Харуки Мураками
1Q84 (47)

Двадесет и трета глава
(Аомаме): Вкарай тигъра в резервоара си

Аомаме се събуди малко след шест сутринта. Денят бе ясен, прекрасен. Направи си каничка кафе, препече филийки и си свари яйце. Докато закусваше, провери дали по телевизията не говорят вече за смъртта на вожда на Сакигаке. А те явно се бяха отървали тайно от трупа, без да съобщят в полицията. Е, и? Мъртвецът си е мъртвец, както и да се отървеш от него.

В осем си взе душ, разреса старателно косите си пред огледалото в банята и си мацна едва забележим слой червило. Обу чорапи. Облече бялата копринена блузка, която висеше в гардероба, и завърши тоалета си със стилното костюмче на „Джунко Шимада“. Докато подскачаше и се гънеше, та сутиенът с подплънките и банелите да прилепне по-добре по тялото й, пак взе да си мечтае гърдите й да бяха поне мъничко по-големи. Досега, когато се оглеждаше, тази мисъл й бе минавала най-малко 72 000 пъти. Е, и? Свободна съм да си мисля каквото си искам, колкото пъти си искам. Дори днес да ми е 72 001-вият път, какво от това? Докато съм жива, мога да си мисля каквото си искам, когато си искам, както си искам и колкото пъти си искам, и никой копче не може да ми каже. Обу си обувките с високите токчета на „Шарл Журдан“.

Изправи се пред огледалото в цял ръст до входната врата на апартамента — да се убеди, че тоалетът й е безупречен. Вдигна леко едното рамо — да види доколко би наподобявала на Фей Дънауей в „Аферата «Томас Краун»“. В този филм Дънауей играеше ролята на хладнокръвен частен детектив, занимаващ се със застрахователни измами — жена, остра като леден бръснач, а отгоре на всичко особено сексапилна в деловия си костюм. Аомаме, разбира се, изобщо нямаше външността на Фей Дънауей, но въздействието, което излъчваше, бе доста сходно — или поне не се отличаваше коренно. Беше нещо, което само един първокласен специалист може да излъчва. А отгоре на всичко и носеше в чантата си един леден, твърд автоматичен пистолет.

* * *

С тесните тъмни очила „Рейбан“, Аомаме излезе от блока, прекоси улицата до детската площадка, отиде до пързалката, където бе видяла Тенго, и преигра в съзнанието си цялата сценка от предната вечер. Оттогава бяха минали дванадесет часа. И истинският Тенго се беше оказал точно на това място — на отсрещната страна на улицата пред дома ми. И седя там дълго, сам, загледан в луните — в същите две луни, които и тя гледаше.

За Аомаме близостта с Тенго сякаш беше някакво чудо, граничещо с богоявление. Нещо я бе довело до допир с присъствието му. И в същото време като че бе реструктурирало самото й физическо съществуване. Още в мига, в който се събуди сутринта, взе да чувства някакво непрестанно триене в тялото си. Той ми се яви, после се разделихме. Не успяхме нито да си проговорим, нито да се докоснем. И въпреки всичко той успя за този кратък интервал да промени сума ти неща у мен. Буквално разбърка и душата, и тялото ми, така както лъжичката разбърква чашата какао, до дълбините и на органите ми, и на утробата ми.

Застоя се цели пет минути, подпряла се с ръка на едно от стъпалата на пързалката, леко смръщена, ровеща в пръстта с острото токче на обувката си. Сякаш искаше да се убеди до каква степен е била разбъркана и физически, и душевно, и изпитваше удоволствие от усещането. Накрая реши какво ще прави, запъти се към най-близката главна улица и хвана такси.

* * *

— Закарайте ме първо до Йога, а оттам по градската високоскоростна магистрала номер 3 по посока центъра почти до изхода за Икеджири — заяви на шофьора, който, съвсем разбираемо, се обърка от искането й.

— Госпожице, бихте ли ми казали все пак коя е крайната точка на пътуването ви? — попита я с леко небрежен тон.

— Изходът за Икеджири. Поне засега.

