Харуки Мураками
1Q84 (67)

Деветнадесета глава
(Ушикава): Какво може той, което повечето други хора не могат

В безветреното, тихо четвъртъчно утро Ушикава се събуди, както винаги, преди шест и изми лицето си със студена вода. Чу новините по радио Ен Ейч Кей, докато си миеше зъбите и се бръснеше с електрическата самобръсначка. Кипна вода в тенджерката, заля с нея спагетите рамен и след като ги изяде, изпи и чаша нес кафе. Нави спалния чувал и го прибра в килера, после седна зад фотоапарата до прозореца. На изток небето просветляваше. Очертаваше се топъл ден.

Лицата на излизащите сутрин за работа бяха вече запечатани в мозъка му и нямаше смисъл да ги снима повече. Заизточваха се забързани от блока към гарата между седем и осем и тридесет. Обичайните заподозрени. До ушите на Ушикава долетяха звънките гласчета на тръгнали за училище дечица и му напомниха за детството на собствените му дъщери, които с огромно удоволствие посещаваха основното училище. Ходеха и на уроци по пиано и балет и си имаха куп другарчета. Но и досега на Ушикава му се струваше невероятно, че е имал такива обикновени, щастливи деца. Как можеше някой като него да се сдобие с толкова хубави рожби?

След сутрешния наплив движението от и към блока на практика секна. Изчезнаха и детските гласчета. Ушикава остави дистанционното на фотоапарата, облегна се на стената, запали цигара, но продължи да държи входа под око през процепа между пердетата. Както винаги, малко след десет се появи пощальонът на червената си моторетка и сръчно разпредели пощата по кутиите. Доколкото успя да види Ушикава, поне половината бяха писма с рекламни предложения, които така и щяха да заминат неразпечатани в боклука. Колкото повече се издигаше слънцето на небосвода, толкова по-топло ставаше и хората по улицата взеха масово да събличат връхните си дрехи.

Фука-Ери се появи на входа чак след единадесет по същото черно поло под сиво сако, дънки, маратонки и тъмни очила. Диагонално през гърдите й висеше голяма чанта, надута с багаж. Ушикава се отлепи от стената, отиде до фотоапарата върху триногата и надникна през окуляра.

Нямаше съмнение, че момичето напуска блока. Събрала е вещите си в чантата и заминава нанякъде, без намерение да се връща. Усещаше го. Може би е решила да се махне, понеже ме забеляза, че наблюдавам сградата, рече си Ушикава. Пулсът му се ускори при тази мисъл.

Тя излезе от входа, спря се и пак навири глава да търси нещо из жиците и трансформаторите. Слънцето се отразяваше от тъмните стъкла на очилата й. Дали видя онова, което търсеше? Или не успя? Очилата му пречеха да разчете изражението й. Така или иначе, тя прекара загледана в небето към тридесетина секунди. После, сякаш едва сега й бе хрумнала мисълта, се извърна и се загледа право в прозореца, зад който се криеше Ушикава. Сне очилата и ги пъхна в джоба на сакото. И фокусира смръщения си поглед право в замаскирания телефото обектив. Знае, пак си рече Ушикава. Това момиче знае, че се крия тук и я следя тайно. Затова го гледаше право насреща, през обектива, а оттам — право в окуляра. Така както водата протича обратно през някоя извита тръба. Ушикава усети как го побиха тръпки и по двете ръце.

Някоя и друга секунда Фука-Ери примигваше. Клепачите й се движеха нагоре-надолу по един трениран начин, сякаш бяха независими, безшумни живи същества. Нищо друго не мърдаше. Стоеше пред входа като издължена птица с извит врат, втренчила се право в Ушикава. А той нямаше сили да отклони своя поглед. Имаше чувството, че целият свят се е спрял за миг. Нито вятър имаше, нито звуци вибрираха във въздуха.

Най-после Фука-Ери престана да го гледа. Пак навири глава към небето, но този път само за две-три секунди. Без да променя изражението си. Извади тъмните очила от джоба си, пак си ги сложи и се запъти към улицата. Походката й бе плавна, уверена.

Сега трябва да изляза и да я проследя, помисли си Ушикава. Тенго още го няма, така че имам време да разбера къде отива тя. Няма да е зле да знам. Но Ушикава така и не успя да се отлепи от пода. Тялото му бе станало безчувствено. Онзи неин прям поглед през визьора му бе отнел необходимата му, за да действа сила.

Няма страшно, заутешава се седналият на пода Ушикава. На мен всъщност ми е нужна Аомаме. Ерико Фукада може и да е очарователна, но не е основната ми цел. Ролята й е второстепенна. Щом е тръгнала — да си върви.

