Джордж Елиът
Мидълмарч (88)

Послеслов

Всеки разказ има начало и край. Кой би могъл да изостави младите хора, след като дълго е бил в тяхната компания, и да не пожелае да разбере какво се е случило с тях през следващите години? Защото отрязъкът от един живот, колкото и да е типичен, не е мостра от някаква еднотипна паяжина. Перспективите могат и да не се осъществят, а пламенното начало може да премине в спад. Скритите заложби могат дълго да чакат осъществяването си, а отколешната грешка би могла да наложи бляскав възход.

Бракът, основна тема в толкова много повествования, продължава да бъде главно начало, както е било и при Адам и Ева, които са отпразнували медения си месец в Рая, но са прекарали първия си нерегистриран месец сред тръните и магарешките бодили в пустошта. Това все пак е начало на семейната одисея — постепенното завоевание или непоправимата загуба на пълноценния съюз превръщат зрелите години в апогей, а старостта става жетва на скъпи общи спомени.

Някои поемат на път като старите кръстоносци, блестящо екипирани с надежда и ентусиазъм, ала пътешествието ги сломява, защото им липсва търпение спрямо другия и света.

Всички, които харесваха Фред Винси и Мери Гарт, ще се зарадват да научат, че те двамата не допуснаха подобна грешка, а постигнаха крепко съвместно щастие. Фред изненада съседите си по най-различни начини. Той стана доста известен в тази част на графството като земеделски стопанин с теоретична и практическа нагласа и издаде книгата „Отглеждане на зелените култури и икономичност при храненето на добитъка“, която му спечели големи почести на селскостопанските сбирки. В Мидълмарч възхищението от него бе далече по-сдържано — повечето съграждани бяха склонни да вярват, че заслугите за авторските изяви на Фред се дължат на съпругата му, тъй като те никога не са очаквали от него да пише за репите и кръмното цвекло.

А когато Мери написа книга за синовете си със заглавие „Историите на велики мъже по Плутарх“, напечатана и издадена от „Грип & Co“, Мидълмарч, всички в града бяха склонни да припишат заслугите за тази книга на Фред, като отбелязваха, че той е посещавал университет, „където се изучават класиците“, и е можел да стане свещеник, ако беше пожелал.

По този начин става ясно, че Мидълмарч никога не може да се заблуди и че няма никаква полза да се възхвалява някой за написването на книга, защото работата винаги е свършена от друг човек.

Освен това Фред нито веднъж не кривна от правия път. Няколко години след сватбата той призна пред Мери, че щастието му донякъде се дължи на Феърбръдър, който в решителния миг му дръпнал юздите. Не бих могла да кажа, че никога не го е подлъгвала склонността да се надява: добивът от реколтата или спечеленото от продажбата на добитък често падаха под очакванията на Фред. И той винаги бе готов да повярва, че може да спечели пари, ако закупи кон, който обаче впоследствие неизменно пощръкляваше — макар че това според Мери било по вина на коня, а не поради преценката на Фред. Той докрай обичаше ездата, ала рядко си позволяваше да отдели ден за лов. А когато все пак го правеше, забележително беше, че се оставяше да му се присмиват заради боязънта да прескача огради — сякаш неизменно виждаше Мери и момчетата опрени на стобора или пък къдравите им глави се подаваха между храстите и канавките.

Момчетата бяха три на брой. Мери не беше недоволна, че роди само момчета. А когато Фред поиска да има момиченце като нея, тя му отговори през смях: „Това би било голямо изпитание за майка ти“. На старини мисис Винси, вече не такава блестяща домакиня, бе много щастлива от мисълта, че поне две от момчета на Фред са истински издънки на рода Винси и не приличат на Гартови. Ала Мери тайничко се радваше, че най-малкият от тримата може би беше досущ какъвто е бил баща й, когато е носел къси панталонки и е бил изключително сръчен в играта на топчета или в хвърлянето на камъни, за да събори узрелите круши.

