Харуки Мураками
1Q84 (32)

Осма глава
(Тенго): Време е да се появят котките

Тенго прекара повече от седмица в необичайно затишие. След като една нощ му се беше обадил човекът на име Ясуда да му съобщи, че е изгубил жена си и че тя няма повече никога да посети Тенго, час по-късно му позвъни Ушикава с вестта, че Тенго и Фука-Ери функционират заедно като преносители на епидемия от „престъпмисъл“. Всеки от обадилите му се предаде на Тенго съобщение, съдържащо (той не можеше да повярва друго, освен че съдържа) дълбок смисъл, по същия начин, по който увит в тогата си римлянин би се възкачил на платформа насред форума да обяви нещо пред загрижените си съграждани. И след като всеки от двамата си беше казал репликата, бе затворил телефона.

Оттогава насам никакви търсения по телефона, никакви писма, никакви почуквания на вратата му, никакви пощенски гълъби. Изглежда, нито Комацу, нито професор Ебисуно, нито Фука-Ери или Киоко Ясуда имаха да съобщават каквото и да било на Тенго.

А и той сякаш бе изгубил интереса си към тези лица. И не само към тях, а и към всичко останало. Не го вълнуваха нито продажбите на „Въздушната какавида“, нито какво прави в момента Фука-Ери, какво става със замисъла на Комацу и дали хладнокръвно замисленият план на професор Ебисуно напредва, нито доколко медиите са взели да надушват истината или какви ходове предприема Сакигаке. Ако лодката, в която се бяха натоварили всичките те, се хвърляше с дъното нагоре от водопада, нищо не му оставаше, освен да падне с нея. Колкото и да се напъваше на този етап, нямаше ни най-малко да успее да промени течението на реката.

Тревожеше се, естествено, за Киоко Ясуда. Нямаше реална представа какво може да й се е случило, но при нужда би положил всички усилия да й помогне. За жалост, проблемите, пред които бе изправена тя в момента, бяха извън неговия обсег. Така че нищо не можеше да стори.

Престана и вестници да чете. Светът се придвижваше напред в посока, която нямаше нищо общо с него. Апатията го обгърна като някаква лична негова мъгла. Така му писна от купищата от „Въздушната какавида“ по витрините, че и в книжарниците престана да влиза. Движеше се по строго права линия от дома до школата и обратно. Повечето хора караха летния си отпуск, но школата за зубрене предлагаше и летни курсове, та бе по-зает от друг път. Този график му доставяше удоволствие. Поне докато изнасяше лекциите си, не му се налагаше да мисли за нищо друго освен за математиката.

Отказа се и от писането на романа. Понякога сядаше на бюрото, включваше текстообработващата машина и гледаше как мониторът светва, но желание за писане не му идваше. При всеки опит да мисли за нещо в съзнанието му изскачаха откъси от разговорите му със съпруга на Киоко Ясуда и с Ушикава. Изобщо не успяваше да се съсредоточи върху романа.

Съпругата ми е безвъзвратно изгубена. Не е в състояние да посещава повече дома ви под каквато и да било форма.

Така каза съпругът на Киоко Ясуда.

Ако ми позволите на това място да прибягна към една класическа аналогия, вие двамата вероятно сте отворили кутията на Пандора и сте пуснали не знам какво си по света. Може и по случайност да сте обединили силите си, но от вас е произлязъл много по-силен екип, отколкото си представяте. Всеки от вас допринася с нещо, което липсва у другия.

Така каза Ушикава.

И двамата, изглежда, се мъчеха да му внушат едно и също нещо: Тенго е отприщил някаква сила, преди самият той да я е опознал, и тя сега оказва реално (вероятно нежелано) влияние върху околния му свят. Тенго изключи текстообработващата машина, седна на пода и впери поглед в телефона. Нуждаеше се от още подсказвания, от още парченца от пъзела. Само че никой не му ги даваше. Добрината поне в момента (или поначало) бе кът на този свят.

Запита се дали той да не позвъни някому — било то на Комацу, професор Ебисуно или Ушикава. Но не намери сили у себе си да го стори в действителност. Писнало му беше от неразбираемите им, умишлено критични изказвания. Щом им поискаше да му подскажат как да разреши дадена гатанка, те просто му задаваха нова. Нямаше никакво намерение да играе играта им вечно. Фука-Ери и Тенго са мощен екип. И толкоз. Стигаше само да кажат: „Тенго и Фука-Ери“. Все едно казваха „Сони и Шер“. Ритъмът не замлъква^[1].

Дните отминаваха един подир друг. Накрая на Тенго му омръзна да кисне постоянно в апартамента си и да чака нещо да се случи. Напъха в джобовете си портфейла и една книжка джобно издание, нахлупи си бейзболна шапка, сложи си тъмни очила и се отправи с решителна крачка към близката гара Коенджи. Показа абонаментната си карта и се качи на експресния влак на линията Чуо към центъра. Вагонът бе празен. Нищо не си беше наумил да прави. Щеше да върви и да върши (или не) каквото му дойдеше на ум. Беше десет часа в едно безветрено лятно утро и слънцето вече прежуряше.

