Харуки Мураками
1Q84 (46)

Двадесет и втора глава
(Тенго): Докато на небето има две луни

След като слезе от пързалката и напусна детската площадка, Тенго се зашля безцелно из Коенджи, почти без да усеща как минава от една улица на друга. Мъчеше се да сложи в ред обърканите мисли в главата си, но в момента не му се удаваше да размишлява стегнато — най-вероятно поради разнообразието от мисли, които го бяха занимавали, докато седеше на пързалката: за увеличения брой на луните, за кръвните връзки, за новата глава в живота му, за опияняващо реалистичното му видение, за Фука-Ери и „Въздушната какавида“ и за Аомаме, която, изглежда, се криеше някъде наблизо. Поради тази бъркотия в главата му Тенго усети как способността му да се съсредоточава е поставена на крайно изпитание. Прищя му се просто да си легне и да заспи дълбоко. Пък на сутринта да продължи мисловният процес. Сега, колкото и да се напъваше, нищо нямаше да му стане по-ясно.

У дома завари Фука-Ери, седнала на бюрото му, да подостря внимателно моливи с малко джобно ножче. Тенго държеше постоянно десет молива в моливника си, но сега видя поне двадесет. И то — красиво подострени. Не беше виждал през живота си по-красиво подострени моливи, с остри като игли връхчета.

— Търсиха те по телефона — каза Фука-Ери, докато опитваше с пръст остротата на поредния молив. — От Чикура.

— Нали ти казах да не вдигаш телефона!

— Но те те търсеха по важна работа.

Явно от самия звън бе заключила, че е нещо важно.

— За какво? — попита Тенго.

— Не казаха.

— Но се обаждаха от санаториума в Чикура, нали?

— Искат да се обадиш.

— Аз ли да им се обадя?

— Още днес. Независимо по кое време.

— И предполагам, че не са си оставили номера — изпъшка Тенго.

Тя обаче го беше запомнила. Тенго си го записа. Погледна часовника. Беше 8:30.

— Кога се обадиха?

— Преди малко.

Тенго се отби в кухнята и изпи чаша вода. Опря длани в ръба на мивката, затвори очи и се убеди, че мозъкът му функционира нормално. После вдигна телефона и набра номера. Най-много да е починал баща му. Явно ставаше дума за някакъв жизненоважен въпрос. Иначе нямаше да го търсят в такъв късен час.

Вдигна някаква жена. Тенго й каза името си и спомена, че се обажда по тяхно искане.

— Синът на господин Кавана ли е?

— Да — отвърна Тенго.

— Съвсем наскоро се запознахме.

Пред очите му се появи образът на сестрата на средна възраст с металните рамки на очилата. Но не можа да се сети за името й. Изрече няколко любезни приказки, след което добави:

— Предполагам, че вие сте ми позвънили преди малко.

— Да, аз бях. Изчакайте така да ви свържа със завеждащия лекар, за да разговаряте директно с него.

Тенго долепи слушалката към ухото си и чака, и чака да вдигне докторът. Имаше чувството, че цял живот ще слуша „У дома на пасбището“. Затвори очи и си представи санаториума на брега на полуостров Босо. Плътно сплетените клонаци на боровете, люлени от морския бриз, безкрайният рев на прибоя откъм Тихия океан. Притихналото фоайе без посетители. Звукът от търкалящи се по коридора колички. Изпечените от слънцето завеси. Старателно огладените бели сестрински униформи. Рядкото изветряло кафе в столовата. Докато най-сетне докторът се обади.

— Извинявайте за забавянето, но ме викнаха за един спешен случай.

— Няма проблем — каза Тенго. И се напъна да си представи как изглеждаше лекарят на баща му, докато в един момент не се сети, че всъщност никога не го е виждал. Явно мозъкът му още не функционираше нормално. — Нещо с баща ми ли се е случило?

Докторът направи кратка пауза, после отговори:

— Не, конкретно днес нищо не се е случило, но напоследък състоянието му поначало не е добро. Съжалявам, но ми се налага да ви съобщя, че баща ви е в кома.

— В пълно безсъзнание ли искате да кажете?

— Точно така.

Тенго се напъна да пришпори мозъка си.

— Да не би да е имал някакъв пристъп, който да е предизвикал комата?

