Харуки Мураками
1Q84 (61)

Тринадесета глава
(Ушикава): Това ли означава да се върнеш в изходно положение?

Другите в семейството изобщо не бяха като него. А семейството на Ушикава се състоеше от родителите му, един по-голям и един по-малък брат и една по-малка сестра. Баща му притежаваше здравна клиника, а майка му водеше счетоводството й. И двамата му братя бяха отлични ученици, завършили впоследствие медицина. Сега по-големият му брат работеше в една токийска болница, а по-малкият се занимаваше с научни изследвания в един университет. Щом баща им се пенсионираше, семейната клиника в град Урава — предградие на Токио — щеше да се поеме от баткото. И двамата му братя бяха женени, с по едно дете. Сестрата на Ушикава бе завършила университет в САЩ и сега работеше като преводачка в Япония. Беше на тридесет и пет, все още неомъжена. И братята, и сестра му бяха високи и слаби, с приятни овали на лицата. Ушикава представляваше изключението в семейството във всяко едно отношение, и най-вече във външния си вид. Беше нисък, с голяма деформирана глава и рошава къдрава коса. Краката му бяха като дънери и криви като краставици. Изпъкналите му очи му придаваха постоянно учуден вид. Вратът му бе особено месест. Веждите му бяха буйни и големи и почти се сключваха над носа. Приличаха на две приближаващи се една към друга космати гъсеници. В училище, общо взето, получаваше отлични бележки, но по някои предмети успехът му се колебаеше силно, а в спорта никакъв го нямаше. В цялото това заможно, самодоволно семейство от елита той бе чуждият елемент, фалшивата нота, която разваляше семейната хармония. И на семейните снимки приличаше на външен човек, на нетактичен аутсайдер, който се е наврял нарочно в кадъра.

Останалите членове на семейството недоумяваха как може някой, който ни най-малко не им прилича, да е един от тях. Но не можеше да се отрече фактът, че го бе родила майка им, с всичките му там родилни мъки (нейните спомени бяха най-вече от неистовите болки тъкмо при това и раждане). Никой не го беше оставил на прага им в кошница. Чак по някое време някой се сети, че имали и друг роднина с голяма деформирана глава — братовчед на дядо им, работил в железарска работилница в токийския район Кото и загинал през масираните бомбардировки през пролетта на 1945 година. Баща им никога не го бе виждал на живо, но пазеше негова снимка в стар албум. Когато останалите от семейството я видяха, възкликнаха дружно: „Е, сега всичко е ясно!“. Ушикава и прачичо му толкова си приличаха, като две грахови зърна в шушулката, че човек можеше да възприеме Ушикава като прероден вариант на другия. По неизвестни никому причини гените на прачичото се бяха появили отново, на бял свят.

Семейството им, от Урава, в префектура Сайтама, щеше да е идеално — както на външен вид, така и по отношение на академичните си и делови постижения, — стига да го нямаше Ушикава. Бяха запомнящо се, фотогенично семейство, на което всеки би завидял. Но щом зърнеха сред тях Ушикава, хората започваха да се мръщят и да клатят глави. Сигурно си мислеха, че по някое време някой и друг шегаджия е препънал богинята на красотата. Сто на сто така си мислят, заключиха родителите му и правеха всичко възможно да го крият от хорските очи или поне да не му позволяват да изпъква (колкото и безсмислени да си оставаха напъните им).

Ушикава обаче и за миг не се чувстваше недоволен, тъжен или самотен заради тази ситуация. Поначало не беше общителен и му харесваше да е на заден план. Не изпитваше кой знае каква обич към братята и сестра си. От негова гледна точка и тримата бяха неспасяемо повърхностни личности, с тъпи мозъци, тесногръди и лишени от въображение, интересуващи се единствено от хорското мнение за тях. Но най-вече им липсваше онзи здравословен скептицизъм, който би им позволил да постигнат някаква мъдрост.

