Харуки Мураками
1Q84 (42)

Осемнадесета глава
(Тенго): Онзи самотен, безмълвен спътник

— А тя може да е съвсем наблизо — рече Фука-Ери, след като прехапа за известно време устната си в сериозен размисъл.

Тенго отпусна пръстите си, после пак ги сплете върху масата, без да отмества поглед от очите на Фука-Ери:

— Съвсем наблизо ли? Къде? Тук, в Коенджи ли?

— И пеша може да се отиде до нея.

Ти пък откъде знаеш?, идеше му да я попита, но вече беше достатъчно далновиден, за да знае, че на подобен въпрос не би получил отговор. На Фука-Ери можеше да се задават само конкретни въпроси, на които да отговаря просто с „да“ или „не“.

— Имаш предвид, че ако се разтърся из махалата, ще срещна Аомаме?

Фука-Ери поклати глава.

— На улицата няма да я срещнеш.

— Значи, мога да стигна пеша до нея, но няма да я видя на улицата, така ли? Правилно ли те разбирам?

— Защото тя се крие.

— Крие ли?

— Като ранена котка.

Тенго си представи как Аомаме се е свила на кравай под нечия миришеща на мухъл веранда.

— Защо? От хора ли се крие?

Естествено, не получи отговор.

— Но това, че се крие, означава, че е в някаква критична ситуация, нали така?

— Кри-тич-на си-ту-а-ци-я — повтори като ехо Фука-Ери с изражението на дете, на което предлагат горчиво лекарство. Изглежда, тези думи не й се нравеха никак.

— Като че някой я гони — поясни Тенго.

Фука-Ери килна леко глава в смисъл, че не го разбира:

— Но тя няма вечно там да стои.

— Не разполагаме с много време.

— Не разполагаме.

— А тя се е свила там като ранена котка, което не й позволява да излиза навън.

— Няма да излезе — убедено заяви красивото младо момиче.

— С други думи, ще трябва да я търся на някакво специално място.

Фука-Ери кимна.

— И що за специално място ще е то? — попита я. Естествено, без да получи отговор.

— Ти нали помниш разни неща за нея — каза Фука-Ери след кратка пауза. — Някое от тях може да ти е полезно.

— Може — рече Тенго. — Искаш да кажеш, че ако си спомня нещо за нея, то може да ми подскаже къде се е скрила ли?

Тя само сви рамене, без нищо да каже. В жеста й може би се съдържаше определен утвърдителен нюанс.

— Благодаря — каза Тенго.

Фука-Ери кимна кратко, като доволно коте.

* * *

Тенго се зае да приготви обяда в кухнята. Фука-Ери се залиса да си избира плочи от стелажа. Не че бяха кой знае колко на брой, но и тя не бързаше да направи избора си. В крайна сметка извади една стара тава на „Ролинг Стоунс“, сложи я на грамофона и постави отгоре й рамото. Плочата му бе останала от негов съученик в гимназията — беше я взел назаем, а после по неизвестни причини бе забравил да му я върне. От години не я беше пускал.

Докато слушаше парчетата Mother’s Little Helper и Lady Jane, сготви пилаф с шунка, гъби и кафяв ориз и супа мисо с тофу и вакаме. Свари карфиол и го заля със сос къри собствено производство. Направи и салата от зелен фасул и лук. На Тенго готвенето изобщо не му тежеше. Използваше го като време за размисъл — по всекидневни проблеми, математически проблеми, творчески писателски проблеми, та дори и метафизични съждения. Това, че стоеше прав в кухнята и действаше с ръцете си, му позволяваше да подрежда мислите си по-добре, отколкото ако седеше бездейно. Днес обаче, колкото и да се напъваше, не успяваше да изчисли що за място ще е онова, „специалното“, за което говореше Фука-Ери. Очевидно нямаше смисъл да се мъчи да въведе ред в нещо, което е било открай време в пълен безпорядък. Броят на вероятните места бе силно ограничен.

