Харуки Мураками
1Q84 (60)

Дванадесета глава
(Тенго): Правилата на света са се охлабили

След като закуси, Тенго си взе душ. Изми косата си, после се избръсна над умивалника и си облече чисти дрехи. Излезе от пансиона, от будката до гарата си купи сутрешен вестник и се отби в близкото кафене, където си поръча чаша горещо черно кафе.

Не откри нищо интересно във вестника. Поне според тазсутрешния вестник светът се явяваше едно тъпо, скучно място. Имаше чувството, че чете не днешен вестник, а такъв отпреди седмица. Сгъна вестника и погледна часовника си. Девет и тридесет. Посещенията в санаториума започваха след десет.

Стягането на багажа за връщане у дома не му отне много време. Поначало не носеше много багаж със себе си — само няколко ката дрехи, тоалетни принадлежности, няколко книги и куп листове за писане. Набута всичко в брезентовата си чанта, метна я през рамо, плати си сметката в пансиона и от гарата взе автобуса до санаториума. Зимата почваше и сутрин пътуващите към плажа не бяха много. На спирката пред санаториума слезе само той.

На рецепцията вписа името си и часа в журнала за посетители. Зад гишето стоеше млада медицинска сестра, която виждаше за пръв път. Имаше ужасно дълги и слаби ръце и крака, а около устните й играеше лека усмивка. Заприлича му на любезен паяк, който превежда хората по някоя горска пътека. Обикновено на това място стоеше госпожа Тамура — сестрата на средна възраст с очилата, но днес я нямаше. Тенго дори почувства облекчение. Никак не му се слушаха подмятания във връзка с това, че предната вечер бе изпратил Куми Адачи до апартамента й. И сестра Омура не се виждаше никъде. Дали пък земята не ги беше погълнала безследно? Като трите вещици в „Макбет“?

Нима беше възможно? Куми Адачи имаше почивен ден, но другите две трябваше да са на работа. Сигурно бяха някъде из санаториума.

Тенго се качи до стаята на баща си, почука тихо два пъти и отвори вратата. Както винаги, баща му си спеше на леглото. От ръката, му излизаше тръбичката на системата, катетърът се виеше като змия от слабините му. Никаква промяна от вчера. Прозорецът беше затворен, пердетата — спуснати. Въздухът в стаята бе тежък, застоял. И пълен с какви ли не миризми — миризмата на болнично заведение, аромата на цветята във вазата, дъха на болен, вонята на изпражнения — всички присъщи на живота миризми. При цялата слабост на жизнената сила, при безсъзнанието, в което се намираше баща му, метаболизмът си продължаваше непроменен. Баща му все още се намираше на отсамната страна на великия вододел между живота и смъртта. Ако трябваше по някакъв начин да се дефинира състоянието „жив“, то се изразяваше с издаването на най-различни миризми.

Първото, което Тенго стори, след като влезе в стаята, бе да се отправи към прозореца, да дръпне завесите настрани и да го отвори. Утрото бе свежо, а и помещението се нуждаеше отчаяно от чист въздух. Навън бе студено, но далеч не мразовито. Слънчевите лъчи къпеха стаята и завесите шумоляха от морския бриз. Самотна чайка, прибрала плътно крака до корема си, улови въздушен поток и запланира над боровете. Образувалите нестройна редица върху жиците врабчета постоянно разменяха местата си, като пренаписвани ноти по петолиние. Гарван с голяма човка кацна върху живачната лампа на един стълб и взе да оглежда внимателно околността, докато обмисляше следващия си ход. Високо по небето се носеха няколко перести облака, толкова далече, че приличаха на абстрактни понятия, несвързани с хорските дела.

