Харуки Мураками
1Q84 (11)

Единадесета глава
(Аомаме): Човешкото тяло е един храм

Способните да нанесат ритник в топките с умението, с което го правеше Аомаме, наистина трябва да са били съвсем малко на брой. Тя бе изучила най-старателно различните начини за нанасяне на ритници и не пропускаше нито един ден без тренировка. Най-важното при ритника в топките е да не се колебаеш. Светкавичната атака в най-слабата точка на противника се нанася безмилостно и с крайна жестокост — така както Хитлер покорил с лекота Франция, след като нанесъл удара си в слабата й точка — линията Мажино. Никакво колебание. И най-краткият миг на нерешителност може да се окаже фатален.

Най-общо казано, не съществува друг начин жена да надделее в двубой над по-едър, по-силен от нея мъж. В това Аомаме бе непоколебимо убедена. Въпросната част е най-слабата принадлежаща към — или, по-точно, висяща от — тялото на съществото, наречено „мъж“, и през повечето време не е ефикасно защитена. Изключено бе да не се възползва тъкмо от този факт.

Бидейки жена, Аомаме нямаше конкретна представа колко боли, като те ритнат силно по топките, но донякъде можеше да си го представи, ако съдеше по реакциите и физиономиите на мъжете, които бе ритала. Май и най-силният и най-корав мъж не бе в състояние да понесе болката и огромната загуба на самоуважение, която придружава такъв ритник.

— Толкова боли, че ти се струва, че в този миг е дошъл краят на света — обясни й след сериозен размисъл един мъж, на когото Аомаме зададе въпроса. — Не знам как другояче да ти го опиша. Няма нищо общо с обикновената болка.

Аомаме поразсъждава върху направената от мъжа аналогия. Краят на света ли?

— Добре де — рече, — ако го погледнеш от другата страна, би ли казал, че ако сега, в този миг, дойде краят на света, ще го почувстваш като ритник в топките?

— Тъй като никога не съм изживявал края на света, не мога да съм стопроцентово сигурен, но предполагам, че е вярно — отвърна мъжът, загледан с разфокусиран поглед в някаква точка в пространството. — Същото дълбоко усещане за безсилие: тъмно, задушаващо, безпомощно.

Известно време след този разговор на Аомаме й се случи да види късно през нощта по телевизията „На брега“ — американски филм от 1960 г. Между САЩ и СССР е избухнала тотална война и двата континента се обстрелват с балистични ракети, напомнящи огромни ята летящи риби. Земята е напълно унищожена и човечеството е изтрито от лицето на почти всяко кътче от планетата. Но благодарение на някакви въздушни течения или нещо от тоя род облаците смъртоносна пепел още не са стигнали до Австралия в Южното полукълбо, макар да е само въпрос на време. Гибелта на човечеството просто е неизбежна. На оцелелите до момента човешки същества не им остава нищо, освен да чакат своя край. И си избират различни начини, по които да изживеят последните си дни. Мрачен сюжет, непредлагащ и грам надежда за спасение. (Макар че в крайна сметка затвърди за пореден път убеждението на Аомаме, че дълбоко в душите си всички хора всъщност се надяват да дойде краят на света.)

Така или иначе, от гледането на филма сама посред нощ Аомаме поне се сдоби с известна представа как се чувстваш, когато някой те изрита с пълна сила по топките.

* * *

След като завърши висш институт по физкултура, Аомаме работи четири години във фирма производителка на напитки за спортисти и здравословни храни. Беше един от стожерите на фирмения женски отбор по софтбол и в отбрана, и в нападение. Отборът се представяше, общо взето, добре и на няколко пъти стигна до четвъртфиналните плейофи на националното първенство. Но месец след смъртта на Тамаки Оцука Аомаме напусна компанията и сложи край на софтболната си кариера. От желанието й да играе не бе останало и капка, а изпитваше и нужда да започне нов живот. С помощта на по-възрастна приятелка от студентските години успя да си намери работа като инструктор в спортен клуб в богаташкия токийски квартал Хироо.

Аомаме водеше най-вече курсовете по силова подготовка и бойни изкуства. Клубът бе известен, членството в него бе ограничено с помощта на високи такси и членски внос и сред членовете му имаше много знаменитости. Аомаме организира няколко курса по любимата си специалност — самозащита за жени. Изработи голямо брезентово чучело на мъж, приши на чатала му черна работна ръкавица в ролята на тестиси и се захвана да учи курсистките си как да насочват най-ефективно ритниците си в тази точка. В името на реализма напъха и две топки за скуош в ръкавицата. От курсистките се изискваше да ритат тази мишена бързо, безмилостно и многократно. Много от тях изпитваха особено удоволствие от тези тренировки и бележеха забележителен напредък, макар мнозина от членовете (предимно мъжете, естествено) да наблюдаваха смръщено този спектакъл и да се оплакваха пред ръководството, че инструкторката е прекалила. В резултат на което привикаха Аомаме и й наредиха да поозапти тренировките.

