Харуки Мураками
1Q84 (66)

Осемнадесета глава
(Тенго): Когато убодеш някого с игла, да потече алена кръв

— След това в продължение на три дни нищо не се случи — разправяше Комацу. — Изяждах каквото ми даваха, нощем спях на тясната кушетка, сутрин се събуждах и използвах малката тоалетна в единия ъгъл на стаята. Тоалетната беше преградена за изолация, но не се заключваше. По онова време летните жеги не бяха съвсем отшумели, но вентилационната шахта, изглежда, бе свързана с някаква централна климатична инсталация, така че не ми беше горещо.

Тенго го слушаше, без да коментира.

— Храна ми даваха три пъти на ден. Но в кои часове, нямах представа. Бяха ми взели часовника, а пък и стаята нямаше прозорец, така че не знаех дори дали е ден, или нощ. Колкото и да се ослушвах, не чувах нито звук. И се съмнявам, че и мен някой ме е чувал. Нямах понятие къде са ме завели, макар нещо да ми подсказваше, че сме на някакво затънтено място. Та в продължение на три дни нищо не ми се случи. Дори не съм съвсем убеден, че дните са били три. Но ми носиха храна общо девет пъти и аз всичката си я изяждах. Три пъти гасиха лампата и три пъти спах. Обикновено спя леко и често се будя, но тогава, не знам защо, спях като пън. Което си е доста странно, като се замислиш. Следиш ли ми разказа?

Тенго кимна безмълвно.

— Цели три дни дума не издумах. Храната ми я носеше един млад мъж — слаб, с бейзболна шапка и бяла хирургическа маска. Облечен бе в нещо като анцуг и маратонките му бяха много мръсни. Храната я носеше на поднос, който прибираше, след като се нахранех. Използваха картонени чинии и чупливи пластмасови ножове, вилици и лъжици. Храната беше готова, в алуминиево фолио — не особено вкусна, но все пак ставаше за ядене. И не беше кой знае колко обилна, но аз бях гладен и всичко си изяждах. Което също беше необичайно. Поначало нямам добър апетит и често ми се случва изобщо да забравям да ям. За пиене ми даваха мляко и минерална вода. Никакво кафе или чай. Никакво малцово уиски, нито наливна бира. И никакви цигари. Но какво можех да направя? Не бях в някакъв уютен хотел все пак.

И сякаш спомнил си, че вече може да пуши на воля, Комацу извади червен пакет „Марлборо“, захапа една цигара и я запали с кибритена клечка. Вдиша дълбоко дима, издиша го, после се смръщи.

— Онзи, който ми носеше храната, дума не обелваше. Изглежда, така му беше заповядано от висшестоящите му. Сигурен съм, че беше на най-ниското стъпало на тотема, нещо като момче за всичко. Но имах чувството, че владее някакво бойно изкуство. Самите му движения бяха едни такива, фокусирани.

— Вие нищо ли не го попитахте?

— Личеше си, че дори и да го заговоря, няма нищо да ми отвърне, така че реших да си мълча и да оставя нещата да се развиват от само себе си. Изяждах си всичкото ядене, изпивах си млякото и си лягах, щом угасяха лампата, събуждах се, щом я запалеха. Сутрин младият мъж ми донасяше електрическа самобръсначка и четка за зъби, изчакваше ме да се обръсна и да си измия зъбите, после ги прибираше. В стаята нямаше нищо освен тоалетна хартия. Не ми дадоха нито да се изкъпя, нито да се преоблека, пък и на мен не ми беше нито до къпане, нито до преобличане. И огледало нямаше в стаята, но и това не ми пречеше. Най-лошото беше самата скука. От мига, в който се събудех, до мига, в който заспивах, седях съвсем сам, без да мога да разговарям с никого, в тази бяла и идеално кубична като зарче стая. Идваше ми да изрева от скука. Нали знаеш, че съм маниакален читател и вечно имам нужда да чета нещо, ако ще да е и меню за рум сървис. А там — нито книга, нито вестник, нито списание. Да не говорим за радио, телевизия или някаква занимателна игра. И никой, с когото да размениш дори една дума. Какво друго ти остава, освен да седиш на стола и да зяпаш пода, стените и тавана? Тотален абсурд, ти казвам. Представи си само: както си вървиш по пътя, отнякъде изскачат някакви хора, награбват те, слагат ти кърпа с хлороформ иди нещо от тоя сорт върху носа, завличат те нанякъде и те завират в някаква странна стаичка без прозорец. Както и да го гледаш — необяснима ситуация. И имаш чувството, че от скука направо ще откачиш.

Комацу впери прочувствен поглед в цигарата между пръстите си и виещия се от нея дим, после тръсна пепелта в пепелника.

— Предполагам, че ме бяха оставили в тая стаичка цели три дни, без нищо да правя, за да ме прекършат психически. Имам чувството, че много добре владеят това изкуство на пречупване на човешкия дух да докарат човека до ръба. На четвъртия ден — по-точно казано, след четвъртата ми закуска — пристигнаха други двама. Подозирам, че бяха същите онези, които ме бяха отвлекли. Но те така внезапно ми скочиха, че не бях успял дори да ги огледам. Когато ги видях на четвъртия ден обаче, взех да си спомням всичко. Как ме блъснаха така грубо в колата, че насмалко да ми изкълчат ръката. Как ми набутаха в устата и върху носа някакъв напоен с нещо парцал. Двамата и дума не казаха през цялото време и всичко стана за миг.

Комацу се намръщи на този си спомен.