Подозираше, че някой от „изследователите“ на Ушикава може да го следи. Още по пътя за гарата внимаваше, спираше се внезапно, за да погледне зад себе си, но не забеляза нищо съмнително. На гарата нарочно отиде на погрешния перон, после, уж внезапно сменил намеренията си, хукна надолу по стъпалата към перона за влаковете в противоположната посока. Не забеляза обаче друг да предприема същите маневри. Май започваше да страда от типичната мания за преследване. Разбира се, че никой не го следи. Та нали и самият Тенго не знаеше накъде се е запътил и какво смята да прави. Самият той искаше най-много да следи отдалече собствените си предстоящи действия.

Влакът, на който се качи, подмина Шинджуку, Йоцуя, Очаномидзу и навлезе в централната токийска гара — края на линията. Всички слязоха, слезе и той. Седна на пейка и се замисли накъде да поеме. Сега съм в центъра на Токио, рече си. Никакви планове нямам за деня. Мога да отида където си поискам. Имам чувството, че денят ще е горещ. Мога да отида на плаж. Вдигна глава и огледа перонния указател. И изведнъж осъзна какво е правел от самото начало.

Опита се да разтръска няколко пъти главата си, но загнездилата се мисъл не щеше да се махне. Изглежда, подсъзнателно го бе решил още в мига, в който се качи от своята гара, Коенджи, на влака по линията Чуо за центъра. Въздъхна, стана от пейката, слезе по стълбите от перона и се насочи към перона на линията Собу. Пътьом се спря да попита един гаров служител коя е най-бързата връзка за Чикура. Човекът заразлиства дебел справочник с разписания. Най-добре било да вземе специалния експрес в 11:30 до Татеяма, а оттам да смени с пътнически влак, който спира в Чикура малко след два. Купи си двупосочен билет Токио — Чикура със запазено място на експреса. После влезе в ресторанта на гарата и си поръча ориз с къри и салата. Доуби оставащото му време с чаша рядко кафе.

Самата мисъл, че отива да види баща си, му действаше потискащо. Поначало не изпитваше към него някаква особена обич, а и той вероятно не го обичаше кой знае колко. Нямаше представа дали баща му изобщо желаеше да го види. Беше се пенсионирал от Ен Ейч Кей преди четири години и скоро след това бе постъпил в санаториум в Чикура, специализиран в грижите за пациенти с когнитивни разстройства. През цялото това време Тенго го беше посетил само два пъти — първия път, когато го приемаха и някаква административна процедура бе наложила Тенго, в качеството му на единствен родственик, да се яви. И втория път пак във връзка с друг належащ административен проблем. Само два пъти и толкоз.

Санаториумът се помещаваше върху просторен парцел земя от другата страна на крайбрежния път. По едно време бил вила на богата фамилия, свързана с един от предвоенните дзайбацу — големите влиятелни фамилни финансово-промишлени монополи, — но впоследствие бил придобит за почивна станция от застрахователно дружество, а още по-късно бил превърнат в санаториум най-вече за лечение на хора с когнитивни разстройства. Новодошлият го възприемаше като странна комбинация от елегантни стари дървени постройки и нови триетажни сгради от армиран бетон. Но въздухът бе чист и като се изключи постоянният рев на прибоя, наоколо цареше тишина. Когато вятърът не духаше силно, човек можеше да се разхожда по брега. Внушителна борова гора засланяше градината от ветровете. И медицинското оборудване бе превъзходно.

Благодарение на здравната си застраховка, бонуса при пенсиониране, спестяванията си и пенсията бащата на Тенго вероятно можеше да прекара остатъка от живота си тук в пълни удобства — и то само поради факта, че някога е имал късмета да го назначат на щат към Ен Ейч Кей. Надали щеше да остави някакво наследство, но поне собствените си старини беше осигурил адекватно, за което Тенго му бе безкрайно благодарен. Независимо от това дали този човек бе биологичният му баща, или не, Тенго нямаше намерение нито да взема нещо от него, нито пък да му дава. Бяха две отделни човешки личности, произлезли от — и отправили се към — две съвсем различни места. И по някаква случайност бяха прекарали определен брой години от живота си заедно. Жалко, че нещата стигнаха до подобен край, смяташе Тенго, но самият той нищо не можеше да направи по въпроса.

Даваше си сметка, че е дошло време отново да навести баща си. Мисълта никак не му се нравеше и той най-охотно би свърнал обратно към квартирата си. Но така или иначе, двупосочният билет и талонът за запазено място в експреса бяха вече в джоба му. Готов беше да заминава.

