Харуки Мураками
1Q84 (16)

Шестнадесета глава
(Тенго): Радвам се, че ти хареса

На Тенго му трябваха десет дни да пренапише „Въздушната какавида“, преди да я предаде на Комацу като нова творба, след което му се насъбраха куп тихи, спокойни дни. Преподаваше три дни седмично в школата за зубрене и веднъж седмично се събираше с омъжената си приятелка. През останалото време се занимаваше с къщна работа, ходеше на разходки и си пишеше романа. Отмина и април. Вишневият цвят се разпиля, дърветата напъпиха, цъфнаха магнолиите и сезоните следваха своя ход. Дните се точеха равномерно, редовно, безсъбитийно. Точно за такъв живот си мечтаеше Тенго — всяка седмица да прелива автоматично и гладко в следващата.

Но при цялата тази еднаквост стана видима и една определена промяна. Хубава промяна. Тенго осъзна, че докато работи върху романа си, у него се надига нов извор. Не че от него бликаше буйно вода; по-скоро бе някакво слабо църцорене измежду скалите. Притокът можеше да е ограничен, но пък беше постоянен и нарастваше капка по капка. А и той за никъде не бързаше. Не усещаше никакъв натиск. Трябваше единствено да чака търпеливо водата да се събере в каменното корито дотолкова, че да може да си гребне от нея. Тогава сядаше на бюрото, превръщаше загребаното в думи и повествованието следваше естествения си път.

Изглежда, съсредоточеното пренаписване на „Въздушната какавида“ бе отместило някаква скала, която дотогава заприщваше извора му. Не можеше ни най-малко да си обясни защо така се получи, но категорично имаше чувството, че се е махнал някакъв капак. Струваше му се, че тялото му е олекнало, че се е измъкнал от някаква теснина и сега може свободно да протегне ръце и крака. „Въздушната какавида“ очевидно бе стимулирала нещо, което от много време се беше таило в душата му.

Освен това Тенго усещаше как у него нараства и нещо като надигащо се желание. За пръв път в живота си имаше подобно чувство. През цялото му учене в гимназията и в университета треньорът по джудо и съотборниците му не спираха да повтарят: „Имаш и талант, и сила, и упорито тренираш, само дето ти липсва желание“. Май бяха прави. Липсваше му онази амбиция да побеждава на всяка цена и тъкмо поради това редовно стигаше до полуфинали и финали, но губеше решителния мач за титлата. И тази му склонност се проявяваше във всичко, не само в джудото. Беше по-скоро кротък, отколкото нахъсан. Същото беше и с белетристиката. Постигаше доста в стилово отношение и фабулите му също си ги биваше, но творбите му не успяваха да сграбчат читателя за гърлото. Все нещо им липсваше. Затова вечно стигаше до краткия списък, но така и не вземаше наградата „Нов писател“, както отбеляза Комацу.

Но след като приключи с пренаписването на „Въздушната какавида“, Тенго за пръв път в живота си изпита отчаяние. Докато я преработваше, бе изцяло погълнат от тази си дейност и ръцете му се движеха без мисъл. Но след като завърши творбата и я предаде на Комацу, усети как го завладя някакво всеобхватно чувство на безсилие. А щом безсилието поспадна, някъде отвътре се надигна нещо като гняв. И гневът бе насочен към самия него. Използвах чужда повест да създам преработка, което е равносилно на литературна фалшификация, и при това го направих с много по-голям плам, отколкото влагам в собственото си творчество. А нали писател беше уж онзи, който открива в себе си скрития разказ и го облича в подходящи слова? Не те ли е срам от себе си? И ти би трябвало да можеш да напишеш нещо сравнимо по качество с „Въздушната какавида“, но първо трябва да го решиш. Не е ли така?

Оставаше да го докаже на себе си.

Тенго реши да зареже написания дотук ръкопис и да започне чисто нова история, от нулата. Затвори очи и остана дълго заслушан в капките от ручейчето в душата му. По някое време думите взеха да му се явяват естествено. Лека-полека, без да си дава зор, започна да ги оформя в изречения.

* * *

В началото на май за пръв път от много време му се обади Комацу. Телефонът иззвъня преди девет вечерта.

— Всичко е готово — обяви Комацу развълнувано. Нещо, което рядко му се случваше.

В началото Тенго не схвана за какво става дума.

