Включено в книгите:
Оригинално заглавие
1Q84, –2010 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 28 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2013-2015)

Издание:

Харуки Мураками. 1Q84. Книга първа

Японска. Първо издание

Преводач: Венцислав К. Венков

Коректор: Нели Германова

Художник на корицата: Стефан Касъров

ИК „Колибри“, София, 2012

 

Формат 84×108/32.

Печатни коли 26

Предпечатна подготовка „Колибри“

Печатница „Симолини“

 

 

Издание:

Харуки Мураками. 1Q84. Книга 2

Японска. Първо издание

Преводач: Венцислав К. Венков

Коректор: Нели Германова

Художник на корицата: Стефан Касъров

 

Формат 84×108/32.

Печатни коли 23

ИК „Колибри“, София, 2012

Предпечатна подготовка „Колибри“

Печатница „Симолини“

 

 

Издание:

Харуки Мураками. 1Q84. Книга трета

Японска. Първо издание

Коректор: Нели Германова

Художник на корицата: Стефан Касъров

ИК „Колибри“, София, 2012

 

Формат 84×108/32

Печатни коли 28

Предпечатна подготовка „Колибри“

Печатница „Симолини“

  1. — Добавяне

Четвърта глава
(Тенго): Щом точно това желаете

Тенго се събуди от звъна на телефона. Фосфоресциращите стрелки на стенния часовник показваха един и нещо през нощта. В стаята, естествено, беше тъмно. И Тенго не се съмняваше, че го търси Комацу. Никой друг не би му звънял в един, и то толкова продължително, докато не вдигне слушалката. Комацу нямаше усещане за време. Обаждаше се по телефона в мига, в който го споходеше някоя мисъл, без да се интересува от часа — дали е посред нощ, или призори. Или дали търсеният не прекарва първата си брачна нощ, или е на смъртното си легло. През яйцевидната глава на Комацу никога не бе минавала прозаичната мисъл, че може да обезпокои някого с обаждането си.

Което не ще рече, че така се отнасяше с всички. Все пак Комацу работеше в една организация, от която получаваше заплата. Изключено бе да се държи така с всички, без изобщо да се съобразява със здравия разум. Можеше всъщност да си го позволи единствено спрямо Тенго. Понеже в представите на Комацу Тенго се явяваше продължение на собственото му аз — някакъв допълнителен крайник. Щом Комацу е станал, трябва да е станал и Тенго. Тенго поначало си лягаше в десет и ставаше в шест и поддържаше един, общо взето, редовен стил на живот. И спеше дълбоко. Но събудеше ли го нещо, после му беше трудно пак да заспи. В това отношение нервите му не издържаха. Сума ти пъти се беше опитал да обясни това на Комацу и го бе умолявал да не му звъни по нощите, така както фермерът се моли на Господ да не му праща ята скакалци, преди да е ожънал.

— Разбрано — обявяваше Комацу. — Край на среднощните търсения. — Но обещанието му никога не пускаше дълбоки корени в съзнанието му. Още първият дъжд ги отмиваше.

Тенго се измъкна от леглото и си проправи път до телефона в кухнята, блъскайки се в разни неща. А безмилостният звън не преставаше.

— Говорих с Фука-Ери — обяви Комацу. Никога не прибягваше до стандартните поздрави, до разните му там „Да не те събудих?“ или „Извинявай, че толкова късно се обаждам“. Адски внушително. Не беше по силите на Тенго да не се възхищава от него.

Сега Тенго се намръщи в мрака, но нищо не каза. Събудеха ли го нощем, мозъкът му се нуждаеше от известно време да заработи.

— Чу ли ме?

— Чух.

— Само по телефона. Но все пак говорихме. Или поне аз й говорих. Нашето не можеше да се нарече „разговор“. Тя едва говори. И изговаря думите някак си особено. Ще имаш възможност сам да се убедиш. Така или иначе, описах й най-общо намеренията ни — в смисъл как й се струва идеята да кандидатства за наградата „Нов писател“, след като някой преработи „Въздушната какавида“. По телефона успях единствено да й дам най-обща идея и да я попитам дали това би я заинтересувало, при условие, че ще се срещнем и обсъдим подробностите. Гледах да говоря в най-общи линии. Не мога да си позволя повече конкретност, тъй като можеше да изпадна в неудобно положение.

— Е, и?

— Никакъв отговор.

— Никакъв отговор?

Комацу направи пауза, за да подсили ефекта. Пъхна цигара в устата си и я запали с кибрит. Тенго чу шумовете в слушалката и си представи ясно сцената. Комацу никога не ползваше запалки.