Стана, плати си сметката и се отправи към перона да чака пристигането на експреса за Татеяма. Пак се огледа и пак не видя никакъв „изследовател“. Наоколо му имаше само тръгнали към плажа привидно щастливи семейства. Свали тъмните очила, пъхна ги в един от джобовете си и намести бейзболната шапка на главата си. Майната им, рече си. Да ме шпионират колкото си щат. Тръгнал съм за един крайморски град в префектура Чиба да видя баща си, който страда от деменция. А той я познае сина си, я не. Още миналия път паметта му беше доста несигурна. И оттогава най-вероятно още повече се е влошила. При когнитивните разстройства има само напредък, никога — връщане назад. Или поне така разправят. Приличат на червячните винтове по това, че се движат само в една посока.

* * *

След като влакът излезе от токийската гара. Тенго извади книжката, която си носеше, и се зачете. Избрал си бе антология с разкази на тема пътешествия, сред които един за млад мъж, отправил се към град, които се управлява от котки. Озаглавен бе „Котешкият град“ — фантастика от непознат нему немски автор. Според редакторската бележка към книгата разказът бил написан по някое време между двете световни войни^[2].

Младежът пътува сам, само с една чанта, без някаква определена крайна цел. Вози се на влака и слиза на всяка гара, която предизвика интереса му. Наема си стая, разглежда забележителностите и стои колкото дълго си иска. Като му омръзне, хваща следващия влак. Така прекарва всичките си ваканции.

Един ден съзира от прозореца на влака изключително красива река. Покрай бреговете й се точат плавно зелени хълмове, а в подножието им лежи тихо на вид, симпатично градче със стар каменен мост над реката. Сцената го омайва. Ако не на друго, в подобно градче може да разчита поне да похапне прясна речна риба. Влакът спира на гарата и младежът слиза с чантата. Никой друг не слиза от влака, който потегля моментално.

Не вижда наоколо и никакви перонни работници. Явно гарата не е особено оживена. Минава по каменния мост и влиза в града. Наоколо му няма жива душа. Всички магазини са със спуснати кепенци, кметството също пустее. И на рецепцията на единствения хотел в града няма жива душа. Никой не се показва и след като натиска звънеца. Мястото е напълно обезлюдено. Може би обитателите му си почиват по домовете. Но е все още само 10:30 сутринта, тоест прекалено рано за следобедна дрямка. Ами ако нещо е прогонило всички хора от града? Така или иначе, следващият влак е чак на другата сутрин, така че няма друг вариант, освен да преспи тук. И той тръгва из града да убива времето.

Оказва се обаче, че се е озовал в котешки град. Щом слънцето залезе, по моста в града пристигат безброй котки — най-различни на вид и цвят. Доста по-едри са от обикновените, но все пак са котки. Гледката шокира младежа и той се покатерва навръх градската камбанария да се скрие. А котките се заемат с ежедневните си дейности: вдигат кепенците на магазините и сядат зад бюрата си в кметството да си вършат работата. През това време по моста прииждат още котки. Тръгват да пазаруват по магазините, влизат в кметството да решават свои си административни въпроси, сядат да похапнат в хотелския ресторант или пият бира в таверната и пеят весели котешки песни. Една котка свири на акордеон, а останалите танцуват. И понеже котките виждат добре в тъмното, не се нуждаят от почти никакво осветление. През въпросната нощ обаче има пълнолуние, та скритият навръх камбанарията младеж успява всичко да види. С приближаването на изгрева котките затварят магазините, приключват работата и официалните си задължения и вкупом заминават нанякъде по моста.

Когато слънцето се показва, градът отново е пуст, без нито една котка. Младежът слиза от кулата, избира си легло в хотела и ляга да спи. Когато огладнява, хапва от хляба и сготвената риба, останали в хотелската кухня. Вечерта пак се скрива на върха на камбанарията и до сутринта наблюдава котешкия живот. На градската гара влакове спират преди обяд и преди вечеря. Ако хване сутрешния влак, ще продължи пътуването си; ако се качи на следобедния, ще се върне там, откъдето е тръгнал. На тази гара никой не слиза и никой не се качва. Въпреки това влаковете правят едноминутен престой по разписание и заминават. Нищо не му пречи да хване един от тях и да остави зад себе си този зловещ котешки град. Но не го прави. Тъй като е млад, безкрайно любопитен и амбициозен и готов за приключения. Ще му се да гледа още странния спектакъл в котешкия град. Предполага, че надали друг човек досега е наблюдавал тази необичайна гледка.

През нощта на третия ден на площада под камбанарията се вдига силен шум.

— Ей, не надушвате ли нещо човешко тъдява? — пита една котка.

— Абе и на мен нещо ми намирисва напоследък — отвръща друга и помръдва мустак.

— И на мен — обажда се трета.

— Много странно. Тук не може да има човек — добавя четвърта.

— Разбира се. Изключено е човек да влезе в нашия котешки град.

— Да, но миризмата се усеща съвсем ясно.

Котките се разделят на групи като някакви доброволни отряди и претърсват града из основи. И понеже притежават страхотно обоняние, много бързо установяват, че миризмата иде от камбанарията. Младежът чува как меките им лапи се качват по стълбата. „Край! Хванаха ме!“, казва си. Миризмата му, изглежда, е вбесила котките, които имат големи остри нокти и бели зъби. В техния град няма място за хора. Не може и да си представи каква съдба го очаква, ако го открият, но е сигурен в едно: понеже е разкрил тайната им, няма да го пуснат да си отиде жив.

