Харуки Мураками
1Q84 (22)

Двадесет и втора глава
(Тенго): Че в своя ход напред времето може да приеме изкривени форми

Тенго се бе замислил за мозъка си. По ред причини.

За последните два милиона и половина години размерът на човешкия мозък се е увеличил четирикратно. Като грамаж мозъкът заема едва два процента от човешкото тяло, а в същото време (според една наскоро прочетена от него книга) консумира към четиридесет на сто от общата телесна енергия. Именно благодарение на драматичното разрастване на мозъка човекът е успял да си създаде понятия като време, пространство и вероятност.

Понятията време, пространство и вероятност.

(На Тенго му беше известно, че в своя ход напред времето може да приеме изкривени форми. Самото време е еднородно в състава си, но веднъж случило се, приема изкривена форма. Даден период от време може да е ужасно муден и продължителен, докато друг може да е мимолетен и кратък. Но понякога редът на нещата може да се обърне, а в най-лошите случаи — изобщо да изчезне. Понякога към времето се прибавят неща, които изобщо не би трябвало да са там. (?) Докато е пренастройвало времето към собствените си цели, човечеството вероятно е пренастроило и смисъла на собственото си съществувание. Другояче казано, успяло е чрез прилагането на подобни операции към времето да опази — макар и само на косъм — нормалната си психика. Несъмнено е, че ако на човек му се наложи да възприеме времето, през което току-що е преминал, като еднородно, в определения му ред, нервната му система няма да понесе натоварването. Един такъв живот би бил живо мъчение, рече си Тенго.)

(Благодарение на разрастването на мозъка човечеството е възприело и понятието за временност, макар в същото време да се научава и как да променя и пренастройва времето. Успоредно с безкрайната си консумация на време хората непрестанно репродуцират и времето, което наум са пренастроили. А това никак не е лесно. Нищо чудно, че времето консумирало четиридесет на сто от общата телесна енергия!)

* * *

Тенго често се чудеше дали наистина е бил свидетел на спомена, който пазеше, откакто е бил на година и половина — максимум на две: сцената, в която съблечената по бельо негова майка дава на мъж, който не е баща му, да смуче гърдите й. А в това време ръцете й обгръщат мъжа. Възможно ли е дете на има-няма две годинки да запомни такива подробности, и то тъй ярко? Или става дума за фалшив спомен, който впоследствие си е изградил, за да се крие зад него?

И това беше напълно мислимо. Възможно бе в един момент мозъкът на Тенго да е създал подсъзнателно спомена за друг мъж (допустимо — „истинския“ му баща) с цел да „докаже“, че не е биологично дете на онзи, който се води за негов баща. Именно по този начин да се е мъчел да елиминира „така наречения свой баща“ от плътната кръвна връзка. Един вид — да си е изграждал изход от своя ограничен, душащ го живот, като е създал у себе си хипотетично съществуваща майка, която със сигурност е жива, макар и на друго място, и „истински“ баща.

Проблемът с този възглед обаче бе, че споменът му се явяваше с ярката си реалистичност. Носеше усещането за автентичност, притежаваше и тежест, и аромат, и дълбочина. Впил се бе упорито в стените на съзнанието му, така както стрида се прилепва към потъналия кораб. И никога няма да се отърси от него, да го отмие. Невъзможно му бе да повярва, че споменът е просто фалшификат, създаден от ума в отговор на някаква нужда. Прекалено реален, прекалено материален бе, че да е плод на въображението.

Ами ако е реален, запита се Тенго?

Бебешкото му „аз“ със сигурност се е уплашило от присъствието си на тази сцена. Друг човек, много по-голям и по-силен, смучеше гърдите, които бяха предназначени за самия него. Излизаше, че поне за кратко майка му го е забравила; че е създала ситуация, заплашваща оцеляването на дребното беззащитно същество. И тъкмо този първичен ужас се е запечатал неизличимо върху фотохартията ма мозъка му.

И сега споменът за този ужас го нападаше, когато най-малко го очакваше — нахлуваше с мощта на порой и го докарваше до ръба на паниката. Ужасът му говореше, насилваше го да си припомни: Където и да бягаш, каквото и да правиш, от натиска на тази вода отърване няма. Този спомен дефинира кой си ти, оформя живота ти и се стреми да те запрати към едно предварително определено за теб място. Гърчѝ се колкото си искаш — от мощта му отърване няма.