— Фука-Ери иска първо да се срещне с теб — рече Комацу, докато изпускаше дима. — Не каза дали идеята я интересува, нито дали й се нрави. Предполагам, че най-важното сега е да се срещнете като начало и да я обсъдите на четири очи. Казва, че след това щяла да ми даде отговор. Така че цялата отговорност ляга върху теб, нали разбираш?

— Е, и?

— Свободен ли си утре вечер?

Часовете му започваха сутринта и щяха да свършат в четири. За щастие (или не), след това нямаше друг ангажимент.

— Свободен съм.

— Чудесно. Искам от теб да отидеш в шест в кафенето „Накамурая“ в Шинджуку. Ще ви запазя маса в дъното, на спокойствие. Резервацията ще е на мое име и за сметка на фирмата, така че яжте и пийте на корем. И хубаво си поприказвайте.

— Вие няма ли да дойдете?

— Няма. По настояване на Фука-Ери. Нямало още смисъл да се запознаваме.

Тенго продължи да мълчи.

— Толкова засега — заяви весело Комацу. — Надявам се да се справиш, Тенго. Едър човек си, но правиш добро впечатление на хората. Освен това преподаваш в школа за зубрене. Свикнал си да говориш на всякакви ранозрели ученички. Ти си далеч по-подходящ за целта от мен. Усмихвай й се, спечели я, спечели доверието й. Разчитам да чуя добри новини от теб.

— Чакайте, чакайте! Идеята поначало дойде от вас. Дори не съм ви казал все още, че съм съгласен. Както подчертах онзи ден, планът е ужасно рискован и не виждам как ще успее. Може да се превърне в истински скандал. Как искате да убедя това момиче, което така и не съм видял, след като и самият аз не съм решил дали ще участвам?

Отсреща Комацу мълчеше. После, след кратка пауза, рече:

— Виж какво, Тенго. Влакът ни вече излезе от гарата. Късно е за спиране и слизане. Аз съм стопроцентово в играта. Усещам, че и ти си над петдесет на сто готов. Очаква ни една и съща съдба.

Една и съща съдба ли?, поклати глава Тенго. Тази мелодрама пък кога започна?

— Но нали оня ден ми разправяхте да не бързам и да обмисля всичко?

— Да, но оттогава изминаха цели пет дни. Предостатъчно време за обмисляне имаше. Е, какво решаваш? — настоя Комацу.

Тенго не намираше думи.

— Нищо още — отговори откровено.

— Ами, в такъв случай защо не се срещнеш с тази Фука-Ери да обсъдите цялата работа? А пък решението си можеш да отложиш за след това.

Тенго притисна силно с пръсти слепоочието си. Мозъкът му отказваше да проработи.

— Хубаво. Ще поговоря с нея. В шест утре в „Накамурая“ в Шинджуку. Ще й опиша аз как виждам нещата. Но нищо повече не ви обещавам. Ще й разясня плана, но не знам дали ще успея да я убедя.

— Аз и не искам нищо повече от теб.

— Та какво знае Фука-Ери за мен?

— Описах й те в най-общи линии. Че си към тридесетте, неженен, и че преподаваш математика в школа за зубрене в Йойоги. Че си едър, но добър човек. Не ядеш млади момичета. Живееш семпло, имаш благ поглед. И че много харесвам как пишеш. Толкова, общо взето.

Тенго въздъхна. Опиташе ли се да мисли, действителността първо се приближаваше, но след това се отдалечаваше.

— Нали не възразявате, ако пак си легна? Наближава един и половина и имам нужда да поспя поне малко до изгрев-слънце. Рано сутринта имам три часа.

— Добре — каза Комацу. — Лека нощ. Приятни сънища. — И затвори.

Тенго се загледа в слушалката в ръката си, после я остави. Щеше му се моментално да заспи, ако може, и да сънува приятни сънища, ако може, но се съмняваше, че ще успее, след като така внезапно го бяха събудили и принудили да участва в такъв неприятен разговор. Можеше да се приспи с пиене, но не беше в настроение за алкохол. В крайна сметка изпи чаша вода, легна си, запали нощната лампа и се зачете в една книга. Надяваше се тя да го приспи, но сънят му дойде чак призори.