Три котки се покатерват до върха на камбанарията и почват да душат.

— Много странно — казва едната и помръдва нервно мустак. — Хем надушвам човек, хем никого не виждам.

— Наистина е странно — казва втората. — Но тук категорично няма никого. Да вървим другаде да търсим.

— И все пак не мога да си го обясня.

Килнали озадачено глави, и трите тръгват надолу по стълбите. Младежът чува как стъпките им затихват в мрака. Въздъхва от облекчение, но и той не може да си го обясни. Та нали буквално е опрял нос в котките в това тясно пространство! Как не го видяха? Вдига ръка пред очите си и я вижда съвсем ясно. Прозрачен не е станал, това поне е очевидно. Но и друго осъзнава: още на следващата сутрин трябва да отиде на гарата и да хване първия влак. Опасно е да остава повече тук. Късметът му не може да е безкраен.

Обаче на другата сутрин влакът не спира на гарата. Младежът го гледа как отминава, без да намали ход. Същото прави и следобедният влак. Ясно вижда машинистите. И лицата на пътниците през прозорците. Но влакът дори не понечва да спре. Сякаш хората не виждат чакащия на перона младеж — та дори и самата гара. А след като и следобедният влак отминава по пътя си, наоколо настъпва необичайна дори за това място тишина. Слънцето клони към залез. Време е да се появят котките. И той разбира, че е безвъзвратно загубен. Най-сетне схваща, че това не е котешки град. А е мястото, където му е писано да се изгуби. Място, което не принадлежи на тукашния свят, а е подготвено специално за него. И че никога повече, до края на вечността, влак няма да спре на тази гара, за да го върне в първоначалния му свят.

* * *

Тенго прочете разказа два пъти. Вниманието му беше привлечено от израза „мястото, където му е писано да се изгуби“. Затвори книгата и погледът му се зарея безцелно по прелитащия покрай стъклата сив индустриален пейзаж — пламък на нефтена рафинерия, огромни цистерни за газ, дебели, гигантски комини, приличащи на дългобойни оръдия, низ камиони с прицепи и цистерни по шосето. Сцената нямаше нищо общо с „Котешкия град“, но това не отнемаше от фантастичния й вид, сякаш се намираше в подземен свят, поддържащ изотдолу градския живот.

Малко след това Тенго затвори очи и си представи как Киоко Ясуда също е затворена в нейното си „изгубено място“, където няма нито влакове, нито телефони, нито пощи. През деня я обгръща единствено абсолютната самота, а нощем започва безмилостното котешко търсене, в един безкрайно повтарящ се цикъл. И, изглежда, заспа, както си седеше — не задълго, но много дълбоко. Събуди се облян в пот. Влакът следваше крайбрежната линия на полуостров Босо посред лято.

* * *

Слезе от експреса на Татеяма и се прехвърли на местния пътнически влак, който го откара до Чикура. На слизане от вагона долови познатото ухание на морето. Всички минувачи бяха със солиден тен. Взе такси от гарата до санаториума. На рецепцията каза своето име и това на баща му.

Медицинската сестра, жена на средна възраст, която обслужваше рецепцията, го попита:

— Случайно да сте ни уведомили, че днес възнамерявате да ни посетите?

В гласа й се усещаше определена рязкост. Дребната жена носеше очила с метални рамки, а късата й коса бе почнала леко да посивява. Пръстенът на късия й дебел безименен пръст май беше купен в комплект с металните очила. На табелчицата с името й пишеше „Тамура“.

— Не съм. Просто ми хрумна сутринта и взех влака — отвърна най-откровено Тенго.

Сестрата го изгледа с леко отвращение:

— Всеки посетител е длъжен да ни уведоми предварително, че пристига да види пациент. И ние си имаме графици, а трябва да се съобразяваме и с желанията на самите пациенти.

— Съжалявам, не знаех.

— Кога идвахте за последен път?

— Преди две години.

— Две години. — С химикалка в ръка сестра Тамура провери списъка на посетителите. — Искате да кажете, че цели две години не сте стъпвали тук?

— Точно така.

— Доколкото виждам, вие сте единственият роднина на господин Канава.

— Правилно.

Тя остави списъка върху бюрото и изгледа Тенго, без нищо да каже. Очите й не го коряха, просто сверяваха фактите. Очевидно Тенго не беше някакво особено изключение.

— В момента баща ви е на групова рехабилитация. Ще свърши след половин час. Тогава ще можете да го видите.

— Как е той?

— Физически е здрав. Няма особени проблеми. Но в другата област има сериозни колебания — рече сестрата и посочи с показалец слепоочието си. Оставям на вас да се убедите какво имам предвид, като казвам „колебания“.

