Харуки Мураками
1Q84 (41)

Седемнадесета глава
(Аомаме): Извадѝ плъха

И в седем сутринта по новините имаше подробен репортаж за наводнението на метростанцията Акасака Мицуке, но нито дума за смъртта на вожда на Сакигаке в апартамента в хотел „Окура“. След емисията по Ен Ейч Кей провери какво дават и по други канали, но нито един не съобщи за безболезнената смърт на огромния мъж.

Сигурно са скрили трупа, смръщи се Аомаме. Тамару бе предсказал тази възможност, но лично на нея й се струваше невероятна. И все пак явно са успели да измъкнат едрия мъжки труп от апартамента в хотел „Окура“, да го натоварят в кола и да го откарат. А трупът на едрия мъж трябва да е бил ужасно тежък. И хотелът — пълен с гости и служители. И навсякъде с охранителни камери. Как се измъква труп до подземния хотелски паркинг, без никой да ги забележи — това не й беше ясно.

Най-вероятно са прекарали тялото през нощта до главната си квартира в Яманаши и там са обсъдили какво да правят по-нататък. Но поне засега не възнамеряваха да заявят официално смъртта му пред полицията. Щом веднъж си скрил нещо, длъжен си да го държиш на скрито.

Естествено, Аомаме нямаше ни най-малка представа как възнамеряваха да запълнят създадения от смъртта на Вожда вакуум. Но сто на сто нямаше да пожалят сили да запазят организацията. Както самият той й каза, организацията щеше да продължи да съществува — със или без водач. Но кой щеше да наследи мантията му? Този проблем изобщо не засягаше Аомаме. Нейната задача бе да ликвидира Вожда, а не самата секта.

Сети се за двамата бодигардове с тъмни костюми — Нула номер и Конската опашка. Като се върнат в управлението, дали на тях ще стоварят цялата отговорност за това, че са позволили да пречукат Вожда буквално пред очите им? И Аомаме си представи каква задача ще им възложат: „На всяка цена намерете тази жена. И не се връщайте без нея.“ Напълно възможно бе.

Изяде за закуска една ябълка, но почти нямаше апетит. Ръцете й още пазеха спомена от забиващата се в тила на мъжа игла. Докато белеше ябълката с ножчето в дясната си ръка, усети, че тялото й леко трепери — треперене, каквото дотогава не бе изпитвала. Друг път, след като убиеше човек, споменът изчезваше почти изцяло още след първата нощ! Не че й ставаше хубаво от това, че е убила някого, но всички те бяха хора, които не заслужаваха да живеят. И предизвикваха по-скоро отвращение, отколкото човешко съжаление. Но този път беше по-различно. Обективно погледнато, деянията и на този мъж можеше да се класифицират като оскърбление към обществото. Но пък самият той бе в много отношения изключително човешко същество, а изключителността му в известен смисъл като да надрастваше общоприетите стандарти за добро и зло. И прекъсването на живота му се бе оказало изключително събитие, предизвикало в ръцете й някакъв особен резонанс — изключителен резонанс.

Онова, което той бе оставил след себе си, бе едно „обещание“. До този извод я доведоха мислите й. И тежестта на това обещание бе положена като знак в ръцете й. Дотолкова разбираше. Сега не трябва да позволи този знак да се изгуби от ръцете й. Никога.

* * *

Телефонът иззвъня малко след девет. Търсеше я Тамару: три позвънявания, пауза и нов звън след двадесет секунди.

— Изобщо не са се обадили в полицията — каза Тамару. — Няма нищо нито по телевизията, нито във вестниците.

— Но съм сигурна, че той умря.

— В това не се и съмнявам. Убеден съм, че е мъртъв. Там имаше известно раздвижване. И вече ги няма в хотела. Викнали са посред нощ неколцина от представителството им в града, най-вероятно за да се погрижат за тялото. Много ги бива в това отношение. Към един след полунощ от хотелския паркинг излязоха един мерцедес S-класа и закрит микробус тойота хай ейс — и двата с черни стъкла и номера от Яманаши. Предполагам, че са пристигнали в управлението в Сакигаке преди изгрев-слънце. Пък и полицията онзи ден е правила оглед там, макар и не особено старателно, и служителите й вече са се били махнали. Сакигаке има голяма пещ за горене на смет. И труп да хвърлиш вътре, кост няма да остане — всичко ще издими.