— Единият не беше много висок, но бе много набит и с обръсната глава. Имаше солиден тен и подчертани скули. Другият беше висок, с дълги крайници и хлътнали бузи и беше вързал косата си на опашка. Един до друг приличаха на двойка комици — единият висок и слаб, другият нисък, набит, със заострена брадичка. Но и от пръв поглед си личеше, че изобщо не са комици, а много опасна двойка. Способни да направят всичко необходимо, без да вдигат голям шум. Държаха се много спокойно, от което човек още повече го дострашаваше, а и погледите им бяха едни такива, смразяващи. И двамата бяха по черни памучни панталони и бели ризи с къс ръкав. Бяха между двадесет и пет и тридесетгодишни, онзи с голата глава май малко по-възрастен от другия. И двамата не носеха часовници.

Тенго мълчеше и го чакаше да продължи.

— Говореше само оня с голата глава. Слабият с конската опашка само стоеше до вратата, прав като върлина, без да му потрепва нито един мускул. Имах чувството, че слушаше разговора ни, но може и да бъркам. Обръснатата глава седна срещу мен на сгъваемия метален стол, който си носеше, и заприказва. Понеже нямаше друг стол, седнах на леглото. Лицето на онзи беше абсолютно безизразно. Само устата му се движеше, иначе лицето му беше замръзнало като на кукла на вентрилоквист.

* * *

Първото, което оня с голата глава каза, след като седна срещу Комацу, беше:

— Досещате ли се кои сме и защо сте тук?

— Не, не се досещам — отвърна Комацу.

Голата глава впери за известно време бездънните си очи в Комацу:

— Но ако трябва да познаете, какво бихте казали?

Думите му бяха, общо взето, учтиви, но тонът му беше категоричен, изречен с толкова твърд и студен глас, колкото метална линия, престояла дълго време в хладилник.

Комацу се поколеба, но след това отвърна най-откровено, че ако го насилели да предположи, би казал, че е заради нещо, свързано с „Въздушната какавида“. Друго не му идвало на ум.

— А това ще рече, че вие двамата сте вероятно от Сакигаке и че се намираме във вашето селище.

Онзи с голата глава нито потвърди, нито отрече казаното от Комацу, а само го изгледа. Комацу също млъкна.

— Добре, да разговаряме на базата на тази ви хипотеза — поде тихичко Голата глава. — Онова, което ще кажем оттук насетне, е просто продължение на тази ваша хипотеза. Базирано изцяло на предположението, че сте прав. Съгласен ли сте?

— Не възразявам — отвърна Комацу.

Явно ония се канеха да разговарят по темата по съвсем заобиколен начин. Никак нелош признак. Нямаше да си правят този труд, ако не възнамеряваха да го пуснат да си ходи по живо, по здраво.

— В качеството си на редактор в едно издателство вие сте отговаряли за публикуването на „Въздушната какавида“ от Ерико Фукада, нали така?

— Точно така — призна си Комацу. Ставаше дума за всеизвестен факт.

— Доколкото разбираме, издаването на книгата е било свързано с определена измама. „Въздушната какавида“ е получила литературна награда от литературно списание за дебютиращи автори на проза. Но преди ръкописът да е бил раздаден на членовете на журито, трето лице го е преработило в значителна степен по ваше заръка. След тайната преработка на творбата тя спечелва наградата, издадена е като книга и става бестселър. Верни ли са всички тези факти?

— Зависи от гледната точка — отвърна Комацу. — Има ред случаи, в които представен ръкопис бива пренаписан по препоръка от редактора…

Онзи с голата глава вдигна ръка да го прекъсне:

— Няма нищо нередно в това самият автор да преработи части от творбата си по съвет на редактора. Тук сте прав. Но да се ангажира трето лице за преработване на творбата, е безскрупулно. На всичко отгоре сте създали и фалшива компания, която да разпределя хонорарите. Не знам как това ще се тълкува откъм правната му страна, но от гледна точка на морала подобни действия са абсолютно позорни. И неоправдаеми. Ако надушат тази история, вестниците и списанията ще дигнат вой до небесата и ще съсипят репутацията на издателството ви. Смятам, че това ви е пределно ясно, господин Комацу. Фактите са ни известни и притежаваме неоспорими доказателства, които можем да изложим публично. Така че няма смисъл да се оправдавате. Само ще си губите времето. И нашето.

Комацу кимна.

— Стигне ли се дотам, очевидно ще трябва да си подадете оставката в издателството. И ще влезете в черните списъци на професията. Няма да си намерите никога повече място в издателската дейност. Поне за законна дейност.

— Предполагам, че е така — рече Комацу.

— Засега обаче истината е известна само на ограничен брой хора — заяви онзи с голата глава. — На вас, Ерико Фукада, професор Ебисуно и Тенго Кавана, който е преработил повестта. И на шепа други хора.

Комацу започна да подбира внимателно думите си:

— В рамките на нашата работна хипотеза приемам, че тази шепа други са все хора от Сакигаке.

Голата глава кимна съвсем леко:

— Да, според нашата хипотеза случаят би бил точно такъв. — Тук голата глава направи пауза, за да може Комацу да смели хипотезата. После продължи: — И ако приемем хипотезата за вярна, това ще рече, че те могат да ви направят каквото им скимне. Включително да ви оставят тук като техен почетен гост, докато си искат. За тях това не е никакъв проблем. Или, ако решат да съкратят престоя ви, имат избор между няколко варианта. Включително и такива, които биха били неприятни и за двете страни. Но така или иначе, разполагат както с необходимата власт, така и с необходимите средства. Струва ми се, че и това ви е, общо взето, съвсем ясно.

— Ясно ми е — отговори Комацу.

— Добре — каза Нула номер, после вдигна пръст и Конската опашка излезе от стаята. Върна се след малко с телефон. Включи го в една стенна розетка и подаде телефона на Комацу. Голата глава му нареди да се обади в издателството:

— Настинали сте жестоко, имате висока температура и от няколко дни сте на легло. Изглежда, няма да можете да се явите на работа още известно време. И затворете.