— Много по-напряко ще е оттук да ви закарам директно до Икеджири. Доста трябва да заобиколим, за да отидем първо до Йога. Пък и по това време платното за към центъра ще е силно задръстено. Много по-бавно ще се придвижим. И съм толкова сигурен в това, колкото съм сигурен, че днес е сряда.

— Не ме интересува нито дали магистралата е задръстена, нито дали днес е четвъртък, петък, или рожденият ден на императора. Искам само да хванете градската високоскоростна магистрала от Йога. Разполагам с безкрайно свободно време.

Шофьорът бе млад мъж, на тридесет и нещо, слаб, с дълго бледо лице, и й приличаше на кротко пасящо добиче. Брадичката му стърчеше напред като на каменна статуя от брега на Великденските острови. Изучаваше Аомаме в огледалото за обратно виждане, за да определи, ако може, по изражението й дали пътничката му е съвсем откачила, или е просто обикновено човешко същество в комплицирана ситуация. Но такива неща трудно се долавят, особено от образа в малкото огледало.

Аомаме извади портфейла от дамската си чанта и навря в лицето му чисто нова банкнота от десет хиляди йени. Парите имаха вид на току-що отпечатани.

— Не ща ресто, нито разписка — каза рязко Аомаме. — Така че задръжте мнението за себе си и правете каквото ви казах. Първо Йога, оттам по високоскоростната до Икеджири. Дори да попаднем в задръстване, парите би трябвало да стигнат.

— Предостатъчни са, разбира се — съгласи се шофьорът, макар на лицето му да бе изписано определено съмнение. — Вие някаква специална работа ли имате по магистралата?

Аомаме размаха банкнотата във въздуха като възпоменателно флагче:

— Ако не желаете да ме закарате, ще сляза и ще хвана друго такси. Така че решавайте. Моментално.

Шофьорът сключи вежди и оглежда цели десет секунди банкнотата от десет хиляди йени. Накрая кандиса и я взе. Вдигна я пред очите си — да се увери, че не е фалшива, после я пъхна в служебната чантичка.

— Да вървим тогава. На градската високоскоростна магистрала номер 3. Но пак повтарям, госпожице: задръстването там ще е ужасно. А между Йога и Икеджири друг изход няма. И тоалетни няма. Така че, ако ви се ходи донякъде, сега му е времето.

— Не се притеснявайте. Само карайте.

* * *

Шофьорът се измъкна някак си от плетеницата на улиците в жилищния квартал, излезе на околовръстно шосе номер 8 и се вля в гъстия трафик по посока на Йога. И двамата мълчаха. Той слушаше новините, а тя бе потънала в мислите си. Когато доближиха входа към градската високоскоростна магистрала, шофьорът намали радиото и попита:

— Сигурно не ми влиза в работата, госпожице, но вие някаква специална работа ли вършите?

— Разследвам застрахователни престъпления — отвърна, без да се подвоуми, Аомаме.

— Разследвате застрахователни престъпления — завъртя внимателно думите из устата си водачът, сякаш вкусваше някаква непозната храна.

— Изнамирам доказателства по дела, свързани със застрахователни измами — поясни Аомаме.

— Жестоко! — обяви явно впечатленият шофьор. — И градската високоскоростна магистрала номер 3 е свързана по някакъв начин с такива застрахователни измами, така ли?

— Много тясно.

— Съвсем като в оня филм, нали?

— Кой филм?

— Един много стар, със Стив Маккуин. Забравил съм му заглавието.

— „Аферата «Томас Краун»“ — подсказа му Аомаме.

— Същият. Там Фей Дънауей разследва застрахователни измами. Специалист е по кражбите на застраховано имущество. А Маккуин играе богаташ, който извършва престъпления за удоволствие. Страхотен филм. Гледах го още в гимназията. И музиката му беше много хубава. Жестока направо.

— На Мишел Льогран.

Шофьорът се извърна и изтананика първите няколко такта от темата на филма. После пак се взря в огледалото — да огледа Аомаме:

— Ама и вие, госпожице, с нещо ми напомняте на Фей Дънауей.