Обърнал гръб на пациента, Тенго прекара известно време в разглеждане на пейзажа. Живи неща и неживи неща. Движещи се неща и неподвижни неща. Най-обичайната гледка от този прозорец. Нищо ново в нея. Светът бе длъжен да се движи напред. Като някакъв евтин будилник, и светът горе-долу се справяше с възложената му задача. Тенго гледаше с празен поглед пейзажа с надеждата да отложи поне още миг срещата с баща си, но не можеше вечно да отлага. Накрая взе някакво решение, извърна се и седна на сгъваемия стол до леглото. Баща му си лежеше по гръб, с лице към тавана, със затворени очи. Пъхнатият под брадичката му юрган бе идеално опънат, непокътнат. Очите му бяха съвсем хлътнали. Сякаш липсваше някакъв елемент, та очните кухини не бяха в състояние да поддържат очните му ябълки, които тихичко се бяха отдръпнали назад. Дори да отвореше очи, щеше да гледа света така, както се вижда от дъното на някаква дупка.

— Татко… — подхвана Тенго.

Баща му не отговори. Подухващият в стаята бриз внезапно спря и завесите увиснаха безжизнено, като работник, който по време на изпълнението на задачата си изведнъж се сеща, че е трябвало друго да свърши. Но след малко, сякаш пак набрал сили, вятърът отново задуха.

— Днес пътувам обратно за Токио — каза Тенго. — Не мога вечно да съм тук. Нямам право на повече отпуск от работата. Трябва да се върна към живота, колкото и да е невзрачен.

По бузите на баща му бе набола дву-тридневна брада. Една от сестрите го бръснеше с електрическа самобръсначка, но не всеки ден. Космите му бяха като смес от сол и черен пипер. Бе само на шестдесет и четири, но изглеждаше още по-стар, като че някой бе превъртял на бърз ход напред филма на живота му.

— Ти така и не се събуди дори за миг, докато бях тук. Но докторът смята, че здравословното ти състояние все още не е зле. Най-странното е, че всъщност си почти толкова здрав, колкото си беше.

Тенго млъкна, да могат думите му да попият.

— Нямам представа дали изобщо ме чуваш. Дори и да вибрират думите по тъпанчетата ти, по-нататък връзката може да е прекъсната. Или пък думите ми стигат до теб, но просто не си в състояние да ми отговориш. Никаква представа нямам. Но през цялото време ти приказвах и ти четях с надеждата, че ме чуваш. Защото в противен случай говоренето си губи смисъла, а след като не мога да ти говоря, съвсем безсмислено е да стоя тук. Не знам как да ти го обясня, но усещам нещо осезаемо; като че поне най-важното от онова, което ти казвам, все пак стига до теб.

Никакъв отговор.

— Онова, което ще ти кажа, може да ти се стори голяма глупост. Но аз се връщам довечера в Токио и не знам кога пак ще дойда. Така че ще ти кажа всичко, което ми е на душата. И ако ти се види глупаво, смей се колкото си искаш. Стига да можеш да се смееш, искам да кажа.

Тенго млъкна и се взря в лицето на баща си. Пак никаква реакция.

— Тялото ти е в кома. Ти си в безсъзнание, нищо не чувстваш и те крепят с животоподдържащи системи. Според лекаря ти си един жив труп. Макар той да се изрази малко по-евфемистично. От медицинска гледна точка най-вероятно си точно това. Ами ако се окаже само една преструвка? Понеже имам чувството, че изобщо не си изгубил съзнанието си. Поставил си тялото си в кома, но съзнанието ти е някъде другаде и е живо. От много време имам това усещане. Макар да е само усещане.

Тишина.

— Ако смяташ, че идеята ми е налудничава, бих те разбрал. Ако го кажа другиму, ще си помисли, че халюцинирам. Но ми се ще да вярвам, че е истина. Според мен ти си загубил изцяло интереса си към света. Разочаровал си се, обезверил си се и вече нищо не те интересува. И затова си напуснал физическото си тяло. Отишъл си в някакъв друг свят и там водиш съвсем различен живот. В свят, който се намира вътре в теб.

И пак тишина.

— Взех си отпуск, дойдох в този град, наех си стая в пансион и идвах всеки ден тук да ти приказвам. В продължение на близо две седмици. Но го направих не само за да те видя какво правиш или за да се грижа за теб. Исках да разбера откъде идвам, какво е потеклото ми. Не че то има вече някакво значение. Аз съм си аз, независимо с кого или с какво съм свързан… или не съм. При все че се убедих, че именно ти си баща ми. Което е хубаво. На това ли му викаш помирение? Не знам. Може би съм се помирил единствено със себе си.