Комацу поиска да го свържат с един от колегите му, съобщи накратко онова, което му беше казано, и затвори, без да отговаря на никакви въпроси. Нула номер кимна, Конската опашка извади кабела от розетката и отнесе телефона навън. Нула номер огледа старателно опакото на дланите си, после се обърна към Комацу. В гласа му се прокрадна съвсем слаба нотка на доброта:

— Достатъчно за днес. След някой и друг ден пак ще си поговорим. А дотогава си помислете хубаво върху онова, което обсъдихме дотук.

Двамата си отидоха и оставиха Комацу да прекара следващите десет дни в тишина в същата стая. Три пъти дневно младият мъж с хирургическата маска му сервираше посредствени ястия. На четвъртия ден дадоха на Комацу чисти дрехи — приличащи на пижама горнище и долнище — но нито веднъж не му разрешиха да си вземе душ. Единствената му възможност бе да мие лицето си над малкия умивалник, прикрепен към тоалетната. Усещането му за хода на времето ставаше все по-лабилно.

Комацу смяташе, че са го отвели в главната квартира на сектата в Яманаши. Беше я виждал по телевизията: забита вдън гори, опасана от висока ограда като някакво независимо царство. Изключено бе да избяга или да потърси нечия помощ. Ако наистина го убиеха (което най-вероятно имаха предвид, когато говореха за неприятен вариант), никой никога нямаше да открие трупа му. Досега не беше усещал смъртта толкова реално, толкова наблизо.

Десет дни след като се бе обадил по принуда в издателството (поне той смяташе, че са десет, макар да не бе готов да се обзаложи, че са били толкова), онези двамата пак се появиха. Нула номер му се стори доста поотслабнал, от което скулите му стърчаха още повече. И очите му бяха кървясали. И както преди, седна срещу Комацу на сгъваемия стол, който си носеше. Дълго време мълча, само гледаше през масата Комацу със зачервените си очи.

* * *

Конската опашка си беше все същият. Пак застана прав като върлина пред вратата и фиксира безизразен поглед в някаква въображаема точка в пространството. И сега бяха по черни панталони и бели ризи, които, изглежда, минаваха за някаква униформа.

— Ще продължим оттам, докъдето стигнахме миналия път — рече най-сетне Нула номер. — Тогава стана дума, че можем да направим с вас каквото си поискаме.

Комацу кимна:

— Включително и няколко варианта, които биха били неприятни и за двете страни.

— Паметта ви наистина е великолепна — отбеляза Нула номер. — И сте абсолютно прав. Изправени сме пред неприятен изход.

Комацу нищо не каза. Нула номер продължи:

— На теория поне. При все че на практика на тях хич не им се иска да прибягват до най-крайната мярка. Едно внезапно изчезване от ваша страна, господин Комацу, ще доведе до нежелателни усложнения. Както стана и при изчезването на Ерико Фукада. Онези, които биха съжалявали, че ви няма, не са много на брой, но вие сте все пак един високоуважаван в своята област редактор. А съм убеден, че и жена ви би имала нещо силно против, ако закъснеете с плащането на издръжката. Което за тях би било неблагоприятно развитие.

Комацу се изкашля сухо и преглътна.

— Те нито имат нещо лично против вас, нито желаят да ви наказват. Напълно им е ясно, че публикуването на „Въздушната какавида“ не е било намислено като нападка срещу някоя конкретна религиозна организация. Първоначално даже не сте и подозирали за връзката между повестта и определена организация. Докато сте сътворявали измамата, вие сте се ръководели единствено от желанието си да си направите майтап и да задоволите някаква своя амбиция. После, с течение на времето, и парите са се оказали фактор. Тъй като не е никак лесно за един най-обикновен служител да плаща сериозна издръжка на жена си и детето си, нали? И сте се принудили да ангажирате Тенго Кавана — амбициозен млад писател и преподавател в школа за зубрене, който е нямал и най-малкото понятие за реалните обстоятелства. Самият ви план е бил доста добре обмислен, за разлика от избора ви на творбата и на писателя. Поради което нещата са се усложнили много повече, отколкото сте очаквали. Изведнъж сте се озовали в ролята на цивилни, които случайно са пресекли фронтовата линия и са се набутали в някакво минно поле. Където няма мърдане нито напред, нито назад. Прав ли съм дотук, господин Комацу?

— В най-общи линии — да — отвърна Комацу.

— Но имам чувството, че някои неща все още не са ви съвсем ясни — присви съвсем леко очи Нула номер. — Понеже, ако ви бяха ясни, изобщо нямаше да се преструвате, че нямате нищо общо с цялата история. Така че съм длъжен да ви го заявя с кристална яснота: честно казано, вие се намирате точно по средата на минното поле.

Комацу кимна безмълвно.

Нула номер притвори очи за десетина секунди:

— Така че сте яко закъсали, но в същото време сте създали и доста реални проблеми и за тях.

Комацу най-после се реши да рискува:

— Може ли да ви попитам нещо?

— Стига да знам отговора.

— Според вас с публикуването на „Въздушната какавида“ ние сме създали малко проблеми на религиозната организация. Прав ли съм?

— Малко проблеми е много меко казано, господин Комацу — отвърна Нула номер с лека гримаса. — Тъй като гласът вече не им говори. Имате ли представа какво означава това?

— Не — изхриптя с пресъхнало гърло Комацу.

— Добре. Повече обяснения не мога да ви дам. И за самия вас е по-добре да не знаете подробностите. Засега само толкова мога да ви кажа: Гласът е престанал да им говори. — Нула номер направи тук кратка пауза: — И това неприятно развитие на събитията е плод на публикуването на „Въздушната какавида“.

Комацу зададе следващия си въпрос:

— А Ерико Фукада и професор Ебисуно предполагали ли са, че могат да причинят такова неприятно развитие на събитията с публикуването на „Въздушната какавида“?