— В интерес на истината — не — отвърна лекарят с голямо затруднение. Тенго зачака. — Трудно ще ми е да ви го обясня по телефона, но баща ви всъщност не страда от нищо конкретно — нито от рак, от пневмония или някаква друга болест, която бихме могли да диагностицираме. От медицинска гледна точка не намираме у него никакви характерни симптоми. Не знаем каква е причината, но в случая с баща ви наблюдаваме видимо отслабване на естествената му сила за живот. И след като не знаем причината, не знаем и какво лечение да му предпишем. Продължаваме да го храним венозно, но това е само противодействие срещу симптомите.

— Може ли да ви задам един съвсем прям въпрос? — попита Тенго.

— Разбира се.

— Да не искате да ми кажете, че баща ми няма да живее дълго?

— Напълно възможно е, ако остане в сегашното си състояние.

— Тоест той линее от старост, така ли?

Лекарят издаде някакъв неясен звук, после рече:

— Баща ви още няма седемдесет години, така че още не му е време да „линее от старост“. Поначало е в добро здраве. Не откриваме у него нищо освен определено когнитивно разстройство. На периодичните замервания на силата, които му правим, показва доста добри резултати. Така че не намираме никакъв конкретен проблем.

Тук докторът млъкна, после продължи:

— Но всъщност… като го наблюдавам напоследък… от известно време може да се каже, че е налице в известна степен едно „линеене от старост“, както вие се изразихте. Физическите му функции като цяло са се влошили и сякаш е загубил желанието да живее. А това са симптоми, които обикновено не се проявяват, докато пациентът не наближи деветдесет. На такава възраст често може да се види пациент, комуто е омръзнало да живее и съответно престава да прави усилия да поддържа жизнеността си. Но не мога да си обясня появата на такова нещо в мъж на шестдесет и нещо години като господин Кавана.

Тенго прехапа устна и се замисли върху чутото.

— Откога е в кома? — попита.

— От три дни — отговори лекарят.

— Искате да кажете, че не се е пробуждал от три дни?

— Нито веднъж.

— И жизнените му показатели постепенно се влошават, казвате?

— Не драстично — рече лекарят. — Но както вече ви споменах, нивото на жизнените му сили спада постепенно, но видимо — така както влакът намалява скорост, преди да започне да спира.

— Колко още му давате?

— Не мога категорично да кажа. Но ако продължава така, в най-лошия случай му остава поне още една седмица.

Тенго премести ръката си върху слушалката и пак прехапа устна.

— Още утре ще дойда. И да не бяхте се обадили, аз възнамерявах скоро да го посетя. Но ви благодаря, че ми се обадихте. Много съм ви задължен.

Думите му, изглежда, донесоха облекчение на доктора:

— Заповядайте, заповядайте! Колкото по-рано го видите, толкова по-добре. Дори да не може да говори, убеден съм, че ще ви се зарадва.

— Но той не е в съзнание, казвате?

— Точно така. Не е в съзнание.

— Как мислите, дали изпитва болка?

— Засега най-вероятно — не. Това е единствената положителна страна на ситуацията. Спи дълбоко.

— Много ви благодаря.

— Да ви кажа право, господин Кавана, грижите по баща ви не бяха никак големи. Никого не е затруднил.

— Той поначало си е такъв — каза Тенго.

И като благодари още веднъж на лекаря, затвори.

* * *

Тенго претопли кафето си и седна да го пие на кухненската маса срещу Фука-Ери.

— Утре заминаваш — попита Фука-Ери.

Тенго кимна:

— Утре сутринта ще трябва да хвана влака и пак да ходя до котешкия град.

— Ще ходиш в котешкия град — попита Фука-Ери без всякакво изражение.

— А ти ще ме чакаш тук — попита я Тенго. Покрай Фука-Ери и той бе свикнал да задава въпросите си без въпросителна интонация.

— Ще те чакам тук.

— Ще ходя сам в котешкия град — рече Тенго и отпи от кафето. Но изведнъж се сети да я попита: — Ти нищо ли не искаш за пиене?

— Бяло вино, ако ти се намира.

Тенго отвори хладилника да провери дали му е останало изстудено бяло вино. Някъде навътре откри бутилката шардоне с глиган на етикета, която бе купил наскоро от една разпродажба. Издърпа тапата, наля чаша и я постави пред Фука-Ери. После, след известно колебание, сипа и на себе си. Настроението му категорично изискваше не кафе, а вино. Стори му се възстудено и леко възсладко, но алкохолът поуталожи нервите му.

