Харуки Мураками
1Q84 (45)

Двадесет и първа глава
(Аомаме): Какво да предприема?

Вечерта Аомаме излезе на балкона по чехли и сив спортен екип да огледа луните. В ръката си държеше чаша какао. Отдавна не й се беше припивало какао, но желанието я посети, когато видя в кухненския шкаф тенекиена опаковка на „Ван Хутен“. Двете луни — голямата и малката — висяха в идеално чистото югозападно небе. Но вместо да въздъхне, Аомаме тихо изпъшка. От въздушна какавида се е родила доота, вследствие на което на небето вече има две луни. И 1984 година е подменена от 1Q84-та. Старият свят е изчезнал и тя никога повече няма да се върне в него.

Седнала на балконския стол, Аомаме посръбваше от какаото, гледаше с присвити очи двете луни и се мъчеше да си спомни някои неща от стария свят. Но успяваше да се сети единствено за останалия в апартамента й фикус в саксията. Къде ли е той сега? Дали Тамару се грижи за него, както й обеща? Разбира се. По този въпрос няма смисъл да се тревожа, рече си Аомаме. Тамару винаги държи на думата си. Може да те убие, без окото да му мигне, ако се налага, но дори и тогава ще продължи да се грижи за фикуса ти.

Но какво пък толкова съм се запритеснявала за тоя фикус?

Та той почти не присъстваше в мислите й до деня, в който го заряза в апартамента. Беше си най-обикновен жалък на вид фикус с матовозелен цвят; болнавостта му си личеше от пръв поглед. На разпродажбата му бяха сложили етикет за 1800 йени, но продавачът моментално свали цената на 1500 и ако на Аомаме й се пазареше, можеше и още да я смъкне. Явно от сума ти време си стоеше непродаден. Докато го мъкнеше към дома си Аомаме се ядоса, че се е поддала на импулса да го купи — не само заради нещастния му вид и неудобството около пренасянето му, но и защото бе купила живо същество.

За пръв път в живота си се бе сдобила с живинка. Дотогава си нямаше нито домашно животно, нито цвете в саксия — нито си беше купувала, нито някой й бе подарявал подобно нещо. За пръв път щеше да дели дома си с нещо, което притежаваше свой собствен живот. Когато за пръв път видя малките златни рибки в хола на вдовицата, която ги бе купила за Цубаса от уличния панаир предната вечер, на Аомаме изведнъж й се бе приискало и тя да си има рибки — лично нейни. Не можеше да отлепи погледа си от тях. Откъде се бе появило такова желание у нея? Да не би пък да завиждаше на Цубаса? Никой в живота й не бе й купил нищо от уличен панаир — да не говорим, че и никой не я бе водил на такъв. Родителите й — предани членове на „Обществото на свидетелите“, придържащи се стриктно към библейското учение — гледаха с презрение и избягваха всякакви светски събития от този род.

Тъкмо тогава Аомаме си науми да мине през магазина за преоценени стоки в квартала й в Джиюгаока, където продаваха такива рибки. Щом никой не ще да й купи златна рибка в аквариум, сама ще си я купи. Че какво му е лошото?, питаше се. Вече съм зряла тридесетгодишна жена, живея самостоятелно в апартамент и имам куп пари, скътани в касетата ми в трезора. Притрябвало ми е да искам нечие разрешение, че да си купя една проклета златна рибка.

Но в мига, в който стигна до щанда за домашни любимци и видя как живата златна рибка плува из аквариума и размахва дантелената си опашка, Аомаме усети, че е неспособна да си купи такова нещо. Просто реши, че не е редно човек да даде пари, за да придобие собственост върху друг жив организъм. Сети се и за своето детство. Златната рибка беше безпомощна пленница, осъдена да прекара целия си живот зад стъклената си преграда. Самият факт, изглежда, ни най-малко не я притесняваше. Надали й се ходеше другаде. Но мисълта сериозно глождеше Аомаме.