— Гадно.

— Те наистина са гадни типове. Сега, както са без Вожда, организацията им ще продължи известно време да се движи, както се движи змия, след като са й откъснали главата. И със, и без глава — знае накъде е тръгнала. И никой не може да каже какво я чака в бъдеще. Дали ще умре. Или ще й поникне нова глава.

— Той бе твърде необикновен човек.

Тамару не изказа мнение по въпроса.

— Коренно различен от всички останали — рече Аомаме.

Тамару спря за миг, за да прецени ефекта от думите й, преди да каже:

— Да. Предполагам, че се е различавал от останалите. Но ние ще е най-добре да се съсредоточим върху това, което ще правим по-нататък, и да подходим по-практично към нещата. Иначе няма да оцелееш.

Аомаме имаше чувството, че от нея се очаква да каже нещо, но думите не й идваха. Тялото й обаче продължаваше да трепери.

— Мадам каза, че иска да разговаря с теб — съобщи Тамару. — В състояние ли си да говориш?

— Разбира се — отвърна Аомаме.

Вдовицата вдигна нейния телефон. Аомаме усети облекчението в гласа й.

— Не мога да ти опиша колко съм ти задължена. И този път се справи идеално.

— Благодаря. Но се съмнявам, че ще мога повече да го правя — рече Аомаме.

— Знам. Напълно те разбирам. И така прекалено много изискахме от теб. Но се радвам, че си добре. Повече няма да ти възлагаме подобни задачи. Тази беше последната. Подготвили сме ти място, където да се преселиш. За нищо няма да е нужно да се притесняваш. Само изчакай още известно време в тайната квартира. А ние междувременно ще подготвим преместването ти към новия ти живот.

Аомаме й благодари.

— Там имаш ли си всичко необходимо? Ако нещо липсва, само ни кажи. И Тамару веднага ще го купи.

— Благодаря, но доколкото виждам, тук има всичко, което може да ми дотрябва.

Вдовицата леко се прокашля:

— Има обаче нещо, което държа да не забравяш. Онова, което сторихме, бе абсолютно справедливо. Наказахме онзи човек за престъпленията му и да му попречим да извърши и нови. Така че повече жертви няма да има. Ние прекъснахме веригата. Не бива да изпитваш угризения.

— И той каза същото.

— Кой „той“?

— Вожда на Сакигаке. Онзи, когото ликвидирах снощи.

Вдовицата мълча цели пет секунди:

— Той знаеше?

— Да, знаеше, че съм дошла да го ликвидирам, и въпреки това ме пусна. Бих казала, че всъщност копнееше да умре. Тялото му бе вече сериозно увредено и той се приближаваше към своя бавен, но неизбежен край. А аз просто ускорих процеса и облекчих силните страдания, които тялото му изпитваше.

Вдовицата като че ли се шокира сериозно от чутото. И пак не успя да намери нужните й думи — нещо съвсем нехарактерно за нея.

— Искаш да кажеш… — поде несигурно тя, — че самият той се е надявал да бъде наказан за делата си?

— Просто искаше животът му да свърши колкото се може по-скоро.

— И бе решен да те остави да го убиеш.

— Точно така.

Аомаме изобщо не спомена за сделката си с Вожда — да умре самата тя в замяна на възможността Тенго да живее на този свят. Тази уговорка си оставаше между нея и Вожда. Никой друг нямаше да я узнае. Затова само каза:

— Делата му са били перверзни и за тях заслужаваше да умре, по въпреки това беше изключително необикновен човек. Или поне притежаваше нещо специално.

— Нещо специално ли? — попита вдовицата.

— Трудно ми е да го обясня — каза Аомаме. — Става дума за нещо, което е било едновременно специална сила и жестоко бреме. Но според мен го е разяждало отвътре.

— Възможно ли е тъкмо това специално нещо да го е тласкало към ненормалното му поведение?

— Вероятно.

— Така или иначе, ти си го прекратила.