След като излезе на главната улица, Фука-Ери тръгна забързано към гарата, без да се обръща назад. Ушикава я гледаше през процепа между избелелите от слънцето пердета. Когато полюляващата се зелена чанта се скри окончателно от погледа му, буквално долази от фотоапарата до стената, облегна се и зачака силите му да се възвърнат. Извади една „Севън Старс“, запали я и пое жадно дима. Но цигарата му се стори безвкусна.

Силите му така и не се връщаха. Всичките му крайници бяха като изтръпнали. Изведнъж усети как в него се е оформила една странна празнота, някаква абсолютна кухина. И че това празно пространство обозначава една проста липса, едно нищо. Ушикава седеше посред тази непозната празнота и не можеше да се изправи. Почувства тъпа болка в гърдите. Но не точно болка, а по-скоро нещо като разликата във въздушното налягане там, където материалното се среща с нематериалното.

Дълго седя на дъното на тази празнота, облегнат на стената, пушещ безвкусните си цигари. Онова момиче ми я остави тази празнота, като си тръгна. А може и да не е била тя, разсъждаваше Ушикава. Може би само ми е показала нещо, което вече се е намирало вътре в мен.

Даваше си сметка, че Ерико Фукада го е разтърсила из основи, до дъно. Нетрепващият й целенасочен поглед го бе раздрусал не само физически, но до сърцевината на съществуванието му, като някой, който се е влюбил страстно. Никога през живота си не се бе чувствал по този начин.

Не, това не може да бъде, мислеше си Ушикава. Защо пък ще се влюбвам в това момиче? По-неподходяща двойка надали може да му дойде наум на човек. Нямаше нужда да се поглежда в огледалото, за да се убеди, че е прав. Но и нещата не опираха само до външността. Няма по-отдалечен от нея човек, отколкото съм аз, във всяко едно отношение, заключи той. Да не говорим, че и сексуално влечение не изпитваше към нея. Колкото до секса, Ушикава си викаше една позната проститутка два пъти в месеца и това му стигаше. Обаждаше й се, замъкваше я в някоя хотелска стая и правеха секс. Не по-различно от ходенето на бръснар.

Ще трябва да е нещо на по-духовно ниво, реши Ушикава. Колкото и трудно да му беше, трябваше да приеме, че докато са се гледали през двата края на замаскирания телефото обектив, двамата с красивото момиче бяха стигнали до някаква сделка, произтичаща от най-далечните, най-тъмните дълбини на душите им. Макар и само за миг, двамата бяха разголили един за друг душите си. А после тя си замина и остави Ушикава сам-самичък в тази празнота.

Момичето знаеше, че я наблюдавам тайно през този обектив, а сигурно знае и че я проследих до супермаркета на гарата. Нито веднъж не се извърна, но със сигурност знаеше, че съм зад нея. Но не бе забелязал и най-малкия упрек в очите й. Ушикава имаше чувството, че някъде дълбоко в себе си тя го разбира.

Облегнат на стената, Ушикава наблюдаваше влизащите и излизащите през процепа между пердетата. Току-виж Фука-Ери се върнала. Може да се е сетила за нещо важно, което е забравила. Тя обаче не се върна. Решила е да отиде другаде и няма повече да се върне.

Ушикава прекара следобеда, чувствайки се ужасно безсилен. Усещането му за безсилие беше безформено, безтегловно. Кръвта му се влачеше бавно, мързеливо по вените. Гледаше на света като през фина мъгла и му се струваше, че ставите на ръцете и краката му скърцат глухо. Щом затвореше очи, погледът й го пронизваше болезнено в ребрата и болката започваше да го залива и да се оттегля като слаби океански вълни. Пак го залива, пак се оттегля. Но понякога бе толкова силна, че чак изохкваше. Но усети, че в същото време му дава и едно топло чувство, каквото никога дотогава не бе изпитвал.

Нито жена му и двете му дъщери, нито уютната им къщичка с градинката в Чуоринкан му бяха давали такава топлина. Вечно носеше в сърцето си нещо като буца замръзнала пръст — твърда, ледена сърцевина, с която живееше, откакто се помнеше. Но така и не бе усетил студа й. За него това си беше нормалната температура. Така или иначе, погледът на Фука-Ери бе успял, макар и само за миг, да стопи този лед. И да му причини тази тъпа болка. Топлината и болката идваха като чифт, така че, ако не приемеше болката, нямаше да почувства и топлото. Сделка, един вид.

Седнал в едно слънчево кътче, Ушикава изживяваше едновременно и болката, и топлината. Спокойно, без да помръдва дори мускул. Беше тих, мирен зимен ден. Минувачите прекосяваха деликатното му слънчево петно, но слънцето се местеше равномерно на запад, та след време слънчевото му кътче се скри в сянката на сградата и изчезна напълно. Замина си и следобедната топлина и взе да го обгръща нощният студ.

