Харуки Мураками
1Q84 (8)

Осма глава
(Тенго): Срещи с нови хора на нови места

За повечето хора неделя сутрин е време за почивка. През цялото си детство обаче Тенго нито веднъж не си бе представял неделните сутрини като време за удоволствия. Напротив — потискаха го. Дойдеше ли уикендът, цялото му тяло се отпускаше и започваше да го боли и апетитът му секваше. На Тенго неделята му приличаше на някаква деформирана луна, от която се вижда само обратната страна. Не можем ли да минем без недели, чудеше се често като малък. Колко хубаво би било да ходиш на училище всеки ден, без прекъсване! Дори се молеше да не дойде неделята, макар молитвите му така и да не се сбъдваха. И сега, на зряла възраст, в неделя сутрин се събуждаше, обзет от необясними мрачни чувства. Чуваше как скърцат ставите му и му се повръщаше. Тази реакция спрямо неделите отдавна се бе просмукала в сърцето му, може би в някоя дълбока, несъзнавана област.

Бащата на Тенго бе инкасатор; събираше абонаментната такса за Ен Ейч Кей — квазидържавната японска радио- и телевизионна мрежа — и водеше Тенго със себе си, докато обикаляше от врата на врата. Обиколките им започнаха още преди Тенго да беше тръгнал на детска градина и продължиха до края на пети клас, без нито един уикенд почивка освен в онези недели, когато в училището имаше някакво мероприятие. Баща му го вдигаше в седем, караше го да измие хубаво лицето си със сапун, преглеждаше му ушите и ноктите, обличаше му най-чистите (но и най-скромните) дрехи, които имаше, и му обещаваше за награда да го почерпи с нещо страшно вкусно.

Тенго нямаше никаква представа дали и другите инкасатори на Ен Ейч Кей работят през уикендите и по празници, но поне за своя баща бе сигурен, че го прави. И че го вършеше с повече от обичайния си ентусиазъм, понеже в неделя улавяше хора, които през седмицата обикновено ходеха на работа.

Баща му го водеше със себе си по няколко причини. Първо, нямаше как да остави детето само у дома. През делниците и в събота можеше да го остави в забавачката или в училището, но в неделя те не работеха. Второ, смяташе, че е важно един баща да запознае сина си със своята работа, та детето отрано да е наясно как точно биват задоволявани ежедневните му нужди и да се научи да цени труда. Щом станал достатъчно голям да разбира каквото и да било, бащата на Тенго тръгнал да работи на полето, независимо дали било неделя, или не, та дори го и изкарвали от училище през най-усиления период за полска работа. Така че за него този стил на живот беше даденост.

Третата и последна причина бе и най-меркантилната и именно тя остави най-дълбоките рани в сърцето на Тенго. Баща му прекрасно си даваше сметка, че присъствието на детето улесняваше работата му. Много по-трудно се отговаряше на човек, повел за ръчичка невръстно дете: „Не желая да плащам. Махайте се“. Пред вперения нагоре в тях поглед на детенцето и най-неотзивчивите скланяха да си платят; по тази причина оставяше най-трудните адреси за в неделя. Тенго усети от самото начало каква роля му се възлага и я мразеше от вдън душа. Но в същото време бе наясно, че трябва да влага всичките си усилия, за да е доволен баща му. Със същия успех можеше да е и дресирано маймунче. Задоволството на бащата се проявяваше в по-доброто му отношение към Тенго през този ден.

Единственото му спасение бе във факта, че районът на баща му бе доста отдалечен от дома им: живееха в жилищно предградие на Ичикава, а бащините маршрути бяха в центъра на града, в друг училищен район. Та не им се налагаше поне да посещават домовете на другарчетата му от детската градина и основното училище. Е, случваше се, докато вървяха из централния търговски район, да мярнат някой негов съученик. Тогава Тенго се скриваше зад гърба на баща си, да не го видят.

