Харуки Мураками
1Q84 (35)

Единадесета глава
(Аомаме): Доброто е в самото равновесие

Аомаме разстла синята си постелка за йога върху мокета. После накара мъжа да съблече горнището си. Той слезе от леглото и свали ризата. На голо изглеждаше още по-едър. Мощна гръд, набъбнали мускули, никакви провиснали тлъстини. На вид съвсем здраво тяло.

По нареждане от Аомаме легна по корем върху постелката. Тя хвана китката и провери пулса му — силен и равномерен.

— Занимавате ли се с редовни упражнения? — попита го.

— Не бих казал. Само дишане.

— Само дишане?

— Дихателните упражнения не са като нормалното дишане.

— Като онова, което правехте одеве в тъмното ли? Дълбоки, многократни вдишвания и издишвания с участието на всички телесни мускули.

Така както лежеше по корем, той леко кимна.

На Аомаме просто не й се вярваше. Дори да приемеше, че енергичното му дишане наистина изисква доста физически усилия, нима е възможно само с дишане човек да поддържа такова стегнато, мощно тяло?

— Онова, което ще направя след малко, е доста болезнено — каза с равен глас Аомаме. — За да е полезно, трябва да ви причинява известна болка. От друга страна, аз съм в състояние да регулирам силата на болката. Така че, ако ви заболи прекалено, не си трайте, а кажете.

Мъжът замълча за секунда, преди да каже:

— Ако има болка, каквато досега не съм изпитвал, бих желал да я опитам. — Изказването му й прозвуча малко саркастично.

— Никой не изпитва удоволствие от болката.

— Но болезнената техника е по-ефикасна, нали? В състояние съм да понеса всякаква болка, стига да има смисъл.

В полумрака Аомаме си позволи да направи за миг физиономия. После каза:

— Разбирам. Да опитаме тогава.

Както винаги, Аомаме започна с разтягане на раменния пояс. И първото нещо, което й направи впечатление при допира с плътта му, бе колко е гъвкава. Хубава, здрава плът, коренно различна по състав от уморената, схваната плът на гражданите, които я посещаваха в клуба. В същото време обаче усети безспорно, че нещо възпрепятства естествения й „поток“, така както течението на реката се затруднява временно от плаващи дънери и друг боклук.

Стовари цялата си тежест върху лакътя си и изтегли със стискане нагоре рамото на мъжа — отначало бавно, но с постепенно увеличаване на силата. Даваше си сметка, че го боли — всеки друг човек би изкрещял от такава силна болка. Но той я понасяше стоически. Дишането му си остана равномерно, лицето му не се смръщи дори леко. Много добре понася болката, рече си. И реши да опита до каква степен. При следващия си натиск не спести никакви усилия, докато в един момент раменната става изпука кухо и тя усети, че е преминала на друг коловоз. Дишането на мъжа секна за миг, после моментално възобнови своя тих, равномерен ритъм.

— Имахте някакъв ужасен блокаж в лопатката, но го премахнах — обясни му Аомаме. — Потокът се върна в нормалното си русло.

Заби пръсти под лопатката, близо до втория прешлен. Тук мускулите трябваше да са гъвкави и с премахването на блокажа трябваше бързо да възстановят нормалното си състояние.

— Много по-добре го чувствам — измърмори мъжът.

— Сигурно много ви заболя.

— Не извън рамките на поносимото.

— Самата аз също издържам много на болка, но ако някой на мен ми го беше направил, сигурно щях да изрева.

— В повечето случаи всяка болка се облекчава или потиска от друга. Сетивата са в крайна сметка нещо относително.

Аомаме положи длан върху лявата му лопатка, опипа с пръсти мускулите и установи, че и те са горе-долу в същото състояние, в което бяха и десните. Да видим този път до каква относителност ще стигнем.

— Сега ще повторя същото отляво. Болката ще е, общо взето, същата, каквато бе и отдясно.

— Правете всичко, каквото е необходимо. Не се тревожете за мен.

— Искате да кажете, изобщо да не се въздържам?

— Не е нужно.

Аомаме повтори процедурата, за да коригира прешлените и мускулите и на лявата лопатка. Без да се въздържа, както й бе наредено. А след като й бе наредено изобщо да не се въздържа, Аомаме, без да се колебае, възприе най-краткия път. Мъжът го прие още по-спокойно в сравнение с дясната страна. Понесе болката напълно невъзмутимо, само веднъж преглътна шумно. Добре, да видим сега коя е най-силната болка, която може да понесе, рече си Аомаме.