— Кое е готово?

— Как кое? Само преди минута присъдиха наградата „Нов писател“ на „Въздушната какавида“. С единодушно решение на журито, без обичайните прения. Но при такава мощна творба то си беше буквално неизбежно. Та нещата вече се задвижват. Оттук нататък вършим общо дело, Тенго. Дай да не жалим усилия.

Тенго хвърли поглед към стенния календар. Вярно, че днес бе денят, в който журито щеше да определи победителя. Тенго толкова се бе залисат в собствения си роман, че беше загубил всякаква представа за време.

— И сега какво? За церемонията по награждаването питам.

— Утре ще излезе във вестниците. Във всеки един вестник в цялата страна. В повечето — със снимки. Сензационно: седемнадесетгодишна хубавица печели наградата. Не ме разбирай погрешно, но в случая става дума за много по-ценна новина, отколкото ако беше спечелил някой тридесетгодишен даскал от школа за зубрене с вид на пробуждащ се от зимен сън мечок.

— Далеч по-ценна — съгласи се Тенго.

— Церемонията по награждаването е насрочена за 16 май в един хотел в Шинбаши. Отсега съм уредил пресконференцията.

— Фука-Ери ще присъства ли?

— Този път поне със сигурност. Няма начин победителят в конкурса „Нов писател“ да не присъства на награждаването си. И ако всичко мине без особени сътресения, от там нататък възприемаме политика на пълна тайнственост. „Съжаляваме, но авторът не желае да участва в публични изяви.“ Така ще заглушим любопитството им и истината няма никога да излезе наяве.

Тенго се напъна да си представи Фука-Ери на пресконференция в хотелска зала. Редица микрофони, светкавици от фотоапаратите. Образът нещо не се получаваше.

— Защо толкова държите на тази пресконференция? — попита.

— Поне веднъж трябва да стане, от благоприличие.

— Пълен провал ще е!

— Тъкмо това ще е и твоята задача, Тенго — да не допуснеш да стане провал.

Тенго се умълча. На хоризонта се появиха злокобни черни облаци.

— Ало, там ли си още? — запита Комацу.

— Тук съм. Какво точно значи това моя задача?

— Да обучиш Фука-Ери какво представлява една пресконференция и как да се държи на нея. Поначало въпросите винаги са почти едни и същи, така че обмисли отговори на онези, които вероятно ще й бъдат зададени, и я научи мотамо какво да отговаря. Ти нали преподаваш в училище за зубрене. Сигурен съм, че разбираш от тия неща.

— Вие разчитате на мен да свърша това?

— Разбира се. По някаква причина тя ти има пълно доверие. И ще те слуша. Няма как аз да го направя. Та тя дори не се е съгласила още да се срещне с мен.

Тенго въздъхна. Съжали, че не е прекъснал всякакви връзки с „Въздушната какавида“. Нали направи всичко, което се искаше от него? Сега не щеше нищо друго, освен да се отдаде на собствения си роман. Нещо обаче му нашепваше, че нещата няма да са толкова прости, а лошите предчувствия се оказват много по-верни от добрите.

— Свободен ли си вдругиден вечерта? — попита Комацу.

— Да.

— В шест вечерта в обичайното кафене в Шинджуку. Фука-Ери ще те чака.

— Не мога да изпълня задачата — каза Тенго. — Нищо не разбирам от пресконференции. Дори една не съм гледал през живота си.

— Нали искаш да си писател? Представи си я. Нима не е това работата на писателя — да си представя неща, които никога не е виждал?

— Да, но нали вие ми казахте, че от мен се иска само да преработя „Въздушната какавида“ и да оставя всичко останало на вас, а аз само ще седя на тъчлинията и ще наблюдавам останалата част от мача?

— Виж какво… С най-голямо удоволствие бих се захванал сам. Никак не обичам да се моля на хората да вършат нещо вместо мен, но в случая точно това правя: умолявам те ти да се заемеш с тази работа, понеже аз не мога. Не ме ли разбираш? Представи си, че сме в лодка, която се носи надолу по бързея. И двете ми ръце стискат руля, затова те карам да поемеш греблото. Ако ми откажеш, лодката ще се разбие и може да се издавим всички, включително и Фука-Ери. А ти не желаеш това да се случи, нали?

Тенго пак въздъхна. Защо вечно се завираше в някой ъгъл, където нямаше възможност да се измъкне?