* * *

След края на третия час Тенго хвана надземната електричка до Щинджуку. Купи си няколко книги от книжарницата „Кинокуния“ и се запъти към „Накамурая“. На входа спомена името на Комацу и го заведоха до тиха масичка в дъното на кафенето. Фука-Ери още я нямаше. Тенго каза на сервитьора, че ще изчака да дойде събеседникът му. Няма ли да желае нещо за пиене, докато чака? Не, не желае. Сервитьорът му остави меню и чаша вода. Тенго отвори една от новите книги и се зачете. Темата й бе окултизмът и разглеждаше ролята на проклятията в японското общество през вековете. Проклятията играят важна роля в древните общества. Запълват празнотите и непостоянствата в социалната система. Май хубаво са си живели едно време.

Стана 6:15, а Фука-Ери още я нямаше. Тенго не се притесняваше, а продължаваше да чете. Закъснението й не го учудваше. Нищо чудно в шантавия план да бе възникнало някакво ново шантаво обстоятелство. Нямаше да се изненада, ако се окажеше, че е размислила и е решила изобщо да не идва. Лично той би се радвал на подобно развитие — щеше да опрости нещата. Просто ще доложи на Комацу, че я е чакал цял час, но тя не е дошла. Не го интересуваше какво ще стане по-нататък. Ще вечеря сам, после ще се прибере, изпълнил задължението си към Комацу.

Фука-Ери се появи в 6:22. Сервитьорът я настани срещу Тенго. А тя се втренчи в него, положила дребните си ръце на масата, без дори да си свали палтото. Никакви „Извинявайте за закъснението“ или „Надявам се, че не ме чакате отдавна“. Нито дори „Здравейте“ или „Приятно ми е“. Само седеше с вперен в Тенго поглед, докато устните и оформяха стисната права линия. По същия начин щеше да разглежда някой далечен пейзаж. Впечатляващо, помисли си Тенго.

Фука-Ери бе дребна, дребна във всяко отношение, и бе по-красива, отколкото изглеждаше на снимките. Най-привлекателното у нея бяха дълбоките и поразителни очи. Тенго се почувства неудобно от изучаващите го блеснали катраненочерни зеници. Почти не мигаше, а и като че изобщо не дишаше. Косите й бяха абсолютно прави, сякаш някой бе начертал всеки отделен кичур с линия, а формата на веждите й пасваше идеално на косата. Както при много други красиви тийнейджърки, изражението й не съдържаше ни най-малка следа от ежедневието. Но беше и необичайно неуравновесено — вероятно заради леката разлика в дълбочината на лявото и дясното око — та караше обекта на погледа й да се чувства неловко. Изключено бе човек да разчете мислите й. В този смисъл не беше от онези красавици, които стават манекенки или поп звезди. По-скоро у нея имаше нещо, което възбуждаше и привличаше хората.

Тенго затвори книгата и я остави настрана. Изправи гръбнака си и отпи от водата. Прав беше Комацу. Ако едно такова момиче спечелеше литературна награда, медиите нямаше да я оставят на мира. Щеше да е сензация. А след това?

Сервитьорът се върна и й донесе меню и чаша вода. Тя не се помръдна. Вместо да се загледа в менюто, продължи да приковава с поглед Тенго. Не му остана друг избор, освен да й каже нещо.

— Здравейте. — В нейно присъствие се чувстваше още по-едър.

Фука-Ери не отвърна на поздрава му, а продължи да го гледа вторачено.

— Познавам ви — каза тихо най-сетне.

— Мен ли? — изненада се Тенго.

— Преподавате математика.

Кимна й.

— Вярно.

— Слушала съм ви два пъти.

— В час ли?

— Да.

Начинът й на говорене имаше определени особености: крайно изчистени изречения, хронически недостиг на интонация, ограничен (поне на пръв поглед) речников запас. Прав беше Комацу: особен говор.

— Да не би да посещавате школата ми? — попита Тенго.

Фука-Ери завъртя глава.

— Посетих няколко часа.

— Как са ви пуснали без карта за самоличност?

Фука-Ери сви леко рамене, един вид „Не се очаква от възрастните да задават такива тъпи въпроси“.

— Какво ви е впечатлението от занятията? — зададе Тенго втори безсмислен въпрос.

Фука-Ери отпи от водата си, без да снема поглед от него. Но не отговори на въпроса. Явно не съм й направил много лошо впечатление, след като е дошла и втори път, рече си Тенго. Ако не бях възбудил интереса й, щеше да спре след първото си посещение.

— Учите в трети гимназиален клас, нали? — попита Тенго.

— Горе-долу.

— И се подготвяте за кандидатстудентските изпити?

Тя поклати глава.