Захвана се с мускулите му един подир друг; разпускаше ги в съответствие със списъка в главата си. Трябваше просто да следва механично обичайния ред, така както опитният и безстрашен нощен пазач обикаля с фенерчето си всички точки на сградата.

Всичките му мускули бяха блокирани в една или друга степен, като пострадал от страхотно бедствие район: затлачени канали, разрушени диги. Нормален човек не би могъл да се изправи — не би могъл да диша като хората — в подобно състояние. Този мъж обаче се крепеше на здравата си плът и могъщата си воля. При всичките му отвратителни деяния Аомаме не можеше да сдържи професионалното си възхищение от способността му да понася в пълно мълчание толкова силни болки.

Обработваше мускулите един подир друг, принуждаваше ги да се движат, да се огъват и разтягат докрай и всеки път разблокираше някоя става с глухо пукане. Напълно си даваше сметка, че действията й граничат с изтезание. Прилагала бе този вид мускулен стречинг върху много спортисти — калени мъже, свикнали с физическата болка, — но и най-суровите от тях в даден момент надаваха крясък или нещо, наподобяващо крясък, от причинената им болка. Имаше дори няколко случая на напикаване. Този тук обаче дори не изпъшка. Впечатляваше я. И все пак можеше да прецени каква болка изживява по стичащата се по тила му пот. И Аомаме почваше да се поти.

Нужни й бяха към тридесет минути да разпусне гръбната му мускулатура. Когато приключи, спря за миг да изрие потта от челото си.

* * *

Много странно, мислеше си Аомаме. Дойдох да убия този човек. В чантата ми е свръхфиното ледокопче, което лично изработих. Щом насоча връхчето му към правилната точка на тила и ударя леко дръжката, всичко ще свърши в един миг. Той няма дори да усети какво го е сполетяло; ще издъхне мигновено и ще се пресели в друг свят. И по този начин тялото му ще се отърси на практика от всички болки. Но вместо това аз влагам цялата си енергия да облекча страданията му на този действителен свят.

Върша го вероятно, понеже са ми го възложили. Щом ми възложат нещо, влагам всичките си сили в изпълнението му. Такава съм си по характер. Ако ми е възложено да лекувам страдащи мускули, именно в тази насока ще вложа всичките си усилия. И когато ми е казано да убия някого и ми е указана надлежната причина, и в това ще вложа всичките си сили.

Но очевидно не мога да върша и двете неща едновременно. Двете задачи имат противоречащи си цели и изискват несъвместими методики. Мога да ги осъществя само една по една. Затова в момента се мъча да възвърна възможно най-нормалното състояние на гръбните мускули на този човек. Съсредоточила съм мисълта си върху тази задача и мобилизирам всички възможни сили за изпълнението й. А за другата задача ще мисля чак след като приключа с тази.

В същото време Аомаме не можеше да потисне и любопитството си. Далеч не обичайният характер на заболяването на този човек; хубавата, здрава мускулатура, която то блокираше; могъщата воля и мощната плът, позволяващи му да понася страхотната болка, която според него била „дан за висшата му благодат“ — всичко това разпалваше любопитството й. Интересно й бе какво ще може да направи за този човек и каква ще е реакцията на плътта му. Въпрос бе както на професионално, така и на лично любопитство. Пък и ако го убия сега, ще трябва веднага да си тръгна. А свърша ли прекалено рано, онези двамата в другата стая може да се усъмнят. Нали от самото начало им казах, че ще ми е нужен поне час.

— Стигнахме до средата. Сега ще се заема с другата половина. Бихте ли се обърнали по гръб, ако обичате?

Мъжът се извъртя бавно, като изхвърлено на брега огромно морско животно.

— Болката осезаемо намаля — каза, след като вдиша и издиша продължително. — Нищо, което съм опитал в миналото, не успя да постигне подобен ефект.

— Но аз все пак се боря със симптомите, а не решавам основния проблем. А докато не се установи причината, всичко вероятно ще се повтаря.

— Знам. Мислех си дори да опитам с морфин, но предпочитам да не прибягвам до дрога. Дълготрайната й употреба разрушава мозъчната дейност.

