Харуки Мураками
1Q84 (52)

Четвърта глава
(Ушикава): Бръсначът на Окам

Ушикава не успяваше по никакъв начин да свърже възрастната вдовица от резиденцията в Адзабу с покушението срещу Вожда на Сакигаке. Проучил я беше до корен. Бе известна жена, с видно обществено положение, така че никак не се затрудни. Съпругът й бил виден бизнесмен в следвоенната ера, с голямо политическо влияние. Занимавал се основно с инвестиционна дейност и недвижими имоти, при все че бизнесът му се разклонил и в сферата на големите универсални магазини и транспорта. След кончината му в средата на 50-те години мястото му заема вдовицата му. Проявява талант в мениджмънта, а така също и умението да долавя надвисналите опасности. Към края на 60-те години усеща, че фирмата се е разклонила прекалено много, и решава да я посвие, като умишлено продава — на високи цени — дяловете си в различни области. И влага цялата си физическа и умствена сила в онези, които са й останали. Благодарение на това успява да понесе с минимални щети последвалия скоро след това „петролен шок“^[1] и да запази едно здравословно количество ликвидни активи. Знаела е как да превръща чуждите кризи в златни възможности за себе си.

По някое време се оттеглила и сега е накъм седемдесет и пет. Притежава пари в изобилие, което й позволява да живее охолно в просторната си резиденция и да не дължи никому нищо. За какво й е на една такава жена да организира нечие убийство?

Все пак Ушикава реши да се поразрови още по-дълбоко. Една от причините бе в неуспеха му да открие дори и най-малката улика, а друга — че имаше нещо около приюта, което не му даваше мира. Не че намираше нещо неестествено в това да се създава безплатен приют за жени, жертви на домашно насилие. Напротив: обществото има нужда от подобни големи, полезни услуги. Вдовицата притежава необходимите финансови средства и жените вероятно са й безкрайно благодарни за грижите й. Онова, което всъщност го смущаваше силно, бе охраната на блока, в който се помещаваше приютът — масивната заключена порта, немската овчарка, камерите за наблюдение — прекалено усилена за подобен вид заведение. Прекалено излишна.

Като начало Ушикава направи справка за собствеността върху земята и къщата на вдовицата. Такива сведения са достъпни за обществеността и лесно се установяват с едно посещение до градската управа. И двата нотариални акта — и за земята, и за сградата — бяха само на нейно име. Не бяха ипотекирани. Всичко си беше чисто и просто. Понеже беше частна собственост, вероятно и данъкът върху имота ще да е бил солиден, но тя нямаше вид на човек, който би се притеснил да го плаща. И бъдещият данък наследство вероятно щеше да е огромен, но и това, изглежда, не я притесняваше — нещо съвсем необичайно за богатите хора, които, според личния опит на Ушикава, най-много мразят да плащат данъци.

След смъртта на съпруга й продължаваше да живее сама в просторната резиденция. Е, най-вероятно си имаше и куп слуги, което значеше, че не е съвсем сама. Имала две деца, от които едното — синът — поел ръководството на компанията. Синът имал три деца. Дъщеря й се омъжила, но починала от болест преди петнадесет години. Не оставила след себе си деца.

Дотук всичко лесно се установи. Но щом се опита да задълбае по-дълбоко в миналото на тази жена, пред него изневиделица се изпречи някаква солидна стена. Оттам нататък всичките му пътища бяха отрязани. Стената беше висока, а вратата бе заключена с многобройни брави. Единственото, което Ушикава установи със сигурност, бе, че жената държи всичките й частни дела да са далече от погледа на обществото. И че не жали нито усилия, нито пари за осъществяването на тази си политика. Никога не се отзовавала на каквито и да било запитвания, нито правела публични изявления. И колкото и документация да обърна, така и не намери нито една нейна снимка.

Телефонният й номер фигурираше в указателя на район Минато^[2]. И понеже стилът на Ушикава бе да атакува директно всички препятствия, той го набра. Още на второто позвъняване се обади мъж. Ушикава му даде някакво измислено име и името на една инвестиционна фирма и каза:

— Желая да разговарям с господарката на къщата по повод инвестиционните й фондове.