Ушикава въздъхна дълбоко и с неохота отлепи гърба си от стената. Тялото му все още пазеше спомен от безчувствието, но не толкова, че да не може да се движи из стаята. Най-сетне успя да се изправи на нозе, протегна се и разкърши късия си дебел врат, да прогони схващането. Сви юмруци, после разпери пръсти и пак, и пак, и пак. Накрая легна на татамито и направи обичайните си стречинг упражнения. Всичките му стави щракаха, но мускулите успяха постепенно да си възвърнат нормалната еластичност.

Дойде времето народът да се прибере от работа и от училище. Длъжен съм да продължа да наблюдавам, заповяда си Ушикава. Не е въпрос дали искам, или не, или дали постъпвам правилно. Щом съм се захванал с нещо, длъжен съм да го доведа докрай.

И Ушикава пак седна зад фотоапарата. Навън съвсем се беше стъмнило и лампата над входа вече светеше. Сигурно се включва с часовников автомат, реши Ушикава. Хора взеха да пристъпват към входа като безименни птици, завръщащи се в опърпаните си гнезда. Тенго Канава все още го нямаше, но Ушикава предполагаше, че скоро ще си дойде. Не може да седи вечно при болния си баща. Сигурно ще се прибере в Токио преди началото на новата седмица, за да се върне на работа. Само още някой и друг ден — възможно е дори още днес или утре.

Може и да съм гадно, безрадостно същество — буболечка под влажна скала, мислеше си Ушикава. И така да е, пръв ще се съглася. Но затова пък съм способна, търпелива, упорита буболечка, която не се предава лесно. Напипам ли следа, вървя по нея до горчивия й край. Каквато и стена да се изправи на пътя ми, покатервам се и я преодолявам. Сега се налага да си възвърна онова ледено хладнокръвие, което притежавах. Точно то ми е нужно в момента.

Застанал зад фотоапарата, Ушикава потри ръце. И се увери, че и десетте му пръста действат безотказно.

Куп неща не умея, дето се удават на обикновените хора: нито тенис мога да играя, нито ски мога да карам. Нито да работя във фирма, нито да издържам щастливо семейство. Но пък има и неща, които повечето хора не могат, а аз мога. При това безкрайно успешно. Като не очаквам нито аплодисменти, нито да ми пускат монети. Държа обаче да демонстрирам на света на какво съм способен.

В девет и половина прекрати наблюденията си за деня. Стопли на примуса консерва с пилешка супа и внимателно я изсърба, придружена с две студени хлебчета, после изръфа една необелена ябълка. Вдигна ципа на спалния чувал до брадичката си и се сви вътре като буболечка.

Работният му ден приключи. Не беше свършил кой знае колко полезна работа. Успял бе само да види как Фука-Ери излиза с багажа си от блока. Не знаеше накъде се е отправила. Все някъде е отишла, но къде? Завъртя главата си в спалния чувал. Какво всъщност го интересуваше къде е отишла? По някое време измръзналото му тяло се постопли, умът му миряса, заспа дълбоко. И мъничката ледена сърцевина пак зае полагащото й се място в душата му.

* * *

На следващия ден не се случи нищо особено. А два дни по-късно бе вече събота — поредният топъл, спокоен ден. Повечето хора си отспиваха. Ушикава обаче бе на пост до прозореца, заслушан в новините, бюлетина за пътната обстановка и прогнозата за времето по миниатюрното си радио.

Малко преди десет на празните стъпала пред сградата кацна голям гарван. Озърна се най-старателно с няколко наподобяващи кимане движения на главата си. Дебелият му черен клюн подскачаше нагоре-надолу, лъскавите му черни криле блестяха на слънцето. Пристигна пощальонът с червената моторетка, при което гарванът разпери неохотно криле, изграчи веднъж и отлетя. Пощальонът разпредели писмата по кутиите и си замина, подире му около входа се засуетиха цяло ято врабчета, но след като не намериха нищо, и те отлетяха. Дойде ред на котарак с тигрова окраска и с нашийник — вероятно на някой от съседите, но Ушикава не го беше виждал дотогава. Котаракът се изпика в пресъхналата цветна леха, подуши резултата и явно недоволен от констатацията си, помръдна с досада мустак. После навири опашка и се скри зад блока.

По някое време от сградата излязоха неколцина души — тръгнали или на разходка, или на пазар, ако се съдеше по облеклото им. Ушикава вече познаваше лицата на почти всички обитатели. Но не се интересуваше ни най-малко от характерите им, нито от частния им живот. Дори не се опитваше да си ги представи.

Сто на сто всеки един от вас цени личния си живот, мислеше си Ушикава. И държи безкрайно на него. Обяснимо е. Но за мен той просто няма значение. В моите очи не сте нищо повече от минаващи по сцената крехки хартиени кукли. От вас искам само едно — да си останете хартиени кукли и да не ми пречите на работата ми тук.

Нали така, госпожо Крушева? Беше лепнал този прякор на минаващата в момента жена заради крушовидната форма на тялото й, увенчана с огромен задник. Вие сте си най-обикновена хартиена кукла. Не сте истинска. Нали сте наясно с това? Макар да сте възедричка за хартиена кукла.