— Сега ще проведа втората част от сеанса — каза Аомаме. — Струва ми се, че не възразявате да не си налагам задръжки, нали?

— Разбира се от само себе си.

Аомаме прогони всички мисли от ума си и се съсредоточи изцяло върху мускулатурата на мъжа. В професионалната й памет бе вписана структурата на всеки един мускул в човешкото тяло — функциите му, костите, с които е свързан, характеристиките и чувствителността му. Изследваше, разтърсваше и въздействаше ефективно върху всеки мускул и всяка става по същия начин, по който старателните инквизитори са изучавали всяка точка на болката в телата на жертвите си.

* * *

Тридесет минути по-късно и двамата бяха облети в пот и дишаха тежко като любовници, току-що приключили с чудодеен дълбок секс. Мъжът мълча известно време, а и Аомаме не намираше думи.

Най-накрая мъжът проговори:

— Не искам да преувеличавам, но имам чувството, че всяка част от тялото ми е подменена с нова.

— До довечера може да изпитате известно влошаване. През нощта мускулите ви може да се схванат и да запищят от болка, но не се тревожете — на сутринта всичко ще е нормално.

Ако изобщо доживееш до сутринта, рече си.

Седнал с кръстосани нозе върху постелката за йога, мъжът вдиша няколко пъти дълбоко, като да изпробва състоянието на тялото си:

— Изглежда, наистина притежавате специална дарба.

Докато бършеше потта от лицето си, Аомаме му отвърна:

— Моята работа е чисто практическа. В университета изучавах структурата и функцията на мускулатурата, после посредством практиката разширих познанията си. С малки промени в техниките успях да си създам своя система с акцент върху онова, което е очевидно и разумно. В най-общи линии, „истината“ тук е наблюдаема и доказуема. Но, естествено, включва и голяма доза болка.

Мъжът отвори очи и изгледа доста заинтригуван Аомаме:

— Това, значи, е вашето верую.

— Какво имате предвид?

— Че истината трябва да е задължително наблюдаема и доказуема.

Аомаме леко присви устни:

— Не твърдя, че важи за всички истини, но е валидно поне в моята професионална област. Но ако важеше във всички области, нещата, разбира се, щяха да се схващат много по-лесно.

— Не е вярно — рече мъжът.

— Защо?

— Повечето хора не търсят доказуеми истини. Както сама отбелязахте, истината често се придружава от силна болка, а малцина са онези, които се стремят към болезнени истини. Хората се нуждаят по-скоро от красиви, утешителни истории, които привидно дават някакъв смисъл на живота им. И точно тук е произходът на религията.

Мъжът разкърши врат няколко пъти, преди да продължи:

— Ако дадено убеждение — да го наречем „убеждение А“ — придава на живота на някой мъж или жена нещо като дълбок смисъл, тогава за истина се приема „убеждение А“. А щом „убеждение Б“ прави животът им да изглежда безсилен и хилав, „убеждение Б“ се превръща в лъжа. Границата е съвсем ясна. И захване ли се някой да твърди, че „убеждение Б“ е истина, най-вероятно е хората да го намразят, да не му обърнат внимание, а в отделни случаи — и да му се нахвърлят. Това, че „убеждение Б“ е логично или доказуемо, ни най-малко не ги смущава. Повечето хора едва успяват да запазят нормалността си, като отричат или отхвърлят представите за себе си, че са безсилни и хилави.

— Но човешката плът — всичката плът, с някои минимални различия — е нещо безсилно и хилаво. Това поне, струва ми се, няма да отречете.

— Не го и отричам — каза мъжът. — Всичката плът, с някои минимални различия, е нещо безсилно и хилаво, обречено на скорошен разпад и изчезване. Това е неоспорима истина. Но какво да кажем в такъв случай за човешкия дух?

— Налагам си, доколкото ми е възможно, да не мисля за духа.

— А защо?

— Защото не виждам особена нужда да размишлявам по въпроса.

— Как така не изпитвате особена нужда да мислите за духа? Дори ако оставим настрана въпроса дали изобщо има практически смисъл да го обмисляте, все пак мисленето за собствения дух е едно от най-необходимите човешки задължения, не смятате ли?

— Аз имам любов — обяви Аомаме.

О, не, какво правя?, запита се Аомаме. Тръгнала съм да говоря за любов на човека, когото се каня да убивам!