Бен и Лети Гарт, които станаха чичо и леля още преди да навлязат в юношеска възраст, непрекъснато спореха разпалено дали е по-добре да имат племенници, или племеннички. Бен твърдеше, че било съвсем очевидно колко по-малко струват момичетата от момчетата, щом непрекъснато носят фусти, което доказвало, че не ги бива за нищо. Лети, която в споровете се обосноваваше с книги, се гневеше и отговаряше, че Господ е облякъл с кожа както Адам, така и Ева. На нея освен това й хрумна, че на Изток мъжете също носят фусти. Ала последният довод, замъглил силата на първия, дойде повече, защото Бен презрително отговори: „Значи има и други глупаци!“, и веднага се обърна към майка си с въпроса дали момчетата не струват повече от момичетата. Мисис Гарт заяви, че те са еднакво пакостливи, но момчетата безспорно са по-силни, могат да тичат по-бързо и да хвърлят надалече с по-голяма точност. Бен бе доста доволен от това дълбокомислено умозаключение и не обърна внимание на пакостничеството, ала Лети прие думите на майка си болезнено, тъй като чувството й за превъзходство бе по-силно от мускулите й.

Фред никога не забогатя — склонността му да се надява не бе предизвиквала у него подобни очаквания, ала той постепенно спести достатъчно, за да стане собственик на добитъка и мебелите в Стоун Корт, а работата, която мистър Гарт му възлагаше, го поддържаше достатъчно задоволен през онези „лошави времена“, които неизбежно настават за земеделските стопани. В положението си на матрона Мери стана като майка си с набита фигура. Ала за разлика от нея, тя много рядко обучаваше момчетата си, така че мисис Гарт се безпокоеше да не би те да останат невежи по отношение на граматиката и географията. Но все пак те се оказаха достатъчно подготвени, когато тръгнаха на училище — вероятно поради това, че от всичко най-много обичаха да бъдат с майка си. Когато една зимна вечер Фред се прибираше на кон вкъщи, в съзнанието му изникна приятната гледка на грейналата камина в облицованата с дърво гостна, така че изпита съжаление към всички мъже, които нямат съпруга като Мери, и най-вече към Феърбръдър. „Той беше поне десет пъти по-достоен за тебе от мене“, току подхвърляше той великодушно на жена си. „Това е съвсем вярно — отговаряше Мери, — и поради тази причина можеше добре да се оправя и без мене. Но ти… потръпвам, като си помисля какъв би станал ти… затънал в дългове свещеник с батистена носна кърпа.“

След разпитване вероятно би могло да се установи, че Фред и Мери все още обитават Стоун Корт… че пълзящите растения все още засипват с цвят хубавите каменни зидове сред полето, където ореховите дървета се точат във внушителна редица… и че в слънчеви дни двамата влюбени, които за пръв път се бяха венчали с пръстенче от чадър, може да се съзрат, застанали белокоси и спокойни пред отворения прозорец, откъдето някога на Мери Гарт — още по времето на стария Питър Федърстоун — често бе нареждано да наблюдава за пристигането на мистър Лидгейт.

Косата на Лидгейт не успя да побелее. Той почина, когато бе само на петдесет, като остави жена си и децата си добре осигурени с високата си застраховка „Живот“. Беше си създал отлична практика на лекар, като според сезона сновеше между Лондон и един европейски курорт с лековита вода. Написа трактат върху подаграта — болест, която бе твърде доходоносна. Много пациенти разчитаха на докторските му умения, но той винаги гледаше на себе си като на провалил се в кариерата човек, защото не бе осъществил научните си намерения. Познатите направо му заблазяваха, че има такава очарователна жена, и не възникна повод те да се разубедят в мнението си. Розамонд никога не допусна втори компрометиращ я случай. Тя просто продължи да бъде все така блага по нрав, неотстъпчива в намеренията си, склонна да наставлява съпруга си и способна да обърква плановете му с кроежите си. С течение на годините той все по-малко се съпротивляваше на приумиците й, поради което Розамонд реши, че е осъзнал колко ценни са съветите й. От друга страна обаче, сега, когато мъжът й получаваше добри доходи, тя имаше далече по-високо мнение за таланта му. И вместо скромната клетка, каквато имаха на улица „Брайд“, сега тя сложи една позлатена, цялата обвита с цветя, напълно подходяща за птица в рая, на каквато самата съпруга приличаше. Накратко казано, Лидгейт бе това, което се нарича преуспял човек. Почина преждевременно от дифтерит, а след това Розамонд се омъжи за един възрастен богат лекар, който се отнасяше добре към четирите й деца. Заобиколена от дъщерите си в каретата, тя представляваше възхитителна гледка и често говореше за щастието си като един вид „отплата“ — не споменаваше за какво е тази отплата, но вероятно имаше предвид, че е заради търпението й към Тършиъс, чийто нрав никога не стана безукорен и до края на живота си от време на време съпругът й току изпускаше някоя друга остра дума, която се запечатваше в съзнанието по-ясно от всякакви последвали признаци на разкаяние. Веднъж той я нарече своя босилек. Когато тя поиска обяснение на думите му, той заяви, че босилекът^[288] е растение, което вирее прекрасно върху мозъка на убит човек. Розамонд отговаряше спокойно, но дръзко на подобни думи. Защо тогава е избрал нея? Жалко е, че не се е спрял на мисис Ладисло, която той винаги възхваляваше и поставяше по-високо от нея. По този начин разговорът приключваше с предимството на Розамонд. Ала би било несправедливо, ако не се признае, че Розамонд никога не каза осъдителна дума за Доротия, защото пазеше като реликва спомена за великодушието, помогнало й в най-критичния миг от живота й.