Докато си мислеше това, всичко, ставащо пред очите му, взе да му се струва безсмислено във всяко едно отношение. Ами ако се окаже, че сцената, която наблюдава, поначало не съществува? Ако самият той си въобразява всички тези изрязани от хартия хора, които всъщност не съществуват? Взе да се притеснява. Очевидно нервите му бяха разклатени от този продължителен престой в заключения празен апартамент, откъдето наблюдаваше минаващите. За да прогони тази криза, реши да си говори на глас:

— Добрутро, Дългоушко — рече по адрес на появилия се в окуляра кльощав старец с щръкнали като рога уши изпод белите му коси. — На разходка, а? Полезно е. Денят, като гледам, ще е хубав, така че ти пожелавам приятно прекарване. И аз бих се поразходил, да раздвижа кокалите, но няма как да спра да наблюдавам ден подир ден смотания ви вход.

Старецът беше по жилетка и вълнен панталон и имаше чудесна стойка. Едно вярно бяло куче много щеше да му отива, но в блока не се допускаха домашни любимци. След като старецът отмина, Ушикава изведнъж пак се почувства безсилен. Цялото това наблюдение май ще се окаже чиста загуба на време, рече си. Интуицията ми и пет пари не струва и всичките прекарани в тази празна стая часове не ме отведоха доникъде. Единственото, което постигнах, са разбитите ми нерви, протрити като плешивата глава на статуя на Джидзо^[1], която минаващите деца галят за късмет.

На обяд Ушикава изяде ябълка със сирене и солени бисквити и топка ориз с маринована синя слива. После се облегна на стената и заспа. Сънят му бе кратък, не сънува нищо, но когато се пробуди, не можа да се сети къде се намира. Паметта му се бе превърнала в една идеално квадратна и идеално празна кутия. Единственото нещо в нея бе празно пространство. Ушикава се огледа в пространството. И установи, че всъщност не е празнота, а мрачна стая — празна, студена, без нито една мебел. Мястото му беше непознато. Върху неразгънатия вестник на пода до него имаше огризка от ябълка. Ушикава се почувства объркан. Как съм попаднал на такова странно място?

По едно време се сети. Оттук наблюдаваше входа на Тенговия блок. Така беше. Затова е този огледално-рефлексен фотоапарат „Минолта“ с телефото обектива. Спомни си и за тръгналия на разходка самотен белокос старец с щръкналите уши. Постепенно в празната кутия взеха да се връщат и други спомени, като птици, прибиращи се по залез в гнездата си. И се оформиха два твърди факта:

(1) Ерико Фукада си замина.

(2) Тенго Кавана още го няма.

В Тенговия апартамент на третия етаж няма никой. Пердетата са спуснати и в безлюдното пространство цари тишина. Нищо не я нарушава освен включващият се от време на време компресор на хладилника. Ушикава пусна въображението си да скита из тази сцена. Представата за празна стая не се различава особено от представата за света след смъртта. И изведнъж се присети за маниакалното тропане на инкасатора от Ен Ейч Кей. При цялото си неотлъчно наблюдаване така и не беше видял този мистериозен човек да излиза от сградата. Дали пък не живее в блока? Дали не е някой от живущите, който се представя за инкасатор, за да досажда на останалите обитатели? И ако е така, какъв е смисълът на тези му действия? Колкото и патологична да му се струваше тази теория, как другояче можеше да си обясни тази странна ситуация? Нищо друго не раждаше умът му.

Тенго Кавана се появи на входа малко преди четири следобед по старо яке с вдигната яка, тъмносиня бейзболна шапка и увиснала от рамото му пътна чанта. Влезе, без да се застои на входа, без дори да се огледа. При все че съзнанието на Ушикава бе все още мъгляво, нямаше как да пропусне тази едра фигура.

— Добре дошъл, господин Кавана — промърмори на глас Ушикава и щракна три кадъра с фотоапарата с автоматично превъртане на лентата. — Как е татко ви? Сигурно сте страшно уморен. Хубаво си починете. Приятно е човек да се върне у дома, дори когато става дума за жалко място като тукашното. Ерико Фукада си замина, между другото, с целия си багаж, докато ви нямаше.

Гласът му обаче не достигна до Тенго. Всичко това си го мърмореше под носа. Ушикава погледна часовника си и вписа в бележника: „3:56 следобед. Тенго Кавана се прибира от път“.

В мига, в който Тенго се появи на входа, някаква врата се отвори широко някъде и Ушикава усети завръщането на действителността. Така както въздухът нахлува в някой вакуум, нервите му изведнъж застанаха нащрек и тялото му се изпълни с нова жизненост. Ушикава бе отново полезна част от външния свят. Щракането от идващите по местата си неща галеше слуха му. Кръвообращението му се ускори и по тялото му се разнесе точно необходимото му количество адреналин. Чудесно, рече си. Така и трябва да бъде. Точно такъв трябва да съм аз, такъв трябва да е и светът.