Изведнъж на Тенго му хрумна: Когато извадих от пералнята носената от Фука-Ери пижама и я подуших, дали пък не се надявах да надуша собствената си майка? Но от къде на къде пък ще търся образа на липсващата ми майка не къде да е, а в аромата на едно седемнадесетгодишно момиче? Нима не е по-логично да го търся в тялото на по-възрастната ми приятелка, например?

* * *

Макар приятелката на Тенго да бе с десет години по-възрастна от него, неизвестно защо той никога не бе търсил у нея майчинския образ. Нито се беше вълнувал от уханието й. Водещата роля в сексуалната им дейност изпълняваше тя. Тенго просто следваше инструкциите й, почти без да разсъждава, без да избира или да оценява. А тя искаше от него само две неща: хубава ерекция и навременна еякулация. „Чакай, не се изпразвай сега, нареждаше му. Задръж още малко.“ И той вливаше цялата си енергия в това да устиска. „Окей, сега! Напълни ме сега!“, прошепваше тя в един момент и той се изпразваше с каквато сила бе успял да набере. След което тя го погалваше по бузата и го похвалваше: „О, Тенго! Ти си една фантазия!“. А Тенго поначало проявяваше прецизност във всяка една област, било то правилната пунктуация или изнамирането на най-простата формула за решаване на някоя математическа задача.

При секса с по-млади жени нещата стояха съвсем различно. Налагаше му се да разсъждава от начало до край, да избира и преценява. А това го смущаваше. Поемаше цялата отговорност. Имаше чувството, че е капитан на корабче в бурно море, комуто се налага едновременно да държи щурвала, да контролира платната, да се съобразява с показанията на барометъра и посоката на вятъра, както и да модулира поведението си така, че да подсилва оказваното му от екипажа доверие. И най-дребната грешка или нещастие биха довели до трагедия. Изживяваше не толкова секс, колкото чувството, че изпълнява някакъв дълг. В крайна сметка се стягаше и или не еякулираше в точния момент, или изобщо не получаваше необходимата ерекция. А това само подклаждаше собствената му несигурност.

С по-възрастната му приятелка подобни моменти не се случваха. И тя оценяваше това по достойнство. Постоянно го хвалеше и насърчаваше. След онзи единствен случай, в който се беше изпразнил преждевременно, тя си постави за цел никога повече да не си слага бял комбинезон. А и не само комбинезон — престана изобщо да носи бяло бельо.

Така че днес му правеше фелацио по черен комплект и се радваше докрай на твърдостта на пениса му и мекотата на тестисите. Тенго наблюдаваше как, докато работи с уста, гърдите й се движат нагоре-надолу, обвити в черната дантела на сутиена й. За да не се изпразни прекалено бързо, затвори очи и взе да си мисли за гиляките.

* * *

Нямат съдилища и не знаят що е това правосъдие. Колко трудно им е да ни проумеят, личи дори от това, че те и до ден-днешен не разбират смисъла от пътища. Дори там, където са прокарани пътища, те пак си минават през тайгата. Често се случва да ги види човек как цялото семейство, с кучетата и гъските, гази в индийска нишка през крайпътното тресавище.

* * *

И Тенго си представи сценката: парцаливи гиляки се влачат почти безмълвно през гъстата гора до пътя, в колона по един, заедно с кучетата и жените си. В техните представи за време, пространство и вероятности пътищата не съществуват. И вместо да вървят по пътя, вероятно схващат по-добре причината за собственото си съществуване, като се движат мълчаливо през гората, независимо че им е по-трудно.

„Горките гиляки“, бе казала Фука-Ери.

Тенго си припомни лицето на спящата Фука-Ери. Заспала бе в Тенговата възголяма пижама, с навити маншети на ръкавите и крачолите. А той я бе извадил от пералнята и я бе подушил.

Престани да си мислиш за това!, заповяда си Тенго, но бе прекалено късно.