Тенго се подвоуми дали това означава „Не ми се говори за кандидатстудентски изпити“, или „Аз и кандидатстудентски изпити? Когато цъфнат налъмите“. Сети се за изказването на Комацу, че Фука-Ери едва приказва.

Сервитьорът се върна да вземе поръчките им. Фука-Ери продължаваше да е с палто. Поръча си салата и хляб.

— Това ще е всичко — каза и върна менюто на сервитьора. После, сякаш изведнъж й хрумна, добави: — И чаша бяло вино.

Младият сервитьор май понечи да я попита на колко години е, но тя така се вторачи в него, че той се изчерви и преглътна думите. Впечатляващо, рече си Тенго за втори път. Поръча за себе си морски дарове с плоски спагети лингуини и реши да прави компания на Фука-Ери с чаша бяло вино.

— Вие сте учител и писател — каза Фука-Ери. Изглежда, задаваше на Тенго въпрос. Явно задаването на въпроси без въпросителна беше друга особеност на речта й.

— Засега — отвърна Тенго.

— Но нямате вид нито на едното, нито на другото.

— Може и да сте права. — Прищя му се да й се усмихне, но не успя да го докара. — Имам диплома за преподавател и наистина водя часове в школа за зубрене, но не съм точно учител. Пиша разкази, но досега нямам нито една публикация, така че не съм и писател.

— Значи нищо не сте.

Тенго кимна.

— Точно така. Засега съм едно нищо.

— Но обичате математиката.

Тенго добави наум въпросителна към забележката й и отговори на поредния въпрос:

— Наистина я обичам. Открай време, та и досега.

— Какво по-точно.

— В математиката ли? Хм. Цифрите ми действат успокояващо. Сякаш всяко нещо си идва на мястото.

— По математически анализ беше много интересно.

— В часовете ми ли имате предвид?

Фука-Ери кимна.

— Обичате ли математиката?

Тя рязко завъртя глава. Не обичала математиката.

Но ви беше интересно по математически анализ? — попита.

Фука-Ери пак сви леко рамене.

— Говорехте с голяма любов.

— Така ли? — Тенго за пръв път чуваше подобно нещо.

— Все едно ставаше дума за някого, който е много важен за вас.

— Вероятно се разпалвам още повече, когато преподавам за числовите редици — отвърна Тенго. — Бяха ми любим раздел от гимназиалния курс по математика.

— Обичате числовите редици — попита Фука-Ери с равна интонация.

— Напомнят ми за Баховото „Добре темперирано пиано“[1]. Никога не омръзват. Винаги откриваш по нещо ново.

Фука-Ери кимна.

— И Професора вечно го слуша.

— Кой професор? Някой ваш учител ли?

Фука-Ери не отговори. Изгледа Тенго с изражение „За това ще говорим по-късно“.

Съблече си палтото, сякаш чак сега й дойде на ум. Измъкна се от него като излизащо от черупката си насекомо и без да го сгъне, го остави на съседния стол. Отдолу носеше тънък бледозелен пуловер с кръгла яка по врата и бели джинси и въпреки пълната липса на накити и грим, пак правеше впечатление. Имаше грацилна конструкция, спрямо която едрите й гърди направо биеха на очи. Бяха и добре оформени. Тенго си каза наум, че не бива да гледа в тях, но не издържа. Очите му се насочиха към гръдта й, сякаш въвлечени в центъра на огромен водовъртеж.

Донесоха им двете чаши бяло вино. Фука-Ери отпи от своята и, загледана замислено в чашата, я остави на масата. Тенго отпи механично. Време бе да заговорят по същество.

Фука-Ери вдигна ръка към правите си черни коси и прокара няколко пъти пръстите си през тях. Очарователен бе и жестът й, и самите й пръсти, всеки един от които сякаш се движеше като по своя воля и цел, в унисон с нещо окултно.

— Какво обичам в математиката ли? — принуди се пак да повтори въпроса на глас Тенго, за да отклони вниманието си от пръстите и гърдите й. — Математиката е като водата. В нея има куп сложни теории, но основната й логика си остава много проста. Така както водата тече от горе на долу по най-краткия път, така и числата се движат само в една посока. И е достатъчно да не ги изпускате от очи, за да разкриете пътя им. Нищо повече. Стига да сте съсредоточена и да си отваряте очите, от вас не се иска каквото и да било — цифрите правят всичко пределно ясно. А в целия този широк свят единственото нещо, което се отнася толкова добре с мен, е математиката.