— Но, реално погледнато — запротестира тя, — една жена няма друга отбрана срещу мъж, освен да прибегне до ритник в тестикулите. Повечето мъже са по-едри и по-силни от жените. Така че жената няма никакви шансове, ако не атакува светкавично в тази област. Мао Дзедун го е казал най-точно: „Намираш слабата точка на противника и действаш пръв с насочена атака. Няма друг начин една партизанска акция да успее срещу редовна войска“.

Пламенната й защита ни най-малко не впечатли управителя.

— Много добре знаеш, че сме един от малкото труднодостъпни клубове в града — рече й намръщено. — Повечето ни членове са знаменитости. Поради което сме длъжни да пазим достойнство във всяка една област на дейността ни. Имиджът е изключително важно нещо. И пет пари не давам по каква причина си намислила тези свои тренировки, но ще ти кажа едно: под всякакво достойнство е да гледаш как група жени в детеродна възраст ритат чучело по чатала и крещят като ненормални. Досега най-малко един кандидат си оттегли молбата за членство, след като по време на обиколката си из клуба е попаднал на твоя курс в действие. Не ме интересува какво е казал Мао Дзедун — а още по-малко пък Чингис хан; факт е, че подобна гледка тревожи, дразни и притеснява повечето мъже.

Аомаме ни най-малко не съжаляваше, че е накарала членуващите в клуба мъже да изпитат тревога, раздразнение и притеснение. Всички тези неприятни усещания не можеха изобщо да се сравнят с изпитаната от жертвата на брутално изнасилване болка. Но нямаше и как да не се съобрази със заповедта на началника, така че се принуди да тушира агресивността в курса си по самоотбрана. На всичко отгоре й забраниха да използва и чучелото. В резултат на което водените от нея тренировки станаха много по-скучни и формални. Самата Аомаме никак не се радваше, няколко от курсистките й подадоха оплакване, но тъй като беше наемен служител, тя нищо не можеше да предприеме.

Аомаме бе на мнение, че ако не може да отправи ефективен ритник в топките, докато я напада някой мъж, почти нищо друго не й остава. В хода на един истински двубой практически е невъзможно да изпълниш висши хватки от рода на това да сграбчиш ръката на противника и да я извиеш зад гърба му. Такива изпълнения стават само на кино. Вместо да опитва подобни подвизи, една жена по-скоро би трябвало да побегне, а не да се бие.

Така или иначе, Аомаме бе усвоила поне десет различни техники за ритане на мъж в топките. Стигна дотам, че накара няколко по-млади свои познати от университета да си сложат предпазни чашки, за да се упражнява върху тях.

— Адски боли, ма — беше изпищял един. — Дори през чашката! Не ща повече!

Знаеше, че ако й се наложи, и за миг не би се поколебала да приложи някоя от изпипаните си техники в истински двубой. Само да посмее някой откаченяк да ме нападне! Ще му покажа края на света, и то отблизо. Ще му дам възможност да види със собствени очи второто пришествие. Ще го пратя чак в Южното полушарие, да се изсипят отгоре му саждите на смъртоносния дъжд там, сред кенгурата и кенгурчетата.

* * *

Потънала в размисли за второто пришествие, Аомаме седеше на бара и посръбваше от коктейла с джин „Том Колинс“. От време на време поглеждаше часовника си, уж чакаше някого, макар реално да нямаше никаква среща. Просто чакаше да се появи някой подходящ мъж сред прииждащите клиенти. Часовникът й показваше 8:30. Носеше бледосиня блузка под тъмнокафявия жакет „Калвин Клайн“ и тъмносиня минипола. Но не си носеше ледокопчето. Оставила го бе да си почива, кротко увито в хавлийка, в нощното й шкафче у дома.