— Не й е възможно да ви се обади в момента — отговори мъжът. — Но може да ми съобщите всичко, което искате да й предам.

Изрече го с механичен, изкуствен делови тон.

— Политиката на компанията ни ми забранява да разкривам данни от подобно естество пред други лица освен клиентите ни — обясни му Ушикава, — така че, щом е невъзможно да ме свържете сега с нея, ще й изпратя документите по пощата. Ще ги получи до няколко дни.

— Чудесно — рече мъжът и затвори.

Ушикава не се трогна особено от неуспеха си да разговаря с вдовицата. Не бе и очаквал друго. По-скоро искаше да разбере доколко тя се стреми да се предпази от допир с външния свят. Очевидно много. Изглежда, в резиденцията й има неколцина, които плътно я пазят. Пролича си и по тона на мъжа, който вдигна телефона — вероятно секретарят й. При все че името й го има в указателя, само отбрани личности се допускат да разговарят с нея. Останалите ги изхвърлят с върха на пръста, като мравки от купичка със захар.

* * *

Под предлог, че търси да наеме жилище, обиколи и агенциите по недвижими имоти в квартала и разпита със заобикалки за блока, в който се намираше приютът. Повечето агенти си нямаха и представа, че на този адрес има жилищен блок. Кварталът бе сред най-скъпите жилищни райони в Токио и агентите се занимаваха само със скъпите имоти — на никого не му беше до някаква си двуетажна дървена сграда с апартаменти. Пък и външността на Ушикава им беше достатъчна, че да не му обърнат никакво внимание. По-мило биха се отнесли с някое докуцукало до вратата им трикрако краставо мокро псе с откъсната опашка, отколкото се отнесоха с него.

Тъкмо се канеше да се откаже, когато мерна една малка местна агенция, която, изглежда, съществуваше от години. Пожълтелият възрастен мъж в приемната рече „А, онова място ли?“, и му даде обилна информация. Лицето му бе сбръчкано като на второкачествена мумия, но човекът явно познаваше и най-малкото кътче в квартала и бе готов да се възползва и от най-малката възможност да демонстрира някому знанията си.

— Сградата е собственост на съпругата на господин Огата и апартаментите й в миналото наистина се даваха под наем. А откъде се е сдобила с тази сграда, нямам никаква представа. Човек в нейното положение надали има нужда да отдава под наем жилища. Подозирам, че навремето там е живеела прислугата им. Не знам с подробности за какво се ползва сега, но имам чувството, че се обитава от пострадали от домашно насилие жени. Превърнали са я в нещо като какикомидера — едновремешните храмове, в които са приютявали жени, избягали от склонните към насилие свои съпрузи. Но, така или иначе, надали от нея ще се напълни портфейлът на някой агент по недвижимости.

И старецът се засмя, макар и без да отвори устата си. Прозвуча като някакъв кълвач.

— Какикомидера, казвате — рече Ушикава.

Предложи на стареца цигара „Севън Старс“. Онзи я взе, остави Ушикава да му я запали със запалката си и опъна дълбоко, с благодарност. Мечтата на всяка „Севън Старс“, помисли си Ушикава. Да я опънат с огромно удоволствие.

— Ами, там все се навъртат едни жени с подути лица, явно бити от мъжете си. Без да плащат наем.

— Нещо като милосърдна дейност — подметна Ушикава.

— Такова ще да е. Блокът не им трябва, затова го използват да помагат на закъсали жени. Тя е страхотно богата, така че може всичко да си позволи, без да я е грижа дали печели, или не. За разлика от нас, останалите.

— Добре де, но за какво й е било на госпожа Огата да се захваща с подобна дейност? Да не се е случило нещо, което да я е насочило в тази посока?

— Де да я знам? Толкова е заможна, че това може да й е хоби.

— Дори и хоби да е — обяви с грейнала усмивка Ушикава, — да помагаш на хора, които се нуждаят от помощ, е похвално. Малцина са богатите, които по своя инициатива помагат на останалите.

— Похвално е, разбира се — съгласи се старецът. — Навремето и аз пердашех бабата, така че нямам право да говоря.

