Харуки Мураками
1Q84 (39)

Петнадесета глава
(Аомаме): А сега е време за призраци

Аомаме извади едно резервно одеяло от гардероба и го разстла върху едрото тяло на мъжа. После сложи пръст на тила му — да се убеди, че пулсът му е спрял напълно. Така нареченият техен Вожд се бе преселил вече в друг свят. Не знаеше точно що за свят е, но твърдо не бе светът на 1Q84 година. В този свят той се бе превърнал в така наречения покойник. Пресякъл бе границата, която отделя живота от смъртта, и то без да издаде и най-малкия звук, само с мигновено потръпване, сякаш му бе станало студено. И без да пролее и капка кръв. Освободил се бе от всички страдания, лежеше, тих и мъртъв, по корем върху постелката за йога. Както винаги, бе свършила работата си бързо и точно.

Постави корка върху игличката и върна ледокопа в кутийката му. А тя потъна в синия сак. Извади „Хеклер & Кох“-а от найлоновия плик и го пъхна под ластика на долнището си със свален предпазител и патрон в цевта. Допирът на твърдия метал с гръбнака й й създаде чувство за сигурност. Отиде до прозореца, затвори плътните завеси и в стаята пак се възцари мрак.

Взе сака и се отправи към вратата. С ръка върху дръжката се обърна да хвърли последен поглед на проснатия насред тъмната стая огромен мъж. Видът му бе като на спящ човек — така както го бе заварила при идването си. И никой друг на този свят освен Аомаме не знаеше, че вече не е жив. Може би с изключение на човечетата, което ги бе накарало да спрат с гръмотевиците си. Разбрали бяха, че вече е безсмислено да пращат подобни предупреждения. Животът на избрания им посредник бе стигнал до своя край.

Аомаме отвори вратата и пристъпи в съседната стая. Отвърна очи от силната светлина. Затвори безшумно след себе си. Нула номер седеше на дивана и пиеше кафе. Върху масата имаше кана и голям поднос от рум сървиса, отрупан със сандвичи, наполовина вече изядени. До тях имаше и две неизползвани кафени чаши. Конската опашка седеше на стол в стил рококо до вратата с изправен гръбнак, както го бе оставила. Имаше чувството, че и двамата са седели неподвижно през цялото време, без дума да си разменят, такова спокойствие дареше в стаята. При влизането на Аомаме Нула номер остави чашата си върху чинийката и тихо се изправи.

— Свърших — рече Аомаме. — Той спи сега. Доста зор видя да му мачкам мускулите. Оставете го да поспи известно време.

— Спи, казвате.

— Много дълбоко — поясни Аомаме.

Нула номер я изгледа право в очите. Надникна в зениците й. После бавно я огледа чак до пръстите на краката и обратно, като че търсеше нещо нередно.

— Това нормално ли е?

— Много хора реагират точно по този начин — заспиват, след като са се отърсили от екстремен мускулен стрес. Изобщо не е необичайно.

Нула номер отиде до вратата на спалнята, завъртя безшумно ръчката и открехна, колкото да надникне. Аомаме сложи дясната си ръка на кръста, за да може да извадя пистолета, ако се наложеше. Мъжът огледа положението в стаята в продължение на десет секунди, после се дръпна назад и затвори вратата.

— Колко време смятате, че ще му трябва да си отспи? Не можем да го оставим така на пода за постоянно.

— До два часа би трябвало да се наспи. Но дотогава не го безпокойте.

Нула номер погледна часовника си и кимна леко на Аомаме:

— Ясно. Ще го оставим така, както е. Искате ли да вземете душ?

— Нямам нужда от душ, но бих искала да се преоблека, ако е възможно.

— Разбира се. Банята е на ваше разположение.

На Аомаме, ако я питаха, хич не й и трябваше да се преоблича, а да изчезне оттам с максимална скорост, но не искаше по никакъв начин да предизвиква подозренията им.

И тъй като се бе преоблякла при идването си, длъжна бе да се преоблече и на тръгване. Влезе в банята, свали анцуга и прогизналото си от пот бельо, подсуши се с една кърпа и си сложи чисто бельо и памучния панталон и блузката, с които бе дошла. Напъха пистолета под колана, та да не се вижда отвън. И изпробва различни движения с тялото си, да се убеди, че няма да изглеждат неестествени. Изми лицето си със сапун и се среса. После взе да криви пред голямото огледало над умивалника лицето си във всички възможни гримаси, та да разпусне стегналите се от напрежението лицеви мускули. Докато върна нормалното си изражение. След толкова гримасничене малко се затрудни да си спомни кой точно бе нормалният вид на лицето й, но след няколко опита успя да се спре на приемливо факсимиле. Огледа най-старателно физиономията си в огледалото. Няма проблем, рече си. Това е нормалното ми лице. Ще мога дори да се усмихна при нужда. И ръцете ми не треперят. Погледът ми е стабилен. Аз съм си обичайната хладнокръвна Аомаме.