Заведението бе известен бар в увеселителния квартал Ропонги. Тук идваха неженени мъже да си търсят неомъжени жени — или обратното. Мнозина бяха чужденци. Интериорът бе в стила на бар на Бахамските острови, в какъвто би киснал Хемингуей. На стената висеше препарирана риба меч, а от тавана — рибарски мрежи. Имаше куп снимки на хора с хванати от тях гигантски риби, а така също и портрет на самия Хемингуей. Щастливият Папа Хемингуей. Посетителите явно не се вълнуваха от факта, че впоследствие е страдал от алкохолизъм и накрая се самоубил с ловната си пушка.

Тази вечер неколцина се опитаха да заговорят Аомаме, тя обаче не си хареса нито един. Две типични студентчета нехранимайковци я поканиха в компанията си, но тя дори не понечи да им отвърне. Отряза с думите, че чака някого, един фирмен служител към тридесетте, от чийто поглед я полазиха тръпки. Не си падаше по младите. Прекалено агресивни и самоуверени бяха, но не умееха да приказват, а и никога не казваха нищо интересно. В леглото се държаха като животни, без капка понятие от истинските удоволствия в секса. Предпочиташе леко уморените мъже на средна възраст, при това започващи да олисяват. Да са чисти и да не излъчват никаква вулгарност. И да са с добре оформени глави. Но подобни мъже трудно се намираха, така че бе готова на известни компромиси.

Аомаме огледа помещението и тихичко въздъхна. Защо, по дяволите, има толкова малко подходящи мъже? Помисли си за Шон Конъри. Щом си представи формата на главата му, веднага усети някаква тъпа пулсираща болка. Що няма късмета сега да цъфне тук самият Шон Конъри — ще направя всичко възможно да го направя мой. Само дето няма абсолютно никакъв шанс Шон Конъри да се появи в такъв фалшив бахамски бар за неженени насред Ропонги.

На големия телевизор на стената вървеше изпълнение на „Куин“. Аомаме не си падаше особено по музиката им. Затова и гледаше да не им обръща много внимание. Нито да слуша идещата от високоговорителите музика. След „Куин“ взеха, че пуснаха „Абба“. Ужас! Имам чувството, че ми предстои кошмарна вечер.

* * *

Аомаме се бе запознала с богатата вдовица в спортния клуб, където работеше. Жената се бе записала в курса й по самоотбрана — онзи, краткотрайния радикален курс, който наблягаше на ритането на чучелото. Беше дребна жена, най-възрастната сред курсистките, но движенията й бяха леки, а ритниците — резки. Ако закъса, сигурна съм, че и окото няма да й мигне да ритне противника си по топките без всякакво колебание. Никога не приказва повече, отколкото е необходимо, а проговори ли, никога не шикалкави. Тъкмо това й харесваше Аомаме.

— На моите години надали ще ми се наложи да се самоотбранявам — каза тя на Аомаме с изпълнена с достойнство усмивка след първата тренировка.

— Възрастта няма никакво значение — сряза я Аомаме. — Става въпрос за начина на живот. Важното е стойката ви да излъчва смъртоносната ви решимост да се отбранявате. Никъде не бива да излизате, щом сте се примирили с мисълта, че някой може да ви нападне. Хроничната безпомощност разяжда човека.

Вдовицата помълча известно време, без да снема поглед от очите на Аомаме. Нещо у нея, изглежда, силно я беше впечатлило — било то думите й или самият й тон. После кимна сериозно:

— Права си. Абсолютно си права. Явно дълго си размишлявала по въпроса.

Няколко дни по-късно Аомаме получи плик. Бяха го оставили за нея на рецепцията на клуба. В плика имаше кратка, красиво изписана бележка с адреса и телефонния номер на вдовицата: „Знам, че си много заета, но ще се радвам, ако ми се обадиш, когато си по-свободна“.

Телефона вдигна мъж — вероятно секретарят й. След като Аомаме съобщи името си, онзи, без да каже нито дума, я свърза с вътрешен номер. Обади се вдовицата и й благодари, че я е потърсила.

— Ако не те затруднявам, бих желала да те поканя на вечеря. Искам да си поговорим спокойно насаме.

— С удоволствие — прие Аомаме.

— Утре вечер удобно ли ще ти е?

Аомаме нямаше нищо против, но се зачуди какво ли има да обсъжда тази елегантна по-възрастна жена с човек като нея.