Седнаха един срещу друг да вечерят. Почти не разговаряха — като стара семейна двойка, които са си омръзнали; поднасяха безмълвно храната към устата си и всеки бе зает със свои си мисли — или изобщо не мислеше. В случая с Фука-Ери бе особено трудно да се направи разлика между двете. След вечерята Тенго си наля кафе, а Фука-Ери се захвана с пудинга, който бе намерила в хладилника. Каквото и да ядеше, изражението на лицето й си оставаше същото. Като че мислите й се занимаваха единствено с дъвкателния процес.

Тенго седна на бюрото си и, както му бе подсказала Фука-Ери, се напъна да си спомни нещо за Аомаме.

Ти нали помниш разни неща за нея. Някое от тях може да ти е полезно.

Но Тенго не успяваше да се съсредоточи. На грамофона се въртеше друго парче на „Стоунс“ — Little Red Rooster^[1] — изпълнение от времето, когато Мик Джагър бе луднал по така наречения чикагски стил в блуса. Песента никак не беше лоша, но не бе подходяща за слушане от хора, отдали се на дълбок размисъл или ровещи сериозно из старите си спомени. Човек не можеше да очаква подобна милост от банда като „Ролинг Стоунс“. Трябваше му да се скрие на някое тихо, усамотено място.

— Ще поизляза за малко — рече.

Загледана в обложката на албума на „Стоунс“, Фука-Ери само кимна, един вид „Хубаво“.

— Никому не отваряй — заръча й Тенго.

* * *

По тъмносиня тениска с дълъг ръкав, отдавна останал без ръбове памучен панталон и маратонки, Тенго се насочи към метростанцията. Малко преди да стигне до нея, се отби в едно барче на име „Барлихед“ и си поръча наливна бира. Заведението предлагаше напитки и мезета. Достатъчно малко бе, че да се напълни от двадесетина клиенти. Много пъти бе идвал тук. Късно нощем младите посетители вдигаха повечко врява, но между седем и осем посетителите не бяха кой знае колко многобройни и тогава в барчето бе тихо и приятно. Идеално място, където да седнеш в ъгъла и да си четеш, докато си пиеш бирата. И столовете бяха удобни. Нямаше никаква представа какво означава името на барчето. Можеше да попита някого от персонала, но не обичаше да разговаря с непознати, пък и произходът на името не го вълнуваше чак толкова. Просто бе едно приятно барче, наречено случайно „Барлихед“^[2].

За негов късмет не бяха пуснали музика. Тенго седна до прозореца. Пиеше си наливната „Карлсберг“ и предъвкваше смесените ядки от купичката, докато си мислеше за Аомаме. Самата мисъл за нея го караше да се почувства отново десетгодишен и съответно да изживее отново онази повратна точка в живота си. Понеже, след като Аомаме бе стиснала ръката му, когато и двамата бяха на по десет години, Тенго отказа да придружава повече баща си при събирането на абонаментните такси за Ен Ейч Кей. Скоро след това бе преживял първата си очебийна ерекция и първата си еякулация. Те бяха вододелът в живота му. Промяната, разбира се, все щеше да се случи по някое време и без Аомаме да го бе хващала за ръка, но тя като че ли му бе дала лек тласък и бе я предизвикала сама.

Дълго разглежда отворената си лява длан. Онова десетгодишно момиче стисна тази длан и внесе изведнъж огромна промяна у мен, но и до днес не мога да обясня логично как стана всичко това. Но факт е, че двамата се разбрахме и възприехме взаимно до най-малката подробност по един съвсем естествен път — сякаш наистина стана някакво чудо. Такива събития не се случват често в живота. Има хора, на които изобщо не се случват. По онова време обаче — а и след това — Тенго не бе успял да осъзнае напълно решителното значение на случая. И почти до ден-днешен не успяваше да проумее смисъла му. Знаеше единствено, че през всичките тези години е носел в сърцето си смътния образ на онова момиче.

А тя вече е на тридесет и външността й може да е съвсем различна от онази на десетгодишното дете. Сигурно се е източила на ръст, гърдите й са пораснали, променила си е и прическата. И ако е напуснала „Обществото на свидетелите“, нищо чудно и грим да си слага. И да носи скъпи, стилни дрехи. Макар че му беше трудно да си я представи как крачи по улицата на високи токчета в костюм на „Калвин Клайн“. Независимо че бе напълно допустимо. Човек расте, а заедно с растежа се и изменя. Дали пък не е в бара в момента, а аз да не го съзнавам?