— Окей. Ще направя каквото мога. Но не обещавам, че ще успея.

— Повече и не искам от теб — отвърна Комацу. — Много ще съм ти задължен. Защото, като гледам, Фука-Ери май е решила да не разговаря с никой друг освен с теб. А, и още нещо: двамата с теб ще трябва да основем нова компания.

— Каква компания?

— Компания, офис, фирма — както щеш го наречи. Да направлява литературната дейност на Фука-Ери. Литературна компания, естествено. Официално плащанията на Фука-Ери ще минават през нея. Ще назначим професор Ебисуно за неин представител, а и ти ще си на заплата към фирмата. Ще ти измислим някаква длъжност, няма значение каква. Важното е, че компанията ще ти плаща. И аз ще работя в нея, но без да се оповестява името ми. Ако се разчуе, че и аз съм намесен, ще се вдигне ужасен шум. Както и да е, по този начин ще разпределяме печалбата. От теб се иска само да подпишеш някой и друг документ, аз ще се погрижа за останалото. Имам добър адвокат.

Тенго заразмишлява върху казаното от Комацу.

— Защо просто не осъществите плана си без мен? Нямам нужда от заплата. С огромно удоволствие пренаписах „Въздушната какавида“ и научих от нея много неща. Радвам се, че Фука-Ери получава наградата и ще направя всичко по силите си да я подготвя за пресконференцията. Но само толкова. Не желая да имам нищо общо с тая ваша засукана „компания“. Това си е чиста проба измама.

— Няма връщане назад, Тенго — каза Комацу. — Чиста проба измама, казваш. Може и да си прав. Но би трябвало да се усетиш от самото начало, когато се заехме да заблуждаваме народа с тази полуизмислена авторка Фука-Ери. Прав ли съм? Естествено, нещо от този род изисква и участието на пари, а на мен ще ми е нужна добре изпипана система за обработката им. Тук не става дума за някаква детска игра. Късно е вече да се оплакваш, че не щеш да имаш нищо общо, че е прекалено опасно, че не ти трябват пари. Ако искаше да слезеш от лодката, отдавна трябваше да го направиш, докато реката бе все още спокойна. Сега е невъзможно. За създаването на компанията ни трябва определена бройка хора и не мога да си позволя да намесвам други лица, които не знаят за какво става дума. Нямаш избор. Намесен си докрай в събитията.

Мислите на Тенго се заблъскаха в мозъка му, но не можа да измисли нищо умно.

— Може ли все пак да ви задам един въпрос? Ако съдя по думите ви, професор Ебисуно възнамерява да одобри изцяло плана ви. Доколкото разбирам, той вече се е съгласил със създаването на тази фалшива компания и с функцията си на представител.

— В качеството му на попечител на Фука-Ери Професора разбира и одобрява цялата ситуация и ни дава зелен светофар. Обадих му се веднага след като ми съобщи за разговора си с него. Той, разбира се, се е сетил кой съм. Но не е искал да ме спомене, за да може да чуе неподправеното ти мнение за мен. Направил си му впечатление на проницателен душевед. Какво, за Бога, му наприказва по мой адрес?

— Каква полза би имал професор Ебисуно от участието си в този план? Съмнявам се да се нуждае от пари.

— В това отношение си прав. На такъв като него дребните суми не му правят впечатление.

— Тогава за какво му е да поема такъв риск? Каква изгода преследва?

— И аз знам точно колкото теб. Много е труден за разбиране.

— Не по-малко от вас. Което ще рече, че са налице куп дълбоко скрити мотиви, които не знаем.

— Той, Професора, може и да има вид на някой невинен старчок, но всъщност е крайно непроницаем.

— Фука-Ери до каква степен е запозната с плана?

— Нищо не знае, а и не й е нужно да знае за задкулисните подробности. Но тя вярва в Професора и те харесва. Затова и те моля да помогнеш още малко.

Тенго прехвърли слушалката от едната си ръка в другата. Изпита нужда да проследи отначало развитието на сегашната ситуация.

— Професор Ебисуно нали вече не се занимава с наука? Нали е напуснал университета и е престанал да пише книги?

— Да, наистина е прекъснал всякакви връзки с научния свят. Беше забележителен учен, но имам чувството, че академичният свят не му липсва. Но пък, от друга страна, той открай време не си падаше много по авторитети и организации. Винаги си е бил саможив.