Бащата на Ушикава бе умерено преуспял провинциален лекар, специалист по вътрешни болести, но бе толкова скучен, че да разговаряш с него, ти причиняваше болки в гърдите. Подобно на онзи цар, който превръщал в злато всичко, до което се докоснел, всяка казана от баща му дума се превръщаше в безцветни зрънца пясък. Но бидейки поначало несловоохотлив — вероятно неумишлено, — успяваше да прикрие колко досаден и невежа е всъщност. За разлика от него майка му беше мелница, че и безнадежден сноб. Интересуваха я единствено парите, беше самовлюбена и горда жена, падаше си по всичко пъстро и префърцунено и вечно одумваше някого с пискливия си глас. По-големият му брат се беше метнал на баща им; по-малкият — на майка им. Сестра му пък беше крайно опърничава, безотговорна и несъобразяваща се с никого. Понеже беше най-малката, бе разглезена до безкрай.

Ето защо още от малък Ушикава странеше от тях. Щом се прибереше от училище, затваряше се в стаята си и забиваше нос в книгите. Нямаше си други приятели освен кучето, така че никога не му се удаваше възможност да сподели наученото с някого или да спори за нещо. Което не му пречеше да се има за красноречив оратор, надарен с логична мисъл. С огромно търпение бе оформил всичките си тези качества. Много пъти поставяше на обсъждане дадена идея и провеждаше дебат върху нея, като редуваше двете противоположни гледища. Изказваше се страстно в подкрепа на мисълта, след което с не по-малка енергия я оборваше. Вживяваше се докрай и най-искрено и в двата противоположни възгледа. Докато в един момент не осъзна, че се е сдобил с таланта да е скептичен дори по отношение на самия себе си и че всичко, което поначало се възприема за истина, е всъщност съвсем относително. Независимо от представите на повечето хора границата между субект и обект не е толкова ясно очертана. А когато разграничителната линия поначало е смътна, никак не е трудно човек да се прехвърля от едната й страна на другата и обратно.

За да се възползва по-ясно и по-ефективно от логиката и реториката, Ушикава пълнеше мозъка си с всякакви попаднали му знания — и такива, които смяташе, че може да му бъдат полезни, и такива, за които бе убеден в противоположното. Благодарение на всички тези свои усилия стана по-ерудиран от всичките си връстници. Уверен бе, че може да срази всеки противник в някой спор, стига да поиска. И то не само своите братя и сестра си, но и учителите, и родителите си. Но нямаше никакво желание да привлича внимание върху себе си, така че се стараеше да не разкрива това свое умение. Знанията и уменията му бяха инструмент, а не неща за показ.

Ушикава взе да гледа на себе си като на някакво нощно животно, скрито в тъмната гора, чакащо появата на плячката. Дебнеше търпеливо, а щом му се удадеше възможност, скачаше и я сграбчваше. Но дотогава не биваше да разкрива присъствието си пред противника. От ключово значение бе това да е притаен и да улови жертвата си, докато тя не е нащрек. Още от основното училище бе почнал да разсъждава по този начин. Никога не бе изпадал в зависимост от друг човек и никога не разкриваше охотно чувствата си.

Понякога само си позволяваше да си фантазира как би минал животът му, ако се беше родил малко по-хубав. Не му трябваше да е красавец. Нямаше нужда да е чак толкова впечатляващ. Просто да имаше малко по-нормален вид. Колкото хората да не се извръщат подире му да го зяпат. Какъв ли щеше да е животът ми тогава?, питаше се. Но самото предположение надвишаваше възможностите дори на неговото силно въображение. Ушикава толкова приличаше на себе си, че мозъкът му не успяваше да побере подобна хипотеза. Та нали тъкмо заради голямата си деформирана глава, изпъкналите очи и късите криви крака бе станал този, който е — скептично момче, изпълнено с интелектуално любопитство, тихо, но красноречиво.

