. С приятен тен, в скъп синьо-сив костюм. И по отношение на вратовръзките явно имаше добър вкус — неговата не бе нито крещяща, нито обикновена. Бе на около петдесет и косата му бе доста оредяла. Не носеше очила. Явно беше в Токио по работа и сега, в края на работния ден, искаше да пийне едно преди лягане. Същото, което искаше и Аомаме. Идеята е да успокоиш нервите, като вкараш в тялото умерено количество алкохол.

Малцина от командированите в Токио отсядат в такива хотели. Повечето си избират някой евтин хотел за бизнесмени в близост до влакова гара, където леглото заема почти цялата стая, от прозореца се вижда единствено стената на съседната сграда и не можеш да си вземеш душ, без да си удариш лакътя поне двадесет пъти. В коридора на всеки етаж има автомати за продажба на напитки и тоалетни артикули. Или компанията отказва да плаша за нещо по-скъпо, или командированите прибират икономисаните средства. Купуват си бира от местния магазин и сутрин изгълтват купичка ориз с телешко в съседната закусвалня.

В хотели като този отсядат друга класа хора. Командировани в Токио, те не признават друго превозно средство, освен луксозните „зелени вагони“ на влака стрела и отсядат единствено в определени елитни хотели. След като си свършат работата, отиват да се разтоварят в хотелския бар и пият скъпо уиски. Предимно са мениджъри във водещи корпорации, независими бизнесмени или членове на свободните професии — доктори и юристи. Навлезли са в средната възраст и парите не представляват проблем за тях. И повече или по-малко умеят да се веселят. Точно такъв тип търсеше Аомаме.

И тя не знаеше защо, но още от двадесетгодишна възраст Аомаме си падаше по мъже с оредели коси. Не напълно плешиви, а с все нещо, останало по темето. Да не говорим, че и оредялата коса не й стигаше. Трябваше и главите им да са добре оформени. Идеалът и беше Шон Конъри. Красиво оформената му глава беше страшно сексапилна. Стигаше й да погледне снимката му и сърцето й се разлудуваше. Седналият през две столчета от нея на бара също имаше добре оформена глава — е, не толкова идеална, колкото главата на Шон Конъри, разбира се, но бе достатъчно привлекателен и сам по себе си. Челото му бе оголяло и останалите му редки косми по темето приличаха на покрита със слана поляна в късна есен. Аомаме вдигна едва забележимо поглед от страниците на книгата и си позволи да се наслаждава за известно време на формата на главата му. Иначе чертите на лицето му не бяха нищо особено. Макар да не беше пълен, долната част на лицето му бе взела да провисва, а под очите му имаше наченки на торбички. Такива мъже на средна възраст се срещат навсякъде. Но пък формата на главата му много и харесваше.

Мъжът изобщо не погледна поднесеното му заедно с горещата хавлиена кърпичка меню и направо поръча на бармана скоч със сода.

— Някоя конкретна марка уиски? — поинтересува се барманът.

— Без значение — отвърна онзи. — По ваша преценка. — Говореше спокойно и тихо, с лек кансайски^[3] акцент. После сякаш му хрумна нещо, та попита имат ли „Къти Сарк“^[4]. Барманът отговори утвърдително. Добре, каза си Аомаме. Зарадва се, че онзи не си поръча „Чивас Регал“ или някоя от скъпите марки от специален малц. Според личното й мнение мъжете, които обръщат прекалено внимание какво си поръчват в бара, обикновено не се представят убедително в леглото. Макар да нямаше обяснение за тази взаимозависимост.

Аомаме си падаше много и по кансайските акценти. Особено удоволствие изпитваше от несъответствието между думите и интонацията, когато дошлите в Токио, родени и израсли в Кансай хора се напъваха да използват токийски думи с кансайско произношение. Така полученият специфичен звук й действаше необичайно успокоително. Това окончателно заформи решението й: на тоя няма да му се размине. Умираше от желание да прокара пръсти през малкото му останали кичури. И когато барманът му донесе уискито със сода, тя си поръча на висок глас, та да е сигурна, че мъжът ще я чуе:

— Едно „Къти Сарк“ с лед, ако обичате.

— Веднага, госпожо — отвърна безизразно барманът.

