Джордж Елиът
Мидълмарч (72)

Глава 71

Помпей

… в Стаята на гроздовете, така я наричаме, където вие най си обичате да седите. Кажете, обичате или не?

 

Фрът

Обичам. Приятна стая. Просторна и топла зиме.

 

Помпей

Така, отлично! Тук се говорят истини.

Мяра за мяра^[269]

Пет дни след смъртта на Рафълс мистър Бамбридж си стоеше преспокойно под големия свод пред двора на „Зеленият дракон“. Той не бе любител на самотните съзерцания, но сега тъкмо бе излязъл от заведението, а който и да е човек, застанал спокойно под свода в ранния следобед, непременно ще събере компания, също както би събрала гугутката, намерила нещо за кълване. В случая не се предлагаше нищо за ядене, ала разумът подсказваше, че се открива възможност за духовна храна под формата на пикантни клюки. Мистър Хопкинс, кроткият манифактурист, пръв съобрази какво се предлага там, защото бе най-петимен за малко мъжки разговори, тъй като купувачите му бяха главно жени. Мистър Бамбридж бе донякъде рязък с манифактуриста, макар че усещаше колко се радва Хопкинс да си побъбри с него, но той нямаше никакво намерение да си хаби думите на вятъра за такъв човек. Скоро обаче се събра групичка от по-лични слушатели — или случайно отбили се от пътя минувачи, или някои, нарочно дошли да разберат дали не се случва нещо особено в „Зеленият дракон“. Така че мистър Бамбридж бе много доволен да разкаже какви ли не впечатляващи неща за хубавите жребци, които е видял, както и за направените пазарлъци по време на пътуването си на север, откъдето се връщаше. Той увери присъстващите господа, че ако могат да му покажат чистокръвна кобила и жребец като тези, които видял в Донкастър, ще направи каквото пожелаят. А освен това една двойка черни атове, които се канел да впрегне в каретата, силно му напомняли за друга двойка, която продал през 1819 година за стотина гвинеи на Фокнър, а Фокнър взел, че ги продал за сто и шейсет само два месеца по-късно — всеки посредник, на когото му стиска, може да отрече това твърдение, като се възползва от възможността да нарича мистър Бамбридж с какви ли не нецензурни думи, докато му пресъхне устата.

Когато разговорът стигна до тази точка на оживление, изведнъж се появи мистър Франк Холи. Той не бе човек, който би накърнил достойнството си, като се мотае в „Зеленият дракон“, но понеже случайно минаваше по главната улица и зърна Бамбридж от другата страна, пусна широката си крачка, за да попита търговеца на коне дали е намерил първокласния кон за двуколка, който обещал да потърси. Бамбридж му каза, че само трябва да види един сив жребец, избран на пазара в Билкли — ако този кон не отговарял напълно на изискванията му, значи, Бамбридж не разбирал нищо от коне, което бе направо недопустимо. Мистър Холи, застанал с гръб към улицата, се уговаряше кога да види коня и да го изпробва, когато по улицата бавно мина един конник.

— Булстроуд! — едновременно тихо възкликнаха двама-трима души, а един от тях, манифактуристът, почтително добави към възклицанието „мистър“, но никой от тях не вложи във възклицанието си нещо особено — все едно бяха казали „дилижансът от Ривърстоун“, ако каретата действително се бе появила в далечината. Мистър Холи хвърли небрежен поглед към отминаващия Булстроуд, но когато Бамбридж го проследи с поглед, върху лицето му се изписа саркастична гримаса.

— По дяволите, сетих се за нещо! — заговори той, като малко сниши глас. — Натъкнах се и на нещо друго в Билкли освен на коня ви за двуколката, мистър Холи. Научих страхотна история за Булстроуд. Знаете ли как е забогатял? Всеки господин, който иска да чуе любопитната историйка, може да я чуе от мене без пари. Ако всички получават заслуженото си, на Булстроуд можеше да му се наложи за изрича молитвите си в Ботъни Бей^[270].

— Какво искаш да кажеш с това? — попита мистър Холи, като пъхна ръце в джобовете си и влезе по-навътре под свода. Ако Булстроуд се окаже негодник, значи, Франк Холи е бил прозорлив човек.

— Чух го от един там, бил стар авер на Булстроуд. Ще ви кажа първо къде го срещнах — рече Бамбридж, като внезапно размаха показалец. — Беше на разпродажбата в дома на Ларчър, но тогава се разминахме… изплъзна ми се някъде… очевидно е следял Булстроуд. Та той ми разправяше, че може да изнуди Булстроуд да му даде всякаква сума, знаел всичките му тайни. Взе, че се раздрънка в Билкли. Бая си пийва. Хич не мисля, че се кани да издаде съучастниците си, но е от тия, дето се фукат, непрекъснато се бият в гърдите, какви ли няма да ги издума, за да спечели пари. Човек трябва да знае кога да спре — мистър Бамбридж изрече последните думи с отвращение, доволен, че неговите хвалби са в рамките на благоприличието.