Нула номер обаче я бе огледал най-подробно при излизането й от спалнята. И вероятно бе забелязал следите от сълзи. Все нещо е останало след всичкото реване. Мисълта я попритесни. Няма начин онзи да не се е усъмнил за какво й е било да реве, докато разтяга мускулите на клиента си. Току-виж заподозрял, че нещо не е наред. Отворил е вратата на спалнята, отишъл е да види какво прави Вожда и е установил, че сърцето му е спряло…

Опипа с ръка зад гърба си дръжката на пистолета. Спокойно, заповяда си. Не бива да ме е страх. Страхът ще се изпише по лицето ми и ще възбуди подозрения.

Подготвена за най-лошото, Аомаме излезе от банята със сак в лявата ръка, дясната — свободна да се пресегне за оръжието, но в стаята нямаше никакъв признак на нещо необичайно. Нула номер стоеше в средата със скръстени ръце, замислен, с присвити очи. Конската опашка си беше на стола до вратата, откъдето наблюдаваше обстановката с ледения поглед на бомбардир в опашката на боен самолет, свикнал да седи съвсем сам и да оглежда небето с очи, които стават небесносини.

— Сигурно сте скапана — каза Нула номер. — Кафенце да ви предложа? Или някой сандвич?

— Благодаря за поканата, но след работа не съм в състояние да ям. Трябва ми поне час да си възвърна апетита.

Нула номер кимна. После извади дебел плик от вътрешния джоб на сакото си. Увери се в теглото му, след което го подаде на Аомаме:

— Тук, струва ми се, има и нещо отгоре над договорената цена на услугата. Както вече споменах, много държим цялото това ваше посещение да остане в тайна.

— Подкуп да си мълча ли? — пошегува се Аомаме.

— За положените допълнителни усилия — каза онзи, без изобщо да се усмихне.

— Държа на принципа на пълната конфиденциалност, независимо от заплащането. И дума няма да излезе от мен за посещението ми тук — рече Аомаме и пъхна неотворения плик в сака си. — Разписка ще желаете ли?

Нула номер поклати глава:

— Няма нужда. Това си е между нас. И в данъчната си декларация не е необходимо да го вписвате.

Аомаме кимна безмълвно.

— Сигурно много усилия ви коства — подметна Нула номер, сякаш търсеше допълнителна информация.

— Повече от обикновено.

— Но и той не е обикновен човек.

— И аз така мисля.

— Абсолютно незаменим е — каза онзи. — От много време се мъчи с ужасни физически болки. Като да е поел всичките ни страдания и болки върху себе си. Надяваме се поне малко облекчение да сте му донесли.

— Не мога да кажа нищо със сигурност, тъй като не съм запозната с основната причина за болката му — отвърна Аомаме, като подбираше внимателно думите си. — Но съм убедена, че болката му поне малко е намаляла.

Нула номер кимна:

— Вие направо изглеждате изтощена.

— Вероятно съм — съгласи се Аомаме.

Докато двамата разговаряха, Конската опашка си седеше до вратата и безмълвно оглеждаше стаята. Лицето му бе неподвижно; само очите му шареха. Изражението му не се променяше дори за миг. Тя така и не можеше да прецени дали изобщо чува разговора им. Усамотен, мълчалив, нащрек, наблюдаваше от кой облак може да изскочат вражеските изтребители. Щеше да ги забележи още докато са малки колкото макови семена.

След известно колебание Аомаме се реши да попита Нула номер:

— Изобщо не ми влиза в работата, но това, че пиете кафе и ядете сандвичи с шунка, не се ли явява нарушение на религиозните ви убеждения?

Нула номер се извърна да огледа каната с кафе и подноса със сандвичите на масата. После по устните му премина съвсем бегла усмивка:

— Религията ни не съдържа подобни строги предписания. Поначало алкохолът и тютюнът са забранени, съществуват и определени ограничения спрямо секса, но по отношение на храната имаме относителна свобода. През повечето време ядем само най-проста храна, но няма изрична възбрана върху кафето и сандвичите с шунка.

Аомаме кимна, но се въздържа да изкаже мнение по въпроса.

— Вярата събира най-различни хора, което, естествено, налага необходимостта от известна дисциплина, но ако човек обръща прекалено голямо внимание на формалностите, може да изгуби от очи първоначалната цел. Постулатите и доктрините са в крайна сметка само средства. Важното е не рамката, а онова, което се съдържа в рамката.

— И вашият Вожд осигурява съдържанието, което изпълва рамката.

— Точно така. Той чува гласовете, които ние не можем да чуем. Той е специална личност. — Нула номер пак се взря в очите на Аомаме, след което каза: — Много ви благодарим за всичкия труд, който положихте днес. За щастие, и дъждът престана.

— Гръмотевиците бяха ужасни — рече Аомаме.

— Да, много — съгласи се Нула номер, макар видимо да не се вълнуваше особено от гръмотевици и дъждове.

Аомаме му отправи кратък поклон и се отправи към вратата със сак в ръка.

— Един момент, ако обичате — викна зад гърба й Нула номер. В гласа му имаше известна острота.

