Харуки Мураками
1Q84 (71)

Двадесет и трета глава
(Аомаме): Сиянието безспорно бе налице

Полунощ мина, неделята се превърна в понеделник, но сънят отказваше да дойде.

Аомаме се изкъпа, облече си пижамата, пъхна се в леглото и изгаси лампата. Никаква полза нямаше от висенето до късно. Засега бе оставила всичко в ръцете на Тамару. По-добре да се наспи, пък сутринта пак ще премисли всичко на свежа глава. Но сън не я ловеше, а тялото й копнееше да е на крака, да се движи. Май нямаше скоро да заспи.

* * *

Предаде се, стана и се наметна с халат върху пижамата. Кипна вода, направи си билков чай и седна да го пие бавно на масата. Мина й някаква мисъл, но и тя самата не можеше да каже точно каква. Беше дебела, потайна на вид, като далечен дъждоносен облак. Долавяше формата, но не и очертанията й. Връзката между форма и очертания се губеше някъде. Отиде с чаша в ръка до прозореца и през процепа между пердетата погледна към детската площадка.

Там, естествено, нямаше никой. Един след полунощ беше отминал и пясъчникът, люлките и пързалката бяха безлюдни. Нощта бе необикновено тиха. Вятърът бе утихнал, на небето нямаше нито едно облаче и само двете луни плуваха над замръзналите клони на дърветата. Позицията на луните се бе изместила заради въртенето на Земята, но продължаваха да се виждат.

Аомаме гледаше и си мислеше за скапания Главчов блок и за пъхнатото в джобчето на вратата на апартамент 303 картонче. Бяло картонче с напечатаното на него име Кавана. Самото картонче в никакъв случай не можеше да мине за ново. Крайчетата му се бяха накъдрили и тук-таме се виждаха петна от влагата. Очевидно доста време бе прекарало в джобчето на вратата.

Тамару се бе наел да провери вместо нея дали там наистина живееше Тенго Кавана, или бе просто съвпадение на фамилните имена. И до утре сто на сто щеше да й се обади. Не беше човек, който си губеше времето. Тогава щеше да знае със сигурност. В зависимост от наученото, рече си, може всъщност съвсем скоро да срещна Тенго. От тази мисъл дъхът й секна, сякаш околният въздух се разреди.

Но нещата можеха да се окажат и не толкова гладки. Дори ако излезеше, че обитателят на апартамент 303 е самият Тенго Кавана, Главчо си оставаше скрит някъде из дебрите на блока. И кроеше нещо — неизвестно какво, но нямаше начин да е за хубаво. Несъмнено ставаше дума за коварен план. Дишаше им във вратовете и правеше всичко възможно да предотврати срещата им.

Излишно е да се притеснявам, успокояваше се Аомаме. На Тамару му имам пълно доверие. Той е по-педантичен, способен и опитен от всеки друг човек, когото познавам. Ако оставя нещата в неговите ръце, той ще ме опази от Главчо. Тъй като Главчо представлява заплаха не само за мен, но и за самия Тамару — рисков фактор, който трябва да бъде елиминиран.

Ами ако Тамару вземе, та реши, че не е желателно двамата с Тенго да се срещнем, какво ще правя? Стане ли така, Тамару сто на сто ще унищожи и най-малката възможност изобщо да видя някога Тенго. Ние двамата с Тамару уж сме приятели, но за него най-важното е онова, което ще е от полза за вдовицата и ще я държи в безопасност. Това е истинската му работа. Всичко, което върши, не го върши заради мен, ако трябва да съм честна.

И взе да се притеснява. Срещата й с Тенго, повторното им събиране — на кое ли място се намираха те в списъка на приоритетите на Тамару? Нямаше как да прецени. Май сбърка фатално, като каза на Тамару за Тенго. Нямаше ли да е по-добре сама да се заеме с всичко?