— Вярно — рече Аомаме със сух глас.

Хванала слушалката с лявата си ръка, Аомаме разпери дясната, все още носеща спомена от смъртта, и се взря в дланта си. Какво ли е било това „двусмислено съчетаване“ с онези момичета? Аомаме нито го проумяваше, нито можеше да го обясни на вдовицата.

— Както винаги, направих така, че смъртта да изглежда естествена, макар че те надали ще ни направят услугата да я възприемат по такъв начин. При създалите се условия сто на сто ще решат, че имам нещо общо с цялата работа. А и, както ви е известно, полицията все още не е уведомена за смъртта му.

— Каквото и да предприемат, ще направим всичко възможно да те опазим — каза вдовицата. — Те си имат своята организация, но и ние разполагаме със силни връзки и сериозни парични средства. Освен това и ти самата си предпазлива, интелигентна личност. Няма да им позволим да постигнат каквото са намислили.

— Успяхте ли да намерите Цубаса? — попита Аомаме.

— И досега нямаме представа къде може да е отишла. Моето мнение е, че е в селището на Сакигаке. Няма къде другаде да отиде. Още не сме намерили начин да си я върнем, но подозирам, че смъртта на Вожда ще внесе силен смут в средите им, от който бихме могли да се възползваме, за да я спасим. Това дете се нуждае от закрила.

Това дете в приюта не е било действителна субстанция, беше казал Вожда. Била просто външна изява на една концепция, поради което си я били „възвърнали“. Аомаме обаче се съмняваше, че сега му е времето да съобщи това на вдовицата. Самата тя не бе съвсем наясно с казаното. Но за сметка на това помнеше много добре левитацията на мраморния часовник. Наблюдавала я бе със собствените си очи.

— Колко дни ще трябва да прекарам в тайната квартира? — попита Аомаме.

— Разчитай на четири дни до една седмица. След това ще получиш ново име и нова биография и ще те преместим далече оттук. А след като свикнеш там, ще се наложи да прекъснем всичките си връзки с теб в името на собствената ти безопасност. И аз няма да мога да те виждам известно време. А като имам предвид възрастта си, може и изобщо да не те видя повече. Май щеше да е по-добре изобщо да не те бях замесвала в тая неприятна история. Много пъти съм мислила по въпроса. Тогава нямаше да ми се наложи да те изгубя по този начин. Но… — гласът на вдовицата заседна на гърлото й. Аомаме я изчака безмълвно да продължи. — … За нищо не съжалявам. Всичко, малко или повече, бе писано да се случи. Трябваше да те включа. Нямах избор. В ход бе вляза мощна сила и точно тя ме принуди. Което не ми пречи да съжалявам, че нещата стигнаха дотук.

— Но пък, от друга страна, имахме възможността да споделяме нещо — нещо много важно, нещо, което не можехме да споделим с друг, нещо, което не можехме да имаме по друг начин.

— Много си права — каза вдовицата.

— И аз самата имах нужда от такова споделяне.

— Благодаря ти, че ми го каза. Дава ми поне малко утеха.

И на Аомаме й домъчня, че няма да види повече вдовицата — една от малкото останали й връзки с външния свят.

— Бъдете здрава — рече Аомаме.

— Бъди здрава и ти — отвърна вдовицата. — И щастлива.

— Стига да е възможно. — Щастието бе едно от най-недостъпните за Аомаме неща.

Тамару се върна на телефона:

— Нали още не си го ползвала?

— Не съм.

— Гледай да не го ползваш.

— Ще се постарая.

След миг мълчание Тамару каза:

— Май ти споменах последния път, че израснах в сиропиталище в планините на Хокайдо.

— Да. Оставили те там, след като са те евакуирали от Сахалин, където останали родителите ти.

— В сиропиталището имаше едно момче, две години по-малко от мен. Мелез: половин японец, половин черен. Струва ми се, че баща му е бил войник от американската база в Мисава. За майка му нямам представа, но предполагам, че е била проститутка или бар-хостеса. Зарязала го скоро след раждането му, та така попаднал в сиропиталището. Беше много по-едър от мен, но не особено умен. Другите деца, разбира се, му се подиграваха, най-вече заради цвета на кожата му. Знаеш как стават тия работи.