— Значи, утре отиваш в котешкия град — пак попита Фука-Ери.

— Още с първия влак — рече Тенго.

И като гаврътна останалото вино в чашата, Тенго се сети как бе еякулирал в тялото на красивото седемнадесетгодишно момиче, което сега седеше насреща му. Беше се случило едва предната нощ, а вече му се струваше, че е станало в някакво далечно минало — почти историческо събитие. Но пък усещането за станалото продължаваше да живее ярко у него.

— Луните са се увеличили на брой — каза Тенго, сякаш и споделяше някаква тайна, и бавно завъртя винената чаша в ръката си. — Когато погледнах небето преди малко, на него имаше две луни — една голяма, жълта, и една по-малка, зелена. Може отдавна да са били две, но досега не ги бях забелязал. Едва преди малко им обърнах внимание.

Фука-Ери не намери за нужно да отговори във връзка с факта, че броят на луните се е увеличил, нито, доколкото можа да установи Тенго, прояви някаква изненада от тази вест. Дори изражението на лицето й не се промени. И обичайното кратко повдигане на рамене не последва даже. Явно за нея това не беше никаква новост.

— Не е нужно да ти напомням, че появата на две луни на небето е същото като в света на „Въздушната какавида“ — каза Тенго. — И че новата луна е точно такава, каквато съм я описал там — и на размер, и на цвят.

Фука-Ери пак не намери какво да каже. Никога не отговаряше на въпроси, които не се нуждаеха от отговор.

— Защо според теб е станало това? Как изобщо е могло да се случи?

И пак никакъв отговор.

Тенго реши да й зададе директен въпрос:

— Означава ли това, че сме влезли в света, описан във „Въздушната какавида“?

Фука-Ери прекара няколко секунди в старателно изучаване на ноктите на ръцете си. После отвърна:

— Понеже заедно написахме книгата.

Тенго постави винената чаша върху масата. После попита Фука-Ери:

— Ние написахме „Въздушната какавида“ и я издадохме. Със съвместни усилия. А след като книгата стана бестселър, цялата информация за човечетата, за мазите и дохтите стана обществено достояние. В резултат на което ние двамата с теб сме навлезли в този наскоро променен свят. Това ли искаш да кажеш?

— Ти действаш като приемник.

— Аз действам като приемник — повтори той думите й. — Вярно, писах за приемници във „Въздушната какавида“, но и тогава нищо не разбирах от тези работи. И какво по-конкретно върши приемникът?

Фука-Ери леко поклати глава, в смисъл че не може да му обясни.

„Щом не го разбираш без обяснение, и с обяснение няма да го разбереш“, беше казал баща му.

— Най-добре ще е да сме заедно, докато я намериш — рече Фука-Ери.

Тенго се взря в лицето и с надеждата да разчете изражението му, но, както винаги, там нямаше изражение за разчитане. Извърна несъзнателно глава да погледне през прозореца, но оттам не се виждаха никакви луни, а само грозни пресукани снопове жици.

— Човек трябва ли да притежава някаква специална дарба, за да действа като приемник?

Фука-Ери леко раздвижи брадичката си нагоре-надолу, в смисъл, че известен талант действително е необходим.

— Но „Въздушната какавида“ поначало бе твоя творба, която ти бе измислила от самото начало. Дошла е отвътре от теб. Аз просто се съгласих да я пооправя стилово. Чисто техническа дейност.

— Понеже заедно написахме книгата — пак повтори Фука-Ери.

Тенго несъзнателно притисна слепоочията си с пръсти:

— Да не искаш да кажеш, че още оттогава съм действал в ролята на приемник, без изобщо да го съзнавам?

— Отпреди това — рече Фука-Ери. И насочи десния си показалец първо към себе си, после към Тенго. — Аз съм възприемник, а ти си приемник.

— С други думи, ти „възприемаш“ нещата, а аз ги „приемам“, така ли?

Фука-Ери кимна леко.

— Значи, си знаела, че съм приемник или че притежавам специалната дарба да съм приемник, и затова си ме оставила да пренапиша „Въздушната какавида“. Тоест чрез мен си превърнала възприетото от теб в книга. Така ли?

Никакъв отговор.