— Благодаря — рече Аомаме и се помъчи да скрие оформилата се около устните й усмивка.

* * *

По платното на градската високоскоростна магистрала номер 3, водещо към центъра, се бе оформило грандиозно задръстване, точно както й бе предсказал таксиджията. Забавеното движение почваше на по-малко от стотина метра от входа — почти идеален пример за хаос, на какъвто именно разчиташе Аомаме. Същият тоалет, същото шосе, същото яко задръстване. Само дето по радиото не вървеше, за жалост, Яначековата „Симфониета“, а и звукът отстъпваше далеч по качество на онзи от уредбата в лимузината тойота краун роял, но това вече щеше да е прекалено.

Обградено от камиони, таксито се придвижваше сантиметър по сантиметър. Застояваше се дълго на едно място, после непредсказуемо пролазваше леко напред. По време на дългите престои младият водач на съседния хладилен камион забиваше нос в списание с манга. Мъжът и жената на средна възраст в кремавата тойота корона гледаха право пред себе си, намръщени, без да разменят нито дума. Или нямаше какво да си кажат, или си го бяха казали и затова сега мълчаха. Аомаме се отпусна на удобната седалка. Таксиджията продължаваше да слуша радиото.

Влачейки се със скоростта на охлюв към Сангенджая, таксито най-после мина покрай указателна табела за Комадзава. От време на време Аомаме вдигаше глава и оглеждаше обстановката. Никога вече няма да видя този район. Отивам много, много надалече. Но нямаше никакво намерение да изпада в носталгия по токийските пътища. Сградите покрай магистралата бяха до една опушени със сажди от автомобилните ауспуси и бяха окичени с кичозни билбордове. Сърцето я заболя от вида им. За какво им е на хората да строят такива потискащи здания? Не държа всички кътчета по света да са прекрасни, но пък и такава грозотия кому е нужна?

Най-после, след доста време, погледът й съзря позната обстановка: мястото, където бе слязла от таксито. Шофьорът му, човек на средна възраст, сякаш й намекваше за нещо с много по-дълбок смисъл, когато й каза, че встрани имало аварийна стълба, по която можело да слезе от естакадата. Ето го, право пред нея, и големия билборд с рекламата на бензиностанциите „Есо“. И нахиления тигър с ръкохватката на бензинова помпа.

„Вкарай тигъра в резервоара си.“

Аомаме усети изведнъж, че гърлото й е пресъхнало. Прокашля се, бръкна в дамската си чанта и извади кутийка с лимонов дропс против кашлица. Пъхна едно драже в устата си и върна кутийката в чантата. Докато ръката й беше все още вътре, стисна силно дръжката на „Хеклер & Кох“-а, да усети тежестта и твърдостта му. Добре, рече си. Таксито се придвижи още малко напред.

— Минете в най-лявата лента, ако обичате — нареди Аомаме на водача.

— По дясната най-бързо ще напреднем — плахо й възрази онзи. — А и изходът за Икеджири е отдясно. Ако сега мина в лявата, после пак ще трябва да се връщам.

Аомаме изобщо не възнамеряваше да се съобразява с възраженията му.

— Няма значение, просто минете в лявата лента.

— Както кажете, госпожице — предаде се шофьорът.

Наклони се наляво и протегна ръка през прозореца откъм страната на пътника, да даде знак на хладилния камион зад него в лявата лента. След като се убеди, че онзи го е забелязал, вдигна пак стъклото и се напъха вляво. Минаха още петдесетина метра и движението отново спря.

— А сега ми отворете, ако обичате. Тук слизам — нареди му Аомаме.

— Как така ще слизате? — не вярваше на ушите си шофьорът. И изобщо не посегна към ръчката, с която отваряше вратата на пътника отзад. — Ама наистина ли тука смятате да слезете?!

— Да, точно тук. Тук имам една работа.

— Но ние сме по средата на градската високоскоростна магистрала. Тук е опасно да слизате, а и да слезете, къде ще отидете?

— Не се притеснявайте, точно тук има аварийно стълбище.