— Предполагам.

— И понеже и аз не бях японец, някак си на мен ми се падна да съм негов защитник. Бяхме горе-долу в едно и също положение — аз, корейският емигрант, и той, незаконният мелез на негър и проститутка. По-голямо падение от това — здраве му кажи. Но на мен ми се отрази добре: закалих се. На него обаче — не. Просто не можеше да закоравее. Оставен сам, сто на сто щеше да умре. На такива места можеш да оцелееш само ако имаш бърз ум или умееш да се биеш.

Аомаме го чакаше смълчана да продължи.

— А него за нищо не го биваше. Нищо не можеше да направи като хората. Нито ризата да си закопчае, нито задника да си обърше. Но пък беше фантастичен дърворезбар. Дай му само парче дърво и няколко резбарски инструмента и гледай какво става: за нула време ще ти създаде нещо красиво. Без предварителни чертежи, без нищо. В главата му изникваше някакъв образ и от него той произвеждаше точна триизмерна фигура с най-фини подробности и реализъм. Беше нещо като гений. Направо ни шашваше.

— Савант — рече Аомаме.

— Да, де. По-късно и аз попрочетох за така наречения савант синдром. Хора с невероятни способности. Но тогава, навремето, никой не беше чувал за тия работи. И хората просто го смятаха за малоумен или нещо такова — младеж с муден мозък, но с даровити ръце, които му позволяваха да се отличава като резбар. Но по никому неизвестна причина дялаше само плъхове. Правеше го майсторски. Откъдето и да ги гледаш, все едно бяха живи. Нищо друго не изработваше — само плъхове, плъхове. Караха го да опита нещо друго — я кон, я мечка, — водиха го дори в зоологическата градина за тази цел, но той не прояви и грам интерес към другите животни. Накрая им писна и го оставиха на мира, да си дяла там плъховете. А той ги изработваше в най-различни форми, размери и пози. Абе, много странна работа, общо взето. Още повече че в самото сиропиталище изобщо нямаше плъхове. Беше прекалено студено и нямаше какво да ядат. Дори плъхове не вирееха на онова мизерно място. Така че никой не можеше да проумее каква е тая негова мания по плъховете… Но за плъховете му постепенно се разчу. В местния вестник излезе дописка и хората взеха да ги купуват. Завеждащият сиропиталището, един католически свещеник, се договори с магазин за сувенири да продава плъхове на туристите. Подозирам, че доста пари са изкарали, но, естествено, нищо от тях не стигна до момчето. Не знам какво са правили с тия пари, но подозирам, че са ги гушнали шефовете на сиропиталището. На момчето само му купуваха нови инструменти и парчета дърво, че да произвежда нови плъхове. Е, тежкият полски труд му се разминаваше; докато ние блъскахме по полето, то си седеше и си дялкаше плъховете. В това отношение му беше провървяло.

— И какво стана с него?

— Нямам представа. Избягах от сиропиталището, когато станах на четиринадесет, и заживях самостоятелно. Запътих се право към ферибота, преминах на главния остров, Хоншу, и оттогава кракът ми не е стъпвал в Хокайдо. За последно го видях приведен над тезгяха, съсредоточен върху резбарството. В такива моменти напълно изключваше, така че и да се сбогуваме като хората не успях. Но ако е още жив, сигурно и сега дялка някъде плъхове. Друго не знае.

Аомаме мълчеше и чакаше останалата част от историята.

— И сега често се сещам за него. Животът в сиропиталището беше отвратителен. Почти не ни хранеха. Постоянно гладувахме. Зимите бяха мразовити. Работата беше тежка, а по-големите деца ни тероризираха. На него обаче животът там изобщо не му се виждаше труден. Достатъчно му бе да дялка, че да е щастлив. Понякога, като грабнеше резбарските инструменти, сякаш полудяваше временно, но иначе си беше истински кротко момче. Никому не създаваше ядове, просто си дялкаше плъховете. Вземаше парчето дърво и дълго го оглеждаше, докато се убеди какъв плъх в каква поза се крие в него. Много време му бе нужно, за да открие фигурата, но откриеше ли я веднъж, оставаше му само да извлече плъха от дървото с помощта на инструментите. Все разправяше: „Сега ще извадя плъха“. А извадените от него плъхове като да бяха готови да се размърдат. Постоянно освобождаваше въображаемите плъхове от дървения им плен.