Така както ветрецът набраздява повърхността на притихналата вода, по лицето на мъжа пробяга лека усмивка — израз на естествена, та дори и дружелюбна емоция.

— Нима смятате, че човек се нуждае единствено от любов? — попита я.

— Да.

— Добре. Тази ваша „любов“ насочена ли е случайно към някой конкретен индивид?

— Да — отвърна Аомаме. — Насочена е към един конкретен мъж.

— Безсилна, хилава плът и абсолютна любов без никакви сенки… — промърмори той. И след кратка пауза добави: — На вас религия май изобщо не ви е нужна.

— Може би нищо не ми е нужно.

— Но пък самото ви отношение олицетворява същността на религията, така да се каже.

— Вече отбелязахте, че религията предлага не толкова истини, колкото красиви хипотези. Къде тогава е мястото на религията, която вие оглавявате?

— Да ви кажа истината, изобщо не смятам за религиозна дейност това, което правя — отговори мъжът. — Аз само слушам гласовете и ги препредавам на хората. Друг освен мен не чува тези гласове. Това, че аз ги чувам, е неоспорима истина, но не мога да докажа, че съобщенията им са истината. По силите ми е единствено да олицетворявам придружаващите ги следи от висшата благодат.

Аомаме прехапа леко устна и остави кърпата. Идеше й да го попита за каква благодат става дума, но се възпря. Така можеха да карат до безкрай. А нея я чакаше важна задача.

— Бихте ли се извърнали пак по корем? Искам да поразпусна още малко вратните ви мускули.

Мъжът пак просна огромното си тяло върху постелката за йога и оголи едрия си врат пред Аомаме.

— Така или иначе, притежавате magic touch — каза той като прибягна до английския израз.

— Magic touch ли?

— Вълшебни пръсти, притежаващи невероятна сила. Страхотен усет да откривате специалните точки по тялото. Способност, каквато малко хора притежават. Нещо, което не се учи нито от книгите, нито от практиката. И аз притежавам нещо — съвсем различно нещо, — с което се сдобих по същия начин. Но както и при останалите форми на висшата благодат, всеки заплаща за получените дарове.

— Никога не съм го обмисляла откъм тази му страна — призна си Аомаме. — Просто разработих техниките си с учене и много практика. Никой не ми ги е „дарил“.

— Нямам намерение да навлизам в спор с вас. Но едно помнете: боговете дават, но боговете и вземат. Дори да не съзнавате, че онова, което притежавате, ви е било дарено, боговете помнят какво са ви дали. Нищичко не забравят. Затова трябва да използвате дарените ви способности с изключително внимание.

Аомаме огледа десетте си пръста. После ги положи върху гърба му и концентрира възприятията си изцяло върху върховете на пръстите си. Боговете дават, но боговете и вземат.

— След малко свършвам. Това ще е финалното опипване — обяви тя сухо на мъжкия гръб. Стори й се, че някъде надалече прогърмя. Вдигна лице и погледна през прозореца. Не видя нищо освен тъмното небе. Звукът се повтори и отекна глухо из тихата стая.

— Всеки момент ще завали — обяви мъжът с равнодушен глас.

* * *

С ръце върху мощния мъжки врат Аомаме затърси специалната точка. За това й беше необходимо да се съсредоточи докрай. Затвори очи, затаи дъх и се заслуша в движението на кръвта. Върховете на пръстите й се мъчеха да разчетат подробната информация по еластичността на кожата и потока на телесната топлина. Точката бе само една, и то изключително малка. Лесно се откриваше по някои хора, много по-трудно по други. Така нареченият Вожд явно бе от втория тип. Все едно търсеше опипом — при това, без да вдига шум — самотна монета в абсолютно тъмна стая. Най-после напипа точката. Постави пръста си отгоре й и запечата в ума си усещането и точното й място, все едно го отбеляза на карта — специално умение, което й бе дадено.

— Моля ви да не мърдате — каза на просналия се мъж. Пресегна се към синия сак и извади кутийката с ледокопчето. — На врата ви има една точка, където енергийният ви поток продължава да е блокиран — продължи спокойно Аомаме, — но не съм в състояние да го отключа само с натиск на пръстите. Ако успея да премахна блокажа, болката ви ще се облекчи значително. Налага ми се да ви убода с една проста игла за акупунктура. Не се притеснявайте. Много пъти съм го правила. Нали нямате нищо против?