— И с какво се занимава сега?

— Струва ми се, че е борсов агент — каза Комацу. — Или, казано по модерному, инвестиционен консултант. Управлява парите на хората и в същото време припечелва и по нещо за себе си. Седи си там, навръх планината, и дава съвети кои акции да купуват и кой да продават. При това проявява страхотен инстинкт. На всичко отгоре е и жесток анализатор на данни, като за тази цел си е създал собствена система. В началото му било хоби, но постепенно се превърнало в основна професия. Повече от това не мога да ти кажа. Доста известен е в съответните кръгове. И знам едно нещо със сигурност: не е закъсал за пари.

— Не виждам къде е връзката между културната антропология и търговията с акции — рече Тенго.

— Поначало няма такава, но за него явно има.

— И е много труден за разбиране.

— Точно така.

Тенго притисна слепоочията си с пръсти. После, примирил се със съдбата си, каза:

— Добре. Ще се срещна вдругиден в шест с Фука-Ери в обичайното кафене в Шинджуку и ще се подготвим за пресконференцията. Нали това искате от мен?

— Така е по план. И виж какво, Тенго, засега не се замисляй много за тия работи. Просто се остави да те носи течението. Подобни неща не се случват кой знае колко често в живота. Живеем в един прекрасен свят, приличащ на приключенски роман. Дръж се здраво и вдишвай с пълни гърди въздуха на злото. Спускаме се по бързея. А стигнем ли веднъж водопада, ще направим величествен скок!

* * *

Тенго се срещна след два дни с Фука-Ери в кафенето в Шинджуку. Тя беше по тесни джинси и тънък летен пуловер, подчертаващ очертанията на гърдите й. Правите й коси бяха пуснати и кожата й имаше свеж мек блясък. Мъжката част на клиентелата й хвърляше постоянно погледи и Тенго ги усещаше. На Фука-Ери обаче май изобщо не й правеха впечатление. Обявяването й за лауреат на наградата „Нов писател“ на едно литературно списание сто на сто щеше да вдигне голям шум.

Фука-Ери вече знаеше, че получава наградата, но не личеше нито да се радва, нито да се вълнува от този факт. Очевидно й беше абсолютно безразлично. Денят беше топъл по летному, но тя си поръча горещо какао и, обвила с две ръце чашата, се наслаждаваше на всяка капчица. Никой обаче не й беше споменал за предстоящата пресконференция, а когато Тенго й каза, не последва никаква реакция от нейна страна.

— Нали знаеш какво значи „пресконференция“?

— Пресконференция — повтори Фука-Ери.

— Седиш на една сцена и отговаряш на въпросите на куп репортери от вестници и списания. Ще те снимат. Може и телевизионни камери да има. И по цялата страна ще излязат репортажи с тези въпроси и отговори. И понеже не се случва всеки ден седемнадесетгодишно момиче да печели наградата „Нов писател“ на някое литературно списание, новината ще гръмне. Особено внимание ще се обърне на факта, че журито е било единодушно. Това почти никога не се случва.

— Въпроси и отговори — попита Фука-Ери.

— Те ще питат, ти ще отговаряш.

— Какви въпроси.

— Всякакви. За повестта, за теб, за личния ти живот, за хобитата ти, за бъдещите ти планове. И може би няма да е зле да си подготвиш отговорите на подобни въпроси.

— Защо.

— За по-сигурно. Да не се чудиш какво да им отговаряш и да не кажеш нещо, което да се разбере погрешно. Най-добре е отсега да почнеш да се подготвяш. Нещо като репетиция, един вид.

Фука-Ери допи какаото си в мълчание. После изгледа Тенго с поглед, в който се четеше: „Такива неща не ме интересуват, но щом ти смяташ, че е необходимо…“. Очите й бяха по-красноречиви — или поне изказваха по-пълни изречения — от думите й. Но надали можеше да проведе цяла пресконференция само с очи.

Тенго извади от куфарчето си лист и го разгъна върху масата. Написал бе на него ред въпроси, каквито можеше да се очакват на пресконференцията. Предната нощ бе отделил значително време и мисъл за съставянето му.

— Аз ще те питам, а ти ще ми отговаряш, все едно съм репортер от вестник, окей?