Тенго пое дълбоко въздух. После заговори с по-мек тон:

— Ти през лятото беше все още в съзнание. Умът ти се беше размътил, но съзнанието ти все още действаше. И по онова време тук, в тази стая, пак срещнах едно момиче. Тя се яви, след като те бяха откарали за изследвания. Подозирам, че всъщност беше нещо като нейното второ „аз“. Затова се и върнах в този град и се застоях толкова дълго, защото се надявах пак да я зърна. Най-честно ти казвам — само затова дойдох.

Тенго въздъхна и събра длани в скута си.

— Но тя така и не дойде. Последния път беше дошла в едно нещо, което се нарича въздушна какавида — капсула, в която се намираше. Прекалено сложно е да ти го обяснявам, но въздушната какавида е плод на въображението, измислен предмет. Само че вече не е измислен. Границата между действителния свят и въображаемия се е размила. На небето вече има две луни. И те са пренесени тук от света на белетристиката.

Тенго огледа лицето на баща си. Дали съумяваше да следи всичко, което му разправяше?

— Та в този контекст изобщо не е никаква фантасмагория, като казвам, че съзнанието ти се е отделило от тялото ти и сега се движи свободно из някакъв друг свят. Изобщо имам чувството, че правилата на света са се охлабили около нас. И както вече ти споменах, изпитвам странното усещане, че ти точно това правиш. Че ходиш например до апартамента ми в Коенджи и блъскаш по вратата. Разбираш ли ме? Обявяваш, че си инкасатор от Ен Ейч Кей, удряш по вратата и заплашваш на висок глас. Както постъпваше и навремето, докато обикаляхме из Ичикава.

Усети как въздушното налягане в стаята се промени. Прозорецът си стоеше отворен, но отвън не се чуваше почти никакъв шум, освен от време на време изблик на чуруликане от врабчетата.

— В апартамента ми в Токио живее едно момиче. Не че ми е гадже или нещо такова. Просто й се наложи да намери временно убежище при мен. И преди няколко дни ми се оплака по телефона от някакъв инкасатор от Ен Ейч Кей. Как чукал по вратата й, какво правел и как крещял по коридора. С което много ми напомни за твоите собствени методи. Думите, които чула, бяха точно твоите изрази, които съм запомнил. Изрази, които се надявах да залича тотално от съзнанието си. И сега си мисля, че може би самият ти си бил онзи инкасатор. Или греша?

Тенго изчака тридесет секунди. Но дори и една мигла не трепна на окото на баща му.

— От теб искам едно: никога повече да не чукаш на вратата ми. Нямам телевизор. А и дните, в които ходехме заедно да събираме таксите, останаха далече назад в миналото. Мисля, че по този въпрос отдавна сме единодушни. От онази среща с учителката ми… вече не помня името й… която ми беше класна. Дребната жена с очилата. Помниш я, нали? Така че не ми чукай никога повече по вратата, разбра ли? И не само по моята врата. По ничии врати не чукай повече. Вече не си инкасатор за Ен Ейч Кей и нямаш право така да стряскаш хората.

Тенго стана. Отиде до прозореца и погледна навън. Пред гората вървеше някакъв старец в дебел пуловер и с бастун в ръка. Вероятно бе излязъл на разходка. Беше висок, с бели коси и чудесна стойка. Но стъпките му бяха неловки, сякаш бе забравил как се ходи. И сега с всяка нова крачка се мъчеше да си възвърне умението. Тенго го наблюдава известно време. Старецът пресече бавно градината, сви покрай ъгъла на сградата и изчезна. Комай не бе успял да си възвърне умението да ходи. Тенго пак се извърна към баща си.

— Не те коря. Съзнанието ти си е твое и имаш право да го пращаш където си искаш. Става дума за собствения ти живот и собственото ти съзнание. Ти си имаш твоя си представа за това кое е правилно и я прилагаш на практика. Може би и аз нямам правото да ти говоря по този начин. Но ти си длъжен да разбереш: вече не си инкасатор в Ен Ейч Кей. И не бива да се правиш на такъв. Безсмислено е.