Мъжът разкопча най-горното копче на ризата си и разхлаби вратовръзката — тъмносиня, с фини релефни шарки. И костюмът му беше тъмносин. Ризата му бе бледосиня, със стандартна яка. Аомаме продължи да чете книгата си, докато чакаше да й донесат уискито. И дискретно разкопча горното копче на блузката си. Джаз дуетът изпълняваше поредното популярно парче, „It’s Only a Paper Moon“. Пианистката изпя първия припев. Сервираха й напитката, отпи от чашата. Усети как мъжът й хвърли бегъл поглед. Вдигна глава и го погледна. Небрежно, като по случайност. Когато очите им се срещнаха, пусна му лека, почти несъществуваща усмивка, но веднага се извърна напред и се престори, че наблюдава нощната гледка.

Моментът беше идеален да я заговори и тя му го беше създала. Но онзи не обелваше и дума. Какво чака, по дяволите! Взе да се чуди. Не е хлапак. Би трябвало да усети, че му се пускам. Да не е пък някой страхливец? Или да се притеснява от разликата в годините ни? Или го е страх да не го отрежа или да му се присмея: къде си тръгнал бе, плеши, да се задяваш с двайсетгодишни моми! Дявол да го вземе, тоя просто не се усеща.

Затвори книгата и я върна в чантата. И пое сама инициативата:

— Май и вие обичате „Къти Сарк“?

Изгледа я шокиран, сякаш не схващаше смисъла на въпроса й. После изражението му се отпусна.

— О, да! „Къти Сарк“ — рече, сякаш изведнъж го осени. — Винаги съм харесвал етикета с платнохода.

— Обичате ветроходството, значи.

— Най-вече платноходите.

Аомаме вдигна чашата. Мъжът повдигна леко високата си чаша. Получи се почти наздравица.

Аомаме преметна чантата през рамо и с уиски в ръка се приплъзна през двете столчета до онова, което бе до неговото. Той май се поизненада, но се постара да не му личи.

— Имам среща с бивша моя съученичка, но май ми е вързала тенекия — каза Аомаме и погледна часовника си. — Да беше се обадила поне.

— Може да е сбъркала датата.

— Може. Тя открай време си е завеяна. Ще я изчакам още малко. Нали нямате нищо против да си правим компания през това време? Или предпочитате да сте сам?

— О, не, ни най-малко — каза мъжът, при все че звучеше колебливо. Смръщи вежди и внимателно я огледа, сякаш оценяваше вещ, предложена му като обезпечение срещу заем. Изглежда, имаше съмнения, че е проститутка. Аомаме обаче очевидно не беше проститутка. Онзи се поотпусна и свали леко гарда.

— Тук в хотела ли сте отседнали?

— Не. От Токио съм — завъртя глава тя. — Просто тук си направихме среща с приятелката ми. А вие?

— В командировка съм. От Осака. На съвещание. Тъпо съвещание, но понеже управлението на фирмата е в Осака, нямаше как да не пратят някого.

Аомаме му се усмихна механично. Хич не ми дреме за работата ти, мистър, рече си наум, просто харесах формата на главата ти.

— И ми се прищя да му пийна едно след работа. Имам още една задача за утре сутрин и после — обратно за Осака.

— И аз току-що свърших една важна задача.

— Така ли? И с какво се занимавате?

— Не обичам да говоря за работата си. Става дума за силно специализирана професия.

— Специализирана професия — реагира мъжът, като повтори думите й. — Професия, изискваща специализирани методи и подготовка.

Абе, ти да не си някакъв подвижен речник?, заяде се тя наум, но не спря да му се усмихва:

— Хмм, може и…

Той отпи от уискито със сода и грабна шепа ядки от купичката.

— Много ми е любопитно с какво се занимавате, но вие явно не желаете да говорите за работата си.

— Поне засега не — кимна тя.

— Случайно да е свързана с думи? Да сте например редактор или университетски учен?

— Кое ви кара да мислите така?

Той оправи възела на вратовръзката си и закопча горното копче на ризата.

— Не знам. Но като гледах как сте се забили в оная дебела книга…

Аомаме чукна с нокът ръба на чашата си.

— Обичам да чета. Но то няма никаква връзка с работата ми.

— Предавам се. Не мога да позная.

— Сигурна съм, че няма да познаете — каза тя, а наум добави: Никога.

