Харуки Мураками
1Q84 (24)

Двадесет и четвърта глава
(Тенго): Какъв е смисълът да е свят, който не е тук?

В четвъртък цяла сутрин валя — не порой, но неспирен дъжд. От предния следобед се беше започнало. И тъкмо като се наканеше да спре, пак шурваше. Половината юли отмина без ни най-малкия признак, че дъждовният сезон е към края си. Мрачният небосвод тегнеше отгоре като похлупак и светът бе целият прогизнал.

Малко преди обяд Тенго облече шлифер, сложи си шапка и тръгна към местното пазарче. Но още на излизане видя в пощенската си кутия кафяв плътен плик. Без пощенско клеймо, без марки, неадресиран и без адрес на подателя. Само името му бе изписано с химикалка в средата отпред с дребни неугледни йероглифи, сякаш надраскани с гвоздей върху суха глина — несъмнено почеркът на Фука-Ери. Скъса го и извади отвътре гола 60-минутна аудиокасета TDK. Без придружително писмо или поне бележка, без кутия и без етикет.

След секундно колебание Тенго се отказа от пазаруването в полза на изслушването на касетата. Прибра се, вдигна я във въздуха и неколкократно я разтръска. При цялата си мистериозна поява не бе нищо повече от най-обикновена серийно произведена вещ. Нямаше никакъв признак, че може да експлодира, след като я изслуша.

Съблече шлифера, донесе касетофона и го постави върху кухненската маса. До него положи бележник и химикалка, в случай че му потрябва да си води бележки. Пъхна касетата в касетофона, огледа се да не би у дома му да има и друг човек и натисна бутона Play.

В началото не се чу нищо. Това трая известно време. И тъкмо реши, че му е пратена лента без запис, изведнъж се чу тропот като от местене на стол. После (стори му се) леко изкашляне. Чак тогава без предупреждение заговори Фука-Ери.

„Тенго“, каза така, както обикновено се казва „проба“. Нямаше спомен друг път да го бе наричала по име. А тя пак се прокашля. Стори му се напрегната.

* * *

„Трябваше да ти напиша писмо, но хич не ме бива, затова ще го запиша на тази лента. Така ми е по-лесно да говоря, отколкото по телефона. А и телефона може да го подслушват. Чакай, пие ми се вода.“

* * *

На Тенго му се стори, че чува шумове от вземане на чаша, пиене на вода и оставяне на чашата върху масата. Така, на запис, уникалният й изговор, без абсолютно никакъв акцент, без въпросителна или каквато и да било друга интонация му звучеше още по-странно, отколкото на живо. Направо си беше нереален. Но на запис, за разлика от по телефона, тя успяваше да изкаже по няколко изречения накуп.

* * *

„Разбирам, че не знаеш къде съм. И че вероятно се тревожиш. Няма нужда. Тук не е опасно. Това исках да ти кажа. Не биваше да го правя, но реших, че е необходимо.

(Десет секунди мълчание.)

Предупредиха ме никому да не казвам. Че съм тук. Професора е подал в полицията молба да ме издирят. Но те нищо не предприемат. Постоянно има избягали от вкъщи деца. Така че ще постоя известно време тук мирно и тихо.

(Петнадесет секунди мълчание.)

Тук съм много надалече. Ако не изляза навън, никой няма да може да ме открие. Много, много е далече. Касетата ще ти я донесе Адзами. По-добре да не я пращам по пощата. Трябва да се пазя. Чакай. Искам да се убедя, че записът става.

(Щракане. Празен интервал. Пак щракане.)

Добре. Записва.“

* * *

Далечен шум от детска врява. Едва дочуваща се музика. Най-вероятно шумовете долитат през някой отворен прозорец. Вероятно в близост има детска градина.