Срещнаха се в един френски ресторант в закътана част на квартал Адзабу. Изглежда, вдовицата му бе стара клиентка. Настаниха я на една от по-хубавите маси в дъното и явно се познаваха със застаряващия сервитьор, който старателно ги обслужваше. Носеше превъзходно скроена бледозелена рокля без шарки (вероятно на „Живанши“ от 60-те години) и огърлица от нефрит. По средата на вечерята се появи и управителят и раболепно я поздрави. Ястията бяха предимно вегетариански, изискани и прости. И сякаш в чест на Аомаме супата на деня се оказа от зелен грах. Вдовицата си поръча чаша шабли, Аомаме също — да й прави компания. Виното по нищо не отстъпваше на храната. Аомаме си избра филе от бяла риба на скара. Вдовицата се ограничи със зеленчуци. Хранеше се по крайно изискан начин, все едно твореше изкуство.

— На моите години на човек му трябва много малко храна — каза. — Но възможно най-качествена — добави почти на шега.

Искаше Аомаме да й стане личен инструктор, да я обучава у дома й два-три пъти седмично на бойни изкуства. Освен това, ако можело, Аомаме да й помагала и със стречинга — упражненията за разтягане на мускулатурата.

— Разбира се, че ще мога — отвърна Аомаме, — но ще се наложи да уредите личните тренировки извън клуба чрез администрацията му.

— Хубаво — каза вдовицата, — но дай отсега да се договорим за графика. Намеси ли се и друг, ще стане бъркотия. Аз тъкмо това желая да избегна. Нали ме възразяваш?

— Ни най-малко.

— В такъв случай започваме още от идната седмица рече вдовицата.

И с това приключиха деловата част.

— Онзи ден в клуба ме поразиха думите ти за безпомощността. Как разяждала човека. Помниш ли ги?

— Помня — кимна Аомаме.

— Надявам се да не възразиш на следващия ми въпрос. Крайно прям е. Но ще ни спести време.

— Питайте каквото искате — каза Аомаме.

— Случайно да си феминистка или лесбийка?

Аомаме се изчерви леко, но завъртя глава.

— Мисля, че не съм. Мислите ми по въпроса са си моя лична работа. Но не съм доктринер-феминистка, нито съм лесбийка.

— Хубаво — рече вдовицата. И сякаш в израз на облекчение поднесе елегантно към устата си вилицата с късче броколи, сдъвка го изискано и отпи глътка вино. — Дори да си феминистка или лесбийка, това ни най-малко не би ме смутило. И не би повлияло на нищо. Но ще си позволя да отбележа: фактът, че не си нито едното, нито другото, опростява общуването ни. Разбираш ли какво имам предвид?

— Разбирам — каза Аомаме.

* * *

Аомаме взе да ходи по два пъти седмично в резиденцията на вдовицата, да я обучава на бойни изкуства. Преди доста години тя бе опасала цялото просторно помещение с огледала за уроците по балет на дъщеричката й и сега провеждаха там старателно планираните занимания с Аомаме. За човек на нейните години вдовицата бе много гъвкава и бележеше бърз напредък. Дребното й тяло се бе радвало през годините на внимание и грижи. Аомаме я обучаваше и на основите на системния стречинг и й правеше масажи за отпускане на мускулатурата.

Особено я биваше в масажирането на дълбоките тъкани, за което бе получавала по-добри оценки от всички останали във физкултурния институт. Умът й бе запечатал наименованията на всички кости и мускули на човешкото тяло. Познаваше функцията и характеристиките на всеки отделен мускул и знаеше как да му придаде тонус, а и как да поддържа този тонус. Дълбоко убедена бе, че човешкото тяло е един храм, който следва да се поддържа максимално здрав, красив и чист, независимо какво се съхранява във въпросния храм.

И понеже обикновената спортна медицина не й стигаше, Аомаме от личен интерес се зае да изучи и техниката на акупунктурата и изкара няколкогодишен официален курс при един лекар китаец. Впечатлен от бързия й напредък, докторът я похвали, че притежава достатъчно умения за професионалист. Аомаме възприемаше бързо, ненаситна да придобие подробни знания относно телесните функции. Но най-важното бе, че върховете на пръстите й бяха надарени с някакво едва ли не плашеща чувствителност. Така както има хора, способни да хвърлят бейзболна топка с изумителна точност или да откриват с чатал от леска подземни водоносни слоеве, Аомаме напипваше мигновено с пръсти скритите в тялото точки, които влияят на функционалността му. Никой не я беше учил на това. Идеше й по естествен път.

Не мина много време и Аомаме и вдовицата взеха да приключват всяка тренировка и масаж с бъбрене над чаша чай. Приборите за чая винаги се донасяха от Тамару върху сребърната табла. През първия месец той не обели и дума в присъствието на Аомаме и тя се видя принудена да попита дали Тамару случайно не е ням.