— Как се казва този човек? И къде може да се намери?

— Колкото до това, къде може да се намери, оставих го в една странноприемница, но се казва Рафълс.

— Рафълс ли! — възкликна мистър Хопкинс. — Та вчера бях снабдител за погребението му. Погребаха го в Лоуик. Мистър Булстроуд вървеше след ковчега му. Много прилично погребение.

През цялата групичка премина тръпка. Мистър Бамбридж изрече възклицание, в което „пес“ бе най-меката дума, а мистър Холи, свъсил вежди и навел напред глава, възкликна:

— Какво?… Къде е умрял този човек?

— В Стоун Корт — отговори манифактуристът. — Икономката твърди, че бил роднина на господаря. Отишъл там съвсем болен в петък.

— Амии, аз в сряда обърнах чашка с него — обади се Бамбридж.

— Преглеждал ли го е някакъв доктор? — попита мистър Холи.

— Да, мистър Лидгейт. Мистър Булстроуд стоял една нощ при него. Умрял на третата сутрин.

— Разправяй, Бамбридж — настойчиво го подкани мистър Холи. — Какво разказа този човек за Булстроуд?

Групата беше вече нараснала, а присъствието на градския главен чиновник гарантираше, че там може да се чуе нещо интересно. Мистър Бамбридж разказа историята си в присъствието на седем души. Тя включваше това, което вече знаем, наред с фактите относно Уил Ладисло, но бе малко разкрасена и с добавки. Именно онази история, за която Булстроуд толкова се опасяваше да не се разнесе, като се надяваше да бъде погребана навеки с трупа на Рафълс — онзи преследващ го дух на миналия му живот, от който сега, когато минаваше покрай свода, смяташе, че провидението го е отървало. Да, провидението. Той още не бе признал пред себе си, че е направил всичко, което може да се предприеме, за да предотврати разкритието. Смяташе, че просто е приел това, което му се е предлагало. Невъзможно бе да се докаже, че е извършил нещо, ускорило отлитането на душата на този човек.

Ала мълвата за Булстроуд се разнесе из Мидълмарч подобно на пушек. Мистър Франк Холи искаше да удостовери слуха и изпрати доверен помощник в Стоун Корт уж да разпита за сеното, но всъщност да научи всичко възможно от мисис Ейбъл за Рафълс и болестта му. По този начин той разбра, че мистър Гарт е закарал човека до Стоун Корт в двуколката си. Веднага след тази новина мистър Холи намери повод да се срещне с Кейлъб, като го посети в кантората уж да го попита дали има време за един оглед, ако се наложи, а после между другото разпита за Рафълс. Кейлъб не изрече ни една враждебна дума срещу Булстроуд, но бе принуден да признае обстоятелството, че през изминалата седмица е отказал да работи за него. Мистър Холи си направи своите умозаключения и понеже бе сигурен, че Рафълс е разказал историята си на Гарт, в резултат на което предприемачът е отказал да работи за Булстроуд, няколко часа по-късно той съобщи за всичко това на мистър Толър. Новината започна да се предава от човек на човек и постепенно загуби характера на умозаключение, а се възприе като вест, чута направо от устата на Кейлъб, така че дори един добросъвестен хроникьор би заключил, че Кейлъб е главният осведомител за злодеянията на Булстроуд.

Мистър Холи бързо схвана, че в случая законът няма за какво да се залови — нито относно разкритията на Рафълс, нито във връзка с обстоятелствата на неговата смърт. Той отиде на кон до Лоуик, за да огледа архивите и да обсъди всичко с мистър Феърбръдър, който не бе по-учуден от адвоката, че за Булстроуд е излязла наяве грозна истина, макар че винаги е бил достатъчно справедлив да не стига до лоши изводи за банкера поради антипатията си. Ала докато те двамата обсъждаха въпроса, друга догадка неусетно се промъкна в съзнанието на мистър Феърбръдър, хрумнала му още преди в Мидълмарч открито да се заговори, че всичко било ясно като „две и две четири“. Разсъждавайки върху основанията, предизвиквали у Булстроуд ужас от Рафълс, изведнъж свещеникът си помисли, че този ужас може и да е тласнал банкера да прояви великодушие към лекаря. И макар че Феърбръдър изобщо не допускаше мисълта Лидгейт да е приел заема като подкуп, обзе го лошото предчувствие, че усложнените събития могат да окажат отрицателно въздействие върху репутацията на доктора. Той разбра, че засега мистър Холи не знае нищо за внезапното изплащане на дълга, така че се стараеше по всякакъв начин да отклони разговора от тази тема.