Аомаме се закова на място в средата на стаята и се извърна. Сърцето й издаде остър сух звук. Дясната й ръка небрежно се премести към бедрото й.

— Постелката — каза младият мъж. — Забравихте си постелката за йога. Остана на пода в спалнята.

Аомаме се усмихна:

— Той сега спи дълбоко, легнал на нея. Не можем да го избутаме и да я извадим изпод него. Ще ви я подаря, ако ви харесва. Не е скъпа, а върши много работа. Ако не ви трябва, изхвърлете я.

Нула номер се замисли за миг и най-сетне кимна:

— Още веднъж ви благодаря. Сигурен съм, че сте много уморена.

Когато Аомаме наближи вратата, Конската опашка се изправи и я отвори. После й се поклони кратко. Този така и не каза нито една дума, рече си Аомаме. Отговори на поклона му и понечи да мине покрай него.

В този миг кожата й бе пронизана от мощен импулс, като силен ток. Ръката на Конската опашка се насочи светкавично към дясната й ръка. Бе бързо, точно движение, с каквото се лови муха във въздуха. Аомаме ясно си представи какво се случва в момента. Всеки мускул в тялото й се стегна. Тръпки я полазиха и сърцето й прескочи. Дъхът спря в гърлото й и ледени насекоми взеха да се разхождат нагоре-надолу по гръбнака й. В мозъка й проблесна гореща бяла светлина: Хване ли този дясната ми ръка, няма да мога да се добера до пистолета. И тогава нямам никакъв шанс да го победя. Той усеща. Усеща, че съм извършила нещо. Интуицията му подсказва, че в хотелската стая е станало нещо. Не знае какво, но знае, че не е трябвало да се случи. Инстинктът му говори „Спри тази жена“ и му заповядва да ме събори на пода, да се тръшне целият отгоре ми, да ми изкълчи рамото. Но той притежава само инстинкт, без никакво доказателство. И ако чувството му се окаже погрешно, яко ще закъса. Друсаше го мощен конфликт, но сега вече се предаде. Тук Нула номер взема решенията и издава заповедите. Конската опашка не е достатъчно квалифициран за тази цел. И затова му се наложи да се пребори с импулса, задвижил дясната му ръка, и да прогони напрежението от рамото си. Аомаме съвсем ясно си представяше етапите, през които бе протекла мисълта на Конската опашка през тези една-две секунди.

Стъпи върху мокета в абсолютно правия коридор и съвсем хладнокръвно се запъти към асансьора. Имаше усещането, че Конската опашка е подал глава през вратата и следи всяко нейно движение. Продължаваше да чувства как острият му като бръснач поглед пронизва гърба й. Всеки мускул в тялото й пареше, но тя си наложи да не се обърне. В никакъв случай не биваше да се обръща. Едва след като свърна покрай ъгъла, усети как я напусна напрежението. Но и сега не можеше да се отпусне. Не се знаеше какво можеше да се случи всеки миг. Натисна копчето на асансьора за надолу, после се пресегна зад гърба си и държа пистолета, докато асансьорът пристигна (а това трая цяла вечност), готова да извади оръжието, ако Конската опашка променеше решението си и хукнеше след нея. Щеше да се наложи да го застреля, преди да я е докоснал с мощните си ръце. Или да се застреля без капка колебание. Не можеше да реши кое от двете да предприеме. Току-виж се оказала неспособна да вземе такова решение.

* * *

Никой обаче не дойде подире й. Хотелският коридор си остана тих. Вратата на асансьора се отвори със звън и Аомаме влезе. Натисна бутона за партера и зачака врати те да се затворят. Прехапа устна и впери поглед в таблото с номера на етажа. После излезе от асансьора, прекоси просторното фоайе и взе чакащото пътници такси пред главния вход. Дъждът бе престанал окончателно, но от цялото шаси на таксито продължаваше да капе вода, сякаш бе доплавало дотук под вода. Аомаме каза на шофьора да я откара до западния изход на гара Шинджуку. Докато се отдалечаваха от хотела, издиша всичкия насъбрал се в нея въздух. После затвори очи и изпразни и мозъка си. Имаше нужда известно време да не мисли за нищо.

Изведнъж ужасно й се доповръща. Сякаш цялото съдържание на стомаха й се бе устремило към гърлото й. Успя някак си да го задържи. Натисна копчето и отвори стъклото на задната врата до средата, което изпрати влажен нощен въздух дълбоко в дробовете й. После се облегна назад и няколко пъти вдиша с пълни гърди. В устата й се яви някакъв злокобен вкус, като че нещо в нея бе взело да шие.

Изведнъж й хрумна да бръкне в джоба на панталона си, където обикновено носеше две плочки дъвка. Разопакова станиола с леко треперещи ръце. Пъхна дъвките в устата си и бавно запреживя. Градинска мента. Приятният познат аромат й помогна да овладее нервите си. Докато челюстта й се движеше, гадната миризма в устата й взе да изчезва. Не че нещо в мен действително загнива, помисли си. Явно страхът си прави някаква лоша шега с мен.