Мъжът изпусна дълбоко насъбралия се у него въздух.

— Оставям нещата във ваши ръце. Готов съм да приема от вас всичко, което би изтрило мъчещата ме болка.

Тя извади ледокопа от кутийката и сне корка от връхчето му, което както винаги бе смъртоносно остро. Хвана го с лявата си ръка, а с показалеца на дясната затърси намерената преди малко точка. Ето я, точно тук. Натисна я с пръст и пое дълбоко въздух. Сега трябваше само да нанесе удар с дясната ръка като с чук и да вкара изключително острото връхче дълбоко под кожата. И всичко щеше да приключи.

Нещо обаче я задържа. По неизвестна за нея причина не можа да стовари вдигнатия си юмрук. Само този удар и край, рече си. С един замах ще изпратя този човек в отвъдното. После ще изляза най-спокойно от стаята, ще сменя лицето и името си и ще получа нова самоличност. Мога го. Без страх, без угризения на съвестта. Този човек е извършил многократно отвратителни деяния, които без никакво съмнение заслужават единствено смърт. И въпреки всичко не можа да накара себе си да го стори. Онова, което задържаше дясната й ръка, бе някакво неясно, но упорито съмнение. Всичко дотук минава прекалено лесно, предупреждаваха я инстинктите й.

И това нямаше никаква връзка със здравия разум. Просто усещаше: нещо не е наред. Нещо не е както трябва. В нея се сблъскваха всичките й сили и способности; отделните им елементи водеха люта битка помежду си. В тъмното лицето й се кривеше силно.

— Какво става? — попита на висок глас мъжът. — Докога ще чакам? Хайде, свършете го веднъж завинаги.

Едва когато чу тези думи, Аомаме осъзна най-сетне какво точно я е задържало. Той знае. Знае какво се каня да му сторя.

— Няма място за двоумение — изрече спокойно мъжът. — Всичко е наред. И аз желая онова, което и вие желаете.

Гръмотевицата продължаваше да буботи, но само като тътен от далечна артилерийска канонада, без присвятквания. Бойното поле бе все още далече. А мъжът продължи:

— Това е най-идеалното лечение, съществувало някога. Много внимателно разтегнахте всичките ми мускули. Изпитвам само най-дълбоко уважение към уменията ви. Но както и сама изтъкнахте, в крайна сметка не е нищо повече от третиране на симптомите. А болката ми напредна до стадий, в който може да се премахне единствено като прекъснете живота ми от корените му, като слезете в мазето и дръпнете шалтера. И вие точно това се каните да направите.

Аомаме задържа позата си: лявата ръка държеше връхчето на иглата върху специалната точка на тила, а дясната бе вдигната във въздуха. Но нито едната, нито другата можеше да мръдне ни нагоре, ни надолу.

— Ако наистина желаете да сложите край, което се каните да направите, можете да го постигнете по няколко начина. Много е просто. Опитайте се да ударите с дясната си ръка.

Аомаме наистина опита да стовари ръката си. Но тя отказваше да помръдне. Стоеше си замръзнала във въздуха като ръка на статуя.

— Ето, тази сила притежавам аз — макар никога да не съм я желал истински. Добре, сега вече можете да мърдате дясната си ръка. И изцяло държите властта върху живота ми.

Аомаме усети, че наистина е в състояние да движи дясната си ръка свободно. Стегна юмрук, после го отпусна. Усещаше го съвсем нормално. Изглежда, бе й въздействал хипнотично. Но каквото и да беше, беше страшно силно.

— Те ми дариха тези специални способности, но в замяна ми наложиха и някои задължения. Техните желания да станат и мои желания — непреклонни желания, на които не мога да се противопоставя.

— „Те“ ли? Човечетата ли имате предвид?

— Значи и вие знаете за тях. Чудесно! Ще ми спести куп обяснения.

— Знам само името. Но нямам представа кои или какво са тези човечета.

— Предполагам, че никой не знае със сигурност кои са човечетата — отвърна мъжът. — Хората успяват единствено да разберат, че те съществуват. Чели ли сте „Златната клонка“ на Фрейзър^[1]?

— Не съм.