— Еее — въздъхна накрая пасторът в желанието си да сложи край на безконечния разговор как точно са стояли нещата, макар че нищо не можеше да се докаже по законен път, — това е много странна история. Значи, нашият безгрижен Ладисло имал сложно генеалогично дърво! Дръзка независима млада дама и полски патриот музикант бяха доста подходящо потекло за него, но никога не съм си представял, че ще се намеси и евреин, съдържател на заложна къща. Човек не знае какво може да излезе от всичко това. Трябва да се изяснят някои тъмни подробности.

— Точно каквото очаквах — заяви мистър Холи, като възседна коня си. — Проклета чужда кръв — еврейска, корсиканска или циганска.

— Знам, че за тебе Ладисло е черна овца, Холи. Но всъщност е безобиден скромен човек — усмихнато заяви мистър Феърбръдър.

— Гледай ти! Тук се проявява слабостта ти към вигите — отбеляза мистър Холи, който често заявяваше с извинителен тон, че пустият му Феърбръдър бил такъв приятен, сърдечен човек, че можеш дори да го вземеш за тори.

Мистър Холи се прибра вкъщи с убеждението, че участието на Лидгейт в лечението на Рафълс е обстоятелство, което се отнася единствено до Булстроуд. Ала вестта, че Лидгейт не само е успял да спре изпълнението на съдебното решение вкъщи, но и да изплати всичките си дългове в Мидълмарч, се разпространяваше бързо, като предизвикваше догадки и реплики, които придаваха на мълвата нова тежест и смисъл и скоро тя стигна до слуха и на други хора освен до мистър Холи, които бяха достатъчно схватливи да видят съществена връзка между внезапното опаричване и желанието на Булстроуд да потули всякакъв скандал от страна на Рафълс. Че парите са дошли именно от Булстроуд, всеки би могъл съвсем безпогрешно да се досети, дори и да нямаше явни доказателства. Защото дълго преди това навсякъде се носеха слухове относно делата на Лидгейт и мълвата, че нито тъстът му, нито собственото му семейство биха направили нещо за него, а колкото до явното доказателство, то бе дадено не единствено от чиновник в банката, но и от самата чистосърдечна мисис Булстроуд, която споменала за заема пред мисис Плимдейл, а тя от своя страна веднага казала новината на снаха си от семейство Толър, след което клюката стана обществена тайна. Цялата история толкова се разду, че бяха необходими вечѐри, на които да се подхранва, така че изведнъж бяха отправени и приети много покани поради разразилия се скандал относно Булстроуд и Лидгейт. Съпруги, вдовици, както и самотни дами грабваха ръкоделието си и хукваха по гости по-често от всякога. А като се започне от заведения като „Зеленият дракон“ и се стигне до кръчмата на Долъп, общественото оживление там до такава степен нарасна, че не би могло да се стигне до подобна възбуда дори и да се обсъждаше въпросът дали лордовете ще отхвърлят законопроекта.

Защото за всички бе съвсем ясно, че някаква подмолна причина стои на дъното на банкерската щедрост към Лидгейт. Всъщност почти веднага мистър Холи покани подбрана компания, която включваше двамата медици, заедно с мистър Толър и мистър Ренч, за да обсъдят незабавно вероятностите около смъртта на Рафълс, като им предаде всички подробности, чути от мисис Ейбъл, във връзка със смъртния акт, изготвен от Лидгейт, че смъртта настъпила вследствие на delirium tremens. Ала медицинските лица, които твърдо застъпваха старата практика за лечението на тази болест, заявиха, че не виждат нищо в изложените подробности, което би предизвикало очевидни съмнения. И все пак нравствените причини за съмненията оставаха — това бяха безспорно силните основания на Булстроуд да се отърве от Рафълс, както и обстоятелството, че тъкмо в този критичен момент е оказал на Лидгейт финансова помощ, макар от доста време вероятно да е знаел за нуждата му, ала най-вече надделяваше безпрекословната увереност, че Булстроуд е напълно безсъвестен, както и липсата на увереност, че Лидгейт не би могъл лесно да бъде подкупен, подобно на всеки друг високомерен човек, изпаднал в безпаричие. Дори ако парите са дадени само за да накарат доктора да си държи езика зад зъбите относно скандала в предишния живот на Булстроуд, това обстоятелство вече представяше Лидгейт в отвратителна светлина, защото той отдавна бе предизвиквал презрение, че се подчинява на волята на банкера само и само за да се открои с работата си пред другите и да принизи по-възрастните представители на професията. Така че макар и да не намериха очевидни признаци за вина, подбраната група се разпръсна с усещането, че цялата тази работа със смъртта в Стоун Корт доста „намирисва“.