Но, така или иначе, всичко свърши, мислеше си Аомаме. Повече няма да ми се налага да убивам. А това, което извърших, бе справедливо. Той заслужаваше да го убия заради всичките му прегрешения. Просто получи заслужено наказание. А пък (по чиста случайност) и той копнееше да го убият. Осигурих му мирната смърт, за която мечтаеше. Нищо лошо не съм сторила. Само дето наруших закона.

Но колкото и да се напъваше, Аомаме не успя да се самоубеди, че всичко това е вярно. Само преди броени мигове бе убила със собствените си ръце едно далеч не обикновено човешко същество. Останал й бе яркият спомен от безшумното потъване на игличката в тила на мъжа. Все още ръцете й изпитваха онова крайно необикновено чувство, което доста я разстройваше. Разтвори длани и се втренчи в тях. Имаше нещо различно, коренно различно. Но не успяваше да схване кое точно се е променило и как.

Ако вярваше на собствените му думи, току-що бе убила един пророк, комуто е бил поверен божи глас. Но господарят на този глас ни най-малко не беше бог. Владели го бяха най-вероятно човечетата. Пророкът е в същото време и крал, а съдбата на краля е да бъде убит. С други думи, самата тя бе изпратен от провидението убиец. Чрез насилственото отстраняване на съществото, което е било както пророк, така и крал, тя е съхранила равновесието между доброто и злото, вследствие на което сега тя е на ред да умре. Но докато извършваше своето деяние, тя сключи сделка: като убива онзи човек и на практика се отрича от собствения си живот, тя спасява Тенговия. Такъв бе смисълът на сделката. Ако можеше да вярва на думите му.

Аомаме обаче нямаше друг избор, освен да вярва в неговите думи. Самият той изобщо не бе фанатик, а и умиращите не лъжат. И което е най-важното, думите му притежаваха истинска убедителна сила. Тежаха като някаква огромна котва. Всеки кораб носи котва, съответстваща на размерите и водоизместимостта му. А този човек, колкото и отвратителни да бяха делата му, наистина й напомняше на огромен кораб. На Аомаме не й оставаше друго, освен да признае този факт. Като внимаваше да не я види шофьорът, Аомаме измъкна „Хеклер & Кох“-а изпод колана си, постави го на предпазител, пусна го в торбичката и по този начин се освободи от 500-грамов солиден смъртоносен товар.

— Ама яко гърмеше одеве, а? — опита се да я заприказва водачът. — А пък и дъждът беше направо невероятен.

— Гърмеше ли? — попита Аомаме. Лично на нея й се струваше, че това е било много отдавна, а не само преди някакви си тридесет минути. Да, май наистина бе гърмяло. — Да, невероятни гръмотевици бяха.

— А в прогнозата нямаше и дума за буря. Очакваше се прекрасен ясен ден.

Тя се напъна да раздвижи мозъка си. Длъжна съм да кажа нещо. Но нищо хубаво не ми идва наум. Съзнанието ми още е в мъгла.

— Те, метеоролозите, кога ли пък са познавали — рече Аомаме.

Шофьорът й хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Да не би пък да имаше нещо странно в изговора й? После онзи рече:

— Разправяха, че улиците прелели и наводнили релсовия път на метростанцията Акасака-Мицуке. Понеже дъждът бил концентриран в много малък район. Та се наложило да спрат метрото по линиите Гиндза и Маруноучи. По новините го съобщиха, по радиото.

Поройният дъжд е наложил спиране на влаковете на метрото. Какво влияние би имало това върху действията ми? Уф, няма ли тоя мой мозък най-после да се размърда? Трябва първо да стигна до гара Шинджуку и да прибера пътната и дамската си чанта от монетното гардеробче. После да се обадя на Тамару за инструкции. Ако от Шинджуку ще трябва да хвана линията Маруноучи, голяма бъркотия ще стане. Разполагам с не повече от два часа, за да се скрия. Изтекат ли тези два часа, ще почнат да се чудят защо Вожда им не се събужда. Ще влязат в спалнята и ще установят, че е издъхнал. И моментално ще се задействат.

— Как мислите, дали линията Маруноучи още е затворена? — попита тя шофьора.

— Откъде да знам? Да пусна ли новините по радиото?

— Да, ако обичате.

Според Вожда бурята била причинена от човечетата. Те са съсредоточили обилния валеж в толкова малък участък в района на Акасака и са накарали метрото да спре. Може и нарочно да са го направили, поклати глава Аомаме. Нещата невинаги вървят според първоначалните намерения.

Шофьорът настрои радиото на Ен Ейч Кей, но там вървеше музикална програма — фолк в изпълнение на популярни през 60-те години японски поп певци. Аомаме помнеше бегло този жанр, тъй като го беше слушала по радиото през детските си години, но в никакъв случай не й беше любим. В интерес на истината спомените, които музиката пробуждаше, й бяха по-скоро неприятни, нежелани. Потърпя я все пак за известно време, но беше ясно, че не се канят да съобщават нищо за метрото.