— И ти бе закрилник на това момче.

— Да. Но не понеже така исках. Просто случайно изпаднах в това положение. А заемеш ли веднъж едно положение, длъжен си да го оправдаеш независимо от всичко. Това беше правилото. Ако, да кажем, някое по-голямо момче му скриеше инструментите само за да го ядоса, отивах и го напердашвах. Дори да беше по-голям и по-силен от мен или да бяха няколко, длъжен бях да ги набия. Е, понякога и мен ме пребиваха. Много пъти. Но това дали печелех, или губех тези двубои, беше без значение: винаги му донасях обратно инструментите. И това бе най-важното. Нали ме разбираш?

— Мисля, че да — каза Аомаме. — Но накрая е трябвало да го зарежеш.

— Нямаше как. Трябваше да продължа да живея. Нямаше как да остана вечно при него, да го пазя. Явно не можех да си позволя подобен лукс.

Аомаме пак разтвори дясната си длан и се втренчи в нея.

— Виждала съм те понякога да държиш малко дървено плъхче. От него ли ти е?

— Да, той ми го подари. Взех го със себе си, когато избягах. И оттогава си го пазя.

— Тамару, забелязала съм, че не обичаш много да говориш за себе си. Защо точно днес се отприщи?

— Едно исках най-вече да ти кажа: често се сещам за него. Не че искам да го видя отново или нещо от тоя род. Напротив. Първо, няма да има какво да си кажем. Но още пазя онзи ярък негов образ — как с пълно съсредоточаване „вади плъхове“ от парчетата дърво, и това ми е останало като важен умствен пейзаж, отправна точка. Учи ме на нещо — или поне се опитва да ме научи. А човек тъкмо от това се нуждае, за да живее — от умствени пейзажи, които му говорят нещо, дори ако не може да ги опише с думи. Защото една от причините да сме живи, е да намираме обяснения на тези неща. Аз поне така си мисля.

— Имаш предвид, че са нещо като база на живота ни ли.

— Сигурно и така може да се каже.

— И аз имам такива умствени пейзажи.

— Отнасяй се към тях с максимално внимание.

— Ще внимавам.

— И друго исках да ти кажа, а именно че ще направя всичко по силите си да те опазя. Ако трябва да набия някого, ще отида и ще го набия. Няма значение дали ще го победя, или не — важното е, че няма да те изоставя.

— Благодаря ти.

Последваха няколко секунди в мълчание.

— Известно време недей да излизаш от този апартамент. Просто си представи, че още от първата крачка след вратата започва джунглата. Окей?

— Разбрах — рече Аомаме.

Връзката прекъсна. Докато затваряше, Аомаме си даде сметка колко здраво е стискала слушалката.

* * *

Онова, което Тамару искаше да ми внуши, е, че вече съм неделима част от семейството им и че веднъж създадените връзки никога няма да се прекъснат. Свързани сме с изкуствена кръв, така да се каже. Аомаме изпита благодарност за това предадено й от Тамару послание. Той, изглежда, бе усетил какъв болезнен период преживява тя в момента. И тъкмо за да й покаже, че я възприема за член от семейството, бе взел да й споделя определени тайни.

На Аомаме обаче й бе прекалено трудно да възприеме мисълта, че тази тяхна тясна връзка се е оформила чрез насилието. Тези дълбоки чувства можем да ги споделяме единствено заради уникалните обстоятелства, в които съм се озовала: престъпила съм закона, убила съм няколко души, сега мен ме преследват и евентуално могат да ме убият. Дали взаимоотношенията ни щяха да са на същото ниво и при отсъствието на убийство? Щяхме ли да си имаме толкова доверие, ако не бях престъпник? Съмнявам се.