Ала смътните подозрения за недоказана вина, достатъчно силни, за да предизвикват поклащания на главата и остри недомлъвки дори и сред най-издигнатите професионални люде, се развихриха с пълна сила сред простолюдието, където фактите отстъпваха пред фантазията. Там всеки предпочиташе да предполага как стоят нещата, вместо да ги знае със сигурност, така че много скоро предположенията зазвучаха по-убедително от действителните събития, като смело включваха и недостоверното. В общата маса от фантасмагории някои хора включиха дори и по-допустимия скандал относно предишния живот на Булстроуд, също както се налива масло в огъня на раздумките, за да се получат най-фантастични и невъобразими форми.

Такава беше общата нагласа, наложена от мисис Долъп, енергичната собственица на кръчмата „Халбата“ на улица „Клане“, която често трябваше да възроптава срещу прагматичното плиткоумие на някои посетите, склонни да смятат, че техните сведения от външния свят съвсем не са по-маловажни от онова, което се „пръкнало“ в нейното съзнание. И тя самата не знаеше точно по какъв начин е узнала, ала й било като написано пред очите с тебешир върху тъмна дъска как Булстроуд рекъл, че „ако косата му попиела чернотата в сърцето му, щял да я оскубе до корен“.

— Това е доста странно — отговори мистър Лимп, вглъбен обущар със слабо зрение и писклив глас. — Ами че аз прочетох в „Тръмпет“, че тези думи ги е казал дук Уелингтън^[271], когато измени на вярата си и подкрепи римляните.

— Много е възможно — съгласи се мисис Долъп. — Щом един негодник го е рекъл, твърде вероятно е и друг да го повтори. Но като знаем какъв лицемер беше тоя Булстроуд и как се държеше отвисоко, сякаш няма нийде достатъчно добро отче за него, няма съмнение, че е бил е принуден да се съветва с Рогатия и изобщо сатаната е значел твърде много за него.

— Така е, Рогатият е съучастник, когото не можеш току-така лесно да разкараш — съгласи се мистър Краб, стъкларят, който събираше много вести, ала трудно се ориентираше в тях. — Но доколкото разбирам, разни хорица думат, че преди това Булстроуд се канел да офейка от страх да не го пипнат.

— Ще се разкара, независимо дали иска, или не иска — отсече мистър Дил, бръснарят, който току-що бе влязъл. — Бръснах Флечър, помощникът на Холи, тази сутрин… та той разправя, че всички били на мнение, че желаят да се отърват от Булстроуд. Мистър Тезигър бил срещу него и настоявал да го изгонят от енорията. А разни господа в града разправят, че по-скоро щели да седнат на една маса със затворник, отколкото с него. „И аз бих предпочел такъв — вика Флечър, — защото от какво друго може толкова да ти се догади, както от човек, дето ти разваля кефа с религията си и се държи така, сякаш десетте божи заповеди не са му достатъчни, като през цялото това време е по-покварен от повечето каторжници.“ Самият Флечър разправя така.

— И все пак ще е лошо за града, ако ги няма парите на Булстроуд — обади се колебливо мистър Лимп.

— Ами да, много свестни хора лошо си харчат парите — уверено заяви бояджията, чиито вапцани ръце не се връзваха с добродушната му физиономия.

— Но доколкото разбирам, той няма да запази парите си — обади се стъкларят. — Нали разправят, че имало някой, дето щял да му ги прибере всичките. Както аз схващам, щели да му вземат и последния грош, ако се стигне до съдилище.

— Няма такива работи! — отсече бръснарят, който усещаше, че стои малко над посетителите в кръчмата на Долъп, но въпреки всичко ги харесваше. — Флечър казва, че няма такива работи. Той твърди, че можели сто пъти да докажат чие дете е младият Ладисло, но от това щяло да има точно толкова файда, колкото ако докажат, че аз съм не знам откъде си… Ладисло няма да види и грош.

— Гледай ти! — възмутено възкликна мисис Долъп. — Благодарна съм на Бога, че прибра децата ми при себе си, щом само толкова може да направи законът за сирачетата. Значи, такива ми ти работи — нямало значение кои са баща ти и майка ти. Чудя ви се, че слушате какво казва само един адвокатин, а не друг… а уж минавате за акъллия, мистър Дил. На всеки е ясно, че винаги има две страни, ако не и повече. Иначе кой изобщо ще ходи по съдилища, бих искала да знам. Жалка работа е, че при всички тия закони няма файда да докажеш чие дете си бил. Флечър може и да си ги разправя врели-некипели, щом така му уйдисва, но чуйте какво ви казвам — не ми ги пробутвайте на мене такива.

Мистър Дил се опита да се усмихне любезно на мисис Долъп, която хич не се даваше на адвокатите, защото горкият човек бе склонен да приеме упреците от стопанка с дълг списък на вересиите му.

— Ако стигнат до съд, много други неща щели да се гледат, освен парите, както разправят хората — добави стъкларят. — Ами това бедно създание, дето предаде богу дух и вече го няма. Доколкото схващам, имало е времена, когато той хич не е падал по-долу от Булстроуд и е бил дори по-изискан господин.