Нула номер завъртя глава:

— Не, според мен професор Ебисуно не е и предполагал, че нещата ще тръгнат в тази посока. Много по-неясни обаче са намеренията на самата Ерико Фукада. И за нея може да се предположи, че е действала непредумишлено. И че, дори да приемем наличието на някакъв умисъл, не ми се вярва да е била лично нейна.

— Но хората възприемат „Въздушната какавида“ като фантастика — рече Комацу, — като безвредна приказка мечта, измислена от една гимназистка. В интерес на истината доста критики се появиха в смисъл, че била дори прекалено сюрреалистична. Никой не е и подозирал дори, че книгата излага на показ някаква изключително тайна или конкретна информация.

— Подозирам, че може и да сте прав — отчете Нула номер. — Повечето хора нищо не забелязват. Но не е там работата. Тези тайни просто не е трябвало да станат публично достояние. Под каквато и да било форма.

Конската опашка сякаш беше пуснал корени пред вратата, зяпнал в стената по посока на някаква гледка, която само той можеше да види.

— Те искат само едно нещо — каза Нула номер, като подбираше внимателно думите си. — Да се върне гласът. Според тях кладенецът не е пресъхнал, но нивото му е паднало толкова, че вече не се вижда. Трудно ще е да се възстанови, но не и невъзможно.

И Нула номер се взря дълбоко в очите на Комацу, сякаш желаеше да премери дълбините им, така както човек оглежда една стая да прецени дали дадена мебел ще успее да се побере в нея.

— Както ви споменах преди малко, всички вие сте навлезли, без да искате, в едно минно поле. И сега за вас няма път нито напред, нито назад. Онова, което те могат да сторят за вас, е да ви покажат пътя, за да излезете оттам. В такъв случай едвам ще успеете да отървете кожата си, а те ще намерят начин да се освободят мирно и тихо от едни досадни неканени гости.

Нула номер скръсти ръце.

— Затова искаме вие съвсем кротко да се оттеглите. На тях им е все едно дали ще си заминете жив и здрав, или не. Но може да възникнат проблеми, ако се вдигне голяма шумотевица. Така че аз, господин Комацу, ще ви покажа пътя за отстъпление. И ще ви отведа на безопасно място. От вас ще искам само едно: да спрете да публикувате „Въздушната какавида“. Да не печатате повече екземпляри, нито да я издавате в джобен формат. И да прекъснете всякакви връзки с Ерико Фукада. Съгласен ли сте? Притежавате достатъчно голямо влияние, за да съумеете да постигнете всичко това.

— Предполагам, че ще мога, макар че няма да е никак лесно — отвърна Комацу.

— Господин Комацу, не сме ви довели тук, за да си говорим за предположения. — Очите на Нула номер станаха още по-червени и по-остри. — Не очакваме от вас да хукнете да събирате всички екземпляри от книгата, които са вече на бял свят. Само това липсва, че медиите да пощуреят. Пък и знаем, че влиянието ви не се простира чак дотам. От вас се иска единствено да действате тихо и кротко. Станалото — станало. Превърнала се веднъж във факт, белята не може да се поправи. Просто искаме от вас това нещо да не е повече под светлината на прожекторите. Разбирате ли какво ви говоря?

Комацу кимна.

— Както вече ви обясних, господин Комацу, съществуват някои факти, които в никакъв случай не бива да станат обществено достояние. В противен случай всички замесени ще бъдат подложени на определени последици. Така че, дайте, в името и на двете страни, да сключим примирие. Оттам насетне те няма да ви търсят отговорност. Ще ви гарантират мир. А вие няма да имате вече нищо общо с „Въздушната какавида“. Съвсем добра сделка, мен ако ме питате.

Комацу обмисли думите му.

— Добре. Като начало ще направя така, че „Въздушната какавида“ да не бъде повече публикувана. Ще намеря начин, макар че ще се нуждая от известно време. Лично от свое име мога да ви обещая, че ще прогоня всички мисли по въпроса от главата си. Смятам, че мога да обещая същото и от името на Тенго Кавана. Той поначало никога не е изпитвал ентусиазъм в това отношение. Насила го накарах да участва в цялата тази история. И ролята му остана далече в миналото. Според мен и Ерико Фукада няма да представлява проблем. Тя вече обяви, че не възнамерява да пише друга проза. Единствено не мога да предположа каква ще е реакцията на професор Ебисуно. Неговата крайна цел все пак беше да разбере в какво състояния е приятелят му Тамоцу Фукада. Иска да знае къде е в момента и с какво се занимава. Така че, независимо какво ще му кажа, не мога да го спра да не събира повече сведения за господин Фукада.

— Тамоцу Фукада е мъртъв — каза Нула номер. Гласът му бе тих, равен, но в същото време натоварен с някакво огромно бреме.

— Мъртъв ли? — не можа да повярва Комацу.

— Съвсем отскоро — рече Нула номер. Пое дълбоко въздух, после го издиша. — Почина от сърдечен удар. Всичко стана мигновено, така че не се е мъчил. Предвид обстоятелствата не уведомихме властите и го погребахме тайно в селището ни. По религиозни причини кремирахме тялото, смляхме всички кости и ги разпръснахме из околните планини. Според законите това е поругателство над тялото, но ще е много трудно да ни бъде повдигнато формално обвинение. Но ви казвам самата истина. Никога не лъжем, когато става дума за живота и смъртта. И бих желал да уведомите професор Ебисуно за чутото.

— Естествена смърт.

Нула номер кимна подчертано:

— Господин Фукада беше много важна личност за нас. „Важна личност“ дори е много неадекватно понятие в неговия случай. За нас той бе един гигант. И за смъртта му са уведомени много малко хора. Те бяха силно наскърбени от вестта за кончината му. Съпругата му — майката на Ерико Фукада — почина преди няколко години от рак на стомаха. Отказа да се подложи на химиотерапия и издъхна в нашата клиника. Съпругът й, Тамоцу, се грижеше за нея до самия й край.