Семенната му течност заизригва с мощни многократни конвулсии право в устата на приятелката му. Тя го изчака да свърши, после стана и отиде до банята. Чу я как завъртя кранчето, пусна водата и изплакна уста. После, сякаш нищо не се беше случило, се върна в леглото.

— Извинявай — рече Тенго.

— Е, случва се да не устискаш — каза тя и го погали с пръст по носа. — Няма страшно. Ама на теб наистина ли чак толкова ти хареса?

— Фантастично беше. Имам чувството, че след няколко минути пак ще съм готов.

— Нямам търпение — отвърна тя и притисна буза в голата му гръд. Затвори очи и се притаи. Тенго усети нежния дъх от ноздрите й върху зърното си.

— Познай на какво ми напомнят гърдите ти? — каза му тя.

— Нямам представа.

— На портата на някой замък в самурайски филм на Куросава.

— Порта на замък — повтори Тенго, докато я галеше по гърба.

— Нали си гледал „Замъкът на паяците“ и „Трима негодници в скритата крепост“? В старите му черно-бели филми вечно има някоя яка порта на замък с огромни железни шипове. Точно на това ми напомнят. Дебели, твърди…

— Само дето си нямам шип.

— Не бях забелязала.

* * *

„Въздушната какавида“ на Фука-Ери влезе в списъка на бестселърите още на втората седмица, след като бе пусната в продажба, а през третата се качи на върха на списъка за белетристика. Тенго следеше възхода й по вестниците, които се получаваха в учителската стая на школата за зубрене. В пресата се появиха и две реклами с корицата на повестта и по-малка снимка на Фука-Ери с познатия му тесен летен пуловер, който така хубаво подчертаваше гърдите й (направена несъмнено по време на пресконференцията). Дълга права коса, пусната до раменете. Тъмни загадъчни очи, вперени право във фотоапарата. Очите й сякаш надничаха през обектива и се фокусираха директно върху нещо, което е скрито дълбоко в сърцето на гледащия, което той поначало не усеща. Но го правят хем неутрално, хем нежно. Съсредоточеният поглед на това седемнадесетгодишно момиче направо побъркваше. Независимо колко дребна бе снимката, със сигурност щеше да накара много хора да си купят книгата. Комацу му беше изпратил два екземпляра няколко дни след като книгата излезе, но Тенго отвори само пакета, без да махне найлоновата обвивка на самите книги. Вярно, текстът в книгата беше нещо, което лично бе написал, и за пръв път нещо, написано от него, бе приело формата на книга, но не изпитваше никакво желание да я отвори и да я прочете, та дори и само да я разгледа. Появата й даже не го зарадва. Тайната му роля на таен техник бе приключила отдавна и съдбата на книгата оттам насетне не го засягаше. Нито имаше причина да го засяга. Пъхна двете томчета най-отзад на етажерката, така както си бяха увити в найлона.

* * *

След онази нощ, през която Фука-Ери преспа в апартамента му, животът му бе започнал да тече безметежно. Валеше често, но Тенго почти не обръщаше внимание на времето, което бе към края на списъка на важните за него неща. И от Фука-Ери нямаше никаква вест. Което вероятно означаваше, че не й трябва решението му по някой конкретен проблем.

Освен дето работеше всекидневно по своя роман Тенго написа и няколко дописки за разни списания — анонимна дейност, която всеки би могъл да свърши. Но за смяна на обстановката вършеха работа, пък и заплащането си струваше за такива минимални усилия. Както обикновено, три дни в седмицата преподаваше и в школата за зубрене. Задълбаваше максимално в математиката с надеждата да забрави останалите си грижи, свързани най-вече с „Въздушната какавида“ и Фука-Ери. Веднъж навлязъл в света на математиката, умът му превключваше на друга верига (с тихо прещракване), от устата му потичаха друг вид думи, тялото му прибягваше до други мускули и се променяше както тонът на гласа му, така и самата му физиономия. Подобна промяна в темпото му се нравеше. Все едно влизаше от една стая в друга и заменяше обувките си с друг чифт.