Огледа я пак за секунда. А тя се престори, че е изпуснала нещо, наведе се и му даде да се запознае подробно с цепката между гърдите й и евентуално с мярналия се бял сутиен с дантела. После се изправи и пак отпи от своето „Къти Сарк“ с лед. Едрите заоблени бучки звъннаха по стените на чашата.

— Ще пиете ли още едно? — попита той. — Щото и аз ще си взема.

— Ако обичате — отвърна Аомаме.

— Гледам, че носите на пиене.

Аомаме му се усмихна неопределено, но бързо възвърна сериозния си вид.

— О, да, щях да ви питам нещо.

— А именно?

— Променяли ли са напоследък униформата на полицията? И оръжието, което носят полицаите?

— В какъв смисъл „напоследък“?

— От седмица насам, да кажем.

Той я изгледа недоумяващо.

— И полицейските униформи, и оръжието бяха променени, но това стана преди няколко години. Премахнаха твърдите, почти парадни куртки и ги замениха с по-свободни, по-скоро якета. И почнаха да носят нови, автоматични пистолети. Оттогава не знам да са променяли нещо.

— Аз пък съм убедена, че поне до миналата седмица всички японски полицаи бяха въоръжени със старомодни револвери.

— Много бъркате — завъртя глава мъжът. — От доста време са с автоматични пистолети.

Абсолютни сигурен ли сте?

Тонът й го накара да се замисли. Сбърчи вежди и взе да рови из спомените си.

— Е, на така формулиран въпрос не мога да отговоря със стопроцентова сигурност, но си спомням, че вестниците писаха нещо за преминаването към новото въоръжение. И че се вдигна доста шум. Дежурните групи в защита на гражданските права се заоплакваха пред правителството, че пистолетите били прекалено мощни.

— И това е станало преди време? — не вярваше Аомаме.

Мъжът привика бармана на средна възраст и го попита кога според него полицията е сменила униформите и въоръжението си.

— През пролетта преди две години — отвърна без всякакво колебание барманът.

— Какво ви казах? — разсмя се мъжът. — Барманите в първокласните хотели знаят всичко!

Барманът също се засмя.

— Е, чак пък. Просто братлето ми е полицай, затова съм го запомнил. Той не можеше да понася новите униформи и вечно се оплакваше. И че новите пистолети били прекалено тежки. По този въпрос и досега мрънка. Дали им деветмилиметрови берети. Само с едно щракане минават на полуавтоматична стрелба. И съм почти сигурен, че нашата корпорация „Мицубиши“ вече ги произвежда тук по лиценз. Но пък в Япония почти никога не стават масови престрелки, така че подобни мощни пистолети надали са чак толкова оправдани. Най-голямата грижа на полицаите е всъщност някой да не им ги открадне. Но тогавашното правителство бе поело курс към модернизиране на полицията.

— И какво стана със старите револвери? — попита Аомаме, като се мъчеше да не издаде вълнението си.

— Сигурен съм, че са ги иззели и разглобили — каза барманът. — Гледах нещо такова по телевизията. Голям зор са видели да разглобят толкова оръжия и да бракуват цялата амуниция.

— Трябвало е да ги продадат в чужбина — рече олисяващият фирмен служител.

— Износът на оръжие е забранен от конституцията — изтъкна скромно барманът.

— Нали ви казах? Барманите в първокласните хотели…

Но Аомаме го прекъсна:

— И твърдите, че от две години японската полиция не използва револвери?

— Да, доколкото знам.

Аомаме леко се намръщи. Да не би да полудявам? Та нали днес сутринта видях полицай в старата униформа със стар револвер. И съм сигурна, че никога не съм чувала да са прибрали револверите до един, но пък и не ми се вярва тези двама мъже на средна възраст да грешат или да ме лъжат. Което ще рече, че бъркам.

— Много благодаря. Но вече чух всичко, което ме интересува — каза на бармана, който й пусна професионална усмивка и се захвана отново на работа.

— Имате специални интереси към полицията, изглежда — полюбопитства мъжът на средна възраст.

— А, не — отвърна Аомаме и добави неопределено: — Нещо ми се е позамъглила паметта.