Бащите на повечето му съученици пътуваха всеки ден до службите си в центъра на Токио. За тях Ичикава си оставаше част от Токио, която само по някаква случайност принадлежи към префектурата Чиба. В понеделник сутрин съучениците му разправяха въодушевено къде са ходили и какво са правили в неделния ден. А тях ги водеха по увеселителни паркове, зоологически градини и бейзболни мачове. Лятос ходеха да плуват, а през зимата — да карат ски. Бащите им ги разхождаха с колите си или ги извеждаха на излети. И те с огромно вълнение споделяха изживяното и си обменяха информация за непознати места. Тенго нямаше какво да каже. Не го водеха по туристически обекти или увеселителни паркове. В неделите от сутрин до вечер с баща му звъняха на вратите на непознати хора, свеждаха смирено глави и събираха парите на онези, които им отваряха. Ако някой откажеше да плати, баща му го удряше на заплахи или молби. Продължаваше ли да се опъва някой, отпочваше кавга и сегиз-тогиз ги кълнеше като крастави псета. Изобщо — изживявания, каквито Тенго не желаете да споделя със съучениците си.

Но когато стана третокласник, това, че баща му е инкасатор на Ен Ейч Кей, се разчу. Сигурно някой ги бе видял да обикалят по къщите. Така както по цял ден вървеше подир баща си из целия град, нямаше начин някой да не ги съзре (особено откакто бе наедрял и вече не можеше да се крие зад бащиния си гръб). Даже се учудваше, че това не бе станало и по-рано.

И оттогава лепнаха на Тенго прякора Ен Ейч Кей. Без да ще, стана нещо като чужденец в обществото от деца от средната класа с родители чиновници. Много от нещата, които те приемаха за даденост, му бяха непознати. Живееше по друг, различен начин, в друг, различен свят. Бележките му бяха отлични, спортните му качества — също. Бе голям и силен и учителите обичаха да работят с него. Така че, макар и „чужденец“, никога не бе изхвърлен от класа. Напротив, в повечето случаи се отнасяха към него с уважение. Но случеше ли се някое момче да го покани да отидат някъде или да им отиде на гости в неделя, налагаше му се да отказва. Нямаше смисъл да съобщава на баща си: „Ще се съберем няколко момчета в неделя в къщата на еди-кого си“. И постепенно спряха изобщо да го канят. А той осъзна по някое време, че не принадлежи към нито една група. Винаги беше сам.

Неделните инкасаторски обиколки бяха желязно правило: никакви изключения, никакви промени. Баща му не приемаше никакви извинения като настинка, силна кашлица, висока температура или разстроен стомах. В такива дни, докато се тътреше подир баща си, направо му идеше да се строполи някъде и да умре. Да види тогава баща му докъде го е докарал и да се замисли дали не е прекалено строг. Но за хубаво или за лошо, Тенго имаше здрава физика по рождение. Независимо от температурата, стомашните болки или повдигането извървяваше дългия маршрут с баща си, без нито веднъж да падне, да припадне или да се оплаче.

* * *

Бащата на Тенго се бе върнал, напълно обеднял, от Манджурия след края на войната, през 1945 г. Трети син в семейството на земеделец в отрудената област Тохоку, беше се включил в група изполичари, които се преселиха в Манджурия през 30-те години с приятели от родната им префектура. Нито един от тях не вярваше изцяло на твърденията на управниците, че Манджурия била земен рай с безкрайни плодородни земи, готов да осигури охолен живот на всеки новодошъл. Достатъчно акъл имаха да осъзнаят, че „рай“ няма никъде. Но бяха бедни и гладни. Останеха ли си у дома, не можеха да разчитат на нищо освен на мизерно съществувание на границата на глада. Времената бяха ужасно тежки, а безработицата — огромна. В градовете шансовете да си намериш прилична работа бяха нулеви. На практика единственият начин да оцелееш бе да прекосиш морето до Манджурия. Като усвояващи нови земи фермери ги обучиха да боравят елементарно с огнестрелно оръжие в случай на нужда, дадоха им минимални сведения за условията за земеделие в Манджурия, изпратиха ги с три вика „ура“ от село, а после от пристанището Далиен ги прекараха с влак до едно място в близост до границата между Манджурия и Монголия. Там им дадоха по един участък, сечива и леко оръжие и се заеха заедно да обработват земята. Почвата бе слаба и камениста, а през зимата всичко замръзваше. Понякога им се налагаше да се прехранват с бездомни кучета. И все пак, с подкрепа от правителството през първите няколко години, успяха все някак си да преживеят.