Самата Доротия не копнееше да бъде възхвалявана повече от другите жени, защото чувстваше, че е можела да постигне нещо много по-голямо, ако самата тя е била по-сърцата и по-образована. И все пак Доротия никога не съжали, че се е отказала от положението и състоянието си, за да се омъжи за Уил Ладисло, а за него самия би било най-големият позор и мъка, ако тя ще съжалява. Тях двамата ги свързваше любов по-силна от всякакви пречки, които биха могли да я накърнят. Доротия не би понесла живот, който да не е наситен с чувства, а сега съществуванието й бе изпълнено и с благотворителни дейности и вече не се измъчваше от подозренията, че в тях има следа от себичност. Уил стана пламенен общественик, като работеше усилено в онези времена, когато реформите се прокарваха с младежката увереност в незабавния резултат, изчезнала в наше време, така че накрая стана член на Парламента, издигнат от избирателен район, който му заплащаше разноските. Тъй като неправдите съществуваха, нищо друго не можеше да достави такава радост на Доротия, както мисълта, че съпругът й е в челната редица на борбата с тях, а тя му оказва съпружеската си помощ. Мнозина, които я познаваха, смятаха, че е жалко една такава забележителна и рядко срещана жена да е изцяло погълната от живота на друг и да е известна в някои среди единствено като съпруга и майка. Ала никой не казваше какви други възможности по-точно би имала, за да постигне нещо повече — дори и сър Джеймс Четам не отиде по-далече от отрицателната си преценка, че не е трябвало да се омъжва за Уил Ладисло.

Но това негово мнение не предизвика трайно отчуждение и начинът, по който семейството отново стана задружно, представяше благоприятно всеки един от тях. Мистър Брук не можеше да устои на изкушението да поддържа писмовна връзка с Уил и Доротия. Една сутрин, когато перото му бе особено красноречиво относно изгледите за общинската реформа, то се отплесна и ги покани в имението Грейндж, и щом тази покана беше вече написана, нищо друго не можеше да се направи, освен да се пожертва (направо немислимо!) цялото драгоценно писмо. През месеците на разменени писма мистър Брук непрекъснато споменаваше или намекваше в разговори със сър Джеймс Четам, че намерението му за лишаване от наследство е все още в сила. В деня, когато перото му се отплесна и отправи дръзката си покана, той специално отиде във Фрешит, за да намекне, че е убеден повече от всякога в причините да се предприеме подобна решителна стъпка като предпазна мярка срещу смесването у наследника на фамилията Брук с плебейска кръв.

Ала тази сутрин се бе случило нещо вълнуващо във Фрешит Хол. Бе пристигнало писмо до Силия, което я накара да се разплаче безмълвно, когато го прочете. А когато сър Джеймс, несвикнал да я вижда разплакана, попита загрижено какво се е случило, тя избухна в ридания, в каквито преди това той никога не я бе чувал да изпада.