Отвори уста да покаже липсващите си зъби и се разсмя, сякаш биенето на жената от време на време е едно от най-забележителните удоволствия в живота.

— Доколкото схващам, сега там живеят няколко души, така ли? — попита Ушикава.

— Всяка сутрин се разхождам оттам, но отвън нищо не се вижда. И все пак ми се струва, че доста хора обитават блока. Изглежда, на света винаги ще има мъже, които бият жените си.

— Поначало на този свят има повече хора, които вършат злини, отколкото да правят добрини.

Старецът пак се изсмя шумно с отворена уста.

— Много сте прав. Повечето хора вършат злини, а много малко — добрини.

Изглежда, Ушикава му се беше понравил — нещо, което никак не се хареса на Ушикава.

— А що за човек е самата госпожа Огата? — попита уж небрежно Ушикава.

— Виж, за нея много не знам — сключи старецът вежди като духа на старо, изсъхнало дърво. — Тя живее много изолирано, не се вясва много навън. От сума ти години бизнесът ми е тук, но само отдалече съм успял да я мерна. Когато излиза, винаги я кара шофьор, а пазаруването е поверено на слугините й. Има и един мъж, който й е нещо като личен секретар и той се грижи за всичко. Така де, не може човек да очаква възпитана богата жена да разговаря с паплачта. — Старецът се намръщи, а изсред бръчките се появи и намигване, насочено към Ушикава.

Явно под „паплач“ старецът с пожълтялото лице имаше предвид група от хора, съставена най-вече от двама души — той и Ушикава.

Ушикава му зададе поредния си въпрос:

— Откога се занимава госпожа Огата активно с поддържането на приют за жертвите на домашно насилие?

— Не съм съвсем сигурен. Просто подочувам оттук-оттам, че било нещо като какикомидера. Но хора започнаха да влизат и излизат оттам преди около четири години. Четири-пет години, да речем. — Старецът вдигна чашката си и отпи от изстиналия си чай. — И горе-долу по това време монтираха новата порта и подсилиха охраната. Приют е все пак — ако всеки влиза и излиза както си иска, живущите там няма да могат да си почиват.

Обаче изведнъж старецът като че се върна в настоящето. И изгледа Ушикава с леко подозрение:

— Вие, значи, търсите сравнително евтино жилище под наем?

— Точно така.

— В такъв случай бих ви посъветвал да опитате другаде. Тук е пълно със скъпи резиденции, а дори и да има жилища, които да се отдават под наем, и те няма да са евтини, а ще са насочени към пазара от служителите в разните посолства. Навремето и тук живееше доста обикновен народ, не особено богат. То и нашият бизнес така започна — да им търсим жилища под наем. Но такива на разумни цени почти не останаха, така че си мисля да затворя фирмата. Цените на недвижимите имоти в Токио хвръкнаха до небето и вече не е работа за дребните рибки като мен. Ако нямате пълни с пари торби, по-добре е да опитате другаде.

— Така и ще направя — рече Ушикава. — Ще проверя по други места. И без това не съм цъфнал и вързал, честно да ви кажа.

Старецът изпусна цигарения дим заедно с една въздишка:

— Но спомине ли се госпожа Огата, бас държа, че и резиденцията й ще си замине. Онзи, синът й, е страшно предприемчив и няма да остави ялов такъв имот в първокласен район. Ще я гътне за нула време и ще построи на нейно място някоя ултраскъпа кооперация. Няма да се учудя, ако чертежите й вече са готови.

— Тогава и целият квартал ще изгуби сегашното си спокойствие.

— Ъхъ. Изобщо няма да го познаете.

— Споменахте сина й. Той с какво се занимава?

— Най-вече с недвижими имоти. Като мен. Но разликата между двама ни е като между тебешира и сиренето. Или между ролс-ройса и някое старо колело. Той взема една голяма сума капитал и го инвестира от свое име в един имот след друг. И гълта цялата печалба, до последната капчица. До мен нищо не стига, вярвайте ми. Гаден свят, ви казвам.

— Като идвах насам, минах покрай резиденцията и силно се впечатлих. Разкошна работа!