Фука-Ери кимна.

— В миналото писали ли сте много други разкази?

— Много — отговори Фука-Ери.

— Откога пишете?

— Отдавна.

— Добре — каза Тенго. — Придържай се към кратките отговори. Не е нужно да се впускаш в подробности. Като това, че Адзами е писала вместо теб например. Окей?

Фука-Ери кимна.

— Това не бива никому да го споменаваш. Нека си остане наша тайна — между нас двамата.

Няма да го казвам.

— Когато представяхте конкурсната си работа, вярвахте ли, че ще спечелите?

Тя се усмихна, но нищо не рече.

— Значи, не желаеш да отговориш на този въпрос, така ли?

— Не желая.

— Много добре. Когато не желаеш да отговориш, само си мълчиш и се усмихваш. Те и въпросите са си доста тъпи.

Фука-Ери пак кимна.

— Откъде почерпихте сюжета на „Въздушната какавида“?

— От сляпата коза.

— Хубав отговор. Какво мислят съучениците ви по повод наградата?

— Не ходя на училище.

— Защо?

Отново никакъв отговор.

— Възнамерявате ли да пишете и за в бъдеще?

Пак мълчание.

Тенго допи кафето си и върна чашката върху чинийката. От вградените в тавана на кафенето високоговорители се носеше тихичко цигулково изпълнение на тема из филма „Звукът на музиката“.

„Росата по розите и котешките мустачки…“

— Не отговарям ли хубаво?

— Напротив. Много добре се справяш.

— Добре — каза Фука-Ери.

Тенго беше съвсем искрен. Макар да не успяваше да изговори повече от едно изречение наведнъж и да й липсваха някои препинателни знаци, отговорите й бяха в известен смисъл идеални. Най-хубавото бе, че реагираше мигновено на всеки въпрос. И че гледаше право в очите на питащия, без да мига. А това доказваше, че отговаря честно и че краткостта не е израз на нелюбезност. Да не говорим, че никой нямаше да схване какво точно иска да каже. Тъкмо на това се надяваше Тенго — хем да създаде впечатление за искреност, хем да озадачи слушателите.

— Любимият ви роман е…?

— „Сказание за Хейке“.

Тенго се слиса. Представяш ли си? Любимият й роман е самурайска военна хроника от тринадесети век! Ама че великолепен отговор!

— И какво по-точно ви харесва в „Сказание за Хейке“?

— Всичко.

— Друго любимо произведение?

— „Приказки от едно време“.

— Но то е още по-старо! Не четете ли съвременна литература?

Фука-Ери се позамисли, преди да отговори:

— „Околийският управител Саншо“.

Върховно! Огай Мори^[1] е писал романа си някъде около 1915 година. И тя на това му вика съвременна литература.

— Имате ли си хобита?

— Слушам музика.

— Какъв вид музика?

— Харесвам Бах.

— Нещо по-конкретно?

— BWV 846 до 893.

Тенго се поозори да се сети за какво става дума.

— „Добре темперирано пиано“, първи и втори том.

— Да.

— А защо ги цитирате по BWV номерацията^[2]?

— Така по-лесно ги помня.

„Добре темперирано пиано“ е райска музика за ушите на един математик. Състои се от прелюдия и двойки фуги в мажорни и минорни гами от всички дванадесет тона на гамата, по двадесет и четири пиеси във всеки том, общо четиридесет и осем, съставляващи идеално завършен цикъл.

— Някоя друга творба? — попита Тенго.

— BWV 244.

Тенго не успя веднага да включи коя от творбите на Бах носи BWV номер 244. При което Фука-Ери запя:

Bub’ und Reu’

Bub’ und Reu’

Knirscht das Sündenherz entzwei

Bub’ und Reu’

Bub’ und Reu’

Knirscht das Sündenherz entzwei Knirscht das Sündenherz entzwei Bub’ und Reu’

Bub’ und Reu’

Knirscht das Sündenherz entzwei

Bub’ und Reu’

Knirscht das Sündenherz entzwei Dab die Tropfen meiner Zahren Angenehme Spezerei

Treuer Jesu, dir gebaren.^[3]

* * *

Тенго за миг онемя. Пеенето й не беше съвсем вярно, но немското й произношение бе невероятно точно и ясно.

— „Матеус пасион“. Знаеш текста наизуст?

— Не го знам — каза момичето.