* * *

Минаваше седем, когато Тенго отново се появи на входа. След залез-слънце вятърът се беше поусилил, а температурата спадна. Тенго, по избелели джинси, бе облякъл пуловер под якето. Спря се пред блока, огледа се, но нищо не видя. Погледът му мина и покрай прозореца, зад който се криеше Ушикава, но не забеляза наблюдателя. Тоя не е като Ерико Фукада, помисли си Ушикава. Тя е специална. Вижда неща, които другите не забелязват. Но ти, Тенго, за хубаво или лошо, си най-обикновен човек. Затова и не ме виждаш как дебна оттук.

Отчел, че навън нищо не се е променило, Тенго вдигна ципа на якето си догоре, пъхна ръце в джобовете и излезе на главната улица. Ушикава нахлупи чевръсто плетената шапка, уви шала около врата си, обу си обувките и тръгна по петите му.

Тенго се придвижваше бавно по улицата. Извърна се няколко пъти да погледне зад себе си, но не зърна Ушикава, който действаше предпазливо. Тенго му се видя замислен. Сигурно се чудеше защо Фука-Ери си е заминала. И очевидно вървеше към гарата. Дали не бе решил да се качи на някой влак? Това би затруднило доста проследяването му. Осветлението на гарата беше силно, а и в събота вечер надали можеше да се очаква да има много пътници. Ушикава щеше да бие на очи. Може би най-добре беше да се откаже.

Но се оказа, че Тенго изобщо не отива на гарата. След известно време свърна по една почти безлюдна улица и се спря пред бар с табела „Мугиатама“. Заведение за млади хора, ако можеше да се съди по вида му. Тенго погледна часовника си, постоя замислен няколко секунди, после влезе. „Мугиатама“, рече си Ушикава и поклати глава. Ама че тъпо име за бар.

Скри се в сянката на един телеграфен стълб и се огледа около себе си. Изглежда, Тенго се канеше да пийне и хапне нещо, така че поне половин час не му мърдаше. В най-лошия случай на Ушикава му предстоеше да стои там, без да мърда, към един час. Затърси с очи подходящо място, където да убие времето, докато гледа влизащите и излизащите от бара. За съжаление, в непосредствена близост имаше само млекарница, малка зала за събрания на религиозната секта Тенрикьо^[2] и склад за ориз — и трите затворени. Ох, ама и аз с тоя мой късмет, рече си. Облаците бързаха по небето пред силния северозападен вятър. От топлината на деня бе останал само спомен. Ушикава никак не се блазнеше от мисълта да прекара тридесет минути до един час на тоя студ, без нищо да върши.

Що не взема да се откажа, мина му през ум. Какъв е смисълът да го следя, след като той очевидно влезе да вечеря. Ушикава се замисли дали и той да не се отбие някъде да хапне нещо сготвено, после да се прибере. То и Тенго сигурно нямаше да се бави дълго. Идеята много му се понрави. Представи си се седнал в уютно ресторантче пред димяща купа оякодон — ориз с пиле и яйца. От няколко дни не се беше хранил като хората. И едно греяно саке щеше да му дойде добре. При този студ още при първата крачка навън ще изтрезнее.

Но в този момент му се представи и друг сценарий: ами ако Тенго има среща с някого в „Мугиатама“? Нали той от дома си отиде направо там и преди да влезе, си погледна часовника. Или някой го чака вътре, или всеки момент ще дойде. В такъв случай Ушикава не бива да пропусне шанса да научи коя е тази личност. Дори ушите да му окапят от студ, длъжен е да изчака да види кой ще влезе в бара. Примири се с тази мисъл и изтри от ума си образа на оякодона и греяното саке.

Нищо чудно въпросната личност да се окаже я Фука-Ери, я самата Аомаме. Ушикава се стегна. Та нали упорството е отличителната ми черта. Докато има и искрица надежда, той ще се е вкопчил отчаяно в нея. И дъжд да го бие, и вятър да го вее, и слънце да го пече, и с тояга да го налагат — пускане няма. Защото веднъж изпуснеш ли я искричката, не се знае кога пак ще ти дойде. На тоя свят има и много по-болезнени неща, утеши се Ушикава.

Облегна се на стената в сянката на телеграфния стълб върху някакъв плакат на японската комунистическа партия и впери зорко очи във входа на „Мугиатама“. Вдигна зеления шал върху носа си и завря ръце в джобовете на якето. Стоеше абсолютно неподвижен, ако се изключи периодичното вадене на книжни салфетки, за да си издуха носа. Вятърът носеше от време на време откъслечни съобщения от високоговорителите на гара Коенджи. Някои от минувачите поглеждаха притеснено свилия се в сянката Ушикава и забързваха по пътя си. Добре, че беше тъмно, та не виждаха физиономията му. Набитата му фигура се очертаваше в сянката като злокобен орнамент и подплашваше всичко живо.