Веднъж вдовицата полюбопитства дали на Аомаме й се е налагало да използва техниката на ритане по топките в действителна самоотбрана.

— Един-единствен път — отвърна Аомаме.

— И имаше ли полза? — попита вдовицата.

— Постигнах желания ефект — каза Аомаме внимателно и кратко.

— Смяташ ли, че би подействало и на Тамару?

Аомаме завъртя глава:

— Надали. Той разбира от тия работи. А ако противникът предугажда движенията ти, нищо не можеш да направиш. Ритникът в тестисите действа само при аматьори без реален опит в боя.

— С други думи, отчиташ, че Тамару не е аматьор.

— Как да ви кажа? — направи кратка пауза Аомаме. — Той притежава някакво особено присъствие. Не е обикновен човек.

Вдовицата добави сметана към чая си и бавно го разбърка.

— Значи онзи, ритнатият, е бил аматьор. Едър ли беше?

Аомаме кимна, но не каза нищо. Онзи беше мускулест и силен на вид. Но беше и арогантен и бе свалил гарда си пред тази никаква жена. Не му се беше случвало жена да го изрита по топките и никога не си беше представял, че подобно нещо може да го сполети.

— Успя ли да го нараниш по някакъв начин? — попита вдовицата.

— Никакви рани. Само дълготрайна парализираща болка.

Вдовицата се умълча. После попита.

— А преди това имало ли е случай да си нападала мъж? И то не само за да му причиниш болка, а умишлено да го нараниш?

— Имало е — отвърна Аомаме. Никак не я биваше да лъже.

— Разкажи ми по-подробно.

Аомаме завъртя почти незабележимо глава.

— Съжалявам, но ми е трудно да говоря на тази тема.

— Разбирам те — каза вдовицата. — Нищо лошо няма в това. Не се насилвай.

И двете продължиха да пият мълчаливо чая си, всяка потънала в собствените си мисли.

По някое време вдовицата рече:

— Но един ден, когато ти се прииска да поговориш по въпроса, смяташ ли, че ще можеш да споделиш с мен какво точно се случи тогава?

— Някой ден може и да стане. А може и никога да не стане. Честно казано, и аз самата не знам.

Вдовицата я изгледа продължително:

— Не питам само от любопитство.

Аомаме пак нищо не каза.

— Доколкото усещам, ти таиш нещо у себе си. И то ти тежи. Долових го още при първата ни среща. Имаш силен поглед, сякаш си си наумила окончателно нещо. Откровено казано, и аз нося подобни неща у себе си. Неща, които ми тежат. И тъкмо заради това успявам да вникна и в теб. Но ти недей бърза. Все някой ден ще поискаш да го споделиш, че да ти олекне. Аз съм абсолютно дискретен човек, а освен това разполагам и с няколко действени мерки. Ако всичко върви, както трябва, току-виж съм успяла да ти помогна.

Впоследствие, когато Аомаме най-сетне се разкри пред вдовицата, тя отвори пред нея нова врата към живота.

* * *

— Здрасти. Какво пиеш? — рече някой току до самото ухо на Аомаме. Гласът беше женски.

Аомаме вдигна глава. На съседното столче на бара седеше млада жена с конска опашка, каквито са носили през петдесетте години. Десенът на роклята й бе на ситни цветчета, а от рамото й висеше чантичка „Гучи“. Маникюрът й бе изпипан, с бледорозов лак. Макар и да не беше дебела, жената бе навсякъде приятно закръглена, включително и в лицето, което излъчваше неподправена дружелюбност, и имаше едри гърди.

Аомаме се посмути. Не бе очаквала да я заприказва жена. В този бар беше прието мъжете да заговарят жени.

— „Том Колинс“ — отвърна.

— Става ли?

— Не е кой знае какво. Но пък и не е силно, та мога да го пия.

— Винаги съм се чудила откъде идва името „Том Колинс“.

— Нямам представа — отвърна Аомаме. — Може да е кръстено на създателя си. Макар че изобретението му не е чак толкова зашеметяващо.

Жената махна с ръка към бармана.

— Дай ми и на мен един „Том Колинс“. — Сервираха й го за секунди. — Може ли да седна до теб?

— Сядай. Мястото е свободно. — А пък и нали вече си седнала, рече си наум Аомаме.

— Нали нямаш среща с някого? — попита жената.

Вместо да отговори, Аомаме се зае да изучава лицето й. Доколкото можеше да прецени, бе три-четири години по-млада.

— Не се притеснявай. Не съм от ония — прошепна жената, сякаш споделяше тайна. — Ако това те притеснява. И аз предпочитам мъжете. Като теб.