* * *

С течение на годините грозното момче се превърна в грозен младеж и докато се усети — в грозен мъж на средна възраст. И на всеки етап от живота му хората се обръщаха подире му да го зяпат. Децата се блещеха най-безсрамно насреща му. Понякога го утешаваше мисълта, че когато някой ден се превърне в грозен старец, може би няма да прави толкова силно впечатление. Но и в това не бе никак убеден. Току-виж съм станал най-грозният старец на света, мислеше си.

Така или иначе, природата не му бе — създала възможност да се слива с околната среда. На всичко отгоре Тенго вече го беше виждал. Откриеха ли го да се мотае около Тенговия дом, цялата операция отиваше на кино.

В случаи като този Ушикава обикновено прибягваше до услугите на някоя частна детективска агенция. Създал си бе навика през адвокатските години, когато използваше най-вече бивши полицаи, които умееха да изравят информация, да следят хората и да водят наблюдение. В сегашния случай обаче не желаеше да намесва никакви външни лица. Нещата бяха прекалено рисковани, а освен това ставаше дума и за сериозно престъпление — за убийство. Да не говорим, че и самият Ушикава не бе сигурен какво може да спечели, ако постави Тенго под наблюдение.

Преди всичко му се щеше да си изясни връзката между Тенго и Аомаме, но в същото време нямаше никаква представа как изглежда тази Аомаме. Какво ли не опита, но така и не успя да се сдобие дори с една свястна фотография. И Прилепа беше ударил на камък в това отношение: изровил бе отнякъде албум със снимки на випуска от гимназията, но на снимката на класа й лицето й беше ситно и някак си неестествено на вид, като маска. А пък на снимката на фирмения отбор по софтбол бе с шапка с голяма козирка и сянката напълно закриваше лицето й. Така че, ако я срещнеше случайно на улицата, нямаше начин да я познае. Знаеше единствено, че е почти метър и шестдесет и осем на ръст, с тренирано тяло и изправена стойка. С остри очи, изявени скули й с коса до раменете. На света имаше куп жени, които отговаряха на подобно описание.

Така че май се налагаше Ушикава сам да се заеме с наблюдението. Да държи очите си отворени и да чака търпеливо нещо да се случи, а щом се случи — да реагира на мига. Такава деликатна задача не можеше да повери другиму.

* * *

Тенго живееше на третия етаж на стар триетажен бетонен блок. Сред редицата пощенски кутии до главния вход имаше и една с табелка „Кавана“. Някои от кутиите бяха ръждясали, боята им се люпеше. Повечето можеха да се заключват, но обитателите на блока ги държаха отключени. И главният вход си стоеше отключен, така че всеки можеше да влезе.

Дългият коридор притежаваше онази типична за старите блокове миризма, или по-точно — особена смес от миризми — от непоправени течове, стари чаршафи, прани в евтин прах за пране, гранясало олио от панирани меса и зеленчуци, изсъхнала млечка и котешка пикня от обраслия в плевели преден двор. Миризма, с която вероятно свикваш, ако поживееш достатъчно дълго там. Но колкото и да привикнеш, никога няма да я възприемеш.

Тенговият апартамент гледаше към главната улица, която не бе особено оживена, макар да се ползваше от доста пешеходци. Наблизо имаше основно училище, та в определени часове на деня отдолу минаваха големи групи деца. На отсрещната страна на улицата се намираха няколко малки еднофамилни жилища — двуетажни къщи без градини. Наблизо имаше и магазин за алкохолни напитки, а така също и книжарница за нуждите на учениците от основното училище. А през две преки беше и местната полицейска служба. Нямаше къде да се скрие човек, а ако застанеше на тротоара и вдигнеше глава към Тенговия апартамент, дори и да не го забележеше самият Тенго, съседите щяха да се отнесат с подозрение към присъствието му. И благодарение на странната му външност съседската бдителност щеше да се покачи с една-две степени. Все щеше да се намери някой, който да реши, че е педофил, причакващ излизащите от училището деца, и да се обади в полицията.