Фука-Ери поразмишлява известно време по въпроса.

— Защо пишете проза — попита по своя безизразен начин.

Тенго преобразува въпроса й в по-дълги изречения:

— Другояче казано, след като толкова харесвам математиката, защо хвърлям толкова много усилия да пиша литературни творби ли? Защо не си стоя при математиката? Това ли питате?

Тя кимна.

— Хм. Действителността се различава от математиката. В живота нещата невинаги следват най-краткия път. За мен математиката е… как да го кажа… прекалено естествена. Като красив пейзаж. Просто я има. И не се налага да се заменя с нищо друго. Затова, когато се занимавам с математика, от време на време имам чувството, че ставам прозрачен. А това понякога е страшно.

Фука-Ери не отместваше очите си от очите на Тенго, сякаш гледаше в празна къща с притиснат в прозореца нос.

— А докато пиша проза — продължи Тенго, — използвам думите, за да преобразувам онова, което ме заобикаля, в нещо, което е по-естествено за мен. С други думи, извършвам реконструкция. Това ми позволява да утвърдя отвъд всякакво съмнение, че личността, наречена „аз“, наистина съществува на този свят. Нещо коренно различно като процес от пълното потапяне в света на математиката.

— Утвърждавате съществуванието си.

— Не бих казал, че съм успял сто процента.

Обяснението му, изглежда, не убеди Фука-Ери, но тя не каза нищо повече. Само вдигна чашата вино към устните си и взе да отпива на малки глътчици, като през сламка.

— Доколкото усещам — рече Тенго, — и вие вършите същото на практика. Преобразувате онова, което виждате, със свои думи и го реконструирате. С което утвърждавате собственото си съществувание.

Хваналата чашата ръка на Фука-Ери замръзна. Тя поразмисли върху думите на Тенго, но пак не изказа мнение.

— Придали сте форма на този процес. Формата на повест — допълни Тенго. — И ако тази повест успее да спечели одобрението на много хора дотам, че те да се идентифицират с нея, ще се превърне в литературна творба с обективна стойност.

Фука-Ери решително завъртя глава.

— Формата не ме интересува.

— Формата не ви интересува — каза Тенго.

— Формата не носи значение.

— Защо тогава написахте тази повест и я представихте в конкурса за наградата „Нов писател“?

Тя остави чашата на масата.

— Не съм я представяла.

За да се успокои, Тенго вдигна своята чаша с вода и отпи.

— Казвате, че не сте я представяли?

Фука-Ери кимна.

— Е, кой я е представил в такъв случай?

Тя сви леко рамене, после се умълча в продължение на цели петнадесет секунди. Накрая каза:

— Няма значение.

— Няма значение — повтори Тенго и бавно, продължително издиша през свити устни. Какъв разкош! Нещата изобщо няма да се развият гладко. Знаех си.

* * *

На Тенго му се бе случвало неколкократно да има лични взаимоотношения с курсистки от школата за зубрене, но винаги след като напуснеха и ги приемеха да следват и винаги по инициатива на самите момичета. Обаждаха му се и казваха, че искат да се видят. Срещаха се и отиваха заедно някъде. Нямаше представа какво толкова ги привлича у него, но тъй като беше ерген, а те вече не бяха негови курсистки, не намираше оправдание да се измъкне от подобни среши.

На два пъти се беше стигнало и до секс, но взаимоотношенията постепенно се преустановяваха от само себе си. Тенго не успяваше да се отпусне докрай в компанията на някоя енергична млада студентка. Приличаше му на игра с коте: интересно и весело в началото, но бързо омръзва. Пък и момичетата, изглежда, се разочароваха, че той в крайна сметка не бе познатият им от школата пламенен млад преподавател по математика. Напълно ги разбираше.

Тенго обаче успяваше да се отпусне в присъствието на по-възрастни жени. Те, изглежда, стоварваха от плещите му бремето да води във всичко. А и много от тях го харесваха. По тази причина бе престанал да излиза с по-млади момичета, след като година по-рано бе завързал връзка с десет години по-възрастна омъжена жена. Срещите му с нея веднъж седмично в апартамента му като че ли задоволяваха в достатъчна степен всякакви негови желания и нужди. Останалата част от седмицата прекарваше усамотен в писане, четене и слушане на музика в квартирата; от време на време ходеше да плува в близкия басейн. Почти с никого не разговаряше, с изключение на колегите си от школата за зубрене. Не беше особено недоволен от този си стил на живот. Напротив: смяташе го за почти идеален.