— Няма две мнения: това е най-добрата резиденция в целия квартал. Направо ме заболява, като си представя как ще отсекат онези красиви върби. — И старецът завъртя глава, сякаш наистина да прогони болката. — Моля се само госпожа Огата да живее по-дълго.

— Разбирам ви — съгласи се Ушикава.

* * *

Ушикава намери в указателя номера на Центъра за жертви на домашно насилие и реши да се обади. Ставаше дума за организация с идеална цел, състояща се от доброволци под ръководството на няколко юристи. Уреди си среща от името на своята фалшива служба — Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“. Внуши им, че евентуално може да направи дарение, и те веднага му дадоха час.

Ушикава подаде визитката си (същата, която бе подал и на Тенго) и им обясни, че една от целите на фондацията му е да открие отлична организация с идеална цел, която наистина допринася обществена полза, и да й осигури субсидия. Макар че нямал правото да разкрие спонсора на представляваната от него фондация, получателят на субсидията можел да я харчи както си поиска, при единственото условие в края на годината да представи съвсем елементарен доклад.

Външността на Ушикава не внушаваше нито добра воля, нито доверие, така че младият юрист, който разговаряше с него, в началото го гледаше подозрително, но понеже организацията им не разполагаше с много средства, им се налагаше да приемат всякаква оказвана им помощ, независимо откъде.

Необходими са ми обаче допълнителни сведения за вашата дейност, рече Ушикава. И юристът му описа как са създали организацията. Скучна история за Ушикава, но се налагаше да го изслуша с привидно задълбочено внимание. Ушикава издаваше необходимите одобрителни звуци, кимаше, когато трябва, и поддържаше на лицето си възприемчиво и отворено изражение. И благодарение на този отявлен интерес постепенно спечели симпатиите на юриста. Ушикава имаше сериозна подготовка за слушател: искреният му и всепоглъщащ маниер почти винаги успяваше да предразположи насрещната страна.

По някое време усети възможност да насочи небрежно разговора към приюта. Всичките нещастни жени, които бягат от домашното насилие, попита, ако няма къде да отидат, къде ги настанявате? И възприе изражение, пропито с дълбоко съчувствие към жените, чиято съдба бе като на листата, отвявани напосоки от възмутително буен вятър.

— За подобни случаи разполагаме с няколко приюта, където ги настаняваме — отвърна младият юрист.

— Приюти ли казахте?

— Временни убежища. Не са много на брой, но са ни предоставени от няколко добродетелни граждани. Едно лице дори ни предостави цял блок с апартаменти.

— Цял блок! — изрече с възхищение Ушикава. — Срещат се и такива щедри люде, значи.

— Срещат се. Щом се появи статия за нас в някой вестник или списание, неизменно ни се обаждат и хора, които желаят да помогнат. Без техните предложения организацията ни би се провалила, тъй като тя зависи почти изцяло от доброволни помощи.

— Вашата дейност е особено значима — каза Ушикава.

Юристът му пусна уязвима усмивка. Никого не можеш излъга по-лесно от онзи, който е убеден в правотата си, рече си Ушикава.

— Та колко жени казвате, че живеят в този блок в момента?

— Зависи. Но… да речем, към четири-пет — отвърна юристът.

— А въпросната благотворителна личност, която е предоставила блока — каза Ушикава, — тя по какъв път ви се яви? Според мен трябва да се е случило нещо, което да е възбудило интереса й.

— Нямам представа — поклати глава юристът. — Въпреки че имам чувството, че въпросната личност и в миналото, изглежда, е участвала в подобна дейност, макар и индивидуално. Що се отнася до нас, ние сме й само благодарни за отзивчивостта й. Не ни вълнуват мотивите й.

— Разбира се — кимна Ушикава. — Предполагам, че държите в тайна местонахождението на приютите?

— Точно така. Длъжни сме да гарантираме безопасността на тези жени, а и много от спомоществователите ни предпочитат да останат анонимни. Все пак да не забравяме, че си имаме работа с прояви на насилие.