И като надигна чашата с бира, Тенго пак се огледа. Тя можеше да е съвсем наблизо. До нея можеше да се стигне пеша. Така каза Фука-Ери. А Тенго приемаше за истина всичко, което му кажеше. Щом го казваше, значи беше истина.

Единствените други клиенти в заведението бяха младата двойка на бара, вероятно студенти, улисани в интензивен интимен диалог, почти опрели чела. При вида им Тенго изпита дълбока самота, каквато от дълго време не го бе обземала. Сам съм на този свят, рече си. Нищо с никого не ме свързва.

Затвори очи и отново се пренесе в класната стая в основното училище. И снощи бе затворил очи и се бе озовал там — с едно ужасно конкретно усещане за реалност, — докато се бе съединил тялом с Фука-Ери по време на онази мощна буря. Тъкмо затова картината му се яви този път с особена яркост, сякаш снощният дъжд бе отмил натрупалата се върху нея прах.

И притеснението, и очакването, и страхът се разпиляха по най-далечните ъгли на просторната класна стая и се изпокриха като уплашени животинки зад многото предмети. Тенго успя да си припомни и най-незначителната подробност от тази сцена — и черната дъска с недоизтритите математически формули, и парчетата тебешир, и евтините, изгорели от слънцето завеси, и цветята във вазата върху катедрата (но не и вида на самите цветя), и окачените по стените детски рисунки, и картата на света зад катедрата, и мириса на подовия лак, и полюляващите се пердета, и долитащите през прозореца детски викове. И очите му успяваха да проследят всяка съдържаща се в тях поличба, предначертание и загадка.

За броените секунди, през които Аомаме бе стискала ръката му, Тенго бе успял да види много неща и да запечати точно всеки образ в ретините си, сякаш ги бе заснел с фотоапарат. И тъкмо тези образи представляваха базисните умствени пейзажи, които му помогнаха да оцелее през изпълненото с болка тийнейджърство. Сцената включваше задължително и здравия захват на пръстите на онова момиче. Дясната й ръка така и не преставаше да насърчава Тенго през целия мъчителен процес на съзряването му. Не се тревожи, аз съм с теб, сякаш му говореше ръката й.

Не си сам.

Тя се крие, каза Фука-Ери. Като ранена котка.

Странно съвпадение, като се замисли човек: Фука-Ери пък се криеше при него. И не смееше да покаже носа си от апартамента му. Две жени, всяка бягаща от нещо, се криеха в една и съща част от Токио. И двете бяха дълбоко свързани с Тенго. Дали в това имаше някакъв определен смисъл? Или бе чисто и просто съвпадение?

Никой не можеше, естествено, да отговори на тези насъбрали се безцелни въпроси. Прекалено много въпроси, прекалено малко отговори. Винаги така ставаше.

Когато допи бирата си, дойде млада сервитьорка и го попита ще желае ли още нещо. Тенго се поколеба за миг, после си поръча бърбън с лед и още една купичка ядки.

— Имаме само бърбън „Фоур Роузис“. Устройва ли ви?

Тенго кимна. Марката нямаше значение. И продължи да си мисли за Аомаме. Откъм кухнята се носеше ухание на току-що изпечена пица.

От кого ли се крие Аомаме? От полицията? Не можеше да си представи, че е станала престъпник. Пък и какво ли престъпление би могла да извърши? Не, изключено е да се крие от полицията. Който или каквото и да я търси, няма начин да е свързано с органите на закона.

Ами ако са същите онези, които търсят и Фука-Ери, хрумна му изведнъж? Човечетата? Но за какво им е на човечетата да преследват Аомаме?

А ако приемем, че тъкмо те са по петите на Аомаме значи ли то, че аз съм в центъра на нещата?

Тенго, разбира се, не можеше да си обясни защо именно той трябва да е основната фигура в една такава верига от събития, но щом имаше някаква връзка между двете жени — Фука-Ери и Аомаме, — свързващият елемент не можеше да е друг освен Тенго. Възможно ли е да съм упражнил някаква неосъзната сила, за да привлека Аомаме към себе си?