Животът им тъкмо бе започнал да се стабилизира, когато през 1945 г. Съветският съюз наруши договора за неутралитет с Япония и предприе масирано нашествие в Манджурия. Приключила с бойните действия на европейския фронт, съветската армия използва транссибирската жп магистрала да прехвърли в Далечния изток огромна военна сила, готова да премине границата. Бащата на Тенго очакваше това да стане; получил бе тайно сведения за назряващата ситуация от един правителствен чиновник, с когото се беше сприятелил покрай някаква далечна роднинска връзка. Човекът му подшушна, че отслабналата японска армия в Гуандун не е способна да отблъсне подобно нашествие, та да има готовност да се спасява с дрехите на гърба си при първа възможност — и колкото по-скоро, толкова по-добре. В мига, в който чу, че съветската армия е нарушила границата, яхна коня, отпраши в галоп до най-близката жп гара и успя да се метне на предпредпоследния влак за Далиен. Единствен той от всичките му другари фермери се добра до Япония преди края на годината.

След войната отиде в Токио и се опита да се прехранва с черноборсаджийство и като дърводелски чирак, но нищо не се получи. Едва устиска жив. Работеше като носач в магазин за алкохолни напитки в квартала с увеселителни заведения Асакуса, когато случайно срещна стар познат от манджурската авантюра — чиновника, който го бе предупредил за надвисналото съветско нашествие. Човекът първоначално се прехвърлил на работа в пощенската служба на японската марионетна държава Манчукуо, а след като се прибрал в Япония, заел предишната си длъжност в министерството на съобщенията. Изглежда, бащата на Тенго му бе симпатичен, понеже му беше селски, а и не се плашеше от работа. Покани го да похапнат.

И когато разбра, че бащата на Тенго не успява да си намери прилична работа, го попита дали не би станал инкасатор на абонаментните такси за Ен Ейч Кей. Можел да го препоръча на свой приятел в съответния отдел. Бащата на Тенго прие с радост. Нямаше никаква представа какво е това Ен Ейч Кей, но бе готов на всичко, стига да му гарантираше постоянен доход. Човекът му написа препоръчително писмо и дори му стана поръчител, с което улесни назначаването му за инкасатор. Обучиха го и му дадоха униформа и норма. По онова време хората едва почваха да се свестяват от шока на военното поражение и да търсят поне малко развлечения в трудното битие. Радиото бе най-достъпната и най-евтина форма на забавление; а следвоенното радио, което предлагаше музика, комедии и спортни предавания, бе несравнимо по-популярно от предвоенния си предшественик, когато в ефира звучаха единствено ентусиазирани призиви за патриотична саможертва. И Ен Ейч Кей се нуждаеше от много хора, които да ходят от врата на врата да събират абонаментната такса.

Бащата на Тенго се залови въодушевено за работа. Основните му предимства бяха яката фигура и упоритостта в борбата с неуспехите. Та нали, откакто се помнеше, не се бе наяждал като хората. Човек като него най-малко щеше да се уплаши от събирането на такси за Ен Ейч Кей. Окото му не трепваше и пред най-злите ругатни. А в същото време изпитваше удоволствие, че принадлежи към една гигантска организация, нищо че бе сред най-нисшите й труженици. Цяла година изкара на комисиона, без никакви социални осигуровки; получаваше единствено процент от събраните средства, но ефективността и отношението му към работата така изпъкваха, че го включиха без пробен срок в редовете на редовните служители — почти безпрецедентен случай в Ен Ейч Кей. Голяма роля в това отношение изиграха превъзходните му успехи в един особено тежък инкасаторски район, но от значение бе и влиянието на поръчителя му — служителя в министерството на съобщенията. Скоро след това го назначиха на основна заплата плюс режийни. Уреди се със служебно жилище и се включи в медицинската каса. Разликата в обслужването бе не по-малка от разликата между деня и нощта. По-голям късмет не бе вадил през целия си живот. Другояче казано, успял бе най-сетне да се добере до най-ниското стъпало в служебната стълбица.

На Тенго му беше писнало да слуша до безкрай тази история. Баща му никога не му беше пял приспивна песничка, нито му беше чел детска книжка преди лягане. Вместо това разправяше за кой ли път на сина си собствените си преживявания — от израстването му в една сиромашка ферма в Тохоку до крайния (и неизбежен) щастлив край, в който станал щатен инкасатор на абонаментни такси за Ен Ейч Кей.