— По-изискан господин, бъдете сигурни — отсече мисис Долъп, — и далече по-приятен човек, доколкото чувам. Както рекох веднъж на мистър Болдуин, данъчният, когато дойде и застана точно където сте вие сега, като ми разправя: „Булстроуд е натрупал всичките си пари, дето докара тука в града, с кражби и измами“, а аз му думам: „Нищо ново не ми казвате, мистър Болдуин, винаги ми се смразява кръвта, като го гледам, откакто дойде на нашата уличка и искаше да ми купи къщата напук на отказа ми. Хората току-така не са бледи като платно и не се вторачват в тебе, сякаш просто ти бъркат в мозъка“. Така му рекох и мистър Болдуин може да го потвърди.

— И съвсем правилно — съгласи се мистър Краб. — Понеже доколкото разбирам, този Рафълс, както му викат, бил снажен здравеняк, какъвто ти е драго да гледаш, а също и голям веселяк в компания, но сега вече лежи в двора на църквата в Лоуик, но доколкото схващам, има такива, дето трябва доста повечко да знаят как точно се е озовал там.

— Напълно ви вярвам! — възкликна мисис Долъп с известно презрение към очевидната несхватливост на мистър Краб. — Когато един мъж е прикоткан в уединена къща, след като има хора, дето могат да платят за болница или санитарка, понеже сума народ би се съгласил да стои край болника денонощно, а на всичко отгоре там да не припарва никой освен доктор, който си пъха носа навсякъде и е фукара, а изведнъж става фрашкан с пари и плаща на месаря мистър Байлс голяма сметка, натрупана от миналия Архангеловден за най-хубавите плешки… не искам някой да дойде и да ми разправя, че са ставали някакви работи или пък, че в молитвеника имало не знам какво си… не искам да ме правят на глупачка.

Мисис Долъп се огледа наоколо с вид на стопанка, свикнала да има надмощие над посетителите си. По-смелите й отвърнаха с утвърдителни възгласи, ала мистър Лимп отпи голяма глътка, долепи плоските си длани и ги пъхна между коленете си, като се вгледа в тях с мътен поглед, сякаш парливата сила на произнесената от мисис Долъп реч беше напълно пресушила и замъглила съзнанието му, което можеше да се възстанови единствено с повече глътки.

— Защо не изровят човека и да викнат следователя? — попита бояджията. — Това е правено много пъти досега. Ако е имало мръсни игрички, това може да се установи.

— Тях не можеш да ги хванеш, мистър Джонас! — натъртено възрази мисис Долъп. — Знам каква стока са лекарите. Прекалено са хитри, за да ги пипнеш. А тоя доктор Лидгейт, дето искаше да реже всички наред още преди последното им издихание… съвсем ясно е каква полза е имал да наднича във вътрешностите на порядъчните хора. Той знае упойки, бъдете сигурни в това, дето не можеш да помиришеш или да видиш нито преди да ги глътнеш, нито след това. Ами аз самата съм виждала капки, предписани от доктор Гамбит, добър човек и лекар в нашия квартал, който е докарал на бял свят в Мидълмарч повече деца от всеки друг… та както ви разправях, виждала съм с очите си капки, дето хич не си личат дали са сипани в чашата, или не, ама на другия ден хващат дикиш. Така че оставям на акъла ви сами да прецените. И не ми разправяйте нищо! Само ви казвам, слава богу, че не сме пациенти на доктор Лидгейт. Много дечица и майки щяха да се каят.

Основните въпроси от този разговор в кръчмата на Долъп бяха масово обсъждани от всички класи в града, разпространиха се до пасторския дом в Лоуик, от една страна, и до Типтън Грейндж, от друга, стигнаха с най-големи подробности до ушите на семейство Винси, споменавани бяха с придружителни тъжни възгласи „горката Хариет“ от всички приятели на мисис Булстроуд и всичко това стана, преди още Лидгейт да разбере ясно защо хората го гледат странно и преди самият Булстроуд да заподозре, че тайните му са разкрити. Банкерът не беше свикнал да има особено сърдечни отношения със съседите си, така че не можеше да почувства липсата на сърдечност. Освен това той предприемаше най-различни служебни пътувания, тъй като вече бе решил да не напуска Мидълмарч и съответно сега можеше да взема решения по въпроси, които преди това бе отлагал.

— След месец-два ще предприемем пътуване до Челтенам — бе съобщил той на жена си. — В този град можем да получим силна духовна храна редом с хубавия въздух и вода, така че шест седмици извънредно много ще ни освежат.

Той наистина вярваше в духовната храна и възнамеряваше занапред животът му да е още по-отдаден на благодеяния заради последните си грехове, които определяше като хипотетични, като се молеше хипотетично за опрощението си: „Ако тук нещо съм съгрешил“.