Интересно защо не я бе споходила същата мисъл, докато гледаше двете рибки в хола на вдовицата. Те тъй елегантно си плуваха в кръглото аквариумче с танцуващите в него слънчеви лъчи. Тогава мисълта да живее заедно със златна рибка й се беше сторила безкрайно примамлива. Рибката щеше да обогати до известна степен живота й. Но като съзря златната рибка на щанда за домашни любимци в магазина за преоценени стоки до гарата, на Аомаме само й спря дъхът. Не. Изключено е! Не мога да държа у дома златна рибка!

Точно в този миг окото й се спря върху самотния фикус в ъгъла на магазина — натикан там едва ли не за да не го забележиш, скрит като изоставено сираче. Поне на Аомаме така й се стори. Нямаше нито ярък цвят, нито блясък, а и по форма бе разкривен, но тя го купи почти без да се замисли — не защото й хареса, а защото се почувства длъжна да го направи. После, след като го постави на пода у дома си, всъщност много рядко го поглеждаше, освен в редките случаи, в които го поливаше.

Но ето че сега — след като го бе зарязала и си даваше сметка, че няма никога вече да го види — Аомаме не преставаше да се тревожи за растението. Яко се намръщи, както често правеше, когато й идеше да изкрещи от объркване: разтягаше всеки мускул на лицето си дотолкова, че заприличваше на съвсем друг човек. След като спря да криви физиономията си по всички възможни начини, Аомаме най-после възвърна нормалния си вид.

Какво толкова съм се запритеснявала за тоя фикус?

* * *

Така или иначе, знам със сигурност, че Тамару ще се грижи добре за него. Свикнал е да обича и да се грижи за живи същества. За разлика от мен. Към кучетата се отнася така, сякаш са негово второ „аз“. Да не говорим, че в свободното си време се грижи най-старателно и за градината на вдовицата. Докато е бил в сиропиталището, е рискувал живота си, за да защитава по-малко момче с увредени способности. Аз на такова нещо не съм способна, мислеше си Аомаме. Не мога да се нагърбвам с отговорност за чужд живот. Стига ми и бремето на моя си и собствената ми самота.

Като си помисли за „самота“, Аомаме се сети за Аюми.

Някой я е приковал с белезници към леглото в хотел за любовни срещи, изнасилил я е жестоко и накрая я е удушил с колан от хавлия. Доколкото й беше известно, извършителят все още не беше заловен. Аюми си имаше семейство и колеги, но бе самотна — толкова самотна, че това я доведе до ужасната й смърт. А аз не направих нищо да й помогна. Ясно беше, че очакваше нещо от мен. Но аз си имах своите си тайни — и своята си самота, — които трябваше да опазя. Нямаше начин да ги споделя с Аюми. Защо тя тъкмо мен си бе избрала между всичките хора на този свят?

Аомаме затвори очи и си представи фикуса в саксията, който бе останал в празния й апартамент.

Какво толкова съм се запритеснявала за тоя фикус?

* * *

Аомаме прекара следващите няколко минути в плач. Какво ми става?, зачуди се и поклати глава. Напоследък само рева. А най-малко имаше нужда от това. Но не успяваше да спре сълзите. Раменете й потръпваха. Нищо не ми остана. Всичко ценно, което притежавах, изчезна — едно по едно. Всичко си отиде — освен топлия ми спомен за Тенго.

Престани да плачеш, укори се сама Аомаме. Та нали съм вътре в Тенго, като онези учени от „Фантастично пътешествие“. Точно така му беше заглавието — „Фантастично пътешествие“^[1]! Доволна, че си е спомнила името на филма, Аомаме се успокои и престана да плаче. Колкото и сълзи да пролея, те нищо няма да решат. Трябва пак да стана хладнокръвната твърда Аомаме. Кой иска това да стане? Аз го искам. Огледа се. На небето все още имаше две луни.

„Това ще е знак. Затова наблюдавай най-внимателно небето“ — заръчало бе едно от човечетата — тънкогласото.

— Хо-хо! — обадило се бе ритмуващото.