Когато провеждаш наблюдение, най-важното е да си намериш подходящо място, откъдето да гледаш. Място, от което да следиш движението на целта и да разполагаш с достатъчни запаси от вода и храна. В идеалния случай Ушикава щеше да разполага със стая, от която се вижда Тенговият апартамент. Щеше да монтира там върху триногата фотоапарата си с телефото обектива и да държи под око апартамента — кой влиза и кой излиза. Понеже изпълняваше задачата сам, нямаше как да провежда 24-часово наблюдение, но си правеше сметка за поне десет часа на ден. Намирането на подходящо място обаче нямаше да е никак лесно.

Въпреки очертаващите се трудности Ушикава тръгна да търси такова място из квартала. Не беше от онези, които лесно се предават. Та нали най-силният му коз бе именно упоритостта му. Но след като проучи всяко кътче и уличка в района, Ушикава се видя в чудо. Коенджи бе гъсто населен жилищен квартал, равен, без високи постройки. Броят на сградите, откъдето се виждаше Тенговият апартамент, бе силно ограничен и нито една май нямаше да му свърши работа.

Щом намирането на добра идея му се опънеше, Ушикава имаше обичая да си взема дълга хладка вана. Затова, щом се прибра, веднага напълни пластмасовата вана. И докато се излежаваше в нея, слушаше по радиото концерт за цигулка от Сибелиус. Не че му беше зор да слуша точно Сибелиус — концертът за цигулка на Сибелиус не беше най-подходящият фон за киснене във ваната в края на изнурителния ден. Може пък финландците да са си го слушали в сауната през дългите нощи, рече си Ушикава. Но музиката на Сибелиус бе прекалено емоционална, прекалено напрегната за тясната баня с тоалетна в двустайното му апартаментче в квартал Кохината, в район Бункьо. Но пък и не му пречеше. Всякакъв музикален фон му вършеше работа. Със същия успех можеше да е концерт от Рамо̀; нямаше да се оплаче и от Шумановия „Карнавал“. Просто в момента по радиото предаваха концерта за цигулка на Сибелиус. Нищо повече.

Както винаги, Ушикава опразни едната половина от мозъка си и взе да мисли с другата. През празната половина изпълнението на Сибелиусовия концерт от Давид Ойстрах прелиташе като лек бриз, влизащ през широко отворена врата и излизащ през широко отворен изход. Надали това бе най-добрият начин за наслаждаване на музика. Ако Сибелиус е знаел, че така ще се отнасят към музиката му, сигурно е щял да смръщи рунтавите си вежди и да събере гънките по мощния си врат. Но Сибелиус отдавна бе умрял, че и Ойстрах от доста време беше вече в гроба. Така че Ушикава можеше да прави каквото си иска и да пропуска музиката да протича от дясно на ляво, докато непразната половина на мозъка му си играеше със случайно пръкнали се мисли.

В такива моменти Ушикава гледаше да не си поставя точно определени цели. Оставяше мислите си да лудеят на воля, като отвързани по просторна поляна кучета. Казваш им да вървят където щат и да правят каквото си искат, и ги отвързваш. Потопи се до врата във ваната, затвори очи и заслушан наполовина в музиката, остави мозъка си да скита. Кучетата палуваха по тревата, търкаляха се по склоновете, гонеха се и се боричкаха неуморно, тичаха безсмислено след катеричките, после се връщаха целите в кал и трева, а Ушикава ги потупваше по главите и пак им слагаше нашийниците. Музиката свърши. Цигулковият концерт на Сибелиус бе с идеално времетраене — около тридесет минути. А сега ще чуете „Симфониета“ на Яначек, съобщи водещият. Ушикава си спомняше смътно, че и друг път е чувал това заглавие, но не можеше да се сети за подробностите. Напънеше ли си мозъка, зрението му изведнъж ставаше мъгляво и неясно, сякаш върху очните му ябълки се спускаше мъгла с цвят на сметана. Май попрекалих с ваната, рече си. Отказа се, изключи радиото, излезе от ваната, уви кърпата около кръста си и си извади една бира от хладилника.