На Тенго му се прищя да каже нещо, но не му идваха думи. Успя само да погледне пак записките си и да премине към следващия въпрос.

— Имате ли си приятел?

Фука-Ери завъртя глава.

— Защо си нямате?

— Не искам да забременея.

— Напълно възможно е да си имате приятел, без да забременявате.

Фука-Ери нищо не каза, а само примига няколко пъти.

— Защо не искате да забременеете?

Фука-Ери стисна уста. Тенго се ядоса на себе си заради глупавия си въпрос.

— Окей. Да спрем дотук — каза и върна списъка в куфарчето си. — Всъщност никой не може да каже какво точно ще те питат, а ти им отговаряй така, както ти идва отвътре. Ще се справиш.

— Добре — каза Фука-Ери с очевидно облекчение.

— Сигурно смяташ тази предварителна подготовка за губене на време.

Фука-Ери сви рамене.

— И аз съм на това мнение. И не го правя по свое желание. Господин Комацу ме накара.

Фука-Ери кимна.

— Обаче много те моля никому да не споменаваш, че съм пренаписал „Въздушната какавида“. Ясно ти е, нали!

Фука-Ери кимна два пъти.

— Сама я написах.

— Така или иначе, „Въздушната какавида“ си е само твое произведение и на никой друг. Това трябва да е ясно от самото начало.

— Сама я написах — повтори Фука-Ери.

— Чете ли моята преработка на „Въздушната какавида“?

— Адзами ми я прочете.

— И как ти се стори?

— Добър писател си.

— Което, предполагам, ще рече, че я одобряваш?

— Все едно аз съм я писала.

Тенго я изгледа. Тя вдигна чашата с какао и отпи. Той едвам се сдържаше да не зяпа красивите издатини изпод пуловера й.

— Радвам се да го чуя. Пренаписването на „Въздушната какавида“ ми достави огромно удоволствие. Най-трудно всъщност ми беше да не разруша онова, което ти си създала. Затова толкова държа да знам дали си доволна от крайния продукт, или не.

Фука-Ери кимна безмълвно. После, сякаш се мъчеше да се убеди в нещо, опипа дребната, добре оформена месеста част на ухото си.

Сервитьорката дойде и им напълни водните чаши. Тенго отпи една глътка да накваси гърлото си. После, събрал смелост, изказа на глас мисълта, която от известно време го занимаваше:

— И аз имам една малка молба към теб, ако ми позволиш.

— И по-точно.

— Да дойдеш и на пресконференцията с тези си дрехи.

Фука-Ери го изгледа озадачено. После огледа внимателно дрехите си една по една, сякаш до този момент не беше обърнала внимание в какво е облечена.

— Искаш да дойда облечена по този начин — попита.

— Точно така. Искам да се явиш на пресконференцията в същото облекло, в което си в момента.

— Защо.

— Много хубаво ти стои. Подчертава формата на бюста ти. Имам едно лично мое си подозрение, че репортерите няма да се удържат да не те гледат там и ще забравят да ти задават трудни въпроси. Но ако идеята не ти харесва, недей. Не настоявам.

— Адзами ми подбира дрехите — каза Фука-Ери.

— Не ги ли избираш ти?

— На мен ми е все едно.

— Искаш да кажеш, че днешният тоалет ти го подбра Адзами?

— Адзами го избра.

— Което не пречи да ти стои страхотно.

— Значи този тоалет ми подчертава бюста — каза тя с равна интонация.

— Категорично. Абсолютно привлича вниманието.

— Пуловерът се комбинира добре със сутиена ми.

Фука-Ери го гледаше право в очите. Тенго усети как се изчервява.

— Не разбирам от комбинации, но… ъъъ… ефектът е поразителен.

Фука-Ери не отделяше поглед от очите на Тенго. И най-сериозно го попита:

— Не можеш да устоиш да не гледаш натам.

— Признавам си. Така е.

Фука-Ери дръпна напред яката на пуловера и само дето не навря нос в деколтето си, явно да провери с какъв сутиен е всъщност. После за миг съсредоточи погледа си върху пламналото Тенгово лице, сякаш наблюдаваше любопитно явление.

— Ще го направя, щом казваш — рече след секунда.

— Благодаря — отвърна Тенго и сложи край на срещата.