* * *

Точно в този миг Аомаме забеляза нещо: не бе единствената, загледана в луната. Отсреща на детската площадка имаше някакъв млад мъж. Седеше най-отгоре на пързалката и гледаше в същата посока. И той като мен вижда две луни, усети тя интуитивно. Няма грешка: и той вижда онова, което виждам и аз. И той вижда, че на този свят има две луни. Но пък Вожда твърдеше, че не всички на този свят могат да виждат двете луни.

Нямаше място за съмнение: и този едър млад мъж гледаше двойката луни на небето. Готова съм да се обзаложа на всичко. Усещам го. Седи той там и гледа голямата жълта луна, а до нея — по-малката, разкривената, с цвят на зелен мъх. И имам чувството, че се мъчи да проумее смисъла на видяното. Дали и той не се е озовал случайно в 1Q84 година? И сега е объркан, недоумяващ смисъла на този нов свят. Няма начин да е друго. Само заради това се е покатерил тази вечер навръх пързалката, за да наблюдава сам луните, да прехвърля различните възможности и всички хипотези, които могат да му минат през ум, и да ги изследва най-подробно.

А може и изобщо да не съм права. Може да е човек на Сакигаке. И да ме следи.

При тази мисъл пулсът й скочи. Дясната й ръка посегна несъзнателно към пистолета под ластика на долнището и стисна дръжката му.

Но пък не долавяше и някакво напрежение или настойчивост в стойката му, нито нещо, което да подсказва склонност към насилие. Просто си седеше там сам-самичък, опрял глава в парапета и загледан право в луните на небето, погълнат от собствените си мисли. Аомаме седеше на балкона си на третия етаж, а той бе долу, под нея. Тя проточи врат и взе да го наблюдава през процепа между непрозрачните пластмасови плоскости, с които бе обграден балконът, и горния му парапет. Дори да вдигнеше поглед към нея, той надали щеше да я види; а и очевидно бе напълно погълнат от небесната гледка, за да забележи, че някой го наблюдава.

Аомаме си наложи спокойствие и бавно изпусна насъбралия се в гърдите й въздух. Отпусна пръстите си и ги махна от дръжката на пистолета. И от заетата вече позиция продължи да наблюдава младия мъж. Оттук успяваше да види единствено профила му. Живачната лампа над детската площадка го къпеше в ярката си светлина. Беше висок човек с широки рамене, с твърда на вид късо подстригана коса и носеше тениска с дълги, навити до под лактите ръкави. Не личеше да е особено красив, но чертите му бяха хубави, солидни, а и формата на главата му не бе никак лоша. Ако беше малко по-стар и с по-оредяла коса, можеше да мине и за красавец. И изведнъж Аомаме осъзна:

Това е Тенго.

Не, изключено е, помисли си веднага след това. И завъртя рязко глава няколко пъти. Няма начин. Сто на сто греша. Нещата не се случват така. Но й стана невъзможно да диша нормално. И тялото й не желаеше да й се подчинява. Мисълта и действията й отказваха напълно да влязат в синхрон. Трябва пак хубаво да го огледам, рече си, но неизвестно защо, не успяваше да фокусира погледа си. Най-неочаквано зрението на дясното й око взе да се различава коренно от това на лявото. И тя несъзнателно разкриви лице.

Какво да предприема?

Стана от балконския стол и безпомощно се огледа. После се сети, че в шкафа е видяла малък бинокъл „Никон“, и отиде да го вземе. Върна се бързо на балкона и насочи бинокъла към пързалката. Младият мъж още беше там. В същата поза, с вперен в небето поглед. Фокусира с треперещи пръсти бинокъла и взе да разглежда със затаен дъх, съсредоточено, профила му. Нямаше място за съмнение: наистина беше Тенго. Въпреки изминалите двадесет години беше убедена: не можеше да е друг освен него.