* * *

„Благодаря ти, че ме остави да преспя онази нощ. Имах нужда от такова нещо. Исках и да те опозная по-отблизо. Благодаря и за това, че ми почете. Усетих някакво родство с гиляките. Защо гиляките вървят през горските тресавища, а не по широките пътища. (Тенго мислено постави въпросителна накрая.)

Защото, дори пътищата да са удобни, на гиляките им е по-лесно да не ходят по тях, а през гората. За да вървят по път, ще трябва да променят цялата си походка. А ако променят походката, ще трябва да променят и още куп неща. Не бих могла да живея като гиляките. Мъжете да ме бият непрестанно. А около мен да е пълно с червейчета — гадост! Но и аз не обичам да вървя по широките пътища. Пак ми се припи вода.“

* * *

Фука-Ери отново си сипа. След кратка тишина се чу как пак остави чашата си върху масата. Нова пауза, докато си обърса устните с ръка. Абе, това момиче не знае ли, че на касетофона има и бутон Pause?

* * *

„Чудя се дали моето изчезване няма да ти създаде проблеми! Но не желая да ставам писателка и не възнамерявам повече да пиша. Накарах Адзами да ми направи някои справки за гиляките. Пратих я до библиотеката. Гиляките живеят на Сахалин и са като айните и американските индианци — нямат си писменост. Не оставят писмени паметници след себе си. И аз съм същата. Щом напиша някоя история, тя престава да е моя. Ти много добре написа моята повест. Съмнявам се друг дали щеше да се справи. Но тя вече не е моя. Обаче ти не се притеснявай. Не си виновен ти. Аз просто вървя по едно място надалече от пътя.“

* * *

Фука-Ери въведе нова пауза. Тенго си я представи как крачи едва-едва, смълчана, сама, някъде там, далече от пътя.

* * *

„Професора притежава огромна сила и дълбока мъдрост. Но и човечетата могат да се мерят с него по сила и по дълбочина на мъдростта. Затова внимавай, когато си в гората. В гората има важни неща, а там са и човечетата. За да си сигурен, че човечетата няма да ти напакостят, трябва да намериш нещо, което човечетата да го нямат. Успееш ли, ще можеш да минаваш през гората без страх.“

* * *

След като изрече всичко това на един дъх, Фука-Ери спря и пое дълбоко въздух. Но го направи, без да извърти главата си настрани от микрофона, та дишането й прозвуча като мощен повей на вятъра между високи сгради. След като се успокои, някъде отдалече се чу дълбокият като на морска сирена вой на клаксон на камион. Два кратки сигнала. Явно Фука-Ери се намираше в близост до някакъв главен път.

* * *

(Прокашляне.) „Взех да губя глас. Благодаря ти, че се тревожиш за мен. Благодаря ти и за това, че харесваш формата на гърдите ми, че ме остави да преспя в апартамента ти и ми даде назаем пижамата си. Вероятно известно време няма да можем да се виждаме. Човечетата може да ги е яд, че е писано за тях. Но ти не се тревожи. Свикнала съм с гората. Довиждане.“

* * *

Чу се изщракване и записът свърши.

Тенго спря касетата и я пренави от началото. Послуша капките дъжд върху стрехата, пое няколко пъти дълбоко въздух и взе да върти химикалката между пръстите си. После я остави. Не бе записал дори една дума. Просто бе слушал омагьосан обичайния особен изказ на Фука-Ери. И без записки бе успял да схване трите основни точки в посланието й.

* * *

(1) Не са я отвлекли, а временно се е скрила някъде. Не бива да се тревожи за нея.

(2) Не възнамерява да публикува повече свои книги. Повестта й е била предназначена да се предава от уста на уста, а не в печатна форма.

(3) Човечетата притежават не по-малко мъдрост и сила от професор Ебисуно. Така че Тенго трябва да се пази.

* * *

Тъкмо тези неща е искала да му предаде. Независимо че му говори и за гиляките — хората, които вървят встрани от широките пътища.