Ушикава живееше сам. Навремето имаше жена и две дъщерички. И къща си бяха купили — в квартал Чуоринкан в град Ямато, префектура Канагава. Малка беше, но все пак имаха и градинка, и куче. Жена му можеше да мине за симпатична, а дъщерите му си бяха направо хубави. За голямо облекчение нито една от двете не бе наследила нищо от външността му.

Докато в един момент се получи нещо като изгасването на осветлението между две театрални действия и той се озова съвсем сам. И буквално не можеше да повярва, че по някое време наистина е имал семейство, с което е живял в къща в предградията. Понякога дори бе съвсем убеден, че цялата история е някакво недоразумение, някакво минало, което той сам си е измислил несъзнателно. А то в действителност се беше случило. В действителност бе имал жена, която бе споделяла леглото му, и две деца, с които бе споделил гените си. В чекмеджето на бюрото си пазеше снимка на четиримата, щастливо засмени. Дори и кучето изглеждаше нахилено.

Нямаше вероятност пак да заживеят като семейство. Жена му и дъщерите му се бяха преместили в Нагоя. Дъщерите му си имаха нов баща, с външност, която нямаше да ги излага, когато ходеше на родителски срещи. Момичетата не бяха виждали Ушикава от почти четири години, но май не съжаляваха. И досега дори един ред не му бяха написали. А пък и Ушикава не се притесняваше от това, че не можеше да ги види. Не че не отдаваше значение на дъщерите си. Просто на сегашния етап най-основният му приоритет бе да осигури собствената си безопасност, а това налагаше да изключи всички ненужни емоционални вериги и да се съсредоточи върху непосредствените си задачи.

Освен всичко друго, налице бе следната истина: колкото и далече да са дъщерите му от него, в тях ще продължава да тече неговата кръв. Дори те напълно да го забравят, кръвта няма да изгуби пътя си. Кръвта притежава ужасяващо дълга памет. И все някога, някъде в бъдеще, знакът на голямата глава пак ще се появи. В неочакван момент и на неочаквано място. И появи ли се, хората ще си спомнят с въздишка за някогашното съществуване на Ушикава.

Самият Ушикава можеше и да е жив, за да стане свидетел на този взрив, но можеше и да не е. Всъщност това нямаше значение. Стигаше му просто да знае, че е възможно. Не че се надяваше на нещо като отмъщение. По-скоро възприемаше със задоволство факта, че — неизбежно — представлява една неразделна част от структурата на света.

Седна на дивана, навири късите си крака върху масичката и както си пиеше бирата, бе сполетян от неочаквана мисъл. Може и да не успея, рече си, но си струва да опитам. Толкова е просто, че не мога да повярвам как досега не ми е хрумнало? Може би най-простите неща наистина най-трудно се измислят. Както се казва, човек не вижда онова, което става тъкмо под носа му.

* * *

На следващото утро Ушикава отново бе в Коенджи. Видя агенция за недвижими имоти, влезе и се заинтересува дали има свободни за наемане апартаменти в Тенговия блок. Блокът обаче не бе в контингента на тази агенция, а на друга, срещу гарата.

— Съмнявам се обаче, че ще има нещо свободно — изрази мнение агентът. — Наемите са умерени, местонахождението е удобно, така че малко хора се местят оттам.

— Аз все пак ще попитам, за всеки случай — рече Ушикава.

И се отби в агенцията срещу гарата. Посрещна го млад мъж, на двадесетина и няколко години, с катраненочерна коса, втвърдена с помощта на гел до плътността на птиче гнездо. Облечен бе в лъскава бяла риза и чисто нова вратовръзка. Изглежда, бе отскоро. По бузите му още личаха белезите от младежките пъпки. Младежът се постресна малко при вида на Ушикава, но бързо се овладя и го възнагради с приятна професионална усмивка.