Що се отнася до болницата, той избягваше да споменава каквото и да било пред Лидгейт, защото се опасяваше да проявява внезапна промяна в намеренията си веднага след смъртта на Рафълс. Дълбоко в душата си смяташе, че на Лидгейт му идва наум мисълта за умишлено неизпълнение на предписанията му, а това би го накарало да заподозре и някаква конкретна причина за деянието. Ала докторът не знаеше каквото и да било за предишния живот на Рафълс, така че Булстроуд се стараеше да не направи нещо, което може да засили смътните му подозрения. Що се отнася до въпроса за пълната убеденост, че даден метод на лечение може да спаси или погуби живота, самият Лидгейт възразяваше срещу подобен догматизъм. Той нямаше право да говори, а налице бе и основание да мълчи. Така че Булстроуд се чувстваше предпазен от провидението. Единственият случай на остра уплаха бе, когато случайно се срещна с Кейлъб Гарт, който вдигна шапка за поздрав с кротка вежливост.

А междувременно срещу него се надигаше силна съпротива от страна на обществениците в града.

В общината трябваше да се проведе събрание по санитарен въпрос, което бе извънредно наложително поради случай на холера в града. След бързото приемане на законопроекта^[272], предвиждащ облагане с данък за санитарни мерки, в Мидълмарч се учреди управителен съвет за съблюдаване на тези мерки, като в почистването и подготовката се включиха както вигите, така и торите. Висящият въпрос сега бе дали да се осигури допълнително гробище извън града чрез облагане, или чрез доброволна вноска. Щеше да се състои събрание по този въпрос и там се очакваше да присъства всяка влиятелна личност в града.

Мистър Булстроуд бе член на управителния съвет и точно преди дванайсет часа той потегли от банката с намерението да подкрепи идеята за доброволна вноска. Поради колебания относно намеренията си известно време той бе стоял встрани от обществените дела, но сега почувства, че тази сутрин трябва да възвърне позицията си на деятелна личност със силно влияние в този град, където възнамеряваше да остане до края на живота си. Сред множеството хора, отправили се в същата посока, той съзря Лидгейт. Те тръгнаха един до друг, като разговаряха за целта на събранието и влязоха заедно.

Сякаш всички важни личности в града бяха пристигнали преди тях. Ала все още имаше някои празни места близо до председателското място и двамата се насочиха към тях. Мистър Феърбръдър седеше насреща им, недалече от мистър Холи. Присъстваха и всички медици. Председател бе мистър Тезигър, а мистър Брук от Типтън бе заел мястото от дясната му страна.

Лидгейт усети многозначителна размяна на погледи, когато двамата с Булстроуд заеха местата си.

След като въпросите бяха поставени открито от председателя, който изтъкна предимствата да се закупи с доброволни вноски достатъчно голяма площ, която да се използва целесъобразно като гробище, се изправи Булстроуд и пожела да изрази мнението си — на събрания от този род съгражданите му бяха свикнали с високия му, но сдържан и плавен говор. Лидгейт отново забеляза странната многозначителна размяна на погледи, преди да се изправи мистър Холи и да заяви с твърд звучен глас:

— Уважаеми председателю, моля, преди всички да изкажат мненията си по този повод, да ми разрешите да поставя въпрос от обществено значение, който не само аз, но и мнозина от присъстващите тук смятат за необходимо да е встъпителен.

Начинът, по който говореше мистър Холи, дори когато от благоприличие смекчаваше „ужасния си език“, звучеше застрашително поради самоуверения му и рязък тон. Мистър Тезигър прие молбата, при което мистър Булстроуд отново седна, а мистър Холи продължи:

— Уважаеми председателю, не говоря единствено от свое име, когато излагам този въпрос. Говоря със съгласието и поради настойчивата молба на не по-малко от осем наши съграждани, които са сред нас. Единодушното ни мнение е, че мистър Булстроуд трябва да бъде призован… и сега аз го призовавам да стори това… да напусне всякакви обществени длъжности, които заема не само като данъкоплатец, но и като високопоставен почтен джентълмен. Съществуват практики и деяния, в които по силата на обстоятелствата законът няма право да се намесва, макар те да са далече по-мерзки от много наказуеми от закона постъпки. Почтените господа, които не понасят присъствието на хора, извършили подобни дела, трябва да се защитят по най-сигурния възможен начин и тъкмо това искаме да постигнем заедно с подкрепящите ме в това дело. Не твърдя, че мистър Булстроуд е отговорен за позорни дела, но го призовавам или публично да отхвърли и опровергае скандалните обвинения, отправени срещу него от човек, вече покойник, който е умрял в къщата му… обвиненията, че в продължение на години е участвал в непристойни дела и че се е сдобил с богатството си по нечестен път… или пък да се оттегли от длъжностите, които би могъл да заема само като високопоставен почтен джентълмен.