— Съжалявам, но явно няма смисъл. Бихте ли спрели радиото, ако обичате. Като стигна до гара Шинджуку, ще разбера какво става.

— Там ще е лудница — рече шофьорът, докато изключваше радиото.

* * *

Както й бе предсказал шофьорът, на гара Шинджуку имаше ужасно стълпотворение. Тук спряната линия Маруноучи правеше връзка с националната железница и понеже нормалният пътникопоток бе нарушен, хора се щураха във всички посоки. Вечерният час пик бе отминал, но Аомаме и сега беше затруднена да си пробива път през тълпите.

Най-сетне успя да се добере до монетното гардеробче и да извади оттам дамската си чанта и пътната чанта от изкуствена черна кожа, където я чакаха пачките банкноти, които бе взела от касетата в банковия трезор. Извади каквото носеше в сака си — плика с пари от Нула номер, найлоновия плик с пистолета, кутийката с ледокопа — и го разпредели между дамската и пътната чанта. Остави ненужния й вече сак „Найки“ в съседно гардеробче, пусна монета от сто йени и врътна ключа. Повече нямаше да го потърси. Не съдържаше нищо, което може да се свърже с нея.

С пътна чанта в ръка Аомаме тръгна да търси свободен телефонен автомат. Но пред всеки едни се бе заформила дълга опашка от желаещи да се обадят у дома, за да предупредят, че ще закъснеят поради спрените влакове. Аомаме смръщи леко лице. Май човечетата няма да ме пуснат да избягам толкова лесно. То и Вожда каза, че не можели да ме пипнат директно, но пък можели да пречат на придвижването ми по други, заобиколни начини.

Аомаме се отказа от мисълта да чака на опашка. Излезе от гарата, повървя малко и влезе в първото изпречило се на пътя й кафене, където си поръча айскафе. И тамошният розов автомат бе зает, но поне нямаше опашка. Застана зад жената на средна възраст и я зачака да приключи продължителния си разговор. Жената взе да й хвърля изпълнени с досада погледи, но след около пет минути се предаде и окачи слушалката.

Аомаме пусна всичките си налични монети и занатиска номера, който бе наизустила. След трикратно позвъняване чу телефонния секретар: „Съжаляваме, но в момента не можем да ви се обадим. Молим ви да оставите своето съобщение след сигнала.“

След сигнала Аомаме каза в слушалката:

— Тамару, ако си там, моля ти се, обади се.

Някой вдигна слушалката, после Тамару рече:

— Тук съм.

— Идеално! — отвърна Аомаме.

Тамару като че долови необичайната напрегнатост в гласа й.

— Добре ли си? — попита.

— Засега.

— Как мина задачата?

— Заспа дълбоко. Възможно най-дълбокият сън.

— Ясно — каза Тамару. — Облекчението му се прокрадна дори в гласа му — нещо необичайно за него. — Ще предам новината. Тя ще се зарадва.

— Не беше никак лесно.

— Няма начин. Но все пак ти се справи.

— Някак си — рече Аомаме. — Дали някой не подслушва този телефон?

— Не се притеснявай. Минава през специална верига.

— Прибрах си чантите от монетното гардеробче на гара Шинджуку. Сега какво?

— С колко време разполагаш?

— Час и половина — отвърна Аомаме и обясни: след около час и половина двамата бодигардове ще проверят спалнята и ще установят, че Вожда им не диша.

— Час и половина е много време — каза Тамару.

— Как мислиш? Дали веднага ще се обадят в полицията?

— Отде да знам? Полицията вчера е влязла в управлението им да започне разследване. Все още са на етап разпити, но нещата могат да им се стъжнят, ако изведнъж се окаже, че религиозният им водач е умрял.

— Тоест, смяташ, че вероятно ще решат сами да се оправят, без да съобщават нищо публично, така ли?

— За тях това не представлява никаква трудност. Но ще разберем какво става от утрешните вестници — дали ще съобщят за смъртта, или не. Не си падам по хазарта, но ако ме накарат да заложа пари, обзалагам се, че няма да съобщят.

— Няма ли да приемат, че е починал от естествена смърт?

— Външни признаци няма да открият. А без най-внимателна аутопсия няма да знаят със сигурност дали е било естествена смърт, или убийство. Но така или иначе, първото, което ще им дойде на ум, е да те разпитат теб. Нали ти си последната, която го е видяла жив все пак. И щом установят, че си напуснала апартамента си и си се укрила, ще им стане напълно ясно, че не става дума за естествена смърт.

— След което ще почнат да ме търсят с всички налични възможности.

— Неизбежно — съгласи се Тамару.

— Как мислиш? Ще успеете ли да ме скриете?

— Всичко е най-подробно планирано. Ако се придържаме стриктно и неотклонно към плана си, никой няма да те намери. Най-лошото ще е да се поддадем на паника.

— Ще направя всичко възможно — рече Аомаме.

— Само така. Действай бързо и времето ще е в твоя полза. Ти си внимателен и упорит човек. Просто се дръж така, както винаги си се държала.