Но това седемнадесетгодишно момиче Фука-Ери бе коренно различно. Само като я погледнеше, усещаше как нещо мощно го разтърсва. За пръв път бе изпитал това чувство, когато видя снимките й, но въздействието на живото момиче бе далеч по-силно. Не бяха пориви на любовта или сексуално привличане. Нещо друго според него бе успяло да се промъкне през някаква мъничка пролука и се мъчеше да запълни една вътрешна празнота. Самата празнота обаче не я бе създала Фука-Ери. Съществуваше си открай време в Тенго. Тя просто я бе осветила с някаква специална светлина.

* * *

— Литературното творчество, значи, не ви вълнува и не сте кандидатствали в конкурса за нов писател — каза Тенго, като да потвърди току-що казаното от нея.

Фука-Ери потвърди с кимване, впила очи в неговите. После сви леко рамене, сякаш се пазеше от студен есенен повей.

— И не желаете да станете писателка. — Тенго се шокира от факта, че сам зададе въпроса си с равна интонация.

Явно стилът и беше заразен.

— Ни най-малко — отвърна Фука-Ери.

В този момент поднесоха вечерята ни — голяма купа със салата и хлебче за Фука-Ери и морските дарове с лингуини за Тенго. Фука-Ери обърна с вилицата си няколко листа от маруля и ги заоглежда, сякаш по тях имаше вестникарски заглавия.

— Но някой все пак е изпратил „Въздушната какавида“ на издателството за участие в конкурса. Попадна ми, докато правех предварителното отсяване на ръкописите.

— „Въздушната какавида“ — присви очи Фука-Ери.

— Повестта ви.

Очите на Фука-Ери си останаха присвити, но тя нищо не каза.

— Не е ли това вашето заглавие? — попита Тенго с леко угризение.

Фука-Ери леко завъртя глава.

Той пак се обърка, но реши да изостави въпроса със заглавието. По-важно бе да постигне прогрес в разговора като цяло.

— Няма значение, да кажем. Пък и никак не е лошо като заглавие. Носи истинска атмосфера, привлича внимание и ще кара хората да се чудят за какво ли става дума. Който и да го е измислил, нямам нищо против това заглавие. Не съм много сигурен каква е разликата между какавида и пашкул, но и това не е страшно. Искам само да ви убедя, че творбата ви наистина ме плени и именно заради това я връчих на господин Комацу. Той също много я хареса, но е на мнение, че ако искаме да е сериозен претендент за наградата „Нов писател“, трябва да се преработи. Стилът й не може да се мери с фабулата, поради което държи да бъде преработена, но не от вас, а от мен. Аз лично тепърва ще решавам дали искам да го направя, така че не съм му дал отговор. Пък и не съм убеден, че това е правилна стъпка.

И Тенго млъкна, за да усети реакцията на Фука-Ери. Такава обаче липсваше.

— Но все пак очаквам да чуя сега от вас как гледате на идеята да преработя вместо вас „Въздушната какавида“. Дори да се съглася да го направя, не мога без вашето съгласие и помощ.

Фука-Ери взе с пръсти едно чери доматче от салатата си и го пъхна в уста. Тенго набоде с вилицата си една мида и я изяде.

— Направете го — каза просто Фука-Ери. И си взе второ доматче. — Оправете я както намерите за добре.

— Не смятате ли да пообмислите по-дълго решението си? Все пак не е маловажно.

Фука-Ери завъртя глава. Няма нужда.

— Добре, да предположим, че пренапиша повестта ви — продължи Тенго. — Аз, разбира се, ще се старая да не променям фабулата, а само да подсиля стила. Това вероятно ще доведе до някои значителни промени. Но в крайна сметка авторът си оставате вие — седемнадесетгодишната Фука-Ери. Това не подлежи на промяна. Ако повестта спечели награда, тя ще ви се връчи на вас. Единствено на вас. Ако излезе от печат, на заглавната страница ще пише само вашето име. Ние тримата — вие, аз и господин Комацу — ще работим в екип. Но върху книгата ще стои само вашето име. Ние двамата с него ще стоим отзад и няма дума да обелваме, като сценичните работници в театъра. Разбирате ли какво ви казвам?

Фука-Ери поднесе с вилица парче целина към устата си.

— Разбирам — кимна.

— „Въздушната какавида“ си остава изключителна ваша собственост. Тя е ваша рожба. Не мога да я превърна в моя. Аз ще съм просто ваш технически помощник и от вас се очаква да пазите този факт в пълна тайна. Ще участваме в конспирация, или, другояче казано, в лъжа за пред цял свят. Откъдето и да го погледнете, никак няма да ви е лесно да пазите подобна тайна заключена в душата си.