— Но и за нейната смърт не сте уведомили никого — подсказа Комацу.

Нула номер не оспори думите му.

— А Тамоцу Фукада е починал съвсем наскоро, казвате.

— Точно така.

— И това стана след публикуването на „Въздушната какавида“?

Нула номер сведе поглед към масата, после вдигна очи и изгледа Комацу:

— Точно така. Господин Фукада почина след публикуването на „Въздушната какавида“.

— Има ли някаква връзка между двете събития? — осмели се да попита Комацу.

Нула номер помълча известно време, да обмисли отговора си. Накрая, сякаш взел някакво решение, проговори:

— Хубаво. Според мен най-добре ще е да съобщите всички факти на професор Ебисуно, за да е наясно. Господин Тамоцу Фукада беше действителният Вожд, онзи, който чува гласа. След като дъщеря му Ерико Фукада публикува „Въздушната какавида“, гласът престана да му говори и това подтикна господин Фукада да сложи край на своето съществуване. И той почина от естествена смърт. Или, по-точно казано, сложи край на своето съществуване по естествен път.

— Ерико Фукада е била дъщерята на Вожда… — промърмори Комацу.

Нула номер му отвърна с кратко, съкратено кимване.

— При което Ерико Фукада е тласнала своя баща към смъртта му — продължи Комацу.

Нула номер отново кимна:

— Точно така.

— Но религията продължава да съществува.

— Религията продължава да съществува — отвърна Нула номер и изгледа Комацу с очи като някакви древни топчета, замръзнали дълбоко в ледник: — Публикуването на „Въздушната какавида“ създаде за Сакигаке нещо много повече от дребни проблеми, господин Комацу. Те обаче ни най-малко не възнамеряват да ви наказват за това. Нищо не биха спечелили на този етап от подобно наказание. Те си имат своя мисия и за да я изпълнят, се нуждаят от тиха изолация.

— Значи, искате всички да отстъпят една крачка назад и да забравят за случилото се?

— С една дума — да.

— И сте счели за абсолютно необходимо да ме отвлечете, за да ми внушите това свое послание?

За пръв път по лицето на Нула номер пробяга някакво подобие на изражение — повърхностна емоция, намираща се някъде в пролуката между хумора и съчувствието:

— Те си направиха целия този труд да ви доведат тук, тъй като те настояваха да проумеете сериозността на положението. Не искаха да предприемат нищо драстично, но когато нещо е необходимо, не се колебаят и най-малко. Желанието им беше да усетите дълбоко всичко това. И ако дори един от вас не изпълни поетото от вас обещание, ще се случи нещо крайно неприятно. Следите ли мисълта ми?

— Следя я — отвърна Комацу.

— Честно казано, вие извадихте голям късмет, господин Комацу. Гъстата мъгла вероятно ви е попречила да забележите, че всъщност се намирате само на сантиметри от ръба на пропастта. Няма да е зле да не забравяте този факт. В момента те не разполагат със свободата да се разправят с вас. Имат много по-спешни проблеми. И в това отношение също извадихте доста голям късмет. Така че, докато трае този ваш късмет…

Нула номер обърна дланите си нагоре, като да провери дали не вали дъжд. Комацу зачака по-нататъшните му думи, но такива не последваха. Спрял веднъж да приказва, Нула номер придоби изключително изтощен вид. Надигна се бавно от стола, сгъна го и излезе от кубичната стая, без да хвърли дори един поглед назад. Тежката врата се затвори и бравата изщрака. Комацу пак остана съвсем сам.

* * *

Още четири дни ме държаха под ключ в тази квадратна стаичка. Обсъдили бяхме вече всички важни въпроси. Казаха, каквото имаше да ми казват, и сключихме споразумение. Така че не виждах за какво им е още да ме държат. Онези двамата не се появиха повече, а младежът, който ми носеше храната, така и не издума нито думичка. Продължавах да ям еднообразната им храна, бръснех се с електрическата самобръсначка и запълвах времето със зяпане по тавана и стените. Спях, когато изгасяха лампата, ставах, след като я запалеха. И разсъждавах върху чутото от Нула номер. Най-много ме поразиха думите му, че сме имали страхотен късмет. В това отношение Нула номер беше съвсем прав. Тия типове можеха да направят с мен каквото им скимне. Най-хладнокръвно можеха да ме пречукат. Наистина се убедих в това, докато ме държаха под ключ. И подозирам, че са ме оставили още четири дни именно с тази цел. Нищо не им убягва, и най-малката подробност.

Комацу взе чашата си и отпи от уискито със сода.

— После пак ме приспаха с оня хлороформ или каквото там му викат и дойдох на себе си призори, проснат на една пейка в Джингу Гайен^[1]. Беше краят на септември, когато сутрините са студени. Благодарение на което наистина простинах, вдигнах температура и наистина прекарах три дни на легло. Но вероятно съм късметлия, че само с това се отървах.

Комацу, изглежда, приключи с разказа за патилата си.

— Професор Ебисуно знае ли за случилото се? — попита Тенго.

— Да, няколко дни след освобождението ми, след като ми спадна температурата, го посетих в планинския му дом. И му разказах горе-долу същото, което и ти чу.

— И как реагира той?

Комацу допи уискито си до последната капка и си поръча второ. Покани и Тенго, но той само поклати глава.