Какво ли пиеше и ядеше сега Тенго там? Колкото повече разсъждаваше по въпроса, толкова по-гладно и по-студено му ставаше. Но не можеше да се отърси от тази мисъл. Каквото и да е — може и да не е нито греяно саке, нито оякодон. Стига да е на топло и да е нещо сготвено. Но щом издържам тука на тоя студ, значи, на всичко мога да издържа.

Ушикава просто нямаше друг избор. Нищо не можеше да стори, освен да мръзне тук на ледения вятър, докато Тенго се навечеря. Спомни си семейния дом в Чуоринкан и масата, на която се хранеха. Сигурно на нея всеки път е имало нещо домашно сготвено, но сега за нито едно ястие не се сещаше. С какво, по дяволите, съм се хранил през ония години? Все едно се напъваше да си спомни нещо, станало през дълбоката древност. Имало едно време, много, много отдавна, на петнадесет минути пеш от гара Чуоринкан на линията Одакю, една новопостроена къщичка с уютна, мамеща столова. Две момиченца свирели на пиано, а из градинката и по моравата скачало чистокръвно кученце.

* * *

Тенго излезе от бара след тридесет и пет минути. Много по-лошо можеше да е, ободри се Ушикава. Е, и тридесетте и пет минути си бяха отвратителни, но все пак беше далеч по-добре в сравнение с един ужасен час и половина. Тялото му беше премръзнало, но поне ушите не му окапаха от студ. Докато Тенго седеше в бара, никой влизащ или излизащ не му направи впечатление. То всъщност само една двойка влезе по някое време и никой не излезе. Тенго сигурно е пийнал нещо набързо и е похапнал нещо леко. Ушикава тръгна подире му, като спазваше дотогавашната дистанция. Тенго се запъти обратно по същата улица, очевидно решил да се прибира.

Но най-неочаквано Тенго свърна от улицата по пряка, по която Ушикава не беше минавал. Май все още нямаше намерение да си върви у дома. Ушикава бе убеден, че е потънал в размисъл. Повече, отколкото преди. Понеже този път нито веднъж не се извърна. Ушикава се мъчеше да запомни разни ориентири по пътя им, та после да се върне по-лесно по същия път. Районът му беше непознат, но ако съдеше по нарастващото жужене на трафика, напомнящо буйна река, изглежда, се движеха в посока на околовръстното шосе. По някое време Тенго ускори ход. Може би се приближаваше към целта си.

Браво, браво, похвали себе си Ушикава. Очевидно се е запътил нанякъде. Заслужавало си е да не го изпускам от очи.

Тенго сви забързано по улица с къщи от двете й страни. Заради студения вятър хората си седяха у дома в съботната вечер с нещо топло в чашите пред телевизора. Улицата беше почти безлюдна. Ушикава гледаше да не скъсява разстоянието между себе си и Тенго. Добре, че Тенго бе лесен за следене. С този си ръст и широки плещи трудно би се изгубил в някоя тълпа. Пък и вървеше право, неотклонно натам, закъдето бе тръгнал. И не вдигаше поглед от земята, потънал в мислите си. Поначало правеше впечатление на прям, откровен човек, който няма какво да крие. Коренно различен от мен, рече си Ушикава.

И жена му на Ушикава обичаше да крие това-онова. „Обичаше“ всъщност не беше най-точната дума; по-скоро характерът й си беше такъв. И колко е часът да я попиташе човек, пак щеше да го излъже. А Ушикава изобщо не беше такъв човек. Криеше неща само когато имаха връзка с работата му. Попитаха ли го колко е часът, ако нямаше причина да излъже, съобщаваше точното време. И то най-любезно. За разлика от жена си. Тя и за годините си послъгваше — поне четири икономисваше. Едва когато си подаваха документите за сключване на брака, Ушикава забеляза истинската й възраст, но се направи, че не е видял. Не можеше да проумее защо му трябва на човек да лъже за нещо, което така или иначе ще излезе наяве. Голяма работа, като жена му била със седем години по-голяма от него!

Колкото повече се отдалечаваха от гарата, толкова по-малко хора срещаха по улицата. Накрая Тенго влезе в някакъв малък парк. Нищо и никаква детска площадка в ъгъла на жилищен квартал. Паркът беше безлюден. Че как иначе, рече си Ушикава. Кой е луд да се мотае по детските площадки в такава ветровита, ледена декемврийска вечер? Тенго я прекоси под студената светлина на живачната лампа и се насочи право към пързалката. След което взе, че се покатери на върха й.