— Крайно интересна книга, от която много можем да научим. В определени периоди от историята — в най-древните времена, естествено — на няколко места по света имали обичая да убиват краля си в края на владичеството му, което обикновено траело десет до дванадесет години. Щом изтечал този срок, народът се събирал и го заколвал. Смятало се, че е за благото на обществото, и самите крале го приемали най-доброволно. Самото убийство трябвало да бъде извършено по жесток, кървав начин, а онзи, който бил крал, смятал, че му се оказва огромна чест. Добре, но за какво им е било да убиват кралете си? Защото в онези времена кралят бил този, който чувал гласовете в качеството си на посредник на народа. Именно той се нагърбвал със задачата да служи за връзка между „нас“ и „тях“. А народът имал неотменното задължение да убие онзи, който чувал гласовете, за да запази равновесието между умовете на живеещите на земята и властта, притежавана от човечетата. В древността да „управляваш“ било синоним на това да чуваш гласовете на боговете. Разбира се, с течение на времето изоставили тази система. Престанали да убиват кралете, а да си крал станало светска и наследствена длъжност. По този начин хората престанали да чуват гласовете.

Аомаме слушаше разказа му и несъзнателно свиваше и разпускаше вдигнатия във въздуха десен юмрук.

— Наричали ги с най-различни имена, но в повечето случаи никак не ги наричали. Те просто съществували. Понятието „човечета“ е просто за удобство. Дъщеря ми ги нарече така, когато бе много малка и ги доведе със себе си.

— И тогава вие станахте крал.

Мъжът пое дълбоко въздух през носа си и го задържа известно време в дробовете си, преди бавно да го изпусне.

— Не съм никакъв крал. Станах онзи, който чува гласовете.

— И сега искате да бъдете заклан.

— Не, до клане не е нужно да се стига. Все пак живеем в 1984 година посред огромен град. Не е необходимо убийството да е жестоко, с проливане на кръв. От вас се иска само да ми отнемете живота. Чисто и просто.

Аомаме поклати глава и отпусна мускулите на тялото си. Връхчето на иглата все още натискаше точката на тила му, но усети, че й е невъзможно да събере воля да убие този човек.

— Изнасилили сте много млади момичета — рече, — някои само на по десет години, други може би още по-малки.

— Вярно е — каза мъжът. — Признавам, че стореното от мен има определени аспекти, които може да се разглеждат по този начин в светлината на общоприетите концепции. В очите на земните закони аз съм един престъпник. Наистина имах физически взаимоотношения с все още незрели момичета — макар лично аз да не съм се стремял към подобно нещо.

Аомаме не можеше да направи нищо, освен да вдиша дълбоко, после да издиша. Нямаше ни най-малка представа как да укроти мощните емоционални потоци, бушуващи из тялото й. Лицето й бе ужасно разкривено, а в същото време дясната и лявата й ръка сякаш се стремяха към коренно противоположни действия.

— Желанието ми е да ми отнемете живота — каза мъжът. — Не виждам повече смисъл да живея на този свят. Нужно е да ме унищожите, за да възстановите световното равновесие.

— И какво ще стане, след като ви убия?

— Човечетата ще се лишат от онзи, който чува гласовете им. Аз и досега нямам наследник.

— Как може да очаквате от мен да повярвам на всичко това? — буквално изплю думите през стиснатите си устни Аомаме. — Ами ако се окажете просто един перверзен тип, мъчещ се да оправдае отвратителните си действия с удобни умотворения? Ако се окаже, че няма никакви „човечета“, никакви гласове на боговете, никаква висша благодат? Какво пречи да сте поредният самозван пророк или водач на секта?

— Виждате ли будилника там? — попита мъжът, без да вдигне глава. — Върху десния скрин с чекмеджетата?

Аомаме погледна надясно. Върху кръглия, висок до кръста скрин стоеше монтиран в мраморна рамка будилник — явно доста тежък предмет.

— Гледайте го. Не откъсвайте очи от вето.

Аомаме изви врат и фиксира будилника с поглед, както й беше наредено. А под пръстите си усети как всеки мускул в тялото на мъжа като че се вкамени и се изпълни с невероятна мощ. И сякаш в отговор на тази мощ мраморният будилник се отлепи бавно от повърхността на скрина. Видя го как взе да трепери, все едно се колебаеше, и спря на десетина сантиметра над скрина и остана така цели десет секунди. После мускулите на мъжа изгубиха силата си, а будилникът тупна глухо върху скрина, като да се бе сетил внезапно за съществуването на земното притегляне. Мъжът взе да издиша дълго, бавно, уморено.