— Аварийно стълбище — поклати глава онзи. — Не знам дали има аварийно стълбище, или не, но ако някой разбере, че тук съм пуснал да слезе пътник, ще ме разкъсат и от фирмата, и от управлението на магистралата. Моля ви се, госпожице, не ме вкарвайте в беля…

— Съжалявам, но точно тук ми се налага да сляза — обяви Аомаме. Извади втора банкнота от десет хиляди йени от портфейла си, щракна с пръст по нея и я набута пред лицето му. — Знам, че искам нещо нередно от вас. Това би трябвало да компенсира ядовете ви. Така че престанете да се опъвате и ми отворете вратата.

Шофьорът отказа да вземе парите, но се предаде и дръпна ръчката. Лявата задна врата се отвори.

— Благодаря, вие и така ми платихте предостатъчно. Но, много ви моля, отваряйте си очите. На естакадата няма банкет и колкото и бавно да е движението, пак си е опасно човек да върви пеша по такова място.

— Благодаря — рече Аомаме. Слезе, почука на лявото предно стъкло и го накара да го смъкне. После навря вътре главата си и набута банкнотата от десет хиляди йени в ръката му:

— Няма значение, просто я вземете. Не се тревожете. Имам много повече пари, отколкото са ми необходими.

Погледът на таксиджията заснова между банкнотата и лицето на Аомаме.

— Ако полицията или фирмата ви се заядат, кажете им, че съм ви заплашила с пистолет. Така че не сте имали друг избор, освен да ме пуснете. Това ще им затвори устата.

Шофьорът, изглежда, не схващаше думите й: Много повече пари, отколкото й били необходими? Заплашила го била с пистолет? Но реши да вземе все пак парите — да не вземе да й хрумне нещо още по-шантаво, ако й откаже.

* * *

Точно както бе постъпила предишния път, Аомаме се запромъква между мантинелата на естакадата и колите в лявата лента по посока на Шибуя. Налагаше й се да измине петдесетина метра. Хората от колите я гледаха с невярващи погледи, но Аомаме си наложи да не им обръща внимание. Вървеше с дълги самоуверени крачки, с изправен гръбнак, като манекенка по някой парижки подиум. Вятърът вееше косите й. Естакадата се тресеше от прелитащите по свободното насрещно платно камиони. Билбордът на „Есо“ нарастваше пред очите й и тя най-сетне се добра до познатата аварийна отбивка.

* * *

Нищо не се беше променило от миналия път: и металната преграда, и жълтата кутия с аварийния телефон в съседство с нея.

Ето, тук започна 1Q84 година, помисли си Аомаме.

И светът бе подменен с друг, докато съм слизала по аварийното стълбище към национален път 246 под мен. Така че не ми остава друго, освен да се опитам пак да сляза. Първият път беше през април и аз бях по бежовото си манто. А сега е началото на септември и е прекалено горещо за манто. Иначе пак съм в абсолютно същия тоалет, в който бях тогава — в деня, в който убих онзи отвратителен мъж от нефтодобивната индустрия: в костюмчето на „Джунко Шимада“ и обувките с високите токчета на „Шарл Журдан“. Бяла блуза. Чорапи и бял сутиен с банели. Помня, че навих нагоре миниполата си, за да прекрача преградата, и оттам се спуснах по аварийната стълба.

Сега ще се опитам да сторя същото — водена от чисто любопитство. Просто държа да знам какво ще стане, ако извърша същите действия, на същото място, в същия тоалет. Не се надявам по този начин да се спася. Не се страхувам особено от смъртта. Ако се стигне до умиране, ще го направя, без изобщо да се колебая. Мога да умра с усмивка на лице. Аомаме обаче държеше да не умре в неведение, без да е проумяла механизма на нещата. Искам да се напъна до границата на възможностите си и ако нищо не се получи, ще се откажа. Но ще правя всичко по силите си до горчивия ми край. Така съм свикнала да живея.

Аомаме се приведе над металната преграда и потърси с очи аварийното стълбище. Но него го нямаше. Погледна втори, трети, четвърти път — все със същия резултат. Аварийното стълбище бе изчезнало. Аомаме прехапа устна и разкриви докрай лицето си.