— Имате късмет, господине — рече младежът. — Поради неочаквани семейни проблеми двойката от партера се изнесе по спешност, така че от близо седмица има един празен апартамент. Вчера приключихме с почистването му, но още не сме го обявили. Може да е малко по-шумничък, понеже е партерен, и да не е особено слънчев, но пък е с чудесно изложение. В договора обаче има една специфична клауза: собственикът възнамерява след пет-шест години да построи съвсем нова сграда на същото място, за което ще бъдете уведомени шест месеца предварително и се очаква да напуснете навреме, без разправии. И другото е, че блокът е без самостоятелен паркинг.

— Това не е проблем — отвърна Ушикава, който нито възнамеряваше да се заседава дълго там, нито имаше кола.

— Чудесно! Щом условията ви устройват, може да се нанесете още от утре. Но не желаете ли първо да огледате апартамента?

— Да, разбира се — отвърна Ушикава.

Младежът извади от едно чекмедже ключ и му го подаде.

— Много съжалявам, но имам друг ангажимент, така че, ако не възразявате, бихте ли направили сам огледа? Апартаментът е празен и само ще ви замоля, щом свършите, да ми върнете ключа.

— Като идея не е зле — каза Ушикава, — но я си представете, че съм някой злодей, който не ви върне ключа или си направи дубликат и после тайно обере апартамента? Тогава как ще постъпите?

Младежът се облещи изненадано и чак след няколко секунди рече:

— Да. Има резон в думите ви. Така че, за да си нямаме ядове, ще ви замоля за визитката ви.

Ушикава извади една от Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“ и му я подаде.

— Господин Ушикава — намръщи се младежът, докато четеше името му. После на лицето му се изписа облекчение: — Нямате вид на човек, способен да създаде неприятности.

— Благодаря за доверието — отвърна Ушикава. И му пусна усмивка — толкова безсмислена, колкото и длъжността му, изписана върху картичката.

Досега не бе чувал подобни думи. Може би онзи имаше предвид, че при такава необичайна външност не може да си позволи да стори зло. Всеки би го описал най-подробно и полицията моментално щеше да скицира портрета му. Ако излезеше и заповед за арестуването му, надали щеше да устиска повече от три дни.

Апартаментът надмина очакванията му. Намираше се два етажа директно под Тенговия, което правеше наблюдението му невъзможно, затова пък предлагаше пряк изглед към главния вход, за да контролира по този начин кога влиза и излиза Тенго и евентуалните му посетители. Колко ще му е да замаскира телефото обектива и да щрака портрет на всяко минало през главния вход лице?

За да наеме апартамента, от него се изискваше да внесе депозит, равностоен на двумесечен наем: наема за един месец в аванс плюс наема за един допълнителен месец. Самият наем не бе чак толкова висок, а и щяха да му върнат депозита при изтичането на договора, но така или иначе сумата си беше сериозна. След като бе платил за услугите на Прилепа, финансите му бяха доста изтънели, но нямаше как да изпусне този апартамент. Втори шанс нямаше да му се удаде. Затова се върна в агенцията за недвижими имоти, извади предварително сложените в плик пари в брой и подписа договора от името на Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“. Увери ги, че допълнително ще им изпрати нотариално заверено копие от регистрацията на фондацията. Това изобщо не впечатли младия агент. С подписването на договора той повторно връчи на Ушикава ключовете.

— Може още днес да се нанесете в апартамента, господин Ушикава. Токът и водата са включени, но се изисква да присъствате лично при пускането на битовата газ, така че ще ви помоля лично да се свършете с „Токио Газ“. Предполагам, че ще желаете и телефонна линия?

— Сам ще се оправя с това — каза Ушикава.

Сключването на договор с телефонната компания щеше да му отнеме сума време и усилия, а после трябваше да чака и човек да дойде да монтира телефона в апартамента. Далеч по-лесно щеше да му е да използва уличните автомати.

Върна се в апартамента и направи списък на нужните му неща. Зарадва се, че предишният наемател е оставил завесите. Стари пердета на цветчета, но все пак щяха да му свършат работа. Не може наблюдателница без пердета.