И каква ли ще е тази сила?

Пак впери поглед в ръцете си. Нищо не разбирам. Откъде може да ми е дошла такава сила?

Бърбънът „Фоур Роузис“ пристигна заедно с новата купичка ядки. Отпи от напитката, после грабна няколко ядки и ги разклати като зарчета в шепата си.

Така или иначе, Аомаме е съвсем наблизо. До нея може да се стигне пеша. Така каза Фука-Ери. Вярвам й. Не знам защо, но наистина й вярвам. И все пак, как мога да открия къде се е спотаила Аомаме? То в нормалния живот не можеш откри някого, а какво остава, ако човекът умишлено се е скрил? Дали да тръгна с мегафон по улиците и да я зова по име? Да, бе, и тя веднага ще се покаже! Най-много да привлека нечие чуждо внимание върху факта, че тя е някъде тук, и да я изложа на още по-голяма опасност.

Явно трябва да се сетя за нещо друго, свързано с нея.

„Ти нали помниш разни неща за нея, казала бе Фука-Ери. Някое от тях може да ти е полезно.“ Но дори и преди да произнесе тя тези думи, Тенго отдавна подозираше, че може да е забравил някой и друг важен факт, свързан с Аомаме. Мисълта сегиз-тогиз му досаждаше, като попаднало в обувката камъче. Усещането бе неясно, но упорито.

* * *

Тенго изтри всички мисли от мозъка си така, както се изтрива черна дъска, после пак почна да рови из спомените си — спомени за Аомаме, спомени за себе си, спомени за заобикалящите ги неща; по същия начин и рибарят влачи мрежата си по мекото кално дъно, после подрежда улова и внимателно го оглежда. Но пък всичко това се бе случило преди цели двадесет години. Колкото и ясно да си го спомняше, и паметта му си имаше граници.

Мина му през ум да проследи посоката на погледите им. Накъде беше гледала Аомаме? И какво гледаше самият той? Чакай да се сетя как се движеха погледите ни и как протичаше времето.

Момичето го държеше за ръка и го гледаше право в очите. Погледът й изобщо не потрепваше. Не успял в началото да разтълкува действията й, Тенго бе потърсил обяснение в очите й. Тук има някакво недоразумение или грешка, беше си рекъл. Но явно не ставаше въпрос нито за недоразумение, нито за грешка. Даде си сметка, че очите и са направо шокиращо дълбоки и ясни. Не бе виждал другаде такива абсолютно ясни очи. Приличаха му на два извора — напълно прозрачни, но прекалено дълбоки, че да съзреш дъната им. Имаше чувството, че ако продължи да ги гледа, ще го засмучат в себе си. Така че не му оставаше друго, освен да отклони поглед.

Първо се вторачи в подовите дъски под краката си, после във вратата на празната класна стая, накрая изви леко врат към прозореца. Погледът на Аомаме не трепна през цялото това време. Гледаше го право в очите дори докато Тенго гледаше през прозореца. Усещаше как линията на погледа й прогаря кожата му и как лявата му ръка е в един неотслабващ и напълно уверен захват. Тя не се боеше от нищо. Нямаше от какво да се бои. И се мъчеше посредством пръстите си да предаде същото чувство и на Тенго.

Понеже срещата им стана непосредствено след почистването на класната стая, прозорецът бе оставен широко отворен, за да се проветри, и белите завеси се полюляваха леко на вятъра. А зад тях се простираше небосводът. Дошъл бе декември, но още не бе истински застудяло. Високо в небето се носеше облак — прав бял облак, пазещ следа от есента и приличащ на чисто ново мацване с четка по небето. Но тук имаше и нещо друго — нещо, което висеше под облака. Слънцето? Не, не беше слънцето.

Тенго престана да диша, притисна слепоочията си и се напъна да надникне още по-дълбоко в спомена, да проследи тази тънка нишчица на съзнанието, която всеки миг можеше да се скъса.

Точно така! Онова на небето беше луната!