Отпиха от новите „Къти Сарк“ — мъжът от своето със сода, Аомаме — от своето с леда. Мъжът подхвана морската тематика. Малката му платноходка била базирана в яхтеното пристанище Нишиномия. Излизал с нея в океана по празниците и през уикендите. Разправяше пламенно колко прекрасно било да усещаш вятъра, докато се носиш по вълните. На Аомаме хич не й се слушаше за проклетите му яхти. По-добре да се беше впуснал в историята на сачмените лагери или за залежите от полезни изкопаеми в Украйна. Погледна часовника си и каза:

— Вижте какво, става вече късно. Може ли да ви задам един съвсем прям въпрос?

— Питайте.

— Малко е… ъъъ… личен.

— Ще се постарая да ви отговоря.

— Хуят ви прилично голям ли е? Бихте ли казали, че спада към едрите?

Мъжът зяпна леко, присви очи и я изгледа. Не можеше да повярва на ушите си. Но изражението й бе съвсем сериозно. Не се занасяше. По погледа й личеше.

— Ами… как да кажа — подхвана най-искрено. — Не съм много сигурен. Бих казал, че е, общо взето, нормален. Обърквате ме, нали разбирате, когато така директно ме питате.

— На колко години сте? — попита Аомаме.

— Миналия месец станах на 51, но…

— Живели сте над петдесет години с нормален мозък, заемате прилична длъжност, притежавате дори платноходка и въпреки всичко не можете да кажете дали хуят ви е по-голям, или по-малък от нормалното?

— Е, предполагам, че е малко по-голям — отвърна онзи измъчено, след като поразмисли.

— Това го знаете със сигурност?

— Защо толкова ви вълнува?

— Да ме вълнува? Кой казва, че ме вълнува?

— Никой, но… — заекна онзи и се поотдръпна върху столчето си — струва ми се, че точно този проблем обсъждахме в момента.

— Проблем ли? Изобщо не е проблем. Никакъв проблем не е — заяви Аомаме. — Просто си падам по едрите хуйове. От визуална гледна точка. Не че иначе ми е притрябвало да е голям, че да усещам нещо. Ни най-малко. Или че държа най-вече на големината му. Казвам само, че донякъде си падам по по-големите. Нещо лошо да има в това? Всеки има право на собствен вкус, нали? Да не говорим, че безобразно големите пък изобщо не струват. Само ти причиняват болка. Разбирате ли какво искам да кажа?

— В такъв случай моят би трябвало да ви задоволи. Малко по-едър е от стандартните, но не е и безобразно голям. Просто си е… как да кажа… таман…

— Да не ме мамите, а?

— За какво ще ми е да ви лъжа по такъв въпрос?

— В такъв случай нали няма да имате нищо против да го зърна за миг?

— Тука?

Аомаме се намръщи, докато се мъчеше да се овладее.

— Тука?! Да не сте полудели? Що за мисъл на вашите години? При този хубав костюм, че и вратовръзка, къде ви е общественото благоприличие? Как си въобразявате, че ще си го развеете тук? Какво ще си помислят хората! Не, ще отидем в стаята ви и чак там ще си свалите гащите и ще ми го покажете. Насаме, само ние двамата. Това поне би трябвало да се досетите.

— Добре, ще ви го покажа и после какво? — попита разтревожен той.

— Какво ще стане, след като ми го покажете ли? — попита почти спрялата да диша Аомаме и неволно силно се намръщи. Ще правим секс очевидно. Какво друго? Да не си представяте, че отиваме в стаята ви, вие ми показвате хуя си, при което аз казвам: „Много ви благодаря, че ми показахте колко е хубав. Лека нощ“, и си отивам у дома? Да не ви хлопа някоя дъска случайно?

Дъхът му секна при драматичните промени, настъпили пред очите му във физиономията на Аомаме. Намръщеше ли се тя, всеки мъж би се свил от страх. Толкова силен бе ефектът, като се намръщеше, че малки деца се напикаваха. Май попрекалих, мина й през ум. Не бива толкова чак да го плаша. Поне докато не съм си свършила работата. Възвърна си бързо нормалното изражение на лицето и се насили да му се усмихне. После, сякаш обясняваше на малоумен, изрече:

— Ето какво ще направим. Отиваме в стаята ви. Лягаме си. Правим секс. Да не сте случайно гей или импотентен?