Списъкът му се оказа не особено дълъг. Най-важното бе да се запаси с храна и питейна вода, фотоапарат с телефото обектив и тринога. След това: тоалетна хартия, качествен спален чувал, туристическа печка и бутилки с керосин, остър нож, отварачка за консерви, торби за боклук, основни тоалетни принадлежности, електрическа самобръсначка, няколко хавлиени кърпи, електрическо фенерче и транзисторен радиоприемник. Минимален запас от дрехи и стек цигари. Горе-долу — това беше. Нямаше нужда от хладилник, маса или завивки. Стигаше му да има подслон срещу лошото време. Ушикава се прибра у дома, сложи огледално-рефлексния фотоапарат с телефото обектива в чантата им заедно със солиден запас от филми. После набута всичко останало от списъка в една пътна чанта. Каквото друго му трябваше, бе купено от магазините около гара Коенджи.

Разпъна триногата току до прозореца на стаята с площ шест татами в новия апартамент, монтира отгоре й най-новия модел автоматичен фотоапарат „Минолта“^[1], завинти телефото обектива, насочи го на нивото на лицата на влизащите и излизащите през главния вход на сградата и включи фотоапарата на ръчна настройка, но и за работа с инфрачервения дистанционен спусък и на автоматично превъртане на лентата. Изработи си картонен конус за около обектива, та светлината да не се отразява от лещата, така че отвън се виждаше единствено подаващото се изпод единия край на леко вдигнатите завеси хартиено руло. Но надали и него щяха да забележат. Кой би предполагал, че някой ще вземе да снима тайно входа на такъв невзрачен жилищен блок? Ушикава направи няколко пробни снимки на влизащи и излизащи хора. За всеки случай омота фотоапарата в хавлиена кърпа, та да не се чува шум. И щом изщрака първата ролка, веднага я отнесе във фотоателието до гарата. Служителят я пусна във високоскоростната машина за автоматично проявяване и разпечатване на снимките. Като се имаше предвид броят на обработваните за един ден филми, надали някому щяха да направят впечатление точно неговите кадри.

Снимките бяха сполучливи. Не върхът на портретното изкуство, но вършеха работа. Лицата на влизащите и излизащите от блока бяха достатъчно ясни, че да се различават едно от друго. На връщане от фотоателието се запаси с бутилирана минерална вода и няколко консерви. Плюс стек „Севън Старс“ от магазина за тютюневи изделия. Вдигнал книжната кесия с покупките високо пред гърдите си, за да не се вижда лицето му, се прибра в апартамента и пак седна зад фотоапарата. Докато бдеше над главния вход, пи вода, яде компот от праскови от консерва и изпуши две-три цигари. Ток имаше, но неизвестно защо, нямаше вода. При отвъртането на кранчето се чу някакво гъргорене, но нищо не потече. Изглежда, нещо пречеше да му пуснат водата. Зачуди се дали да не отиде до агенцията за недвижими имоти, но тъй като му бе по-важно да ограничи влизанията и излизанията си от блока, реши да изчака да види какво ще стане. Но в същото време липсата на вода означаваше, че не може да ползва тоалетната, така че пикаеше в една стара кофа, забравена за негов късмет от хората от почистващата фирма.

Нетърпеливият ранен зимен здрач се спусна бързо и в стаята съвсем се стъмни, но той не намираше за нужно да светне. Напротив, мракът можеше да се окаже полезен. Лампата във входа светна и благодарение на нея можеше да оглежда лицата, които минаваха под жълтеникавата й светлина.

Със свечеряването се позасили и движението към и от сградата, макар броят на пешеходците да не беше особено голям. Но то пък и самият блок не беше кой знае колко голям. Но Тенго го нямаше никакъв. Нямаше и жена, която евентуално би могла да е Аомаме. По програма Тенго днес трябваше да преподава в школата за зубрене. Така че трябваше да се прибере вечерта. Нямаше навик да се отбива където и да било на път за вкъщи. Предпочиташе сам да си готви, вместо да вечеря навън, и обичаше да чете, докато се храни сам. Тези неща бяха известни на Ушикава. Но Тенго не се прибираше. Може би имаше среща с някого след работа.