— Дори едно такова дребно нещо изцежда огромна част от енергията ми — рече, след като се бе освободил от всичкия въздух в организма си. — Толкова, колкото да ми съкрати живота. Но, надявам се, ви убедих, че не съм никакъв самозванец.

Аомаме не отговори. На мъжа му потрябва доста време да си възвърне силите с поредица дълбоки вдишвания. Часовникът продължи да показва времето, все едно нищо не се беше случило. Само дето бе застанал леко диагонално върху скрина. Аомаме не отмести очите си, докато стрелката на секундарника не направи пълен оборот.

— Вие наистина притежавате специални способности — рече сухо.

— Както сама се убедихте.

— Доколкото си спомням, в „Братя Карамазови“ имаше една сценка между дявола и Христос, където Христос е подложен на жестоки изпитания в пустошта, а дяволът го предизвиква да сътвори чудо — да превърне някакви камъни в хляб. Христос обаче не му обръща внимание. Чудесата са изкушението на дявола.

— Да, знам. И аз съм чел „Братя Карамазови“. И в едно отношение сте права: с демонстрации нищо не се постига. Но не виждах друг начин да ви убедя в краткото време, с което разполагаме, затова прибягнах до въпросното изпълнение.

Аомаме нищо не каза.

— На този свят няма абсолютно добро и абсолютно зло — рече мъжът. — Доброто и злото не са някакви фиксирани, стабилни стойности, а постоянно си разменят местата. Само за една секунда доброто може да се превърне в зло. И обратното. Точно това става в света, описан от Достоевски в „Братя Карамазови“. Най-важното е да се поддържа равновесието между постоянно движещото се добро и зло. Наклониш ли се прекалено в едната посока, много ще ти е трудно да поддържаш действителен морал. В този смисъл доброто е в самото равновесие. Точно това имам предвид, когато ви казвам, че трябва да умра, за да поддържам равновесието на нещата.

— Но аз не изпитвам нуждата да ви убия тук, сега — обяви Аомаме. — Както вероятно знаете, дошла съм с цел да ви убия. Не мога да оставя жива личност като вас. И бях решена да ви затрия от този свят. Но вече не изпитвам първоначалната решимост. Усещам, че ужасно страдате. Затова заслужавате да умрете бавно, да се разпадате постепенно на парчета, измъчван от ужасни болки. Не намирам у себе си основание, което да ме накара да ви даря с лесна смърт.

Все още легнал по корем, мъжът реагира с леко кимване.

— Ако ме убиете, хората ми неминуемо ще ви намерят. Те са абсолютни фанатици, имат власт и са безкрайно упорити. След смъртта ми религията ни ще изгуби своята центростремителна сила. Но веднъж оформена, системата възприема свой собствен живот.

Аомаме го слушаше, докато бе проснат с лице към пода.

— Онова, което причиних на приятелката ви, бе много лошо.

— На приятелката ми ли?

— Вашата приятелка с белезниците. Забравих й името…

Някакво ледено спокойствие обзе Аомаме. Вътрешният й конфликт се изпари. Сега над нея надвисна тежка тишина.

— Аюми Накано — рече.

— Горкото момиче.

— Ваше дело ли беше? — попита с леден глас Аомаме. — Вие ли убихте Аюми?

— Съвсем не. Не съм я убил аз.

— Но по някаква причина ви е известно… че някой я е убил.

— Нашият разследващ узна за случая. Не знаем кой е убиецът. Известно ни е само, че вашата приятелка, полицайката, е била удушена в един хотел.

Дясната ръка на Аомаме пак се сви в юмрук.

— Но вие казахте: „Онова, което причиних на приятелката ви, бе много лошо“.

— В смисъл, че не успях да го предотвратя. Който и да я е убил, факт е, че винаги се насочват към най-слабата ви точка — точно както вълците се хвърлят на най-слабите овце в стадото.

— И според вас Аюми е била моя слаба точка, така ли?

Мъжът не й отговори.

Аомаме затвори очи.

— Но защо е трябвало да я убиват? Тя беше толкова добро същество! Никому нищо лошо не бе сторила. Защо? Само заради моето участие в цялата работа ли? Ако е заради това, нима нямаше да е достатъчно мен да ме унищожат?

— Вас не могат да ви унищожат.