Отиде в кухнята и си свари кафе. Докато го пиеше, разгледа с празен поглед касетата. После я прослуша отново от началото. Но този път, за по-сигурно, натискаше сегиз-тогиз бутона за пауза и си записваше по нещо накратко. После прегледа записките си. Без това да внесе допълнително просветление.

Дали пък и Фука-Ери не си беше съставила някакви елементарни записки, които после бе прочела пред микрофона? Не му се вярваше. Не беше в стила й. Очевидно изказваше мислите си директно, както й идваха в реално време (без дори да включва паузата).

На какво ли място е отишла? Шумовият фон от записа не съдържаше кой знае какви указания. Далечно хлопване на затваряща се врата. Детска врява, явно нахлуваща през отворен прозорец. Детска градина? Клаксон на камион. Категорично не бе някъде вдън гори, а в градска среда. Записът, изглежда, бе правен късно сутринта или през ранния следобед. Затварящата се врата можеше да се приеме за признак, че не е сама.

Едно обаче бе извън всякакво съмнение: Фука-Ери се бе скрила по собствено желание. Никой не я беше принудил да запише посланието си — това поне ясно си личеше от тона й и от начина й на говорене. В началото се долавяше определено притеснение, но, общо взето, всичко звучеше така, сякаш доброволно изразява мислите си прел микрофона.

* * *

Професора притежава огромна сила и дълбока мъдрост. Но и човечетата могат да се мерят с него по сила и по дълбочина на мъдростта. Затова внимавай, когато си в гората. В гората има важни неща, а там са и човечетата. За да си сигурен, че човечетата няма да ти напакостят, трябва да намериш нещо, което човечетата да го нямат. Успееш ли, ще можеш да минаваш през гората без страх.

* * *

Тенго изслуша за трети път този пасаж. Него Фука-Ери го изговаряше малко по-забързано от останалите. Интервалите между изреченията бяха мъничко по-кратки. Човечетата бяха същества, притежаващи възможността да навредят както на Тенго, така и на професор Ебисуно, но така и не успяваше да долови в тона на Фука-Ери и най-малкия намек, че за нея те са някаква зла сила. Напротив, ако се съдеше по начина, по който говореше за тях, възприемаше ги за неутрални същества, които могат да клонят и в двете посоки. Тенго повече се притесняваше от едно друго нейно изказване:

* * *

Човечетата може да ги е яд, че е писано за тях.

* * *

Ако човечетата наистина са ядосани, логично бе Тенго да е сред обектите на гнева им. След като бе една от ключовите фигури в отпечатването на повестта, разкрила съществуването им. Дори и да ги моли да му простят, понеже го е направил без капка зъл умисъл, те надали ще го изслушат. Какво ли можеше да бъде отмъщението на човечетата? Явно Тенго не можеше да знае отговора на този въпрос. Пак върна лентата в началото, сложи я в плика и го завря в едно от чекмеджетата си. Облече отново шлифера, нахлупи шапката и тръгна в дъжда към кварталното пазарче.

* * *

Комацу му се обади същата вечер след девет. И Тенго пак позна, че е той, още преди да беше вдигнал слушалката. Беше си легнал вече и четеше. Остави телефона да иззвъни три пъти, изсули се от леглото и седна на масата в кухнята да проведе разговора.

— Здравей, Тенго. Пиеш ли нещо?

— Не. Трезвен съм.

— Като чуеш за какво ти се обаждам, може и да ти потрябва да пийнеш нещо.

— Сигурно ще е нещо приятно.

— Абе, колкото до приятното, не съм съвсем убеден. Но все пак съдържа определена доза парадоксален хумор.

— Като разказ на Чехов.

— Точно така. Като разказ на Чехов. Чудесно казано. Коментарите ти винаги са точни и кратки, Тенго.