Баща му умееше да разказва. Тенго нямаше как да отсее фактите от измислиците, но разказите поне бяха свързани и непроменящи си. Не преливаха от дълбокомислия, но затова пък подробностите бяха живи и ярко оцветяваха бащините приказки. Имаше и смешни истории, и трогателни истории, и изпълнени с насилие истории. Случваха се и невероятни, пресилени истории, както и такива, на които Тенго не успяваше да улови нишката въпреки многократните повторения. Ако трябваше един живот да се оцени по колоритността и разнообразието на епизодите му, сигурно можеше да се заключи, че баща му е имал една изключително богата посвоему биография.

Но щом стигнеха до периода след назначаването му за щатен служител в Ен Ейч Кей, бащините разкази изведнъж губеха всякакъв колорит и реалност. Липсваха им както подробности, така и цялостност, все едно за бащата те бяха допълнителни епизоди, незаслужаващи да бъдат описвани. Запознал се с една жена, оженили се и им се родило дете — сиреч Тенго. Няколко месеца след като родила Тенго, майка му се поболяла и споминала. Оттогава баща му го бил отгледал сам, без да се ожени повторно, само се трудел за Ен Ейч Кей. Край.

И нито дума за това как се е запознал с майка му и как са се оженили, що за жена е била, от какво е умряла (дали не е било свързано със самото му раждане?), лесно ли е умряла, или се е мъчила — баща му не споменаваше почти нищо по тези въпроси. А ако Тенго се опиташе да го разпитва, баща му просто отбягваше въпроса му и в крайна сметка никога не му отговаряше. В повечето случаи тези въпроси му разваляха настроението и той млъкваше. От майката на Тенго не бе останала нито една снимка, дори от сватбата им.

— Нямахме пари за истинска сватба — беше казал баща му, — а и аз си нямах фотоапарат.

Но по принцип Тенго не вярваше на бащиното минало. Явно баща му криеше фактите и досъчиняваше биографията си. Майка му изобщо не беше умряла само няколко месеца след раждането на Тенго. В единствения спомен, който му бе останал от нея, тя беше все още жива, когато той бе на годинка и половина. И бе съвсем близо до кошчето, в което той спеше, в обятията на мъж, който не бе баща му.

Майка му си сваляше блузата, смъкваше презрамките на комбинезона си и даваше на онзи, който не бе баща му, да смуче зърната на гърдите й. Тенго спеше току до тях и те чуваха дишането му. Но в същото време Тенго и не спеше. А наблюдаваше майка си.

Такава беше снимката на майка му в неговите спомени. Сцената с времетраене от десет секунди се бе врязала с кристална яснота в паметта му. И беше единствената конкретна информация, която притежаваше за майка си — единствената оскъдна връзка между нея и съзнанието му. Свързваше ги като някаква хипотетична пъпна връв. Мозъкът му плаваше в околоплодната течност на паметта и се ослушваше да долови някое ехо от миналото. А пък баща му изобщо не знаеше, че такава ярка сцена се е запечатала в съзнанието на Тенго, нито че като крава на полето Тенго постоянно повръща фрагменти от тази сцена, преживя ги и черпи от тях основни хранителни вещества. Всеки един — баща и син — бе сграбил в дълбока тъмна прегръдка своите си тайни.

* * *

Бе ведро, приятно неделно утро в средата на април. Мразовитият ветрец обаче напомняше колко е лесно ходът на сезоните да се обърне наопаки. Върху тънкото черно поло Тенго бе облякъл вълнено сако, останало му от студентските години. Под него бе обул бежов памучен панталон и кафяви велурени обувки хъш пъпис. Обувките му бяха сравнително нови. Повече от това не можеше да се изтупа.

Когато стигна до предния край на перона за влаковете, заминаващи от гара Шинджуку по линията Чуо, завари чакащата го вече Фука-Ери, седнала сама, абсолютно неподвижно на една пейка, вперила нанякъде присвитите си очи. Облечена бе в басмена рокличка, предназначена за средата на лятото. Върху роклята носеше дебела тревистозелена зимна жилетка, а босите й крака бяха обути в избелели сиви гуменки — необичайна комбинация за сезона. Роклята бе прекалено тънка, а жилетката — прекалено дебела. На нея обаче тоалетът не изглеждаше съвсем неуместен. Може пък с това несъответствие да даваше израз на особения си мироглед. Не бе изключено. Но по-вероятно бе да си е подбрала облеклото наслуки, без много да му мисли.