Всички погледи в залата се насочиха към мистър Булстроуд, който още при първото споменаване на името му бе обзет от бурни чувства, твърде съкрушителни за крехката му физика. Когато зърна уплахата в съсухреното побеляло лице на Булстроуд, Лидгейт, самият той сломен от ужасното потвърждение на някакво смътно свое предчувствие, въпреки всичко почувства, че собственото му усещане на възмущение и неприязън се изтласква на заден план от задължението на медика, призван първо да окаже помощ или облекчение на страдалеца.

Разтърсен от ужас, който не убива на място, Булстроуд продължаваше да чува надигащата се вълна от ненавист — той внезапно прозря, че в края на краищата животът му е пълен провал, че е опозорен и сега трябва да сведе смирен поглед пред тези, които някога е клеймял, усети, че Господ го е отритнал и го е изложил на показ пред тържествуващите погледи на презиращата го тълпа, доволна от позора му, остро почувства колко безсмислено е било да залъгва съвестта си с това, което бе предприел спрямо живота на съучастника си, едно самозалъгване, сега стръвно обърнало се срещу него с цялата хищност на разкритата лъжа. Внезапното чувство на разобличение след възвърнатото чувство за сигурност обзе не грубоватата природа на закоравял престъпник, а уязвимата същност на човек, чиято най-висша цел се свеждаше до позицията на власт и надмощие, постигнати вследствие на постиженията му в живота.

Ала този раним човек бе способен и на силен отпор. В уязвимата му същност се криеше и упоритата настойчива воля за самозащита, често лумвала като пламък и разпръсквала всякакви доктринерски страхове, и дори сега, когато седеше сломен, окайван от милозливите, тази воля започна да се надига у него и да напира пламенно изпод мъртвешката му бледност. Преди мистър Холи да е изрекъл последните си думи, Булстроуд усети, че се налага да отговори и този отговор трябва да е дързък. Не посмя да стане и да заяви: „Не съм виновен, историята не отговаря на истината“. Дори и да се бе осмелил да го стори, при сегашното остро усещане за предателство това би му изглеждало като безсмислено покриване на оголената му същност — все едно да се завиеш с опърпана завивка, която би се прокъсала при всяко докосване.

За няколко минути настъпи пълно мълчание, като всички погледи бяха насочени към Булстроуд. Той седеше напълно неподвижен, притиснал се силно към облегалката на стола. Не се осмели да стане и когато заговори, подпря ръце върху страничните облегалки. Ала гласът му се чуваше ясно, макар по-дрезгав от друг път, а думите си той изричаше отчетливо, макар че спираше след всяко изречение, сякаш да си поеме дъх. Заяви следното, след като първо се обърна към мистър Тезигър, а после погледна мистър Холи:

— Протестирам срещу вас, сър, като християнски свещеник, че дадохте ход на изявления срещу мене, които са плод на дълбока ненавист. Всички, които ме мразят, са доволни да повярват на всяка клевета срещу мене, изтървана от разбръщолевил се човек. И тяхната съвест се настройва остро срещу мене. Да речем, че злоезичниците, чиято жертва съм станал, ме обвиняват в лоши дела. — При тези думи Булстроуд повиши глас и стана по-язвителен, докато накрая почти извика: — Кои са моите обвинители? Не са ли това хора, чийто живот не е християнски, а дори позорен… хора, които използват долнопробни средства, за да постигнат целите си… хора, чиято професия е изтъкана от измами… които харчат парите си за низки развлечения, докато аз влагам своите в името на висши блага, полезни както за настоящето, така и за бъдещето.

След думата „измами“ се чу нарастващ вой от ропот и подсвирквания, а четирима души изведнъж скочиха на крака — мистър Холи, мистър Толър, мистър Чичли и мистър Хакбът. Ала мистър Холи мигновено избухна и заглуши останалите:

— Ако вярвате в това, което казвате, сър, призовавам вас и всеки друг да се вгледа в професионалния ми живот. Дали е християнски, или не, трябва да заявя, че отхвърлям вашите лицемерни християнски брътвежи. А колкото до това, как си харча парите, не съм склонен да поддържам крадци и чрез измама да лишавам разни деца от наследството им, за да подкрепям религията и да се изявявам като светец, който угася всяка искрица на радост. Не изтъквам постоянно колко чиста е съвестта ми… но не съм открил и възвишени критерии, необходими, за да се оценят действията ви, сър. И отново ви призовавам да дадете удовлетворително обяснение за обвиненията срещу вас или да се оттеглите от всички длъжности, където във всеки случай ние повече не ви смятаме за съратник. Повтарям, сър, отказваме да си сътрудничим с човек, който не е очистил името си от обвинения за позорни дела, при това не само подкрепени от думи, но и от скорошни действия.