— Професор Ебисуно ме накара да му преразкажа всичко няколко пъти, като не спираше да ми задава куп въпроси. Отговарях му, доколкото ми позволяваха възможностите. Не че нещо ми пречеше да му преразказвам цялата история колкото пъти си искаше. Все пак след последния ми разговор с Нула номер прекарах цели четири дни под ключ в оная стаичка. Разполагах с куп свободно време, а нямаше с кого да си приказвам. Така че си преговарях чутото от него докато запомних всички подробности. Превърнал се бях в човек магнетофон.

— Но нямате никакво потвърждение за онова, което ви казаха по повод смъртта на родителите на Фука-Ери, нали? — попита Тенго.

— Точно така. Те казаха, че това е станало, но няма как да се провери. Не са обявили смъртта им пред властите. Но като го слушах Нула номер, нямах чувството, че си измисля. Както и той самият подчерта, за Сакигаке човешкият живот и смъртта са нещо свещено. След като приключих с изложението си, професор Ебисуно дълго мълча и го обмисляше. После излезе от стаята, без дума да каже, и дълго време го нямаше. Според мен се мъчеше да преглътне вестта за смъртта на двамата му близки приятели, да я приеме като нещо неизбежно. Може и да е предполагал, че отдавна ги няма на този свят, и да се е примирил предварително с тази мисъл. Но и така да е, пак те заболява, когато някой ти потвърди, че двама твои близки приятели вече не са между живите.

Тенго си спомни голата спартанска всекидневна и мразовитата дълбока тишина, нарушавана единствено от време на време от крясъка на някоя птица отвъд прозореца.

— Добре де — попита, — значи ли това, че сме успели да се измъкнем заднешком от минното поле?

Комацу отпи от донесеното му междувременно ново уиски със сода:

— Тогава не стигнахме до никакъв определен извод. Професор Ебисуно каза, че имал нужда да дообмисли нещата. Но какъв друг избор имаме, освен да изпълним заръката им? Задействах се моментално и успях да спра допечатването на нови екземпляри от „Въздушната какавида“, така че към момента целият й тираж е изчерпан. И издание в джобен формат няма да има. Досегашният тираж не бе никак малък и донесе куп пари на издателството, така че няма да са на загуба. В голямо издателство като нашето без съвещания не може да се мине, президентът на фирмата трябва да подпише всичко, но като им размахах под носовете перспективата за грандиозен скандал, свързан с участието на анонимен съавтор, началството се ужаси и много бързо се съгласи да ме послуша. Е, ще ме изолират напълно за известно време, но аз съм свикнал.

— Професор Ебисуно примири ли се с факта, че родителите на Фука-Ери са починали?

— Според мен, да. Макар че ще мине доста време, докато го осъзнае реално и го приеме напълно. Доколкото усещам, ония са абсолютно сериозни в намеренията си. Съгласни са на някоя и друга отстъпка, но имам чувството, че им се ще да потушат нещата. И затова са прибягнали до отвличането ми. Трябвала им е пълна гаранция, че ще възприемем посланието им. А и никой не ги е карал насила да ме уведомяват, че са изгорили тайно труповете на господин и госпожа Фукада. Поругателството над мъртвец си е сериозно престъпление, независимо колко трудно би могло да се докаже. Но те са предпочели да ми го съобщят. Да сложат всичките си карти на масата. И тъкмо това ме кара да вярвам в повечето неща, които чух от Нула номер. Да оставим настрана подробностите. Говоря ти за цялостната картина.

Тенго резюмира чутото от Комацу:

— Значи, бащата на Фука-Ери е бил онзи, който е чувал гласа. Тоест явявал се е пророк. Но след като дъщеря му публикува „Въздушната какавида“ и тя става бестселър, гласът престава да му говори, вследствие на което баща й умира от естествена смърт.

— Или по-скоро слага край на съществуването си по естествен начин — допълни Комацу.

— Така че за Сакигаке сега е от критично значение да си намерят нов пророк. Тъй като, престане ли гласът да им говори, цялата секта губи основанието си да съществува. Така че не им остава време да се разправят с такива като нас. Горе-долу до това се свежда всичко, нали така?

— Да, струва ми се.

— Което ще рече, че „Въздушната какавида“ съдържа информация, която е от критично значение за тях. Затова след публикуването й гласът е замлъкнал. Но каква ли ще е тази критична информация, към която сочи повестта?

— И мен този въпрос ме занимаваше много през последните четири дни на пленничеството ми — каза Комацу. — „Въздушната какавида“ е доста кратка повест. Светът, който описва, е населен с човечета. Главната героиня, десетгодишно момиче, живее в изолирана общност. Човечетата излизат нощем и създават въздушна какавида. В какавидата е нейното алтер его и се оформя взаимоотношение като между майка и дете, между мадза и доота^[2]. В този свят има и две луни — една голяма и една малка, — вероятно символизиращи мадзата и доотата. Главната героиня на повестта — базирана на самата Фука-Ери, доколкото разбирам — отхвърля идеята да е мадза и избягва от общността, като оставя зад себе си доотата. Повестта не споменава какво става по-нататък с доотата.

Тенго се загледа за известно време в топящия се лед в чашата му.

— Питам се дали онзи, който чува гласа, се нуждае от посредничеството на доотата? — каза. — Нали първия път именно чрез нея чува гласа. Или по-скоро тя му превежда гласа на разбираем език. Тоест и двамата трябва да присъстват, за да може посланието на гласа да се преобразува в необходимата форма. Или, както се изразява Фука-Ери, необходимо е да има и приемник, и възприемник. Но преди всичко идва създаването на въздушната какавида, тъй като само в нея може да се роди доотата. А за създаването на самата доота е необходимо присъствието на изправна мадза.

— Това ли е твоето мнение, Тенго?

Тенго поклати глава:

— Не бих го нарекъл „мнение“. Но докато слушах вашето обобщение, ми мина през ум, че точно такава трябва да е връзката.