Но каквото било — било. Тамару вече знае всичко. И нямам никакъв избор. Главчо сигурно ме дебне, така че да му се появя там с танцова стъпка ще си е живо самоубийство. Времето тече и нямам възможност да оставя нещата на самотек и да чакам да видя какво ще се получи. На този етап най-разумно беше да разкрия всичко на Тамару и да оставя нещата в неговите ръце.

Аомаме реши, че трябва да престане да си мисли за Тенго — и да престане да гледа луните. Лунната светлина буквално разбъркваше мозъка й. Освен дето променяше приливите и отливите в речните устия и оживяваше горите. Допи билковия си чай, махна се от прозореца, отиде в кухнята и изплакна чашата. Умираше за глътка бренди, но знаеше, че не бива да пие по време на бременността.

Седна на дивана, включи малката настолна лампа до него и се хвана да препрочете „Въздушната какавида“. Досега най-малко десет пъти я беше чела. И понеже не беше дебела книга, почти я знаеше наизуст. Но искаше пак да я прочете, бавно, внимателно. Така или иначе, сънят не идваше. Току-виж открила нещо, което досега й е убягвало.

„Въздушната какавида“ беше като зашифровано послание, което Ерико Фукада е разказала, за да го предаде някому. После Тенго го е преработил и е създал нещо по-лустросано, по-ефективно. Двамата са оформили един екип, с цел да създадат повест, която да се хареса на много повече хора. Както се бе изразил Вожда, получила се съвместна творба. И ако можеше да се вярва на Вожда, след като „Въздушната какавида“ станала бестселър и по този начин разгласила някои от скритите в нея тайни, човечетата загубили своята власт и гласът престанал да говори. Поради което и кладенецът пресъхнал, и потокът спрял да тече. Толкова мощно било влиянието на повестта.

Затова тя сега се съсредоточаваше върху всеки прочетен ред.

* * *

Към два и половина бе прочела две трети от повестта. Затвори книгата и се опита да формулира с думи силните чувства, които я вълнуваха. Чак „откровение“ не би го нарекла, но в ума й вече се бе зародила силна, конкретна представа.

Не съм дошла случайно тук.

Това й говореше представата.

Тук съм, понеже трябва да съм тук.

Винаги досега смятах, че са ме довлекли в този свят на 1Q84 година против собствената ми воля. Че нещо умишлено е преместило стрелката, при което влакът, с който пътувах, се е отклонил от главната линия и е излязъл в този странен нов свят. И за моя най-голяма изненада се озовах в този свят с две луни, обитаван от човечетата. Свят с вход, но без изход.

Така ми го обясни Вожда, преди да умре. Че влакът е повестта, която Тенго е написал, и че аз съм пленница в тази повест. Което обяснява присъствието ми тук и сега. Напълно пасивна. Объркана, несведуща изпълнителка на третостепенна роля, мотаеща се в някаква гъста мъгла.

Но и това не е цялостната картина, рече си Аомаме.

Това далеч не е цялостната картина.

Изобщо не съм някое пасивно същество, забъркано в тази история по нечия чужда воля. Донякъде може и да е така. Но в същото време аз съм тук по свое собствено желание.

Тук съм по избора на моята свободна воля.

В това тя бе напълно убедена.

И съм тук поради една съвсем ясна причина. Една-единствена причина: да срещна пак Тенго. Но ако човек погледне нещата от противоположния ъгъл, това е и единствената причина този свят да бъде в мен. Би могло да се възприеме като парадокс — като отразяващия се до безкрайност образ в две противоположни огледала. В такъв смисъл и аз съм част от този свят, и този свят е част от мен.

Аомаме не можеше да има представа за сюжета на новата Тенгова история. Но най-вероятно и в неговия свят фигурираха две луни и бе обитаван от човечета. Дотолкова можеше и сама да предположи. Такава вероятно е Тенговата история, но тя е и моя. Това поне й беше съвсем ясно.