Поговориха си още известно време, но Ушикава не успя да измъкне повече полезна информация. До този момент разполагаше със следните факти: Центърът за жертви на домашно насилие е започнал сериозно работа преди четири години. Скоро след това някакъв „спомоществовател“ се свързва с тях и им предлага за приют празен жилищен блок. Спомоществователят научил за дейността им от вестника. Поставил едно-единствено условие: да не разкриват самоличността му. Но от всичко казано на Ушикава му бе ясно, че „спомоществователят“ извън всякакво съмнение е възрастната вдовица от Адзабу — собственичката на стария жилищен блок.

— Благодаря, че ми отделихте толкова много време — каза топло Ушикава на младия юрист идеалист. — Организацията ви несъмнено има ценен принос към обществото. Ще изложа наученото днес пред борда на директорите ни. И съвсем скоро ще ви се обадим. Междувременно, позволете ми да ви пожелая още по-големи бъдещи успехи.

* * *

След което Ушикава се захвана да проучи смъртта на дъщерята на вдовицата. Омъжила се за високопоставен чиновник в Министерството на транспорта и починала едва на тридесет и шест годишна възраст. Засега по неизяснени причини. Скоро след смъртта й съпругът напуснал работата си. До този момент това бяха фактите, които Ушикава успя да изрови. Все още не знаеше защо съпругът е напуснал, нито с какво се е занимавал след това. А Министерството на транспорта не беше ведомство, което с готовност би разкрило информация за делата си пред обикновен гражданин. Но Ушикава притежаваше страхотно обоняние. И надушваше нещо гнило. Никак не му се вярваше, че един човек толкова ще се натъжи от загубата на съпругата си, че да напусне работа и да се скрие.

Известно му бе и че не са много жените, които умират от болест на тридесет и шест годишна възраст. Не че не се случваше. Независимо от възрастта и от благословения им произход, хора се разболяват внезапно и умират — от рак, от тумор в мозъка, от перитонит, от остра пневмония. Човешкото тяло е нещо крехко. И все пак, за да се влее в редиците на мъртвите една заможна тридесет и шест годишна жена, най-вероятно се дължеше не на естествена смърт, а на нещастен случай или на самоубийство.

Добре, да разсъдим, рече си Ушикава. По прословутия „закон на бръснача на Окам“^[3] да потърсим най-простото възможно обяснение. Да елиминираме всички ненужни фактори, да сведем всичко до една логична линия и тогава да огледаме положението.

Да речем, че дъщерята на вдовицата не е починала от болест, а се е самоубила. При тази мисъл Ушикава потри ръце. За човек с пари и влияние не би било никак трудно да превърне едно самоубийство в смърт, причинена от болест. Да направим още една стъпка и да предположим, че дъщерята е била жертва на домашно насилие, изпаднала е в депресия и е сложила край на живота си. Не е никак невъзможно. Всеизвестно е, че някои членове на така наречения елит са отвратителни личности, с тъмни, извратени наклонности, сякаш са поели повече от полагащия им се мрак.

И ако това наистина е било така, какво би направила възрастната вдовица? Нима ще реши, че това е пръстът на съдбата и ще остави нещата на самотек? Надали. По-скоро ще потърси да си отмъсти по подходящ начин на силата, която е тласнала дъщеря й към несвоевременната й кончина. Ушикава усещаше как вдовицата му става все по-ясна и по-ясна. Очертаваше се като смела, умна жена, с визия и силна воля. И не би пестила нито пари, нито влияние, за да си отмъсти за загубата на обичаното дете.

Нямаше начин да установи как в действителност е отмъстила на зет си, тъй като той буквално се беше изпарил. Съмняваше се, че вдовицата е стигнала дотам да му отнеме живота. Но нямаше и капка съмнение, че е предприела някакво решително действие. И никак не му се вярваше да е оставила някаква диря.

Колкото и да нямаше доказателства, умозаключенията му бяха съвсем смислени. Освен това теорията му изясняваше и ред въпроси. Ушикава облиза устни и пак потърка енергично длани. Оттук нататък обаче нещата почваха да стават мъгляви.