В блока живееха всякакви хора — от млади, неженени работници, студенти и млади семейства с малки деца до самотни старци и баби. Хора от всякакъв произход. Но нито един не се усети, че го следят, когато влизаше в обсега на обектива. Въпреки възрастовите и социалните различия всички изглеждаха изтощени, уморени от живота, изгубили всякаква надежда, зарязани от амбицията, с износени емоции. Единствено отчаяние и претръпналост изпълваха останалата зад тях празнота. Лицата им бяха мрачни, сякаш току-що са им извадили зъб, стъпките им бяха тежки.

Допускаше обаче, че може и да бърка. Нищо чудно някои от сниманите всъщност да се радват най-пълноценно на живота. И у дома да ги очаква някакъв обаятелен земен рай. Нищо чудно поне неколцина да се преструват, че водят спартански живот, за да не предизвикат вниманието на данъчните. Но през телефото обектива всички до един изглеждаха като озовали се в задънена улица градски жители, без цел в живота, вкопчили се в евтин апартамент, който предстоеше да бъде разрушен.

Тенго не се появи цяла вечер, нито дойде някой, който Ушикава би могъл да свърже с него. В десет и половина Ушикава реши да си ляга. Още не бе навлязъл в ритъм и не желаеше да се преуморява. Има време, рече си. За днес стига. Направи няколко упражнения за разкършване, изяде една кифличка с крем от зрял боб анпан^[2], наля си чашка кафе от термоса и го изпи. Пак пробва кранчето и този път водата потече. Изми лицето си със сапун, изми си и зъбите, после дълго и обилно се изпика. Облегна се на стената и изпуши една цигара. Душа даваше за глътка уиски, но бе решил, че няма да близне алкохол, докато е тук. Съблече се по бельо и се намърда в спалния чувал. Леко потръпна от студ. Нощем празният апартамент ставаше неочаквано мразовит. Май трябваше да се оборудва с една вентилаторна печка.

Така както си лежеше и трепереше съвсем сам в спалния чувал, се сети за времето, когато бе заобиколен от семейството си. Не че онова време му липсваше особено. Животът му в момента бе толкова различен, че спомените служеха единствено да илюстрират разликата. Дори като семеен човек Ушикава се бе чувствал самотен. Никога не се разкриваше пред никого и все очакваше обикновеният му живот да се разпадне. Дълбоко в себе си беше убеден, че някой ден всичко ще рухне съвсем лесно: и адвокатската му кариера, и стабилният му доход, и хубавата къща в Чуоринкан, и можещата да мине за симпатична жена, и сладките дъщерички, посещаващи частно основно училище, и породистото му куче. Така че, когато животът му взе постепенно да се скапва и той остана съвсем сам, дори изпита определено облекчение. Слава богу, рече си. Сега няма вече за какво да се притеснявам. Върнах се там, откъдето тръгнах.

Това ли означава да се върнеш в изходно положение?

Сви се като личинка в спалния си чувал и впери поглед в тъмния таван. Прекалено дълго се бе заседял в едно и също положение, та сега го боляха ставите. Да трепериш от студ, да вечеряш със студена кифличка, да наблюдаваш входа на евтин блок, който е пред събаряне, да гледаш какви непривлекателни хора влизат и излизат и да пикаеш в кофа. Това ли означава да се върнеш в изходно положение?, пак се попита. Сети се, че е забравил да свърши нещо. Изпълзя от спалния чувал, изля урината от кофата в тоалетната и натисна паянтовата дървена дръжка да пусне водата. Чувалът тъкмо беше започнал да се стопля и не бе никак убеден, че му се излиза. Абе да си стои там, викаше си. Но пък ако се спъна в тъмното, после ще има да вони… Накрая пак се напъха в спалния чувал и зазъзна от студ.

Това ли означава да се върнеш в изходно положение?

Най-вероятно. Нямаше повече какво да губи. Освен живота си. Всичко се очертаваше с пределна яснота. И в тъмнината на устните на Ушикава се появи усмивка, тънка като бръснач.