— Какво значи „като мен“?

— Ами че нали затова си тук. Да си намериш мъж?

— Такъв вид ли имам?

Жената леко присви очи.

— Това поне е очевидно. Щом си на такова място. И подозирам, че и двете не сме от професията.

— Разбира се, че не сме.

— Ей, имам една идея. Защо не направим отбор? Предполагам, че на един мъж ще му е по-лесно да заговори две жени, отколкото една. А пък и ние ще можем да се отпуснем и да се чувстваме в по-голяма безопасност, отколкото ако сме сами. Пък и толкова сме различни: аз съм по-женствената, а ти имаш един такъв строен, момчешки вид. Сигурна съм, че ще направим добър екип.

Момчешки вид, помисли си Аомаме. За пръв път ми го казва някой.

— Но и спрямо мъжете може да имаме различен вкус — каза. — Какъв екип ще сме тогава?

Жената сви устни и се замисли.

— И ти си права. Вкусът към мъжете, значи? Хм. Ти какви ги харесваш?

— На средна възраст, по възможност — отвърна Аомаме. — Не си падам особено по младоците. Най ги обичам, когато са почнали леко да олисяват.

— Аха! Ясно. На средна възраст, викаш. Аз пък ги предпочитам млади и навити и красавци. Нямам особен интерес към средната възраст, но съм готова да ти угодя и да опитам. За натрупване на опит. Мъжете на средна възраст бива ли ги? В секса, имам предвид.

— Зависи от човека.

— Ама, разбира се — съгласи се жената. После присви очи, сякаш проверяваше някаква своя теория. — В секса няма правила, естествено, но най-общо погледнато…

— Не са зле. И те в крайна сметка остават без сила, но поне им е нужно известно време, за да стигнат дотам. Не бързат. А ако се случи някой наистина добър, може да ти докара няколко оргазма.

Онази се позамисли.

— Хм. Почва май да ми става интересно. Що пък да не опитам?

— На всяка цена!

— А секс в четворка правила ли си? С размяна на партньорите по някое време.

— Никога.

— И аз не съм. А би ли искала?

— Предполагам, че не — каза Аомаме. — Между другото, нямам нищо против да сме екип, но ако ще правим заедно разни неща, дори само за известно време, ми се ще да знам повече за теб. Иначе току-виж сме се оказали на различна вълна.

— Прекрасна идея — каза другата. — Хубаво, какво искаш да знаеш за мен?

— Като начало, какво работиш?

Жената отпи от своя „Том Колинс“ и остави чашата върху подложката. Попи устните си с книжна салфетка. След което огледа следите от червило по салфетката.

— Тоя коктейл си го бива — рече. — На основата на джин е, нали?

— Джин с лимонов сок и газирана вода.

— Абе, може и да не е велико изобретение, ама става за пиене.

— Радвам се.

— Така. Питаш ме какво работя. Малко ми е трудно да ти отговоря. Дори да ти кажа истината, съмнявам се, че ще ми повярваш.

— Добре. Тогава аз почвам. Инструктор съм в спортен клуб. Преподавам предимно бойни изкуства. И стречинг.

— Бойни изкуства! — възкликна жената. — Нещо като Брус Ли, така ли?

— В общи линии.

— Много ли си добра?

— Горе-долу.

Жената се засмя и вдигна чашата си като за наздравица.

— Значи, ако закъсаме, може да се окаже, че сме непобедим екип. Може и да не ми личи, но от доста години се занимавам с айкидо. Да ти кажа най-откровено, работя в полицията.

* * *

— В полицията?! — Долната челюст на Аомаме увисна, но от устата и не излезе повече никакъв звук.

— Към токийското градско управление. Ама не ми личи, нали?

— Ни най-малко — отговори Аомаме.

— Но си е самата истина. Абсолютно. Казвам се Аюми.

— А аз Аомаме.

— Аомаме. Това истинското ти име ли е?

Аомаме кимна най-сериозно.

— Полицайка. Сигурно ходиш в униформа, носиш пистолет и обикаляш по улиците в патрулка, така ли?

— Това бих желала да правя. Затова постъпих в полицията. Но не ми дават. — Аюми сграби шепа солети от близката купа и шумно задъвка. — Засега ходя с една смотана униформа, придвижвам се с една от ония миниполицейски коли — които са по-скоро скутери — и по цял ден пиша квитанции за глоби за неправилно паркиране. Естествено, пистолет не ми се полага. На кого му трябва да стреля предупредително във въздуха за това, че някой гражданин си е паркирал тойота королата пред пожарен кран? На полигона стрелям без грешка, ама кого го е еня? Само защото съм жена, трябва по цял ден да ходя напред-назад с една пръчка с тебешир на нея и да изписвам по асфалта часа и номера на неправилно паркираните коли.