Най-много обаче я изненада това, че външността на Тенго почти не се беше променила от онази на десетгодишното момче, сякаш десетгодишното момче се бе превърнало директно в тридесетгодишен мъж. Не че видът му беше детински. Тялото и главата му бяха, разбира се, много по-големи в сравнение с едно време, а и чертите му бяха черти на зрял мъж. И изражението му бе станало по-задълбочено. Положените върху коленете му ръце бяха едри и силни — съвсем различни от ръката, която бе сграбчила двадесет години по-рано в класната стая в основното училище. Но в същото време аурата, която физическото му присъствие излъчваше, си беше същата. Солидното му масивно тяло й даваше някакво дълбоко, естествено усещане за топлота и сигурност. Изпита могъщото желание да допре буза до гръдта му и то я изпълни с радост. Седеше си той на детската пързалка, загледан в небето, втренчен право в онова, което гледаше и тя — двете луни. Да, възможно е да виждаме едни и същи неща.

Какво да предприема?

* * *

Нищо не й идваше на ум. Остави бинокъла в скута си и сви юмруци — толкова силно, че ноктите й се забиха в кожата. Стиснатите й юмруци леко трепереха.

Какво да предприема?

Заслуша се в накъсаното си дишане. И докато се усети, тялото й сякаш се разцепи по средата на две. Едната й половина бе готова да приеме, че пред нея е самият Тенго. Другата половина обаче го отричаше и се мъчеше да се самоубеди, че всичко това не се случва. Двете противоположни сили се блъскаха в нея и всяка се мъчеше да я увлече след себе си. Имаше чувството, че всяка частица от плътта й се разкъсва на две заедно с всички стави и че костите й се разтрошават.

Идеше й да се втурне към детската площадка, да се покатери на пързалката и още там да заговори Тенго. Но какво щеше да му каже? Та тя в момента не можеше дори да помръдне мускулите на устата си. Дали щеше да успее да изкара оттам поне няколко думи? „Казвам се Аомаме. Преди двадесет години те хванах за ръка в една класна стая в основното училище в Ичикава. Помниш ли ме?“ Това ли щеше да му каже? Нима нямаше по-подходящи думи?

Другата Аомаме обаче й заповядаше: „Стой си скрита тук, на балкона. Нищо друго не можеш да направиш. Много добре знаеш. Нали снощи сключи сделка с Вожда: да спасиш Тенго и да му помогнеш да оцелее на този свят, като се откажеш от собствения си живот. Това в най-общи линии бе направената сделка. Договорът е сключен. Ти изпрати Вожда на другия свят и се съгласи да пожертваш живота си. Каква полза би могла да имаш сега да видиш Тенго и да разговаряш с него за миналото? А и какво ще направиш, ако се окаже, че той не те помни или си останала в спомените му само като «онова странно момиче, което четеше гадните си молитви»? Как ще се чувстваш тогава, когато тръгнеш към своята смърт?“

От тази мисъл отново се вцепени. И взе да трепери неконтролируемо, сякаш бе настинала жестоко и усещаше как замръзва до мозъка на костите си. Обгърна се с ръце и остана така известно време, но без да снема дори за миг очите си от седналия на пързалката и загледан в небето Тенго. Боеше се да не изчезне в мига, в който погледнеше другаде.

Копнееше Тенго да я поеме в обятията си и да я милва с едрите си ръце. Мечтаеше да усети с цялото си тяло топлината му, а той да я гали от глава до пети и да я сгрява. Да ми отнеме онзи студ, който чувствам в дълбините на тялото си. Искам го да влезе в мен и да ме разбърка с всичка сила, като лъжичка в чаша какао, бавно, до дъното. И ако направи всичко това, няма да имам нищо против да умра веднага, на място. Наистина.

* * *

Но нима това е истината?, запита се Аомаме. Та нали, ако това се случи, може вече да не искам да умирам, а да остана при него за вечни времена. Току-виж желанието ми да умра се изпарило като капка роса под сутрешното слънце. Или пък ми се прииска да го убия — да го застрелям първо с „Хеклер & Кох“-а, а после да си пръсна и аз черепа. Изобщо не мога да предскажа какво ще стане и на какво ще съм способна.