Не четеше вестник или книга, нито слушаше уокмен; просто седеше с устремени нанякъде големи черни очи. Може би гледаше нещо конкретно, а можеше и нищо да не вижда. Може би си мислеше за нещо, или пък не си мислеше за нищо. Отдалече приличаше на реалистична скулптура от някакъв специален материал.

— Отдавна ли ме чакате? — попита Тенго.

Фука-Ери го погледна и завъртя глава съвсем леко, само на сантиметър-два. Очите й имаха свеж, копринен блясък, но както винаги без забележимо изражение. Видът й бе на човек, нежелаещ да разговаря в момента с когото и да било, затова Тенго се отказа от всякакви опити да начене разговор и седна на пейката до нея, без да каже нито дума.

Когато влакът дойде, Фука-Ери се изправи и двамата се качиха. В почивния ден нямаше много пътници в бързия влак, който отиваше чак до планините Такао. Тенго и Фука-Ери седяха един до друг и безмълвно гледаха прелитащия през отсрещното стъкло градски пейзаж. Както винаги, Фука-Ери нищо не казваше и Тенго продължи да мълчи. От време на време тя придърпваше яката на жилетката, сякаш се подготвяше за нахлуване на леден въздух, и гледаше право пред себе си с оформени в идеално права линия устни.

Тенго извади книжката джобен формат, която си бе взел, и се зачете, но след известно колебание скоро я затвори. Прибра я в джоба си, опря лакти в коленете си и също се втренчи пред себе си. Възприе и позата на Фука-Ери, като да й прави компания. Понечи да използва времето за размисъл, но не се сещаше за какво да размишлява. Понеже се бе съсредоточил върху пренаписването на „Въздушната какавида“, мозъкът му, изглежда, не допускаше никакви свързани мисли. В дъното на съзнанието му имаше само топка оплетени нишки.

Гледаше летящия покрай прозорците пейзаж и слушаше монотонното тракане на колелетата. Линията Чуо вървеше право на запад, сякаш следваше нарисувана върху картата черта. А пък и май бе излишно да се каже „сякаш“ — сигурно точно така са постъпили, когато са я трасирали преди стотина години. В тази част на равнинната област Канто нямаше нито едно заслужаващо вниманието топографско препятствие, поради което бяха построили железопътна линия без нито една видима крива, изкачване, спускане, мост или тунел. И тогава не им бе потрябвало нищо повече от една чертожна линия, та сега влаковете просто се движеха по една идеална права към планините на запад.

По някое време Тенго се унесе. Събуди го полюшкването на влака, който намаляваше ход, за да спре на гара Огикубо — на не повече от десет минути път от Шинджуку — съвсем кратка дрямка. Фука-Ери си седеше в същата поза, загледана право пред себе си. Тенго нямаше ни най-малка представа в какво всъщност се е загледала. Но ако се съдеше по съсредоточения й вид, нямаше намерение скоро да слиза.

— Какви книги обичаш да четеш? — попита я Тенго след нови десет минути, когато вече минаваха през Митака. Зададе й въпроса не само от скука, но и понеже поначало му се искаше да разбере какви са читателските й предпочитания.

Фука-Ери се извърна за миг към него, после пак се загледа напред.

— Не чета книги — отговори му съвсем просто.

— Изобщо?

Бързо му кимна.

— Книгите никак не те интересуват, така ли?

— Много време отнемат.

— И не четеш, понеже нямаш време? — Не беше сигурен, че я е разбрал правилно.

Фука-Ери гледаше право напред и не пожела да отговори. Позата й обаче му подсказваше, че не възнамерява да отрича догадката му.

Че за четенето е нужно време, е поначало вярно. Не е като да гледаш телевизия или, да кажем, да прелистваш манга. Четенето на книга е дейност, която има определена продължителност и която заема сравнително дълъг отрязък от време. В изказването на Фука-Ери обаче „отнемането на време“, изглежда, включваше някакъв нюанс, съществено различен от горните баналности.

— Под „отнемане на време“ имаш предвид, че ти отнема много време, така ли?

— Много — обяви Фука-Ери.

— Повече, отколкото на останалите хора?

Фука-Ери кимна рязко.

— Но това сигурно ти създава проблеми в училище. Нали ви карат да четете сума ти книги.

— Правя се, че съм ги чела — отвърна студено Фука-Ери.

Нещо почука злокобно в главата на Тенго. Искаше му се да не му обърне внимание, но нямаше как: длъжен бе да узнае истината.