— Както кажете — рече Фука-Ери.

Тенго отмести към ръба на чинията мидените черупки и понечи да си бодне от лингуините, но нещо го възпря. Фука-Ери взе парченце краставица и внимателно впи зъби в нея, сякаш за пръв път й се случваше да опита подобно нещо.

С вилица в ръка, Тенго я запита:

— Още веднъж: сигурна ли сте, че не възразявате да пренапиша повестта ви?

— Правете каквото искате — отвърна Фука-Ери, след като приключи с краставицата.

— Тоест, както и да го направя, вие няма да възразите?

— Няма да възразя.

— А защо? Та вие изобщо не ме познавате.

Фука-Ери пак сви леко рамене, но нищо не каза.

Двамата продължиха да се хранят безмълвно. Фука-Ери се съсредоточи изцяло върху салатата си. От време на време мацваше по малко масло върху залъче хляб, изяждаше го и посягаше към чашата с вино. Тенго натъпкваше механично лингуините в устата си и изпълваше ума си с най-различни варианти.

Остави вилицата си:

— Право да ви кажа, когато господин Комацу ми подхвърли идеята, помислих си, че е полудял, че няма начин това да стане. И бях на път да му откажа. Но след като се прибрах и поразмислих, усетих как все повече ми се ще да опитам. Ако пренебрегнем етичната страна на нещата, взех да изпитвам все по-силно желание да оставя и свой отпечатък върху вашата повест. Едно… как да ви го опиша… напълно естествено, спонтанно желание.

Или още по-точно глад, а не желание, добави наум Тенго. И както бе предсказал Комацу, глад, който все по-трудно потискаше у себе си.

Фука-Ери нищо не каза, но изгледа Тенго някъде от дълбините на неутралните си красиви очи. Сякаш се мъчеше да проумее изречените от него думи.

— Желаете да преработите повестта — попита.

Тенго я изгледа право в очите.

— Мисля, че да.

В черните ириси на Фука-Ери се мерна слаба мълния, сякаш прожектираха нещо. Или поне така се стори на Тенго.

Той протегна напред ръце, като да държеше във въздуха въображаема кутия. Жестът му нямаше някакво конкретно значение, но се нуждаеше от някакво въображаемо средство, с което да предаде чувствата си.

— Не знам как най-точно да го формулирам, но докато четях и препрочитах „Въздушната какавида“, взе да ми се струва, че и аз виждам онова, което виждате вие. Особено при появата на „човечетата“. Въображението ви притежава някаква особена сила. Абсолютно оригинално е, а и силно заразително.

Фука-Ери постави безшумно вилицата върху чинията си и попи ъгълчетата на устните си със салфетката.

— Човечетата наистина съществуват — изрече тихо.

— Наистина съществуват?

Фука-Ери направи кратка пауза, преди да отговори:

— Като нас двамата.

— Като нас двамата — повтори Тенго.

— Ако се опитате, можете да ги видите.

Стегнатият й изказ беше необичайно убедителен. Всяка отронена от устата й дума се забиваше точно като клин в съзнанието му. Но все още му бе трудно да прецени доколко да я възприема на сериозно. У нея имаше нещо необикновено, сякаш леко й хлопаше дъската. Може би й беше вродено. Току-виж беше станал свидетел на автентичен талант в най-естествената му форма, но и всичко можеше да се окаже преструвка. Интелигентните тийнейджърки често театралничат умишлено ексцентрично и изричат подчертани двусмислия, с цел да объркат слушателя си. Познаваше няколко такива случая, при които бе невъзможно да различиш истинското от играта. Тенго реши да върне разговора им в руслото на реалността — или поне по-близо до действителното.

— Щом нямате нищо против, ще ми се да се захвана още от утре с пренаписването на „Въздушната какавида“.

— Щом точно това желаете.

— Желая го.

— Ще трябва да ви запозная с един човек — каза Фука-Ери.

— Да ме запознаете с някого?

Тя кимна.

— За кого ли може да става дума?

Не обърна внимание на въпроса му.

— Да си поговорите — допълни.

— Не възразявам — рече Тенго. — Щом се налага.

— Свободен ли сте в неделя сутринта — попита тя с равна интонация.

— Свободен съм — каза Тенго.

Все едно си сигнализираме със семафор, мина му през ум.