До залеза оставаше още много време, но тя, луната си висеше на небосвода, към три четвърти пълна. Тенго се беше впечатлил, че вижда такава голяма светла луна, докато навън е още ден. Дотолкова помнеше. Безчувственото парче скала си висеше ниско в небето, сякаш си нямаше друга работа — все едно провесено на невидим конец. И във вида му имаше нещо изкуствено. На пръв поглед му заприлича на фалшива луна от сценичен декор. А всъщност си беше истинската луна. На кой му е притрябвало да хаби време и сили, че да окачи изкуствена луна на едно истинско небе?

И изведнъж Тенго усети, че Аомаме вече не го гледа. Линията на нейния поглед бе последвала неговата в същата посока. И тя като него бе вперила очи в тази луна посред бял ден, макар да не пускаше ръката му, с крайно сериозно изражение. И той пак я погледна в очите. Вече не бяха толкова ясни. Онази специална, мигновена яснота се бе заменила от нещо твърдо, на кристали — нещо, което бе едновременно примамливо и строго, напомнящо някак си за мраз. Тенго не съумя да схване смисъла му.

По някое време момичето сякаш се реши: пусна внезапно ръката му, извърна се с гръб към него и хукна навън, без дума да каже, без да се извърне дори, и остави Тенго в дълбок вакуум.

* * *

Тенго отвори очи, престана да се съсредоточава, бавно изпусна дъх и отпи от бърбъна. Усети как уискито мина през гърлото му и се стече по хранопровода. Пак пое въздух и го издиша. Вече не виждаше Аомаме. Тя му обърна гръб и напусна класната стая, като по този начин заличи себе си от живота му. Оттогава бяха минали двадесет години.

Луната трябва да е било, рече си Тенго.

И аз гледах луната, и Аомаме я гледаше. Онази сива скала, увиснала във все още светлото небе в 3:30 следобед. Онзи самотен, безмълвен спътник. Стояхме един до друг и гледахме онази луна. И какво означава това? Че луната ще ме отведе при нея ли?

Изведнъж го сполетя мисълта, че тогава Аомаме може да е доверила чувствата си на луната. И да е стигнала до някаква тайна договорка между нея и небесното светило. Впереният в луната неин поглед наистина съдържаше нещо ужасно сериозно, което би могло да пробуди въображението в тази насока.

Тенго, разбира се, не можеше да има представа какво е предложила Аомаме на луната в онзи момент, но много добре си представяше какво е получила тя в замяна: чиста самота и спокойствие. Най-хубавото нещо, което луната може да ти даде.

* * *

Тенго плати сметката си и излезе от „Барлихед“. Вдигна глава, но не успя да види луната. Небето бе ясно и тя трябваше да е някъде над главата му, но околните сгради, изглежда, му пречеха да я зърне. Напъхал ръце в джобовете, Тенго тръгна от една улица на друга да търси луната. Най-добре щеше да е да излезе на открито, но в квартали като Коенджи такива места май не се срещаха. Толкова равно бе, че и лек наклон беше трудно да откриеш, а за хълмове и дума не можеше да става. В такъв случай му трябваше плоският покрив на някоя висока сграда, откъдето да гледа във всички посоки, но не виждаше наблизо такава постройка, където биха допуснали непознат човек на покрива.

Докато се скиташе безцелно, Тенго се сети, че наблизо има детска площадка, покрай която често минаваше, когато се разхождаше. Не беше кой знае колко голяма, но май имаше пързалка. А ако се покатереше върху пързалката, сигурно щеше да види по-хубаво небето. Нищо, че не беше висока — пак по-хубаво щеше да се вижда, отколкото от тротоара. Запъти се към детската площадка. Според часовника му наближаваше осем.

Детската площадка бе безлюдна. По средата й стърчеше висок стълб с живачна лампа и осветяваше всичко наоколо. Имаше и голямо дърво зелкова с все още сочни листа. И няколко ниски храста, чешмичка, пейка, люлки и пързалка. Имаше и обществена тоалетна — кабина, но, изглежда, по залез-слънце я заключваха, за да не приютява скитници. През деня тук беше пълно с все още малки за детска градина дечица, чиито майки си бъбреха на воля, докато наглеждаха играта им. Десетки пъти бе виждал тази картина. Но залезеше ли слънцето, никой не се мяркаше наоколо.