Не, не съм сбъркала мястото. Точно на тази отбивка беше. И всичко наоколо си е така, както го помня. И билборда на „Есо“. И аварийното стълбище си съществуваше на това място в света на 1984 година. Аомаме го бе намерила съвсем лесно, точно там, където й бе казал странният таксиметров шофьор. Прекрачила бе преградата и бе слязла по него. Но в света на 1Q84-та аварийното стълбище липсваше.

Изходът й бе блокиран.

Аомаме възвърна нормалния вид на лицето си и внимателно се огледа около себе си. И пак погледна към билборда на „Есо“. С ръкохватка в лапата, с навирена опашка, тигърът я гледаше от рамката с хитра, многозначителна и щастлива усмивка — толкова безкрайно щастлива, сякаш искаше да й внуши, че по-голямо задоволство просто е невъзможно.

Ама, разбира се, помисли си Аомаме.

Тя от самото начало точно това очакваше. Та нали, преди да го убие в апартамента в хотел „Окура“, Вожда й каза: няма път за връщане от 1Q84-та в 1984-та. Вратата към този свят се отваря само в едната посока.

И така да беше, Аомаме държеше да получи потвърждение на факта със собствените си очи. Такава си беше по характер. И сега вече го бе доказала. Край на всичко. Доказателството е налице. Q.E.D.^[1]

* * *

Аомаме се облегна на металната преграда и огледа небето. Времето беше идеално. Няколко дълги тесни облака очертаваха прави линии по тъмносиньото небе. Погледът й се губеше из небесния безкрай. Нямаше вид на градско небе. Но и луни не се виждаха. Къде може да са отишли? Е, луната си е луна, а аз съм си аз. И всяка от нас си има свой живот за живеене. Всяка има своите си планове.

Ако беше Фей Дънауей, Аомаме трябваше в този момент да извади тънка дълга цигара и да я запали хладнокръвно със запалката си, докато присвива изискано очи. Но Аомаме не пушеше, пък и не носеше у себе си нито цигари, нито запалка. В чантата си имаше само лимонов дропс против кашлица. А освен това — и стоманен деветмилиметров автоматичен пистолет и специално изработено ледокопче, което бе забила в тила на няколко мъже. И двата предмета можеха да се окажат по-смъртоносни от цигарите.

Огледа колоните спрели автомобили. Хората от колите бяха вперили погледите си в нея. Че как иначе? Колко пъти му се случваше на човек да види обикновен гражданин, тръгнал пеш по градската високоскоростна магистрала, хеле пък млада жена по минипола и високи токчета, със зелени слънчеви очила и усмивка на устните. Само някой съвсем ненормален би пропуснал подобна гледка.

Повечето автомобили по естакадата бяха огромни камиони. Караха за Токио какви ли не стоки от какви ли не места. Водачите им вероятно бяха шофирали цяла нощ. И накрая се бяха набутали в съдбоносното сутрешно задръстване. Беше им писнало, чувстваха се уморени. Мечтаеха си единствено да вземат душ, да се обръснат, да легнат и да заспят. Гледаха Аомаме безизразно, сякаш виждаха пред себе си някакво непознато животно. Прекалено уморени бяха, че да я възприемат позитивно.

Наврян между многото камиони като грациозна антилопа, попаднала насред стадо тромави носорози, бе един сребрист мерцедес-бенц купе. Изящното му тяло с чисто нов фабричен вид отразяваше новоизгрялото утринно слънце. Джантите му бяха в цвета на каросерията. Колата бе внос, с волана отляво. Прозорецът на шофьора бе свален и отвътре право в Аомаме бе вперила погледа си добре облечена жена на средна възраст. Слънчеви очила „Живанши“. Ръцете — видими върху волана. Блестящи пръстени.

Жената беше мила на вид и май се притесняваше за Аомаме. Очевидно се чудеше какво може да прави една добре облечена млада жена на пътното платно на градската високоскоростна магистрала и какво я е накарало да е там. И, изглежда, се канеше да повика Аомаме и да я закара където поиска.