— В района на Акасака е паднал страхотен дъжд и е наводнил метрото.

— Знам — каза Тамару. — Но метрото изобщо не влиза в плановете ни. Ще вземеш такси и ще отидеш в тайна квартира в града.

— В града! Не трябваше ли да замина някъде надалече?

— Естествено, че ще заминеш надалече — рече бавно Тамару, сякаш обясняваше очебийното. — Но преди това трябва да те подготвим — да променим името и външния ти вид. Да не говорим, че задачата, която току-що изпълни, бе изключително тежка и ти сто на сто си пренавита. Да се щураш в такова състояние из града не е никак полезно. Така че ще те скрием за известно време в тази тайна квартира, където ще имаш пълната ни подкрепа. Ще се оправиш.

— И къде е тази „тайна квартира“?

— В квартал Коенджи. На двадесетина минути път оттам, където се намираш в момента.

Коенджи, мислеше Аомаме, докато тракаше с нокти по зъбите си. Знаеше, че се пада западно от центъра, но никога не бе стъпвала там.

Тамару й даде адреса и името на блока. А тя, както винаги, не си ги записа, а ги издълба в паметта си.

— Южно от гара Коенджи. Близо до околовръстно шосе номер 7. Апартамент 303. Главният вход се отваря с комбинация 2831.

Тамару изчака Аомаме да си повтори наум 303 и 2831.

— Ключът е залепен отдолу на постелката. В апартамента има всичко, от което ще имаш нужда на първо време, така че няма да ти се налага да излизаш. Аз ще те търся. Звъня три пъти, затварям и пак ти звъня след двадесет секунди. Бихме предпочели ти да не ни търсиш.

— Разбирам — рече Аомаме.

— Охраната му беше ли яка?

— Двама бяха и ми се сториха доста яки. В определени моменти ме достраша. Но не са професионалисти. Изобщо не могат да се мерят с теб.

— Такива като мен са малко.

— Прекалено много Тамарувци биха били проблем.

— Възможно е — каза Тамару.

* * *

Аомаме се запъти с двете си чанти в ръка към предгаровата таксиметрова стоянка, където завари поредната дълга опашка. Явно метрото още не бе възстановило нормалното си движение. Не й оставаше друго, освен да се нареди и тя.

Докато стоеше търпеливо наред с куп други изнервени чакащи, Аомаме си повтаряше наум адреса на тайната квартира, името на блока, номера на апартамента, кода за главния вход и телефонния номер на Тамару. Приличаше на аскет, седнал на планински връх, повтарящ скъпоценната си мантра. Аомаме се осланяше открай време на мощната си памет. Такива дреболии поначало помнеше без затруднение. Но в случая ставаше дума за жизненоважни числа. Стигаше да забрави само едно, че да постави живота си в опасност. Така че трябваше на всяка цена да ги издълбае в паметта си.

Докато успее да се вреди за такси, бе минал цял час, откакто бе оставила трупа на Вожда в хотелската му стая. Засега всичко й отнемаше поне два пъти по-дълго време, отколкото предполагаше — явно човечетата успяваха да я забавят. Но можеше да е и чисто съвпадение. Тъкмо аз ли съм седнала да се стряскам от някакви си несъществуващи „човечета“?

Аомаме даде адреса на шофьора, облегна се на седалката и затвори очи. Онези двамата в тъмните костюми май вече си гледат часовниците и чакат гуруто им да се пробуди. Аомаме ги виждаше пред очите си. Нула номер пие кафе и си мисли за разни работи. Мисленето е част от работата му. Да мисли и да решава. Може да е почнал да се усъмнява: прекалено тихо спи техният Вожд. Но пък Вожда поначало спеше безшумно, без да хърка; дори дишането му не беше тежко. Но пък присъствието му винаги се усещаше. Жената каза, че Вожда ще спи дълбоко поне два часа и че е важно да го оставят на спокойствие, та мускулатурата му да се възстанови. Минал бе само един час оттогава, но нещо човъркаше Нула номер отвътре. Дали пък да не нагледа Вожда? Какво да направи?

По-опасен от двамата обаче бе Конската опашка. Аомаме все още пазеше яркия спомен от мигновения му намек за насилие, докато излизаше от хотелската стая. Беше мълчалив, но с остри инстинкти. И бойните му умения сигурно бяха забележителни — може би много повече, отколкото си бе представяла до този момент. Самата тя изобщо не можеше да се мери с него по степента на владеене на бойните изкуства. Той надали щеше да я остави да се хване за оръжието си. Но за неин късмет той не бе изобщо професионалист. Позволи на рационалния си ум да се намеси, преди да бе вкарал в действие интуицията си. И беше приучен да му заповядват — за разлика от Тамару. Тамару щеше да неутрализира съперника си и да го обезсили, без изобщо да се замисли. При него първо бе действието — доверяването на инстинктите; рационалните разсъждения идваха едва след това. Двоумение дори само за частица от секундата бе пагубно.