— Не. Поне не мисля така. Имам две деца…

— Вижте, никой не ви пита какви деца имате. Да не ви приличам на преброител на населението? Запазете подробностите за себе си. Интересува ме единствено дали ви става, когато сте в леглото с жена. Нищо повече.

— Нямам спомени някога да съм се излагал, когато се е налагало — каза той. — Но я ми кажете: вие професионалистка ли сте? Това ли ви е професията?

— Не, не ми е това професията, така че млъквайте. Не съм нито професионалистка, нито съм перверзна, а съм най-обикновена гражданка. Обикновена гражданка, която не желае нищо повече от това да се сноши с представител на противоположния пол. Не съм извратена в нито едно отношение. Съвсем нормална съм си. Да не би да има нещо лошо в това? Изпълнила съм една тежка задача, слънцето вече залезе, пийнала съм си леко и ми се ще да се отпусна, като направя секс с непознат. За успокоение на нервите. Само това ми се ще. Вие, като мъж, сигурно ме разбирате.

— Разбирам ви, но…

— Не ви ща пари. По-скоро аз бих ви платила, ако успеете да ме задоволите. Освен това нося си и презервативи, така че няма за какво да се притеснявате. Ясно ли ви е?

— Съвсем ясно ми е, но…

— Какво „но“? Не ви се ще нещо, като ви гледам. Не отговарям ли на високите ви изисквания?

— Не става дума за това. Крайно съм объркан. Млада сте, хубава сте, а аз съм достатъчно стар, за да ви бъда баща…

— Моля ви, веднага престанете. Вярно е, че сте по-стар от мен, но не съм проклетата ви дъщеря, нито вие сте проклетият ми баща. Това поне е очебийно. Безсмислените обобщения от този род буквално ми изпилват ума. Харесвам плешивата ви глава. Формата й. Не разбирате ли?

— Не бих казал, че съм съвсем плешив. Знам, че поолисявам леко…

— О, я млъквайте! — сряза го Аомаме. Полагаше сетни усилия да не се намръщи. Полека, да не го подплаша, рече си и посмекчи тона. — Това всъщност няма никакво значение.

Виж какво, мистър, не ми пука ти какво си мислиш — плешив си си и точка. Ако в преброяването има категория „плешиви“, от раз влизаш в нея. И ако те вземат в рая, то ще е в рая за плешивите. Загряваш ли? Престани да отричаш истината. Дигай се да вървим. Ще те отнеса право в рая на плешивите, без междинна спирка.

* * *

Мъжът плати сметката и отидоха в стаята му.

Пенисът му наистина се оказа — според предварителната обява — по-голям от нормалното, но не и прекалено голям. Изпипаните действия на Аомаме го направиха едър и твърд. Тя свали блузката и полата.

— Усещам, че намирате гърдите ми малки — каза със студен глас, докато го гледаше отгоре, както беше по бельо. — Вадите голям хуй, както сте обещали, а в замяна получавате някакви дреболии. И сто на сто смятате, че сте се минали.

— Ни най-малко — зауспокоява я той. — Хич не са малки, а са и много красиви.

— Съмнявам се — отвърна тя. — Но едно държа да ви кажа. Поначало не нося дантелени сутиени. Този днес го сложих единствено със служебна цел, да покажа малко цици.

— Каква е тая тайнствена работа, която вършите?

— Вижте какво, предупредих ви, че не желая да говоря за работа точно сега. Само едно ще ви кажа: не е лесно да си жена.

— Че да не би да си мъж да е по-лесно?

— Може и да не е, но поне не ви се налага да носите дантелени сутиени, когато не искате.

— Вярно е…

— Тогава не се правете, че знаете за какво става дума. Да си жена е много по-трудно, отколкото да си мъж. Случвало ли ви се е изобщо да слизате на високи токчета по стръмна стълба, или да преодолявате преграда по минипола?

Моля ви да ме извините — каза кротко мъжът.

Тя се пресегна с ръка зад гърба си, разкопча сутиена и го хвърли на пода. Нави надолу чорапите и също ги заряза на пода. Легна до него и се зае пак с пениса му.

— Внушителен е — рече. — Добре оформен, с почти идеален размер и твърд като ствола на дърво.

— Радвам се, че го одобрявате — каза той с очевидно облекчение.