Тенго продължи да мълчи. А Комацу рече:

— Нещата взеха да стават леко проблематични. В отговор на молбата на професор Ебисуно полицията е започнала официално издирване на Фука-Ери. Съмнявам се, че ще е съвсем сериозно търсене обаче, понеже досега не е постъпило искане за откуп или нещо от този род. Подозирам, че ще го правят формално, просто за да не се изложат, ако наистина настъпи някакво развитие. Тоест да не излезе, че са стояли със скръстени ръце. Медиите обаче са захапали кокала и не щат да го пуснат. Получих вече няколко запитвания от вестниците. Разбира се, аз се правя, че нищо не знам. Така де, какво мога да им кажа на този етап? Предполагам, че вече им е ясна връзката между Фука-Ери и професор Ебисуно, както и революционното минало на родителите й. Тепърва ще заизлизат наяве още куп подобни факти. Проблемът е основно със седмичните списания. Техните разследващи журналисти на свободна практика, или каквото им викат там, ще започнат да се навъртат като акули, надушили кръв. Много ги бива в тоя занаят и като се вкопчат веднъж, не пускат. Нали с това си вадят хляба в крайна сметка. Голяма работа, че било проява на лош вкус или нарушавало нечии права на личен живот. Макар да се представят за „писатели“ като теб, Тенго, те са от съвсем различна порода. Нямат нищо общо с литературната кула от слонова кост, която ти обитаваш.

— Тоест, искате да кажете, че трябва да внимавам.

— Абсолютно. Приготви се за отбрана. Не се знае какво ще вземат да надушат.

Тенго си представи заобиколена от акули лодчица, но просто като кадър от мултипликационен филм, без никаква хумористична уловка. „Трябва да намериш нещо, което човечетата да го нямат“, бе казала Фука-Ери. Добре де, ама като какво ще да е това „нещо“?

— Това не съвпада ли всъщност изцяло с плана на професор Ебисуно? — попита Тенго.

— Може и така да се окаже. Че просто ни е експлоатирал дискретно. Но ние до известна степен знаехме от самото начало какво преследва той. Никога не е крил плана си от нас. В този смисъл сме участници в една справедлива сделка. Имахме възможността да кажем: „Съжаляваме, Професоре, но това е прекалено опасно, не желаем да се замесваме“. Всеки нормален редактор би постъпил по този начин. Но както ти е пределно известно, Тенго, аз не съм от нормалните редактори. Да не говорим, че по това време нещата вече се бяха задвижили, а и лакомията ми ме подведе. Което, предполагам, ме е накарало да сваля леко гарда.

По линията настъпи тишина — кратка, но осезаема. Пръв я наруши Тенго:

— С други думи, професор Ебисуно е употребил плана ви за свои цели.

— Да. И така би могло да се каже. В крайна сметка неговият замисъл надделя над моя.

— Смятате ли, че професор Ебисуно ще успее да вкара събитията в желаното от него русло?

— Той поне е убеден, че ще стане. Умее да разчита всякакви ситуации, а и самочувствие не му липсва. Нищо чудно нещата да станат точно така, както той ги иска. Но ако най-новата дандания превиши дори и неговите очаквания, току-виж и той не съумял да контролира крайния резултат. Всеки човек е с ограничени възможности, пък бил той и най-забележителната личност. Така че най-добре ще е да затегнеш предпазния колан!

И от най-стегнатия предпазен колан няма полза, ако самолетът се разбие.

— Да, но поне ще знаеш, че си направил каквото си могъл.

Тенго не можа да сдържи усмивката си, колкото и слаба да бе:

— В това ли е смисълът на сегашния ни разговор — че нещата може и да не са особено приятни, но все пак съдържат определена доза парадоксален хумор?

— Да ти кажа честно, много съжалявам, че те замесих в тази история — рече безизразно Комацу.

— Вие за мен не се тревожете. Аз нямам какво да губя — нито семейство, нито обществено положение, нито кой знае какво бъдеще. Мен лично най-много ме притеснява Фука-Ери. Та тя е едва на седемнадесет.