За да възвиси желанието си за отплата, вдовицата създава своя приют, превръща го в нещо по-полезно и положително. После в спортния клуб, където членува, се запознава с младата инструкторка Аомаме и по някакъв начин — неизвестно какъв точно — сключва с нея тайно споразумение. И след педантична подготовка Аомаме получава достъп до апартамента в хотел „Окура“, където убива Вожда. Начинът, по който го е убила, продължава да е неясен. Не е изключено Аомаме да притежава някаква особено ефикасна техника за убийство. В резултат на която охраняваният от двама изключително предани и кадърни бодигардове Вожд намира смъртта си.

Дотук нишките, свързващи предположенията му, издържаха що-годе; но когато работата опреше до това да свърже Вожда на Сакигаке с Центъра за жертвите на домашно насилие, Ушикава увисваше напълно. Мисловният му процес се сблъскваше с някакво препречващо пътя му препятствие и един изключително остър бръснач прерязваше всичките нишки до една.

* * *

На този етап от Сакигаке искаха от Ушикава отговор само на два въпроса: кой е замислил убийството на Вожда и къде е Аомаме.

Първоначалното проучване на Аомаме бе извършено от Ушикава. Не бе открил нищо подозрително около нея. И все пак Вожда издъхва, след като тя си тръгва. И веднага след това изчезва и самата Аомаме. Пуф! — като отнесено от вятъра облаче дим. От Сакигаке трябва да му бяха много ядосани, че не я е проучил достатъчно.

А проучването му както винаги бе безупречно. Както спомена на Нула номер, Ушикава не оставяше нищо на случайността. Можеше да го упрекнат, че не се е добрал предварително до разпечатките от телефонните й разговори, но до такива неща Ушикава прибягваше само когато надушеше нещо изключително подозрително. А доколкото бе успял да заключи от щателното си проучване, около Аомаме нямаше нищо подозрително.

Ушикава не изпитваше никакво желание от сектата да са му постоянно ядосани. Независимо че му плащаха добре, все пак си бяха опасни типове. Самият той бе сред малцината, които знаеха как са се отървали тайно от тялото на Вожда, и това го превръщаше в потенциален пасив. Така че му се налагаше спешно да изрови нещо конкретно, с което да им докаже, че е ценен ресурс, който си заслужава да бъде оставен жив.

Нямаше никакво доказателство, че старата вдовица от Адзабу има нещо общо с убийството на Вожда. Засега всичко си оставаше в сферата на предположенията. Но в същото време бе убеден, че онази резиденция с разкошните си върби крие някаква дълбока тайна. Подсказваше му го обонянието, а задачата му бе да изкара истината наяве. Което нямаше да е никак лесно. Мястото се охраняваше сериозно, с участието на професионалисти.

Якудза?

Нищо чудно. Бизнесмените в областта на недвижимите имоти често влизат в тайни преговори с организираните престъпни групировки якудза. Запечеше ли се някоя сделка, веднага викаха якудза на помощ. Не би се учудил, ако и старата вдовица се е възползвала от влиянието им. Макар лично на него да му се струваше изключено — вдовицата бе прекалено благовъзпитана, че да си има работа с такива хора. Пък и трудно си представяше как ще използва тъкмо якудза, за да опази жени, които са жертви на домашно насилие. Най-вероятно си е създала неин си апарат за сигурност и плаща от джоба си. И впоследствие е усъвършенствала тази своя система за сигурност. Колкото и скъпо да й излиза, най-малко тя би страдала от недостиг на средства. А пък системата й би могла да приложи и насилие, когато възникне нужда.

Ако хипотезата му беше вярна, това означаваше, че Аомаме трябва да се бе скрила някъде много надалече с помощта на старата вдовица. Нищо чудно да се бе сдобила и с ново лице. В такъв случай старателното разследване, предприето от Ушикава, бе изключено да я открие.

Единственото, което му оставаше на този етап, е да се напъне да открие още сведения за вдовицата. Да се надява, че ще налучка жила, която ще му донесе нещо ново и за местонахождението на Аомаме. Можеше и да успее, но можеше и да се провали. Ушикава обаче разчиташе на силните си страни: острото обоняние и упоритостта си. Захапеше ли нещо, никога не го пускаше. Като не броим това, рече си, какви други мои качества заслужават да се споменат? Изобщо имам ли и други качества, с които да се гордея?

Нито едно, отговори си сам Ушикава, убеден в правотата си.