А й бе станало ясно, след като стигна до сценката, в която главната героиня се присъедини към човечетата в хамбара при еженощното създаване на въздушната какавида. Както четеше подробното ясно описание, усети нещо топло да се процежда в корема й — разтапяща и необичайно дълбока топлота. В утробата й се намираше дребен, но мощен източник на топлина. И същността, смисълът на този източник й беше пределно ясен и без изобщо да се замисля: малкото. То реагира с излъчване на топлина на сцената, в която героинята и човечетата тъкат заедно въздушната какавида.

Аомаме остави книгата на масичката, разкопча горнището на пижамата и положи длан върху корема си. Усети как топлината струи отвътре почти като мека оранжева светлина. Изгаси нощната лампа и се взря в мрака в точката. Сиянието бе почти невидимо, но безспорно бе налице. Не съм сама, мина й през ум. Ето кое ни свързва, докато едновременно изживяваме тази наша история.

Но щом историята е не само Тенгова, но и моя, рече си, аз също мога да участвам в създаването на сюжета й. Да правя бележки по написаното, дори отчасти да я пренаписвам. Никой не може да ми отнеме това право. И най-вече на мен ми се полага да реша какъв ще е краят й. Нали така?

И се захвана да обмисля тази перспектива.

Окей, но как точно ще го осъществя?

Нямаше представа, независимо от убедеността си, че е възможно. Засега разполагаше единствено с теорията. Сви устни в мрака и заразсъждава. Достигнала бе до критичен момент и трябваше добре да обмисли действията си.

Ние двамата сме един екип. Така както Тенго и Ерико Фукада са оформили забележителен екип при пренаписването на „Въздушната какавида“, в тази нова история екипът сме ние двамата с Тенго. Сложният нов сюжет се създава и придвижва напред от сливането на нашите две воли или най-малкото на някакви подмолни течения на волите ни. Целият процес се извършва надълбоко, на някакво невидимо ниво. И макар че не сме заедно физически, ние сме свързани в едно цяло. Хем създаваме историята, хем историята е нашата движеща сила. Така ли е? Така е.

Тук обаче възниква един много важен въпрос.

В историята, която двамата пишем, къде е мястото на това, малкото?

На него каква роля му е отредена?

В утробата си нося скрита, но и доловима топлина, която излъчва слабо оранжево сияние. Точно като някоя въздушна какавида. Нима утробата ми служи за въздушна какавида? Възможно ли е аз да съм мадзата, а малкото — моята доота? И възможно ли е тук да е намесена и волята на човечетата — в това, че нося Тенговата рожба, без изобщо да сме правили секс? Да не би да са завладели коварно утробата ми, за да я ползват за въздушна какавида? И аз просто да съм им средство за добиването на нова доота?

Не. Тук става нещо съвсем различно. В това бе напълно убедена. Не е възможно да е така.

Човечетата са загубили силата си. Така каза Вожда. Популярността на „Въздушната какавида“ е блокирала на практика обичайната им дейност. Тоест няма начин да знаят, че съм бременна. Но в такъв случай на кого — на коя власт — се дължи бременността ми? И защо?

Аомаме изобщо нямаше представа.

Знаеше единствено, че те двамата с Тенго са създали малкото. Че са създали един ценен, не, направо безценен живот. Пак се пипна по корема и леко притисна длан в очертанието на слабото оранжево сияние. Остави цялото си тяло да попие бавно топлината му. На всяка цена съм длъжна да опазя малкото, заповяда си. Да не позволя никому да ми го отнеме или да го увреди. Двамата сме длъжни да го опазим. И в мрака взе окончателното решение какво ще прави.

Влезе в спалнята, съблече халата и легна по гръб. Пак допря длан до корема си и усети топлината му. Колебанието й се беше изпарило. Вече знаеше какво й предстои. Трябва да съм по-силна, рече си. Умът и тялото ми трябва да се слеят в едно. И най-после сънят дойде — тихо, като дим — и я обви в прегръдките си. А на небето двете луни висяха една до друга.