Тенго приседна върху перваза на прозореца и затърси из възтясната болнична стая следващите си думи.

— Нямам представа що за живот си живял и какви радости и скърби си изпитал. Но дори да е останало нещо неосъществено, това не ти дава правото да обикаляш да го търсиш по хорските врати. Даже когато става дума за място, което ти е особено добре познато, и за подход, който ти е любим.

И Тенго се взря безмълвно в лицето на баща си.

— Не желая повече да хлопаш по ничии врати. Нищо друго не искам от теб, татко. Време ми е да си вървя. Идвах тук всеки ден да ти говоря, докато ти беше в кома, и да ти чета. И ми се струва, че сме постигнали поне частично помирение. Ще ми се дори да вярвам, че помирението ни всъщност се е сбъднало в действителния свят. Колкото и да ти е неприятно, ще трябва да се върнеш отново тук, от тази страна. Понеже тук ти е мястото.

Тенго нарами брезентовата си чанта.

— Ами аз да тръгвам тогава.

Бащата нищо не каза. Нито помръдна, нито отвори очи — както винаги. Но някак си създаваше чувството, че си мисли за нещо. Тенго мълчеше и го следеше най-внимателно. Очакваше баща му всеки момент да отвори очи и да седне внезапно в леглото. Но не се случи нито едното, нито другото.

На излизане завари на рецепцията същата онази сестра с паякоподобните крайници. На пластмасовата табелчица на гърдите й пишеше „Тамаки“.

— Мисля да си вървя в Токио — рече й Тенго.

— Жалко, че баща ви не дойде в съзнание, докато бяхте тук — рече със съжаление сестрата. — Но съм убедена, че и така е благодарен за дългото ви присъствие.

На Тенго не му идваше наум подходящ отговор.

— Кажете от мое име довиждане на останалите сестри. Много ви благодаря на всички за грижите ви.

Така и не успя да види нито госпожа Тамура с очилата, нито едрогърдата госпожа Омура с вечната й химикалка. Което го понатъжи. Те бяха чудесни сестри и винаги се отнасяха мило с него. Но може би така беше най-добре. Та нали се измъкваше сам-самичък от котешкия град.

* * *

Докато влакът се изнизваше от гара Чикура, Тенго се сети за прекараната в апартамента на Куми Адачи нощ. Само предната нощ. Кичозната лампа „Тифани“, неудобното канапенце, телевизионното комедийно шоу от съседния апартамент. Бухането на бухала в гората. Димът от хашиша, усмихнатото лице на тениската, твърдите срамни косми, притиснати в крака му. По-малко от двадесет и четири часа оттогава, а толкова отдавна му се струваше, че е било. Умът му още не успяваше да се стабилизира. Беше като някаква разбалансирана везна: ядрото от спомени отказваше да се укроти на едно място.

Изведнъж го обзе силно безпокойство и той се огледа около себе си. Тази действителност наистина ли е реална? Или пак се е качил на погрешната реалност? Обърна се към седящия наблизо пътник, който му потвърди, че влакът наистина отива до Татеяма. Всичко е наред. Престани да се притесняваш, заповяда си. От Татеяма ще хвана токийския експрес. Отдалечаваше се все повече от крайморския котешки град.

След като се настани в експреса, сънят, едва дочакал този миг, го повали. Заспа дълбоко, сякаш бе загубил почва под краката си и изпадна в бездънна яма. Затвори очи и съзнанието му изчезна на секундата. Отвори очи чак когато влакът отмина Макухари. Във вагона не бе кой знае колко горещо, но потта се стичаше под мишниците и по гърба му. Нещо вонеше ужасно в устата му, като застоялия въздух, който бе дишал в болничната стая с баща му. Извади дъвка от джоба и я пъхна в устата си.