* * *

Доядоха си и се разделиха. На входа на ресторанта Тенго пусна няколко монети по десет йени в телефонния автомат и набра служебния номер на Комацу. Той все още беше на работа, но му трябваше известно време да вдигне телефона. Тенго чакаше с прилепена към ухото слушалка.

Как мина? — попита директно Комацу.

— Струва ми се, че по принцип Фука-Ери не възразява да пренапиша „Въздушната какавида“.

— Чудесно! — възкликна Комацу. — Прекрасно! Честно казано, доста ме беше притеснил. В смисъл, че не те бива особено по преговорите.

— Не ми се наложи да преговарям. Нито да я убеждавам. Просто изброих основните точки и тя, общо взето, сама взе решението.

— Не ме интересува как си го постигнал. За мен е важен резултатът. Значи, можем да приложим плана си в действие.

— Но първо ще трябва да се запозная с един човек.

— С един човек ли? С кого?

— Не знам. Тя настоява да съм се срещнел и разговарял с него.

Комацу помълча няколко секунди.

— И кога трябва да стане това?

— Тази неделя. Тя ще ме заведе.

— Когато става дума за тайна — заяви сериозно Комацу, — съществува едно основно правило: колкото по-малко хора я знаят, толкова по-добре. Дотук за замисъла знаем само ние тримата — ти, аз и Фука-Ери. И бих желал бройката да не нараства, ако е възможно. Нали ме разбираш?

— На теория — каза Тенго.

Комацу смекчи тона:

— Така или иначе, Фука-Ери е готова да преработиш ръкописа й. А това е най-важното. С останалото все някак си ще се оправим.

Тенго прехвърли слушалката в лявата си ръка и бавно притисна слепоочието си с десния показалец.

— Откровено казано — рече на Комацу, — това ме изнервя. Нямам конкретен повод да говоря по този начин, но имам силното усещане, че се въвличам в нещо далеч не обичайно. Не го чувствах, докато бях с Фука-Ери, но взе да се усилва все повече, откакто тя си тръгна. Може да е предчувствие, може да е странно усещане, но тук става нещо странно. Нещо, което не е обичайно. И го долавям не толкова с ума, колкото с цялото си тяло.

— От срещата ти с Фука-Ери ли възникна?

— Може би. Тя вероятно е истинска. Но това си е мое вътрешно чувство, разбира се.

— В смисъл, че талантът й е истински ли?

— За таланта й не мога да кажа. Току-що се запознах с нея все пак. Но нищо чудно тя наистина да е в състояние да вижда неща, които ние с вас не можем да видим. Може да притежава нещо специално. И тъкмо това ме притеснява.

— Искаш да кажеш, че може да има умствени проблеми?

— Че е ексцентрична — ексцентрична е. Но не смятам, че е откачена. Повече или по-малко, в думите й може да се проследи определена логика. Но все пак… не знам… нещо ме мъчи.

— А към теб прояви ли някакъв интерес? — попита Комацу.

Тенго затърси подходящи думи, с които да отговори, но не успя да ги намери.

— Нищо не мога да кажа по въпроса.

— Добре. Срещнахте се и тя явно е решила, че си достатъчно квалифициран да преработиш „Въздушната какавида“. Което ще рече, че те е харесала. Браво, Тенго! И аз не знам оттук нататък какво ще стане. Рискът си остава, разбира се. Но рискът е солта на живота. Започвай веднага работа. Няма време за губене. Трябва да върна преработения ръкопис при останалите кандидатстващи колкото се може по-скоро и да извадя оригинала. Десет дни ще ти стигнат ли?

— Ама че експлоататор сте! — въздъхна Тенго.

— Не се притеснявай, не се иска да го лъснеш докрай. И на следващия етап ще можем да въведем известни поправки. Просто гледай да го докараш до едно сравнително приемливо състояние.

Тенго прецени грубо наум естеството на предстоящата работа.

— В такъв случай може и да успея за десет дни. Но и така ще е яка работа.

— Не жали усилия — насърчаваше го весело Комацу. — Гледай света през нейните очи. Ти ще си нещо като посредник — между света на Фука-Ери и нашия реален свят. Сигурен съм, че ще успееш, Тенго, само…

Изразходвал бе и последната монета от десет пени.

Бележки

[1] Das wohltemperierte Klavier (нем.). BMV 846–893 — цикъл произведения на Йохан Себастиан Бах, състоящ се от 48 прелюдии и фуги за пиано, обединени в 2 тома по 24 произведения. — Б.пр.