Ушикава се скри зад една телефонна кабина и продължи да го държи под око. Пързалка ли?, смръщи се. За какво му е на дърт мъж да се катери по пързалки и такава мразовита нощ? Че дори и до апартамента му не бе близо. Сигурно имаше някаква друга причина да минава чак оттук. Не че бе някоя особено привлекателна детска площадка. Напротив, съвсем тясна и невпечатляваща беше: освен пързалката имаше две люлки, малка катерушка и пясъчник. Осветена от една-единствена живачна лампа, която, ако се съдеше по вида й, бе осветявала края на света поне няколко пъти, и едно разкривено оголяло дърво зелкова. И заключена обществена тоалетна — идеална повърхност за графити. Изобщо нищичко, което би сгряло нечие сърце или би разбудило нечие въображение. Е, в някой слънчев майски следобед можеше и да дойде по някоя майка с дете. Но във ветровитата декемврийска нощ? Изключено!

Да не би Тенго да имаше среща с някого на това място? И сега да го чакаше? Ушикава силно се съмняваше. Тенго не издаваше никакви признаци на човек, който чака някого. На влизане в паркчето не бе обърнал никакво внимание на останалите съоръжения. Умът му сякаш бе прицелен право в пързалката. Тенго дойде тук, за да се покатери именно на тази пързалка.

Де да го знаеш? Може пък открай време да е свикнал да размишлява върху детски пързалки. Нищо чудно върхът на една пързалка в парка през нощта да представлява за него идеалното място, където да обмисля сюжета на романа, който пише, или разни там математически формули. И колкото по-студено е, колкото по-силно вее вятърът, колкото по-смотан е паркът — толкова по-гладко му тече мисълта. Най-малко Ушикава можеше да си представи мисловния процес у един писател (съответно математик). Но практичният му ум му подсказваше, че е длъжен да не мърда, да държи Тенго търпеливо под око. Часовникът му показваше точно осем.

Тенго сякаш прегъна едрата си фигура и седна на върха на пързалката. Вдигна очи към небето. И взе да движи главата си напред-назад, докато в един момент не си намери едно определено място и впери неподвижен поглед натам.

Ушикава се сети за старата сантиментална поп песничка на Кю Сакамото, която започваше с думите „Погледни звездите на нощното небе. Блещукането на онази звездичка означава някакво дребно щастие“^[3]. Не помнеше по-нататък текста, нито го вълнуваше. Сред областите, в които Ушикава никакъв го нямаше, бяха сантименталността и чувството за справедливост. Дали пък Тенго не беше изпаднал в някаква сантименталност, докато гледаше звездите от върха на пързалката?

Ушикава също вдигна очи към небето, но не успя да види никакви звезди. Коенджи, в токийския район Сугинами, не беше най-подходящото място за наблюдаване на нощното небе. Неоновите реклами и уличното осветление придаваха някакъв много странен цвят на небосвода. Може някой и да успееше да мерне през присвити очи някоя и друга звездичка, но това щеше да е човек с превъзходно зрение и способност за концентриране. На всичко отгоре тази вечер по небето се носеха купища облаци. Въпреки всичко Тенго седеше неподвижно върху пързалката с фиксиран в една точка от небето поглед.

Ама че досаден е тоя тип, реши за себе си Ушикава. От какъв зор бе седнал в тая ветровита зимна нощ на пързалката да гледа небето и да размишлява? Не че имаше някакво право да критикува Тенго. Все пак Ушикава сам си беше наложил да го проследи тайно, да върви подире му. Тенго си беше свободен гражданин и имаше правото да си гледа каквото си иска през всички годишни времена.

Ами и тоя проклет студ, мислеше си Ушикава. Откога му се пикаеше, но му се налагаше да се стиска. При тая заключена обществена тоалетна, да не би да вземе да пикае до телефонната кабина, независимо че никой нямаше да го види! Хайде, бе, викаше си, докато тъпчеше с крака, няма ли най-после да си тръгнеш? Дори да си потънал в размисъл, да си залят от сантименталност, да си се потопил в астрономически наблюдения — не ти ли е студено и на теб бе, човек? Що не вземеш да се прибереш на топло, а? Никой не ни чака у дома — нито теб, нито мен, — но пак ще е по-приятно, отколкото да кибичим тук и да ни замръзват задниците.

Тенго обаче изобщо нямаше вид на канещ се да си ходи човек. По едно време спря да гледа небето и насочи вниманието си към жилищния блок на отсрещната страна на улицата — нова постройка, шестетажна, със запалени лампи зад половината й прозорци. Тенго не откъсваше очи от блока. И Ушикава се вторачи, но не видя нищо, което да заслужи вниманието му. Най-обикновена кооперация. Не от най-висша категория, но все пак от класа. Качествен дизайн, облицована със скъпи плочки. Красив, добре осветен вход. Нищо общо с оная предназначена за събаряне евтиния, която Тенго наричаше свой дом. Дали докато оглеждаше кооперацията, Тенго не си мечтаеше и той да обитава такова място? Ушикава се съмняваше. Доколкото бе опознал Тенго, на него му бе все едно къде живее. Както не се вълнуваше и как е облечен. Нищо чудно да бе съвсем доволен от сегашното си скапано жилище. Щом имаше покрив над главата си и стени да го пазят от студа, какво друго му трябваше? Каквито и мисли да минаваха сега през ума му, сигурно бяха на съвсем друга тема.