Като се сети за този миг пред вратата, Аомаме се изпоти под мишниците. Поклати глава. Просто извадих късмет. Но поне избягнах това да ме хванат на място. Отсега нататък трябва да внимавам много повече. Тамару й беше казал: най-важното е да си внимателен и упорит. Опасността се появява в мига, в който се отпуснеш.

* * *

Шофьорът бе учтив човек на средна възраст. Извади карта, спря колата, изключи таксиметъра и най-търпеливо установи точното местонахождение на жилищния блок. Аомаме чу благодари и слезе от таксито. Бе красива шестетажна сграда в средата на жилищен район. На входа нямаше никого. Аомаме набра 2831, вратата се отвори, тя влезе и се качи с чистия, но тесен асансьор до третия етаж. Когато излезе от кабинката, първата й работа бе да установи къде се намира аварийното стълбище. После махна лепенката от долната страна на постелката пред 303-ти апартамент, взе ключа и влезе. Лампата в антрето светваше автоматично след отваряне на вратата. Навсякъде ухаеше на ново. Цялата мебелировка, всички уреди имаха вид на чисто нови и неизползвани, току-що разопаковани — неща, които сякаш бяха комплектувани от дизайнер специално за апартамент еталон: прости, с функционален дизайн, лишени от мириса на ежедневието.

Всекидневната, която служеше и за трапезария, бе вляво от антрето. Коридор водеше до тоалетна с баня, а после следваха две стаи. В едната имаше вече застлана спалня. Щорите бяха спуснати. Аомаме отвори прозореца към улицата; бумтежът на трафика от околовръстно шосе 7 долетя до ушите й като далечен океански рев. След като го затвори, шумът почти престана. От всекидневната се излизаше на балконче, гледащо към паркчето на отсрещната страна на улицата, с люлки, пързалка, пясъчник и обществена тоалетна. Светещата от високо живачна лампа придаваше неестествен блясък на всичко под себе си. Голям японски бряст зелкова бе разперил клони над района. Апартаментът й бе на третия етаж, но наоколо нямаше други високи сгради, от които някой да я наблюдава.

Аомаме се сети за съвсем наскоро напуснатото си апартаментче в Джиюгаока. Помещаваше се в стара сграда, не безупречно чиста, с по някоя хлебарка тук-таме и с тънки стени — място, към каквото човек трудно се привързва. Но сега усети как силно й липсва. В този чисто нов, лъснат блок се чувстваше анонимна, лишена от минало и индивидуалност.

На вратата на хладилника я чакаха четири ледени канчета „Хайнекен“. Отвори едно и отпи. Пусна телевизора с 53-сантиметров екран и седна да гледа новините. Имаше репортаж за гръмотевичната буря. Водеща бе новината за наводнението в метростанцията на Акасака-Мицуке и спирането на линиите Маруноучи и Гиндза. Преляла от улиците вода се стекла като водопад по стълбите на станцията. Служители с дъждобрани взели да трупат по входовете чували с пясък, но явно били закъснели. Двете линии на метрото били още спрени и не се знаело кога ще възобновят нормалния си график. Репортерът пъхаше микрофона си в лицата на закъсалите пътници. Един дори се оплака: „Прогнозата сутринта бе, че денят ще е ясен!“.

Проследи докрай новинарската програма. Все още нямаше нищо за смъртта на Вожда на Сакигаке. Нула номер и Конската опашка сигурно още чакаха в съседната стая да изтекат двата часа. Едва тогава щяха да научат истината. Извади от пътната чанта торбичката, измъкна „Хеклер & Кох“-а и го постави върху масата. Немският автоматичен пистолет — освен дето беше изцяло черен — изглеждаше ужасно груб и недружелюбен върху новата маса, но пък поне придаваше фокус на иначе безличната стая.

— Натюрморт с пистолет — промърмори Аомаме, като че нагласяваше картина. Така или иначе, длъжна съм да го държа постоянно под ръка — независимо дали друг ще стрелям, или себе си.

Големият хладилник бе зареден с достатъчно храна за повече от двуседмичен престой: плодове, зеленчуци и няколко полуфабрикати. В камерата се съхраняваха разни меса, риба и хляб. Та дори и сладолед. В шкафовете имаше още храна във вакуумирани пакети и консерви, плюс подправки. Ориз и макарони. Обилни количества бутилирана минерална вода. Две шишета червено вино и две бяло. Нямаше представа кой се е погрижил за тези запаси, но явно си разбираше от работата. Изглежда, нищо съществено не бе пропуснал.

Усети лек глад и си извади камамбер, отряза си едно резенче и го изяде със солени бисквити. Когато изяде половината от сиренето, изми си стрък целина, намаза го с майонеза и го задъвка.

После провери съдържанието на чекмеджетата на скрина в спалнята. В най-горното имаше пижами и тънка хавлия — всичките нови, с найлоновите си опаковки. Пак старателно подбрани. Във второто чекмедже имаше три комплекта тениски, чорапи и бельо — все семпли бели артикули, сякаш подбрани да пасват на дизайна на мебелировката и все още в найлоновите си опаковки. Вероятно от тях даваха и на жените в приюта — изработени от качествени материи, но все пак с вид на „предоставени“ от някаква институция.