— И мен ме притеснява. Как иначе? Но колкото и да си напъваме мозъците ние двамата, с нищо не можем да й помогнем. Затова предлагам засега да мислим само към какво да се привържем, че да не ни отвее приближаващата буря. И да не изпускаме от очи вестниците.

— Лично аз всеки ден ги преглеждам.

— Чудесно! — рече Комацу. — Между другото, имаш ли някаква представа къде може да е отишла Фука-Ери? Нищо ли не ти идва на ум?

— Нищичко — отвърна Тенго.

Не умееше да лъже. А и Комацу бе особено чувствителен спрямо лъжите. Само че този път като че не долови лекото потреперване в Тенговия глас. Вероятно мислите му бяха прекалено заети със самия него.

— Ще ти се обадя веднага, ако възникне нещо ново — каза Комацу и прекрати разговора. И първото нещо, което Тенго направи, бе да си налее една яка доза бърбън в чашата.

Комацу се беше оказал прав: имаше нужда да изпие нещо.

* * *

В петък приятелката му направи редовното си посещение. Дъждът бе престанал, но небето беше покрито от край до край със сиви облаци. Похапнаха, после си легнаха. Дори и по време на секса откъслечни мисли не оставяха Тенго на мира, но това ни най-малко не притъпи физическото му удоволствие. Тя, както винаги, изцеди умело насъбралата се у него през седмицата похот и я прогони с изключителна ефикасност. Като талантлив счетоводител, който намира върховно удоволствие в сложното манипулиране на отчетите, и тя успя да постигне пълно задоволство. Въпреки всичко й направи впечатление Тенговата угриженост.

— Хм, нивото на уискито ти май е взело да спада — рече му. Лявата й ръка почиваше върху гръдта му и се радваше на благотворните последствия от секса. На безименния й пръст блещукаше диамантено брачно пръстенче. Думата й бе за бутилката „Уайлд Търки“, която от няколко месеца красеше лавицата у Тенго. Подобно на повечето жени, имащи сексуална връзка с по-млади от тях мъже, и тя бързо забелязваше и най-малката промяна в обстановката.

— Напоследък не спя добре — рече Тенго.

— Да не си нещо влюбен?

— Не, не съм влюбен — поклати глава той.

— Какво, писането ли не ти върви?

— Абе, то върви, ама не се знае накъде.

— Какво те мъчи тогава?

— И аз не знам. Просто сънят ми е нарушен. Нещо, което много рядко ми се случва. Винаги съм се радвал на здрав сън.

— Горкият ми Тенго! — взе да го гали тя по тестисите с другата ръка, тази без пръстена. — Да не сънуваш кошмари?

— Почти нищо не сънувам — отвърна Тенго, което си беше самата истина.

— А пък аз много сънувам. Някои сънища толкова често ми се присънват, че и насън почвам да се усещам. „Чакай, чакай, този и друг път съм го сънувала“. Много странно, не мислиш ли?

— И какви точно сънища ти се присънват? Разкажи ми някой.

— Ами, да кажем, сънят ми с къщичката в гората.

— Къщичка в гората ли? — попита Тенго. И се сети кои хора знае с къщички в горите: гиляките, човечетата, Фука-Ери. — И що за къщичка е тя?

— Ама теб наистина ли те интересува? Не намираш ли чуждите сънища за скучни?

— Ни най-малко — отвърна най-откровено Тенго. — Разкажи ми го, моля ти се.

— Сънувам, че вървя през една гора — ама не гъста и страшна, като оная, в която се изгубили Хензел и Гретел, а по-скоро светла, приятна. Следобедът е топъл, слънчев и аз се разхождам най-безгрижно. И в един момент виждам пред себе си тая къщурка с комин и верандичка и с басмени карирани перденца. Много гостоприемна на вид. Почуквам на вратата и се провиквам „Ало“. Но никой не ми отговаря. Чукам по-силно и вратата се отваря сама. Оказва се, че не била затворена като хората. Влизам и пак се провиквам: „Ало! Има ли някой вкъщи? Влизам!“. — Изгледа Тенго, докато го галеше по тестисите. — Усещаш ли настроението дотук?