Аомаме свали своите очила „Рейбан“ и ги пъхна в джоба на жакета си. Присвила очи заради силната сутрешна светлина, поразтрива известно време образувалите се по носа й вдлъбнатини от очилата. После прокара език по пресъхналите си устни и усети едва доловимия вкус на червилото. Погледна към ясното небе и още веднъж провери почвата под нозете си.

Отвори дамската си чанта и бавно извади „Хеклер & Кох“-а, после пусна чантата в краката си, за да не й пречи. С лявата си ръка освободи предпазителя и изтегли назад затвора, за да вкара патрон в цевта. Извърши всичко това бързо и точно, с няколко приятни за ухото й щракания. Леко разтърси оръжието в дланта си, да усети тежестта му. Пистолетът сам по себе си тежеше 480 грама, плюс теглото на няколкото патрона. Няма съмнение, зареден е. Усещаше го по допълнителната тежест.

Около все още правите й устни играеше лека усмивка. Хорските погледи се бяха фокусирали върху действията й. Никой не се учуди от това, че тя извади от чантата си пистолет — или поне върху ничие лице не се изписа изненада. Може би не вярваха, че пистолетът е истински. Истински е, увери ги наум Аомаме.

После насочи пистолета нагоре и пъхна дулото му в устата си. Сега оръжието бе насочено право в главния й мозък — в онзи сив лабиринт, където битува съзнанието.

Думите на молитвата й дойдоха съвсем автоматично, без дори да се замисля. С дуло в уста ги изрече набързо. Но сигурна съм, че никой не ги чува. Е, и? Достатъчно ми е да ме чува Бог. Като малка Аомаме почти не разбираше смисъла на рецитираните от нея фрази, но словата бяха проникнали до дъното на душата й. Нали беше длъжна да ги повтаря всеки ден, преди да седне да обядва в училище, съвсем сама, но на висок глас, без да обръща внимание на любопитните погледи и на подигравателния смях на останалите деца. Важно е единствено това, че Бог те наблюдава. Никой не му убягва от погледа.

Големият брат те наблюдава.

* * *

Отче наш, който си на небесата, да се свети името Твое, най-чисто вовеки веков, да дойде царството Твое. Прости нам греховете наши и благослови пътищата ни смирени. Амин.

* * *

Миловидната жена на средна възраст зад волана на чисто новия мерцедес-бенц продължаваше да гледа право в Аомаме. И тя като останалите наблюдаващи я не съумяваше да схване значението на пистолета в ръцете на Аомаме. Ако разбираше, щеше да отвърне погледа си, рече си Аомаме. Защото, ако види как мозъкът ми се пръсва на всички посоки, надали ще е в състояние да изяде днес обяда си — а може би и вечерята. Няма да те виня, ако погледнеш настрани, каза й безмълвно Аомаме. Не съм седнала тук пред теб да си мия зъбите. Навряла съм в устата си този „Хеклер & Кох“ — автоматичен пистолет, немско производство. И си прочетох молитвата. Би трябвало да знаеш какво означава всичко това.

Ще ти дам един съвет — много важен съвет. Наникъде не гледай. Карай си чисто новия мерцедес-бенц право у дома — там, където те чака твоят скъпоценен съпруг с прекрасните ви дечица — и си живей мирния живот. Това тук няма да е подходяща гледка за човек като теб. Пред очите ти е един грозен пистолет, истински при това, зареден със седем грозни деветмилиметрови патрона. А както е казал Чехов, щом в даден разказ се появи оръжие, задължително е да гръмне. Точно това имаме предвид, когато казваме „разказ“.

Но дамата на средна възраст отказваше да отмести погледа си от Аомаме. Аомаме се предаде и леко завъртя глава. Съжалявам, но не мога да чакам повече. Времето ми изтече. Шоуто трябва да започне.

Вкарай тигъра в резервоара си.

— Хо-хо! — обади се ритмуващият.

— Хо-хо! — отвърнаха му останалите шестима.

— Тенго! — викна Аомаме и започна да натиска спусъка.