— Да не би да имаш предвид, че страдаш от дислексия?

— Дислексия ли?

— Затруднения при четене и писане. Трудност при разчитане на написаното на страницата.

— Споменаваха за такава дис…

— Кой спомена?

Тя леко сви рамене.

— Да разбирам ли — продължи Тенго, като се мъчеше да намери правилните думи, — че това нещо го имаш от малка?

Фука-Ери кимна.

— Което обяснява, че почти никакви романи не си прочела.

— Сама.

И което обяснява защо в творчеството й не се долавя влиянието на установени майстори на перото. Абсолютно логично.

— „Сама“, казваш, не си ги чела.

— Друг ми ги е чел.

— Чели са ти ги на глас баща ти или майка ти?

Фука-Ери не му отговори.

— Може и да не можеш да четеш, но с писането се оправяш доста добре, мен ако ме питаш — каза Тенго с нарастващо предчувствие.

Фука-Ери пак завъртя глава.

— И писането отнема време.

— Много време ли?

Фука-Ери пак вдигна леко рамене. Сиреч „да“.

Тенго се намести на седалката.

— Което вероятно означава, че не си написала сама текста на „Въздушната какавида“.

— Не аз.

Тенго изчака няколко секунди. Няколко трудни секунди.

— А кой я написа?

— Адзами — отвърна му.

— Коя Адзами?

— С две години по-малка.

Нова кратка пауза.

— Значи другото момиче е написало „Въздушната какавида“ от твое име.

Фука-Ери кимна, сякаш ставаше дума за абсолютно нормално нещо.

Зъбчатите колела забръмчаха в главата на Тенго.

— С други думи, ти диктуваше, а Адзами записваше. Така ли?

— На клавиатурата, после го разпечатваше — поясни Фука-Ери.

Тенго прехапа устна и се помъчи да подреди малкото добити с труд факти. И след като ги подреди, я попита:

— Иначе казано, Адзами е тази, която е разпечатала ръкописа и го е изпратила в списанието за конкурса „Нов писател“, вероятно без твое знание. И тя му е измислила заглавието „Въздушната какавида“.

Фука-Ери килна глава по начин, който не му казваше ясно нито „да“, нито „не“. Но не го опроверга. Което трябваше да рече, че, общо взето, е на прав път.

— Тази Адзами твоя приятелка ли е?

— Живее с мен.

— Твоя сестричка ли е?

Фука-Ери завъртя глава.

— Дъщеря на Професора.

— На Професора — каза Тенго. — Да не искаш да кажеш, че и този Професор живее у вас?

Фука-Ери кимна. Един вид „Защо питаш за нещо, което е очевидно?“.

— Значи, човекът, с когото ми предстои да се срещна, е въпросният Професор, така ли?

Фука-Ери се обърна към Тенго и го изгледа за миг така, както се гледа придвижването на далечен облак или се мисли как да се постъпи с трудно поддаващо се на дресировка куче. След което кимна.

— Отиваме на среща с Професора — каза с безизразен тон.

Разговорът им стигна по този начин до условен край. Пак спряха да си приказват и само наблюдаваха, седнали един до друг, прелитащия през отсрещния прозорец градски пейзаж. По плоската, неотличаваща се с нищо земя се редяха до безкрай неотличаващи се с нищо къщи, насочили като безбройни насекоми към небето пипалата на безбройните си телевизионни антени. Дали всички тези хора са си платили абонаментната такса на Ен Ейч Кей? Тенго често се сещаше в неделите за радиотелевизионните такси. Не го правеше умишлено; просто нямаше избор.

* * *

Днес, в прекрасното ясно априлско утро, наяве бяха излезли няколко не съвсем приятни факта. Първо, че самата Фука-Ери не е написала „Въздушната какавида“. Ако приемеше за чиста монета думите й (а дотук нямаше причина да се усъмни в тях), Фука-Ери само е диктувала разказа, а писането е извършило друго момиче. Като производствен процес нямаше никаква разлика в сравнение с някои от най-великите творби в японската литературна история, като „Коджики“^[1], да речем — легендарната хроника за управляващата династия, или колоритните разкази за войнствените самурайски кланове от дванадесети век — „Сказание за Хейке“^[2]. Макар да облекчаваше донякъде чувството му за вина, свързано с презаписването на „Въздушната какавида“, в същото време този факт правеше поначало сложното положение далеч по-безизходно.