— Сега оставете кака да си върши работата. А тя ще накара това малко ваше мъжле да пулсира от щастие.

— Дали да не вземем първо един душ? Доста съм потен.

— О, я млъквайте! — сряза го Аомаме и леко, само предупредително, стисна десния му тестикул. — Дойдох за секс, не за баня. Ясно ли е? И с това почваме. Ще се ебем като луди. Голяма работа, че ще се поизпотим. Да не съм някаква свенлива ученичка?

— Добре — съгласи се мъжът.

Когато приключиха и взе да гали по открития врат легналия по корем изтощен мъж, Аомаме изпита силно желание да забие острата си игла в онова му специално място. Защо пък не, мина й през ум. Ледокопчето е все още в чантата й, увито в плата. Иглата, чието заостряне й бе отнело толкова време, се пази от специално омекотения корк. Колко му е да чукне за миг дървената му дръжка с ръба на дясната длан… Той няма и да усети какво го е умъртвило. И никаква болка. Медицинското заключение ще гласи „естествена смърт“. Естествено, успя да се озапти. Никаква причина нямаше да премахне този човек от обществото, освен тази, че вече и бе ненужен. Аомаме тръсна глава и прогони опасната мисъл от ума си.

Пък и той не е съвсем лош човек, рече си. И в леглото си го биваше. Притежаваше достатъчно контрол да я изчака тя да свърши, преди да се изпразни. Формата на главата му и степента на оплешивяване й бяха съвсем по вкуса. И пенисът му й беше по мярка. Държеше се възпитано, обличаше се с вкус и никак не беше нахален. Е, беше ужасно скучен, което я подразни, но това не бе престъпление, изискващо смъртно наказание. Вероятно.

— Може ли да пусна телевизора? — попита.

— Може — отвърна той, все още по корем.

Изгледа, излежаваща се гола, новините в единадесет часа от начало до край. В Близкия изток Иран и Ирак продължаваха да водя кръвопролитната си война — забатачена, без всякакви изгледи за край. В Ирак бесеха по стълбовете млади дезертьори за назидание на останалите. Иранското правителство обвиняваше Саддам Хюсеин, че използва нервнопаралитични газове и биологическо оръжие. В Америка Уолтър Мондейл и Гари Харт се борят кой да е кандидат-президентът от Демократическата партия. Нито единият, нито другият има вид на кандидат за титлата „най-умният човек на света“. Умните президенти обикновено стават мишена на наемни убийци, поради което по-интелигентните хора, изглежда, правят всичко възможно да не бъдат избрани.

На Луната продължава строителството на постоянна обсерватория. И този път сме свидетели на необичайно сътрудничество между Съединените щати и Съветския съюз, както стана и с проекта за обсерватория в Антарктика. Обсерватория на Луната ли, наостри слух Аомаме? И за това не съм чувала. Какво ми става напоследък? Реши, че не си заслужава да се замисля кой знае колко. Мъчеха я много по-спешни проблеми. Голям брой жертви при пожар в мина в Киото; случаят се разследва от властите. Аомаме не можеше да си обясни защо продължава копаенето на въглища в ера, в която на Луната се строят бази. Америка притиска Япония да либерализира финансовия си пазар. „Морган Стаили“ и „Мерил Линч“, изглежда, са притиснали правителството да им намери нови източници на печалба. Следващият репортаж бе от префектура Шимане, където умна котка се научила сама да си отваря прозореца, че да излиза навън. А след като излезела, затваряла след себе си прозореца. Дресирана била от собственика си. Аомаме наблюдаваше с възторг как грациозното черно коте се извръща, протяга лапа и с хитър поглед затваря плъзгащия се прозорец.

Последваха куп други репортажи, но нито един не споменаваше да е открит труп в хотел в Шибуя. Когато новините свършиха, Аомаме изключи телевизора с дистанционното. В стаята цареше тишина, нарушавана единствено от тихото ритмично дишане на спящия до нея мъж.

Другият, в хотелската стая, сигурно още лежи свлечен върху бюрото, и той с вид на заспал като тукашния. Но без да диша. Онзи гад поне няма повече да се събуди и да стане. Аомаме впери поглед в тавана и се помъчи да си представи трупа. Тръсна леко глава и си позволи да се намръщи насаме. После се изсули от леглото и си събра дрехите от пода една по една.