За разлика от времето, прекарано в домашни задължения и писането на проза, когато навлезеше в математиката, Тенго постигаше ново ниво на релаксация, та дори ставаше и по-словоохотлив. В същото време усещаше, че се превръща и в нов, доста по-практичен човек. Не че можеше да прецени кой е истинският Тенго, но промяната се извършваше съвсем естествено, почти несъзнателно. И си даваше сметка, че му е нужна, малко или повече.

В ролята си на преподавател Тенго набиваше в главите на учениците си колко ненаситна е нуждата на математиката от логика. Недоказуемите неща тук са без значение, но успееш ли да докажеш нещо, светът каца като крехка пеперуда в дланта ти. Лекциите му придобиваха една необичайна топлота, а красноречието му увличаше младежите. Учеше ги как най-практично и ефикасно да решават математическите задачи, но в същото време им разкриваше убедително и романтиката, скрита в поставените въпроси. На няколко пъти забеляза възхищение в погледите на отделни ученички и си даде сметка, че всъщност прелъстява тези седемнадесет- и осемнадесетгодишни момичета посредством математиката. Красноречието му служеше за един вид интелектуална любовна игра. Математическите функции милваха гърбовете им; теоремите бяха топъл дъх в ухото. Но откакто се бе запознал с Фука-Ери, Тенго престана да проявява сексуален интерес към тези момичета, нито изпитваше желанието да души пижамите им.

Фука-Ери категорично е едно специално същество, осъзна Тенго. Изобщо не може да се сравнява с другите момичета. Несъмнено означава нещо специално за мен. Тя е — как да го кажа? — всеобхватен образ, проектиран право върху ми, но и образ, който не съм в състояние да разтълкувам.

* * *

Но май ще е най-добре да прекъсна всякакво увлечение по Фука-Ери. Рационалната мисъл на Тенго бе стигнала до това ясно заключение. А и задължително трябва да се дистанцирам максимално от купчините с „Въздушната какавида“ по витрините на всички книжарници, от непроницаемия професор Ебисуно и от онази злокобна тайнствена религиозна организация. Засега няма да е зле и от Комацу да стоя настрана. Щото току-виж ме въвлякъл в още по-хаотична територия; ще ме навре в някой опасен ъгъл без капчица логика, в ситуация, от която така и няма да успея да се измъкна.

Но Тенго знаеше прекрасно и това, че няма да му е никак лесно да се оттегли от сложната конспирация, в която се бе заплел до уши. Че не е герой на Хичкок, всмукан, без изобщо да се усети, в ужасен заговор. Сам се беше насадил, с пълното съзнание за съдържащия се в нея рисков елемент. Машинарията вече се бе задвижила и бе набрала толкова силен въртящ момент, че нямаше начин да я спре. Самият Тенго бе просто едно зъбчато колело — при това от най-важните. Чуваше глухия вой на механичното чудовище и усещаше безмилостния му ход.

* * *

Комацу се обади на Тенго няколко дена след като „Въздушната какавида“ изкара и втора седмица на върха на бестселърите. Телефонът иззвъня малко след единадесет вечерта и завари Тенго по пижама, легнал по корем. Беше се зачел в една книга и тъкмо се канеше да угаси нощната лампа. По самия звън позна, че го търси Комацу. И той не знаеше защо, но винаги усещаше кога Комацу е на телефона. Изглежда, по особения му звън. Както всеки пишещ си има своя стил, така и Комацу си имаше свой особен звън.

Стана, отиде в кухнята и вдигна слушалката. Никак не му се искаше да отговаря; предпочиташе да си заспи спокойно, да сънува, ако ще, леопардовите котки от остров Ириомоте или Панамския канал, озоновия слон или древния поет Башо — нямаше значение какво, стига да беше колкото се може по-далече оттук. Но не се ли обадеше, телефонът щеше пак да иззвъни след петнадесет минути или половин час. По-добре веднага да го вдигне.

— Здравей, Тенго. Да не би да спиш? — попита весело Комацу.

— Точно това се мъчех да направя.

— Извинявай — рече Комацу, макар в тона му да нямаше и грам съжаление. — Исках само да ти съобщя, че продажбите на „Въздушната какавида“ вървят добре.

— Чудесно.

— Като топъл хляб. Бройките не достигат. Ония нещастници в печатницата блъскат денонощно. Не че не знаех предварително, че числата ще са впечатляващи. При авторка седемнадесетгодишна красавица. Само за това приказват. Всички елементи на бестселъра са налице.