— Позволете ми, мистър Холи — обади се пасторът, а мистър Холи, все още разгорещен, се поклони припряно и седна на стола си, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си.

— Мистър Булстроуд, не е желателно според мене да продължаваме настоящото обсъждане — заяви мистър Тезигър, като се обърна към бледия разтреперан човек. — Трябва да се съглася с изреченото от мистър Холи относно обществената нагласа и да кажа, че като ревностен християнин трябва да се оневините, ако това е възможно, като отречете неприятните слухове. От своя страна съм готов да ви дам такава възможност и да ви изслушам. Но трябва да призная, че настоящото ви поведение влиза в рязко противоречие с принципите, които сте се опитвали да защитавате и за чиято прослава аз съм длъжен да се грижа. Сега ви препоръчвам като ваш пастор, който се надява да възвърнете доверието към вас, да напуснете залата и да не пречите на по-нататъшната ни работа.

След миг на колебание Булстроуд взе шапката си от пода и бавно се изправи, но се олюля и така здраво се вкопчи в ръба на стола, че Лидгейт веднага разбра колко силно е отпаднал и е напълно неспособен да излезе сам без ничия помощ. Как можеше да постъпи докторът? Не би издържал да види до себе си човек да припада, без някой да му помогне. Тогава той стана и подаде ръка на Булстроуд, като съответно го изведе от стаята. Ала това негово действие, продиктувано вероятно от благороден дълг и чисто състрадание, предизвика в този миг у него горчиво усещане. Сякаш с жеста си потвърждаваше онази своя връзка с Булстроуд, която едва сега видя в светлината, в каквато вероятно са я виждали другите. Сега го обзе пълната увереност, че този човек, облегнал се разтреперан на ръката му, му е дал хилядата лири като подкуп, а също така, че и лечението на Рафълс по някакъв начин не е проведено правилно поради нечестиви намерения. Умозаключенията следваха логически — градът е чул за заема и е решил, че е подкуп, повярвал е, че той го е приел като подкуп.

Горкият Лидгейт! Въпреки че съзнанието му се терзаеше от ужасното бреме на това разкритие, той все пак бе морално задължен да заведе мистър Булстроуд до банката, да изпрати някого да докара каретата му и да изчака, за да го придружи до дома.

А междувременно работата се претупа набързо на събранието, след което различните групички се впуснаха да обсъждат историята с Булстроуд… и с Лидгейт.

Мистър Брук, до когото преди това бяха стигнали само неясни слухове, така че бе почувствал известна неловкост поради прекалената си подкрепа на Булстроуд, сега подробно се осведоми за случая и прояви добросърдечна печал в разговора си с мистър Феърбръдър относно неприятната светлина, в която сега се обсъжда Лидгейт. Мистър Феърбръдър се канеше да потегли пеша към Лоуик.

— Качи се в каретата ми — покани го мистър Брук. — Отивам да видя мисис Късобан. Трябваше снощи да се прибере от Йоркшир. Ще се радва да ме види, нали разбираш?

И така, те двамата потеглиха. Мистър Брук бъбреше добронамерено, като изрази надеждата, че всъщност нямало нищо нередно в поведението на Лидгейт — един млад човек, когото той смятал за далече над средното ниво, когато му представил писмо от чичо си, сър Годуин. Мистър Феърбръдър, потънал в дълбока печал, не каза почти нищо. С дълбокото си усещане за човешките слабости той не бе напълно уверен, че под натиска на унизителните нужди Лидгейт не е паднал под нивото си.

Когато каретата стигна до вратата на къщата, Доротия бе излязла навън и пристъпи да ги посрещне.

— Е, скъпа моя — обърна се към нея мистър Брук, — тъкмо се връщаме от събрание… по санитарни въпроси, нали разбираш?

— Мистър Лидгейт беше ли там? — попита Доротия, която изглеждаше много бодра и оживена и стоеше без шапка под меките априлски лъчи. — Искам да се срещна с него и да се посъветвам подробно относно болницата. Обещах на мистър Булстроуд да направя това.

— О, скъпа моя — възкликна мистър Брук, — чухме лоши новини… лоши новини, нали разбираш?

Те се отправиха заедно през градината към портата на черквата, защото мистър Феърбръдър искаше да се прибере в пасторския дом, така че Доротия научи цялата печална история.

Тя слушаше с голямо внимание и помоли да повторят два пъти обстоятелствата и общите впечатления, свързани с Лидгейт. Замълча за известно време, когато спряха пред портата на черковния двор, а после разпалено каза, като се обърна към мистър Феърбръдър:

— Но вие не вярвате, че мистър Лидгейт може да се вини в нещо долнопробно, нали? Аз не бих повярвала. Нека да разберем истината и да го оневиним.