Убеден бе, че повече кракът му няма да стъпи в този град. Поне докато баща му е още жив. Колкото и да не можеше да е сигурен сто процента в нищо в този свят, все пак си даваше сметка, че няма повече работа в крайморския град.

* * *

Фука-Ери я нямаше в апартамента. Почука три пъти на вратата, после, след кратка пауза — още два пъти. След което отключи. Вътре цареше пълна тишина. И го порази това, че всичко бе подредено и чисто. Чиниите бяха прилежно прибрани в шкафа, всичко по масата и бюрото бе на мястото си и кошчето за боклук бе изпразнено. Личеше си, че и с прахосмукачка е минато.

Леглото бе оправено и нямаше разхвърляни книги или плочи. Изсъхналото пране бе сгънато старателно върху кувертюрата.

Голямата чанта на Фука-Ери също липсваше. Но по всичко личеше, че не се е сетила внезапно за нещо и не е хукнала нанякъде. Нито пък, че е излязла за малко. Очевидно бе, че е решила да си тръгне окончателно, спокойно е почистила апартамента и едва тогава си е заминала. Тенго се помъчи да си я представи как действа с прахосмукачката и как бърше това-онова с влажен парцал. Образът някак си не й пасваше.

Отвори кутията на пощата от вътрешната страна на вратата на апартамента, където му бе оставила резервния ключ. Ако се съдеше по количеството насъбрала се кореспонденция, надали бяха минали и два дни от заминаването й. За последно се бяха чули по телефона сутринта преди два дни, когато тя още беше в апартамента. Снощи ходи на вечеря с трите медицински сестри и прекара нощта у Куми. Покрай цялата залисия бе забравил да й се обади.

Предполагаше се да му е оставила бележка с нейния особен клиновиден почерк, но такава не се виждаше никъде. Тръгнала си бе, без да каже нито дума. Но това нито изненада силно Тенго, нито го разочарова. Кой можеше да предскаже какво си мисли това момиче и какво ще направи? Тя поначало се появяваше, когато й скимнеше, и си тръгваше, когато си искаше — като капризна своенравна котка. Човек дори би се зачудил как изобщо бе останала толкова дълго тук.

В хладилника имаше повече храна, отколкото очакваше. Предположи, че по някое време Фука-Ери е излизала на пазар. Имаше и купа с карфиол, очевидно доста наскоро варен на пара. Нима е знаела, че Тенго ще се върне в Токио до ден-два? Тенго усети глад, изпържи си яйца и ги изяде заедно с карфиола. Препече си и филийки и изпи две големи чаши кафе.

После се обади на приятеля си, който го заместваше в школата, за да го уведоми, че възнамерява да се върне на работа в началото на идната седмица. А той му съобщи до коя част на учебника е стигнал.

— Много съм ти благодарен. Голяма услуга ми направи.

— На моменти дори ми е приятно да преподавам. Но установих, че колкото по-дълго преподава човек, толкова повече се отчуждава от себе си.

И Тенго бе изпитвал често подобно усещане.

— Нещо необичайно в мое отсъствие?

— Нищо особено. С изключение на едно писмо, де. Оставих ти го в чекмеджето на катедрата.

— Писмо ли? Пише ли от кого е?

— Донесе го едно слабичко девойче. С права коса до раменете. Каза, че искала да го остави за теб. Говореше много особено. Може и чужденка да беше.

— Носеше ли една голяма чанта?

— Да. Зелена. През рамо. И пълна.

Вероятно Фука-Ери не е посмяла да остави писмото в апартамента. От страх някой друг да не го прочете или да го вземе. Затова е отишла в школата за зубрене и го е оставила при приятеля му.

Тенго благодари още веднъж и затвори телефона. Свечеряваше се и хич не му се влачеше с влака чак до Йойоги за едно писмо. И утре е ден.

И чак след това се сети, че бе забравил да пита приятеля си за луната. Почна да набира повторно номера му, но в един момент се отказа. Онзи най-вероятно бе забравил за молбата му. Ще трябва сам да решава този свой проблем.