— Съвсем.

— Колибката има само една стая. Много е мъничка. С кухничка, легла и маса за хранене. В средата има печка за готвене, а на масата е сложен обяд за четирима. От чиниите излиза пара. Но вкъщи няма никого. Сякаш тъкмо са се канели да седнат на обяд, когато се е случило нещо странно — като да се е явило някакво чудовище или нещо такова, та всички са хукнали да бягат навън. Столовете обаче не са разбутани. Всичко е спокойно и, бих казала, учудващо нормално. Просто хората липсват.

— Каква е храната на масата?

Наложи й се да се замисли за секунда, леко килнала глава:

— Не се сещам. Но въпросът ти е хубав: каква е храната. Според мен обаче въпросът не е в това какво ядат, а че всичко е току-що сготвено и още пари. Та сядам аз, значи, на единия от столовете да чакам да се прибере живеещото там семейство. Това се иска от мен: просто да ги дочакам. Не знам и аз защо. Абе, сън, нали ти казвам — не всичко е ясно обяснено. Сигурно искам да ги питам как да се върна у дома, или пък да ми дадат нещо — такава някаква работа. Седя си аз и си чакам, обаче никой не се прибира. А яденето продължава да вдига па̀ра. И като го гледам, усещам страхотен глад. Но колкото и да съм гладна, нямам правото нищичко да пипам, докато те не се приберат. Това си е съвсем в реда на нещата, не мислиш ли?

— И аз така бих помислил — рече Тенго. — Но пък като е сън, може и да не мисля точно така.

— Скоро обаче мръква. И в къщичката става тъмно. Гората наоколо изглежда все по-дълбока и по-дълбока. Искам да светна, но не знам как. Нещо почва да ме гложди отвътре. И по някое време осъзнавам нещо много странно: парата продължава да се вдига от чиниите с все същата сила. Минали са часове, а яденето все си е горещо. И тогава започвам да усещам, че нещо не е наред. Че става нещо страшно. И точно тук сънят ми свършва.

— И не знаеш какво става по-нататък?

— Сигурна съм, че нещо трябва да стане. Слънцето се е скрило, не знам как да се върна у дома и съм съвсем сама в тая странна къщурка. Нещо предстои да се случи и имам чувството, че няма да е никак хубаво. Но сънят винаги прекъсва в този момент, колкото и пъти да се повтаря.

Престана да го гали по тестисите и притисна буза о гърдите му.

— Може пък сънят ми да ми подсказва нещо.

— Като например?

Но вместо да му отговори, тя му зададе свой въпрос:

— Интересува ли те коя е най-страшната част на тоя сън?

— Кажи.

Тя изпусна издълбоко въздух, който опърли зърното на Тенго, сякаш бе горещ вятър в тясна клисура:

— Това, че може аз да съм чудовището. Веднъж ми дойде на ум. Дали пък хората не са си зарязали вечерята и не са побягнали, понеже са ме видели? И докато аз съм там, не могат да се върнат. Но въпреки това аз си седя там и ги чакам да се приберат. Тъкмо тази мисъл най-много ме плаши. Страшно безнадеждна е, не мислиш ли?

— А може и да си е твоята къща, да е избягало твоето „аз“ и ти да го чакаш да се върне.

Чак когато думите изскочиха от устата му, Тенго си даде сметка, че изобщо не биваше да ги казва. Но нямаше как да ги върне. Тя дълго мълча, после стисна тестисите му — толкова здраво, че дъхът му спря.

— Как можа да кажеш такова отвратително нещо?

— Нищо конкретно нямах предвид — успя да изстене Тенго. — Просто мисълта ми мина през главата. — Тя отпусна хватката си и той въздъхна с облекчение.

— А сега ми разкажи някой твой сън, Тенго.