След като разгледа всички прозорци на кооперацията, Тенго пак извърна поглед към небето. Същото стори и Ушикава. Но така, както се беше скрил, му пречеха и клоните на зелковата, и жиците, и други сгради. Поради което виждаше само половината небе. И не можеше да изчисли в коя точно точка е вперил поглед Тенго. По небосвода пробягваха безброй облаци, като многолюдна армия от нашественици.

Най-после Тенго се изправи и слезе безмълвно от пързалката, както пилот слиза от изтребителя си след тежък нощен самостоятелен полет. Пресече детската площадка и си тръгна. Ушикава се поколеба и накрая реши да не го последва. Най-вероятно Тенго се беше запътил към дома си. А на Ушикава му се пикаеше, та му се плачеше. Щом Тенго се изгуби от погледа му, отиде до площадката, свря се зад обществената тоалетна и там, в тъмното, където никой нямаше да го види, се изпика в един храст. Насмалко да му се пукне мехурът.

След като най-после се облекчи — а тази процедура отне точно толкова време, колкото му бе нужно на един дълъг товарен влак да мине по някой мост, — вдигна ципа на панталона, затвори очи и въздъхна дълбоко. Часовникът му вече показваше осем и седемнадесет. Тенго бе прекарал към петнадесет минути на върха на пързалката. Ушикава се убеди повторно, че него вече го няма, и се упъти към пързалката. Покатери се с късите си криви нозе догоре, седна на самия връх на ледената пързалка и погледна небето. Какво толкова гледаше тъй продължително Тенго?

Зрението на Ушикава беше доста добро. Малко му пречеше астигматизмът, но все пак успяваше да се оправя без очила. Но колкото и да се взираше сега, не успяваше да види нито една звезда. Вниманието му обаче бе привлечено от голямата луна на небето, около две трети пълна. Тъмната й охлузена външност надничаше съвсем ясно между облаците. Типична зимна луна. Студена, бледа, изпълнена с древни мистерии и щения. Висеше си там безмълвно на небето, без да мига, като мъртвешко око.

Ушикава преглътна. За известно време забрави дори да диша. Понеже през пролука в облаците мярна и втора луна, малко встрани от първата. Много по-малка от първата, леко разкривена и зелена, все едно обрасла с мъх. Но извън всякакво съмнение — луна. Такива едри звезди нямаше. И изкуствен спътник не беше. Но си беше там, залепена върху нощното небе.

Ушикава затвори очи и след няколко секунди пак ги отвори. Сигурно е било оптическа илюзия. Изключено бе да е видял такова нещо. Но колкото и пъти да отваряше и затваряше очи, малката луна продължаваше да си виси на небето. От време на време някой облак я скриваше, но щом отминеше, тя пак си беше там, на същото място.

Ето, значи, какво е гледал Тенго, каза си Ушикава. Дошъл е до детската площадка или да види за пръв път това явление, или да провери дали то все още съществува. Но несъмнено е знаел предварително за наличието на двете луни. Нито за миг не бе проявил изненада. Както седеше на върха на пързалката, Ушикава тежко въздъхна. Що за луд свят е тоя?, запита се. В какъв свят съм се забил? Но отговор отникъде не дойде. Галени от безбройните прелитащи облаци, двете луни — голямата и малката — висяха като някаква гатанка на небето.

Едно обаче знам със сигурност, заключи Ушикава. Това не е светът, от който идвам. Земята — такава, каквато аз я познавам, има само една луна. Неоспорим факт. А сега бройката се е увеличила на две.

Ушикава взе да изпитва усещане за дежа вю. Това ми е познато отнякъде, мислеше си. И отчаяно се разрови из паметта си. Намръщи се, стисна зъби и пусна драгата по тъмното морско дъно на мозъка си. Докато накрая му светна: „Въздушната какавида“.

Огледа се, но видя единствено познатия му открай време свят. Белите дантелени завеси по прозорците на насрещната кооперация, осветени отвътре от спокойни лампи. Нищо необичайно. Разликата бе само в броя на луните.

Слезе внимателно от пързалката и напусна забързано детската площадка, като да бягаше от очите на луните. Дали не полудявам?, запита се. Не, не може да бъде. Изобщо не полудявам. Умът ми е остър като чисто нов стоманен гвоздей — твърд, трезв, прав. Забит под най-подходящия ъгъл в сърцевината на действителността. Нищо ми няма. Разумът ми е абсолютно здрав. Ако някой е полудял, то това е заобикалящият ме свят.

И съм длъжен да разбера защо.