* * *

Тенго излезе и тръгна безцелно по здрачаващите се улици. След заминаването на Фука-Ери не го свърташе в прекалено тихия апартамент. Докато го обитаваха заедно, присъствието й не се усещаше особено. Той следваше нормалния си ежедневен режим, тя — нейния. Но сега, след като я нямаше, Тенго усещаше как е оставила след себе си една празнота с формата на човешко тяло.

Не че нещо го привличаше към нея. Да, тя си беше красиво, привлекателно момиче, но нито за миг, откакто я познаваше, не бе изпитвал и капка желание спрямо нея. Дори след дългото им съжителстване в апартамента нищо не се бе пробудило в душата му. Но защо? Би трябвало да има някаква причина да не изпитвам сексуално привличане към нея. Вярно, през онази бурна нощ бяха стигнали до полово сношение. Но то изобщо не бе по негово желание. Всичко бе по нейна инициатива.

Сношение бе точната дума, с която да опише случилото се помежду им. Тя се бе качила отгоре му, той бе изтръпнал и не бе в състояние да мръдне, и тя бе вкарала члена му в себе си. В тези минути Фука-Ери сякаш бе в някакво трансцендентно състояние, като фея в лапите на похотлив сън.

После пак живяха заедно в апартамента, сякаш нищо не се беше случило. Бурята свърши, дойде утрото, а Фука-Ери се държеше така, сякаш напълно бе забравила за случката. А и Тенго не отвори дума по въпроса. Щом го е забравила, най-добре беше да остави нещата така. И за него би било най-добре да го забрави. Което обаче не елиминираше въпроса: какво я бе накарало да постъпи внезапно по този начин? Възможно ли бе да е преследвала определена цел? Или временно да е била обладана от лудост?

В едно обаче Тенго не се съмняваше: изобщо не бе ставало дума за любовен акт. Че Фука-Ери хранеше някакъв афинитет към Тенго — спор нямаше. Но фантазията му не стигаше дотам да си представи, че тя го обича, нито че го желае, и изобщо нещо близко до тези две емоции. Тя не изпитва полово влечение към никого. Когато ставаше дума за преценяване на хората, Тенго не бе особено уверен в своята наблюдателност, и все пак нещо му пречеше да си представи как Фука-Ери се отдава със страстна любов на някой мъж, как диша пламенно и силно. Та дори и в ситуация на не толкова бурен секс. Просто не бе в стила й.

Всички тези мисли се въртя из главата му, докато се шляеше по улиците на Коенджи. След залез-слънце бе излязъл студен вятър, но това не му пречеше. Обичаше да размишлява, докато се разхожда, а после сядаше на бюрото и придаваше форма на мислите си. Такъв беше стилът му. И затова правеше дълги разходки. Без значение дали валеше, или вееше. Та както си вървеше, изведнъж се озова пред бар с табела „Мугиатама“ — „Житен клас“. И понеже не му дойде друго на ум, отби се и си поръча една наливна „Карлсберг“. Барът току-що бе отворил и още нямаше други клиенти. За известно време престана да мисли и на празна глава взе да отпива от бирата си.

Но тъй като природата не търпи вакуум, и Тенго не можа дълго да задържи мозъка си бездеен. Не можеше да спре да мисли за Фука-Ери. Тя се промъкваше в ума му като откъс от някакъв сън.

А тя може да е съвсем наблизо. И пеша може да се отиде до нея.

Така каза Фука-Ери. И затова съм тръгнал да я търся. Затова влязох в този бар. Какво друго ми казваше тя?

Не бива да се тревожиш. Дори да не я намериш, тя ще те намери.

Значи, както Тенго търси Аомаме, така и Аомаме го търси него. Тенго не бе обърнал нужното внимание на тези й думи. Прекалено се бе вглъбил в това, че той я търси. Изобщо не му бе минало през ум, че и тя може да го търси.

Аз възприемам, ти приемаш.

И това бе казала Фука-Ери. Че тя възприема, а Тенго приема. Но че ще му пояснява какво е възприела само когато тя намери за добре. Тенго така и не схвана дали това ще става въз основа на някакъв принцип или теория, или е просто въпрос на каприз.