— Защо не? Как така не могат да ме унищожат?

— Защото отдавна сте станали специално същество.

— Специално същество ли? В какъв смисъл „специално“?

— Някой ден ще разберете.

— Кой „някой ден“?

— Когато му дойде времето.

Аомаме пак разкриви физиономията си:

— Изобщо не ви разбирам.

— И това ще стане някога.

Аомаме поклати глава:

— Добре де, в момента явно не могат да ме нападнат. Затова са се прицелили в слаба точка близо до мен. За да ме предупредят. Да ми попречат да ви отнема живота.

Мъжът запази мълчание. Знак, че е съгласен с думите й.

— Но това е ужасно! — възкликна Аомаме. И пак завъртя глава. — Какво значение може да е имало за тях убийството й?

— Не, те не са убийци. Никога не унищожават някого със собствените си ръце. Онова, което е убило приятелката ви, е нещо, което е носела в себе си. Рано или късно тази трагедия е щяла да се случи. Животът й е бил изпълнен с риск. А те само са предоставили стимула. Все едно са променили настройката на часовниковия механизъм.

Настройката на часовниковия механизъм ли?

— Та тя да не беше някаква готварска фурна! Беше жив човек от плът и кръв! Какво, като животът й е бил изпълнен с риск? Беше ми много близка приятелка. И вие с вашите хора ми я отнехте като едното нищо. Безсмислено. Коравосърдечно.

— Гневът ви е напълно оправдан. И следва да го насочите към мен.

Аомаме поклати глава:

— Дори да ви отнема сега живота, това няма да ми върне Аюми.

— Не, но ще е донякъде реакция спрямо човечетата. Вашето отмъщение, един вид. Понеже те все още не желаят смъртта ми. Ако умра тук, сега, ще се получи вакуум — най-малкото временен вакуум, докато се появи наследник. Ще бъде удар срещу тях. А в същото време ще е от полза и за вас.

— Някой беше казал навремето, че нищо не струва по-скъпо и не носи по-малка полза от отмъщението — рече Аомаме.

— Уинстън Чърчил. Но, ако не ме лъже паметта, изрекъл го е под формата на извинение за бюджетния дефицит на Британската империя. Така че не носи никакъв морален заряд.

— Да оставим морала настрана. Независимо дали ще вдигна ръка срещу вас, или не, ще умрете в адски мъки, докато нещо странно ви разяжда отвътре. И в това отношение ни най-малко не мога да ви съчувствам. Дори ако светът остане съвсем без морал и се разпадне на парчета, вината няма да е у мен.

Мъжът пак пое дълбоко въздух:

— Добре. Разбирам ви. А какво ще кажете за следното предложение. Да сключим сделка: ако ми отнемете живота тук, сега, ще помилвам живота на Тенго Кавана. Поне дотолкова все още имам власт.

— Тенго — повтори Аомаме. И усети как всичките й сили я напуснаха. — И това ли ви е известно?

— Няма нищо, или по-точно казано — няма почти нищо, което да не знам за вас.

— Изключено е обаче чак дотам да се простират знанията ви. Та името на Тенго не е направило дори една крачка извън сърцето ми.

— Моля ви, госпожице Аомаме! — каза мъжът. После пусна кратка въздишка. — Няма на този свят нищо, което никога да не е направило и една крачка извън нечие сърце. И по някакво случайно стечение на обстоятелствата (нали мога така да се изразя?) в момента Тенго Кавана е лице, което представлява немалък интерес за нас.

Аомаме не можеше дума да обели. А мъжът продължи:

— Но пък и съвпадението няма нищо общо тук. Съдбите на двама ви не са се пресекли по някаква чиста случайност. Двамата сте пристъпили на този свят, понеже ви е било предначертано да влезете в него. А сега, след като сте влезли, независимо дали ви харесва, или не, всеки от вас ще си получи отредената му роля.

— Да пристъпим на този свят ли?

— Да. През настоящата 1Q84 година.

— 1Q84-та ли? — съвсем се разкриви лицето на Аомаме. Та това число аз го измислих!

— Вярно, това число вие го измислихте — рече мъжът, сякаш прочел мислите й. — Аз просто го взех назаем от вас.

Аомаме оформи числото 1Q84 в устата си.

— Няма на този свят нищо, което никога да не е направило и една крачка извън нечие сърце — повтори тихичко Вождът.