На всичко отгоре Фука-Ери страдаше от тежка дислексия и не бе способна да прочете дори една книга по нормален начин. Тенго си преговори наум онова, което знаеше за дислексията. Слушал бе лекции на тази тема в университетските часове по педагогика. По принцип страдащият от дислексия може и да чете, и да пише. Проблемът няма нищо общо с интелигентността. Просто се нуждае от повече време за четене. Един кратък пасаж не би затруднил четящия, но колкото по-дълго е четивото, толкова повече се затрудняват способностите на читателя да смила информацията, докато накрая съвсем губи нишката. Престава да прави връзка между буквата или йероглифа и значението им. Това са най-общите симптоми на дислексията. Причините и досега не са напълно известни, но никой не се изненадва, ако в една класна стая има едно или две страдащи от дислексия деца. Айнщайн е имал дислексия, Томас Едисън и Чарли Мингъс — също.

Тенго нямаше представа дали на всички страдащи от дислексия им е еднакво трудно да четат и да пишат, но явно при Фука-Ери случаят бе точно такъв. Изпитваше еднакво затруднение и в двата случая.

Какво ли ще каже Комацу, като научи? Тенго неволно въздъхна. Това седемнадесетгодишно момиче имаше дислексия по рождение и не бе в състояние нито да чете книга, нито да напише по-дълъг пасаж. Дори в разговорите си изказваше само по едно изречение (ако приемеше, че не го прави нарочно). Невъзможно е да превърнеш такъв човек в професионален писател (дори само за пред хората). Дори да успее Тенго да пренапише „Въздушната какавида“, да вземе тя наградата „Нов писател“, да излезе като книга и да заслужи хвалебствията на критиката, няма начин да успеят вечно да заблуждават читателската публика. В началото номерът може и да мине, но много скоро народът ще започне да усеща, че „нещо не е като света“. И ако на този етап истината се разчуе, с всички участници ще е свършено. Писателската кариера на Тенго на практика ще е приключила, преди да е започнала.

Няма начин да пробутат подобен дефектен заговор. От самото начало усещаше, че стъпват върху съвсем тънък лед, но вече си даваше сметка, че това е меко казано. Още не са стъпили като хората върху леда, а той започна да се пука. Не му оставаше друго, освен да се обади на Комацу и да го уведоми: „Оттеглям се от този план. Прекалено опасен е за мен“. Така би постъпил и всеки друг разумен човек.

Но щом се замисли за „Въздушната какавида“, Тенго изпадна в раздвоение. Колкото и опасен да бе планът на Комацу, на този етап бе изключено да спре с преработката на повестта. Трябвало е да се откаже, преди да започне работата си върху нея, но сега и дума не можеше да става. Затънал бе до шия в нея. Дишаше въздуха на нейния свят и привикваше с притеглянето й. Същността на повествованието го бе пронизала до мозъка на костите му, до дълбините на вътрешностите му. Повестта вече го умоляваше да я преработи: усещаше как го зове да й помогне. А това само Тенго можеше да стори. Тази работа си заслужаваше усилията му и просто не можеше да не я свърши.

Седнал във влака, Тенго притвори очи и затърси отговор как да се справи със ситуацията. Но отговор не му се явяваше. Изключено бе раздвоен и объркан човек да стигне до някакъв разумен извод.

— Адзами буквално ли записва всичко, което й кажеш? — попита Тенго.

— Точно каквото й кажа.

— Ти говориш, тя пише.

Но се налага да й говоря тихо.

— Защо трябва да й говориш тихо?

Фука-Ери се огледа. Вагонът бе почти празен. Наблизо, на седалка от другата страна на пътеката, седеше майка с две малки деца. Всичките явно предвкусваха някакво удоволствие, което ги очакваше. Имаше и щастливи хора на този свят.

— За да не ме чуят те — промълви тихо Фука-Ери.

— Кои „те“? — попита Тенго. От разфокусирания поглед на Фука-Ери му беше ясно, че тя няма предвид майката с децата. А му говори за определени хора, които познава много добре, за разлика от Тенго.

— Кои „те“? — попита отново, снишил и той глас.

Фука-Ери не му отговори, но между веждите й се появи тънка бръчица. Устните й бяха стиснати.

— Като казваш „те“, за човечетата ли става дума?