И пак се сети за половото им сношение. Красивото седемнадесетгодишно момиче се качи отгоре му и вкара пениса му в себе си. Едрите й гърди се люлееха из въздуха като зрели плодове. Очите й се затвориха от унес и ноздрите й се разшириха от похот. Устните й оформяха нещо, което не се образуваше в действителни думи. Виждаше белите й зъби и мяркащия се от време на време между тях розов език. Споменът му от тази сцена бе съвсем жив. Колкото и вдървено да бе тялото му, съзнанието му бе съвсем ясно. А ерекцията му бе твърда като скала.

Но при цялата яснота на спомена Тенго продължаваше да не изпитва и най-малкия намек за сексуална възбуда. Нито желание за секс с нея. През изминалите оттогава три месеца изобщо не беше правил секс. Дори не се бе изпразвал нито веднъж. Което беше абсолютно необичайно за него. Все пак си беше здрав, прав, неженен мъж на тридесет години, с нормално либидо, което си искаше своето по един или друг начин.

Въпреки това, докато лежеше в леглото с Куми Адачи в апартамента й и усещаше срамните й косми върху бедрото си, пак не бе изпитал никакво желание. Пенисът му си беше останал мек през цялото време. Можеше да се дължи и на хашиша. Но не е там причината, реши Тенго. Когато през онази бурна нощ бе правил секс с Фука-Ери, тя бе отнела нещо важно от сърцето му. Така както мебел се премества в друга стая. Убеден беше в това.

Но какво ще да е това, отнетото нещо?

И Тенго поклати глава.

След като допи бирата, си поръча един бърбън „Фоур Роузис“ с лед и ядки. Точно като предишния път.

Да не би пък ерекцията му през онази бурна нощ да бе прекалено идеална? Дотогава не бе имал толкова силна и толкова голяма ерекция. Пенисът му изглеждаше различен от друг път. Беше гладък и лъскав, с вид не толкова на истински пенис, колкото на концептуален символ, и когато еякулира, струята бе мощна, да не каже героична, а спермата — обилна и гъста. Нямаше начин да не е стигнала до яйчниците й, че и по-далече. Идеалният оргазъм.

Но след като се случи нещо толкова съвършено, би трябвало да последва някаква реакция. Така стават тези неща. Какви ерекции съм имал оттогава?, питаше се Тенго. И изобщо не можеше да си спомни. Нищо чудно нито една да не е имал. Или, ако се е случило, да е била някаква съвсем незначителна, незаслужаваща да я помни. Ако я бе снимал някой за филм, изобщо е нямало да стигне до екраните — само за евтино порно е можела да свърши работа. Изобщо не си заслужаваше да се отваря дума за такава ерекция. Най-вероятно.

И сега сигурно ми е писано да се влача през живота само с второкачествени ерекции, рече си. Та дори не и второкачествени може би? Ама че тъжен живот ми се очертава — като предълъг залез. Но пък може и да е неизбежно, зависи откъде го погледнеш. Поне веднъж в живота си ще е преживял идеалната ерекция, идеалния оргазъм. Нещо като автора на „Отнесени от вихъра“. Щом веднъж си постигнал нещо толкова великолепно, не ти остава друго, освен да почиваш на лаврите си.

* * *

Допи си уискито, плати си сметката и продължи да се скита по улиците. Вятърът се беше усилил и въздухът бе станал мразовит. Длъжен съм да намеря Аомаме, рече си, преди правилата на света да се охлабят съвсем и всякаква логика да престане да съществува. Засега го крепеше единствено надеждата, че все някой ден може да я срещне случайно. Не я ли намеря, какъв ще е смисълът да живея? Тя е била тук, в Коенджи. През септември. И ако имам късмет, все още ще е тук. Не че можеше да го докаже. Но не му оставаше нищо друго, освен да се вкопчи в тази надежда. Аомаме е някъде тук, наоколо. И тя също ме търси. Ние сме като две части от монета, всяка търсеща другата си половинка.

Вдигна глава към небето, но не можа да види луните. Трябва да отида някъде, откъдето ще мога да ги видя, реши Тенго.