* * *

Изпрати Фука-Ери до гара Шинджуку. Мнозина минувачи си бяха свалили саката. Тук-таме се срещаше и по някоя жена по презрамки. Човешкото гъмжило в съчетание с трафика създаваше онзи типичен за града освободен шум. По улицата повя свеж раннолетен бриз. Тенго се озадачи: откъде идеше този ароматен вятър по оживените улици на Шинджуку?

— В своя извънградски дом ли се прибираш? — попита Тенго.

Влаковете бяха претъпкани; нямаше скоро да се добере до тях си.

Фука-Ери поклати отрицателно глава:

— Имам стая в Шинаномачи. На няколко минути оттам.

— Там ли преспиваш, когато закъснееш в града?

— Футаматао е много далече.

Както и преди, докато вървяха към гарата, Фука-Ери държеше лявата ръка на Тенго. Държеше я така, както момиченце държи ръката на възрастен, но и това стигаше на Тенго, за да се раздумка сърцето му.

Когато стигнаха до гарата, тя го пусна и си купи от автомата билет до Шинаномачи.

— Не се притеснявай за пресконференцията — каза му.

— Не се притеснявам.

— И да не се притесняваш, аз пак ще се оправя.

— Знам. Никак не се тревожа. Сигурен съм, че ще се справиш.

Без нито дума повече Фука-Ери мина през контролната бариера и се скри в тълпата.

* * *

След като се раздели с Фука-Ери, Тенго влезе в едно барче близо до книжарница „Кинокуния“ и си поръча джин с тоник. Отбиваше се тук от време на време. Харесваше старовремския декор и факта, че не пускат музика. Поседя известно време на бара, втренчен в лявата си ръка, без да мисли за нищо конкретно. Ръката, която Фука-Ери бе държала. Още помнеше допира й. Спомни си красивите извивки на гърдите й. Толкова съвършена бе формата им, че почти бе лишена от сексуален смисъл.

И както му минаваха през главата тези мисли, изведнъж му се прищя да си поговори по телефона с по-възрастната си приятелка — за каквото и да било: за проблемите й около отглеждането на децата, за рейтинга на правителството на Накасоне, за всичко друго. Просто искаше да й чуе гласа. А ако можеше, и да се срещне веднага някъде с нея и да правят секс. Но беше изключено да й звъни у дома й. Ами ако вдигнеше съпругът й? Или някое от децата? Досега нито веднъж не й се беше обаждал. Това бе едно от правилата, които бяха установили.

Поръча си втори джин с тоник и докато го чакаше, си се представи как се носи с малка лодка надолу по бързея. Как го беше казал Комацу по телефона? „Стигнем ли веднъж водопада, ще направим величествен скок!“ Можеше ли обаче Тенго да се довери изцяло на думите му? Нямаше ли Комацу да скочи върху някоя удобно появила се скала тъкмо преди да стигнат ръба на водопада? „Извинявай, Тенго, щеше да му рече, но се сетих, че не съм свършил една работа. Оставям те да се оправяш сам оттук нататък.“ И величественият скок ще остане единствено за Тенго. Никак не беше изключено. Напротив, съвсем вероятно си беше.

* * *

Прибра се, легна си и засънува. Отдавна не му се беше случвал толкова ярък сън. Самият той беше парченце от някакъв гигантски пъзел. Но вместо формата му да е постоянна, все се менеше. Така че не можеше никъде да си намери място. Докато се напъваше да открие къде да се намести, му зададоха и определено време, през което да събере разпилените страници на една партитура за тимпани. Буен вятър ги носеше във всички посоки, той се щураше и ги грабеше страница по страница, проверяваше номера на всяка и я подреждаше, а през това време тялото му се менеше като амеба. Ситуацията нямаше овладяване. В един момент се появи Фука-Ери и го грабна за лявата ръка. Формата на Тенго престана да се променя. Вятърът утихна и престана да пилее страниците на партитурата „Уф, олекна ми!“, рече си Тенго, но в този миг времето му започна да изтича. „Това е краят“, прошепна Фука-Ери в ухото му. Както винаги, само едно изречение. Времето спря и светът свърши. Земята бавно спря да се върти и всички звуци и светлината изчезнаха.

Когато се събуди на следващата сутрин, светът си беше на място и нещата вече се движеха напред като огромния кармичен кръг в индуската митология, който мачка всичко живо по пътя си.