Пак никакъв отговор.

— „Те“ могат ли да ти се разсърдят, ако повестта ти бъде отпечатана, пусната в продажба и хората вземат да говорят за тях?

Фука-Ери не отговори и на този въпрос. Погледът й си остана нефокусиран. Той я изчака, за да се убеди, че отговор няма да последва, после й зададе друг въпрос:

— Защо не ми разкажеш за тоя твой „професор“? Що за човек е?

Фука-Ери го изгледа озадачено, един вид „Какви ги приказва пък този?“. После каза:

— Професора ще го видиш.

— Вярно — рече Тенго. — Абсолютно си права. Така или иначе, предстои ми да се запознаем. Ще го видя и сам ще направя преценка.

На гарата в Кокубунджи се качиха група възрастни в планинарски екипи. Бяха десетима на брой — пет мъже и пет жени, на около седемдесет години. Носеха раници и шапки и бъбреха като ученичета. Всеки си носеше манерка с вола, едни — окачени на колана, други — пъхнати в джоб на раницата. Тенго се зачуди дали и той някой ден ще доживее до тази възраст с подобна радост. После завъртя глава. Няма начин. Представи си как старците стоят гордо на някой планински връх и отпиват вода от манерките.

* * *

Въпреки малкия си ръст човечетата изпиваха изумителни количества вода. Предпочитаха дъждовната и изворната пред чешмяната. Поради което момиченцето денем черпеше вода от близкото поточе и им я даваше да я пият. Когато валеше, събираше дъжда в кофа, понеже човечетата предпочитаха дъждовната вода пред онази от поточето. А те й бяха благодарни за добротата й.

Тенго усети колко трудно му е да се съсредоточи върху една определена мисъл. Това не беше хубав признак. Усещаше наченките на някакво вътрешно объркване. Някъде на емоционално ниво у него се зараждаше злокобна пясъчна буря. Често му се случваше в неделите.

— Някакъв проблем ли има — попита Фука-Ери с равна интонация. Изглежда, усещаше напрежението у Тенго.

— Съмнявам се, че ще успея.

— В кое?

— Да кажа онова, което искам.

— Да кажеш онова, което искаш да кажеш — попита Фука-Ери.

Май се затрудняваше да разбере смисъла на думите му.

— На Професора.

— Да кажеш онова, което искаш да кажеш на Професора — повтори тя.

След известно колебание Тенго си призна.

— Боя се, че нещата няма да се развият гладко. Че всичко ще се разпадне.

Фука-Ери се извърна на седалката и впери поглед право в Тенго.

— Боиш се — попита.

— От какво се боя ли? — парафразира Тенго въпроса й.

Тя кимна безмълвно.

— Вероятно се боя от нови запознанства. Особено в неделя сутрин.

— Защо в неделя — попита Фука-Ери.

Тенго взе да се изпотява под мишниците. Усети някакво задушаващо стягане в гърдите. Да се запознава с нови хора и да му натрапват нови неща. А те да заплашват сегашното му съществувание.

— Защо в неделя — попита пак Фука-Ери.

Тенго си спомни неделите от детството му. След като обикаляха по цял ден, баща му го отвеждаше в ресторанта срещу гарата и му казваше да си поръча каквото иска. Това му беше нещо като награда и на практика представляваха единствените случаи, в които пестеливото семейство се хранеше навън. Баща му си поръчаше една бира (макар поначало да не пиеше). Въпреки щедростта му в такива случаи Тенго не изпитваше никакъв глад. Иначе постоянно гладуваше, но яденето в неделя никога не му се услаждаше. Да изяде всичко, което си е поръчал — а това му беше абсолютно задължение, — си беше жива мъка. Понякога насмалко не повръщаше. Такъв бе смисълът на неделята в детството на Тенго.

Фука-Ери затърси нещо в очите на Тенго. После се пресегна и го хвана за ръка. Той се постара изненадата да не се изпише по лицето му.

Фука-Ери продължи да държи нежно ръката му, докато влакът спря на гара Кунитачи малко преди края на линията. Ръката й бе неочаквано твърда и гладка, нито топла, нито студена. И бе наполовина на неговата.

— Не се бой. Тази неделя няма да е като другите — каза, сякаш произнасяше добре известен факт.

На Тенго му мина мисълта, че май за пръв път я чува да произнася две изречения едно след друго.