— Като ходиш на стрелба, с полуавтоматичен „Берета“ ли стреляш?

— Как иначе. Сега всички носят само „Берета“. Малко възтежичък ми е. Със зареден пълнител сигурно има едно кило.

— Без патрони беретата тежи 850 грама — каза Аомаме.

Аюми я изгледа така, както съдържателят на заложна къща преценява предложен му часовник.

— Ти пък откъде ги знаеш тия работи?

— Открай време се интересувам от оръжия — каза Аомаме. — Макар в действителност никога да не съм стреляла.

— Сериозно? — Аюми май се убеди в искреността й. — Аз пък страшно си падам по стрелбата с пистолет. Вярно, беретата е тежичка, но има по-слаб откат от по-старите пистолети, така че и една дребна жена може да й свикне с достатъчно тренировки. Само дето големите началници не искат да повярват. Втълпили са си, че жена не може да стреля с пистолет. Всичките там горе са едни мъжки шовинисто-фашисти. Изкарах страхотни оценки и по работа с полицейската палка, поне колкото повечето мъже, но кой ти го признава? През цялото време слушам само мръсни двусмислени подмятания: „Ей, маце, ама и ти знаеш как се държи палка. Обади ми се, ако искаш да се поупражняваш допълнително“. Все такива приказки. Мозъците им са изостанали най-малко с век и половина от съвременния живот.

Аюми извади от чантата си пакет „Вирджиния Слимс“, изтръска с отрепетиран жест цигара, пъхна я между устните си, щракна с фина златна запалка и бавно издуха дима към тавана.

— И какво те накара да станеш полицайка? — попита Аомаме.

— Никога не съм си мечтала за такава работа. Но и не исках да се забия в някоя канцелария, да не говорим, че нямах и никаква професионална подготовка. Което силно ограничаваше избора ми. Така че в последната година от следването взех приемния изпит за градската полиция. Сред роднините ми има много полицаи: баща ми, брат ми, единият ми чичо. В полицията цари доста голяма шуробаджанащина, та много по-лесно те вземат, щом имаш роднина полицай.

— В семейството на полицията.

— Точно така. Но докато наистина не постъпих, изобщо нямах представа за повсеместната дискриминация срещу женския пол. В света на полицията жените са нещо като втора категория граждани. Не ти възлагат нищо освен улични нарушения, бумащина, преподаване на правилата за движение на първокласниците или обискиране на съмнителни жени. Пъъълна скука! А в същото време пращат разни, дето изобщо не могат да се мерят с мен, от едно интересно местопрестъпление на друго. Голямото добрутро само приказват за „равните възможности пред двата пола“, но всичко е за парлама, просто не се спазва. И убива у теб желанието да работиш като хората. Нали ме разбираш?

Аомаме каза, че я разбира.

— Направо побеснявам, като си помисля!

— Нямаш ли си гадже или нещо такова? — попита Аомаме.

Аюми се намръщи и се вгледа за известно време в тънката цигара между пръстите си.

— За една полицайка е на практика невъзможно да си завъди гадже. Работиш на смени и е адски трудно да се координираш с някого, който е с нормална работна седмица. Дори да успееш, в мига, в който обикновеният мъж дочуе, че си полицайка, моментално хуква назад като рак, бягащ от морския прилив. Отвратително е, не мислиш ли? — Аомаме потвърди, че и според нея е отвратително. — Поради което ти остава единствено романтиката по месторабота — само че там свестни мъже няма. Всичките са едни тъпунгери, дето само мръсни вицове знаят да разправят. Или са тъпи по рождение, или си мислят единствено за следващото си повишение по служба. И това са хората, които отговарят за сигурността в обществото ни! Не виждам никакво светло бъдеще за Япония.

— Една сладурана като теб би трябвало да се котира добре сред мъжете — каза Аомаме.

— Е, не мога да се оплача съвсем в това отношение. Но само ако не споменавам какво работя. Така че на места като тоя бар им разправям, че работя в застрахователна компания.

— Често ли се отбиваш тук?