Тенго й благодари и се отправи да чака във фоайето. Седна на диван, чиято миризма напомняше за някаква отминала епоха, и се зачете в книгата си. От време на време полъхваше ветрец и носеше уханието на море и охлаждащия шум на ветрозадържащите борове. Накацалите по клоните на дърветата цикади пищяха с все сила. Лятото бе в разгара си, но цикадите, изглежда, усещаха, че няма да е задълго.

По някое време се появи очилатата сестра Тамура и уведоми Тенго, че рехабилитацията била свършила и можел да види баща си.

— Елате да ви заведа до стаята му.

Тенго стана от дивана и едва когато мина покрай голямото стенно огледало, си даде сметка колко невзрачно е облечен: тениска от японското турне на рок китариста Джеф Бек под избелялата дънкова риза с разнообразни копчета, памучен панталон с петна от пица по едното коляно, отдавна непрани бежови маратонки и бейзболна шапка — абсолютно неподходящо облекло за тридесетгодишен син на първото си посещение от цели две години при болния си баща. Дори нищо дребно не носеше да му поднесе за случая. В джоба му беше само книжката за четене. Нищо чудно, че сестрата го бе изгледала с такова отвращение.

Докато пресичаха градината на санаториума към крилото, в което бе настанен баща му, сестрата му предложи кратко описание на заведението. Имало три крила, според степента на заболяването на пациентите. Засега баща му бил в „умереното“ крило. Хората обикновено постъпвали в „лекото“, после ги премествали в „умереното“, докато накрая стигали до „напредналото“. Като при вратите, които се отварят само в една посока, нямало възможност за връщане назад. И от „напредналото“ крило нямало накъде да се ходи — освен в крематориума. Тази последната забележка сестрата, естествено, не произнесе на глас, но смисълът на думите й бе напълно ясен.

Баща му бе в двойна стая, но съквартирантът му беше отишъл на някакво занимание. Санаториумът предлагаше няколко вида рехабилитационни занимания — грънчарство, градинарство и физически упражнения. Макар и насочени към „рехабилитацията“ на пациентите, нито едно не целеше тяхното „възстановяване“, а по-скоро да забави максимално напредъка на заболяването им. Или просто да убиват времето. Тенго завари баща си седнал на стол до отворения прозорец, загледан навън с ръце върху коленете. На близката маса стоеше цвете в саксия с няколко нежни жълти цветчета. Подът бе застлан с мека материя, за да не се нараняват пациентите при падане. Имаше две прости дървени кушетки, две бюра и две тоалетки. До всяко бюро имаше по една дървена етажерка за книги. Завесите бяха пожълтели от дългогодишния слънчев пек.

В началото Тенго не осъзна, че старецът до прозореца е баща му. Беше се смалил или, по-точно казано, спаружил. Косата му бе още по-къса и бяла, като покрита със слана ливада. Бузите му бяха хлътнали и вероятно по тази причина очните му кухини изглеждаха много по-големи отпреди. Три дълбоки бръчки пресичаха челото му. Главата му сякаш бе още по-деформирана отпреди, или поне така изглеждаше заради по-късата коса. Веждите му бяха станали страшно дълги и дебели и бели косми стърчаха и от двете му уши. Самите му уши, поначало големи и заострени, бяха пораснали още повече и вече приличаха на криле на прилеп. Само формата на носа му се беше запазила — кръгъл и месест, за разлика от ушите, и червено-черен на цвят. Устните му и в двата края бяха провиснали и като че във всеки момент от тях можеха да потекат лиги. Устата му бе леко разтворена, та се виждаха неравните му зъби. Така както седеше неподвижен до прозореца, напомни на Тенго за един от последните автопортрети на Ван Гог.

Когато Тенго влезе, баща му само за момент го погледна, после продължи да зяпа навън. Отстрани приличаше не толкова на човек, колкото на някакво наподобяващо плъх или катерица същество — създание, което може да не е съвсем чисто, но пък притежава всичката му необходима лукавост. Но извън всякакво съмнение това бе Тенговият баща — или по-скоро развалината на Тенговия баща. Двете изминали години му бяха отнели много във физическо отношение, по същия безмилостен начин, по който съдия-изпълнителят опразва от вещи дома на някое затънало в дългове семейство. Бащата, който Тенго си спомняше, бе суров трудолюбив мъж. Самовглъбяването и въображението може и да му бяха съвсем чужди, но притежаваше свой собствен морален кодекс и просто, но силно чувство на целенасоченост. Беше стоик; Тенго нито веднъж не го бе чувал да се оплаква или да се оправдава за нещо. Но от човека, когото помнеше, сега пред очите му бе останала само празна черупка — обезлюдена къща, лишена от всякаква топлина.

— Господин Кавана! — обяви сестрата ясно и бодро, както явно бе обучена да се обръща към пациентите. — Господин Кавана! Вижте кой е дошъл! Вашият син!

Старецът пак се извърна по посока на Тенго. Безизразните му очи заприличаха на сина му на две празни лястовичи гнезда под някоя с гряха.

— Здрасти — каза Тенго.

— Господин Кавана, дошъл е синът ви от Токио! — каза сестрата.