— Доротия си има момченце. А ти няма да ми разрешиш да ида да я посетя. Убедена съм, че тя иска да ме види. И няма да знае какво да прави с бебето… ще допусне някаква грешка. Страхували са се, че тя може да умре. Направо е ужасно! Представи си само на нейно място да бяхме аз и малкият Артър, а Доротия да бе възпрепятствана да дойде да ме види. Бих искала да не бъдеш толкова жесток, Джеймс!

— Боже мой, Силия! — възкликна сър Джеймс, доста разстроен. — Какво искаш да направиш? Ще сторя каквото пожелаеш. Утре ще те закарам в Лондон, ако искаш. — А Силия точно това искаше.

Мистър Брук пристигна точно след този случай и като се срещна с баронета в къщата му, забъбри в пълно неведение относно току-що пристигналата новина, за която поради някакви причини сър Джеймс не му бе съобщил веднага. Ала когато се спомена за завещанието по обичайния начин, сър Джеймс заяви:

— Уважаеми сър, не е моя работа да ви диктувам какво да правите, но що се отнася до мене, бих оставил нещата каквито са. Бих оставил всичко непроменено.

Мистър Брук толкова много се изненада, та не успя веднага да усети колко е облекчен от чувството, че от него не се очаква да прави нищо.

Такава беше душевната нагласа на Силия, че беше неизбежно сър Джеймс да се съгласи на помирение с Доротия и съпруга й. Когато жените се обичат, мъжете се научават да потискат взаимната си неприязън. Сър Джеймс никога не одобри Ладисло, а Уил винаги предпочиташе да се среща със сър Джеймс в смесена компания — те успяваха лесно да проявяват взаимна търпимост един към друг само в присъствието на Доротия и Силия.

И така, постигна се споразумение мистър и мисис Ладисло да правят поне две посещения годишно в имението Типтън Грейндж, а във Фрешит се оформи малка група малчугани, които толкова много обичаха да си играят с двамата си братовчеди, дошли на посещение в Типтън, че сякаш кръвта на всички тях не бе чак до такава степен съмнително смесена.

Мистър Брук живя до преклонна старост и имението му бе наследено от големия син на Доротия, който би могъл да представлява Мидълмарч в Парламента, но отказа, защото мислеше, че има по-голяма вероятност мнението му да бъде чуто, ако остане отвън.

Сър Джеймс никога не престана да смята втората женитба на Доротия за грешка. Това мнение продължи да се шири и в Мидълмарч, където пред по-младото поколение за нея се казваше, че била прекрасно момиче, което се омъжило за болнав пастор, достатъчно стар, за да й бъде баща, а после само след малко повече от година подир смъртта му се отказала от имението си, за да се омъжи за братовчед му — достатъчно млад, за да му е син, без всякакво състояние и с лошо потекло. Тези, които никога не бяха виждали Доротия, обикновено заявяваха, че тя може би не е много „свястна жена“, иначе не би се омъжила нито за единия, нито за другия.

Безспорно тези определящи обстоятелства в живота й не бяха безкрайно извисени. Те бяха последица от благородни младенчески стремления сред условията на несъвършена социална система, където възвишените чувства често се възприемат като погрешни, а непоколебимата вяра — като илюзия. Защото не съществува създание, чиято вътрешна нагласа да е толкова непоклатима, че да не се определя от външното битие. Една нова Тереза трудно би имала възможността да възобнови прозаичния живот точно колкото една нова Антигона^[289] едва ли би вложила героичния си плам, за да предизвика всички насреща си в името на братовото си погребение. Околната среда, където някога са се осъществили тези пламенни дела, е напълно изчезнала. Ала ние, простосмъртните хора, с ежедневните си дела и думи даваме тласък на множество такива Доротии, някои от които ще направят много по-тъжна саможертва от тази на Доротия, чиято история знаем.

Силно извисеният й дух все пак оказа въздействие, макар то да не бе толкова видимо. Пълнокръвната й природа, също като реката, която Кир Велики^[290] е надвил, се разля в различни ръкави, които не получиха своите земни наименования. Ала въздействието на нейната природа върху най-близките й бе всепроникващо. Защото засилващата се хуманност в света донякъде зависи и от неисторически дела. И положението, че нещата не вървят толкова зле за тебе и мене, както би могло да бъде, донякъде се дължи на онези, които с пълна всеотдайност са изживели неизвестния си живот и сега почиват в забравени гробници.