Остана да гледа новините и да пие чай. Вече не говореха за наводнението на метростанцията Акасака Мицуке. Водите се бяха оттеглили, влаковете се движеха нормално, новината бе остаряла. А пък смъртта на Вожда на Сакигаке още не бе станала обществено достояние. За нея знаеха само шепа хора. Аомаме си представи как пещта за боклуци поглъща едрия мъжки труп. Според Тамару от него нямало да остане и една кост. Всичко — нямащо нищо общо нито с благодатта, нито с болката — щеше да се превърне в пушек и да се слее с ранното есенно небе. Аомаме просто си представяше пушека и небето.

Но пък имаше репортаж за изчезването на седемнадесетгодишното момиче, написало бестселъра „Въздушната какавида“. Ерико Фукада, по псевдоним Фука-Ери, липсвала вече повече от два месеца. По молба на нейния настойник полицията я издирвала, но старанията им все още не били възнаградени, каза говорителката. На екрана се появи витрина на книжарница с куп екземпляри от „Въздушната какавида“, а вътре на стената висеше постер със снимка на красивата авторка. Една млада продавачка разправяше: „Книгата продължава да се разпродава като топъл хляб. И аз си я купих и я прочетох. Наистина е много хубава — написана със страхотна фантазия! Надявам се скоро да намерят Фука-Ери“.

В репортажа обаче нямаше и дума за връзката между Ерико Фукада и Сакигаке. Медиите много внимаваха, когато ставаше дума за религиозни организации.

Но така или иначе, Ерико Фукада липсваше. Поругана била от баща си, когато била на десет години. Или, ако се възприемеше собствената му терминология, „съчетали са се двусмислено“. Та по този начин човечетата получили достъп до тялото му. Как точно го каза той? А, да — че те двамата били възприемник и приемник. Ерико Фукада била тази, която ги възприемала, а бащата бил онзи, който ги приемал. След което той, бащата, почнал да чува специални гласове. Станал посредник на човечетата и основател на сектата, наречена Сакигаке. А тя впоследствие напуснала сектата. После, в ролята си на насочена срещу човечетата сила, се съюзила с Тенго и написала повестта „Въздушната какавида“, която бе станала бестселър. А сега по някаква причина бе изчезнала и се издирваше от полицията.

* * *

А пък аз снощи убих бащата на Ерико Фукада, Вожда на сектата Сакигаке, с помощта на специално изработено ледокопче. Хора от сектата са изкарали трупа от хотела и тайно са се отървали от него. Аомаме не можеше да си представи как ще понесе Ерико Фукада вестта за смъртта на баща й. Става дума за смърт, която той сам си пожела — безболезнено, „милосърдно“ убийство — но това не отменя факта, че отнех човешки живот тъкмо с тези две мои ръце. Човешкият живот може по същността си да е самотен, но изобщо не е изолиран. С всеки живот са свързани и други и аз категорично нося определена отговорност и за тях.

И Тенго е силно замесен в тези събития. Онова, което ни свързва, са двамата Фукада — бащата и дъщерята, възприемника и приемника. Къде ли е Тенго сега и какво ли прави? Дали и той има нещо общо с изчезването на Ерико Фукада? Дали продължават да работят съвместно? Телевизията, разбира се, не казва нищо за Тенговата съдба. Засега поне никой няма представа, че той е действителният автор на „Въздушната какавида“. Но пък аз го знам.

Имам чувството, че ние двамата постепенно скъсяваме разстоянието помежду ни. На този свят са ни докарали обстоятелствата, които сега ни и сближават, сякаш ни въвличат в един огромен водовъртеж. Водовъртежът може да е и смъртоносен. Но Вожда намекна, че извън това смъртоносно място няма начин да се срещнем, тъй като именно насилието създава определени видове чисти взаимоотношения. Аомаме пое дълбоко въздух. После се пресегна за „Хеклер & Кох“-а върху масата и се убеди за пореден път колко е твърд. Представи си как цевта му влиза в устата й и как пръстът й дърпа спусъка.

Неочаквано на балкона й се появи едър гарван, кацна върху парапета и изграчи пронизително няколко пъти. Аомаме и гарванът се заразглеждаха през стъклото. Птицата размърда голямото светло око от едната страна на главата си и взе да следи движенията на Аомаме из стаята. И, изглежда, оцени смисъла на пистолета в ръката й. Гарваните са интелигентни същества. И си дават сметка за огромното значение на това парче стомана. Просто го знаят, по един или друг начин.