Бащата нищо не каза. Само изгледа Тенго, сякаш се мъчеше да прочете написана на чужд език обява.

— Вечерята е в 6:30 — обяви сестрата на Тенго. — Дотогава може да останете.

След като тя си отиде, Тенго се подвоуми за миг, после седна на другия стол срещу баща си — избелял тапициран стол, с белязани от дълга употреба дървени части. Очите на бащата следяха движенията му.

— Как си? — попита Тенго.

— Благодаря, много съм добре — отвърна официално бащата.

На Тенго не му идваше на ум какво да каже оттук насетне. Заигра се с третото копче на дънковата си риза, огледа боровете навън, после върна погледа си върху бащата.

— От Токио идвате, така ли? — попита бащата, като явно не можеше да се сети кой беше Тенго.

— Да, от Токио.

— С експреса трябва да сте дошли.

— Да. До Татеяма. А оттам взех пътническия дотук, до Чикура.

— На плаж ли идвате?

— Аз съм Тенго. Тенго Кавана. Твоят син.

— Къде живеете в Токио?

— В Коенджи. В района Сугинами.

Трите бръчки през челото на бащата се удълбочиха.

— Много хора лъжат, понеже не искат да си плащат абонаментната такса на Ен Ейч Кей.

— Татко! — провикна се Тенго. Произнесе за пръв път тази дума от много години. — Аз съм Тенго. Синът ти.

— Нямам син — заяви баща му.

— Нямаш син — повтори механично Тенго.

Бащата кимна.

— Какво съм ти аз тогава?

— Нищо не си — отвърна баща му и завъртя рязко два пъти главата си.

На Тенго дъхът му спря. Не намираше думи. А и баща му нямаше какво повече да му каже. Продължиха да седят и да мълчат, всеки заровен в обърканите си мисли. Само цикадите не объркваха песента си, а пищяха с все сила.

Може и истината да казва, рече си Тенго. Паметта му може и да е съсипана, мозъкът му може да се валя в кал, но думите от устата му вероятно са самата истина. Усети го някак си интуитивно.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

— Ти си едно нищо — повтори баща му думите с абсолютно безизразен глас. — Беше нищо, сега си нищо и ще си останеш нищо.

Стига!, помисли си Тенго.

Идеше му на мига да стане от стола, да отиде пеша до гарата и да се върне обратно в Токио. Чул бе каквото искаше да чуе. Но не намери сили да се изправи. Изпадна в положението на младежа в котешкия град. Замъчи го любопитството. Да разбере какво се крие зад тези думи. Нужен му бе по-ясен отговор. Вярно, и някаква опасност дебнеше тук. Но изпуснеше ли сегашната възможност, можеше никога повече да не научи тайната за себе си. И тя щеше да потъне в тотален хаос.

Тенго запреподрежда думите в главата си, докато не прецени, че е готов да ги изрече. Ставаше дума за въпроса, който бе на границата да зададе още от ранното си детство, но така и не бе успял да се реши.

— Тоест, искаш да кажеш, че не ти си ми биологичният баща, така ли? И че между двама ни няма кръвна връзка, това ли е?

Баща му го изгледа безмълвно. От изражението му не се разбираше дали изобщо е схванал смисъла на Тенговия въпрос.

— Кражбата на радиовълни е забранена от закона — рече баща му, докато го гледаше право в очите. — По нищо не се различава от кражбата на пари и други ценности, не смятате ли?

— Прав си според мен. — Тенго реши засега да се съгласява с всичко.

Баща му кимна няколко пъти с явно задоволство.

— Те, радиовълните, не падат от небето като дъжда и снега — обяви баща му.

Стиснал устни, Тенго впери поглед в ръцете на баща си. Бяха положени примерно върху коленете — дясната върху дясното коляно, лявата — върху лявото и не помръдваха. Дребни, тъмни ръце, изгорели сякаш чак до костите от слънцето и от дългите години работа навън.

— Майка ми всъщност не е умряла от болест още докато съм бил малък, така ли? — попита Тенго бавно, като отделяше думите една от друга.

Баща му не отговори. Нито изражението си промени, нито мръдна ръце. Очите му се фокусираха върху Тенго, сякаш наблюдаваше непозната вещ.

Бащата кимна:

— Не бива да се крадат радиовълни. Рано или късно ще ви хванат. Не можете да правите каквото ви скимне.

Този човек разбира прекрасно въпросите, които му задавам, мина му през ум на Тенго. Просто не желае да ми дава конкретни отговори.

— Татко — обърна се Тенго към него. — Може и всъщност да не си ми баща, но засега поне така ще ти викам, понеже не зная как другояче да те нарека. Честно казано, никога не съм те обичал. Може дори да се каже, че през повечето време те мразех. Това ти е известно, нали? Но дори и да предположим, че не си истинският ми баща и че помежду ни няма кръвна връзка, вече нямам причини да те мразя. Не знам дали някога изобщо ще ми домилееш, но се надявам, че поне ще започна да те разбирам по-добре, отколкото съм успявал досега. Винаги съм копнял да науча истината за това кой съм аз и откъде съм. Само толкова. Но никой така и не ми каза. Ако ти сега ми кажеш истината, ще престана да те мразя, да не те харесвам. Напротив, ще съм благодарен за това, че няма да ми се налага нито да те ненавиждам повече, нито да те недолюбвам.