Докато преработваше повестта, че и след това Тенго бе разсъждавал много върху смисъла на думите мадза и доота, но така и не успя да схване общата картина. Сега обаче, докато разговаряше с Комацу, нещата взеха постепенно да си идват на мястото. При все че още си стояха въпросите: защо се появи въздушна какавида върху болничното легло на баща му? И защо в нея бе Аомаме като малко момиче?

— Една нелоша система — съгласи се Комацу. — Но не съществува ли проблем за мадзата да се отдели от своята доота?

— Трудно е мадзата да се възприеме за завършено цяло без нейната доота. Както се убедихме при самата Фука-Ери, много е трудно да се посочи какво точно означава това, но става дума за липсата на нещо — все едно човек е изгубил сянката си. Нямам представа каква би била доотата без своята мадза. Вероятно и двете ще са непълни, тъй като в крайна сметка доотата е само едно алтер его. Но в случая с Фука-Ери доотата, изглежда, е била в състояние да изпълнява ролята си на посредник дори в отсъствието на своята мадза.

Устните на Комацу се задържаха за известно време в плътно стисната линия, после леко се закривиха нагоре:

— Да не би да смяташ, че всичко във „Въздушната какавида“ е станало наистина?

— Не го твърдя. Просто изказвам предположение. Приемам за отправна точка хипотезата, че може да е станало в действителност.

— Хубаво — рече Комацу. — От което следва, че дори алтер егото на Фука-Ери да се отдели от тялото й, тя пак може да действа като посредник.

— А това обяснява и защо от Сакигаке не я принуждават да се върне дори когато знаят къде се намира. Понеже в нейния случай доотата може да изпълнява предназначението си дори когато мадзата не е наблизо. Което пък може да означава, че връзката между двете си остава силна въпреки раздалечението им.

— Окей…

Тенго продължи:

— Предполагам, че разполагат с многобройни дооти. Сигурно човечетата се възползват от всяка възможност да създават много въздушни какавиди. Надали им е приятно да разчитат само на един възприемник. Но пък, от друга страна, броят на способните да функционират правилно дооти може да е ограничен. Възможно е да има една мощна главна доота плюс няколко по-слаби спомагателни дооти, които функционират колективно.

— От което излиза, че оставената от Фука-Ери доота е била главната, правилно функциониращата, така ли?

— Напълно е възможно. Тъй като Фука-Ери е била винаги в центъра на всички описани събития. Все едно е била окото на урагана.

Комацу присви очи и събра длани върху масата. Когато се наложеше, наистина бе способен да се фокусира изцяло върху даден въпрос.

— И аз разсъждавах по този въпрос, Тенго-кун. А как ти се струва хипотезата онази Фука-Ери, която познаваме, да е всъщност доотата, а мадзата да е онази, която е останала в Сакигаке?

Тези думи буквално шокираха Тенго. Подобна мисъл изобщо не му бе идвала на ум. За него Фука-Ери си беше действителна личност. Но така формулирана, идеята започна да му се струва възможна. Все още не съм почнала да менструирам. Няма да забременея. Така беше казала Фука-Ери след половото им сношение през онази нощ. И невъзможността да забременее би била напълно логична, ако тя всъщност е била само едно алтер его. Тъй като алтер егото не е способно да се пресъздава — само мадзата го може. Въпреки всичко Тенго отказваше да възприеме такава хипотеза — че е възможно да се е сношил не с истинската Фука-Ери, а с нейното алтер его:

— Но Фука-Ери е една изявена личност. Със свой кодекс на поведение. Съмнявам се едно алтер его да притежава подобни неща.

— Абсолютно си прав — съгласи се Комацу. — Друго може и да няма Фука-Ери, но наистина е изявена личност със свой собствен кодекс на поведение. По този въпрос спор няма.

И все пак Тенго усещаше, че Фука-Ери крие някаква тайна, че в това красиво момиче е скрит някакъв критичен код, който той е длъжен да разгадае. Коя е истинската личност и коя е алтер егото? Или поначало е погрешна цялата идея да се дели тя на „реална“ и „алтер его“? Нима не е възможно Фука-Ери да е способна според обстоятелствата да манипулира както истинското си „аз“, така и своето алтер его?

— Има и още някои неща, които не мога да проумея — каза Комацу, втренчен в положените си върху масата ръце. За мъж на средна възраст имаше дълги нежни пръсти. — Гласът е замлъкнал, водата в кладенеца е пресъхнала, пророкът е мъртъв. Какво ще стане сега с доотата? Предполагам, че няма да го последва в смъртта, както правят индийските вдовици.

— Щом няма приемник, няма нужда и от възприемник.

— Така би било, ако придвижим хипотезата ти с още една крачка напред — каза Комацу. — Но дали Фука-Ери е съзнавала този предстоящ резултат, докато е пишела „Въздушната какавида“? Според човека на Сакигаке тя го е сторила неумишлено. Поне тя не е имала такова намерение. Но откъде може той да знае това?

— Нямам представа — рече Тенго. — Но и не мога да си представя, че Фука-Ери умишлено е тласнала баща си към неговата смърт. Според мен смъртта е очаквала баща й по някаква друга причина. И вероятно тъкмо това я е накарало поначало да избяга. Или пък се е надявала, че по този начин ще освободи баща си от гласа. Но това са само мои предположения, които с нищо не мога да подкрепя.

Комацу обмисля дълго думите му, докато от двете страни на носа му не се появиха бръчици. Накрая въздъхна и се огледа:

— Много особен е този свят. От ден на ден ми става все по-трудно да се ориентирам кое е чисто хипотетично и кое е реално. Я ми кажи, Тенго, ти като писател какво определение даваш за „действителност“?

— Когато убодеш някого с игла, да потече алена кръв — това е действителният свят — отвърна Тенго.