Гарванът разпери криле и отлетя точно толкова неочаквано, колкото и се бе появил, явно успял да види онова, което трябваше. А след като си отиде, Аомаме стана, изгаси телевизора и въздъхна с надеждата, че той не шпионира в полза на човечетата.

* * *

Аомаме се захвана да прави обичайните си упражнения по стречинг върху мокета в хола. Натовари до максимум мускулите си в продължение на един час. Запълни времето с необходимата болка. Привикваше един по един мускулите на тялото си и ги подлагаше на интензивен подробен разпит. В ума й бяха издълбани името, функцията и всички качества на всеки мускул без изключение. Изпоти се обилно, натовари докрай белите дробове и сърцето си и превключи каналите на съзнанието си. Вслуша се в шума на кръвта по вените си и чу безмълвните послания на сърцето си. Мускулите на лицето й се разкривиха във всички възможни посоки, докато попиваше всяко отделно съобщение.

После отми потта под душа. Качи се на кантарчето, за да се убеди, че в теглото й не са настъпили особени промени. Потвърди в огледалото липсата на промени в размера на гърдите й и във формата на срамните й косми и направи ужасна гримаса. Това бе сутрешният й ритуал.

След като приключи в банята, си облече жарсеното горнище и долнище на екипа, за да не се затрудняват движенията й. После, за да убие още малко време, реши пак да огледа съдържанието на апартамента. Започна от кухнята: нещата за ядене и посудата за готвене и хранене. Запомни всеки артикул поотделно и си състави план кое кога ще готви. Прецени, че и без изобщо да стъпи извън апартамента, може да изкара тук поне десет дни, без да огладнее, а при по-внимателно боравене с продуктите — и цели две седмици. Заредили я бяха солидно с храна.

После се зае да изследва нехранителните запаси: тоалетна хартия, салфетки, прах за пране, гумени ръкавици. Нищо не липсваше. Явно бе пазарувано много старателно. И очевидно жена бе съставяла списъците — вероятно опитна домакиня, ако се съдеше по закупените стоки. Личеше, че някой бе изчислил най-точно какво и колко ще трябва на една здрава тридесетгодишна неомъжена жена, за да преживее сама тук за известно време. Тази работа не можеше да бъде дело на мъж — освен ако не ставаше евентуално дума за изключително наблюдателен гей мъж.

Шкафът със завивките в спалнята бе добре зареден с чаршафи, одеяла и допълнителни възглавници — всички с аромата на ново хасе и всички чисто бели, най-умишлено без каквито и да било шарки — в случая не беше необходимо да се проявява някакъв вкус или индивидуалност.

В хола имаше телевизор, видеокасетофон и малка уредба с грамофон и касетен дек. До стената срещу прозореца имаше висок до кръста дървен шкаф. Приведе се и установи, че вътре са подредени двадесетина книги. Някой се бе постарал Аомаме да не скучае, докато се криеше там. Книгите бяха до една нови издания с твърди корици, на вид неотваряни. Повечето бяха издадени съвсем наскоро, явно подбирани между изложените бестселъри в някоя голяма книжарница. Онзи, който ги беше избирал, бе проявил известна склонност към селекция — ако не и към някакъв добър вкус, — та половината книги бяха белетристика, останалите — документални. В подборката бе включена и „Въздушната какавида“.

Аомаме я взе с леко кимване и седна на обляния от слънцето диван в хола. Книжката не бе дебела, а лека, с едър шрифт. Разгледа обложката с името на авторката — Фука-Ери, — задържа я върху дланта си — да прецени колко тежи, и се зачете в информацията от издателството върху бандерола около обложката. После подуши книгата — да долови онзи типичен за новите книги аромат. Макар името му никъде да не фигурираше, усещаше присъствието на Тенго. Отпечатаният вътре текст бе преминал през Тенговото тяло. Наложи си спокойствие и отвори книгата на първата странила.

Чашата с чая и „Хеклер & Кох“-а й бяха под ръка.