Бащата продължаваше да го гледа с безизразните си очи и без дума да обели, но на Тенго му се стори, че долови някъде дълбоко в празните лястовичи гнезда съвсем бегъл отблясък светлинка.

— Аз съм едно нищо, прав си — каза Тенго. — Аз съм захвърлен насред океана в нощната тъма човек, който се носи на повърхността съвсем сам. Протягам ръка, но около мен няма никого. Провиквам се, но никой не ми отговаря. Не съм свързан с абсолютно нищо. Ти си най-близкото нещо до семейството, което притежавам, но ти си се вкопчил в тайната и не желаеш дори да се опиташ да ми кажеш нещо. А междувременно в този крайбрежен градец паметта ти изживява своите колебания и ежедневно се руши. И както паметта ти, така и истината за мен е на път да изчезне. Без помощта на истината аз съм си едно нищо и никога няма да се превърна в нещо. И в това отношение си прав.

— Знанието е ценен обществен капитал — изрече монотонно бащата, макар и с малко по-тих отпреди глас, сякаш някой се бе пресегнал иззад него и бе намалил силата на звука. — Капитал, който следва да се трупа в огромни количества и да се използва най-грижовно. Да се предава от поколение на поколение в най-полезните му форми. И това е още една причина Ен Ейч Кей да настоява за вашата абонаментна такса и…

Това май му е станала някаква мантра, рече си Тенго. В това е била защитата му през всичките тези години — в рецитирането на подобни фрази. На Тенго му се стори, че е длъжен да извади живия човек иззад обграждащата го преграда.

— Що за човек беше майка ми? — прекъсна го. — Къде отиде? Какво се е случило с нея?

Баща му внезапно прекрати рецитацията си.

— Писна ми да живея сред омраза и обиди — продължи Тенго. — Писна ми да живея, без да мога никого да обичам. Нито един приятел си нямам. Нито един! А най-лошото е, че и себе си не мога да обичам. Защо? Защо не мога да обичам себе си? Защото не съм способен и другиго да обичам, затова! Човек се учи да се обича, като просто обича друг и бива обичан от друг. Разбираш ли какво ти говоря? Човек, който не може да обича друг, не може да обича истински и себе си. И не те виня теб за това. Като се замисля, по-скоро и ти си жертва на същото. Вероятно и ти не можеш да обичаш себе си. Или бъркам, а?

Баща му се бе обвил в мълчание, стиснал плътно устни. И бе невъзможно по изражението му да се прецени дали изобщо разбира Тенго, или не. И Тенго се умълча и се намести по-удобно на стола. През отворения прозорец лъхна ветрец, раздвижи изпечените от слънцето завеси и нежните листенца на цветето в саксията и се измъкна през отворената врата в коридора. Шепотът на триещите се една о друга борови иглички се смеси с писъка на цикадите.

Тенго сниши глас:

— Често ми се явява едно видение — едно и също, неизменно, откакто се помня. И подозирам, че не е толкова видение, колкото спомен от нещо случило се в действителност. Аз съм на годинка и половина и майка ми е до мен. Прегърнала се е с някакъв млад мъж. Но това не си ти. Нямам представа кой може да бъде, но съм сигурен, че не си ти. Не знам защо, но тази сцена се е запечатала в съзнанието ми.

Бащата нищо не каза, но очите му явно виждаха нещо друго — нещо, което не бе там. Двамата продължиха да мълчат. Тенго слушаше изведнъж засилилия се вятър. Нямаше представа какво слуша баща му.

— Чудя се дали мога да ви помоля да ми почетете малко — обяви с официален тон баща му след дълго мълчание. — Зрението ми се влоши дотам, че вече не мога да чета. А и не мога да следя дълго смисъла на думите по страницата. Там, на етажерката, има няколко книги. Вземете една по ваш избор.

Тенго се предаде, стана и отиде да огледа подредените на етажерката книги. Повечето бяха исторически романи за онези времена, когато по земите са скитали самураи. Налице бяха и всички томове на „Сабята на съдбата“^[3].

Но Тенго нямаше сили да чете на баща си от някоя старовремска книга, пълна с архаични думи.

— Ако не възразяваш, ще ти прочета един разказ за град, в който живеят само котки — каза. — Самият аз го прочетох по пътя.

— Град, в който живеят само котки — повтори бащата, предвкусвайки удоволствието. — Прочетете ми го, стига да не ви затруднявам.

Тенго погледна часовника си.

— Ни най-малко. А и имам още много време до влака. Но разказът е доста странен; не знам дали ще ти хареса.