— Съвсем категорично си прав — одобри думите му Комацу и потърка вътрешната част на ръката си над китката. На повърхността се появиха бледи вени с не особено здрав вид — кръвоносни съдове, увредени от дългогодишно пиене, пушене, нездравословен начин на живот и разни литературни интриги. Комацу допи уискито си и ледът затропа из празната чаша. — Би ли поразширил хипотезата си? Взе да ми става интересна.

— Те, значи, търсят наследник на онзи, който чува гласа — рече Тенго. — Но в същото време им трябва и нова изправна доота. Новият приемник изисква и нов възприемник.

— Тоест трябва им и нова мадза. И за целта им се налага да създадат нова въздушна какавида. Доста солидна задача, бих казал.

— Затова са и толкова сериозни в намеренията си.

— Точно така.

— Но няма начин да търсят на сляпо — уточни Тенго. — Сто на сто имат някого предвид.

— И аз останах със същото впечатление — кимна Комацу. — Което пък обяснява защо толкова бързаха да се отърват от нас. Че да не им пречим повече. Голямо петно се явявахме върху личния им пейзаж.

— В смисъл?

Комацу поклати глава. И той не знаеше.

— Много ми е любопитно какво послание им е пращал досега гласът. И каква може да е връзката между гласа и човечетата.

Комацу отново поклати отчаяно глава. И това бе извън пределите на въображението им.

— Гледал ли си филма „2001: Космическа одисея“?

— Гледал съм го — рече Тенго.

— Ние сме като маймуните във филма. Ония, черните, рунтавите, дето само крещят каквото им дойде, докато танцуват около монолита.

В заведението влязоха двама нови клиенти, явно редовни посетители, тъй като се настаниха направо на бара и си поръчаха коктейли.

— Едно обаче може да се каже със сигурност — заяви Комацу с тон, който явно целеше да приключи разговора. — Хипотезата ти е убедителна. И смислена. Винаги съм обичал да разговарям с теб. Но сега-засега мисля да се измъкнем назад от това страшно минно поле и се надявам никога повече да не видя нито Фука-Ери, нито професор Ебисуно. „Въздушната какавида“ е само една безвредна фантастика, несъдържаща и капка конкретна информация. Какво говорел гласът и какво послание е изпращал, изобщо не ни засяга. И смятам, че трябва да оставим нещата такива, каквито са.

— Да слезем от лодката и да се върнем към живота на брега.

— Точно така — кимна Комацу. — Ще си ходя на работа всеки ден, ще си събирам ръкописи, които нямат никакво значение за никого, и ще ги публикувам в литературното си списание. Ти ще си ходиш в школата за зубрене и ще си преподаваш математиката на бъдещите студенти, а в промеждутъците ще си пишеш романите. Всеки от двама ни ще се върне към своя си мирен, монотонен живот. Никакви бързеи повече, никакви водопади. Ще си стареем бавно. Възражения има ли?

— Нямаме избор, мен ако ме питате.

Комацу оглади с пръст бръчиците около носа си:

— Правилно. Нямаме друг избор. И друго ще ти кажа: не желая повече да ме отвличат. Стига ми веднъж дето стоях запрян в онази стаичка. Ако пак ми се случи, може и да не оживея. Само като се сетя пак за ония двамата, и сърцето ми почва да думка. Един поглед от тях ти стига да хвърлиш топа.

Комацу се извърна към бара и вдигна чаша да покаже, че иска трето уиски със сода. И завря нова цигара между устните си.

— Но вие защо толкова дълго си мълчахте? Поне два месеца са минали, откакто са ви отвлекли. Трябваше по-рано да ми го съобщите.

— И аз не знам — наклони леко глава Комацу. — Прав си. Мислех си да ти кажа, но все отлагах. Не съм сигурен по какви причини. Може да съм изпитвал угризения на съвестта.

— Угризения на съвестта ли? — зачуди се Тенго. Най-малко такива думи бе очаквал да чуе от Комацу.

— Дори аз мога да имам нечиста съвест — рече Комацу.

— За кое?

Комацу не му отговори. Присви очи и завъртя незапалената цигара между устните си.

— Фука-Ери знае ли, че родителите й не са вече живи? — попита Тенго.

— Предполагам, че по някое време го е научила от професор Ебисуно.

Тенго кимна. Фука-Ери, изглежда, отдавна е знаела. Поне такова подчертано чувство имаше. Явно само той не е бил уведомен.

— Значи, слизаме от лодката и се връщаме към живота на сушата — повтори Тенго.

— Точно така. Изтегляме се полека от минното поле.

— Но дори и да го желаем, смятате ли, че ще ни е толкова лесно да се върнем пак към стария си начин на живот?

— Не ни остава друго, освен да опитаме — каза Комацу. — Нещо конкретно ли те притеснява?

— Сума неща около нас вече се подреждат в някакви необичайни схеми. Някои от тях вече са се преобразували и може да не им се удаде лесно да се върнат към предишното си състояние.

— Дори ако животът ни зависи от това?

Тенго завъртя двусмислено глава. От известно време имаше усещането, че е попаднал в някакво мощно течение, което се носеше мощно нанякъде. И че това течение го влачи към някакво непознато място. Но нямаше как да го обясни на Комацу.

* * *

Тенго реши да не съобщава на Комацу, че в момента пише роман, в който описва по-нататък света от „Въздушната какавида“. Надали той щеше да приветства подобна новина. А и от Сакигаке сигурно никак нямаше да се зарадват. Ако не си гледаше в краката, току-виж навлязъл в друго минно поле заедно с някои от хората около него. Но едно повествование следва своя си посока и се развива почти автоматично. И Тенго бе част от този друг свят, независимо дали му харесваше, или не. Само че за него този свят вече не бе измислен. Ами си беше реалният свят, където, като се порежеш с нож, бликва алена кръв. И в същия този свят на небето имаше две луни една до друга.