Тенго се изправи на върха на пързалката и огледа вечерното небе. От северната страна на паркчето се издигаше нов шестетажен жилищен блок. За пръв път го виждаше. Изглежда, скоро го бяха построили. Издигаше се като стена между него и северното небе. От другите три страни площадката бе заобиколена само от ниски постройки. Тенго се извърна да огледа района и откри луната на северозапад, надвиснала над стара двуетажна къща. Беше три четвърти пълна. Като онази преди двадесет години, мина му през ум. Същата по форма и по размер. Пълно съвпадение. Вероятно.

Само че днешната светла луна, изгряла на ранното есенно вечерно небе, притежаваше остри, ясни очертания и типичната за сезона вътрешна топлина. Впечатлението, което създаваше, бе много различно от онова на луната в 3:30 в следобедното декемврийско небе. Кроткото й естествено греене излъчваше успокояваща сила, способна да излекува сърцето не по-малко от поток бистра вода или нежния шепот на листата по дърветата.

Застанал на върха на пързалката, Тенго дълго оглежда луната. Откъм околовръстно шосе 7 се носеше като рева на морски прибой смесеният шум от автомобилни гуми с най-различни размери. Изведнъж шумът напомни на Тенго за крайбрежния санаториум в Чиба, където живееше баща му.

Както винаги, земните светлини на града заслепяваха погледа, та да не вижда повечето нощни звезди. Небето бе чисто, безоблачно, но по него се виждаха само няколко звезди — най-ярките, блещукащи тук-там като бледи точици. Затова пък луната се очертаваше съвсем ясно на небесния фон. Висеше си, както винаги, без изобщо да се оплаква от градските светлини, от шума или замърсения въздух. Ако фокусираше погледа си внимателно върху й, Тенго можеше да долови странните сенки на гигантските й кратери и долини. Докато я разглеждаше, мозъкът му се изпразни. И в душата му се надигнаха предаваните през поколенията антични спомени. Преди човекът да открие огъня, оръдията на труда и езика, луната била негов съюзник. Уталожвала от време на време хорските страхове — осветявала като небесен фенер тъмния им свят. Растенето и стареенето й дали на хората понятие за време. Дори сега, когато мракът бе прогонен от по-голямата част от света, хората продължаваха да изпитват чувство на благодарност към луната и безусловното й състрадание. Тази благодарност се бе запечатала в човешките гени като някакъв топъл колективен спомен.

Ама и аз много отдавна не се бях вглеждал в луната така задълго, помисли си Тенго. Кога всъщност го правих за последно? Като те понесе ежедневната градска лудница, почваш да гледаш най-вече в краката си. И изобщо не се сещаш да вдигнеш глава към нощното небе.

Именно в този миг Тенго осъзна, че на небето има и друга луна. В началото си помисли, че е оптическа измама — някакво пречупване на светлинните лъчи, но колкото повече я гледаше, толкова повече се убеждаваше, че там горе в действителност виси още една луна с видими очертания. Зяпна я с отворена уста, а умът му опустя. Какво виждам? Не може да бъде! Очертанието отказваше да се застъпи с материята, като при случаите, когато липсва връзка между думата и понятието. Втора луна?

Затвори очи, разтвори длани и разтърка бузите си. Какво ми става? Чак пък да съм се напил? Пое бавно, тихо, дълбоко въздух и безшумно го изпусна. Увери се, че съзнанието му е ясно. Кой съм аз? Къде се намирам в момента? Какво правя? — питаше се в мрака зад затворените си клепачи. Сега е септември 1984 година, аз се казвам Тенго Кавана, намирам се на една детска площадка в квартал Коенджи, район Сугинами, и гледам луната на нощния небосвод. Две мнения не може да има.

Но когато бавно отвори очи и ги вдигна към небето — внимателно, със спокойно съзнание — пак видя две луни.

Това изобщо не е зрителна измама. Луните наистина са две. Тенго сви ръката си в юмрук и дълго го задържа стиснат.

Луната си беше спокойна, както винаги. Само дето не беше сама.