Тенго разпусна намръщеното си лице. После се взря в очите на Фука-Ери и каза:

— Все още не мога да посоча точния момент, но подозирам, че тъкмо по това време вече съм влязъл в този свят с две луни. Но просто досега не съм обърнал внимание на този факт. Нямал съм повод да погледна нощното небе и затова не съм забелязал, че броят на луните се е увеличил. Така е било, нали?

Фука-Ери продължаваше да мълчи. Мълчанието й висеше неподвижно като фина прах във въздуха — посята само секунди преди това от ято молци, долетели от някакво специално пространство. Известно време Тенго разглеждаше носещите се из въздуха прашни частици. Имаше чувството, че се е превърнал в отлежал два дни вечерен вестник. Нова информация се появяваше всеки ден, ден след ден, а той май беше единственият, който не подозираше за нея.

— Причините и следствията май са се объркали напълно — каза Тенго, възстановил душевното си равновесие. — Не мога да разбера кое е било първо и кое — второ. Но, така или иначе, вече сме в този нов свят.

Фука-Ери вдигна лице и впери поглед в очите на Тенго. Може и да си внушаваше, но му се стори, че долавя в очите й намек за нежност.

— А пък и първоначалният свят повече не съществува — рече Тенго.

Фука-Ери сви леко рамене:

— Ще продължим да живеем тук.

— В света с двете луни ли?

Фука-Ери не отговори на този въпрос. Красивото седемнадесетгодишно момиче само стисна устните си в идеално права линия и впери очи в Тенговите — по абсолютно същия начин, по който Аомаме бе вперила поглед в очите на десетгодишния Тенго в празната класна стая: със силно, дълбоко умствено съсредоточаване. Тенго имаше чувството, че под напрегнатия поглед на Фука-Ери току-виж се превърнал в камък, а оттам — в новата луна — разкривената луна. Само след миг обаче погледът на Фука-Ери най-после омекна. Вдигна дясната си ръка и притисна пръсти към слепоочието си, сякаш се мъчеше да прочете собствените си тайни мисли.

— Ти търсеше някого — попита момичето.

— Да.

— Но не си я намерил.

— Не, не съм.

Не беше намерил Аомаме, но затова пък беше открил двете луни. А то бе станало, понеже бе послушал Фука-Ери да се разрови дълбоко в паметта си, в резултат на което му бе дошла идеята да погледне луната.

Погледът на момичето стана още по-мек. Тя отпи от виното си, задържа го в устата си известно време и едва тогава преглътна внимателно, както насекомо пие роса.

— Според теб тя се крие някъде — рече Тенго. — Което ще рече, че няма да е лесно да я намеря.

— Не бива да се тревожиш.

— Не бива да се тревожа — повтори като ехо думите й Тенго.

Фука-Ери кимна емфатично.

— Искаш да кажеш, че ще я намеря ли?

— Тя ще те намери — каза Фука-Ери с глас като бриз, прелитащ над поле с мека трева.

— Тука, в Коенджи ли?

Фука-Ери наклони леко главата си — в смисъл, че не знае.

— Някъде — рече.

— Някъде на този свят — каза Тенго.

Фука-Ери кимна леко:

— Докато на небето има две луни.

Тенго обмисли чутото за секунда, после с известно примирение призна:

— Май нямам друг избор, освен да ти повярвам.

— Аз възприемам, ти приемаш — отбеляза замислено Фука-Ери.

— Ти възприемаш, аз приемам — повтори Тенго.

Фука-Ери кимна.

И затова ли се съединихме тялом?, прищя му се да я попита. През онази дива буря снощи. Какъв беше смисълът на този акт? Но не й зададе въпросите си, понеже му се сториха неуместни, а пък и знаеше, че тя никога няма да му отговори.

Щом не го разбираш без обяснение, и с обяснение няма да го разбереш, беше казал баща му някъде.

— Ти възприемаш, аз приемам — пак повтори Тенго. — Така е станало и докато пренаписвах „Въздушната какавида“.

Фука-Ери поклати глава. Бутна назад косата си и разкри едно красиво ушенце, сякаш вдигна антената на предавател:

— Не е същото. Ти се промени.

— Променил съм се — повтори Тенго.

Фука-Ери кимна.

— И как точно се промених?

Фука-Ери се загледа дълго във винената чаша в ръката си, сякаш съзираше в нея нещо важно.

— Ще разбереш, когато стигнеш в котешкия град — каза красивото момиче. После, с все още видимо ухо, отпи от чашата бяло вино.