— Не като при някой роман, написан от тридесетгодишен даскал в школа за зубрене с вид на пробуждащ се от зимен сън мечок, имате предвид.

— Точно така. Хем в случая изобщо да не става дума за някой от така наречените касови романи. Няма никакви сцени със секс, нито сълзливи истории. Дори самият аз не си представях такива зашеметяващи продажби.

И Комацу млъкна, сякаш очакваше някакъв коментар от Тенго. Но когато Тенго не му отвърна, продължи:

— А и работата не е само в продажбите. И критиката я посреща възторжено. Понеже не е някоя лековата драма, хрумнала набързо на някой младеж. Самият сюжет е забележителен. Разбира се, всичко това щеше да е невъзможно без превъзходната ти преработка, Тенго. Ти създаде истински безупречен шедьовър.

Щеше да е невъзможно. Без да обръща внимание на похвалите от Комацу, Тенго притисна слепоочията си с пръст. Щом толкова отявлено го хвали Комацу, няма начин да не последва нещо неприятно.

— Е, и каква е лошата новина? — попита Тенго.

— Откъде знаеш, че има лоша новина?

— Ами, вижте колко е часът! Няма начин да няма лоша новина.

— Прав си — отчете Комацу с явно възхищение. — Трябваше да се сетя, че притежаваш специална чувствителност.

Какво общо има тук чувствителността, рече си Тенго. Най-обикновен натрупан с времето опит. Но си затрая и зачака да види накъде бие Комацу.

— За съжаление, много си прав. Наистина имам и една лоша новина — каза Комацу.

И млъкна многозначително. А Тенго си представи как очите му блестят в мрака като на мангуста.

— И подозирам, че е свързана с авторката на „Въздушната какавида“. Прав ли съм?

— Точно така. Става дума за Фука-Ери. И не е хубава. От известно време е в неизвестност.

Тенго продължаваше да натиска слепоочията си.

— От известно време ли? Откога по-точно?

— Преди три дни, в сряда сутринта, е излязла от дома си в Окутама и заминала за Токио. Изпратил я професор Ебисуно. Не казала къде отива. По-късно през деня се обадила да каже, че няма да се прибира на планината, а ще преспи в квартирата им в Шинаномачи. Дъщерята на професор Ебисуно трябвало също да прекара там нощта, но Фука-Ери така и не се явила. И оттогава не са я чували.

Тенго проследи спомените си от последните три дни, но не откри нищо, което би могло да се свърже със случая.

— И аз не съм чул нищо — рече.

Откакто беше преспала при него, сигурно бяха минали поне четири седмици. И все пак се замисли за миг дали да не спомене на Комацу какво каза тя тогава — че било по-добре да не ходи в квартирата в Шинаномачи. Вероятно е усещала нещо злокобно там. Но реши в крайна сметка да си трае. Иначе щеше да се наложи да спомене на Комацу, че е пренощувала в апартамента му.

— Тя поначало е особен човек — каза Тенго. — Не бих се учудил, ако просто е заминала нанякъде, без някому да каже.

— Съмнявам се. Може и да не й личи, но Фука-Ери била изключително съзнателна личност. Винаги съобщавала съвсем точно къде се намира, винаги се обаждала къде е, къде отива и кога точно ще се върне. Така поне твърди професор Ебисуно. Никак не й било присъщо да не се обади цели три дни. Дано не й се е случило нещо лошо.

— Нещо лошо — изръмжа Тенго.

— И Професора, и дъщеря му са силно разтревожени — рече Комацу.

— Едно такова изчезване, ако продължи, май ще ви постави в доста тежко положение — каза му Тенго.

— Да, особено ако се намеси полицията. Представи си само: изчезнала е красивата тийнейджърка, авторка на светкавичен бестселър! Медиите направо ще пощуреят. И ако стане така, веднага ще потърсят коментар от мен, реактора й. А това няма да е никак хубаво. Аз поначало обичам да стоя в сянката: слънчевата светлина не ми понася. Стигне ли се дотам, истината всеки момент може да излезе наяве.