Успокоил дишането си, той рече:

— Както вече ти споменах, почти никога не сънувам. Особено пък напоследък.

— Няма начин хич нищо да не сънуваш. Всеки човек сънува малко или повече. Знаеш ли колко зле ще се почувства доктор Фройд, ако чуе, че нищо не сънуваш?

— Може и да сънувам. Но не си спомням сънищата си, след като се събудя. Може да ми е останало някакво слабо чувство, че съм сънувал, но така и не мога да си спомня какво.

Тя прокара разтворена длан под мекия пенис на Тенго, прецени внимателно теглото му, сякаш в това тегло се съдържаше важна за нея информация.

— Хубаво. Остави сънищата. Разкажи ми за романа, който пишеш.

— Не обичам да говоря за недовършена творба.

— Ама, чакай! Не те карам да ми разкажеш всички подробности от начало до край. Дори и аз не бих поискала подобно нещо. Знам, че си много по-чувствителен младеж, отколкото подсказва ръстът ти. Просто ми разкажи нещо мъничко: част от обстановката, някой незначителен епизод, каквото и да било. Искам да ми кажеш нещо, което никой друг на този свят да не знае — като компенсация за онова, което ми каза одеве. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Може и да съм те разбрал — отвърна несигурно Тенго.

— Давай тогава!

С почиващ все още в ръката й пенис, Тенго бавно заразказва:

— Историята е за мен… или за някой, моделиран върху мен.

— Сигурна съм, че ще е така. А аз участвам ли.

— Не, тебе те няма. Аз съм в свят, който не е тук.

— Значи, мен ме няма в тоя свят, дето не е тук, така ли?

— Не само теб те няма. От хората на тукашния свят никой не е в оня свят, който не е тук.

— И с какво се различава нетукашният свят от тукашния? Как разбираш в кой свят си в момента?

— Как „как разбирам“? Та нали аз го измислям!

— Имам предвид другите хора, не теб. Ако аз например случайно попадна в оня свят, ще мога ли да разбера, че съм там?

— Мисля, че ще можеш — отвърна Тенго. — Така например в нетукашния свят има две луни. Така че веднага усещаш разликата.

Идеята за света с две луни бе заел от „Въздушната какавида“. Тенго пишеше много по-дълъг и по-сложен роман за същия този свят — и за себе си. Впоследствие еднаквата обстановка можеше да се окаже и проблем, но засега всеобхватното му желание бе да напише роман за свят с две луни. А с проблемите ще се справя, когато възникнат.

— С други думи — рече тя, — можеш да познаеш, като нощем вдигнеш глава и видиш на небето двете луни, така ли? „Аха! Това е оня свят, дето не е тук!“

— Точно така. Това е признакът.

— Двете луни никога ли не си правят затъмнение една на друга?

Тенго поклати глава:

— Не знам защо, но разстоянието между двете луни е винаги едно и също.

Приятелката му се позамисли за другия свят. Пръстът й очерта нещо като диаграма върху голата му гръд.

— Ей, Тенго, знаеш ли каква е разликата между луд и лунатик?

— И двете описват умствено разстройство. Но не знам в какво точно се състои разликата.

— „Луд“ вероятно означава, че страдаш от вроден умствен проблем, нуждаещ се от професионално лечение, докато „лунатик“ означава, че си временно в плен на Луната. През деветнадесети век в Англия намалявали тежестта на престъплението ти с една степен, ако си бил освидетелстван като лунатик. Смятало се, че за престъплението е отговорен не толкова извършителят му, колкото Луната, която го подтикнала. Може и да не ти се вярва, но и такива закони е имало. По-просто казано, законът е отчитал факта, че Луната може да докара човека до лудост.

— Ти откъде ги знаеш тия работи? — попита слисалият се Тенго.

— Как няма да ги знам? Все пак съм по-голяма от теб с десет години, така че би трябвало и много повече от теб да знам.