Извади книжката от джоба си и зачете „Котешкият град“. Баща му изслуша целия разказ докрай, без да помръдне на стола си. Тенго четеше бавно, с ясен глас, и на два-три пъти спря да си поеме дъх. При всяка пауза хвърляше поглед на баща си, но не успяваше да открие по лицето промяна в изражението му. Не можеше да разбере дали харесва разказа, или не. Когато свърши, баща му си остана седнал, неподвижен, със затворени очи. Имаше вид на дълбоко заспал човек, но не спеше. Просто се бе потопил дълбоко в повествованието и му беше нужно известно време да се съвземе. Тенго търпеливо го изчака. Следобедната светлина почна да отслабва и да се слива с настъпващата вечер. Океанският бриз все така поклащаше боровете.

— В този котешки град има ли телевизия? — попита баща му.

— Разказът е написан в Германия през 30-те години. По онова време телевизия още не е имало. Имало е радио обаче.

— Бях в Манджурия, но и радио си нямах. И радиостанции нямаше никакви. Вестниците често не стигаха или идваха с двуседмично закъснение. Нямаше какво да ядем, и жени си нямахме. Понякога ни навестяваха вълци. Там бяхме като на края на земята.

И се умълча, вероятно потънал в спомените за тежкия си живот като млад първопроходник в далечна Манджурия. Скоро и тези му спомени се обвиха в мъгла, погълнати от нищото. Тенго разчиташе движенията на бащиния ум по промените в изражението му.

— Кой го е построил този град? Котките ли? Или хората много отдавна, а после котките са се заселили? — заразпитва бащата с лице към прозореца, сякаш сам си говореше, макар въпросът му очевидно да бе насочен към Тенго.

— Нямам представа. Но имам чувството, че много отдавна са го създали хората. А после по някаква неизвестна причина са се махнали — или пък са измрели от някаква епидемия — и на тяхно място дошли котките.

Баща му кимна:

— Щом се образува вакуум, нещо трябва да го запълни. Защото всички правят така.

— Какво значи „всички правят така“?

— Същото.

— А ти какъв вакуум запълваш?

Бащата се намръщи. Дългите му вежди се спуснаха да закрият очите му. И попита със саркастичен тон:

— Нима не знаеш?

— Не знам — призна си Тенго.

Бащините му ноздри се разшириха. Едната му вежда леко се повдигна. Това бе изражението му, когато нещо го ядосаше.

— Щом не го разбираш без обяснение, и с обяснение няма да го разбереш.

Тенго присви очи с надеждата да разчете изражението му. Никога не бе чувал баща му да ползва подобен странен, насочващ стил на изказване. Винаги прибягваше до конкретни, практични фрази. Да казва само необходимото при необходимост — това бе непоклатимото му определение за разговор. Но лицето му пак бе станало безизразно.

— Разбирам — рече Тенго. — Значи, и ти самият запълваш някакъв вакуум. Но в такъв случай кой ще запълни вакуума, който ти ще оставиш след себе си?

— Ти — обяви баща му и насочи показалец право в Тенго. — Не е ли очебийно? Аз запълвам вакуум, създаден от някой друг, а ти ще запълниш създадения от мен вакуум. Всеки по реда си.

— Така, както и котките са запълнили града, след като хората са се махнали.

— Точно така. Изгубени като града — рече баща му. И загледа разсеяно протегнатия си показалец, сякаш имаше пред себе си някаква загадъчна, поставена не на мястото си вещ.

— Изгубени като града — повтори Тенго бащините си думи.

— Жената, която те роди, вече я няма никъде.

— Никъде. „Изгубена като града.“ Да не искаш да кажеш, че е мъртва?

Баща му не отговори на този въпрос. Тенго въздъхна:

— Кой тогава е баща ми?

— Някакъв вакуум. Майка ти съвкупи тялото си с един вакуум и те роди теб. А аз запълних този вакуум.

След всичките тези думи бащата затвори и очи, и уста.

— Съвкупи тялото си с един вакуум?

— Да.

— А ти ме отгледа. Това ли искаш да кажеш.

След церемониално прочистване на гърлото бащата като че се зае да обяснява проста истина на слабоумно дете:

— Нали затова ти казах: „Щом не го разбираш без обяснение, и с обяснение няма да го разбереш“.

— Значи, аз съм произлязъл от един вакуум, така ли излиза?

Пак никакъв отговор.

Тенго сплете ръце в скута си и отново погледна баща си право в лицето. Този човек изобщо не е празна черупка, обезлюдена къща. Ами си е човешко същество от плът и кръв, с тясна, упорита душа и замъглени спомени, оцеляващ на пресекулки на това парче земя до морето. Няма друг избор, освен да съществува съвместно с вакуума, който постепенно се разраства в него. Вакуумът и спомените му все още се борят помежду си, но независимо от желанията му, ще дойде ден, в който вакуумът ще погълне изцяло и последните останали му спомени. Въпрос единствено на време. Дали вакуумът, срещу който се бори сега, не е същият онзи вакуум, от който съм се родил аз?

На Тенго му се стори, че дочу далечния рев на морето, смесен с ранния вечерен бриз, промъкващ се през клонака на боровете. Макар че можеше да е и илюзия.