— Не често. От дъжд на вятър — рече Аюми. И след като поразмисли, съобщи така, сякаш споделяше някаква тайна: — Но от време на време започвам да копнея за секс. Казано най-грубо, да изпитвам нужда от мъж. Нали загряваш — в определени периоди. И тогава се наконтвам, обличам си секси бельо и идвам тук. Намирам си някой подходящ партньор и цяла нощ се чукаме. Та за известно време мирясвам. Не че съм някаква нимфоманка или пък сексманиачка — просто имам нужда от здравословен полов живот. Щом се наситя, и ми минава. Не ми трябва много. На другия ден пак бачкам яко и си пиша квитанциите за глоби. А при тебе как е?

Аомаме отпи от чашата си с „Том Колинс“.

— Същото, горе-долу.

— И ти ли си нямаш гадже?

— Решила съм да не се занимавам с гаджета. Голямо гайле са.

— Гайле е да си имаш дори само един мъж?

— Ами, да.

— А пък на мен като ми се прииска, направо не мога да се търпя.

— Как го каза преди малко? „Да се наситя.“ И на мен ми е толкова зорът.

— А как ти звучи „Да прекарам една разкошна вечер“?

— И това не е зле.

— Но във всеки случай да е само за една нощ, без допълнителни ангажименти.

Аомаме кимна.

Опряла лакът на бара, Аюми подложи длан под брадичката си и се замисли.

— Май в много отношения си приличаме.

— Възможно е — каза Аомаме. Само дето ти си полицайка, а аз убивам хора. Ти си в рамките на закона, а аз съм извън него. Това пък ако не е една съществена разлика, здраве му кажи!

— Дай да се наговорим — рече Аюми. — Значи, и двете работим в една и съща застрахователна компания, но името й е тайна. Ти си постъпила две-три години преди мен. Днес сме си имали някакви неприятности в офиса, та сме дошли тук да се поразтушим, и сега вече ни е гот. Какво ще кажеш за една такава „ситуация“?

— Добре звучи, само че аз си нямам и понятие от застраховки против злополука.

— Това го остави на мен. Много ме бива да съчинявам разни истории.

— Оставям всичко в ръцете ти в такъв случай — съгласи се Аомаме.

— По някаква случайност в момента на една от масите зад нас седят двама на около средна възраст и от известно време ни наблюдават с жадни очи. Можеш ли да ги видиш, без да те забележат?

Аомаме се извърна уж случайно, както й беше наредено. На известно разстояние от бара имаше маса с двама мъже на средна възраст по костюми и с вратовръзки, с вида на типични фирмени служители, отбили се да пийнат по едно в края на изнурителния работен ден. Нито костюмите им бяха омачкани, нито вратовръзките им издаваха лош вкус. И двамата имаха доста чистичък вид при това. Единият вероятно бе току-що навършил четиридесет, а другият още не бе стигнал до тази възраст. По-старият беше слаб, с овално лице и олисяло чело. По-младият приличаше на бивш университетски играч по ръгби, понатрупал килограми след прекратяването на активната си спортна дейност. Лицето му все още леко младееше, но се бе поналяло около брадичката. Приказваха си сладко над чаши уиски с вода, но очите им видимо изследваха помещението.

Аюми се зае да ги анализира:

— Като ги гледам, май не се чувстват в свои води в бар като този. Решили са да си прекарат добре, но не знаят как се заговарят непознати момичета. Предполагам, че и двамата са женени. Има нещо виновно в погледите им.

Аомаме остана силно впечатлена от наблюдателността на Аюми. Изглежда, бе стигнала до тези си изводи незабележимо, докато си бъбреше с Аомаме. Май имаше полза от това да си член на полицейското семейство.

— Онзи с оголялото чело май ти е повече по вкуса, а? — попита Аюми. — Значи, за мен остава по-едрият.

Аомаме отново хвърли поглед зад себе си. Формата на главата на оплешивяващия беше що-годе приемлива — на светлинни години от Шон Конъри, но, общо взето, ставаше. Какво повече можеш да очакваш от вечер, през която си слушала само „Куин“ и „Абба“?

— Съгласна съм — рече, — но как ще ги накараш да ни поканят при себе си?

— Най-малко като чакаме цяла нощ да изгрее слънцето! Забиваме директно на масата им с лъчезарни усмивки.

— Ама ти сериозно ли говориш?

— Най-сериозно! Остави тая работа на мен. Сега ще отида да ги заприказвам. Ти само чакай тук. — Аюми отпи яка глътка от коктейла си и потри длани. После метна чантата „Гучи“ през рамо и се нахили ослепително. — Окей. Време е да потренираме малко с палката.