— Какво мисли по въпроса професор Ебисуно?

— Възнамерява да подаде в полицията молба за издирване, евентуално още утре. Досега успявах да го удържа, но всяко нещо си има граница.

— Надушат ли медиите за такава молба, отърване няма.

— Не знам как точно ще реагира полицията, но Фука-Ери в момента е на гребена на вълната, така че не може да се сравнява с обикновено бягство на тийнейджъри от дома. Надали ще успеем да скрием това от обществеността.

Да, но професор Ебисуно май точно към това се стреми, помисли си Тенго: да възбуди сензация с Фука-Ери за стръв, да се възползва от нея така, че да изясни взаимоотношенията между Сакигаке и родителите на Фука-Ери и да разбере къде в момента са двамата. В такъв случай нещата се развиват според намеренията на Професора. Но пък дава ли си той сметка колко опасно може да се окаже всичко това? Би трябвало: професор Ебисуно не е безразсъден човек. Напротив, нали си изкарва хляба с дълбокомислие. На всичкото отгоре, изглежда, имаше някои важни факти свързани със ситуацията на Фука-Ери, които не му бяха известни, така че Тенго като че се мъчеше да сглоби пъзел, без да са му дали всички парченца. По-мъдър човек от самото начало би отказал да се забърка в такава каша.

— Имаш ли някаква представа къде може да е тя, Тенго?

— На този етап — не.

— Нямаш? — изрече Комацу със забележима нотка на преумора в гласа. А не беше от хората, които често дават изява на подобни човешки слабости. — Извинявай тогава, че те събудих посред нощ.

Не по-малка рядкост беше да се чуят подобни извинения от устата на Комацу.

— Моля, моля — каза Тенго. — Предвид обстоятелствата.

— Да ти кажа право, Тенго, ако имах избор, нямаше да те замеся в тези усложнения на реалния свят. Единствената ти задача трябваше да е пренаписването, а ти се справи блестящо с нея. Но нещата никога не вървят тъй гладко, както ни се ще. И, както вече ти казах веднъж, в момента се спускаме по бързея…

— … в една обща лодка — довърши Тенго механично изречението.

— Точно така.

— От друга страна обаче — добави Тенго, — ако се разчуе за изчезването на Фука-Ери, това няма ли да увеличи още повече продажбите на „Въздушната какавида“?

— Тя и сега добре се продава — заяви с отчаяние Комацу. — Не ни трябва повече реклама. А един скандал няма да ни донесе нищо освен ядове. На този етап трябва да търсим някое хубаво, тихичко местенце за излизане от реката.

— За излизане от реката — повтори Тенго.

Комацу издаде звук като човек, преглъщащ нещо въображаемо. После леко се прокашля:

— Я дай да се срещнем за вечеря тия дни и да си поговорим дълго и спокойно. След като отмине тая лудница. Лека нощ, Тенго. Имаш нужда хубаво да се наспиш.

Комацу затвори. И като че го бе проклел: Тенго не можа да мигне. Чувстваше се уморен, но сън не го ловеше.

Какво имаше предвид Комацу, като каза „Имаш нужда хубаво да се наспиш“? Мина му през ум да седне в кухнята и да поработи, но нямаше настроение. Извади от шкафа бутилка уиски, наля си и го изпи чисто, на малки глътки.

* * *

Нямаше да се учуди, ако Фука-Ери е била отвлечена от Сакигаке. Напълно възможно му се струваше. Няколко души я причакват пред квартирата в Шинаномачи, набутват я в кола и отпердашват. Колко му е, стига да са подбрали подходящия момент и да са действали бързо. И нищо чудно Фука-Ери да е надушила присъствието им, затова да не е искала да се прибере в квартирата.

Фука-Ери вече му бе потвърдила, че както човечетата, така и въздушните какавиди наистина съществуват. С човечетата се запознала, докато била в комуната Сакигаке, където я наказали затова, че оставила сляпата коза да умре, и в продължение на няколко поредни нощи изработвала с тях въздушна какавида. В резултат на което с нея се случило нещо от огромна важност. Изложила събитията в една повест, а Тенго преработи повестта в завършена литературна творба. С други думи, превърна я в стока и сега въпросната стока се продаваше (по думите на Комацу) „като топъл хляб“. Което пък може и да не е угодно на хората от Сакигаке. Нищо чудно човечетата и въздушната какавида да са някакви важни тайни, които не бива да се разкриват пред външния свят. Така че с цел да предотвратят по-нататъшното изтичане на информация са отвлекли Фука-Ери и са я затворили. Прибягнали са до сила въпреки големия риск изчезването й да възбуди подозрителността на обществото.