Какво да предприема?

Аомаме не бе в състояние да реши. Отиде в банята и изтри следите от сълзите си. Огледа се в огледалото и бързо оправи косата си. Лицето й на нищо не приличаше. Очите й бяха кървясали. Облечена бе отвратително — избелял жарсен спортен екип със странна издутина отзад, там, където бе напъхала деветмилиметровия автоматичен пистолет под ластика. Нима така ще се представи пред мъжа, по когото изгаря от двадесет години? Защо не си беше облякла нещо по-свястно? Сега вече бе късно. Нямаше време за преобличане. Нахлузи чифт маратонки, взе на бегом по аварийната стълба трите етажа до долу, прекоси улицата, отиде на детската площадка и се отправи към пързалката, но там нямаше и помен от Тенго. Окъпаният от изкуствената светлина на живачната лампа връх на пързалката бе безлюден — по-тъмен, по-студен и по-празен от обратната страна на луната.

Да не би пък да беше халюцинация?

Никаква халюцинация не беше, рече си останалата без дъх Аомаме. Няма съмнение, че само допреди секунди Тенго беше тук. Покатери се върху пързалката и се огледа във всички посоки. Нямаше жива душа. Но той не може да се е отдалечил чак толкова. Тука беше допреди няколко минути — четири, най-много пет. Ако се затичам, ще успея да го настигна.

Но Аомаме се отказа. Почти насила се спря. Не, не бива. Не знам дори в коя посока е поел оттук. Най-малко ми е дотрябвало да търча безцелно цяла нощ по улиците на Коенджи. В никакъв случай не бива да го правя. Докато Аомаме се двоумеше на балкона, Тенго бе слязъл от пързалката и си бе отишъл. То, като се замислиш, явно съдбата ми го е отредила. Колебах се, колебах се и за миг изгубих способността си да разсъждавам, а в това време Тенго си е заминал. Точно това ми се случи.

А може и да е за добро, мислеше си Аомаме. Може това да е най-добрият вариант. Но поне успях да открия Тенго. Току-що го видях на отсрещната страна на улицата. И се разтреперих от мисълта, че може да ме прегърне. Макар и само за броени секунди успях да изживея тази мощна радост и очакване. Затвори очи, хвана се за парапета на пързалката и прехапа устна.

После приседна в позата, в която и Тенго бе седял. И вдигна очи към югозападното небе, където двете луни — голямата и малката — си висяха една до друга. А само преди минути бе наблюдавала Тенго от балкона на апартамента си, където силното й колебание сякаш продължаваше да витае.

1Q84 — това е името, дадено на този свят. Влязла съм, без да искам, в него преди шест месеца, а сега най-умишлено се готвя да го напусна. Но Тенго ще остане тук дори след като мен ме няма. Естествено, нямам никаква представа как този свят ще се отрази на Тенго. Няма как да остана с него до края. Но какво от това? Нали ще умра за него! Нямах възможността да изживея собствения си живот — тази възможност поначало ми е била отнета. Но пък ще имам възможността да умра заради него. И това ми стига. Да умра с усмивка на лице.

И това не е никаква лъжа.

* * *

Аомаме се напъваше да усети поне нещо мъничко останало от присъствието на Тенго на върха на пързалката, но не долови абсолютно никаква топлина. Нощният вятър — предвестник на есента — вееше през листата на зелковата и бе замел всички следи от Тенго. Но Аомаме все пак остана да седи там и да гледа двете луни, къпещи я в своята странна, лишена от емоции светлина. Звуците на града се сливаха в един общ шум, обгръщащ я със своя басо континуо^[2]. Сети се за паячетата, оплели мрежи по аварийната стълба на градската високоскоростна магистрала. Дали са живи още и дали поддържат мрежите си?

После се засмя.

Готова съм, рече си. Предприела съм всичко необходимо.

Оставаше й обаче да посети едно определено място.