Нямаше как Тенго да не признае, че е права.

— В интерес на истината, научих го по време на лекция за Дикенс в курса по английска литература в Девическия университет. Много шантав професор имахме. За каквото и да заговореше, току се отплесваше по някоя тангента. А пък аз просто исках да ти кажа, че щом една луна може да подлудява хората, представяш ли си какво става, когато луните са две. И приливите, и отливите ще пощуреят, и менструалните цикли на повечето жени ще станат нередовни. Изобщо сума ти странни неща ще почнат да стават.

— Може и да си права — каза Тенго след известен размисъл.

— В оня свят, дето го описваш, така ли става? Постоянно ли откачат хората?

— Никак. Горе-долу правят същото, каквото правим и ние в нашия свят.

Тя го стисна леко за пениса.

— Значи в оня свят, дето не е тук, хората правят горе-долу същото, което правим и ние на този свят. Ами в такъв случай какъв е смисълът да е свят, който не е тук?

— Смисълът на света, който не е тук, е, че е в състояние да пренапише миналото на света, който е тук — каза Тенго.

— Значи ли това, че можеш да пренапишеш миналото по който начин си искаш?

— Точно това значи.

— А поначало искаш ли да пренапишеш миналото.

— Нима ти не искаш да го пренапишеш?

— Не — поклати глава тя. — Нямам ни най-малкото желание да пренаписвам нито миналото, нито историята. — Ако искам да пренапиша нещо, то е настоящето — това тук, сега.

— Но ако пренапишеш миналото, то и сегашното няма да е същото. Онова, което наричаме „настояще“, е следствие от минали натрупвания.

Тя пак въздъхна дълбоко. После, сякаш изпробваше ръчка на асансьор, първо вдигна, после спусна ръката си с Тенговия пенис:

— Едно обаче ще ти кажа: бил си факир по математиката, имаш и колан по джудо, дори пишеш и дълъг роман. И въпреки това си нямаш и капка понятие от този свят. Нищичко не разбираш.

Тази категорична присъда някак си изобщо не шокира Тенго. Напоследък неразбирането се бе превърнало едва ли не в негово нормално състояние. Тя нищо ново не му казваше.

— Но няма значение, дори нищо да не разбираш — извърна се тя така, че да опре гърдите си в него. — Ти си един учител мечтател, който пише романа си ден след ден, и аз те искам точно такъв. Обичам и прекрасния ти пенис — формата, размера, допира. Обичам го, когато е твърд и когато е мек; когато си болен и когато си здрав. Засега поне той принадлежи само на мен. Нали така? Нали е само мой?

— Така е — успокои я Тенго.

— Нали съм ти казала колко съм ревнива?

— Казала си ми: ревнива до полуда.

— И то до крайна полуда. От години съм такава. — И взе бавно да движи пръстите си в три измерения. — Ей сега ще те накарам пак да го вдигнеш. Нали нямаш нищо против?

Тенго потвърди, че няма нищо против.

— За какво си мислиш в момента?

— Представям си те като студентка в Девическия университет.

— Обсъждахме „Мартин Чъзълуит“. Бях осемнадесетгодишна, по една шикозна рокля солей, с вързана на опашка коса. Бях много старателна студентка и още бях девствена. Сега имам чувството, че говоря за нещо от предишен живот. Но така или иначе, разликата между „луд“ и „лунатик“ беше първото нещо, което научих от университета. А ти как мислиш? Възбуждаш ли се, като си ме представяш?

— Разбира се, че се възбуждам — отвърна й той със затворени очи, докато си представяше ситните плисенца на роклята й и конската й опашка.

Старателна студентка, че и девица. Но ревнива до полуда. Луната осветява Дикенсовия Лондон. Из Лондон скитат луди и лунатици. Носят сходни шапки и сходни бради. Как да различиш едните от другите? Така както лежеше със затворени очи, Тенго не беше никак сигурен към кой свят принадлежи в момента.