Всичко това, естествено, бе само зародила се в главата на Тенго хипотеза. Нямаше обаче никакви улики, нищо не можеше да докаже. Дори и да обяви на всеослушание: „Човечетата и въздушната какавида наистина съществуват“, кой ще го приеме на сериозно? Да не говорим, че самият Тенго дори не знае какво значи тези неща „наистина да съществуват“.

Но имаше и друга вероятност: на Фука-Ери да й е писнало от данданията около бестселъра й и да се е скрила. И това бе напълно допустимо. Тя на практика е непредсказуема, но ако е решила да се крие, щеше все пак да остави някакъв успокоителен знак на професор Ебисуно и дъщеря му Адзами, да не се тревожат излишно.

За Тенго обаче не представляваше никаква трудност да си представи опасността за Фука-Ери, ако наистина са я отвлекли от Сакигаке. Така както няма никаква вест от родителите й, колко му е и Фука-Ери да изчезне безследно? А даже и да се разкрие връзката между нея и Сакигаке (за което няма да е нужно кой знае колко време) и това да породи медиен скандал, всичко ще е всуе, ако полицията откаже да се намеси поради „липсата на физически улики, че е била отвлечена“. И тя да си остане заключена завинаги зад високите зидове на религиозната комуна. Планът на професор Ебисуно дали включваше и подобен сценарий за „в най-лошия случай“?

Идеше му да се обади на професор Ебисуно, за да му зададе всичките тези въпроси, но полунощ вече беше отминала, така че не му оставаше друго, освен да изчака до утрото.

* * *

На сутринта Тенго набра дадения му номер за дома на професор Ебисуно, но не успя да се свърже. Всеки път чуваше записа „Абонатът, когото търсите, е изключен. Моля, проверете желания от вас номер и наберете повторно“. Нищо чудно да са сменили номера след дебюта на Фука-Ери, за да избегнат наплива от заявки за интервюта.

И през следващата седмица не стана нищо необичайно. Продажбите на „Въздушната какавида“ си останаха високи и тя продължи да оглавява националния списък на бестселърите. Никой не го потърси през цялата седмица. Самият Тенго звъня неколкократно на служебния номер на Комацу, но никой не вдигна (което не беше необичайно). Остави на редакционния телефонен секретар съобщение, но Комацу така и не се обади (което също не бе необичайно). Преглеждаше всеки ден вестника, но никъде не прочете да е подадена молба за издирването на Фука-Ери. Възможно ли е професор Ебисуно да не я е внесъл? Или пък да я е подал, а полицията да си трае, за да издирва тайно Фука-Ери, или да са решили, че не става дума за нищо повече от поредния случай на избягала от дома си тийнейджърка?

Както винаги, Тенго преподаваше в школата за зубрене три дни седмично, през останалите дни си пишеше романа, а петъчните следобеди прекарваше в бурен секс с приятелката си, ако го посетеше в квартирата му. Но не успяваше да се съсредоточи. Нямаше ден, в който да не се чувства притеснен и объркан, като човек, който по погрешка е вдишал от някакъв гъст облак. Апетитът му взе да изчезва. Събуждаше се посред нощ и не можеше после пак да заспи. И почваше да си мисли за Фука-Ери. Къде е тя сега? Какво ли прави? С кого ли е? Какво й правят? Въображението му пораждаше най-разнообразни ситуации, коя от коя по-песимистична. Но във всичките тези сцени тя неизменно носеше тънкия тесен пуловер, който подчертаваше прекрасната форма на гърдите й. Видението го караше да губи дъх и само усилваше притесненията му.

Фука-Ери най-после му се обади — чак в четвъртъка от шестата седмица, през която „Въздушната какавида“ се бе закотвила твърдо на върха на бестселърите.