В банята имаше шампоан, балсам, крем за тяло и тоалетна вода — всичко, което й трябваше. Рядко ползваше грим, така че не се нуждаеше от много козметика. Имаше и четка за зъби, четка за почистване между зъбите и тубичка с паста за зъби. Погрижили се бяха и за четка за коса, клечки за чистене на ушите, самобръсначка, ножичка и хигиенни артикули. И солиден запас от тоалетна хартия и салфетки. Хавлиените кърпи бяха старателно сгънати и наредени в едно шкафче. Всичко имаше.

Надникна в гардероба в спалнята с надеждата да намери рокли и обувки по нейна мярка — за предпочитане на „Армани“ и „Ферагамо“. Гардеробът обаче се оказа празен. Явно и те се съобразяваха с определени ограничения. И правеха разлика между изчерпателност и престараване. Сети се за библиотеката на Джей Гетсби — истински книги, но с неразрязани страници. Пък и за престоя си тук нямаше да се нуждае от улични дрехи. Така че не й бяха предоставили ненужни неща. Макар закачалки да имаше в изобилие.

Окачи на тези закачалки дрехите, които бе донесла в пътната си чанта; вадеше всяко парче поотделно и проверяваше дали не се е намачкало, после го прибираше в гардероба. В качеството си на беглец щеше да е много по-практично да държи дрехите в чантата, а не да ги окачва, но ако мразеше нещо най-много на този свят, то бе да ходи в омачкани дрехи.

От мен май никога няма да излезе печен професионален престъпник, рече си Аомаме, щом в такъв момент се притеснявам за негладените си дрехи! И внезапно се сети за един свой някогашен разговор с Аюми:

— Според теб трябва да си държа парите зашити в дюшека и да бягам през прозореца, щом дойде полицията ли?

— Точно така! — щракна с пръсти Аюми. Като Стив Маккуин в „Бягството“. Пачка мангизи и пушка помпа. Страшно обичам такива истории.

Но никак не е приятно да живееш по този начин, рече Аомаме на стената.

* * *

Аомаме влезе в банята, съблече се и си взе душ. Горещата вода отми полепналата по тялото й неприятна миризма. Оттам отиде в кухнята, седна пред барплота и отпи още от бирата, докато си подсушаваше косата с кърпата.

През днешния ден няколко неща направиха решителна крачка напред, размишляваше Аомаме. Зъбните колела се превъртяха с прещракване. А завъртелите се напред зъбни колела никога не се завъртат обратно назад. Това е едното от правилата на света.

Аомаме взе пистолета, обърна го и пъхна дулото в устата си. Усети със зъби ужасния студ и твърдост на стоманата. Долови и слабия мирис на смазката. Ето, това е най-лесният начин да си пръснеш мозъка. Дърпаш назад ударника и натискаш спусъка. И край на всичко — моментално. Няма нужда да разсъждаваш, нито да се щураш насам-натам.

Аомаме не се боеше особено от смъртта. Аз умирам, Тенго остава жив. И продължава да живее на този свят на 1Q84 година с двете му луни. Но аз няма да съм в него. Няма да го срещна на този свят. Нито на друг. Поне така каза Вожда.

Отново огледа бавно стаята. И пак й се стори, че се намира в апартамент еталон — чист и скучен, зареден с всичко, което може да й потрябва. Но далечен и лишен от индивидуалност. Направен от папиемаше. Никак няма да е приятно да умреш на такова място. Но дори и да замениш фона с нещо по-подходящо, нима наистина има приятен начин за умиране на този свят? А като се замислиш, нима целият този свят, в който живеем, не е просто една гигантска стая еталон? Влизаме, сядаме, пием чаша чай, гледаме пейзажа през прозореца, а когато му дойде времето, казваме благодаря и се махаме. Цялото обзавеждане е фалшиво. Нищо чудно и увисналата пред прозореца луна да е от хартия.

Но аз обичам Тенго. И Аомаме произнесе на глас:

— Обичам Тенго.

Не става дума за никакъв „низ от кръчми“. Светът на 1Q84-та е истинският свят, в който, като се порежеш, от теб потича истинска кръв, където болката е истинска болка и страхът е истински страх. И луната на небето не е от хартия. А е истинска — или и двете са истински. И в същия този свят с най-голямо желание приех да умра заради Тенго. Няма да позволя никой да нарече всичко това „фалшификат“.

Аомаме погледна кръглия стенен часовник. Семпъл дизайн, производство на немската „Браун“. Пасващ напълно на „Хеклер & Кох“-а. Часовникът бе единствената окачена на стената вещ в целия апартамент. Показваше малко след десет. Горе-долу време за онези двамата да открият трупа на Вожда.

В спалнята на елегантен апартамент в хотел „Окура“ един човек бе поел последния си дъх. Голям човек. Човек, далеч надхвърлящ всякаква обикновеност. И той се бе пренесъл на друг свят. Никой не бе в състояние да го върне обратно.

А сега е време за призраци.